След като северният отряд се изтегли от работилницата за килими на пазара, Ебтехай ги заведе в една къща на улица „Абаси“, където Остер, уточнил допълнително новия си план, остави хората си, без петима, с указания да чакат там, докато се стъмни, а след това да се измъкнат от града и да тръгнат към турската граница. Беше стигнал до заключението, че при променените обстоятелства, му трябва малък отряд — половин дузина командоси, не повече. Сбогуваха се с колегите си и новият екип, състоящ се от Остер, Шьолхорн, унтерщурмфюрерите Шнабел и Шкварзьов, и още трима украинци, се придвижи до една ферма за шамфъстък североизточно от града.

В прословутия двор на Савската кралица шамфъстъкът бил деликатес за царското семейство и привилегирования елит. За щастие на капитан Остер и неговите хора иранският шамфъстък вече не беше луксозна стока, достъпна само за богатите, а любимо лакомство на целия ирански народ. Джомат Абдоли беше един от най-големите доставчици на шамфъстък в Иран и фермери от цялата страна му продаваха добивите си. Той печеше и съхраняваше готовите ядки в манифактурата си в Ештеяриех, североизточно от столицата. Джомат мразеше британците. Когато пехливанинът Ебтехай отишъл при него с молба да укрие няколко германци, Джомат се съгласил с преголяма охота.

Настаниха Ебтехай, Шьолхорн, Остер, Шнабел и другите трима в основния склад и те току-що бяха приключили с традиционната иранска закуска, състояща се от чай, варени яйца, солено сирене, кисело мляко и безквасен хляб, когато им донесоха новината, че камион с руски войници е бил забелязан в подножието на височината, откъдето се минаваше за складовете на Джомат. Шкварзьов посегна към автомата си, руско производство. Нито Джомат, нито някой от шестимата мъже в склада му за шамфъстък знаеха, че командосите в къщата на улица „Абаси“ са загинали в престрелка след отказ да се предадат доброволно. Остер нямаше представа, че колегите му са били разкрити. В противен случай навярно би стигнал до заключението, че е дошъл техният ред, и би отстъпил пред желанието на украинските си подчинени да решат въпроса с оръжие.

— Не — спря Шкварзьов. — Нямаме никакъв шанс. — После се обърна към Джомат: — Има ли къде да се скрием?

Джомат вече събираше купчина празни чували.

— Последвайте ме — каза той и ги поведе през централния склад и сушилнята към една празна силажна яма. — Легнете на пода и се покрийте с чувалите — нареди им. Веднага щом го направиха, той издърпа една метална фуния над силажната яма, отвори клапата в горния й край и ямата бързо се напълни с половин тон гладки, лилави, наскоро прибрани от нивите ядки.

Остер никога не се беше замислял за шамфъстъка като такъв. Имаше един коктейлбар в хотел „Адлон“, където сервираха ядките в малки медни купички и той ги беше опитвал на няколко пъти; сега си помисли, че ако шамфъстъкът наистина му спаси живота, за в бъдеще ще го превърне в предпочитаното си мезе. Пък и Джомат се кълнеше, че ядките били идеалният афродизиак и трябвало да присъстват като последно блюдо във вечерята на един мъж.

— Цар Соломон от вашата Библия е бил голям любовник — беше му казал иранецът — само защото Савската царица му е давала много песте. — „Песте“ беше думата за шамфъстък на фарси.

Носът и устата на Остер се напълниха с прах и той с мъка удържаше напиращата кашлица. Какво ли не би дал сега за чаша вода. Не местната, която течеше успоредно на улиците в открити, пълни с мръсотия канали, а чистата като сълза вода, отвеждана от ледника в покрайнините на родния му град в австрийските Алпи. Колко типично за британците — да изпомпват единствената свястна вода в Техеран и после да я продават на приятелите си. Нация на търгаши, наистина. По улиците на града обикаляха множество водоноски, но никое от посолствата не се доверяваше на съдържанието им. И толкова по-добре, помисли си той. Манията на британците по хигиената и търговската изгода щеше да им изяде главата.

Почти всички теглени от конски впрягове водоноски в Техеран бяха произведени от една и съща австралийска компания, „Дж. Фърфи“ от Шепъртън, Виктория, и се бяха озовали в Месопотамия заедно с австралийските войски през Първата световна война, а когато дошъл моментът да се изтеглят, австралийците ги продали на местните. Коларите иранци, които разкарваха водоноските из града, бяха пословичен източник на недостоверна информация и слухове, до такава степен, че думата „фърфи“ се беше превърнала в нарицателно за неоснователна клюка. По нареждане на Остер, Ебтехай беше купил едно такова „фърфи“ от собственика на кафене „Фердоси“, и каспийско пони от местен конетърговец. „Фърфито“ беше докарано в складовете за шамфъстък, където Шкварзьов и Шнабел се бяха заели да го превърнат в подвижна бомба.

Резервоарната част на водоноската беше направена от два железни накрайника с диаметър деветдесет сантиметра и цилиндър помежду им от лист стоманена ламарина, с дължина малко над метър. При пълен резервоар водоноската побираше деветдесет литра вода и тежеше малко повече от един тон — немалка тежест, но напълно във възможностите на добър кон, защото беше разпределена равномерно по дължината на оста. Рамката на каруцата беше дървена, с две седемдесетсантиметрови колела. Водата се източваше от резервоара през кран в задния му край, а се наливаше през голям отвор с капак отгоре. През този отвор беше съвсем лесно да се напълни празното „фърфи“ с нитратен тор и захар, смес, която превръщаше водоноската в мощна бомба — почти наполовина колкото най-голямата бомба на въоръжение в Луфтвафе на Източния фронт — два и половина тонната „Макс“. Остер беше виждал какво може да направи такава бомба, пусната от самолет — четириетажна сграда в Краков беше станала на сол, а всички хора в нея бяха загинали — и смяташе, че една добре заложена нейна посестрима, макар и по-малка, лесно би видяла сметката на британското посолство.

Остер застина, чул приглушена руска реч. Видя и как съвсем близо до него ръката на Шкварзьов се стяга около автомата. Едва ли можеше да го вини за нежеланието му да попадне жив в плен. Говореше се, че доброволците на Власов ги чакала особено жестока съдба — нещо специално, измислено от самия Берия по изрична заповед на Сталин. Остер не се интересуваше особено дали Рузвелт и Чърчил ще оцелеят при взрива, но перспективата да убие Сталин беше нещо съвсем друго. Едва ли имаше германец на Източния фронт, който не би рискувал живота си, ако му се открие възможност да убие Сталин. Много от приятелите на Остер бяха участвали в битката за Сталинград и бяха загинали там, или още по-лошо, бяха попаднали в руски лагери за военнопленници. С убийството на Сталин би се гордял всеки немски офицер.

Планът беше изключително прост. Всяка сутрин двама иранци потегляха с водоноска от американското посолство и изминаваха близо три километра през града до британската легация, за да напълнят резервоара на „фърфито“ с чиста вода. Срещу част от златните британски лири, които Остер носеше от Виница, двамата иранци охотно се бяха съгласили да съдействат. Във вторник сутринта Остер и Шкварзьов, преоблечени като местни хора, щяха да откарат двете „фърфита“ до посолството. Ако някой попиташе защо водоноските са две, Остер щеше да обясни, че американците са поискали повече вода заради визитата на президента Рузвелт и неговата делегация. Според двамата колари, подкупени от Ебтехай, британският водоизточник се намирал под покрива на самото посолство в орнаментиран купол с ажурна декоративна решетка и облицовано със сини плочки корито, като онова, което французите наричаха „кръгло езерце“. Въпросното кръгло езерце се намирало току до стената на кухнята. Следващата стъпка беше да повредят теглича на водоносната бомба и така да оправдаят оставането й в двора на посолството. След това щяха да настроят детонатора — устройство, сглобено от евтин будилник, обикновена батерия, електрическа взривна капсула и килограм и половина пластичен експлозив. След това Остер и Шкварзьов щяха да напуснат посолството с другото „фърфи“, вече пълно с вода и впрегнато с двата коня, да изминат възможно най-бързо двайсет и трите километра до Кан, където Ебтехай щеше да ги чака с камион, натоварен с шамфъстък. След това щяха да се отправят към турската граница, отстояща на близо седемстотин километра. Докато станеше време бомбата да избухне, двамата би следвало да са преминали на неутрална територия в съседна Турция.

Остер смяташе, че ако планът им имаше някакъв недостатък, то той се криеше именно в простотата му. Самият той говореше малко персийски и малко английски, а тъй като нито той, нито Шкварзьов се бяха къпали и бръснали след пристигането си в Иран, с подходящите дрехи би трябвало лесно да минат за местни хора. Поне за пред британците. Ако всичко минеше по план, щяха да заложат бомбата около девет сутринта, и дванайсет часа по-късно, точно когато гостите на Чърчил сядат на трапезата, тя щеше да избухне. И макар Остер да не се заблуждаваше, че това ще сложи край, на войната, вярваше, че ще е достатъчно, за да предизвика примирие. А това си заслужаваше риска.

Най-сетне Остер чу Джомат да вика, че руснаците са си тръгнали, отдъхна си облекчено и се заизмъква рамо до рамо с другарите си от пълната с шамфъстък силажна яма. Втори път едва ли щяха да извадят такъв късмет. Оставаха четиридесет и осем часа, докато двамата с Шкварзьов приведат в действие в плана си, и дотогава можеха само да седят и да чакат с обтегнати до скъсване нерви.

08:00

Американската армейска база Амирабад се намираше близо до летище „Гал Морге“ и въпреки рева на американските С–54, които пристигаха през цялата нощ с доставки за руските войски, аз спах изключително добре. Което не беше трудно. Имах си свястно легло, вместо дървен нар на една крачка от тоалетно ведро без капак. А и ключът от вратата на стаята ми беше на мое лично разпореждане. Както в повечето армейски бази, и тук условията бяха приемливи, но нищо повече. Което беше добре дошло за мен. След три нощи като почетен гост на полицията в Кайро Амирабад ми се струваше като хотел „Плаза“. Два армейски футболни отбора тренираха на разкаляно игрище, но не ми остана време да преценя доколко ги бива. Не че ме интересуваше особено. Не бих различия добър футболен отбор от хор на методистка църква. След бърза закуска, състояща се от кафе и бъркани яйца, с Болън се метнахме на един джип, който ни откара не в американското, а в руското посолство.

Зад строго охраняваните му външни стени основната част на посолството представляваше четвъртита сграда от светлокафяв камък, разположена в средата на малък парк. Откъм фасадата й имаше красива галерия с бели дорийски колони и шест извити френски прозореца зад тях. В далечината видях фонтани, езерце и няколко по-малки вили, в една, от които бяха настанени Сталин и Молотов, комисарят по външните дела, всичкото това зорко охранявано от войници с автомати.

Президентът вече се беше нанесъл в централната сграда, след като го бяха вмъкнали контрабандно в посолството рано-рано сутринта. Но като се изключат генералите от обединеното командване и агентите от тайните служби, всички други смятаха, че той още е в американската легация. С Болън заварихме Рузвелт в компанията на Хопкинс, който беше приседнал на ръба на малко кожено канапе в уютна дневна в дъното на резиденцията.

На пода беше застлан нов персийски килим с повтарящ се мотив пауново око, който се връзваше със светлосините завеси. Зад рамото на президента имаше орнаментиран лампион, а малко встрани — огромен маслен радиатор. Руснаците очевидно се бяха постарали да настанят добре американския президент, но цялостният ефект навеждаше на мисълта, че интериорът е бил решен лично от Йосиф Сталин.

Райли влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Маршал и Арнолд? — попита Рузвелт.

— Не, сър — отговори Райли.

— Чърчил?

Райли поклати глава.

— Мамка му — измърмори Рузвелт. — Мамка му!… Кого чакаме тогава?

— Адмирал Лийхи, сър.

Рузвелт спря погледа си върху двама ни с Болън и ни даде знак да седнем.

Видях, че Хопкинс държи в скута си досието „Бекетовка“, което ми беше дал Райхлайтнер. Хопкинс потупа с ръка папката.

— Истинска бомба е това — каза ми той, докато Рузвелт кълнеше за пореден път генералите Маршал и Арнолд. — Но сигурно разбираш, че не можем да предприемем каквото и да било по въпроса.

Кимнах. Вече се бях досетил каква ще е официална реакция.

— Поне на този етап. И по същите причини, поради които си замълчахме и за разстрелите в Катинската гора.

След което ми върна досието.

Вратата пак се отвори и в стаята влезе Лийхи, следван по петите от агент Поликовски, който застана на пост някъде между мен и вратата. Вляво ми се разкриваше отличен изглед към президента. А вдясно имах също толкова добър изглед към Поликовски и благодарение на това забелязах, че едно от копчетата на сакото му се различава от другите две.

Побързах да отклоня поглед, за да не събудя подозренията му. Когато отново погледнах натам, се уверих, че и първия път съм видял добре. Едното копче беше дюс черно, а другите две — с дискретна шарка като черупка на костенурка. Третото оригинално копче липсваше. Но дали беше същото като онова, което бях видял на пода в спалнята на Елена? Не можех да преценя със сигурност.

— Благодаря ти, че дойде, Бил — обърна се Рузвелт към Лийхи. — Е, май това сме всички.

— Да, сър, така изглежда.

— Някой да си е направил резервация в последния момент?

— Не, сър — отвърна Лийхи. — А Уинстън?

Рузвелт поклати горчиво глава.

— Упорито старо копеле — промърмори Лийхи.

— Да го духа — сви рамене Хопкинс. — Ще минем и без него. Даже е по-добре, че го няма. Пък и в дългосрочен план той ще отстъпи. Ще видите. Няма друг избор, освен да постъпи като нас. Всяка друга позиция би била незащитима.

— Определено се надявам да си прав — каза Рузвелт.

Проточи се кратко мълчание и аз хвърлих небрежно поглед към Поликовски. В Техеран беше доста по-хладно, отколкото в Кайро, а агентът от тайните служби се потеше здраво. На няколко пътя попи челото си с носна кърпа и под вдигнатата му ръка мярнах за миг четиридесет и петкалибровия автоматичен пистолет в презраменен кобур под сакото му. И тогава той ме хвана, че го зяпам.

— Дали не мога да си изпрося една цигара? — попитах го аз. — Моите ги забравих в Амирабад.

Поликовски не каза нищо, само бръкна в джоба на сакото си и извади пакет „Куулс“. Извади ми една цигара и я запали.

— Благодарско. — Вече бях почти сигурен, че Поликовски е моят човек. А и кой би бил по-подходящ за тази задача — да убие Сталин — от един американец с полски произход? Тъкмо намествах Поликовски в тайната стая на Елена, когато си дадох сметка, че Рузвелт говори на мен.

— След като Чърчил и двама от Обединеното командване предпочетоха да се цупят в палатките си, не мога да си позволя други дезертьори от преговорния си екип. Вече не. И най-вече вие двамата, момчета. Вие сте моите уши и моят глас. Без вас това би приключило, преди да е започнало. Така че, каквото и да стане, искам и двамата лично да ми обещаете, че няма да ме зарежете. Дайте ми думата си, че ще останете до края, без значение дали работата ви като мои преводачи ще ви хареса или не. Особено ти, Уилард, защото основната част от предстоящото за днес ще падне върху твоите плещи. Нека също така ви се извиня, че ви държах на тъмно. Важното обаче е само едно. Ако тази сутрин се справим добре, вярвам, че целият свят ще ни е благодарен. Но ако прецакаме работата, провалът ни ще е най-мръсната тайна в историята на целия конфликт. А може би и в историята въобще.

— Няма да ви изоставя, господин президент — казах, като все така се питах какво, по дяволите, става. — Имате думата ми.

— И моята, сър — добави Болън.

Рузвелт кимна, след което приведе стола си в действие.

— Добре. Да започваме.

Поликовски скочи да отвори вратата пред шефа си, но вместо да се насочи към главния вход на резиденцията, Рузвелт се придвижи към дъното на коридора, където Майк Райли вече се бореше с тежка стоманена врата. Последвах групата на президента през въпросната врата и по дългия спускащ се коридор от другата й страна. Имах чувството, че отиваме в бомбоубежище.

Поликовски ме настигна и двамата тръгнахме рамо до рамо по коридора. Замислих се дали да не му кажа, че съм го разкрил, с надеждата, ако не друго, поне да го забавя, но той изведнъж забърза напред да отвори друга врата, зад която имаше още един коридор, само че равен и дълъг почти петдесет метра. Беше добре осветен и в чудесно състояние, като нов.

Стигнахме до трета врата, охранявана от двама униформени служители на НКВД, които тропнаха с токове и застанаха мирно при приближаването на президента. После единият се обърна и почука три пъти. Вратата се отвори бавно и малката ни група, начело с Поликовски и Райли, влезе в просторното кръгло помещение от другата й страна.

Стаята нямаше прозорци, беше голяма колкото тенис корт и осветена от огромен полилей, който висеше над кръгла маса с достойни за Камелот размери и покривка от зелено сукно.

Около масата бяха наредени два кръга столове — вътрешният се състоеше от петнайсет тежко орнаментирани махагонови стола с копринена тапицерия в персийски стил; външният се състоеше от дванайсет по-малки стола, всеки с бележник и молив на седалката. Стаята се охраняваше от десетима служители на НКВД, разположени на равни интервали около тапицираните стени и неподвижни като декоративни рицарски брони. Агентите от американските тайни служби заеха позиции между колегите си от НКВД покрай стената.

Шейсет секунди по-късно всички тези подробности спряха да ми нравят впечатление. Шейсет секунди по-късно почти не обърнах внимание на Сталин, нито на Молотов, нито на Берия, нито на Ворошилов, фелдмаршала на Червената армия. Шейсет секунди по-късно забравих дори за Поликовски. Шейсет секунди по-късно, докато зяпах с провиснала уста човека, който влезе през врата в отсрещния край на стаята, а после и другите, които влязоха след него, не бих забелязал и Бети Грейбъл, дори да се беше чучнала в скута ми само по сабо.

При всякакви други обстоятелства сигурно бих го сметнал за някаква безвкусна шега. Само че въпросният човек се приближаваше към Рузвелт с протегната ръка и с усмивка на лице, сякаш наистина се радваше да види президента на държава, на която лично е обявил война.

Въпросният човек беше Адолф Хитлер.

08:30

— Мили боже — измърморих аз.

— Стегни се — промълви настрани Рузвелт, а после стисна протегнатата му ръка. Преминал почти изцяло на автопилот, аз преведох първите думи на Хитлер към президента. Вече всичко ми ставаше ясно — защо например Хари Хопкинс и Донован бяха толкова сигурни, че германците не планират покушение срещу Големите трима в Техеран; както и защо Чърчил, а най-вероятно Маршал и Арнолд, се „цупеха в палатките си“.

Не на последно място сред нещата, които ми се изясняваха постепенно, беше и причината Рузвелт да покани точно мен за преводач на тази среща — защото освен че владеех свободно немски, аз се бях показал и като човек, както президентът обичаше да ме нарича, „с реална представа за политиката“, човек, който е готов да си държи устата затворена в името на някакво предполагаемо по-висше добро. И вече разбирах кое е това „по-висше добро“ в случая — Рузвелт и Сталин възнамеряваха да договорят мир с фюрера.

— Британският премиер-министър не е тук — каза Хитлер, чийто глас на живо беше значително по-мек от онзи, който познавах от емисиите на немското радио. — Да разбирам ли, че няма да се присъедини към нас?

— Боя се, че е така — отвърна Рузвелт. — Поне на този етап.

— Много жалко — отбеляза Хитлер. — Искаше ми се да се запознаем лично.

— Може би и това ще стане, хер Хитлер — каза Рузвелт. — Да се надяваме.

Хитлер се огледа и личният му преводач пристъпи до него, за да преведе казаното от президента. Възползвах се от това кратко затишие в собствените си задължения, за да хвърля бърз поглед из стаята, и тъкмо навреме, за да видя как Молотов си стиска ръцете с Фон Рибентроп, Сталин си говори с Хари Хопкинс с помощта на Болън, а групата цивилни офицери от СС около Химлер се усмихват широко, сякаш са много доволни от дружеското начало на срещата.

— Вашият господин Кордел Хал ме помоли да ви уверя, че се чувства много добре — каза Хитлер. — И че за него се грижат прекрасно. Също и руският комисар по външната търговия, господин Микоян.

Преведох, но Рузвелт явно забеляза недоумението ми, защото реши да ме осветли накратко по повод казаното от фюрера:

— Кордел Хал е в Берлин — обясни ми той. — Като заложник и гаранция, че фюрерът ще се завърне жив и здрав у дома.

Вече всичко си идваше на мястото — дори и причината държавният секретар да не присъства на конференцията.

Хитлер се приближи към Сталин, който беше малко по-нисък от него и приличаше на дребна, набита мечка. Всички снимки на Сталин, които бях виждал, създаваха впечатлението за много по-висок мъж и аз реших, че са били правени от особен ракурс, от долу на горе. Когато Сталин запали цигара, забелязах, че лявата му ръка е саката и леко деформирана, като на кайзера.

— Ще се справиш ли, Уилард? — попита ме Рузвелт и аз прецених, че въпросът му визира най-вече еврейския ми произход.

— Да, господин президент, добре съм си.

Съзрял удобния момент, Химлер побърза да се приближи, кимна уважително, все така ухилен до уши, а после, малко по-спокоен, подаде ръка на президента. Беше с костюм, с копринена риза и вратовръзка и красиви златни копчета за ръкавели, които святкаха като предупредителните светлинки на аларма под силното осветление в стаята.

— Ако не се лъжа, тези преговори са ваша рожба — каза Рузвелт.

— Само се опитах да убедя всички участващи в ползата от подобно начинание. — Райхсфюрерът от СС говореше помпозно и непрекъснато държеше под око Хитлер. — И искрено вярвам, че тази война може да свърши още преди Коледа.

— Да се надяваме — каза Рузвелт. — Да се надяваме.

Представителите на Русия, Съединените американски щати и нацистка Германия и техните съветници заеха местата си около голямата зелена маса. Като домакин, на Сталин се падна честта да започне разговорите. Докато Болън превеждаше, аз успях да си поема дъх и да размисля над случващото се. Фактът, че руснаците бяха съумели да запазят в тайна пристигането на Хитлер в Техеран, беше почти толкова удивителен, колкото и фактът, че Хитлер изобщо беше тук. Вече бях стигнал до заключението, че ако по някаква причина разговорите се провалят, репутацията на Рузвелт едва ли щеше да пострада, просто защото никой не би повярвал, че нещо такова може да се е случило.

От двамата диктатори на масата Сталин ми се струваше по-малко привлекателният и не защото не разбирах руски. Имаше студено, лукаво, почти мъртвешко лице и когато жълтеникавите му очи се спряха на мен и той разтегна в усмивка устни над неравните си и потъмнели от никотина зъби, веднага го оприличих на един съвременен Иван Грозни, който праща на смърт мъже, жени и деца, без да му трепне окото. Същевременно изглеждаше по-умен от Хитлер, говореше добре и без да ползва бележки.

— Седим около тази маса с една-единствена цел — каза той. — Да ускорим края на войната. Искрено вярвам, че ще направим всичко по силите си, за да се възползваме максимално, в рамките на нашето сътрудничество, от властта и възможностите, дадени ни от нашите народи.

Сталин кимна на Рузвелт, който си свали пенснето и заговори:

— Нека посрещнем с добре дошъл хер Хитлер в нашия кръг. В досегашните срещи между Британия и Съединените щати винаги сме имали договорката да изказваме свободно мненията си, макар и да не ги правим обществено достояние. И сега призовавам всеки от вас да говори така, както намира за най-подходящо, въз основа на взаимното доверие, демонстрирано вече от самото ни присъствие в тази стая. Все пак, ако някой от нас не желае да коментира конкретен въпрос, то той е свободен да не го прави. — Рузвелт се облегна назад в инвалидния си стол и изчака Фон Рибентроп, който говореше чудесен английски, да довърши превода.

Хитлер кимна и скръсти ръце на гърдите си. Не каза нищо обаче и единствено Сталин, който пълнеше лулата си с тютюн от руските цигари „Беломор“, изглежда не усети ефекта, който мълчанието на фюрера оказа върху всички останали в стаята. А когато най-сетне заговори, аз с удивление осъзнах, че просто се е опитвал да изсмуче докрай ментовия си бонбон, преди да каже каквото и да било.

— Благодаря ви, маршал Сталин, господин президент. Добре би било, ако можех да благодаря и на господин Чърчил, но тъй като трите присъстващи страни така или иначе представляват най-голямата концентрация на световна сила в историята на човечеството, вярвам, че дори и без господин Чърчил имаме потенциала да ускорим края на тази война и да постигнем мир. Съдбата се усмихва само на онези, които знаят как да оползотворят предоставените им от нея възможности. Сега сме изправени пред една такава възможност и на онези, които биха ни критикували за решението да се възползваме от нея, бих казал, че представите за това, кое е редно и кое не, по време война нямат нищо общо с политическата реалност. Моралът няма място на масата за преговори и единствените истини, от които следва да се ръководим, са истините на прагматизма и целесъобразността.

Рузвелт грейна като доволен чичо при появата на умния си племенник и закима щастливо, когато Хитлер продължи:

— А сега позволете да подхвана въпроса, който е в центъра на вниманието ни — втория фронт. Не казвам, че смятам за невъзможно откриването на втори фронт, защото това би било в противоречие със самото ми присъствие тук. Вместо това нека подчертая само, че благодарение на немската военна прецизност и бдителност, ние вече сме готови за подобно евентуално развитие. Остава неоспоримият факт, че идеята за навлизане в Европа би смутила всеки разумен военен стратег. Причините, които осуетиха собствения ми десант в Англия през 1940-а, са същите, които притесняват днес вашите генерали. Трудностите пред такава операция са огромни, а кървавата баня — неизбежна. Собствените ми генерали изчислиха, че поне половин милион мъже ще загинат — общо от немската армия и от армиите на Съюзниците. През 1940-а аз реших, че заради завладяването на Англия не си струва да пожертвам толкова много немски войници, а днес се питам дали според вас един брегови плацдарм в Холандия, Белгия и Франция заслужава да се отнеме животът на толкова много британски и американски войници. Предполагам, че и маршал Сталин, чиито загуби в човешка сила могат да се определят единствено като героични, е на същото мнение. — Хитлер сви рамене. — О, но казвам, че можем да спечелим войната. След пораженията при Ел Аламейн през октомври четиридесет и втора и още повече след поражението на Шеста немска армия при Сталинград, аз знам, че победата е извън нашите възможности. Германия не може да спечели тази война. Ето, заявявам го открито — в духа на откровеност, към която ни призовахте вие, господин президент. Ще го кажа още веднъж. Германия не може да спечели тази война. Ала със сигурност може да направи болезнена вашата победа.

Рузвелт запали цигарата в цигарето си, свали си отново пенснето и се приведе напред, за да подчертае думите си:

— Оценявам вашата откровеност, хер Хитлер. Затова позволете и аз да бъда откровен. Важната стратегическа цел на Съюзниците не е десант в Северна Европа, а по-скоро изтеглянето на още немски дивизии от руския фронт. А тази цел може да се постигне по различни начини. Десант през Италия, пробив откъм североизточните брегове на Адриатика, операция в Егейско море, дори операции откъм Турция. Всяко от тези действия ще ви принуди да пренасочите част от силите си от Източния фронт. И нека ви уверя, че в Британия и Америка има много хора, които биха сметнали, че животът на четвърт милион войници е поносима цена за една свободна и демократична Европа.

Хитлер приглади назад един кичур от челото си и поклати бавно глава.

— Всички знаем, че италианската кампания само би отворила Средиземноморието за ваши доставки по море и едва ли е от голямо значение за поражението на Германия. Маршал Сталин ще ви каже същото, след като аз изляза от тази стая. С риск да прозвучи педантично, господин президент, ще си позволя да ви припомня част от европейската история, която маршал Сталин несъмнено познава добре. През 1799-а маршал Суворов установил, че Алпите представляват непробиваема бариера за нахлуване в Германия през Италия. Колкото до Турция… Да, това навярно би отворило пътя за навлизане на Съюзниците на Балканите, но те са много далеч от сърцето на Германия. Не, господа, не. Най-слабото място на Германия е Франция, която, нека си го признаем, вие и британците можехте да превземете още преди година. И нещо повече, не виждам как бихте предприели подобна операция преди лятото на четиридесет и четвърта, а дотогава, по мои изчисления, Червената армия ще е дала още един милион жертви. И от уважение към маршал Сталин не казвам това лековато. Загубите при евентуален десант в Европа биха били незначителни в сравнение със загубите, понесени вече от Съветския съюз. И които тепърва ще понесе руският народ. Един милион убити войници от Червената армия са четири пъти повече от споменатия вече четвърт милион британски и американски жертви, които изпълват с колебание вас, господин президент, и господин Чърчил. Едва след като Франция бъде завладяна, изпращането на допълнителни сили в Италия би било оправдано от военна гледна точка. По този начин Южна Франция ще бъде в ръцете ви и след като двете съюзнически армии се срещнат там, ще сте в състояние да организирате сериозния си удар срещу Германия. — Хитлер говореше бързо и небрежно, сякаш стратегическите варианти пред съюзническите сили бяха детска игра. — Но това за Турция… не. Би било грешка да разпръснете силите си, като пратите две или три дивизии в Турция. Освен това Турция все още е неутрална страна, и според сведенията, с които разполагам, успешно устоява на опитите на господин Чърчил да я въвлече във войната. Също като иранците, и турците, струва ми се, нямат високо мнение за честта на Британия след случилото се във Версай.

От няколко минути насам Сталин упорито скицираше с дебел червен молив вълчи глави в бележника пред себе си. После спря, извади лулата от устата си и заговори:

— Червената армия — тихо каза той, без да поглежда нито към Хитлер, нито към Рузвелт — постигна много успехи тази година. Но те се дължаха най-вече на простото числено превъзходство. Имаме триста и трийсет руски дивизии срещу двеста и шейсет дивизии на Оста. Когато и последният човек от немските войски на руския фронт бъде убит, на Русия пак ще са й останали седемдесет дивизии. Но подобна аритметика е безумна. Надявам се никога да не се стигне до това. А да не забравяме също, че германците постигнаха няколко неочаквани победи. Нищо не е сигурно, освен едно — и ние като германците смятаме, че британците и американците биха действали най-ефективно, ако ударят врага във Франция и никъде другаде. От наша гледна точка, оценката на фюрера за задачата пред британците и американците е изключително точна. Но фюрерът едва ли е изминал целия път до Техеран — и ще се възползвам от възможността да го поздравя за проявения личен кураж — само за да заяви, че не смята да се изтегли от страните, които е завзел. Ако приемем, че и той като нас държи да сложи край на войната, то какво по-точно предлага по отношение на окупираните от Германия територии? И по-конкретно, какво предлага за онези части от Русия и Украйна, които все още са под негов контрол? Също и за Унгария, Румъния, България, Гърция, Полша, Чехословакия, Холандия, Белгия, Франция и Италия? Бих искал да чуя какво предлага той като основа за мир, който Германия би сметнала за справедлив.

Хитлер кимна и си пое дълбоко дъх.

— Предложението ми е следното, маршал Сталин. Изтегляне на немските войски до границите отпреди трийсет и девета година, както на запад, така и на изток. Това ще остави Русия като доминираща сила в Източна Европа. При едно договорено изтегляне — забележете, че не използвам думата „капитулация“ — войната в Европа ще свърши по Коледа, а може и по-рано, което ще позволи на Америка и съюзниците й да концентрират усилията си върху победата над Япония, което, предполагам, все още е основният й стратегически приоритет. При тези обстоятелства, господин президент, едва ли е възможно да изгубите изборите през идната година. Защото не само ще сте спасили живота на двеста и петдесет хиляди британски и американски войници, които иначе биха загинали при десанта в Европа, но ще сте спасили и обречените иначе евреи в Унгария, Италия, Норвегия, Дания и Франция.

За миг Рузвелт сякаш загуби ума и дума.

Хитлер се усмихна тънко.

— Останах с впечатлението, че можем да говорим откровено — каза той. — Разбира се, господин президент, ако не желаете да говорите по този конкретен въпрос, не се налага да го правите. Но лично аз имам усещането, че съдбата на три милиона европейски евреи би била изключително важна за една много шумна част от собствения ви електорат.

— Намерението ви е да използвате европейските евреи като заложници, така ли? — рязко попита Рузвелт, и за пръв път на немски.

— Господин президент — отвърна Хитлер. — Аз съм притиснат до стената. Немският народ е изправен пред пълно унищожение. А вие ни предложихте единствено безусловна капитулация, публично поне. Просто обръщам вниманието ви върху един фактор, който може би не сте обмисляли досега.

— Както фюрерът навярно ще си спомни — студено каза Рузвелт, — използването на израза „безусловна капитулация“ винаги е имало за цел само едно — да го доведе на масата за преговори.

— Е, тук съм — отвърна Хитлер. — Преговарям. И един от чиповете на тази игрална маса, извън съдбата на двеста и петдесет хиляди съюзнически войници, е съдбата на европейското еврейство. Маршал Сталин разполага с няколко подобни чипа, като съдбата на европейските казаци и на онези белогвардейци, които предпочетоха да се бият за Германия вместо за Съветския съюз.

— Ние винаги сме били за договорена капитулация — намеси се Сталин — и сме смятали, че идеята на президента за безусловна такава само би обединила немския народ. Но, честно казано, не давам и пукната пара за европейските евреи.

— Е, аз пък съм на точно противоположното мнение — възрази Рузвелт. — И между другото, също имам няколко условия. Може и да се съглася Германия да се изтегли зад границите си отпреди трийсет и девета, ако едновременно с това се върне и към конституцията си отпреди трийсет и трета. Което означава свободни и честни избори и оттеглянето на фюрера от немския политически живот.

— Бих могъл да се съглася с това — каза Хитлер, — ако ми бъде дадено правото да назова човека, който ще ме наследи начело на моята партия.

— Не виждам как може да стане това — опъна се Рузвелт.

Сега пък Сталин започна да клати глава.

— Мен лично изборите в Германия ме интересуват дори по-малко от съдбата на европейските евреи. И ако трябва да съм откровен, не мисля, че немският народ е в състояние да се реформира, и определено не вярвам, че и най-свободните избори биха обуздали милитаризма му. Аз държа само на едно условие и то е Германия да плати репарации на Русия. Това би имало двояк ефект. Първо, би попречило в дългосрочен план на германския райх да поведе нова война. И второ, би възмездило руския народ за материалните щети, понесени от отечеството ни заради немската агресия срещу Съветския съюз. — Сталин махна небрежно с ръка по посока на Рузвелт. — Всичко друго е без особено значение за нас, включително и оттеглянето на фюрера. Напротив дори, ние бихме предпочели начело на Германия да стои силен мъж, вместо страната да потъне в анархия, каквато неизбежно ще се възцари там след оттеглянето му от политиката. Ако не друго, бихме предпочели той да се оттегли само отчасти, в Берхтесгаден например, а райхсмаршал Гьоринг да поеме управлението на страната.

Рузвелт се усмихна кисело.

— Не виждам как бих могъл да пробутам подобна сделка на американския народ — каза той.

— С цялото ми уважение към президента — продължи Сталин, — Русия има повече опит от Щатите в сключването на сделки с Германия. Няма причина да не се споразумеем. Аз все пак разбирам трудностите, пред които сте изправен в това отношение. Ако ми позволите един съвет, то може би най-добрият ви ход ще е да обявите пред американския народ, че Германия и Съветският съюз вече са били сключили споразумение в този смисъл, поставяйки ви пред свършен факт, и възможностите ви за инициатива са били сведени до минимум.

Вече виждах накъде отиват тези преговори и че Сталин е твърдо решен да се стигне до мир, дори на висока лична цена. И си спомних нещо, което Джон Уейц ми беше казал още докато бяхме на „Айова“ — че Сталин се бои не толкова от германците, колкото, че собствената му армия ще се разбунтува, както го беше направила през 1917-а.

— Имам две условия — каза Хитлер и вдигна ръка с категоричен жест. — Първото е британците да върнат заместник фюрер Рудолф Хес.

— Аз възразявам срещу връщането на Хес — опонира Сталин. — Британците държат Хес в резерва с надеждата да сключат сепаративен мир с Германия. Но за нас е далеч по-непростимо, че Хес отиде при тях, за да договори помощта им като съюзници в агресията срещу Русия. Това ние не можем да простим. Нека Хес си остане в затвора.

— А нима руснаците не се опитаха на свой ред да сключат сепаративен мир с Германия? — попита Рузвелт. — Нима маршал Сталин е забравил преговорите в Стокхолм между съветския посланик мадам Колонтай и немския външен министър Йоаким фон Рибентроп? Не виждам как можете да критикувате британците за нещо, което самите вие сте направили.

— Не съм критикувал британците — възрази Сталин. — Само Рудолф Хес. Възражението ми е единствено срещу неговото репатриране. Но понеже така или иначе подхванахме въпроса за договарянето на сепаративен мир, от вниманието на нашите разузнавателни служби не убягна фактът, че вашият личен представител, командир Джордж Ърл, и Фон Папен, немският посланик в Турция, също проведоха серия от разговори в тази посока.

Последва дълго мълчание. След това Хитлер се усмихна, с известно злорадство като че ли, сякаш тази демонстрация на напрежение между Сталин и Рузвелт му идваше като балсам за душата, и каза:

— Второто ми условие е, че Германия не е в състояние да изплаща каквито и да било репарации. Разбира се, имуществото, конфискувано от окупираните територии, ще бъде върнато в пълния му размер. Но според нас единственото справедливо решение е всяка страна да си плати цената. Ако Германия се съгласи на военни репарации за Русия, това ще даде повод същото да поискат Британия, Франция, Полша и останалите. Къде ще му се види краят тогава? А и не следва ли Русия да плати репарации на Полша? А за Италия какво да кажем? Ще платят ли на Абисиния едновременно с претенциите си към Германия? Не, господа, или трябва да започнем на чисто, или изобщо не може да става дума за истински мир. Нужно ли е да ви напомням, че именно сметката, представена на Германия от Лигата на нациите, и по-конкретно от името на Франция, след края на Първата световна война, не остави на Германия друг избор, освен отново да тръгне на война?

— Мен лично — наблегна Рузвелт, съзнателно копирайки изказа на Сталин — въпросът на военните репарации ме вълнува дори по-малко от репатрирането на Рудолф Хес. Нито едно от двете неща не представлява интерес за нас.

— Това е защото загубите ви са незначителни — каза с известно раздразнение Сталин. — Не виждам как изобщо бихме могли да посрещнем плащанията си към вас по програмата за военни доставки, ако не получим репарации от Германия.

— Мисля, че фюрерът има известно основание, маршал Сталин — изтъкна Рузвелт. — Ако той плати репарации на вас, то готови ли сте вие да платите репарации на Полша?

Хитлер се опитваше да прикрие злорадството си и изглежда, реши, че е време да влезе в ролята на помирител между Рузвелт и Сталин.

— Възможно ли е обаче — намеси се той — да стигнем до каквото и да било споразумение без участието на британците? Отсъствието им означава ли, че те няма да приемат никакъв вариант на мирно решение? Да не стане така, че Германия да договори мир с Русия и Америка, и после да се окаже, че все още е във война с Великобритания?

— За британците не се тревожете — успокои го Рузвелт. — Оттук нататък нещата ще се решават от Съединените щати и СССР. Америка не влезе в тази война, за да възроди британската империя. Или френската. Съединените щати плащат сметката за тази война и това ни дава правото на решаващ глас. Ако ние решим да има мир, то нито един от западните ни съюзници няма да продължи военните си действия на своя глава, поне това мога да гарантирам на фюрера.

При тези думи на американския президент Сталин се усмихна широко. Започвах да се притеснявам, че Рузвелт е отхапал по-голям залък, отколкото може да сдъвче. Не стига, че беше решил сам да се оправя със Сталин, но да се оправи и с Хитлер, беше като да излезеш с голи ръце срещу два гладни вълка, които те нападат от различни страни. Признанието на Рузвелт, Британия на практика няма глас за предстоящите решения — че Русия и Америка ще са двете доминиращи сили в следвоенния свят — определено надхвърляше и най-смелите мечти на Сталин.

10:30

Химлер се гордееше със себе си не само заради уреждането на тези тайни мирни преговори, които реално бяха негова рожба, а и заради начина, по който ги водеше фюрерът. Хитлер сякаш искрено се забавляваше на тази конференция. Концентрацията му се беше повишила, дори двата му характерни тика почти бяха изчезнали — постоянното пощипване на кожата по тила и гризането на ноктите. Химлер дори подозираше, че е възможно фюрерът да се е отказал от сутрешната си инжекция кокаин. Все едно виждаше стария Хитлер, онзи Хитлер, който през трийсет и осма беше накарал британците и французите да му играят по гайдата. Немислим доскоро, а сега съвсем очевиден беше и разнобоят между Съюзниците — отказът на Чърчил да участва в преговорите и дори да се срещне с Хитлер беше разбираем, но за Химлер си оставаше непонятно защо Рузвелт и Сталин не бяха уеднаквили позициите си, преди да седнат на една маса с фюрера. Това надхвърляше и най-смелите му очаквания от времето, когато тайно бяха тръгнали от Прусия за Техеран, оставяйки един стенограф на име Хайнрих Бергер да се превъплъти в ролята на Хитлер във „Волфшанце“ и Мартин Борман начело на германския райх.

Трябваше да признае, че руснаците ги бяха посрещнали наистина гостоприемно. Фон Рибентроп твърдеше, че Молотов и Сталин се държали също толкова приятелски, колкото и по време на престоя му в Русия през август трийсет и девета, когато беше договорен пактът за ненападение. Контролът им върху сигурността и секретността също беше на високо ниво, както можеше да се очаква. Никой не можеше да се сравнява с руснаците в умението им да пазят тайна и да манипулират общественото мнение. Именно секретността беше основната причина Сталин да настоява конференцията на Големите трима да се проведе в Техеран. Или тук, или евентуално в Русия — друг осъществим вариант просто не съществуваше. А и очевидно Сталин е имал право, помисли си Химлер, с оглед на „секретността“ около съюзническите преговори в Кайро. Ала идеята да се използва операцията „Дълъг скок“ на генерал Шеленберг като доказателство за добрата воля на Германия към Русия си беше лично на Химлер. Вярно, наложило се бе да остави онези мъже в ръцете на НКВД, но първоначалните му притеснения впоследствие бяха облекчени значително, когато се разбра, че повечето хора от екипа на Шеленберг са били украински доброволци, а не германски войници. За Химлер те не означаваха нищо и той ги предаде на НКВД без никакви скрупули. Колкото до шепата немски офицери и подофицери, те щяха да тежат на съвестта на Шеленберг, а не на неговата.

Разбира се, топлотата на руското гостоприемство в голяма степен се дължеше и на сумата от десет хиляди долара в злато, прехвърлени тайно от швейцарски банкови сметки, открити от Германия, в други швейцарски банкови сметки, открити от Съветския съюз. Колко прав се беше оказал фюрерът за Русия — че е капиталистическа държава в чист вид, оглавявана от човек, който би направил всичко, би пожертвал всичко и би приел всеки подкуп, само и само да осъществи своята идея фикс. И въпреки заявеното от фюрера в присъствието на Рузвелт, той вече се беше съгласил да изплати на Сталин „премия“ от петдесет милиона долара при успех на мирните преговори в Техеран, защото това беше капка в морето в сравнение със златото, което Германия имаше по тайните си банкови сметки в Швейцария.

— В крайна сметка — беше му казал фюрерът във „Волфшанце“, докато се готвеха за преговорите, — Сталин е един най-обикновен магнат, който се интересува единствено от печалбата си. И дори само по тази причина човек винаги знае какво да очаква от руснаците. Те са хора реалисти.

Реалисти? Да, мислеше си Химлер, човек наистина знае какво може да се очаква от тях. Биха направили всичко за пари. Само че той за нищо на света не би позволил Гьоринг да поеме управлението на страната, както беше предложил Сталин като най-добър вариант след оттеглянето на фюрера. Химлер мразеше Гьоринг почти толкова, колкото мразеше Борман, и не си беше сложил главата на дръвника, убеждавайки Хитлер да присъства лично на мирните преговори, само за да види как поднасят на тепсия Германия в ръцете на онова тлъсто копеле.

В някои отношения британците бяха същите като руснаците, мислеше си той. Напълно предсказуеми. И Чърчил най-вече. Британският премиер-министър най-вероятно се притесняваше, че сключи ли се веднъж мир с Германия, щедрите условия, предложени на Великобритания от Хес през 1940-а — мир без никакви допълнителни уговорки — ще станат публично достояние и ще взривят британските вестници. Дали фюрерът не трябваше да прояви по-голяма щедрост? Нищо чудно, че Чърчил отказа да седне на масата за преговори. След края на войната моментално щяха да го изритат от поста му.

Никой не би могъл да обвини американците в липса на реализъм, но за разлика от руснаците тях с пари не можете да ги залъже човек. Но пък, както винаги беше казвал фюрерът, те също си имаха слабо място и това беше собствената им параноя. „Те се страхуват повече от болшевизма, отколкото от нас — беше казал той във «Волфшанце». — И най-големият успех на Червената армия не е, че победи немската армия, а че наплаши американците. И ние трябва да се възползваме от този факт. Щом не можем да ги подкупим, значи трябва да ги изнудим. Те, разбира се, знаят за тайните, оръжия, които разработваме в Пеенемюнде, иначе защо ще пращат там толкова бомбардировачи, почти цялата си ескадрила, както направиха през август? Трябва да бъдем много внимателни и да се възползваме максимално от дипломатическите си умения, Химлер, така че, без да споменаваме изрично на американците с какво разполагаме, да им внушим, че ако Германия бъде принудена да сключи сепаративен мир с руснаците, то ние ще се чувстваме задължени да споделим с тях технологията на новите си оръжия като един вид военни репарации. И американците, естествено, ще се уплашат, защото още отсега е ясно, че тях ги интересува повече картата на следвоенна Европа, отколкото поражението на Германия. Онзи филм за оръжието на отмъщението, който хората във Фийзелер заснеха през май — американците трябва непременно да го видят. И в случай че решат да не повярват на кадрите, нека планираме изстрелването на едно такова оръжие към Англия на двайсет и осми ноември, в деня на конференцията. Не от новото място на разработките, разбира се, а от Пеенемюнде. Това трябва да им покаже, че говорим сериозно. Но нека целта не е Лондон. Не, изберете някоя американска въздушна база. Онази в Шипам, близо до Норич, може би. Тя е голяма. Една ракета Фау–1 би им се отразила добре, Химлер“.

И макар че ракета Фау–1 беше заредена и подготвена за изстрелване по-рано същия ден в Пеенемюнде, заповед за изстрелването й така и не беше дадена. В крайна сметка се реши, че това няма да е необходимо. Американското военно разузнаване вече разполагаше с копие на лентата, увековечила едно от успешните тестови изстрелвания на Фау–1, плюс списък на немските учени, участвали в разработката, и беше убедило Рузвелт, че е жизненоважно тайните ракетни технологии на немците да попаднат след войната в американски, а не в руски ръце. В резултат на това президентът вече се беше съгласил да не настоява за големи репарации от страна на Германия, както и да се откаже от настояването си за свободни и честни избори.

И понеже както американците, така и руснаците смятаха, че вече са сключили тайни и изгодни спогодби, Химлер не виждаше какво би могло да провали тези преговори — освен нещо неочаквано и катастрофално, като някой от пристъпите на ярост, характерни за фюрера, може би, или пък ако Чърчил успее някак да убеди Рузвелт да прекъсне преговорите си с Хитлер. Ако в Техеран се договореше мир, то ключовото му участие в този дипломатически триумф, мислеше си Химлер, щеше да покрие името му с по-голяма слава дори от това на Бисмарк.

11:00

Допих си водата и се опитах да не мисля за позивите на мехура си, който упорито ме зовеше към тоалетната.

Разговорът се беше насочил към Франция, тема, на която Хитлер явно не желаеше да погледне сериозно. Твърдеше, че ако не друго, то французите нямали никакво основание да искат възстановяване на империята си. И защо изобщо Рузвелт и Сталин били склонни да гледат на Франция като на свой приятел, когато настоящото й правителство било нацистко във всяко отношение и активно подпомагало Германия?

— Едва ли може сериозно да се твърди, че Франция с окупирана страна — изтъкна Хитлер. — На цялата й територия има по-малко от петдесет хиляди немски войници. Това не е окупационна армия, а спомагателна полицейска сила, която да налага решенията на френското правителство. Французите толкова се натискаха да седнат на всички столове едновременно, че не успяха да седнат на нито един. Преструват се на ваш съюзник, а в същото време кроят планове с нас. Борят се за свобода на словото, а за никого не е тайна, че Франция е най-антисемитската държава в Европа. Не искат да се откажат от колониите си и очакват от Русия и Америка, две страни, които са отхвърлили оковите на империализма; да им ги върнат. И в замяна на какво? На няколко бутилки хубаво вино, сирене и усмивка от хубаво момиче?

Сталин се ухили.

— Склонен съм да се съглася с хер Хитлер — каза той. — Не виждам причина Франция да играе каквато и да било роля в официалните мирни преговори с Германия. Подкрепям почти всичко, което фюрерът каза по въпроса. Ако питате мен, можеше и изобщо да няма нова война, ако Франция не се беше опитала да накаже Германия за предишната. Освен това цялата им управляваща класа е прогнила до мозъка на костите.

Искаше ми се Сталин да говори по-дълго, защото докато той говореше, аз имах възможност да си почина малко. За Рузвелт се работеше лесно — той често правеше паузи, за да улесни двамата си преводачи. Но Хитлер толкова се прехласваше по собственото си красноречие, че изобщо не се сещаше за бедния Фон Рибентроп, който с пот на чело се мъчеше да превежда казаното от него на английски. Затруднението му беше толкова очевидно, че аз се почувствах задължен от време на време да му помагам, и не след дълго изтощеният Фон Рибентроп се оттегли напълно, оставяйки на мен целия превод на казаното между Хитлер и Рузвелт.

Рузвелт беше палил цигара от цигара по време на разговорите и получи пристъп на кашлица. Посегна към каната с вода на масата пред себе си, но успя само да я събори. И аз, и Болън си бяхме изпили вече водата. Хитлер забеляза затруднението на президента и му наля чаша вода от собствената си недокосната кана. Стана пъргаво и тръгна с чашата към Рузвелт, който продължаваше да кашля. Сталин, макар и не така пъргаво като фюрера, понечи да направи същото.

Президентът взе чашата от ръката на Хитлер и тъкмо да я поднесе към устата си, когато в същия миг агент Поликовски скочи и я изби от ръката му. Част от водата се лисна върху мен, но повечето се изля върху ризата на президента.

За миг всички помислиха, че агентът от тайните служби е полудял. После Фон Рибентроп изрази гласно онова, което се въртеше в главите на всички присъстващи. Взе каната на Хитлер, подуши я подозрително и попита на английски със силен канадски акцент:

— Има ли й нещо на водата? — Плъзна поглед из стаята, първо към Сталин, после към Молотов, накрая към двамата бодигардове на Сталин, Власик и Поскребишев, които се хилеха нервно. Единият от тях каза нещо на руски, което Павлов, руският преводач, и Болън преведоха веднага:

— Водата е наред. Карат ни я от британското посолство. Рано сутрин.

Междувременно Рузвелт се беше обърнал със стола си и гледаше ужасено Поликовски.

— Какви ги вършиш, Джон?

— Джон — спокойно каза Райли. — Мисля, че трябва незабавно да напуснеш стаята.

Поликовски трепереше като лист и понеже седях непосредствено пред него, видях, че пропитата му от пот риза е мокра почти колкото ризата на президента. Агентът въздъхна и се усмихна извинително на Рузвелт. Миг по-късно извади оръжието си и го насочи към Хитлер.

— Не — изкрещях аз, скочих на крака и блъснах ръката му нагоре, така че куршумът се заби в тавана.

Съборих Поликовски на масата и зърнах за миг бодигардовете на Сталин, които поваляха маршала на пода, други хора залягаха в търсене на прикритие и в този миг Поликовски стреля отново. Третият изстрел почти се сля с втория и след него тялото на Поликовски омекна и се свлече на пода. Изправих се и видях Майк Райли да стои над тялото на агента с димящ револвер в ръка. Видял, че колегата му не е мъртъв, Райли изрита пистолета от ръката на ранения агент.

— Някой да повика линейка — изкрещя той. После видя, че бодигардовете на Хитлер и Сталин на свой ред са извадили оръжията си и се целят в него, в случай че и той реши да стреля по някой от двамата диктатори, и прибра с бавни движения револвера си в кобура. — Спокойно — каза. — Всичко свърши. — После се наведе да вземе пистолета на Поликовски, спусна предпазителя му, извади пълнителя и остави оръжието на масата.

В стаята постепенно се въдвори ред. Хьогл, който ръководеше охраната на Хитлер, пръв прибра оръжието си. Последва го Власик, бодигардът на Сталин. Агентите Куолтър и Рауф изнесоха от стаята Поликовски, който кървеше силно от раната в гърба.

Седнах на масата и вперих поглед в кръвта по ръкава на ризата си. Минаха още няколко секунди преди да осъзная, че някой стои точно пред мен. Вдигнах поглед — от лъснатите черни обувки, по тъмните панталони, нагоре по семплата кафява военна куртка, бялата риза и вратовръзката, докато очите ми не срещнаха воднистосините очи на Хитлер. Инстинктивно се изправих на крака.

— Млади човече — каза Хитлер, — дължа ви живота си. — И преди да съм казал каквото и да било, той вече ми стискаше ръката и се усмихваше широко. — Ако не бяхте реагирали толкова бързо, онзи човек със сигурност щеше да ме простреля. — И докато говореше, Хитлер се надигна леко на пръсти като човек, който внезапно е открил в себе си нов хъс за живот. — Да, точно така. Вие ми спасихте живота. А онзи тип май е планирал да ме отрови, иначе защо ще избива така чашата от ръката ви, какво ще кажете, господин президент?

Рузвелт кимна.

— Приемете най-искрените ми извинения, хер Хитлер — каза той, отново на немски. — Изглежда, сте прав. Онзи човек наистина е искал да ви убие. От което аз дълбоко се срамувам.

Сталин побърза да добави и своите извинения като домакин.

— Не е нужно, господа — спря ги Хитлер, като още ми държеше ръката. — Как се казвате? — попита ме той.

— Майер, сър. Уилард Майер.

И докато Хитлер ми стискаше ръката, аз се изпълних с разбиране за същността ни, моята и неговата — двама мъже, за които целият спектър на моралните ценности е лишен от реално значение, които не се нуждаят от имагинерните постулати на човечността и духовното. Тук, пред очите ми, беше очевидното продължение на всичко, в което аз, като логически позитивист, вярвах. Човек без ценности. И внезапно си дадох болезнена сметка за срива на всичките си интелектуални усилия. Безсмислието на всички смисли, които така упорито се бях опитвал да намеря. Това беше истината за Хитлер и за крайния материализъм като цяло — че нямаха абсолютно нищо общо с човечността.

— Благодаря ви — повтори Хитлер и отново ми стисна ръката. — Благодаря ви.

— Няма нищо, сър — отвърнах и се усмихнах едва-едва.

Най-сетне фюрерът ми пусна ръката. Хопкинс се възползва от възможността да предложи, че може би моментът е подходящ за временно прекъсване на разговорите.

— Предлагам по време на почивката — каза той — да прегледаме документите, подготвени в подкрепа на съответните ни преговорни позиции. Уилард? — Хопкинс кимна към папката, която лежеше на масата. — Би ли дал това на фюрера, ако обичаш?

Кимнах вяло и подадох папката на Хитлер.

Трите делегации се изтеглиха към три от четирите врати. Чак сега забелязах, че стаята е била конструктивно решена за четири делегации, които да влязат през четири различни врати, през които навярно се стигаше до четири вили в двора на руското посолство.

— Чакай малко — каза Хопкинс, когато американската делегация наближи вратата, през която бяхме влезли няколко часа по-рано. — Документите по американската позиция още са у мен. Ти какво даде на фюрера, Уилард?

— Не знам. Сигурно досието за Бекетовка — отвърнах.

— Няма страшно тогава — каза Хопкинс. — Хитлер със сигурност го е виждал и преди. Добре че не го даде на руснаците, все пак. Виж, това би било неприятно.

12:15

Химлер не можеше да повярва, че мирните преговори продължават. След опита за покушение беше сметнал, че фюрерът ще поиска веднага да потегли за Германия. И едва ли би могъл да го вини. Но никога не се знаеше как ще реагира Хитлер на покушение срещу живота си. В известен смисъл той беше живял с мисълта за покушение през цялата си политическа кариера, разбира се. Още през двайсет и първа, някой — Хитлер така и не беше разбрал кой — беше стрелял по него в Мюнхен в разгара на партийна сбирка в „Хофбройхаус“. Бяха последвали поне трийсет други посегателства срещу живота му през годините, без да се броят предотвратените от Гестапо заговори. Само за дванайсет месеца в периода 1933–1934 бяха направени десет опита за покушение срещу фюрера. Както и да го погледнеш, Хитлер беше човек с изключителен късмет. Обикновено, след като се отърсеше от шока и гнева, той заявяваше, че отново е избегнал смъртта като по чудо. И след трийсетина неуспешни опита да бъде убит Хитлер беше склонен да приема късмета си като резултат от божествена намеса.

Единствено в кратките периоди на еуфория след поредния неуспешен опит за убийството му Хитлер говореше за Бог с искрена убеденост и ентусиазъм и това се отразяваше на красноречието и самочувствието му. Получаваше се порочен кръг — колкото повече ставаха неуспешните покушения срещу него, толкова повече се засилваше убеждението му, че Бог го е белязал за велики дела. И понеже сам вярваше в това, лесно успяваше да убеди и другите в същото.

Разбира се, в разгара на една все по-трудна война истеричното обожание, с което го приемаше немският народ преди началото на военните действия и в първите години на военни победи, беше загубило донякъде силата си. Химлер още помнеше чувството на потрес и благоговение, обзело го по време на партийната манифестация в Нюрнберг през трийсет и четвърта, когато Хитлер беше минал през града в открит мерцедес. Никога нямаше да забрави лицата на хилядите жени, които крещяха името на фюрера и се протягаха да го докоснат, сякаш той беше въплъщение на възкръсналия Христос. Химлер беше влизал в домове на обикновени германци, където имаше светилища на фюрера. Виждал беше ученички, които си рисуваха свастики по ноктите. Имаше дори малки градове и селца в Германия, където болните докосваха портрета на Хитлер с надежда за изцеление. И всичко това затвърждаваше у Хитлер убеждението, че е богоизбран. Ала само опитите за покушение го изпълваха с тази почти наркотична еуфория — обикновено след два-три дни, когато виновниците бяха вече заловени и наказани по най-жесток начин. Сега обаче Хитлер се върна в отредената му вила на територията на руското посолство с грейнало лице и святкащи очи и побърза да увери Химлер и другите членове на немската делегация, че няма причина преговорите да бъдат прекратени.

— Бог и провидението ме пазят — заяви той на Химлер и Фон Рибентроп, — и ще ме пазят, докато не се изпълни историческата ми мисия.

Фюрерът се оттегли в спалнята си, за да си почине и да прегледа протоколите с предварителните позиции на Съюзниците. Химлер се почувства достатъчно успокоен от демонстративния оптимизъм на Хитлер и поръча бутилка шампанско за себе си и Фон Рибентроп.

— Забележително, нали? — каза той и се чукна с германския външен министър. — Само фюрерът може да се измъкне невредим от подобно изпитание. Седя там два часа и не отпи нито веднъж от водата. А после, след като опитът да бъде отровен се провали, от куршум го спаси не друг, а един евреин. — Химлер се засмя с глас.

— Сигурен ли си? — попита Фон Рибентроп. — Че преводачът е евреин?

— Имай ми вяра, Йоаким. Знам всичко за евреите и ти гарантирам, че Майер без съмнение е еврейско име. А и по лицето му си личи. Тъмната коса и високите скули. Евреин е, казвам ти. Не събрах смелост да го съобщя на фюрера.

— Може би той вече се е досетил.

— Убиецът беше поляк обаче. Така ми се струва. Или поне от полски произход.

Фон Рибентроп сви рамене.

— Може пък и той да е евреин.

— Да, възможно е. Джон Поликовски. — Химлер се замисли за миг. — Молотов евреин ли е?

— Не — отвърна Фон Рибентроп. — Само е женен за еврейка.

Химлер се изсмя.

— Бас ловя, че не парадира с това. Сталин дори не прави опит да прикрива антисемитизма си. Не знаех, че толкова мрази евреите. Със собствените си уши го чух да казва на фюрера, че евреите са „печалбари и паразити“.

— Да, с фюрера явно се разбират доста добре. Мислят еднакво по много въпроси. Също като фюрера например, и Сталин мрази хора с нееднозначни разбирания и лоялност. Точно затова смята Рузвелт за слаб човек. Заради силното еврейско лоби в Америка. — Фон Рибентроп отпи доволно от шампанското си. — И още нещо. Сталин няма високо мнение за собствените си генерали, също като Хитлер.

— Това едва ли е изненадващо, като се има предвид генерала, когото е довел със себе си. Усети ли как му миришеше устата на онзи тип, Ворошилов? Боже, сигурно беше пил бира на закуска. Как изобщо е станал фелдмаршал?

— Мисля, че единствено той не е бил екзекутиран при последната чистка на Сталин. Твърде посредствен е, за да го разстрелят. Оттам и високият му ранг в Червената армия сега. Като си говорим за стрелба, между другото, забеляза ли, че снощи, на вечерята със Сталин, всички руски сервитьори бяха въоръжени?

— Сигурно са от НКВД. Берия ми каза, че на територията на посолството имало няколко хиляди от тях. Отрядът на Шеленберг не е имал никакъв шанс. Толкова по-добре, че уведомих Берия за планирания атентат.

— Всички ли са заловени вече?

— Берия така казва. Но аз не съм толкова сигурен. Все пак, дори и да са останали неколцина на свобода, няма да е за дълго. Не и в тази страна. Гадно място, и мръсно. Изобщо не си го представях такова. Доколкото разбирам, водата, която тече от чешмите тук, не е по-малко смъртоносна от онази в каната на Хитлер.

— Стори ми се, че президентът Рузвелт отпи малко от чашата — каза Фон Рибентроп. — Преди онзи да му я избие от ръката.

— Изглежда, нищо му няма. — Химлер сви рамене. — Пратих Бранд да се осведоми за здравето му. В цивилни дрехи, разбира се. Но му казали, че Рузвелт е излязъл на пазар.

— На пазар?

— Да, руснаците са отворили магазин на територията на посолството, уж за удобство на делегатите, да можели да пазаруват, без да напускат комплекса, но цените били… леле-мале! Бранд твърди, че са астрономически.

— И какво се продава в този магазин? — засмя се Фон Рибентроп.

— О, бил добре зареден с всичко, което може да се хареса на средностатистическия американски турист. Килими, дървени купи, персийски кинжали, сребро. Бранд каза, че имало даже кутия с плюшени мечета.

— Може пък Рузвелт да купи някое мече за рождения ден на Чърчил. — Фон Рибентроп се засмя. — Или пък някоя и друга чепка кисело грозде. Синът му също е тук, между другото. Рандолф. И май е по-голям къркач и от баща си.

— Чух, че и синът на Рузвелт не е стока. Изглежда, двамата с Рандолф са осъмнали снощи над бутилката. Няма по-голямо проклятие от това да си син на велик човек.

— Представяш ли си какъв щеше да е синът на Хитлер? — попита Фон Рибентроп. — Ако имаше син де. Да се равняваш по човек като фюрера… Невъзможно.

Химлер се усмихна вътрешно. Навярно само трима души в целия свят знаеха, че Хитлер наистина има син, роден от еврейка през 1913-а, във Виена. В „Моята борба“ Хитлер твърдеше, че е напуснал австро-унгарската столица по „политически причини“. Беше написал дори, че е напуснал Виена, за да избегне мобилизацията си в австро-унгарската армия, защото предпочитал да се запише в германската, и по-точно в Десети баварски пехотен полк. Но само Химлер, Юлиус Щрайхер и самият Хитлер знаеха истината — че Хитлер е имал връзка с една еврейска проститутка, Хана Мендел, която родила син от него. Мендел и синът й бяха изчезнали от Виена някъде през двайсет и осма и дори Хитлер нямаше представа какво е станало с тях. Единствен Химлер знаеше, че Мендел зарязала сина си през 1915-а, а четири години по-късно умряла от сифилис; че синът й, Волфганг, бил отгледан в католическо сиропиталище в Линц; че Волфганг Мендел сменил името си на Паул Йетцингер и станал сервитьор в хотел „Захер“ във Виена, а след началото на войната се записал в Трета моторизирана пехотна дивизия; и че ефрейтор Паул Йетцингер е бил убит или взет в плен при Сталинград. Което, според Химлер, беше за добро. Великите мъже като Хитлер не трябваше да имат синове, смяташе той, особено синове, които са наполовина евреи.

Химлер и Фон Рибентроп бяха в чудесно настроение, когато вратата на дневната се отвори рязко и Хитлер нахлу в стаята. Тръгна към Химлер с разкривено от ярост лице и размаха някаква папка пред лицето му.

— Ти знаеше ли за това? — кресна фюрерът.

Химлер скочи на крака и тракна с токове.

— За кое, майн фюрер?

— За това. Досие на СД, озаглавено „Бекетовка“.

— Бекетовка? — заекна Химлер и се зачерви видимо, чудейки се откъде, по дяволите, се е сдобил фюрерът с досието.

— Виждам, че името ти е познато — излая Хитлер. — Защо не знам нищо за това? Защо трябваше да ми го дават американците?

— Не разбирам. Американците са ви дали това досие?

— Да. Да, да, да. Но това едва ли е от значение, освен във връзка с факта, че нищо от съдържанието му не ми е било показано преди.

Химлер примижа, внезапно разбрал какво точно се е случило. Досието „Бекетовка“. Съвсем беше забравил за него. Досието явно беше стигнало до Рузвелт, точно както той се беше разпоредил, и американците по погрешка го бяха върнали на Хитлер. Докато се чудеше какво обяснение да измисли, Хитлер го удари с папката по рамото, после я хвърли на пода.

— Наистина ли мислиш, че щях да дойда тук, готов да изтегля войските си от Русия, ако знаех за това? — викна той.

— Химлер не каза нищо. Познаваше добре Хитлер и прецени, че въпросът не се нуждае от отговор. Дотук бяха с Техеран, това поне беше ясно. Иначе казано, гневният пристъп на фюрера, най-тежкият, който Химлер беше виждал някога, категорично изключваше възможността той да седне на една и съща маса за преговори с хората, отговорни за жестокостите, описани в досието „Бекетовка“.

— Хиляди и хиляди наши храбреци, войници и лейтенанти, са били убити от тези руски свини, при това жестоко и унизително, а ти ме накара да седна с тях на една маса и да говоря за мир. Как бих могъл да погледна войниците си в очите, ако сключа сделка с тези зверове?

— Майн фюрер, осмелих се да организирам тези преговори заради онези наши войници, които още са живи — каза Химлер. — Има надежда немските войници в руските лагери да бъдат освободени.

— Що за човек си ти, Химлер? Двеста хиляди немски войници са били подложени на систематичен глад, студ или са били пребивани до смърт от онези славянски боклуци, а ти се чудиш как да им угодиш? — Хитлер поклати глава. — Е, това го оставям на собствената ти съвест. В случай че имаш такава. Аз обаче няма да сключа мир с тези хладнокръвни убийци. Чуваш ли? Няма да стисна ръце, от които капе германска кръв. Ти си една безпринципна свиня, Химлер. Точно така. Ти си човек без морални ценности.

Все така извън кожата си от ярост, Хитлер заобикаля в кръг из стаята, като хапеше кожичките на ноктите си и призоваваше небесата да отмъстят на руснаците.

— Но какво ще им кажем? — тихо попита Химлер, макар да знаеше, че въпросът му е безсмислен, защото стаята със сигурност беше натъпкана със скрити микрофони. Преговорната му стратегия в голяма стенен се опираше на предположението, че руснаците ще подслушват уж личните им разговори и това можеше да се използва като още един знак за добра воля от немска страна. Беше обяснил всичко това на Хитлер, докато обсъждаха пътуването. Но в гнева си фюрерът явно го беше забравил.

— Кажи на Сталин, че след опита за покушение срещу мен вече не смяташ, че сигурността ми може да бъде гарантирана в достатъчна степен, и макар и неохотно, сме принудени да се оттеглим от преговорите. Кажи му каквото искаш. Но ние си тръгваме. Веднага.

12:45

Веднага щом получи стенограмата от разговора на Хитлер с Химлер и Фон Рибентроп, Серго Берия хукна към вилата на НКВД да каже на баща си какво е станало. Серго обичаше баща си и сигурно беше единственият човек в Русия, който не се страхуваше от шефа на държавната сигурност. Въпреки хроничното женкарство на Лаврентий Берия, Серго знаеше, че винаги е можел да разчита на баща си, който го обичаше и именно защото го обичаше се стремеше да го държи далеч от политиката и го насочваше към научна кариера. Ала Сталин харесваше деветнайсетгодишния син на своя комисар по сигурността и се надяваше някой ден красавецът Серго да се ожени за собствената му дъщеря Светлана, с която младият Берия се познаваше още от училище. С тази цел Сталин беше повишил Серго до чин капитан в НКВД, поканил го беше на конференцията в Техеран и лично го беше натоварил всяка сутрин да го осведомява за „частните“ разговори на другите двама политически лидери, проведени в съответните им вили.

Лаврентий Берия беше дълбоко загрижен заради високото мнение, което Сталин очевидно имаше за сина му, защото знаеше колко капризен и непостоянен е старецът, а идеята Серго да се ожени за Светлана го изпълваше с лоши предчувствия. Вярно, Сталин упорито насърчаваше романтичната връзка между двамата млади, но Берия си даваше сметка, че догодина по същото време вождът може да е на съвсем различно мнение по въпроса, дори до степен да обвини своя комисар по сигурността в опит да натресе сина си в семейството му. Никой не можеше да предвиди какво ще хрумне на човек като Сталин, чиято подозрителност граничеше с параноя.

Когато влезе във вилата на НКВД, Серго видя, че баща му вече разговаря с Химлер. Срещата им продължи само няколко минути, след което германецът си тръгна през един таен проход в мазето и двамата, баща и син, останаха сами.

— Виждам, че вече знаеш какво е станало — отбеляза бащата.

— Да, но причината, която Химлер ти изтъкна — че сигурността на Хитлер вече не изглеждала гарантирана — това си беше чиста глупост. — И Серго показа на баща си стенограмата на разговора между Хитлер, Химлер и Фон Рибентроп. Лаврентий Берия прочете петте страници без коментар. Накрая младият човек не се сдържа и зададе въпроса, който не му даваше мира още откакто за пръв път беше чул за Бекетовка.

— Кой или какво е Бекетовка? — попита той баща си.

— Лагер за военнопленници близо до Сталинград — обясни Берия. — За немски военнопленници. Не е нужно да ти казвам, че Сталин изобщо не се интересува от съдбата им. Той пет пари не дава за съдбата на собствените си войници, камо ли за тяхната. Не съм ходил в лагера, но предполагам, че условията наистина са лоши. Изключително лоши. Ако това досие „Бекетовка“, за което говори Хитлер, описва в някакви подробности условията на живот там, гневът на фюрера едва ли е изненадващ. Изглежда, немците са дали досието на американците в опит да подкрепят с факти твърдението си, че в морално отношение не сме по-добри от тях. И най-вероятно Химлер е скрил досието от Хитлер. Сигурно добре си е давал сметка какъв ще е ефектът му върху фюрера и върху мирните преговори. Следователно единственият въпрос е дали американците съзнателно са му дали досието. Защото ако са знаели какво ще стане, значи са искали преговорите да се провалят.

Серго Берия сви рамене.

— Сигурно сред тях има такива, които споделят възгледите на Чърчил — че не бива да преговаряме с фашистите.

Лаврентий Берия вдигна слушалката на телефона.

— Свържете ме с Молотов — нареди той на телефонистката. После се обърна към Серго: — Не обърнах внимание какво стана в съвещателната зала. Може би външният ни министър е видял кой от американците е дал досието на Хитлер.

Свързаха го с Молотов и Берия му обясни какво е станало, след което възникна деликатният въпрос кой да каже на Сталин, че Хитлер си тръгва.

— Това е въпрос на сигурността, без съмнение — изтъкна Молотов. — Отговорността е твоя, Берия.

— Тъкмо обратното — възрази Берия. — Без съмнение е въпрос от сферата на външните работи.

— При нормални обстоятелства сигурно бих се съгласил с теб — каза Молотов. — Но ако си спомням добре, именно твоят колега Химлер пое инициативата за организирането на срещата тук. А ти беше човекът, който разговаряше с тайните му пратеници. Нещо повече, всички въпроси, свързани с присъствието на фюрера в Техеран, бяха под твой надзор, другарю комисар.

— Това е така. Само че първоначалните контакти бяха осъществени от Химлер посредством мадам Колонтай в Стокхолм. Ако съм разбрал правилно, тези разговори са получили зелена светлина лично от Сталин, чрез теб, другарю секретар.

— И се стигна до решението, че всички въпроси, свързани с пребиваването на германската делегация тук, ще бъдат уреждани съвместно от НКВД и СС. Както аз виждам нещата, Хитлер си тръгва заради един вид пробив в сигурността. Или защото американец се опита да го убие, или защото друг американец му е дал досие с разузнавателна информация току под носа ни.

Като никога, Берия трябваше да признае, че Молотов е прав.

— Случайно да си спомняш кой точно му даде досието? — попита той външния министър.

— Човекът, който спаси живота на Хитлер. Преводачът.

— Защо ще му спасява живота, а после ще прецаква мирните преговори?

— Подозирам, че може да е било грешка. Онзи тип още беше в шок след случилото се. Мисля, че и аз да бях спасил току-що живота на Хитлер, щях да се чувствам също толкова объркан. Меко казано. Както и да е, Хопкинс каза на онзи тип Майер да даде на Хитлер американските позиционни протоколи, но той му е дал нещо друго. Обикновена грешка. Трябва да е била папката, за която ти говориш, защото Хопкинс беше почти на вратата, когато видя, че позиционните протоколи още са у него. Сигурно и той не е бил съвсем на себе си. Така е станало. Американците сгафиха яко, това е. Сигурно са решили, че грешката едва ли има значение, защото не им е минало през ум дори, че Хитлер може да не знае нищо за толкова важно досие, подготвено от собствената му служба за сигурност.

— Исусе Христе — изпъшка Берия. — Шефът ще откачи.

— На твое място бих стоварил цялата вина на онзи американец — посъветва го Молотов. — Това мога да ти кажа. Нека той опере пешкира. Няма голям смисъл да спасяваш живота на Хитлер, ако след това успееш да прецакаш мирните преговори.

— Но как? Било е грешка. Нищо повече. Ти сам го каза, Молотов.

— Слушай, знаеш какъв е шефът, Берия. А и той видя какво стана, също като мен. Може да реши, че е станало случайно. Но не забравяй, че всъщност нашето отношение към германските военнопленници е причина Хитлер да си тръгне. И американците бързо ще го съобразят. Което връща топката в нашето поле, а на шефа това никак няма да му хареса. Така че ще е по-добре да му дадем нещо, което може да метне по янките.

— Какво например?

— Добре де. Но това е само хрумване. И ще имаш да ми връщаш, Лаврентий Павлович. Ясно? Ще ми дължиш една услуга.

— Добре де, хубаво. И какво е това, което шефът може да метне по янките?

— Ами същото. Преводачът. Той е евреин.

— И?

— И може би е човек на Кордел Хал, американския заложник в Берлин. Може би иска преговорите да се провалят, но без Хитлер да бъде убит, защото противното би означавало приятелчето му Хал да се прости с живота. Нещо такова.

— Но нали чу Хитлер. Той заплаши да избие оцелелите европейски евреи. Защо един евреин би искал преговорите да се провалят?

— Може би по същата причина като Чърчил. Защото пълното поражение на Германия би изисквало американски войски в Европа. А Чърчил иска американски войски в Европа като преграда пред нас, Берия. Чърчил знае, че ако Хитлер остане на власт, в Европа ще има нова война, която ще спечели Сталин. Което значи, че цяла Европа, включително и Великобритания, ще минат под съветски контрол. Просто този преводач евреин мрази комунизма повече, отколкото мрази нацистите. Същото важи за много други американци.

— Не е лошо, да знаеш — призна Берия. — Никак даже не е лошо. Интригите ти идат отръки, Молотов. Моите уважения.

— Затова и оцелях толкова дълго. И още нещо — Хопкинс спомена, че онзи евреин е и доста известен философ. Защитил е доктората си в Германия. Нищо чудно да симпатизира на фашагите. Виж дали не можеш да се възползваш и от това.

Берия се засмя на глас.

— Вячеслав Михайлович, от теб би станал страхотен полицай, да знаеш.

— Ако прецакаш работата, Лаврентий Павлович, току-виж се освободил най-високият пост в съветските служби за сигурност.

14:30

Беше прекрасен, мек и слънчев неделен следобед. Птички пееха в клоните на черешовите дървета, пръснати в парка на руското посолство, а отнякъде долиташе уханието на вкусна гозба. Но сред приближените на президента цареше униние и никой нямаше апетит за късния обяд, който беше предвиден по протокол. Внезапното оттегляне на Хитлер от мирните преговори — той вече се беше качил на своя „Кондор“ и летеше обратно към Крим, а оттам за Германия — беше тежък удар за Рузвелт.

— А вървеше толкова добре — каза той и поклати глава. — Наистина щяхме да сключим мир. Не съвършен мир, но все пак мир. Хитлер беше готов да изтегли войските си от почти всички окупирани територии. Нали го чу, професоре? Ти най-добре от всички в стаята разбираше думите му. Каза го, нали?

Отчаянието ми не отстъпваше на президентското, макар и по различни причини.

— Да, сър. Мисля, че наистина беше склонен да го направи.

— Държахме мира в ръцете си и прецакахме всичко.

— Никой не би могъл да предвиди случилото се тази сутрин — намеси се Хопкинс. — Онзи откачен, който извади оръжие срещу Хитлер. Мили боже. Защо го е направил, Майк? А и водата. Била е отровена, нали?

— Да, сър — отговори Райли. — Руснаците дадоха останалата вода в каната на едно куче. Мъртво е.

— Проклетите руснаци — каза Рузвелт. — Защо са направили такова нещо, по дяволите? Горкото куче. Що за хора постъпват така?

— Рано е да се каже каква е била отровата обаче — продължи Райли. — В тази страна няма необходимото лабораторно оборудване.

— Онзи човек, защо го е направил, по дяволите? Майк? — обърна се отново Рузвелт към шефа на охраната си. — Каза ли нещо?

След стрелбата агент Поликовски беше откаран в американската военна болница в Камп Амирабад.

— Все още го оперират, сър. Но прогнозите не са добри. Куршумът е минал през черния му дроб. — Райли преглътна притеснено. — От името на американските тайни служби бих искал да ви поднеса извинение, господин президент.

— О, забрави, Майк. Не е твоя вината.

— И на вас, професор Майер. Бил сте прав през цялото време. Още от „Айова“ твърдяхте, че сред нас има убиец.

— Бил съм само наполовина прав. Мислех, че се е прицелил в Сталин. А според моите виждания, да си наполовина прав е също толкова лошо, колкото и да грешиш напълно.

— Мисля, че всички ние дължим благодарност на професор Майер — каза Хопкинс. — Ако не беше той, в момента щяха да водят Кордел Хал на разстрел.

— Да — присъедини се Рузвелт и притисна с ръка стомаха си. — Благодаря ти, Уилард.

— Не изглеждате добре, сър — каза Райли на президента. — Да доведа ли адмирал Макинтайър?

— Не, Майк, нищо ми няма. Ако ти изглеждам зле, то е защото непрекъснато мисля за всички онези американски младежи, които ще загинат по бреговете на Нормандия догодина. Да не споменаваме за европейските евреи. — Рузвелт се размърда неспокойно в инвалидния си стол. — Дали той говореше сериозно, Хари? Наистина ли възнамерява да избие три милиона евреи?

Хопкинс не каза нищо.

— Професоре? — обърна се към мен Рузвелт. — Сериозно ли говореше?

— Тази мисъл не ми дава мира, сър. Не на последно място, защото именно аз му спасих живота. Изтръпвам при мисълта, че може до края на дните си да съжалявам за случилото се тази сутрин. Но имам ужасното предчувствие, че ще стане точно така. — Взех цигара от Чип Болън. — Ако трябва да бъда откровен, предпочитам никой повече да не го споменава, нито пред мен, нито на някой друг. Ще се опитам да забравя за всичко това, ако нямате нищо против.

— Всеки от нас ще си тръгне оттук с една-две мръсни тайни в повече — каза Рузвелт. — Аз най-вече. Представяш ли са какво ще кажат хората за Франклин Делано Рузвелт, ако някога разберат какво съм направил? Ще ти кажа какво. Ще кажат, че не стига дето съм се опитал да сключа мир с негодник като Хитлер, ами на всичкото отгоре съм се провалил. Исусе Христе! Историята ще ме опикае целия.

— Никой няма да каже нищо подобно, господин президент — обади се Болън. — Защото никой от нас няма да каже и дума за случилото се тук. Мисля, че всички ние трябва да обещаем, да се закълнем в честта си, никога да не споменаваме за това, което лично аз смятам за смел опит, който лесно можеше да се увенчае с успех.

Всички присъстващи замърмориха одобрително.

— Благодаря ти — каза Рузвелт. — Благодаря на всички ви, господа. — После натъпка цигара в цигарето си и аз побързах да му поднеса запалката си. — Но трябва да призная, че не разбирам напълно защо Хитлер си замина. Изглеждаше ми съвсем добре след стрелбата, нали така? Дори ти благодари, Уилард. Стисна ти ръката.

— Може после да е изгубил кураж — предположи Райли. — След като се е прибрал в стаята си. Размислил е и си е дал сметка, че му се е разминало на косъм. Понякога така става, след като са стреляли по теб.

— Сигурно си прав — кимна Рузвелт. — А аз наистина си мислех, че мога да се справя с него. Сещаш се. Да го спечеля за каузата.

— Сега задачата ви е да се справите със Сталин — каза Хари Хопкинс. — Винаги сме били наясно, че съществува голям риск тези тайни преговори да се провалят. Точно затова бяха тайни, все пак. Така че сега се връщаме на план Б. Големите трима. Първоначалната идея за конференцията в Техеран. Трябва да направим така, че Сталин да разбере какви последствия води след себе си откриването на втори фронт през Ламанша и да го убедим в предимствата на нашата идея за Обединените нации.

Хопкинс още се опитваше да възвърне вярата на президента в собствените му сили и в способността му да влезе под кожата на Сталин, когато, придружен от Власик, Павлов и неколцина грузински охранители от НКВД, самият Сталин цъфна на прага на президентската дневна.

— Мили боже, това е той. Тук — измърмори Хопкинс.

Сталин даде знак на охраната си да остане в коридора и влезе тромаво в стаята, придружен от силната миризма на любимите си цигари „Беломор“, която се беше полепила по жълтеникавата му лятна куртка като влага по мокро куче. Павлов и Власик го последваха като на невидима каишка. Чип Болън скочи бързо на крака, поклони се отсечено на съветския лидер и раболепно заекна „Да, да“ на нещо, казано от Сталин.

Рузвелт завъртя количката си с лице към Сталин и протегна ръка.

— Здравейте, маршал Сталин — каза той. — Много съжалявам за случилото се. Наистина много. След всичките ви храбри усилия да договорите мир е изключително жалко, че се стигна до подобен срив. — Сталин пое мълчаливо ръката на Рузвелт, докато Болън превеждаше. — И изпитвам дълбок срам, че човекът, опитал се да убие Хитлер, беше от моите служители.

Сталин пусна ръката на президента и поклати глава.

— Само че не това го вбеси — намусено заяви той, после взе досието „Бекетовка“ от преводача си, Павлов, и го постави внимателно в скута на президента. — Ето това го накара да се оттегли от преговорите.

— Какво е това? — попита Рузвелт.

— Досие, подготвено от немското разузнаване и предназначено за вас, господин президент — поясни Сталин. — Целта му е да представи подробности за жестокостите, извършени от войници на Червената армия срещу немски военнопленници. Тази сутрин един от вашите хора го е дал на фюрера. Досието, разбира се, е фалшификат и според нас е било подготвено от група крайни фашисти в Германия с намерението да забият клин в отношенията между Съединените щати и Съветския съюз. Хитлер не е знаел нищо за това, разбира се. И защо да знае? Един главнокомандващ не може да бъде в течение на всяка дезинформация, която излиза от контраразузнавателните му служби. И когато видял досието, той погрешно приел за чиста монета лъжите и клеветите, които се съдържат в него за жестокото отношение към немските военнопленници, и реагира както би реагирал всеки главнокомандващ на негово място — отказа да води преговори с хора, които смята отговорни за жестокостите.

— Казвате, че това досие е било подготвено, за да повлияе на мен? — изуми се Рузвелт. — И че някой от моите хора го е дал на Хитлер?

Сталин запали спокойно цигара.

— Точно така.

— Но аз не помня да съм виждал никакво подобно досие — заяви Рузвелт. — Хари?

— Досието стигна до мен, господин президент — отговори Хопкинс. — Реших, че предвид настоящите обстоятелства е по-добре да го задържа. Намерението ми беше да ви го представя веднага щом успеем да преценим достоверността на фактите в него.

— Дотук добре — кимна Рузвелт. — Но не разбирам кой е дал досието на Хитлер.

— Вашето еврейско докторче по философия.

Полазиха ме студени тръпки, когато Сталин ме фиксира злобно с жълтите си, почти ориенталски очи.

— Мили боже, професоре. Вярно ли е? Ти ли даде досието на Хитлер?

Поколебах се. Не ми се искаше да нарека Сталин лъжец в лицето, макар да ми беше ясно накъде бие той. Едва ли би могъл да обясни защо си е тръгнал Хитлер, без досието „Бекетовка“ да излезе наяве. А това криеше риска Рузвелт да стовари отговорността за оттеглянето на Хитлер върху руснаците.

Трябваше да му го призная все пак — твърдението му, че досието е фалшификат, беше най-добрият начин да се избегне евентуалния конфуз. А като хвърлеше вината върху мен, той прехвърляше топката обратно в американското поле.

Сметнах, че Рузвелт никога няма да ми прости, ако оспорех твърдението на Сталин за достоверността на досието, затова реших да апелирам към чувството на президента за справедливост и честна игра.

— Наистина аз му го дадох, господин президент. Докато се боричках с агент Поликовски върху масата, папките се разбъркаха. И когато господин Хопкинс ми каза да предам на Хитлер нашите позиционни протоколи, по погрешка съм му дал папката с досието „Бекетовка“.

— Това е точно така, господин президент — потвърди Хопкинс. — Стана случайно. И отчасти по моя вина. Позиционните протоколи са били у мен, когато казах на Уилард да ги даде на фюрера. Едва по-късно осъзнах, че папката е в ръцете ми. Предполагам, че и аз съм бил потресен в някаква степен от случилото се. При онези обстоятелства подобно недоглеждане би могло да се случи всекиму.

— Може би — каза Сталин.

— Струва ми се, не трябва да забравяме, че ако професор Майер не беше запазил присъствие надуха — добави Хопкинс, — сега фюрерът най-вероятно щеше да е мъртъв, а заложниците ни в Берлин, господин Хал и господин Микоян, вече щяха да са екзекутирани.

Сталин сви рамене.

— Лично аз май бих предпочел онзи ваш агент да беше застрелял Хитлер, отколкото преговорите да бъдат осуетени по този нелеп начин. Не знам за вашия господин Хал, но Микоян охотно би застанал до стената, ако знаеше, че с живота си ще плати за смъртта на чудовище като Хитлер. — Сталин подсмръкна неприятно и отри мустаците си с опакото на покритата си със старчески петна ръка. После махна презрително към мен и каза: — Благодарение на вашия преводач сега се озовахме в най-лошата от всички възможни ситуации.

— С цялото ми уважение, господин президент — обадих се, — струва ми се, че маршал Сталин не е съвсем справедлив.

Още ме смъдеше от начина, по който ме беше нарекъл Сталин — „еврейското докторче по философия“. И без това трябваше да живея с мисълта, че съм спасил живота на навярно най-злия човек в историята, но проклет да бях, ако допуснех да ми стоварят и вината за провала на мирните преговори.

— Да, да, професоре, да — каза Рузвелт и махна отсечено в знак, че трябва да овладея нервите си.

— Не знаех, че от нас се очаква да се тревожим какво смятат за справедливо преводачите ни — изсумтя Сталин. — Може би вашият човек е от онези американски капиталисти, които искат войските ви да навлязат в Европа, защото си въобразяват, че Съветският съюз се стреми към своя империя. Като онази, която британците си спретнаха в Индия. Разбрах, че майка му е една от най-богатите жени в Америка. Може би той мрази комунистите повече от нацистите. Може би точно затова е дал онзи фалшификат на Хитлер.

Дощя ми се да си бях признал за бившето си членство в австрийската комунистическа партия, за да мога сега да затворя устата на Сталин. Но Рузвелт вече се опитваше да смени темата.

— Струва ми се, че Индия е узряла за революция, маршал Сталин — каза той. — Не мислите ли? Революция от низините.

Сталин, изглежда, прецени, че е прекалил с хулите си срещу мен, защото вдигна рамене и отвърна:

— Не съм толкова сигурен. Кастовата система там усложнява значително нещата. Съмнявам се, че една революция от чист болшевишки вид може да се реализира в Индия. — Усмихна се леко. — Но вие ми се струвате уморен, господин президент. Дойдох само да ви кажа, че ако сте съгласен, можем да се съберем отново в главната съвещателна зала в четири часа, заедно с господин Чърчил. Така че сега ще ви оставя да си починете и да съберете сили за онова, което ни предстои да обсъдим. Откриването на втори фронт в Европа.

И с тези думи Сталин си тръгна, а ние останахме със зяпнала уста. Рузвелт пръв заговори.

— Професор Майер? Сталин май не те харесва особено.

— Така е, сър. Не ме харесва. И добре, че съм американец, а не руснак. Иначе сигурно ме чакаше разстрел.

Рузвелт кимна уморено.

— При дадените обстоятелства — каза той — може би ще е най-добре да се върнеш в Камп Амирабад. Така или иначе, услугите ти като преводач вече няма да са ни необходими, след като фюрерът си замина. А няма смисъл да дразним допълнително Сталин с присъствието ти в руското посолство.

— Напълно сте прав, сър. — Тръгнах към вратата. И там, с ръка върху бравата, спрях, обърнах се към президента и добавих: — Само за протокола, господин президент, като човек, който е запознат добре с немското разузнаване, мога да ви гарантирам, че досието „Бекетовка“ е сто процента точно и вярно с действителността. Приемете това твърдение от човек, който е бил член на австрийската комунистическа партия, когато е бил много по-млад и по-глупав. И нищо, казано от Сталин, сега или за в бъдеще, не може да промени това.

Застанал на вратата на руското посолство, аз си поех треперливо дъх. Следобедът беше приятно топъл. Затворих очи и се върнах назад към невероятните събития от изминалия ден и ролята, която неволно бях изиграл в историята на Хитлеровия мир. История, която едва ли щеше да бъде разказана някога, защото беше пълна с лъжи, преструвки и лицемерие и защото разкриваше най-важната истина за историята като такава — че истината е илюзия. Бях станал част от тази голяма лъжа. И винаги щях да бъда.

Отворих очи и видях пред себе си закръглен мъж в униформа на комодор от британския военновъздушен флот, с огромна пура „Ромео и Жулиета“ в уста.

— Сър — заяви закръгленият дребен комодор, — май сте ми запречили пътя.

— Господин Чърчил, аз май запречвам пътя на всички. И най-вече собствения си.

Чърчил извади пурата от устата си и кимна.

— Чувството ми е познато. То е антитезата на това да си жив, нали?

— Лично аз имам чувството, че ме разплитат. Едно куче е захапало края на преждата и много скоро от мен няма да остане нищо.

— Знам го аз това куче — каза той. Направи крачка към мен, очите му искряха от вълнение. — Дори съм му дал име. Наричам го Черното куче. Черното куче човек трябва да го гони далеч от себе си, все едно е съвсем истинско. — Премиер-министърът погледна часовника си, а после посочи с бастуна си към парка. — Хайде да се поразходим малко из тези персийски градини. Може и да не разполагаме с пет мили лабиринт от леност, както го е казал господин Колридж в поредния си творчески пристъп на опиумно вдъхновение, но мисля, че и това тук ще свърши работа.

— За мен е чест, сър.

— Имам чувството, че ви познавам. Знам, че сме се срещали и преди. Но извън факта, че сте американец и навярно на някаква дипломатическа служба, защото иначе щяхте да сте с униформа, не мога да си спомня кой сте и толкоз.

— Уилард Майер, сър. Аз съм преводачът от немски на президента. Или поне бях. А с вас се поздравихме в коридора на хотел „Мена Хаус“ миналия вторник.

— В такъв случай вие сте злощастният младеж, който е спасил живота на немския диктатор — каза Чърчил. Дори на открито в гласа му се усещаше онзи характерен ехтящ тембър, както и лекото заваляне на съгласните, по-доловимо при разговор лице в лице, отколкото когато го слушаш по радиото. Реших, че в миналото премиер-министърът навярно е имал дребен проблем с небцето си. — И чиито последващи действия са причинили провала на преговорите с Хитлер и неговата банда разбойници.

— Да, сър.

Господин Майер, смея да предположа, че според вас провалът на тези преговори е нещо достойно за съжаление, както без съмнение смята господин Сталин, а и вашият президент, струва ми се. Аз високо ценя господин Рузвелт и изпитвам топли чувства към него, а и към всички американци. Сигурно знаете, че самият аз съм наполовина американец. Но откровено казано, последният ви ход беше крайно неразумен. Хитлер е въплъщение на коварството и подлостта, кръвожаден гамен, който няма равен на себе си в историята на тиранията и злото, и ние не сме воювали цели четири години, за да се обърнем на сто и осемдесет градуса сега, когато победата е толкова близо, и да търсим мир с тези безобразни фанатици. Така че не се обвинявайте за тазсутрешното фиаско. Никое цивилизовано правителство не би допуснало дипломатически връзки с тази нацистка клика, която отхвърля християнската етика, пропагандира идеологията си с варварски ритуали, превъзнася духа на агресията и завоеванията, извлича сила и извратено удоволствие от гоненията и използва с безмилостна бруталност заплахата за изтребление на невинните. Тази клика не може да бъде верен приятел на демокрацията и да се сключи мир с Хитлер би било морално падение и конституционна катастрофа. Само след няколко години, а може би и няколко месеца, вашата страна и моята ще съжаляват, че не са смачкали змията, когато са имали възможност да го направят. Това мога да ви кажа, Уилард Майер — не се обвинявайте. Единствено срамно е, че подобен отвратителен политически ход изобщо е бил поставен на дневен ред, нещо като глупостта на онзи човек, който погалил бясно куче и му се радвал колко е добро и послушно, а после кучето го ухапало, той се разболял и умрял. Не ни трябва Хитлеровия мир, така както не ни трябваше и Хитлеровата война, защото само глупакът слиза от дървото, за да погледне в очите ранения тигър.

Чърчил седна до едно черешово дърво и аз седнах до него.

— Това е само началото на разплатата — продължи той. — Тепърва светът ще съди нацистка Германия и ни чакат много тежки дни, докато присъдата бъде окончателно произнесена. Цветът на младежта ни ще загине. И това не е по ваша вина, нито по вина на президента ви. Вината е на онзи кръвожаден австрийски касапин, който ни поведе надолу по черните стълби към пропастта на опустошена Европа. Не бива да съжалявате и че сте спасили живота на Хитлер, защото убийството му щеше да очерни честта на онези, които го поканиха тук, а вместо да го опазят, допуснаха да бъде убит като някой древен римски тиран; защото това би ни направило зли и достойни за отвращение също като него, който застла с трупове пътя си през Европа и Русия. Съдбата на човечеството не бива да се решава от траекторията на куршум, изстрелян по политически съображения. Сега, уви, трябва да ви оставя — каза Чърчил и се изправи с усилие. — Ако Черното куче се върне да ви ръмжи в краката, мога да ви препоръчам три неща. Първо, свалете си ризата и застанете някъде на слънце — това, уверявам ви, има забележително благотворен ефект. Вторият ми съвет е да се захванете с рисуване. Рисуването е занимание, което ще ви измъкне от кожата ви тогава, когато имате нужда да се озовете на по-приятно място. Третият ми съвет е да идете на някой купон и да прекалите с шампанското, което не отстъпва на слънчевите бани в способността си да прогонва унинието. В крайна сметка, виното е най-великият дар на слънцето за нас. За ваш късмет, самият аз организирам парти по случай рождения си ден във вторник и много ще се радвам, ако дойдете.

— Благодаря ви, сър, но не мисля, че маршал Сталин ще погледне с добро око на присъствието ми.

— Тъй като не маршал Сталин има рожден ден — ако изобщо приемем, че подобен повод си струва отпразнуването — одобрението или неодобрението му не бива да ви занимава ни най-малко, господин Майер. Ще ви очаквам в британското посолство в осем вечерта във вторник. Официалното облекло е задължително. Вход за кучета забранен.

В ушите ми гласът на Чърчил звънтя дълго след като премиер-министърът си беше тръгнал, а самият аз пътувах към Камп Амирабад с един военен джип, убеден, че току-що съм разговарял с единствения човек на света, който въплъщава истината и има куража се придържа към нея.

21:00

През нощта слънце няма. Само мрак. В Иран мракът се спуска бързо и си има специфични демони. Лежах буден в леглото си в една от онези сглобяеми барачки от гофрирана ламарина, които флотът толкова обичаше, пушех цигара след цигара и кротко се напивах. Малко след десет часа на вратата ми се почука. Отворих. Насреща ми стоеше висок, понатежал мъж с големите крака и дългите ръце на баскетболист. Носеше бяла манта върху армейската си униформа и изгледа питието и цигарата в ръката ми със смес от военно и лекарско неодобрение.

— Професор Майер?

— Май така пише на етикетчето, закачено за големия пръст на десния ми крак. — Обърнах гръб на отворената врата и седнах на леглото. — Влизайте. Сипете си едно.

— Не, благодаря, сър. На работа съм.

— Добре е, че някой все пак работи.

— Сър, аз съм лейтенант Джон Каплан — представи се той и направи крачка навътре в бараката. — Помощник главен военен лекар съм в армейската полева болница в Камп Амирабад.

— Няма причина за притеснение, лейтенант Каплан. Малко съм пиян, нищо повече. Още няма нужда да ми промивате стомаха.

— Тук съм заради господин Поликовски, сър. Агентът от тайните служби. Пита за вас.

— За мен? — Изсмях се и отпих от питието си. — Пита, в смисъл че иска да говори с мен, или за да ми каже, че съм гадно копеле? Щото в момента се чувствам малко, чуплив.

— Не ми се стори ядосан.

— Сериозно? Лично аз щях да съм много ядосан, ако някой ми беше попречил да… — Усмихнах се и подхванах отново, този път с официалната версия. — Ако някой ми беше пуснал куршум в черния дроб. Как е той, между другото?

— Стабилен е.

— Ще се оправи ли?

— Още е рано да се каже. Нараняванията на черния дроб обикновено са еднозначни. Основният следоперативен проблем е сепсисът. И кървенето. И изтичането на жлъчен сок. — Каплан сви рамене. — Но той е в добри ръце. Преди войната бях хепатолог в „Седарс Синай“. Ако друг се грижеше за него, шансовете му щяха да са значително по-малки.

— Хубаво е, че поне някои от нас все още вярват в способностите си. Де да можех да кажа същото и за себе си.

— Ще дойдете ли?

Станах и си взех сакото, което висеше от вътрешната страна на вратата. Облякох го и видях, че на ръкава му са останали няколко петна кръв. Кръвта беше на Поликовски, но ми се прииска да беше моя.

Излязох след Каплан от барачката. Той включи едно фенерче и ме поведе по настлана с талпи пътека.

— Какво всъщност се случи? — попита докторът. — Информацията е доста противоречива. Някой каза, че се е опитал да застреля президента.

— Не. Няма такова нещо. Бях там и видях с очите си какво стана. Никой не се е опитвал да стреля по Рузвелт.

— Тогава какво?

— Злополука, нищо повече. Покрай работата си за президента, момчетата от тайните служби лесно натискат спусъка, това е.

Лъжите бяха започнали.

Джон Поликовски беше блед и спеше, когато отидох при него. В ръката му беше включена система с кръвна плазма, а в долната част на торса — две дренажни тръбички. Приличаше на химически завод.

Каплан хвана ръката му и я стисна лекичко.

— Не го будете — обадих се аз. — Нека си спи. Ще поседя при него.

Докторът ми придърпа един стол и аз седнах.

— Пък и така ще имам извинение да зарежа оная бутилка. Алкохолът е забранен тук, нали?

— Строго забранен — потвърди с усмивка Каплан.

— Добре.

Лекарят отиде при един от другите са пациенти, а аз сплетох пръсти и облегнах лакти на леглото на Поликовски. Всеки, който не ме познаваше, би си помислил, че се моля за него. И в известен смисъл си беше точно така. Молех се Джон Поликовски да се събуди и да ми каже за кого е работил. Засега май бях единственият член на американската делегация, който си задаваше въпроса що за немски шпионин би се опитал да убие Адолф Хитлер. Вече имах някои подозрения по въпроса. Но бях уморен. Денят се беше оказал дълъг и труден, вечерта — алкохолна, и след петнайсетина минути явно съм заспал.

Събудих се стреснат и в първите фази на махмурлука. Минаха няколко секунди, докато осъзная, че ме е събудил специфичният вой, който надаваха сирените на американската военна полиция. Беше станало нещо. След няма и минута няколко коли набиха шумно спирачки пред полевата болница. Вратите се отвориха рязко и в стаята нахлуха хора — президентът Рузвелт на болнична количка, придружен от Майк Райли, агентите Рауф и Куолтър, личния му лекар адмирал Макинтайър, и личния му камериер Артър Притимън. Следваха ги няколко военни лекари, които за нула време прехвърлиха Рузвелт на едно от леглата и се заеха да го преглеждат.

Главата ми се беше прояснила малко. Отидох да видя какво става.

Президентът никак не изглеждаше добре. Ризата му беше прогизнала от пот, лицето му беше мъртвешки бледо, от време на време се присвиваше от стомашни болки. Един от лекарите, Каплан всъщност, свали пенснето му и го подаде на Райли. После се поизправи за миг и огледа неодобрително тълпата от хора около президента.

— Ако обичате, всички, които не са от медицинския персонал, да се дръпнат назад. Нека осигурим малко въздух на президента.

Райли отстъпи и налетя върху мен. Обърна се назад.

— Какво става, по дяволите? — попитах аз.

Той поклати глава и сви рамене.

— Шефът даваше вечеря за Сталин и Чърчил. Пържоли и печени картофи, приготвени от собствените му готвачи. Беше си съвсем добре, говореше за достъпа до Балтийско море или нещо такова, а после изведнъж се скапа. Ако не беше в количката си, със сигурност щеше да се строполи на пода. Изкарахме го оттам, а после Макинтайър реши, че трябва да го докараме в болницата. За всеки случай…

Рузвелт се сви отново, притиснал с ръце стомаха си.

— В случай че е бил отровен — продължи Райли.

— След тази сутрин май всичко е възможно.

— Шефът лично забърка коктейлите — възрази Райли. — Мартинита. По своята си рецепта. Сещаш се, с твърде много джин и твърде много лед. Само това пи. Чърчил също пи от мартинито и му няма нищо. Сталин дори не го помириса обаче. Каза, че било твърде студено за неговия стомах.

— Много разумно е постъпил. Защото мартинитата на президента са точно такива.

— Това ме накара да се зачудя… и аз не знам.

— Или наистина не му харесва това питие, или се е страхувал да не бъде отровен — казах аз. — И следователно е предпочел да не слага в устата си и капка от напитка, която друг е приготвил.

Райли кимна.

— От друга страна… — Поколебах се дали да продължа.

— Казвайте, професоре.

— Не съм специалист по тези неща. Но това, че президентът постоянно е в инвалидния си стол, не значи ли, че метаболизмът му е забавен в голяма степен? Майк, възможно е тази сутрин Рузвелт да е погълнал от отровата повече, отколкото смятахме. И това сега да е закъсняла реакция. — Погледнах си часовника. — Може да са били необходими десет часа, за да се прояви при него ефектът на отровата. Макинтайър какво казва?

— Мисля, че изобщо не се е сетил за такава възможност. Според него е проблем с храносмилането. Или някакъв пристъп. Така де, доста му се насъбра днес. След като онзи си замина, знаеш кой, шефът здравата се депресира. Но после се взе в ръце заради срещата на Големите трима следобед. Все едно нищо не е било. — Райли поклати глава. — По-добре кажи на някого какво мислиш. На някого от докторите.

— Няма да съм аз, Райли. Когато аз викна, че има вълк в кошарата, хората имат неприятния навик да казват: „Я, какви големи зъби имаш, бабо“. Пък и дори да съм прав, ще е от полза само ако знаем каква е отровата. — Свих рамене. — Само един човек може да ни каже това, а той е в безсъзнание. — Кимнах с глава към Поликовски, който си лежеше в леглото.

— Е, в момента всъщност е буден — каза Райли. Хвърли поглед към Рузвелт. Един от лекарите му включваше система срещу обезводняването. — Хайде — подкани ме и тръгна към леглото на Поликовски. — Тук с нищо не можем да помогнем. Да видим дали ще можем да разберем нещо.

Поликовски гледаше втренчено към вентилатора на тавана и аз за миг се уплаших, че вече е мъртъв. Но после очите му мигнаха, той въздъхна издълбоко и затвори очи. Райли се наведе над него.

— Джон? Аз съм, Майк. Чуваш ли ме, Джон?

Поликовски отвори очи и се усмихна сънено.

— Майк?

— Как си, приятел?

— Не много добре. Едно тъпо копеле ме простреля.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Сигурно си се целил в крака ми. Така и не се научи да стреляш като хората.

— Защо го направи, Джон?

— Стори ми се добре идея.

— Искаш ли да ни разкажеш? — Райли замълча за миг, после продължи: — Доведох и професор Майер.

— Добре, исках да му кажа нещо.

— Джон, преди да…

— Ами Хитлер? — попита Поликовски. — Какво стана с него?

— Замина си, Джон.

Поликовски затвори очи за миг.

— Майк? Дай ми една цигара, моля те.

— Разбира се, Джон, както кажеш. — Райли запали цигара и я сложи внимателно между устните на Поликовски. — Джон. Има нещо, което трябва да ми кажеш. Ти отрови водата на Хитлер, нали?

Поликовски се усмихна.

— Забелязал си го значи?

— Каква беше отровата?

— Стрихнин. Трябваше да ме оставите да го убия, Майк.

Но Райли вече беше тръгнал към адмирал Макинтайър и доктор Каплан. Поликовски притвори очи. Аз махнах цигарата от устата му.

— Професоре? Ще ми дадете ли малко вода?

Налях му в една чаша и му помогнах да отпие. Той пи, после поклати глава, а след това ме погледна особено. Но вече започвах да свиквам. А и Поликовски не можеше да се мери със Сталин в това отношение.

— Какво е усещането?

— Какво е кое усещане? — попитах. Но много добре знаех какво има предвид. Райли се върна и застана от другата страна на леглото му. Сложих цигарата в устата на Поликовски.

— Какво е усещането да си човекът, спасил живота на Хитлер?

— Ако трябва да съм откровен, вършил съм добри дела, които са ме правили по-щастлив.

— Бас ловя, че е така.

— Само това ли искаше да ми кажеш?

— Не.

— Какво искаше да кажеш на професор Майер? — попита Райли.

— Само, че през цялото време беше прав. И да му се извиня. Че убих приятелката му.

Ти си убил онази жена в Кайро? Принцесата?

— Наложи се. Тя можеше да ме издаде. Вие разбирате, нали, професоре? Онзи следобед, когато се отбихте неочаквано, аз бях там. Бях в тайната стая, когато пристигнахте. Получавах съобщение от Берлин. Наложи се да изчакам да си легнете с Елена, преди да се измъкна през задната врата. Затова и забравих да изгоря текста на съобщението. Спомних си за това по-късно. И се върнах да го изгоря, няколко часа след полунощ. Реших, че ще сте в леглото и ще сте достатъчно ангажиран с други неща. Тя беше страхотна мадама. Между нас нямаше нищо обаче. Не че бих имал нещо против. Но отношенията ни бяха строго професионални. Както и да е, влязох и ви видях в тайната стая. Останах на долния етаж и изчаках да се върнете в спалнята на Елена. А след като си тръгнахте, се качих горе и видях, че сте взели съобщението.

— Защо не убихте мен тогава? Защо убихте нея?

Поликовски се усмихна едва-едва. Сенките под очите му бяха на цвят като пепелта в края на цигарата му, а устните му бяха посинели, сякаш малко преди аз да дойда, при него е бил свещеник и му е дал да пие от виното за последно причастие.

— След цялата врява, която вдигнахте за прословутия немски шпионин? Абсурд. Убийството на един член от президентската делегация беше достатъчно рисковано, какво остава за двама. Пък и тя никога не би се съгласила. Тя държеше на вас, професоре. Много държеше. Така че я убих, скрих радиото и се погрижих вината да падне върху вас. За което ви се извинявам, професоре. Наистина. Но нямах избор. Убийството на Хитлер беше по-важно от всичко.

— Да, разбирам. Но кой ви забърка в това. Ще ни кажете ли за кого работехте?

— За Абвера. За адмирал Канарис. И за неколцина от Вермахта, които не искаха Съюзниците да сключат мир с Германия, който да остави Хитлер начело на страната. Решиха, че ще е по-лесно фюрерът да бъде убит тук, отколкото в Германия. Че ще го сварят неподготвен. Истината е, че в Германия всеки следващ опит за покушение срещу него става все по-труден.

— Но защо избраха вас?

— Защото съм евреин с полско-германски произход от Данциг, затова. — Поликовски си дръпна отново от цигарата. — Друга причина не ми трябваше.

— Кой ви нае и къде?

Поликовски се усмихна.

— Това не мога да ви кажа.

— Но Торнтън Коул е надушил нещо, нали? И затова го убиха.

— За мен не знаеше нищо. Но беше вдигнал мерника на моята свръзка във Вашингтон. И затова му видяха сметката. Но не бях аз. Друг го е направил.

— Но вие убихте Тед Шмид на борда на „Айова“, нали?

— Той сподели с мен информация, която би привлякла вниманието на вашингтонската полиция към убийството на Коул. Трябваше да реша на секундата. И стигнах до заключението, че ако ченгетата разберат кой го е убил в действителност, може да се доберат и до моята свръзка. И оттам до мен. И така да ми попречат да убия Хитлер. Така че го ударих и го хвърлих през борда.

— И пак вие сте се свързали по корабната радиостанция с немските си приятели в Щатите, поради същата причина.

Поликовски кимна.

— Обичам шефа — прошепна той. — Обичам го все едно ми е баща. Но изобщо не трябваше да опитва това с Хитлер, да сключва мир с него. Не може да се правят сделки с такъв изрод. Съжалявам, че убих онези хора. Направих го неохотно. Но бих го направил отново, ако това е цената, за да се добера до Хитлер. — Той стисна ръката на Райли. — Съжалявам, че излъгах доверието ти, Майк. И че подведох шефа. Ще му го кажеш ли вместо мен, моля те. Постъпих така, както смятах за правилно.

— Това се отнася за всички ни, Джон. За теб, за мен, за професора и за президента. Всички ние постъпихме така, както смятахме за правилно.

— Сигурно си прав — прошепна Поликовски и отново потъна в сън.

Райли взе цигарата му и я загаси. Изправи се, погледна през рамо към президента, който изглеждаше малко по-добре. Отидохме при леглото му. Д-р Каплан каза, че отровен или не, президентът вече е в стабилно състояние и ще се оправи.

— Ужасен ден — изпъшка Райли и притисна с юмрук основата на гърба си. — Е, професоре? Какво ще кажете?

— Ще кажа, че в крайна сметка ми се иска никога да не бях напускал „Принстън“.

Към следващата част или към съдържанието

Филип Кер Мирът на Хитлер (25)

Метаданни

Данни

Мирът на Хитлер

Информация

История

Сваляне / Връзки

25.

Филип Кер
Мирът на Хитлер (25)