Филип Кер
Мирът на Хитлер (21)

21.

Сряда, 24 ноември 1943

Иран

В южната част на Техеран улиците бяха тесни й мръсни; в северната му част преобладаваха широките булеварди. Мисба Ебтехай, пехливанинът, който беше гид и преводач на северния отряд, каза, че обликът на града бил до голяма степен унищожен от предишния шах. Командирът на северния отряд, капитан Остер, си помисли, че модернизацията, извършена от шах Реза, не можеше да промени факта, че Техеран е разположен в местност, която просто не ставаше за голям град. Най-близката река беше на четиридесет километра, което означаваше, че питейната вода е в постоянен недостиг. Двама от мъжете му вече се бяха разболели от водата тук.

На всичкото отгоре беше и студено, много по-студено, отколкото бяха очаквали, нещо, за което в Берлин с трябвало да знаят, негодуваше Остер, като се има предвид, че Шимран, северната част на Техеран, се намира в планинска местност с голяма надморска височина. Но като се изключи липсата на топло облекло, всичко друго беше минало по план.

Северният отряд се беше спуснал с парашути в отдалечените подножия на планината Алборз, североизточно от Казвин, където ги чакаха хора от кашкайските племена — те бяха гръбнакът на местното съпротивително движение срещу съвместното британско-руско управление на Иран. Първата нощ отрядът беше прекарал в провинцията, в една крепост, използвана на времето за планинско убежище на Хашишиюн, древна исмаилска секта, позната в западния свят повече като „Убийците“. Съвсем подходящо, сметна Остер, да не говорим, че основният поминък на кашкайците, повечето от които пушеха хашиш по цял ден, беше морфинът. Кашкайците искрено се бяха зарадвали на оръжията, златото и позлатените пистолети, които северният отряд им беше донесъл от Украйна. Остер ги смяташе за опасни и изменчиви хора и през онази първа нощ сред руините на древната крепост искрено се тревожеше, че може и да не доживее зората в компанията тези свирепи на вид и надрусани до козирката диваци. Спа неспокойно с ръка върху пистолета, пъхнат под раницата, която използваше вместо възглавница. Не беше за вярване, че тези мъже, облечени като четирийсетте разбойници на Али Баба, са открили някаква обща кауза с нацистка Германия.

Ебтехай, огромен и брадат, с плещи на мечка, целият намазан с някакво смрадливо масло, и с мазна броеница, която прехвърляше мънисто по мънисто с дебелите си пръсти, обясни на Остер защо кашкайците помагат на него и на войниците му. Това стана в деня след пристигането им и след двучасов преход през хълмовете, когато отрядът му се срещна с двата камиона, с които щяха да изминат следващия етап от пътуването — отсечка от стотина и повече километра, която да ги изведе югозападно от Техеран.

— Не че сме толкова за Германия — обясни той, — колкото сме срещу британците и руснаците. Германия никога не се е месила в делата на Персия. А за онези всичко е въпрос на игра — кой ще се докопа до контрол над петрола ни. Британците са тук още от предишната война. Но през четиридесет и първа докараха още войски, за да вардят задника на Русия. Свалиха шаха, пратиха го в изгнание и направиха сина му, принц Реза Пахлави, своя марионетка. Германското посолство беше затворено. Всички прогермански настроени персийци бяха арестувани и тикнати в затвора без съд и присъда, включително и премиер-министърът. Но истинският водач на опозицията, Хабибула Нобакт, успя да се измъкне и сега разкатава мамицата на конвоите им с продоволствие. Работата е там, капитане, че Персия е една много независима страна. Вярно, много армии са нахлували в нея. Но винаги са идвали, плячкосвали са каквото могат и са си тръгвали. Не е имало за какво да остават тук. За какво наистина? Персия е пустинна страна. Но това беше преди петрола, разбира се, и преди Русия да си даде сметка, че разполага в наше лице със задна врата, през която да я снабдяват американците. И така се озовахме на този хал. Британците и руснаците казват, че няма да се месят в делата на Персия, след като свърши войната, но са разделили страната на зони и ги управляват като независими провинции на империите си. Руснаците ни обърнаха на помийна яма и ни пращат всичките си полски затворници и евреите си. Никога не са прииждали толкова хора в Персия. Може да са станали и четвърт милион вече. А поляците, те носят всякакви болести. Всякакви проблеми. Защо ги пращат тук? Щом Полша е съюзник на Русия, що не си ги държат при тях? Нали са славяни, не са персийци. Но никой не ще да слуша. — Пехливанинът се засмя гръмко. — Ама ние ще се погрижим за това, нали? Ще убием Сталин, Чърчил и Рузвелт и току-виж ни оставили на мира. После ще избием всички поляци. Чак тогава Персия що е добро място за персийците.

Камионите бяха докарали северния отряд до големия пазар в Техеран, цял град сам по себе си, лабиринт от по-големи и по-малки улички. На всяка улица се продаваше определена стока и пехливанинът ги заведе на улицата с килимите, където беше уредил да се настанят в една изоставена тъкачница. Тъкачницата още беше пълна с килими и се оказа доста удобна. Носеха им храна. Първото им топло ядене в Иран се състоеше от хляб и рядка яхния, наречена „дизи“, а чая им го наливаха от самовар, което много се хареса на украинците в отряда на Остер. И толкова по-добре, защото Ебтехай беше споделил мнението си, че Берлин е направил грешка, изпращайки украинци за тази мисия. Кашкайските му събратя явно ги смятаха за руснаци и Остер доста се потруди, докато убеди пехливанина, че хората му не само не са руснаци, но и имат основание да мразят руснаците повече от всеки друг.

В сряда сутринта пехливанинът заведе Остер при главния вход на пазара, където трябваше да се срещнат с един от немските агенти в Техеран. Остер беше с тъмен костюм и с шапка и понеже повечето мъже в града бяха облечени по подобен начин, се сливаше идеално с тълпата. Остер знаеше много малко за свръзката си, Лотар Шьолхорн, само, че на времето е имал боксова школа в Берлин и че за кратък период, преди да го изпратят в Персия, е убивал хора по поръчка на Абвера. Поради това очакваше да види някой едър мъжага с тъпа физиономия, а вместо това се озова в компанията на начетен и културен човек, който знаеше много за историята и настоящето на Техеран и си имаше свое мнение за града. От портите на пазара тримата мъже поеха на север по улица „Фердоси“ към британското посолство.

— Техеран дълбоко ме разочарова — казваше Шьолхорн. — От архитектурна гледна точка, ако не друго. Модерната му част с предимно във френски стил и следователно претенциозна. Един вид бедняшка версия на Шанз-Елизе. Дори Меджлисът — това е тукашният парламент — не е кой знае какво. Единствено пазарът е запазил нещо от стария, типично ориенталски Техеран. Всичко останало е модернизирано и резултатът, боя се, не е добър. Има по някоя и друга интересна джамия, разбира се. Но това, кажи-речи, е всичко. През зимата е много студено, а през лятото — много горещо, и по тази причина британците и американците поддържат по две посолства. В момента британците са в зимното си посолство, което ще видим след малко. Доста паянтова сграда, построена набързо от индийския департамент за обществени поръчки преди много години. Понеже никак не вярват на персийците, британците все още поддържат малък ескорт от индийска пехота като лична охрана на посланика. Тук и в лятното посолство в Гюлех. — Шьолхорн се усмихна. — Кофти ще е, ако нападнем грешното посолство, нали така.

Остер се огледа, притеснен, че някой може да е чул последните му думи.

— О, няма причини за тревога, приятелю. Вярно, градът гъмжи от агенти на НКВД, но тях и слепец ще ги познае от сто метра. Нито един не говори фарси и дори в собствената си окупационна зона северно от града не поддържат персийска полиция или жандармерия. Което ги прави страшно неефективни. Навсякъде другаде колят и бесят британците и американците. Ако трябва да внимаваме с някого, това са британците, струва ми се. Американците не знаят абсолютно нищо за персийците и съумяват да поддържат някакъв ред само защото местните все още не ги мразят толкова, колкото мразят руснаците и британците. Генералът, който, ръководи американската полиция, Шварцкопф му е името, преди войната е озвучавал популярна радиопиеса за стражари и апаши, представяте ли си? Същият този Шварцкопф беше тъпоглавецът, който водеше разследването по случая „Линдберг“ — сигурно си спомняте какви бели направиха там и как натопиха немец за убийството на детето.

Шьолхорн забави крачка, когато наближиха голяма бариера с бодлива тел отгоре, която затваряше пътя напред. Зад бариерата имаше два камиона и няколко индийски войници в британски униформи.

— Отвъд бариерата и онези дървета там са британското и руското посолство — посочи Шьолхорн. — Разделя ги само една тясна уличка, но в стената на британската легация има малка плетена порта, където нощем стои войник на пост и откъдето ще ви е най-лесно да проникнете. Ще ви осигуря карта на посолството и прилежащия му терен, но от другата страна на зида има толкова дървета и храсти, че лесно ще намерите прикритие и без нея. От източната страна на сградата има дълга веранда с балюстради и е много вероятно Големите трима да са в залата, която гледа натам с големите си френски прозорци. На запад са конюшните и служебните помещения. В тях обаче не са настанени коне, а войниците, които охраняват легацията. Както казах, те са предимно индийци. И по-точно сикхи. Че са смели, смели са, спор няма. Но едва ли си падат много по бомбардировки, така поне ме увери един мой приятел, който работи в британското бюро за връзки с обществеността тук, в Техеран. Преди няколко месеца в града избухна бомба и разбрах, че сикхите моментално си плюли на петите. Пуснат ли нашите бомбардировачи товара си над посолството, индийците най-вероятно ще се разбягат.

— Ами руската легация? — попита Остер.

— Гъмжи от руснаци. По един на всяко дърво. Дори сервитьорите са от НКВД. Прожектори, кучета, картечни гнезда. Сградата наскоро беше ремонтирана основно. Говори се, че са направили ново противобомбено убежище. — Шьолхорн запали цигара. — С две думи, добре е, че сте се спрели на британското посолство. Като гледам, Чърчил май изобщо не допуска, че някой може да му спретне покушение. Въпреки това в британското посолство има едно нещо, което го прави най-безопасното място в Техеран.

— Така ли? И какво е то?

— Водата. Британците изпомпват вода от чист извор в хълмовете на север. Дори продават вода на руснаците. Между другото, хрумна ми, че може да включите това в плана си. Всяка сутрин по една руска и една американска водоноска идват да натоварят вода за съответните посолства. Но пък едва ли ще искате да сте на територията на легацията, когато от Луфтвафе си пуснат бомбичките.

— Има логика — ухили се Остер. — Пък и ако наистина убием Големите трима, смятам да пия шампанско, а не вода. Какво ще кажеш, Ебтехай?

Пехливанинът се поклони раболепно.

— За жалост, на мюсюлманите е забранено да пият алкохол — каза той.

Остер се усмихна учтиво и се загледа над мощното рамо на пехливанина към лилавия параван на коронясаните със снежни шапки планини, които се простираха отвъд града. Нямаше да е никак лесно да се измъкнат от Техеран след покушението, помисли си той и изведнъж се почувства много далеч от дома.

Върнаха се по обратния път към пазара, където сред джамиите, тълпите и множеството магазинчета Ебтехай сякаш се поуспокои малко. Разнообразието на предлагани стоки удиви Остер — медни изделия, подвързване на книги, знаменца, галантерия, конски такъми, всякакви изделия от тенекия, ножове, дърводелски стоки и килими. Тук-там се спираше да погледне нещо, рошил, че обратното би изглеждало подозрително. Дори изпи с наслаждение едно силно кафе в кафене „Фердоси“ и след всичко това, когато най-после се върнаха в тъкачницата, Остер се чувстваше малко по-благоразположен към Персия и персийците. Уви, това чувство не трая дълго. Още щом влязоха в тъкачницата, един от кашкайците се приближи до Ебтехай и му каза нещо, което силно притесни пехливанина.

— Какво има? — обърна се Остер към Шьолхорн.

— Май сме хванали шпионин — каза немецът.

В дъното на тъкачницата, седнал на пода и вързан с дебели снопове прежда към един стар стан, уплашено ги гледаше някакъв мъж с дрехи в европейски стил.

— Кой е този? — попита Остер.

Унтерщурмфюрерите Шнабел и Шкварзьов отклониха вниманието си от пленника, колкото да отговорят на шефа си.

— Казва, че е поляк — обясни Шнабел. — И че е дошъл да си купува килим. В джоба му има достатъчно пари за такава покупка. Но намерихме и това. — И той показа на Остер един полуавтоматичен пистолет.

— Токарев ТТ — обади се Шкварзьов и махна цигарата от ъгълчето на устата си. — Руско производство. Но има нещо интересно. — Той взе пистолета от Шнабел, извади пълнителя и отдели един от патроните в шепата си, за да го огледа Остер отблизо. — Това са муниции за маузер. Немско производство и сплескани при това. Носовете им са изпилени, така че да правят по-голяма дупка при попадение. И в резултат да затруднят разпознаването на жертвата. Стандартна процедура за агентите на СМЕРШ.

— СМЕРШ? — намръщи се Шьолхорн. — Това пък какво е?

— Руска абревиатура — обясни Шкварзьов. — Означава „смърт за шпионите“. СМЕРШ е контраразузнавателният отдел на НКВД и личният взвод от убийци на Сталин.

Остер въздъхна и погледна към Шьолхорн и Мехдизадех.

— Ще трябва да се преместим другаде. Можете ли да го уредите?

— Няма да е лесно — въздъхна Мехдизадех. — И това място едва го намерихме. Но ще видя какво може да се направи — каза той и си тръгна.

— Какво ще правим с него? — попита Шнабел и посочи към пленника.

— Не разполагаме с време да го разпитаме както трябва — отвърна Остер. — Ще трябва просто да го убием и да го оставим тук.

— Напротив. — Шкварзьов се хилеше. — Имаме предостатъчно време да го разпитаме. Както трябва или не, няма значение, накрая резултатът е все същият. Само за пет минути ще го накарам да си признае и убийството на Троцки, ако това искате.

Остер не обичаше изтезанията, но си даваше сметка, че няма друг начин да разбере какво знаят руснаците.

— Добре — разреши той на Шкварзьов. — Действай. Само гледай да не цапаш много.

Килимите, произвеждани в тъкачницата, бяха вълнени и ръчно тъкани. Готовият продукт обикновено се постилаше на пода и всички неравности и дребни дефекти се заглеждаха с помощта на тежка ютия, която се пълнеше в нажежени въглени от огнището. Веднага щом агентът от СМЕРШ разбра, че украинецът възнамерява да употреби горещата ютия върху стъпалата му, започна да бълва информация. За момент хората на Шкварзьов сякаш останаха разочаровани, че възможността да причинят болка на омразния враг ще им се изплъзне.

— Да, да, добре, всичко ще ви кажа — бърбореше мъжът. — Душех из пазара с надеждата да открия нещо. Всички в Техеран знаят, че тук е сърцето на съпротивата, така че ми се стори подходящото място, където да ви намеря.

— В какъв смисъл „да ни намериш“? — попита Остер.

— Вие сте немският парашутен отряд. Един от вашите кашкайци дойде в сградата на СМЕРШ на улица „Сирос“ и ми каза, че два отряда на СС са били спуснати някъде извън града. Заради конференцията на Големите трима. Продаде ни информацията. Вече прибрахме единия отряд, онзи близо до радарната инсталация на летището. Само въпрос на време е да арестуват и вас.

— Върви при радиото, веднага — обърна се Остер към Шнабел. — Виж дали ще успееш да се свържеш с Фон Холтен-Пфлуг, стига да не е твърде късно. И гледай да си кратък, в случай че се опитват да ни прехванат.

— Кой е шефът ти? — попита Шкварзьов.

— Полковник Андрей Михайлович. Или по-скоро беше. Сега пратиха друг, той пое командването. Евреин от Киев. Бригаден генерал Михаил Мойсеевич Меламед.

— Познавам го — изръмжа Шкварзьов. — Той е комисар трета степен от държавна сигурност и най-мразеният офицер от НКВД сред Червената армия.

— Точно той е — потвърди пленникът. — Разбира се, никой не знае кой ще е шеф другата седмица. Заместникът на Берия, генерал Меркулов, пристига утре. А да не забравяме и неговия секретар, Степан Мамулов. Доколкото знам, се очаква и самият Берия да пристигне.

— Колко агенти на НКВД има в Техеран в момента? — попита Шкварзьов.

— Най-малко двеста. А от края на октомври пристигат и допълнителни армейски сили, поне три хиляди души досега. Под командването на Крульов.

— Други офицери, за които знаеш?

— Аркадиев, комисар от държавна сигурност. И генерал Аврамов, от отдела за Близкия изток. Дойдоха със задачата да приберат на топло каквото е останало от немските поддръжници на местна почва. Около триста поляци. Повечето от тях са били арестувани първоначално в Полша. — След което добави делово: — Разстреляха ги. В руските казарми северно от града, в Мешед.

— Как се казваше кашкаецът, който ви каза за немските парашутни отряди, спуснати в Иран? — попита на руски Остер.

— Не знам. — Пленникът изпищя, когато един от украинците лепна за миг горещата ютия към петата на левия му крак. — Да, добре, знам. Казва се Мехдиза.

Шьолхорн изруга на висок глас.

— Мехдиза също е пехливанин! — възкликна той. — Именно той трябваше да се грижи за южния отряд.

— Ами нашият пехливанин? — попита Остер. — Хер Ебтехай. Може и той да участва. Може той да е подшушнал за тъкачницата на нашия приятел от СМЕРШ. Може да се върне тук, следван от Червената армия.

— Не. — Шьолхорн поклати глава. — Досега да ни е предал сто пъти, ако е искал.

— Честно казано — предпазливо рече Остер, — всичко това много се различава от картинката, която ми нарисува ти по-рано. Как и слепец можел да различи агентите на НКВД.

— Да не намекваш, че и аз съм предател? — обиди се Шьолхорн.

— Не знам какво намеквам. Господи, ама че каша. — Извади маузера си от кобура под сакото и се зае да завинти заглушителя към дулото му. — Ще ми се само онова копеле Шеленберг да беше тук, за да види какво става. Щеше да е последното нещо, което вижда, това мога да ти гарантирам.

Остер застана пред пленника. Пистолетът със заглушител все още сочеше към пода, успоредно на бедрото му.

— Казах ви всичко, което знам — каза полякът и преглътна шумно.

Остер се усмихна тъжно, след което стреля три пъти в главата и лицето му.

Шкварзьов кимна одобрително. Чудил се беше от каква мая е замесен немският капитан и стиска ли му да убие човек лице в лице. Е, сега вече знаеше. Едно беше да убиваш в престрелка, с пушка или картечница, и съвсем друго да застреляш човек хладнокръвно, докато той те гледа в очите. Този немец явно си го биваше и докато Остер развиваше заглушителя от дулото на маузера, Шкварзьов запали цигара и му я подаде.

— Благодаря. — Остер дръпна силно от цигарата и прибра пистолета в кобура. — Успя ли да се свържеш с южния отряд? — обърна се към Шнабел.

— Не, хер капитан. Изобщо не отговарят. Но получих съобщение от Берлин. Отменят операцията.

— Какво? — Лицето на Остер се разкриви от гняв. — Поискай потвърждение.

— Вече го направих.

Шкварзьов въздъхна.

— Значи това е, дотук бяхме — процеди той. — Отменили са ни.

— Друг път са ни отменили — каза Остер. — Не дойдох чак тук, за да ми духнат накрая под опашката. Ако ще умирам в съветски трудов лагер, поне да има за какво. — Дръпна продължително от цигарата и я метна към главата на мъртвеца. — А вие, останалите, какво мислите по въпроса?

Не беше нужно Шкварзьов да поглежда към своите хора.

— Същото като вас. Не бихме се спрели пред нищо, за да убием Сталин. Пред нищо.

— Да, но без бомбардировачите? — намеси се Шьолхорн. — И без южния отряд. Какво можете да направите?

— Може пък липсата им да не е от значение — измърмори под нос Остер.

— В какъв смисъл? — попита Шьолхорн.

— Може пък твоят план да ми харесва повече.

— Моят план?

— Бяхме едновременно твърде много и твърде малко — каза Остер. — Това беше проблемът с плана на Шеленберг. Твърде много, за да останем незабелязани до следващия вторник. И твърде малко, за да се справим с три хиляди шибани руснаци. Но двама-трима мъже с водоноска биха могли да свършат работата. Всичко може да се пъхне в една водоноска. Автомати. Бомба. — Остер погледна към Шкварзьов. — Какво ще ни трябва за една сносна бомба, Шкварзьов?

— Такива приказки харесвам. — Украинецът си запали цигара и започнала разсъждава на глас. — Някакъв тор на азотна основа, богат на азотна киселина — започна да изброява той. — Нитратен реактив, който да влезе в глицериново съединение с азотната киселина — захар, стърготини, сланина, индиго, корк, всички те са нитратни реактиви, които се намират лесно. Няколко гранати, малко живак и малко етилов алкохол за солиден детонатор. Както и будилник и няколко батерии, в случай че не искате да сте наблизо, когато това нещо гръмне.

— Можеш ли да направиш такава бомба?

Шкварзьов плю на пода и се усмихна.

— Детска игра.

— Значи се разбрахме. Веднага щом се преместим на друго място, искам да ми направиш една много голяма бомба.