Руби Диксън
В леглото на пирата (8)

Глава 8

Катрин

Фран бе мила… вероятно.

Чувствах се така, все едно е минало адски много време откакто съм била в компанията на друго човешко същество и сега просто не знаех как да се държа. Тя беше много любвеобилна и ме прегръщаше постоянно, което е някак неудобно. Обаче не исках да нараня чувствата й, защото беше очевидно, че се радва на присъствието ми. Най-трудната част бе, че мозъкът ми ми казваше да й се доверя, защото е човек, а беше минало много, много дълго време, откакто се бях доверявала на някой… с изключение на Тарекх. Част от мен искаше той да е тук. Нямаше значение, че щях да се преобличам. Нямах нищо, което вече да не е виждал.

Вероятно.

Фран не спираше да бърбори, докато ме водеше към каютата, която явно споделяше с капитана. Имайки предвид, че е пиратски кораб, очаквах да е по… пиратски. Вместо това, бе доста луксозно, с красиви цветни пана по стените, аристократични вази и куп декоративни възглавнички на леглото. Когато Фран отиде до една от стените и я натисна, панелите се плъзнаха настрани, разкривайки огромно количество различни дрехи. Тя ми хвърли притеснен поглед.

— Повечето дрехи са на Кивиан. Моите са в малкото шкафче ето тук. — Тя издърпа едно чекмедже най-отдолу в гардероба, където прилежно бяха сгънати туники в различни цветове. — И макар всичко да е за заблуда, моят мъж наистина обича модата — тя поклати глава. — Е, какъв цвят искаш? Зелен? Син? Зелен номер две? Син номер две? Сззт не са от най-модерната раса, но гащеризоните им са сносни. Обаче няма никакви бикини.

Примигнах, опитвайки да асимилирам колко спокойна е тя. Колко е щастлива. Не беше като мен. На този етап аз се чувствах само като една счупена черупка, която опитва да се възстанови, но е по-твърда и по-грозна. Оцелях, но по най-трудния начин. Цветът на дрехите беше нещо толкова тривиално, след като не си имал дрехи, с които да се прикриеш добре, месеци наред.

Но това беше в миналото. Не исках повече да мисля за миналото. То бе мъртво.

— Кожата ти е по-светла от моята — каза тя, взимайки няколко туники в светло зелено. — Мисля, че тези ще ти отиват повече, отколкото на мен.

— Благодаря ти — след миг бях успяла да си спомня маниерите.

— Е, от къде си? — попита тя, но преди да отговоря от интеркома се разнесе глас.

— Скъпа, боя се, че имаме малък проблем — заяви Кивиан от говорителите.

Фран въздъхна и извъртя очи.

— Проследили са ни, нали? А каза, че няма да успеят.

— Изглежда съм ги подценил. Би ли била така добра да отведеш новия член на екипажа ни в безопасната стая, докато се погрижим за гостите си? Властите на станцията ще се качат всеки миг на борда.

— Заемам се. Обичам те. — Фран коленичи на пода, посягайки към нещо зад красивото дървено бюро.

— И аз те обичам, безценна моя.

— Този мъж — изсумтя Фран, но знаех, че е доволна. Чу се леко изпукване и масивният панел, показващ залез на една от стените, се завъртя, разкривайки входа към малка, добре осветена стая. От едната страна бяха струпани сиви контейнери, но имаше достатъчно място за Фран и за мен. Забелязах, че тя взе пистолет от гардероба и го затъкна в колана си, преди да се насочи към скритата стая — Надявам се да не отнеме прекалено много време.

* * *

Два часа по-късно все още седяхме в тясната стая. Фран потропваше нетърпеливо с крак, а аз само си седях стиснала в ръце новите си дрехи. Фран не изглеждаше разтревожена, въпреки факта, че бе минало доста време, и се постарах да последвам примера й. Щом тя не се тревожи, значи и аз няма да се тревожа. Обаче започваше да става малко топло на това място. Поразшавах се на мястото, избърсвайки капчицата пот, стичаща се по носа ми.

— Знам — прошепна тя. — Горещо е. Но не можем да включим охлаждането, защото ще ни намерят много бързо — тя се облегна назад на един от контейнерите. — Мразя тази част, но е нужна. Хаал Уи не е от типа места, на които създават проблеми с контрабандна стока, но щом Кив ме моли да се скрия, аз го правя, без да задавам въпроси. Представям си, че охранявам товара — тя потропа по единия контейнер и се ухили. — Определено е странен начин на живот, но започнах да свиквам.

Кимнах. От опит знаех, че тук с хората се отнасят като с екзотични маймунки. За нещастие, някои обичаха да чукат маймуни, както бях разбрала от първа ръка. Имаше изроди във всяко общество, явно, дори да е извънземно. Нямах против да се крия, стига да не ми се налага да се връщам при предишния си собственик.

— От колко време си с екипажа? — попитах аз.

— Мисля, че от около година. Човешка година. Летоброенето на мессакаш е по-различно и още не мога да я схвана — тя сви рамене. — Времето измервам от работа до работа. Истината е, че само това има значение за мен.

— А ти… щастлива ли си? — беше толкова странен въпрос, но нямаше как да не попитам.

Фран ме погледна с тъмните си очи.

— Имаш предвид в открития космос, обградена от извънземни, и че никога няма да се върна у дома? Да, щастлива съм. В началото се надявах, че Кив и другите ще ме върнат у дома, но осъзнах, че дори да се прибера у дома, никога няма да съм същият човек, който бях. И обичам Кивиан. — Нежната й усмивка казваше повече от всяка дума. — Той, разбира се, е невъзможен. Никога не съм срещала един толкова грамаден, силен и здрав мъж, който се вълнува от модерни дрехи и предмети на изкуството, но той е такъв. Обичам колко отворена личност е той, и обичам това, че ме вижда такава каквато съм. Това е много рядко.

Знаех какво има предвид. Толкова много пъти са се отнасяли с мен като с вървящо, говорещо куче. Или вагина. Когато някой се отнася с теб като с личност, бе много важно.

Както Тарекх се отнасяше с мен. Спомних си как, когато всички избързаха да го обвинят, че е правил нещо нередно с мен, го защитих.

— Тарекх беше прекрасен с мен — казах й. — В началото бях изплашена, но той нито веднъж не ме докосна. Мисля, че ме взе просто защото видя някой, който има нужда от помощ.

— О, Тарекх е напълно страхотен — съгласи се Фран. — Той има най-милото сърце. Но не се заблуждавай, че мотивите му са сто процента чисти.

— Какво имаш предвид? — попитах, изведнъж застинала от тревога.

— Не, не това — каза Фран, улавяйки погледа ми. Тя вдигна ръце във въздуха. — Няма от какво да се тревожиш с Тарекх… освен може би да не бъдеш заровена под целия боклук, който трупа. Този мъж е кралят на мърлячите. Имам предвид, видях начина, по който те гледа. Той вече те обожава и съм убедена, че ще направи всичко за теб. Разбира се, никога няма да те докосне. Не е такъв. Но това не значи, че няма да те обича от разстояние.

Изсумтях. Да ме обича от разстояние? Моля ви се. Замислих се за грамадния мъжага и за това как винаги ме подкачаше и се шегуваше с мен.

— Ние сме само приятели.

— Знам. Което доказва, че си в пълна безопасност. Той знае, че не ви е било писано да сте заедно.

И това ме тревожеше. Защо всички мислеха, че Тарекх никога няма да може да си намери любима? Аз не търсех нищо романтично. Не търсех нищо, освен това да имам легло… и тялото си… само за себе си, поне за известно време. Но ми беше гадно задето всички подценяваха Тарекх, който беше наистина страхотен мъж.

— Защо казваш това?

Тя сви рамене.

— По стандартите на мессакаш, той може да бъде наречен „много грозен“. Виждала съм как жените в заведенията се свиват от ужас, щом им се усмихне. Освен това е прекалено грамаден, което също не е в негова полза. Някои от мъжете мессакаш са много суетни и доста красиви, затова сигурно е много скапано да бъдеш грозен — тя сви рамене. — Обаче никога няма да намериш някой с по-добро сърце.

Замислих се за Тарекх. За широкото му открито лице. За многократно чупения му нос. За белезите по челото му, които караха очите му да изглеждат различни едно от друго. Огромната му, добронамерена усмивка. Щеше да стане страхотно гадже за някое момиче. Половинка. Каквото и да е. Горкият. Всички, които търсеха само перфектен нос и лицева симетрия, бяха повърхностни задници. Майната им.

— Аз харесвам лицето му — заявих упорито.

Фран само се усмихна.

— Е, Кат, какви са плановете ти? Добре дошла си да останеш с нас, но не всеки иска да прекара остатъка от дните си на малък пиратски кораб с четирима грамадни мъжаги. Напълно ще те разбера, ако решиш, че искаш да отидеш някъде другаде.

Свих рамене.

— Докато тук съм в безопасност, не ме е грижа особено. Както ти каза, ще карам ден за ден — Истината бе, че, макар и по най-грешните причини, дори мисълта за бъдещето — все едно наистина бих могла да имам такова — караше главата ми да тупти болезнено.

— Е, предполагам, че можем да те заведем навсякъде, освен на Земята — тя потупа контейнерите. — Имаме запаси от едни кристали, продаващи се само на черния пазар, и с тях бихме могли да обиколим няколко звездни системи. Онова, което преди би отнело месеци, сега се нуждае само от малко проучване, за да може да се избегнат властите. Веднъж щом успеем да разпродадем тези кристали и получим парите си, ще имаме възможност да те отведем на различна планета или система, или където и да пожелаеш… с изключение на Земята.

— Разбирам.

— Знаеш ли, братът на Кивиан е женен за човешко момиче. Живеят на една далечна фермерска планета. Спокойна е и достатъчно далеч, че някой да се интересува дали си легална или не. Дори може да останеш при тях, ако искаш да се отдалечиш от този живот.

— Ще си помисля за това — казах й аз. За момента исках да остана тук. Тарекх бе мой приятел, а аз не изоставях приятелите си. Те бяха прекалено ценни, също като безопасността. Докато бях добре дошла тук и никой не се опитваше да ме залови, това място бе също толкова добро, колкото и всяко останало.

А и така или иначе, звучеше все едно имам месеци да взема решение. Достатъчно време за едно момиче да реши какво иска.