Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (2)

Глава I

През есента на 1684 година мадам Вато, по баща Ларденса, законна жена на валансиенски майстор на покриви и домовладелец, ражда втория си син. На този младенец, наречен на 10 октомври Жан Антоан, е отредено да стане знаменит художник.

Разбира се, времето и обстоятелствата на раждането му будят любопитство: ние се мъчим зад сухата дата да видим реални събития или поне живите черти на епохата. За различни хора 1684 година е значела и значи различни неща. За театралите и любителите на изящната словесност това е годината, в която умира Корней — „бащата на трагедията“. Историкът, склонен да вижда в личния живот на монарсите отражението, а понякога и източника на съществени промени, няма да пропусне да отбележи, че вероятно^[1] същата година овдовелият крал Луи XIV встъпва в таен брак с мадам Ментенон, с което силно изненадва поданиците си, тъй като дотогава кралете не са вършили подобни лудории. А пък франтовете, както пише през споменатата година вестник „Меркюр галан“, ги занимава това, че „почти всички мъжки дрехи се шият от кафяво сукно, в нюанс, близък до тютюневия цвят“, а сред аристокрацията са на особена почит брокатните панделки на рамото и на шпагата. Трудно е да се определи дали някое от изброените събития има някакво отношение към детските години на Антоан Вато, но всяко едно от тях по свой начин характеризира времето и по-нататък ние непременно ще се върнем към тях, особено към скандалната женитба на краля.

На пръв поглед може да изглежда странно, че такъв изискан художник е расъл в семейството на прост занаятчия, нещо повече, известен в цял Валансиен с пиянството си и непоносимия си характер. На Жан Филип Вато неведнъж са налагани наказания, дори е лежал в затвора за обида на роднините си. Съдена е за сквернословие и неговата тъща — както изглежда, семейството е било с буен темперамент и има всички основания да предполагаме, че на Антоан Вато са се падали повече плесници, отколкото на другите валансиенски момчета. С една дума, тук човек е склонен да си представя трагедия или трудно и мъчително детство — апетитна тема за един биограф. Възможно е да е било така, но не е сигурно. Предшествениците и последователите на Вато също произхождат от низините: Пусен е син на войник, Шарден — на дърводелец. С други думи, дори в детските години на Вато да не е имало кой знае колко радостни неща, не е имало и нищо изключително. Ще направим обаче една уговорка: в семейството на нито един от споменатите майстори не е имало такива скандални сцени, както при Антоан Вато, никой от тях не е бил с такова крехко здраве и чувствителни нерви като него.

В подобно семейство всяка странност — неизбежна спътница на таланта — дразни. Надареното момче чувствува своята особеност като недъг. Разсеяният му поглед вбесява бащата, майката постоянно слага тревожно длан на челото на сина си — дали няма температура. А бъдещият велик художник, не мислейки за идните години, прекарва часове пред малкото посредствени картини, с които са украсени валансиенските църкви; после потъва в мълчание. И накрая, в един момент — неотбелязан, разбира се, от никой историк — се опитва да рисува. Тогава се извършва неговото второ и явно раждане. Във Валансиен не гърмят топовете на цитаделата, не бият камбаните, на никого не минава през ум, че градът е белязан от съдбата, че е станал родно място на един гений.

За съжаление сведенията за детството на Вато са оскъдни. Първите му биографи се изплъзват с общи, при това противоречиви разсъждения. Дьо Ла Рок, земляк и приятел на Вато, вежливо и не съвсем точно твърди, че художникът произхождал от „много достойно семейство“. Жан Жулиен, човек още по-близък на Вато, пише, че „… макар родителите на Вато да не притежавали нито положение, нито състояние, не се спрели пред нищо, за да му дадат образование; при избора на професията те се съобразявали единствено с неговото желание“. Това е така, но само отчасти. Наистина бащата не отказва да даде сина си на обучение при престарелия майстор Жерен, валансиенски живописец. Но в това няма нищо чудно. Появила се е надежда, че от хилавото момче, неспособно за никаква сериозна работа, може да излезе нещо.

Художниците във Валансиен били малко, имало голяма нужда от рисувачи на фирми и гербове по каретите и Вато-старши вижда именно в това задачата на живописеца. Но Жан Жулнен не съобщава, че скоро достойният баща се поддава на своето скъперничество и за да не плаща по шест турски ливри на година за обучението на сина си, го взема обратно от Жерен. Друг биограф пише, че бащата дал Антоан на обучение „с голямо нежелание“ и че искал да види сина си майстор на покриви. Едно все пак става ясно: учението е прекъснато бързо и против желанието на Вато.

Раздялата му с Жерен се превръща в беда: за година, пък дори и за две, той е можел да научи как се правят боите и да усвои азбуката на рисуването, едва ли нещо повече. Разбира се, Жерен бил посредствен майстор, но все пак известен във Валансиен. Негови картини са висели в градчето Дуе, недалеч от Валансиен, и дори в самия Лил. Във всички времена миризмата на бои, лакове, масла и това зрелище в ателието на живописеца — да се създават пред очите ти изкусни изображения — е тайнство за мечтаещия за изкуство любител. Причастен, макар и към едно най-банално, но все пак дразнещо въображението тайнство на занаята, Жерен е сякаш човек от друг свят в малкия Валансиен. От този привлекателен „друг свят“ Антоан Вато бива откъснат поради скъперничеството на баща си. Това е първото реално драматично събитие. След него следва и първата, известна на биографите, решителна стъпка на юношата. Той напуска дома си и изобщо града.

За града си струва да се разкаже повече — в живота и отчасти дори в изкуството на Вато той, изглежда, е изиграл определена роля. Възможно е да е бил един от най-скучните градове в Северна Франция, самата достатъчно скучна — пустинна плоска равнина без хълмове, живописни реки и гъсти гори. В тази равнина древният Валансиен, построен от римляните на мястото, където се сливат рекичките Шелда и Рондел, е бил единствената крепост и следователно постоянна ябълка на раздора. Бил е владян ту от френските крале, ту от фландърски графове, бил е обсаждан, опожаряван, бил е нужен на всички и постоянен трън в нечии очи. Жителите на Валансиен слушали пламенните речи на Якоб ван Артевелде, вожд на хентските въстаници, чували са и топовните гърмежи на храбрия маршал Тюрен, двеста години по-късно обстрелвал града.

Доскоро Валансиен е бил владение на Испанска Нидерландия. Офицери с жълти мундири парадирали с дългите си церемониални имена, говорейки на звучното си кастилско наречие, наричали се един друг „дон“ и „сеньор“, градските жители пък говорели фламандски или френски с фламандски акцент. Самите те не са били наясно към коя държава принадлежи техният град и към коя нация — те самите. Във Валансиен било скучно като във всяка провинция, скучно, но не и спокойно. Жителите му живеели в постоянно очакване на промени и се стараели да живеят в съгласие с всички негови владетели. Малко преди да се роди Вато, Валансиен отново преминал към Франция. Луи XIV благоволил лично да отиде в града, смайвайки жителите му с величествения блясък на мимолетната си поява. Славният Вобан, изкусен фортификатор, бъдещ маршал на Франция, построил укрепления, които и след двеста години се считали официално за „крепост от първа величина“, укрепления, чиито развалини и досега стърчат между съвременните квартали на града като зловещ призрак на отдавна отшумели войни. В новата цитадела се настанил френски гарнизон, войниците били облечени в бели кралски мундири, но за валансиенци и те били чужденци. Границата си оставала неприятно близо и в същност е било все едно дали тя е на север или на юг — и в двата случая топовете гърмели съвсем близко като тревожна увертюра към настъпващите отново лоши времена. В 1693 година на някакви си двадесет левги от Валансиен французите разбили холандците и англичаните под командуването на самия принц Орански. Две години по-късно принцът на свой ред завладял крепостта и град Намюр сюр Мас (за което, както е известно, много обичал да разказва Стърновият чичо Тоби). А това не е било чак толкова далеч от Валансиен.

В периода на относително и временно затишие Валансиен е могъл да предложи на Антоан Вато провинциални развлечения, които той би намерил във всеки друг малък град: шествия в празнични дни, звън на камбани и хармонично пеене на момчета-хористи с бели дантели, поклащащи се над тълпата фигури на великолепно и наивно изрисувани светци, натежали от бродерии хоругви, епископ в митра, крачещ бавно и важно под пурпурен балдахин; устройвали се замайващо шумни панаири, с представления в балагани^[2], на подиуми или направо на земята, със странствуващи лекари, въоръжени със страшни иригатори, с продавачи на прочутия орвиетан^[3], с проповедници, проститутки, гадатели, крадци, зяпачи и търговци от Париж, Брабант, Фландрия, Холандия: „Влечението към живописта се проявило у него още в ранно детство; още тогава, при първа възможност, той тичал на градския площад и там набързо нахвърлял скици на смешни сценки, които разигравали пред минувачите странствуващите шарлатани и търговци на билки“ — пише неговият добър приятел Жерсен. „Това е вероятно причината за неговото трайно пристрастие към забавни, комични сюжети, макар по природа да беше склонен към меланхолия.“ Ех, господин Жерсен, ако можеше всичко в съдбата на художника да се обясни с помощта на подобни чистосърдечни и ясни разсъждения. И кои може да знае какъв е бил нравът на малкия Вато, кога и при какви обстоятелства е станал такъв, какъвто го е видял за пръв път Жерсен — зрял, затворен, труден. И все пак нека се вслушаме в думите на Жерсен, в тях може би има скъпоценно зрънце истина.

По времето, когато бащата на Вато отказва да плати на Жерен за обучението на сина си, във Валансиен ставало отново неспокойно. Страшният херцог Малборо, английски пълководец, събира в Нидерландия войска — започвала война за Испанското наследство. Песничката „Малбрук^[4] за бой се стяга“ е съчинена във Франция по-късно съвсем неоснователно — французите здравата си изпатили от храбрия херцог. Валансиен пак е в тревога: през града минават роти изморени войници, препускат конници със сребърни офицерски акселбанти, по тясната като ручей Шелда (разбира се, наричали я по френски маниер „Еско“) изтеглят лодки с провизии, фураж и барут; само една заповед била достатъчна, за да нахлуе водата през специалните шлюзове в дълбоките крепостни ровове.

Но най-голямата неприятност за Вато е появяването във Валансиен и околностите му на сърдитите и измъчени капитани, изпратени да набират новобранци. Според издаваните тогава ордонанси^[5] на тях практически им било позволено всичко. Капитанът, съпровождан от сержанти с алебарди^[6] препускал из целия град. Той имал право насила да зачисли в ротата си млад селянин, който си работи на нивата, ако му се сторел достатъчно як. Той преглеждал задължителните списъци на прислугата от мъжки пол и на занаятчиите. Занаятчия, който нямал работилница, или калфа без майстор тутакси ставали негова жертва. Вато се оказва тъкмо в положението на хлапак без определено занятие. Капитанът, с лъскава, украсена с кралския профил плочка на гърдите, за него е дявол, който иска да вземе безсмъртната му душа. Антоан Вато вече няма какво да прави във Валансиен. И той заминава. Заминава, разбира се, за Париж, за който, както всеки от Валансиен, не знае почти нищо, но където се надява най-после да се срещне с изкуството и да започне да се учи на изкуство. Така историята в някаква степен се намесва в живота на Вато^[7].

Той се разделя с Валансиен, като едва ли мисли да се връща там. И вероятно съвсем не предполага, че неговото скучно градче, гордяло се дотогава, че е родно място на знаменития автор на средновековни хроники Фроасар, след време много повече ще се гордее, че в него се е родил той — Антоан Вато — че в града ще има и площад на името на Вато, и дори негова статуя, изящно отлята от бронз по модел на Карпо, че негови картини ще украсяват градския музей. От тогавашния Валансиен е останало малко. Втората световна война не го е пощадила, но статуята на Вато е оцеляла и паметта за него свято се почита в града, където името на художника понякога се произнася по фламандски — Уато.

И така, поредният провинциалист тръгва да търси щастието си в Париж. Какво по-тривиално от това? Той напуска омразния си бащин дом под тревожния бой на военните барабани и върви срещу крачещите на север кралски полкове. Естествено, той още не може да рисува войници, но вероятно по неволя се вглежда в това военно ежедневие, което по-късно не един път ще рисува. Той тръгва за съвсем непознатия му Париж навярно почти без пари. И това е практически всичко, което с повече или по-малко достоверност може да се каже за детството на Жан-Антоан Вато.