Филип Кер
Мирът на Хитлер (5)

5.

Четвъртък, 7 Октомври 1943

Лондон

Пътуването ми от Ню Йорк до Лондон беше такова, че Одисей ряпа да яде. Осем часа след като излетях от летище „Лагуардия“ във вторник, на пети, в осем сутринта бях стигнал само до Ботуд, Нюфаундленд, където коронадото на американския военновъздушен флот спря да зареди гориво. В пет и трийсет следобед четиримоторният самолет отново се издигна във въздуха и пое на изток над Атлантика като някоя исполинска гъска, която е сбъркала посоката на есенното си преселение.

Освен мен, на борда имаше още трима пътници — британски генерал на име Търнър; Джоуел Бейнарт, полковник от военновъздушните сили от Албакърки; и Джон Улдридж, военноморски командир от Делауеър, и тримата скъпи на приказки мъже, чието поведение, изглежда, имаше за цел да подчертае, че уши имат не само стените, а и фюзелажите на презокеанските самолети. Не че на мен ми се говореше особено. През повечето време четох катинските папки, които ми беше дал президентът, а тяхното съдържание определено не предразполагаше към празни разговори.

Вермахтската папка по случая Катин е била предадена чрез Алън Дълес^[1] от бернския офис на Службата за стратегически дейности. От всички досиета това съдържаше най-много подробности и аз през цялото време се питах как се е добрал до него Дълес. Представях си как някой русоляв и синеок ницшеански супермен от немското посолство в Берн просто се появява в офиса на ССД един хубав ден и му връчва папката все едно е течение на швейцарската преса. Или пък Дълес се е срещнал с човек от Абвера на чаша греяно вино в бара на хотел „Швайцерхоф“? Ако някой от тези два сценария се приближаваше до истината, то между Дълес и немското разузнаване, изглежда, съществуваше известно съдействие, което ми се стори крайно интригуващо.

Удивителен брой снимки бяха приложени към разкритията на така наречената Международна комисия. Създадена от германците, тя включваше професора по патология и анатомия от университета в Загреб Людевит Журак и няколко офицери от съюзническите сили, в момента немски военнопленници. Очевидно беше, че нацистите се опитват да използват касапницата в Катин, за да забият клин между Съветския съюз и западните му съюзници. Но каквото и да станеше в краткосрочен план, ясно беше, че след войната британците и американците трудно биха убедили народа на Полша в предимствата от мирно съвместно съществуване с руснаците. Такава възможност изглеждаше точно толкова вероятна, колкото главният равин на Полша да покани Хитлер и Химлер на по едно питие и партия вист по случай еврейската пасха.

В Катин руснаците бяха провели систематични опити да ликвидират националните лидери на полската независимост. И за мен беше повече от ясно, че Сталин не по-малко от Хитлер иска да превърне Полша от пълноправна и самостоятелна държава в част от своята империя. И което беше може би по-важно, искаше да си отмъсти на поляците за поражението, което бяха нанесли на Червената армия и на нейния командир — самия Сталин — в битката при Лвов през юли 1920-а.

Бях виждал руската омраза към поляците със собствените си очи и при обстоятелства, които дори сега, пет години по-късно, ми се струваха притеснителни. Не, притеснителни беше меко казано; по-скоро потенциално опасни. Една мръсна риза в гардеробчето ми, а ССД можеше да мине за злощастна случайност, но две вече изглеждаха сериозно и не предвещаваха нищо добро.

Коронадото се разтърси — явно навлизахме в зона на турбуленция — и военноморският командир изпъшка.

— Не се тревожете — успокои го полковникът от военновъздушните сили. — Мислете за въздушния джоб като за нещо, което улавя самолета, а не го препъва.

— Някой иска ли питие? — попита британският генерал. Беше с брич, високи ботуши с катарами и дебела куртка с колан, която миришеше на нафталин отпреди хиляда и деветстотната. Пухкав мустак се беше впил над горната му устна под удивително гърбав нос. С красиви, мирни и грижливо поддържани ръце, генералът отвори капака на добре заредената плетена кошница за пикник и извади плоска бутилка с хубав бърбън. След минутка четиримата вече пиехме в прослава на боговете, които отговаряха за презокеанските полети.

— За пръв път ли отивате в Лондон? — попита генералът и ми предложи сандвич колкото мъжка обувка, който извади от тенекиена кутия с размерите на кутия за мъжки обувки.

— Бил съм там преди войната. По онова време обмислях дали да не довърша доктората си по философия в Кеймбридж.

— И направихте ли го? Преместихте ли се в Кеймбридж?

— Не, вместо в Кеймбридж отидох във Виена.

Генералът набръчка недоверчиво своя удивителен по размерите си нос.

— Виена? Мили боже! Защо сте направили такова нещо?

Аз свих рамене.

— На времето ми се стори подходящо — отвърнах. После добавих? — А имах и роднини там.

След тези ми думи генералът вече ме гледаше подозрително, сякаш не изключваше напълно възможността да съм нацистки шпионин. Или роднина на фюрера може би. Хитлер може и да беше политически и военен лидер на Германия, но генералът явно не беше забравил факта, че е роден в Австрия и на младини се е шматкал из Виена. Едва ли би ме гледал с по-голямо подозрение дори ако бях казал, че във Витенберг съм делил една стая с Фауст, и скоро всички се умълчахме.

Пристигнал бях във Виена на крехките двайсет и три години, и то не как да е, а с Шелдънова стипендия, подплатена с прещедрата издръжка, отпусната ми от моята пралеля, баронеса Фон Бинген, която беше по-богата и от майка ми, да не говорим, че се настаних в изключително елегантния й апартамент на една от най-тежкарските улици в града, „Принц Ойген“, и в резултат на всичко това много бързо бях приет в средите на виенското общество — по онова време център на либералната европейска мисъл и върл противник на метафизичната и идеалистичната тенденция в немската философия. По-простичко казано, всички ние бяха самопомазали се апостоли на Айнщайн и теорията на относителността.

Мориц Шлик, мой съсед във Виена и лидер на елитното философско общество, наречено Виенски кръг, ме покани да се присъединя към групата. Целта им беше да направят философията по-научна и макар че в началото не се почувствах в свои води — неколцина от членовете на обществото бяха специалисти по теоретична физика и да се говори с тях беше долу-горе толкова лесно, колкото да говориш с марсианци — скоро стана ясно, че да си част от философията и от Виенския кръг само по себе си о политически акт. Нацистите преследваха безмилостно всички, които не бяха съгласни с тяхната идеология, включително и Виенския кръг, в който членуваха не един и двама евреи. И след като за канцлер на Австрия беше избран пронацистки настроеният Енгелберт Долфус, аз реших да се запиша в комунистическата партия. Именно на тази партия бях член до дългото, горещо и полигамно за мен лято на трийсет и осма.

По онова време вече живеех и преподавах в Берлин и имах връзка с една полска аристократка, принцеса Елена Понтятовска. Тя беше близка приятелка на Кристиане Лундгрен, актриса от немското филмово студио „Универсум“, която от своя страна спеше с Йозеф Гьобелс. Покрай Кристиане на няколко пъти се засичах с Гьобелс на светски събития и заради членството си в комунистическата партия, за което нито Гьобелс, нито принцесата подозираха (не знаеха и за наполовина еврейския ми произход също), не след дълго с мен се свързаха от руския народен комисариат по вътрешните дела, НКВД, с предложение да шпионирам за тях германския министър.

Идеята да шпионирам нацистите ми се стори много привлекателна. Вече беше ясно, че ще има нова европейска война. Казвах си, че това ще е моят малък антифашистки принос по примера на съотечествениците ми, включили се в Испанската гражданска война. Затова се съгласих да докладвам за всички свои разговори с Гьобелс. Но след Мюнхенското споразумение от септември трийсет и осма дейността ми се активизира. Приех предложението за работа в Абвера, военното разузнавателно крило на германската армия, с идеята да предоставям по-подробна информация на НКВД.

За да циментират мястото ми в Абвера, от НКВД ме снабдиха с информация, която по онова време ми се стори невинна. По-късно с ужас открих, че от НКВД са ме използвали, за да дадат на нацистите имената на трима членове на полските тайни служби. Въпросните трима агенти, едната от тях млада жена на двайсет и две години, бяха арестувани, изтезавани от Гестапо, съдени от Германския народен съд и екзекутирани в позорно известния затвор „Плотцензее“ през ноември трийсет и осма. Отвратен от ролята си на пионка в играта на руснаците, с цел да се отърват от хора, които мразеха не по-малко от германците, аз прекъснах контактите си с НКВД, прекратих договора си с Берлинския университет и се прибрах с подвита опашка в „Харвард“.

Самолетът подскочи отново, а после се разклати като малко корабче в отлива на невидима вълна.

Смятах бившето си членство в германската комунистическа партия за проява на младежко лекомислие. Казвах си, че ако пак се озова във Виена или Берлин, то ще е след края на войната и тогава ССД едва ли ще сметне предишните ми политически пристрастия за нещо важно.

Най-накрая самолетът кацна в Шанон, за да зареди гориво, а ние слязохме да се поразтъпчем и да се сбогуваме с военноморския командир, който щеше да продължи с друг самолет на север към Ларн и новия си кораб. Останалите излетяхме на изток към Странраер, където, преди да хвана влака към Лондон, аз изпратих телеграми до някои от хората, с които се надявах да се видя. Дори изпратих една на Диана във Вашингтон, да я информирам, че съм пристигнал жив и здрав във Великобритания. И така, четиридесет и пет часа след като излетях от Ню Йорк, аз най-сетне пристигнах в хотел „Кларидж“.

Макар подсилен с тежки дървени греди, чували с пясък и с кръстосани широки ленти тиксо по стъклата на прозорците, лондонският Уест Енд не беше много по-различен, отколкото го помнех. От бомбардировките бяха пострадали предимно Ийст Енд и доковете. Американците в градски отпуск, които видях по улиците, бяха почти без изключение от военновъздушните сили и повечето от тях си бяха направо хлапета, точно както беше казал Рузвелт. Някои не изглеждаха достатъчно големи, за да им сервират алкохол в баровете, какво остава да пилотират бомбардировачи.

Макар да се настаних сравнително рано в хотела, реших да си легна веднага и изпих чаша скоч като помощно средство по пътя си към забравата. Тъкмо се унасях, когато чух сирената за въздушно нападение. Наметнах халата, нахлузих пантофите и слязох в бомбоубежището, където с изненада открих, че малцина от другите гости на хотела са си направили този труд. Върнах се в стаята си след сигнала за отбой и тъкмо затворих очи, когато сирената зави отново. На път към стълбището за евакуация застигнах дребен човек със свински очички и вечерно облекло, червенокос, с кръгли очилца и голяма пура в устата. Приличаше на херувимче, натежало от системна злоупотреба с алкохол и озлобяло от също толкова системни разочарования, но пък пронизителният вой на сирената — като изпълнение на небесен хор от мъртви котки — очевидно никак не го безпокоеше.

Като ме видя как съм се разбързал, дребосъкът се изкиска:

— Сигурно сте американец. Нека ти дам един съвет, старче. Хич не си прави труда да слизаш в убежището. Нападението е от малките. И да пуснат бомби, най-вероятно ще са някъде в източната част покрай Темза, далече от Уест Енд. Миналия месец само петима души в цяла Великобритания загинаха от бомбардировки. — Мъжът изпуфка щастливо пурата си, сякаш в знак, че петимата мъртви са си една дреболия, нещо като игра на билярд, например.

— Благодаря ви, господин?…

— Уо. Ивлин Уо^[2].

Последвах съвета му и се върнах в леглото, изгълтах още една чаша скоч и без повече прекъсвания (сирената може и да беше пищяла отново, но аз не чух нищо) успях да поспя шест часа.

Когато се събудих, открих, че почти десетина отговора на телеграмите, които бях изпратил от Странраер, са набутани под вратата на стаята ми. Сред телеграмите от дипломати и офицери от разузнаването, с които планирах да се срещна, имаше и съобщения от двама мои стари приятели — лорд Виктор Ротшилд и писателката Розамунд Леман, с която флиртувах вече повече от десет години. Покрай опита си да добавя нови щрихи към онова, което вече знаех за Катин, ми предстояха срещи с цял куп гневни поляци и надути представители на британската администрация, затова разчитах на Роз и Виктор да внесат малко приятно разнообразие в престоя ми тук. Имаше и телеграма от Диана. Гласеше: „ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СЕ РАДВАМ, ЧЕ СИ ТАМ, ЩОМ НЕ СЕ РАДВАМ, ЧЕ НЕ СИ ТУК? ПРЕДСТОИ ДИСКУСИЯ“. Това вероятно беше представата на Диана за философски въпрос.

След възхладка английска баня и възмалка английска закуска плюс подробен прочит на лондонския „Таймс“ аз излязох от хотела и тръгнах към Гросвенър Скуеър. Там се срещнах с различни хора от лондонския офис на ССД и така до обяд. Дейвид Брус, шефът на тукашния офис, беше четиридесет и четири годишен мултимилионер, който се отличаваше със съмнителното достойнство да е женен за дъщерята на Андрю Мелън, американския стоманодобивен магнат, един от най-богатите мъже в света. Неколцина от заместниците на Брус бяха също толкова богати, със синя кръв или интелектуално превъзходство, включително Ръсел Д’Оенч, наследникът на транспортната компания, и Норман Пиърсън, изтъкнат професор по английски език в „Йейл“. Лондонският офис на ССД беше като дъщерна компания на вашингтонския клуб „Метрополитън“.

Пиърсън, който отговаряше за контраразузнавателната дейност на лондонското бюро на ССД, беше поет с няколко публикувани стихосбирки. След като ми връчи десетина купона за храна, той доброволно си предложи услугите да ме запознае с лондонската разузнавателната общност. Беше една година по-малък от мен и слаб по природа, сега още по-слаб заради храната, или по-скоро заради липсата на храна в лондонските магазини. Шитият му в Америка костюм вече му висеше като на закачалка.

Пиърсън беше добра компания и нямаше нищо общо с представата за безстрашен и безскрупулен тип, който хората обикновено свързват с работата на един разузнавач. Но пък това беше типично за нашата служба. Дори след тримесечното обучение по мерките за сигурност и методите на шпионажа в тренировъчния център на ССД в планината Катоктин едва малцина от моите колеги — повечето прависти и университетски преподаватели, излезли от най-елитните колежи в Щатите — намираха за нужно да се държат като членове на военна и дори на полувоенизирана организация. Във Вашингтон се шегуваха, че да си офицер в ССД е „целофанена служба“ — хем се вижда през нея, хем ти пази завет. А и не можеше да се отрече фактът, че за мнозина от младите офицери ССД беше начин да внесат известно приключенско разнообразие в живота си, без да плащат за това с несгодите на редовната военна служба. Немалко от офицерите бяха склонни към неподчинение заради единия принцип и така наречените „заповеди“ често се подлагаха на гласуване. Но въпреки всичко това ССД още не се беше разпаднала и дори вършеше полезна работа. На общия фон Пиърсън беше даже по-съвестен и дисциплиниран от повечето.

Той ме заведе в щаба на британската тайна разузнавателна служба, позната също като МИ–6, центъра на британското контраразузнаване. Помещаваха се на Бродуей Билдингс Т54, в неприветлива сграда с импровизирани кабинети, където персоналът разхождаше по коридорите опърпаните си цивилни дрехи.

Пиърсън ме запозна с някои от офицерите, подготвили катинския материал, използван по-късно от сър Оуен О’Мали, британския посланик при полското правителство в изгнание. Офицерът, който беше направил преценка на първоначалните доклади по случая, майор Кинг, ме предупреди, че и малкото яснота, която съществуваше за случилото се в Катин, скоро ще бъде замазана.

— Съветските армии под командването на генералите Соколовски и Ерменко са си върнали Смоленск преди две седмици, на двайсет и пети септември — обясни той. — Няколко дни след това са завзели и района на Катинската гора, където са масовите гробове. Така че ексхумацията, която немците бяха планирали за есента, няма да стане. Разбира се, не е изключено руснаците сами да изкопаят телата и да представят свой доклад, в който да обвинят германците. Но това не е точно по моята част. По-добре говорете с момчетата от девети отдел. Филби се занимава с интерпретирането на всички разузнавателни данни за руснаците, които стигат до нас.

Усмихнах се.

— Ким Филби?

— Да. Познавате ли го?

Кимнах.

— Отпреди войната. Бяхме състуденти във Виена. Къде да го намеря?

— На седмия етаж.

Ким Филби приличаше повече на училищен директор, отколкото на офицер от ССД. Беше със старо сако от туид с кожени кръпки на лактите, кафяви кадифени панталони с червени тиранти, памучна риза и лекьосана копринена вратовръзка. Не много висок, той беше слаб, изглеждаше по-недохранен дори от Пиърсън и миришеше силно на тютюн. Не бях го виждал почти десет години, но за това време не се беше променил много. Все още изглеждаше неуверен и предпазлив. Като ме видя до разхвърляното си бюро, той стана, усмихна се сконфузено и погледна към Пиърсън.

— Боже мой, Уилард Майер! Ти пък откъде се взе?

— Здрасти, Ким. Работя за ССД.

— Не си ми споменавал, че го познаваш, Норман.

— Току-що се запознахме — отговори Пиърсън.

— Тук съм за десетина дни — обясних аз. — После се прибирам във Вашингтон.

— Сядай. Настанявай се. Катрин! Би ли ни донесла чай, моля те.

С все същата неуверена усмивка Филби ме огледа от главата до петите.

— Видяхме се за последно на сватбата ти — припомних му аз. — В общината на Виена.

— Февруари трийсет и четвърта. Боже, ама времето наистина лети, когато си правиш кефа.

— Как е Лици?

— Един бог знае. Не съм я виждал отдавна. Разделихме се.

— Съжалявам.

— Недей. Така и не свикнахме един с друг. Не знам защо изобщо се ожених за нея. Беше толкова дива, а и възгледите й… твърде радикални, откъдето и да ги погледнеш.

— Май всички бяхме такива по онова време.

— Може би. Както и да е, сега си имам Айлийн. И две деца. Момче и момиче, момчето е по-малкото. И още едно е на път, Господ да ни е на помощ. Ти женен ли си, Уил?

— Засега не.

— Разумен човек си ти. Винаги запазваше неутралитет, ако си спомням правилно. И обикновено излизаше победител. Та какво те води в скромната обител на девети отдел?

— Чух, че ти си руският експерт тук. Ким.

— О, не бих се изразил точно така. — Филби запали цигара, после пъхна едната си ръка под мишницата на другата и запуши енергично. Десетшилингова банкнота се подаваше от не твърде чистата носна кърпичка в джобчето на сакото му. — Но и ние имаме своите моменти на вдъхновение.

Чаят пристигна. Филби погледна джобния си часовник, зае се да разпределя нащърбените чаши и чинийки, а после вдигна капачето на големия кафяв емайлиран чайник и погледна вътре досущ като Лудия шапкар, който търси Катерицата^[3]. Какво се надяваше да намери там, нямах представа.

— Разследвам масовите разстрели в Катинската гора — казах аз. — По поръчка на президента Рузвелт. И се чудех какво ще стане сега, когато руснаците са си възвърнали контрола над онзи район.

Филби сви рамене и сипа чая.

— Предполагам, че ще назначат някаква извънредна държавна комисия, която да разследва престъпленията, извършени от германските фашистки окупатори, или друга глупост от този сорт. Един вид да докажат, че това е било подъл план, скалъпен от немците, с цел да нарушат хармоничните отношения между Съюзниците. — Филби махна парченце тютюн, залепнало за устната му. — Което не се различава съществено от онова, което собственият ни външен министър, господин Идън, каза неотдавна пред Камарата на общините.

— Да го кажеш, е едно. Да го повярваш, е нещо друго.

— Е, затова ти вероятно знаеш много повече от мен, старче. — Той разбърка замислено чая си като човек, който бърка боя. — Да видим все пак… Руснаците ще включат университетски преподаватели и писатели в комисията си. Също и някой от общинската управа на Смоленск. По някой народен комисар на това и онова. Човек от техните си Червен кръст и Червен полумесец. Някой военен лекар от Червената армия също. От този род неща.

Отпих от чая и реших, че е твърде силен за вкуса ми. С утайката в чайника сигурно можеха да боядисат някоя дървена ограда.

— Мислиш ли, че руснаците ще поканят и някой независим в така описаната от теб комисия?

— Уцели от първия път, стари ми приятелю. Независим. И как ще се гарантира тази независимост? Германците вече написаха доклад. Рузвелт е поръчал техен и ще си го получи. И сега руснаците ще искат да си спретнат техен. Предполагам, че всеки сам за себе си трябва да реши на какво да вярва. Ако го разглеждаш в светлината на глобалната борба, такива неща са неизбежни. Но каквато и да е истината за случилото се, факт е, че руснаците са наши съюзници и че ще трябва да се научим да работим с тях, ако искаме да спечелим войната.

С това анализът му явно приключи, ето защо станах и му благодарих за отделеното време.

— За американските ни братовчеди — винаги.

Пиърсън му благодари на свой ред и Филби ми каза:

— На Пиърсън му се носи славата на най-нормалния сред нас. — Беше се разведрил видимо, след като стана ясно, че си тръгвам. — Правим всичко по силите си да не изглеждаме твърде суховати или страховити в очите на вас, американците, но само вие можете да кажете доколко успяваме в тези си усилия. Още не са ни завладели само поради причината че не позволяваме на нищо да ни засегне. Нито купонната система, нито немските бомби, не, дори и на английското време няма да се дадем… ъъъ, Норман?

Взех си довиждане с Пиърсън и тръгнах по обратния път през парка, размишлявайки върху подновеното си познанство с Ким Филби. С Харолд Ким Филби се познавах за кратко преди войната. В края на трийсет и трета, току-що дипломирал се от „Харвард“, Филби пристигнал с мотоциклет във Виена. Четири години по-малък от мен и син на известен британски изследовател, Филби се беше хвърлил презглава в средите на левичарската съпротива във Виена, неведнъж поемайки риск за живота и безопасността си. След като деветима социалистически лидери бяха линчувани от Хаймвера, дясната пронацистка австрийска милиция, двамата с него бяхме помогнали в укриването на издирвани от властите активисти с леви убеждения, докато не се уреди прехвърлянето им в Чехословакия.

Докато с Филби бяхме във Виена, Ото Дойч, доктор по философия, който работеше за сексолога Вилхелм Райх, а покрай него и за НКВД, на няколко пъти прави опити да вербува и двама ни за руските тайни служби. По онова време аз отхвърлих поканата. Не знаех как е постъпил Филби, който през май 1934-та се върна с Лици в Англия, за да я измъкне от лапите на Хаймвера, нарочил я заради провокаторската й дейност. Бях приел, че също като мен, и Филби е устоял на опитите на Дойч да го вербува. Но като го видях сега, на работа в МИ–6, и то не другаде, а в отдела за руското контраразузнаване, и очевидно притеснен от неочакваната ни среща, започвах да се чудя.

Разбира се, не можех да споделя тези си съмнения с никого, без да привлека вниманието към собствената си политическа дейност в миналото. Макар че едва ли беше чак толкова важно. Ако в ССД бяха прави в предположението си, че британците са открили ключа към немските кодове, но не препращат на руснаците никаква ценна информация от страх да не им бъдат поискани всички разшифровани германски съобщения, то Филби без съмнение би сметнал за свой дълг да коригира едно толкова вероломно поведение към съюзник. Дори бих аплодирал подобна „измяна“. Не бих я извършил сам, но вероятно бих одобрил решението на друг да я извърши.

Когато се върнах в хотелската си стая, добавих няколко бележки към катинския си доклад, взех си още една въз хладка баня и си облякох смокинг. В шест и половина вече бях в бара на „Риц“ и си поръчвах второ мартини, преди още да съм допил първото. Усилието да изричаш правилните неща, да казваш много по-малко, отколкото хората искат да чуят, изобщо да казваш много-много малко и само да слушат… денят ми не беше от най-леките и аз отчаяно се нуждаех от нещо за отпускане. Розамунд беше точно жената за тази цел.

Не я бях виждал от началото на войната и доста се изненадах като видях, че кестенявата й някога коса сега е почти изцяло сива с изкуствено привнесен синкав, оттенък. Ала хищното й, пищно излъчване си бе непроменено. Целуна ме и ме прегърна.

— Миличък — изгука тя с мекия си, задъхан глас. — Толкова се радвам да те видя.

— А ти се все така великолепна.

— Много мило, че го казваш, Уил, но не съм. — И докосна с известно притеснение косата си.

Пресметнах, че трябва да е прехвърлила вече четиридесетте, но беше по-красива от всякога. Винаги я бях оприличавал донякъде на Вивиан Лий, но я намирах по-женствена и чувствена. Не толкова стремглава и много по-съобразителна. Висока, със светла кожа и с великолепна фигура, която би била най на място в ателието на някой художник, Розамунд беше с дълга сребриста пола и цикламена блузка от шифон, които подчертаваха пищните й извивки.

— Донесъл съм ти чорапи — казах й. — „Голд Страйп“. Само че останаха в стаята ми в „Кларидж“.

— Нарочно, разбира се. За да си сигурен, че ще дойда с теб в хотела ти.

Роз беше свикнала мъжете да пълзят в краката й и сякаш го очакваше като справедлива отплата за красотата си, дори когато самата тя се опитваше да я омаловажи. Това, разбира се, беше неизпълнима задача — почти винаги и независимо от обстановката, Роз изпъкваше сред другите жени, все едно е облякла официална рокля на „Баленсиага“ за неделен училищен пикник в Небраска.

— Разбира се — ухилих се аз.

Тя се заигра с перлената огърлица на сметаново бялата си шия, докато аз поръчвах бутилка шампанско.

Предложих й цигара й тя я пъхна в малко черно цигаре.

— Напоследък живееш с някакъв поет, нали? — Наведох се към нея да й запаля цигарата и улових аромата на парфюм, който си проправи път до джоба на панталона ми и малко по-нататък.

— Така е — потвърди тя и дръпна с наслаждение от цигарата. — Отиде да си види жената и децата.

— Бива ли го? Като поет, имам предвид?

— О, да. И е ужасно красив, на всичкото отгоре. Точно като теб, миличък. Само че не искам да говорим за него, защото съм му сърдита.

— Защо?

— Защото отиде да се види с жена си и децата си, вместо да остане в Лондон с мен, за какво друго?

— Естествено. А какво стана с Воган.

Воган Филипс, вторият барон Милфорд, беше съпругът, когото Роз беше зарязала заради поета.

— Ще се жени. За своя другарка комунистка. Или поне смята да се ожени, след като му дам развод.

— Не знаех, че Воган е комунист.

— Мили мой, на него комунизмът буквално му извира от ушите.

— Но ти не си комунистка, нали?

— Боже, не. Не съм и никога не съм била политическо животно. Романтично клоня към лявото, но не и активно. И очаквам от мъжете да превърнат мен в каузата на своя живот, а не Хитлер или Сталин. Точно както мъжете са моята кауза.

— Тогава да пием за теб, любима — вдигнах чашата си. — Можеш да разчиташ, че винаги ще гласувам за теб.

След забавна и флиртаджийска вечеря двамата свърнахме зад ъгъла към Сейнт Джеймс Плейс, където Виктор Ротшилд имаше апартамент на последния етаж. Един прислужник ни уведоми, че негова милост е отишъл на коктейл в Честърфийлд Гардънс и ни очаква там.

— Ще отидем ли? — попитах Розамунд.

— Защо не? По-добре там, отколкото в празния ми апартамент в Кенсингтън. От сто години не съм ходила на парти.

Томас Харис и неговата съпруга Хилда бяха богата двойка, чието гостоприемство отстъпваше единствено на добрия им вкус. Харис търгуваше с произведения на изкуството и много от стените на къщата му в Честърфийлд Гардънс се кипреха с картини и рисунки от майстори от ранга на Ел Греко и Гойя.

— Вие трябва да сте американският приятел на Виктор — топло ме посрещна Харис. — А вие трябва да сте лейди Милфорд. Чел съм всичките ви романи. „Прашен отговор“ е една от любимите ми книги.

— Току-що дочетох „Покана за валс“ — намеси се Хилда Харис. — Толкова се развълнувах, когато Том каза, че може да дойдете. Елате, нека ви запозная с някои хора. — Прихвана Розамунд за лакътя. — Познавате ли Гай Бърджис?

— Да. Той тук ли е?

— Уилард!

Един тъмнокос и набит, но красив мъж се приближи и ме поздрави, излъчвайки аура, която беше отчасти равинска, отчасти магнатска, отчасти болшевишка и отчасти аристократична. Виктор Ротшилд беше пророк, който проповядваше на висок глас сред пустиня от привилегии и богатство. И двамата обичахме джаза и гледахме на науката през розови очила, което за Виктор беше по-лесно, предвид факта, че самият той беше учен. По-научен не можеше да стане, дори да спеше в епруветка.

— Уилард, радвам се да те видя — възкликна той и разтърси силно ръката ми. — Случайно да си си взел саксофона? Уил свири страхотно на сакс, Том.

— Сметнах, че не е подходящо — отвърнах. — Да пътуваш със саксофон, когато си специален пратеник на президента, е малко като да занесеш стиковете си за голф на аудиенция при папата.

— Специален пратеник на президента, а? Виж, това е нещо впечатляващо.

— Ако питаш мен, звучи по-впечатляващо, отколкото е в действителност. Ами ти, Виктор? Ти с какво се занимаваш напоследък?

— С МИ–5. Ръководя малък анти саботажен екип. Преглеждам на рентген пурите на Уинстън, такива работи. Технически. — Ротшилд размаха заканително пръст. — Запознай го с хората, Том. След десетина минути се връщам.

Докато Ротшилд излизаше от салона, Харис ми каза:

— Скромничи, и то много. Доколкото знам, работи върху обезвреждането на бомби. Разкатава фамилията на най-новите германски възпламенители и детонатори. Опасна работа. — Той погледна над рамото ми и махна на някакъв висок и болнав на вид мъж от кльощавата и недохранена порода. — Тони, да те запозная с Уилард Майер. Уилард, представям ти Антъни Блънт.

Приближилият се мъж имаше ръце, които биха подхождали повече на деликатно момиче, и една от онези капризни, добре възпитани усти, като на кърмаче, което отбиват с неподсладен лимонов сок. Имаше и особен начин на изразяване, който не ми хареса.

— О, да — проточи Блънт. — Ким ми каза за вас. — Последната дума изрече с направо неприлично ударение, при това неодобрително, както ми се стори.

— Уил?

Обърнах се и открих зад гърба си Ким Филби.

— Гледай ти. Тъкмо разправях за теб, Уил.

— Пак заповядай. Имам застраховка „живот“.

— Той е приятел на Виктор — обясни Харис на Филби и се отдалечи да посрещне новопристигнал гост.

— Слушай — каза Филби, — много ти благодаря, че не ме натопи днес следобед. Че не спомена в какво точно се бяхме забъркали във Виена.

— Едва ли бих могъл да го направя. Иначе бих натопил и себе си. Пък и — драснах кибритена клечка в нокътя на палеца си и си запалих цигара — онова беше преди повече от десет години. Сега всичко е различно. Ако не друго, сега Русия ни е съюзник.

— Вярно — кимна Филби. — Макар че да се чуди човек понякога така ли е, както я водим тази война.

— Говори за себе си. Лично аз водя битки само на тенискорта от време на време. Иначе правя каквото ми кажат и толкова.

— Имах предвид, че като погледне човек броя на жертвите от Червената армия, излиза, че Съветският съюз е единствената страна, която води война с Германия. Ако не беше Източният фронт, самата мисъл британците и американците да стъпят на европейска територия би била абсурдна и абсолютно неосъществима.

— Един човек в хотела ми каза, че за целия септември в Британия са загинали само пот души при вражески обстрел. Така ли е наистина? Или онзи просто се опитваше да ме убеди, че може да изляза без чадър?

— О, да — потвърди Филби, — съвсем вярно е. А в същото време руснаците дават по седемдесет хиляди жертви месечно. Виждал съм разузнавателни доклади, които оценяват руските жертви на повече от два милиона. Така че е разбираемо защо се тревожат да не сключим сепаративен мир и да ги оставим сами да се бият с Хитлер. А страховете им едва ли ще се успокоят от информацията, че вашият президент е решил да проучи под лупа убийствата в Катинската гора.

— Смятам, че е нормално убийствата да се проучват под лупа — отбелязах. — Това е едно от нещата, които ни помагат да поддържаме илюзията, че живеем в цивилизован свят.

— Спор няма. Но едва ли ще можем да се сърдим на Сталин, ако реши, че западните му съюзници се опитват да използват Катин като предлог да отложат европейската инвазия, докато Вермахтът и Червената армия не се унищожат едни други.

— Ти, изглежда, си доста добре осведомен за начина, по който мисли Сталин, Ким.

Филби поклати глава.

— Просто налучквам въз основа на разузнавателната информация, с която разполагам. Нали това ни е работата, в крайна сметка. А и руснаците са лесно предсказуеми. За разлика от Чърчил. Никой не знае какво се върти в потайния мозък на този човек.

— От онова, което аз знам, Чърчил не се е впечатлил особено от информацията за Катин. Определено не се държи като човек, който се кани да отложи откриването на втори фронт заради подобно нещо.

— Може и така да е — призна Блънт. — Но пък има достатъчно други, които биха се възползвали. Антисемитските кръгове например, които смятат, че не водим война, с когото трябва. — Взе си чаша от подноса на минаващ сервитьор и жадно изгълта съдържанието й. — Ами Рузвелт? Той дали ще си затвори очите?

Блънт ми се усмихна топло, но устата му все така не ми харесваше.

Забелязал физиономията ми, Филби каза:

— Няма проблем, Уилард. Антъни е наш човек.

— Което означава? — попитах настръхнал аз. Твърдението, че Антъни Блънт е „наш човек“, ми се стори почти толкова обидно, колкото произтичащият от това извод, че аз може да съм „техен човек“.

— МИ–5. Всъщност, може би Антъни е най-подходящият човек, с когото да говориш за онова в Полша. Съюзническите правителства в изгнание, неутралните страни с дипломатически мисии в Лондон, всички те са в твоя ресор, нали, Тони?

— Щом казваш — усмихна се Блънт.

— Е, не е кой знае каква тайна — изсумтя Филби.

— Едно мога да ви кажа — разприказва се Блънт. — Поляците биха дали всичко да сложат ръка на един определен руснак, който е аташе в съветското посолство във Вашингтон. Василий Зюбилин. През 1940-а е бил майор от НКВД и е командвал един от батальоните, извършили екзекуциите в Катин. После руснаците го изпратили във Вашингтон като награда за добрата работа. Както и за да го изведат от квартала. И защото са били сигурни, че никога няма да ги продаде. Тъй като предаде ли ги, просто ще уведомят вашето правителство за дейността му в Катин. И тогава поляците най-вероятно ще поискат да бъде съден за военни престъпления. Каквото и да означава това. — После Блънт внезапно смени темата: — Вие откъде всъщност познавате Виктор?

— Споделяме еднакво небрежно отношение към еврейския си произход — отвърнах. — Или, в моя случай и за да сме по-точни, наполовина еврейски произход. Бях на сватбата му с Барбара. А вие?

— О! От Кеймбридж — каза Блънт. — И Розамунд. С нея дойдохте, нали? А Рози откъде познавате?

— Стига си го разпитвал, Антъни — намеси се Филби.

— Няма проблем — рекох, но така и не отговорих на въпроса му. Чух смеха на Розамунд, огледах се и я видях да слуша с огромно наслаждение някакъв рошав мъж, който разказваше на висок глас как се опитвал да съблазни някакво момче. Започвах да подозирам, че почти всички присъстващи са учили в Кеймбридж и са или шпиони, или комунисти, или хомосексуалисти — в случая с Антъни Блънт най-вероятно и трите.

Ротшилд се върна в стаята, понесъл триумфално един саксофон.

— Виктор — засмях се аз. — Ти май си единственият човек сред познатите ми, който може да намери саксофон в единайсет вечерта. — После взех инструмента от стария си приятел, който седна на пианото, запали цигара и вдигна капака.

Свирихме повече от половин час. Ротшилд беше по-добрият музикант от двама ни, но беше късно и хората бяха твърде пияни, за да забележат недостатъците на изпълнението ми. След като свършихме, Филби ме дръпна настрана.

— Браво — похвали ме той. — Наистина, много сте добри. Страхотен дует.

Свих рамене и изпих чаша шампанско да си разквася устата.

— Помниш Ото Дойч, нали? — попита той.

— Ото? Да. Какво стана с него? Премести се в Лондон, нали така? След като Австрия прие фашизма.

— Беше на кораб, който бе потопен в Атлантическия океан от една немска подводница. — Филби направи пауза, колкото да си запали цигара.

— Бедният Ото. Не знаех.

— Той се опита да ме вербува, между другото. За НКВД, още докато бяхме във Виена.

— Сериозно?

— Тогава ми се стори безсмислено, ако трябва да съм откровен. Ако бях останал в Австрия, можеше и да се съглася да работя за тях. Но заради Лици се наложи да напуснем страната. Така че се прибрах тук, намерих си работа в „Таймс“. Но с Ото се видях още веднъж, през трийсет и седма, беше тръгнал за Русия. Голям късмет е извадил, че не са го застреляли по време на Голямата чистка, когато Сталин изби всичките си конкуренти. Но за друго ти говорех — тогава Ото пак се опита да ме вербува, тук, в Лондон, можеш ли да си представиш? Един бог знае защо. Така де, когато журналист се добере до информация, първата му работа е да я представи пред читателите. Вярно, бях комунист. И още съм, откровено казано, макар че ако се разчуе, ще ме изритат от разузнаването като мръсно коте.

— Защо ми казваш всичко това, Ким?

— Защото смятам, че мога да ти имам доверие, старче. И заради нещо, което каза по-рано днес. Че нашите може да седнат на масата за мирни преговори с нацистите.

Не помнех да съм казвал кой знае какво по въпроса, но не възразих.

— Казвам ти, ако до мен стигне подобна информация, плюл съм ти и на секретността, и на всичко. Отивам право в съветското посолство да им пусна едно писъмце в пощенската кутия. Другарю Сталин, британците и американците се канят да ви продадат. Искрено ваш, Ким Филби, МИ–5.

— Това едва ли ще се случи.

— Така ли мислиш? Да си чувал за един тип на име Джордж Ърл?

— Да. Той всъщност е и една от причините да съм тук. Ърл е специален представител на президента за Балканите. По собствена инициатива е написал доклад за масовите убийства в Катинската гора, адресиран лично до Рузвелт. Двамата са близки приятели. Освен това Ърл е богат. Много богат. Като всички приятели на Рузвелт.

— Включително и ти — изкиска се Филби.

— Семейството ми е богато, Ким. Не аз.

— Боже, същият си като Виктор. — Засмя се. — Аскетът епикуреец. — Филби си взе още една чаша шампанско.

Аз последвах примера му, но този път реших да пия бавно. Идеята беше да поохладя емоциите си, за да не фрасна Филби в мутрата. Търпях го, защото беше пиян. И защото исках да науча още нещо за Джордж Ърл.

— Слушай — каза той с тона на човек, който не може да прецени дали споделя клюка или държавна тайна. Нищо чудно да не знаеше каква е разликата. — Семейството на Ърл е натрупало парите си от търговия със захар. Ърл така и не завършил „Харвард“ и през 1916-а постъпил в армията на генерал Пършинг, който се опитвал да залови Панчо Виля в Мексико. После се прехвърлил във флота и бил награден с флотския кръст за храброст и така станал толкова гъст с Рузвелт. Франклин Делано е бил от големите клечки във флота, нали?

Кимнах.

— Накъде биеш, Ким?

Филби се почеса по носа.

— Ще видиш. — Запали нова цигара и я извади нетърпеливо от устата си. — Макар цял живот да е бил републиканец по убеждения, Ърл подкрепи Рузвелт в президентските избори през трийсет и втора. За награда Рузвелт го назначи за военноморски аташе в Анкара. Така. Ето я и интересната част. Прасчо — така му викат на нашия приятел Ърл — си има една приятелка, белгийска танцьорка и проститутка на половин работен ден, която се казва Хелене и която работи за нас. Казвам ти го, за да знаеш откъде черпим част от информацията си. През май тази година Прасчо се срещнал с германския посланик в Анкара. Както без съмнение знаеш, въпросният посланик е не друг, а бившият германски канцлер, Франц фон Папен. Според Хелене, двамата водили тайни мирни преговори. Не знаем със сигурност чия е била инициативата — на Ърл или на Фон Папен. Във всеки случай Ърл докладвал на Рузвелт, а Фон Папен докладвал в Берлин — на кого точно, не знаем. За известно време нещата утихнаха и за нищо повече не се чу. После, само преди няколко дни, Ърл се е срещнал с един американец, казва се Теодор Морд. Чувал ли си за него?

— Никога не съм чувал за Теодор Морд — отвърнах и това си беше самата истина.

— Морд е работил в Кайро за централната информационна агенция, преди вашето ССД да я прилапа. Затова реших, че може да го познаваш.

— Никога не съм го чувал — повторих.

— Морд е американец, който пътува с португалски паспорт. Работи за „Рийдърс Дайджест“. От онзи тип хора, които вашего брата обича да използва, а после лесно си измива ръцете от всякакви връзки с тях. Сигурен съм, че знаеш за какво говоря. Та този приятел Морд се е срещнал с Фон Папен преди два дни. Нямаме представа какво са си казали. За жалост, Хелене не се чука с него. Но от други източници научихме, че изглежда след това Морд е дал на Ърл някакъв документ от Фон Папен, предназначен за Рузвелт. С това се изчерпва информацията ни засега.

Колкото повече говореше Филби, толкова повече стисках зъби. Казаното от Блънт за Василий Зюбилин беше изненада само по себе си, но това последното беше много по-обезпокоително и привидното нехайство, с което Филби беше пуснал бомбата си, така типично по английски, само влошаваше нещата.

— И ти отиде ли право в съветското посолство да им пуснеш писъмце в пощенската кутия? Както се закани преди малко?

— Още не съм — каза Филби. — Но не е изключено да го направя.

— Какво те спира?

— В интерес на истината — ти.

— Аз?

— Да. Появи се в кабинета ми като гръм от ясно небе, след всичките тези години. И не само това, ами се оказваш поредният специален пратеник на Рузвелт, също като стария Прасчо. И си помислих: „Не прави нищо прибързано, Ким. Може пък приятелчето ти Уилард да снесе малко допълнителна информация, която да придаде тежест на историята, ако изобщо има история“. Задръж статията, както казваме ние, журналистите.

Първоначалната ми предпазливост беше на път да отстъпи пред любопитството. Ако Филби беше прав и Рузвелт наистина преговаряше за сепаративен мир, то какъв смисъл имаше Големите трима да се срещат?

— И как да стане това?

— О, де да знам. Отваряй си очите и ушите в службата и по коридорите на Белия дом, такива работи.

— И да предположим, че чуя нещо. Тогава какво?

— Имам си едно приятелче в британското посолство във Вашингтон. И той е с левичарски убеждения още от едно време, също като теб и мен. Казва се Чайлдс. Стивън Чайлдс. Свестен, солиден човек, но в същото време на мнение, че руснаците поемат най-големия товар на войната. Ако чуеш нещо съмнително, можеш да му се обадиш. Да пийнете по едно. Да поговорите. Да решите какво трябва да се направи и да действате според онова, което диктува съвестта ви. Колкото до мен… — Филби сви рамене. — За мен остават агентите ни в Анкара и евентуалната нова информация, до която успеят да се доберат. Но откровено казано, не вярвам да открием нещо съществено, така че ни остава да наблюдаваме Морд и да видим къде ще изплува този път.

— Нищо не обещавам — казах аз. — Но ще видя какво мога да направя. С Рузвелт. „И ще го следя. Ще бръкна в раната му — ако трепне, ще знам какво да правя“.

Филби ме гледаше озадачено.

— „Хамлет“ — обясних аз. — Ти какво си чел изобщо в Кеймбридж?

Филби се ухили.

— Маркс и Енгелс, разбира се.