Алберт Лиханов
Счупената кукла (40)

7

А Маня се събуди от настойчиво тропане.

— Елза, ти ли си? — извика тя със сънен глас.

— Закуската е сложена — отговори другата, — и Вячеслав Кимович ви моли да излезете.

Беше светло, часовникът показваше десет и половина, но Маня не се разбърза, не се упрекна за нищо: тя живееше както й се иска и както може оттогава, откогато взе историческото решение и си каза — стоп, никакви младежки гонитби, никаква прибързаност, ще плува по течението, както природата изисква, това е единственият справедлив ход на живота. А пък е известно, че тя се отличаваше с това, че може да следва приетите решения с прецизност на отличничка.

Като стана, тя не се разбърза, както би направила преди, не изтича до тоалетната и банята, а тръгна за там без да бърза, качествено изпълни всички дейности, включително леко утринно гримиране — не бива погрознялата от бременността жена да се появи пред влиятелния и особен мъж неспретната и неприятна, и някъде след половин час се появи в столовата.

Елза блестеше с немското си умение — масата приличаше на рекламна картичка: салфетчици, скъпи чашки, чайничета, вазички, чинийки, лъжички — господи, боже мой — всичко сияеше, блестеше, беше на място, уютно, комфортно.

До масата, свалил сакото и изнемогвайки от нетърпение, седеше Вячик. Като видя жена си, той не стана — не беше прието при тях, само подложи буза за целувка — бегло я погледна и те, подхвърляйки си нищо неозначаващи реплики, започнаха да закусват.

— Какво днес нещо закъсня? — попита Маня, без да придава особен смисъл на въпроса си.

— Аз вече се наработих — отговори той. — В осем бях в офиса, в девет проведох планьорката, в десет подписах документите. Сутринта закарах Мася на училище — и на учудения въпрос на жена си поясни: — Беше ми по пътя.

После бяха празни приказки. Маня, пийвайки чай, потъваше в себе си, в своето тяло, в своята тайна. Не й беше интересен животът, по-точно беше й интересно в самата нея — тя се вслушваше кога там, вътре в нея нещо ще се помръдне и й се струваше, че всичките си усещания е насочила към това главно занимание — да се вслушва в себе си. Внимание към беззвучна музика. Останалото не беше интересно.

Като ставаше от масата, Вячик каза небрежно:

— Наминах към бижутера. Хареса ми една дрънкулка. Я, премери!

Той постави на масата малка кутийка от синьо кадифе и я побутна по лакирания плот към Маня. Тя като изписка, лениво я взе, все още забавена, отпусната и тутакси щом отвори кутийката, се окопити:

— Господи! Колко ли карата е!

— Много — изкикоти се богатият мъж. — Но можем и повече.

Докато Маня премерваше пръстена, съпровождайки това действие с възклицателни междуметия, Вячик се вглеждаше в Елза, дълбаеше я с поглед и тя под действието на хипнотизиращите зеници пристъпваше от крак на крак, губейки своята неизменна усмивка, но веднага бързичко я опъваше върху лицето си.

Вячик каза:

— Елза, може ли да ни оставиш за минута?

Тя се изчерви, хвърли поглед на Маня, докато стопанката не й кимна разрешително, мигом изчезна, сякаш само това и чакаше, а Вячик каза:

— Маня, какво става с твоята дъщеря?

Средната от Мариите не се развълнува изобщо, без да се откъсва от пръстена, отговори:

— Расте момичето, става девойка, виж гърдите й какви са ягодки?

— Има си хас — мрачно проговори Вячик. — Ягодки-цветенца!

— Нещо безпокои ли те? — вяло попита вече Маня.

— Ах, това ново поколение! — отпаднало проговори Вячик.

— Е, какво, какво? — нетърпеливо проговори Маня.

— Разбираш ли, Мария… — Вячик стана и се приближи до прозореца. Сега не можеше да се види лицето му срещу светлината. — Децата стават много по-рано възрастни, отколкото това беше при нас. Сцени на секс, моля — само включи телевизора. Смениха се ценностите. Сега парите са главното — и аз самият потвърждавам — да, главното са, това е положението. Дори най-малкият комфорт — това са много пари, нали така? Хубаво жилище — а кой би искал лошо? Кола. Почивка. Доктори. Дори учението, ти не просто така ходи в Масиното училище, нали? И ето, децата, които имат всичко, в един прекрасен миг разбират: кога ли ще могат да спечелят всичко това? Пък и ще могат ли изобщо! И им идва на ум да укрепят съществуващото, разбираш ли? На нас, в нашето детство това и през ум не би ни минало. А те го мислят. И още как!

Той се обърна, погледна жена си и каза:

— Днес сутринта Мася ми се натискаше. Разбираш ли? Мъкнеше ме към леглото! Едва се удържах. И не се учудвай, ако тя дойде при теб и ме обвини в най-страшното, в насилие.

— Що за бълнуване? — промърмори Маня, но Вячик я прекъсна:

— Чуй по-нататък! Вече се консултирах с психиатър, той потвърди, като се позова на Фройд. Дъщерите често искат да споделят майчината постеля. Момичетата обичат бащите като свои мъже, разбираш ли? И това е свързано с порастването. Хормоните управляват мозъка.

Той загрижено премина от прозореца до вратата, после, все едно се сепна, се върна. Отново вместо лице Маня видя дълбока сянка.

— А в днешно време синдромът на дядо Фройд е свързан с това, което виждат децата и което се боят да не загубят, разбери. Ти си отличничка. Ето, като че ли Мася е попаднала в тази безизходица. Тя иска да бъде моя жена заедно с тебе и не иска да загуби всичко, което има.

— А какво има тя? — глупаво попита Маня.

Вячик се разсмя.

— Ами всичко наоколо! Всичко, което се вижда и което не се вижда! Примерно — невидимите от нея пари. Обаче предполагаеми — не е трудно човек да се досети!

— Какви ги говориш? — Маня знаеше своето. Тя просто нямаше желание да слуша това. Някаква щуротия. Но той говори за Фройд. А тя знаеше все пак това-онова. Вярно че отношенията между деца и родители си имат своите непонятни странности. Тя беше чела, че момчетата никога не обичат своите бащи, защото ревнуват майките си от тях: майките принадлежат на бащите, а синовете искат да принадлежат на тях. И макар да не могат да изкажат това, да го формулират и дори да го разберат, но подсъзнателно — а значи безпричинно — те изразяват своите чувства в конфликти, в омраза, в спорове и дори в бой с бащите.

А пък момичетата? Тя и за това беше чела. Да, момичетата обичат бащите си. Но нали Вячик не й е баща. Той е пастрок. Впрочем, какъв е той на Мася, не беше ясно на Маня. Мъж на майка й — и това е всичко. Нали той даже не знае как да нарича Мася: Мася или Маша. А „дъще“ — никога. Не е опитвал. Страхува се. И главното, Мася нито веднъж не му позволи да почувства, че тя е негова дъщеря. Нито веднъж не му се поглези, не му каза топла дума, дори мислено не го доближи. Какво ли се е случило?

Може би той е прав и тя се крие? И в това тайнство е израснала и укрепена тази нейна странна ненормалност?

— Какво искаш? — попита Маня мъжа си.

— Нищо — отговори той спокойно, — просто да знаеш за това. Бъди по-внимателна. И ако Маша ме обвини в нещо лошо, опитай се да вземеш решение не с вашите женски сополи, а с ума си, ти можеш, нали си отличничка. В противен случай…

Той взе да тъпче на едно място, тя отново се опита да разгледа лицето му и отново не успя.

— В противен случай всичко може да стане много сериозно. Такава клюка ще постави под удар моя бизнес. А това означава и нашето благополучие — моето и твоето. Няма да имаме пари. Няма да имаме радостите, към които ти, надявам се, си свикнала. И — най-страшното. Нали това е углавно престъпление. По наказателния кодекс. Тук вече не става дума за луксове, а за живот. И аз пред нищо няма да се спра, за да защитя себе си, своето име. И тебе, докато си с мен.

Той бързо пресече стаята и излезе.