Руби Диксън
Пленница на звездния пират (7)

Глава 7

Фран

Нереалността на ситуацията ставаше все по-голяма. Продължавах да очаквам да се събудя и да открия, че това е сън. Или на половина сън. Че ще съм отново в клетката, хвърляйки ми „човешка храна“ все едно съм домашно пиле.

Вместо да съм при жабока, който ме купи за роб, сега съм… свободна? Или поне така мисля.

И вместо да съм обградена от хора приличащи на жабоци, около мен имаше сини мъже с рога, изглеждащи така, както вероятно би изглеждал дявола, ако реши, че е син извънземен.

Толкова е странно.

— Това е Танцуващият глупак — обяви Кивиан, докато ме водеше по почти неосветената рампа към това, което би трябвало да е корабът му. Имаше тъмен метал и светещи компоненти навсякъде, и всичко изглеждаше толкова гладко и важно, че ме бе страх да не докосна нещо. — Това е моя кораб и ще бъде твой дом за известно време.

— Танцуващият глупак, а? — потърках ръцете си, защото ми беше малко хладно и носех само препаска, криейки гърдите си с ръце. — Не звучи много пиратско.

— И точно това е идеята — заяви Кивиан с неустоима усмивка. Той на мига започна да сваля кичозните претрупани с украси дрехи, точно като мъж, който е бил принуден да ги носи за точно определен случай. — Никой няма да спре кораб с едно толкова нелепо име и да вярва, че той носи безценен товар.

Другите двама извънземни забързано свалиха оръжията си и забързаха през коридора.

— Ела — каза ми Кивиан, след като свали стегнатия плат около шията си и смъкна още един пласт от облеклото си. — Нека да отидем на мостика, за да се разкараме от това място.

— Чакай — казах му, докато минаваше покрай мен. — Може ли една риза? Или нещо друго, което да облека, за да се покрия?

Той се обърна към мен, потърквайки челюстта си.

— Разбира се. Сигурно на родната си планета не търчиш загърната само с един шал, нали? Чувал съм, че хората са изостанали, но не мога да си представя, че сте чак толкова примитивни.

— Така ли? Е, извинявай сигурно съм си забравила каменните инструменти в пещерата у дома — казах му саркастично. — Ще ми дадеш ли блуза или не?

Кивиан ме изгледа за един дълъг миг и кожата ми настръхна. Може би бях прекалено лековерна, да му говоря така и сега ще реши да ме накаже. Лека усмивка разтегна устните му и той поклати глава.

— Изглежда мога да очаровам всеки, само не и теб. — Той разтвори ризата си, развърза сложните й закопчалки и я свали от раменете си.

Кожата ми настръхна и се зачудих, дали няма сега да ме изнасили. Отстъпих разтревожено назад, но той само ми подаде ризата. Ох!

— Няма да те докосна без позволението ти — каза той със спокоен, равен глас. — Когато казах, че си в безопасност с мен, говорех сериозно. Няма да те нараня, нито пък екипажът ми.

Вгледах се в лицето му, чудейки се дали това не е трик. Дали не ме заблуждава така, както бе направил с Жабчо. Но не виждах никаква измама зад увереното му изражение. Отне ми миг да осъзная, че думите му не бяха преведени през преводача на ухото ми.

— Ти… говориш английски? — Взех ризата от него и я обвих около тялото си, пъхайки ръце в ръкавите. Беше все едно да нося одеяло, толкова голяма от обикновените мъжки ризи на земята, но нямах нищо против. Беше топла и покриваше всичко, а само това бе от значение.

Кивиан и цялата му гола кожа се приближиха към мен. За пръв път забелязах няколко стари белега на гърдите му. Бели срещу синята окраска на кожата му. По едната му ръка имаше тъмно черни татуировки, танцуващи около мускулите, в забележителни непознати изображения. Той беше впечатляващо мускулест и не просто защото бе два метра висок. Беше очевидно, че тренира. И също така бе очевидно, че „бронята“, която бях почувствала под дрехата му, всъщност е кожата му. Имаше твърди ивици по раменете, отстрани на ръцете и през средата на гърдите му. Той се пресегна към предната част на ризата и започна да завързва сложните възли, правейки ги вместо мен, сякаш съм дете. Три пръста и палец, забелязах. Още едно нещо, по което се различавахме.

Странно, тъй като той бе първият извънземен, който поне малко приличаше на човек, откакто се събудих като роб.

— Имам чип и го инсталирах в езика ти в мига, в който те видях — каза той. — Реших, че така ще е по-лесно да комуникираме.

— Чип?

Той почука с пръст мястото на главата си, зад ухото.

— Езиков имплант. Тези дни са нещо обикновено, като антивирусните импланти и т.н. Твоят е… евтин. Ефективен, но евтин и неудобен.

Докоснах ухото си, където голямото устройство се търкаше срещу кожата ми. Не грешеше.

— Ела — каза той, приключвайки с връзките на ризата ми. — Да отиваме на мостика преди другите да помислят, че съм те завлякъл в каютата си. — Кивиан ми се ухили закачливо и ме поведе надолу по коридора, където бяха минали останалите, показвайки ми якият си гръб, стегнатите си задни части и люлеещата му се опашка.

Добре тогава. Мога да отида, да си намеря някое скрито местенце и да се свия като страхливка, или да се стегна и изляза с него на мостика. Колкото и да ми се искаше да се скрия… или да спя; о, колкото хубаво би било да поспя… се насилих да го последвам през входа. Ризата му бе толкова голяма, че стигаше до коленете ми, а ръкавите изцяло покриваха ръцете ми. Избутах ги нагоре и ги навих, докато вървях, опитвайки да запомня всичко, покрай което минавахме.

Мразя да го казвам, но всичко това изглежда така, сякаш може да е дошло направо от снимачната площадка на Стар Трек. Чудя се дали е съвпадение или някой от Холивуд лично е бил гост на извънземен кораб. По стените имаше всякакви видове панели… някои тъмни или замазани, други светещи, мигащи или показващи някакви картини. Имаше нещо приличащо на клавиатура, но с адски много копчета, и Кивиан прокара ръка над него… но без да докосва никое копче… и вратата пред нас се отвори. Подът под краката ми бе студен и имах чувството, че е от някакъв вид метал, а щом влязохме на мостика видях няколко работни станции с големи столове зад тях. Всичките бяха заети, освен този в средата, най-големия и вероятно принадлежащ на Кивиан.

Един от големите сини извънземни се обърна и ни хвърли странен поглед. Главата му бе обръсната, карайки рогата на главата му да изпъкват по-силно, а заради големия си остър нос лицето му приличаше на това на ястреб.

— Крайно време беше. — Погледът му се стрелна към мен. — Лош късмет е на кораба да има домашни любимци, Бакхтавис.

— Тя не е домашен любимец — спокойно заяви Кивиан. — Тя е наш гост. — Той сложи ръка на рамото ми и се наведе леко към мен. — Ела и седни на стола ми. Закопчай си колана, за да си в безопасност, когато корабът излети.

Е, това бе приятна промяна, в сравнение с начина, по който Жабчо се отнасяше с мен. Приседнах на края на стола, чувствайки се странно заради огромните му размери.

— Ами ти къде ще седнеш?

Той сви големите си рамене, пристъпвайки напред, за да натисне няколко бутона, за да накара коланите на стола да се появят и да го нагласи така, че да ми е удобно.

— Няма да ми навреди от време на време да бъда малко пораздрусан.

— Значи така. Ще задържим човека? — Извънземният с бръсната глава се намръщи в моя посока. — Мислех, че сме тръгнали само за кристалите?

— Кивиан откри друго нещо, което желае — обади се най-грамадният от екипажа.

Някой простена.

— Всички, тишина. — Кивиан не звучеше подразнен, а по-скоро развеселен. — Само ми кажете, че сте успели да свиете кристалите, докато аз бях зает да разсейвам нашите ооли приятелчета.

— Прибрахме пратката… и малко отгоре, но само малко. Нямаме толкова, колкото ни поискаха каскрите — каза един от мъжете.

— Би трябвало да свърши работа. Потегляме — Кивиан ми се ухили и се хвана за подлакътника на стола си. — Дръж се здраво, дребосъче.

Да се държа? Защо?

— Забиване — каза един от извънземните и това бе единственото предупреждение, което получих, преди да се изстреляме напред с такава скорост, все едно сме камъче изстреляно с прашка в космоса.