Руби Диксън
Затворническата планета на варварите (2)

Глава 2

Джутари

Малката женска бе моя.

Разбрах го в мига, в който я видях. Мъжете мессакаш обикновено ставаме много териториални, когато ухажваме жена, и се почувствах именно така, щом зърнах това странно малко същество. Не знаех от коя планета идва или на каква възраст бе. Осъзнах само две неща щом видях страха в очите й и блясъка на непролетите й сълзи, докато малките й ръце се притискаха към стъклото.

Тя бе моя.

И щях да късам крайник след крайник на всеки, който опита да я докосне.

— Проклятие — каза Чорн от единия край на килията ни. — Какво, по дяволите, е това нещо?

— Има влагалище — обади се Аст. — Само това ме интересува. Трябва да пуснат тази сладка хапка тук, за да може да й кажем здрасти.

Обърнах се и изръмжах към него, показвайки резците си.

— Тя е моя.

Чуха се няколко ядосани мърморения от другите мъже в килията, но те не смееха да ми възразят. Имах силата и темперамента, достойни да поддържат лошата ми репутация, и никой не ми се бе изпречвал два пъти на пътя. Все пак имаше причина да бъда заключен тук с тези отрепки.

Но за нея? Ах, за моята малка, сладка извънземна, аз щях да бъда така добър.

Гледах я с пламнал поглед, докато пазачът ссетхри я притискаше към стъклото. Не можех да чуя какво й казва, но тя изглеждаше разстроена. Погледът й се стрелна към мен и тя се препъна назад от стъклото, което ни разделяше. Свалих ръка, гледайки как Ноку измъчва малката женска. Нямаше причина тя да бъде в тази част на затвора и единственото обяснение, което откривах, бе, че иска да покаже новата си „играчка“. Пазачите обичаха да обявяват жените тук за свои.

Но той не знаеше, че точно тази ще бъде моя.

Беше много странно да видя женска — особено от друга раса — и да осъзная, че искам да я направя своя. Никога не бях си представял, че ще срещна жена си в затворническата система Хейвън. Разбира се, сега, когато я видях, най-естественото нещо на света бе да пожелая това същество. Тя беше дребничка, но смела. Можех да го кажа. Борбеността блестеше в погледа й, когато пазачът ссетхри я буташе. Тя искаше да му се опълчи, обаче освен това беше умна. Когато той сграбчи брадичката й, принуждавайки я да го погледне, ми отне целия самоконтрол да не се поддам на лудия гняв и да започна да се блъскам срещу стъклото, докато не счупя него… или себе си.

Но така нямаше да съм от полза на никой от двама ни. Затова се отпуснах, сядайки назад на краката си, докато гледах и чаках.

По-странното от всичко бе, че се чувствах отново жив. Имах чувството, че от много дълго време сякаш бях мъртъв отвътре. От дните ми като наемен убиец след войната, до смъртта на моя баща, който бе по-голям от самия живот. Изгубих частица от себе си, когато той умря и когато ме пъхнаха в тази дупка, вместо да обмислям начин, по който да избягам, аз се оставих да потъна в рутината на живота в затвора. Ден след ден оставях живота просто да преминава покрай мен. Потърках с език вътрешната страна на бузата си, усещайки диска, имплантиран там. В него се съдържаше всичко, което ми трябваше, за да избягам — но не ме бе грижа. Дори не се бях опитал. Нямаше смисъл.

През последната година просто съществувах, а не живеех. Нищо нямаше значение. Всеки ден бе по-безсмислен от предишния и макар много от мъжете тук да се бояха от мен, лицата им пред погледа ми бяха замазани. Нямах приятели, само няколко съюзника и много врагове. И не ме бе грижа.

Не бях жив, докато не видях лицето й.

Погледът на малката женска подскочи за миг към мен, преди пазача да я отведе. Гледах я да си отива с чувство на загуба, която сякаш ме прерязваше отвътре. Докато бях от тази страна на стъклото, не можех да я защитя. Не можех да я защитя, ако пазачите решаха да я нападнат или ако друг затворник реши, че тя е негова. Стиснах зъби, а от гърлото ми излезе животинско ръмжене.

От едната ми страна Дреммиган се оттласна от стената.

— Интересуваш ли се от тази?

Изправих се на крака, присвивайки очи. Дреммиган беше почти толкова опасен, колкото и аз. Носеше се слух, че е избил целия екипаж на кораба си, защото са искали дял от плячката, а той не е имал желание да споделя. Но двамата с него се разбирахме достатъчно добре. Той беше умен, не глупак като Аст или Чорн, или някой от останалите дузина мъже, с които бяхме заключени в тази прекалено малка килия. Не бях в настроение да водя битки на волята заради жената, обаче.

— Тя е моя — заявих отново. Нямаше значение, че не бях я срещал преди, или че ни разделяха стъклена стена и пазачи. Беше въпрос на време да я направя своя.

Дреммиган кимна бавно и скръсти две от четирите си ръце.

— Имам приятел, който е в патрула на този ссетхри пазач. Ще видя какво мога да направя.

— Научи името й. И расата. — Обърнах се обратно към стъклото, гледайки как малката й форма се отдалечава. — И ми кажи каква ти е цената.

Дреммиган се засмя тихо.

— Цената ми е такава, каквато винаги. Да поискам услуга в бъдеще. Няма много с какво да се пазариш, след като си зад стъклена стена и не отиваш никъде.

Изсумтях. Не грешеше. И двамата мислехме еднакво и смятахме затвора Хейвън само за временна спирка. Това място не бе такова, на което двамата смятахме да умрем, затова за момента чакахме удобен шанс. Тук бях от година, а Дреммиган от пет. Той бе твърдо копеле, щом е устискал толкова време в Хейвън, но все още пресмяташе и планираше бъдещето си, когато ще бъде свободен. Освен това бе добре познат в затвора. Има парче от всеки пай, така да се каже.

Ако някой можеше да научи нещо за жената, то това бе той.

— Действай. Не ме е грижа за цената.

— Не забравяй, че си дал дума. — Той се усмихна криво. — Обаче жена в място като това е лоша идея.

Беше истина. Най-лошата идея. Но сега, след като вече я бях видял, нямаше значение. Тя щеше да бъде моя. Нямах съмнения в това. Погледнах настрани и видях Аст, плъзнал ръка в предната част на затворническите си дрехи, прокарвайки ръка по члена си. Изръмжах от гняв и прокарах ръка по острите връхчета на непокритите ми рога.

— Ако се самозадоволяваш, докато мислиш за моята жена, ще отскубна члена от проклетото ти тяло и ще ти го набутам в гърлото.

Аст замръзна. Секунда по-късно измъкна ръката си и се скри в задната част на килията.

Така бе по-добре. Никой нямаше да се пипа, мислейки за момичето ми.

Когато казах, че беше моя и единствено моя, наистина го мислех.