Сей Шонагон
Записки под възглавката (6)

251. Господин Наринобу има удивителната способност…

Господин Наринобу има удивителната способност безпогрешно да различава хората по гласовете им. Не е лесно да познаеш в общия хор гласа на всяка дама, още повече, ако не се срещаш често с тях.

Обикновено мъжете трудно запомнят и почерци, и гласове, но господин Наринобу е изключителна личност — ще познае всеки, дори да говори шепнешком.

252. Не познавам човек с по-остър слух от управителя на императорската съкровищница…

Не познавам човек с по-остър слух от управителя на императорската съкровищница господин Фудживара Масамицу. Навярно би чул дори как на пода пада мигла от комар.

Веднъж, когато бяхме в западното крило на управлението на императорския двор, говорех с господин Наринобу, който бе на нощна стража. По някое време една от дамите тихичко ми каза: „Разкажете на господин Наринобу забавната история за картинките на ветрилото!“ — „По-късно! Когато си тръгне другият господин!“ — отвърнах почти само с движение на устните, така че дори тя не можа да ме чуе и попита: „Какво казахте?“ Самият Масамицу, за когото ставаше дума, седеше доста надалече, но колкото и да е невероятно, изглежда, бе чул моите думи и се обади: „Що за безобразие! При такова отношение няма изобщо да си тръгна оттук!“

„Божичко, но как така ме чу?!“ — не можех да си намеря място от изненада.

253. Радостни неща

Прочиташ първия свитък от неизвестно повествование и нямаш търпение да продължиш по-нататък. Тъкмо тогава намираш и втория свитък. Е, вярно е, че се случва да изпиташ и разочарование.

Някой накъсва писмо и го хвърля, а ти така успяваш да нагласиш парченцата, че всичко се чете съвсем ясно.

Сънуваш неясен лош сън и изтръпваш от ужас, но гадателят обяснява, че сънят ти всъщност не вещае нищо страшно. Идва ти да литнеш от радост!

Придворни дами са се събрали около знатен благородник и го слушат в захлас. Разказва за минали дела — преживени или чути, говори за изтънчени светски неща, а сам не откъсва очи от теб. Много е приятно!

Неочаквано заболява скъп на сърцето ти човек. Тежко е дори когато е тук в столицата, ала дваж по-силно страдаш, ако е нейде далече в провинцията — не можеш нито да го посетиш, нито да разбереш как е. Колко дълбоко радва вестта, че най-сетне е оздравял!

Приятно е, когато хората хвалят твоя любим и знатните господа са доволни от него.

А какво благостно чувство се разлива в душата ти, когато околните се възхищават от някое твое стихотворение, написано за тържествен случай или в отговор на получено послание, и започват да го преписват и да си го предават един другиму! На мен още може и да не ми се е случвало подобно нещо, но мога да си представя колко е приятно!

Добре е някой да ти разясни старо стихотворение, което чуваш за първи път. Сетне, ако се случи отново да попаднеш на същото стихотворение, с чувство на благодарност си спомняш за човека, който първи е разкрил пред теб неговата прелест.

Радвам се, когато намеря хартия от Мичиноку или каквато да е друга изискана хартия.

Човек, в чието присъствие се чувстваш малко неловко, изведнъж те моли да кажеш първия или последния ред от някакво стихотворение. Чудесно е, ако си спомниш, но понякога в такива случаи забравяш от притеснение дори онова, което съвсем добре знаеш.

Трескаво търсиш някаква вещ, която срочно ти трябва, и изведнъж — о, радост! — най-сетне я намираш! Обичам да побеждавам във всякакви състезания.

Много ми е приятно, когато успея да поставя на място някой самохвалко, който си придава важност. Още повече се радвам, ако противникът е мъж. Става доста интересно, ако привидно не покаже раздразнението си, а се държи най-приятно, сякаш нищо не се е случило, и скришом чака възможност да си отмъсти.

Зная, че е ужасно грешно, ала не мога да не се радвам, когато някой омразен човек изпадне в беда.

Поръчваш си одеяние за тържествен случай и се вълнуваш какво ще се получи. Колко се радваш, ако новата дреха изглежда чудесно!

Получаваш изящно украсени и полирани гребени за коса. Понякога подобни незначителни наглед неща така стоплят сърцето!

Какво радостно облекчение изпитваш, когато най-сетне оздравееш след дълго и изморително боледуване!

Радостта е още по-голяма, ако това се случи с любим човек.

Придворните дами са наобиколили Нейно Величество, а ти стоиш мълчаливо настрани. Изведнъж тя те забелязва и казва: „Ела тук при мен!“ Всички правят път и ти с достойнство се приближаваш към любимата господарка!

254. Веднъж, когато Нейно Величество в обществото на придворните си дами водеше разговор за нещата от живота…

Веднъж, когато Нейно Величество в обществото на придворните си дами водеше разговор за нещата от живота, казах следното: „Понякога този свят така ме изморява и потиска! Струва ми се, че не бих могла да издържа нито миг повече, и ми идва да се махна някъде надалече, където и да е… А после изведнъж получавам изящна хартия от Мичиноку или просто фина бяла хартия и хубава четка и решавам, че всъщност животът не е чак толкова лош… Ако се случи в такива тежки минути да разгъна свежоизплетена рогозка и да се загледам в черните фигури по опасващата я бяла ивица, жаждата ми за живот се възражда и разбирам, че не мога така лесно да напусна този свят…“

Нейно Величество се усмихна и рече: „Колко малко ти трябва! Защо ли в миналото са търсили утешение чак в луната над планина Обастеяма^[1]?“

Останалите дами също се намесиха: „Доста сте опростили ритуала по възнасяне на молитви!“

Скоро след това ме налегнаха тежки грижи и нерадостни мисли и се уединих далече от двореца. Един ден получих от Нейно Величество двадесет листа, най-изискана хартия и следното послание: „Върни се по-бързо!… Изпращам ти хартията, защото си припомних думите ти. Може би не е достатъчно хубава, а е и малко, тъй че не зная дали ще ти стигне да препишеш Сутрата на дълголетието…“

Вниманието на Нейно Величество ме трогна дълбоко. Винаги е приятно, когато някой помни думите ти, а когато този някой е самата императрица — радостта няма граници. Не знаех как да изразя обхваналото ме чувство на благодарност и затова вместо дълго послание изпратих само едно кратко стихотворение:

Хартия чудна — дар небесен!

Как окриляващата радост

на другите да поверя?

Ведно със жеравите ще живея

години дълги занапред.^[2]

Предадох отговора на пратеничката — обикновена жена от прислугата — като й заръчах да попита Нейно Величество дали наистина е желала да ми вдъхне вяра за толкова дълъг живот. На раздяла й подарих една зелена неподплатена роба.

Веднага се залових да правя тетрадки от получената хартия и неусетно грижите ми избледняха…

След два-три дни някакъв мъж, облечен в червено, донесе рогозка и я остави без обяснения: „Дръжте!“ „От кого е? И що за неблаговъзпитан тон!“ — опита се да го възпре прислугата, но той си отиде, без да каже нито дума повече.

Така и не можах да разбера нищо. Подарената рогозка с бяла ивица бе достойна за дома на най-високопоставен благородник. Сърцето ми подсказваше, че е дар от Нейно Величество, но не можех да бъда съвсем сигурна. Изпратих хора да дирят пратеника, ала той бе изчезнал в неизвестна посока.

„Много странно!“ — чудехме се всички, но нямаше кого да попитаме. Помислих си дори, че слугата е сбъркал и скоро ще се върне да си вземе рогозката… Обзе ме желание да попитам сама Нейно Величество, но колко неудобно бих се почувствала, ако предположенията ми се окажеха погрешни!

И все пак кой друг би могъл да ми изпрати рогозка? При мисълта, че е от господарката, сърцето ми се изпълваше с дълбока благодарност.

Минаха още два дни, но никой не се обади. Написах писмо на госпожа Укьо, в което и разказах за случилото се и я помолих: „Много ще съм ви благодарна, ако се опитате скришом да разберете нещо и ми съобщите. Разчитам на вашата дискретност.“

Скоро дойде и нейният отговор: „Нейно Величество очевидно желае да се запази всичко в тайна. Моля ви, не казвайте никому, че съм ви съобщила това!“

Сърцето ми заби силно от радост: „Значи, е истина!“

Написах писмо на Нейно Величество и изпратих един слуга да го постави на крайчеца на верандата край покоите й. Той обаче от смущение сложил посланието така нескопосно, че то паднало под стълбата.

255. Негово Високоблагородие канцлерът^[3]…

Негово Високоблагородие канцлерът обяви, че на двадесет и първия ден от втория месец в храма Шакудзенджи в двореца Хокоин ще се състои ритуално четене на всички будистки нравоучения. Беше съобщено, че ще присъства и ексимператрицата, тъй че моята господарка още на първия ден от месеца се премести в двореца на Втора алея. Пристигнахме късно и тъй като ми се спеше, не успях да разгледам нищо.

Когато се събудих на следващата сутрин, слънцето вече ярко светеше и всичко в двореца — дори бамбуковите щори — трептеше от чистота и изглеждаше съвсем ново. „Кога ли са сварили да направят приготовленията? — зачудих се. — И лъвът, и корейският пес са сложени вече в покоите на Нейно Величество^[4]!“

В двора съзрях разцъфнало вишнево дърво. Навярно бе подранило заради височайшето посещение. Тогава и сливите отдавна вече трябва да са се окичили с цветове… Ала когато се загледах, видях, че вишневите цветове са изкуствени. И все пак каква майсторска ръка ги бе изрисувала — изглеждаха като истински! С тъга си помислих, че ще живеят само до първия дъжд.

Дворецът бе построен на пусто място — преди това там имало само няколко къщурки — и затова растителността в двора още не беше избуяла, но самата постройка изглеждаше великолепна.

Скоро пристигна и Негово Високоблагородие канцлерът. Бе облечен със сиво-сини панталони от тежка релефна коприна и носеше наметало в „цветовете на вишната“ върху цели три аленочервени роби.

Одеждите на императрицата и на дамите от нейната свита преливаха от най-светлия до най-тъмния цвят на сливата; някои бяха ушити от везана коприна, а други — украсени с бродерия. Всички носеха и гиздави китайски наметала в различни цветове „цвят на току-що покарала трева“, „цвят на върба“, „цвят на цъфнала слива“.

Канцлерът отиде при Нейно Величество и двамата подхванаха разговор. Отговорите й бяха тъй точни и остроумни, че неволно ми се прииска да я чуят дори хората от най-далечните провинции.

Негово Високоблагородие обгърна с поглед дамите наоколо и рече: „Какво повече би могъл да иска човек в този живот! Заобиколена сте с толкова хубавици, че чак ви завиждам! И лицата им са безупречни, и произходът им е знатен… Бъдете милостива към тях! Чудя се дали щяха все така предано да се тълпят около вас, ако познаваха коравосърдечността ви. Вие не сте особено щедра. Всеотдайно се грижа за вас, откакто сте се родили, а още не съм получил в знак на благодарност дори най-обикновена дреха… Говоря ви съвсем откровено, без никакви заобикалки!“

Думите му развеселиха дамите наоколо, но Негово Високоблагородие продължи с престорено сериозен вид: „Това е самата истина! Да не мислите, че дрънкам глупости! Не ви прилича да ми се подигравате!“

Тъкмо по това време пристигна императорски пратеник с вест за Нейно Величество.

Старши придворният съветник Коречика взе посланието и го подаде на баща си — канцлера. „Ах, как ми се ще да го прочета! — пошегува се Негово Високоблагородие. — Дали императрицата ще благоволи да ми разреши!“, но в крайна сметка и подаде писмото с думите: „О-хо, Нейно Величество май се поразсърди! Дано да не си навлека някоя беда!“

Императрицата спокойно пое писмото и не побърза да го прочете. Неволно се възхитих на изключителната й сдържаност.

Междувременно придворните дами подадоха от вътрешните покои възглавничка за императорския пратеник, а три-четири от тях се настаниха до паравана близо до Нейно Величество.

„Ще отида да избера дарове за пратеника“ — каза канцлерът и чак след като излезе, Нейно Величество прочете писмото от императора. Сетне написа отговор върху изящна розова хартия, която бе напълно в тон с одеждите й в сливов цвят, и аз със съжаление си помислих, че освен нас — дамите от нейната свита — никой никога няма да разбере за изключителната изисканост на императрицата.

Скоро канцлерът се върна и с думите: „Днешното послание е специално!“ възнагради богато пратеника — церемониални женски одежди и дълга роба в „цвят на слива“.

Бе подготвена и достойна гощавка, ала гостенинът отказа да пие: „Днес имам да изпълнявам важни поръчения и затова най-смирено ви моля да ме извините!“ — и побърза да си тръгне.

Младите принцеси — дъщерите на канцлера — бяха красиво нагиздени и изглеждаха една от друга по-хубави. Третата дъщеря — Микушигедоно, беше доста едра и дори изглеждаше по-голяма от втората, сякаш тя бе „госпожата“.

Пристигна и съпругата на канцлера, но веднага се скри зад завеската, тъй че ние, новопостъпилите придворни дами, така и не успяхме да я разгледаме.

Придворните дами през цялото време умуваха какви одежди и ветрила да подберат за тържествения ден. Всяка искаше да бъде най-красивата, ала не смееше да се издаде. „Какво толкова ще му мисля! Ще облека първото, което ми попадне подръка!“ — подхвърли престорено една, а другите веднага я сгълчаха: „Престани! Пак ли започваш!“

Вечерта много дами се запътиха към домовете си, за да се подготвят, и господарката не ги спря, защото добре разбираше вълнението им.

Съпругата на канцлера всеки ден навестяваше дъщеря си — императрицата — и понякога дори оставаше да нощува в двореца. Младите принцеси също идваха често и затова в покоите на Нейно Величество постоянно цареше оживление. Всеки ден идваше и пратеник от императорския дворец.

Вместо да сияе, окъпана от росата, вишната в двора от ден на ден избледняваше и се свиваше, а ето че една вечер падна и дъжд. Когато я погледнах рано сутринта, неволно възкликнах: „Да, сега едва ли някому би дошло наум да сравни оросения вишнев цвят с разплаканите лица на влюбените, които трябва да се разделят^[5]!“ Нейно Величество чу думите ми и каза: „Наистина, цяла нощ валя дъжд! Какво ли е станало с вишната?“

Тъкмо в този миг, преди още Нейно Величество да е станала, в двора нахълтаха слугите на канцлера, приближиха се към вишната, най-старателно я обрулиха и отнесоха всички клонки със себе си. Те ужасно се суетяха, като през цялото време повтаряха: „Негово Високоблагородие заръча да свършим тази работа още по тъмно, а вече се зазорява! Бая закъсняхме! Давайте по-бързичко, че да не пострадаме!“

Изведнъж се сетих за стихотворението на Канедзуми: „И да мълчиш, и да мълвиш^[6]…“, ала слугите едва ли щяха да ме разберат. Вместо това се провикнах: „Ей, защо крадете вишневите клонки! Как смеете!“ Щом ме чуха, слугите на бърза ръка избягаха.

Помислих си, че идеята на Негово Високоблагородие всъщност не е никак лоша. Всеки би се ужасил при вида на мокрите провиснали цветове!

Прибрах се вътре, без да кажа никому дума.

Не след дълго дойдоха слугите, вдигнаха щорите и подредиха покоите на императрицата. Чак тогава Нейно Величество забеляза, че от вишната не е останала ни следа. „Невероятно! Къде са вишневите цветове?“ Сетне се обърна към мен и попита: „Рано сутринта по едно време ми се строи, че извика: «Ей, защо крадете вишневите цветове!» Помислих си обаче, че крадците ще вземат няколко клонки и ще си идат! Кой е обрулил цялото дърво? Ти не видя ли?“ — „Не! Нищо не можах да видя, защото беше още тъмно. Мярнаха ми се някакви белезникави фигури в градината и се развиках, защото ми мина през ума, че може да откраднат вишневия цвят!“ — отвърнах.

„И все пак, ако бяха крадци, едва ли щяха да си губят времето да обрулят всички клонки! Дали това не е работа на моя мил баща?“ — подхвърли с усмивка Нейно Величество, а аз отговорих: „О, не допускам! Мисля, че за всичко е виновен пролетният вятър!“

„Не се опитвай да извърташ! — прекъсна ме Нейно Величество. — Караш ме да мисля, че се опитваш да скриеш нещо от мен! Може би искаш да кажеш, че цветовете не са просто откраднати, защото са пострадали от дъжда и…“

Не се изненадах от нейната прозорливост, но за сетен път й се възхитих най-искрено.

Както си говорехме, отнякъде се зададе канцлерът и аз побързах да се скрия, защото не бях сварила да завърша сутрешния си тоалет.

Още с влизането си Негово Високоблагородие възкликна: „Какво се е случило с вишневите цветове? Сякаш са пропаднали вдън земята! А и вашите придворни дами си ги бива! Поспалани!“

„Някои станаха тази сутрин по-рано и от мен!“ — прошепнах едва доловимо, ала Негово Високоблагородие ме чу и каза през смях: „Така си и знаех! Бях почти сигурен, че никой нищо няма да забележи, освен вас или госпожа Сайшо!“

„Да, тя е видяла всичко! — намеси се с усмивка Нейно Величество. — И въпреки това обвини за случилото се пролетния вятър!“

„Не! Не винете пролетния вятър!“ — обади се отново канцлерът и захвана стихотворението:

Дошло е времето за оран

дори в планинските нивя.

Не, не винете

пролетния вятър

за падналия цвят!^[7]

И все пак много ме е яд, че моите хора не са свършили всичко незабелязано! Толкова строго им заръчах да внимават! Знаех си аз, че вашите дами зорко бдят! — изсумтя Негово Високоблагородие, а после отново подхвърли: — „И все пак тази Шонагон добре се е сетила за пролетния вятър!“ — и наново захвана да декламира стихотворението: „Дошло е времето за оран…“

Нейно Величество се усмихна и рече. „Да, тя съумя да изрази чувствата си с най-обикновени думи!… И все пак интересно, как ли е изглеждала вишната тази сутрин?“

В този миг в разговора се намеси и една придворна дама на име Ковагими: „Госпожа Шонагон още в началото каза с тъга, че оросеният вишнев цвят е хубав само ако е истински!“

Канцлерът се намръщи недоволно, а на мен ми беше много забавно да го наблюдавам скришом отстрани.

Някъде към осмия-деветия ден от месеца реших да се завърна за малко у дома. „Почакай да наближи още малко празникът!“ — опита се да ме задържи Нейно Величество, но аз все пак тръгнах.

Един ден по обед, когато слънцето грееше по-силно от обикновено, получих от Нейно Величество послание: „Кажи, дали сърцата си оголиха цветята?“

Изпратих й следния отговор:

„Есента наистина е още далече, но…“

И всяка нощ до девет пъти

към вас сърцето се възнася^[8]!

Спомням си вечерта, когато Нейно Величество се премести от Централния дворец в двореца на Втора алея. Придворните дами се хвърлиха към колесниците без никакъв ред — всяка се буташе да бъде първа. Такова суетене може да се види само по време на тържественото завръщане от храма Камо!

Беше ми неприятно да гледам цялата тази суматоха, затова се дръпнах настрани с още няколко дами и казах: „Какво недостойно зрелище! Ако останем без колесница, Нейно Величество ще разбере защо ни няма в двореца и навярно ще изпрати да ни вземат.“

През това време останалите дами се настаниха в колесниците и процесията потегли. Дворцовият чиновник, комуто бе поръчано да се погрижи за преместването, въздъхна и рече: „Май всички дами вече заминаха!“ — „Не, не! Има още!“ — обадихме са ние. „Хм, кой ли може да бъде? — учудено попита той. — Бях напълно сигурен, че всички са тръгнали! Защо сте се забавили? Тъкмо смятах да изпращам и прислугата!“ „Щом е така, не бива да променяте намерението си. Качете първо прислугата, а ние може да почакаме!“ — сопнах се аз. „Безобразие! Много заядлив нрав имате!“ — ядоса се той и ни качи в най-последната колесница за прости слугини, която бе едва осветена, тъй че доста се позабавлявахме по пътя.

А през това време колесницата на Нейно Величество пристигнала в двореца и императрицата се прибрала в отредените за нея покои. „Повикайте Шонагон!“ — заръчала тя и две млади дами от свитата — Укьо и Косакон — се втурнали да ме търсят. Една след друга пристигали колесниците, но уви… Дамите по четири, така както били в колесниците, се явявали пред Нейно Величество, а тя по някое време започнала вече да се безпокои: „Как така я няма още? Какво се е случило?“ Аз, разбира се, нищо не знаех за това.

Когато най-сетне пристигнах с последната колесница, госпожа Укьо се хвърли към мен и каза: „Нейно Величество отдавна ви търси! Защо се забавихте толкова много?“ — и веднага ме поведе към покоите на императрицата. Дворецът изглеждаше тъй великолепен, сякаш бе стоял на това място от вечни времена.

Нейно Величество още от вратата ме посрещна с думите: „Защо чак сега се явяваш пред мен? Къде беше? Толкова те търсихме!“

Не казах нищо. Вместо мен отговори една от дамите, с която се возихме заедно: „Не се сърдете, Ваше Величество! Как би могла да се яви пред вас първа, когато пристигнахме чак с последната колесница! За малко изобщо да останем, но добре, че прислугата се съжали над нас и ни качиха в една от техните колесници! Бе толкова тъмно и неуютно!“

Императрицата се намръщи и рече: „Значи, разпоредителят не си е гледал работата. Но и вие не биваше да мълчите. Новопостъпилите придворни дами не знаят още дворцовия етикет и затова са се блъскали. Трябваше някоя от старшите придворни дами — например госпожа Уемон — да им обясни как е редно да се държат!“

Госпожа Уемон се засегна и понечи да възрази: „Но, Ваше Величество! Те така се хвърлиха към колесниците, че избутаха дори мен!“

Настъпи неловко мълчание. Нейно Величество строго заръча на придворните дами: „Да не мислите, че като нарушавате установения ред и бързате да се явите първи, това ви прави чест! Редът трябва да се спазва!“

Почувствах се неудобно и се опитах да загладя положението: „Навярно аз съм виновна. Доста се забавих и дамите сигурно са изгубили търпение да ме чакат.“

 

 

Научих, че на следващия ден Нейно Величество ще се отправи към Средния дворец, където ще слуша четенето на свещените сутри, и вечерта пристигнах в двореца. По пътя надникнах в северните покои на Южния дворец. Свещите бяха запалени и успях да различа доста познати придворни дами. Някои седяха пред паравана на групи по две, по три, по четири, други бяха по-встрани, а лицата на трети не се виждаха зад церемониалните завески. По средата група дами шиеха одеждите си за тържеството — прикачаха шлейфовете, зашиваха връзките… Имаше и такива, които още от вечерта най-старателно избелваха лицата си и дори нагласяха грижливо косите си, сякаш утрешният ден бе най-важният в техния живот.

Щом ме видяха, една от дамите каза: „Нейно Величество ще потегли утре в Часа на тигъра^[9]. Защо идвате чак сега? Освен това ви търси някакъв човек. Искаше да ви предаде ветрило…“

„Значи, в Часа на тигъра! Трябва да побързам!“ — помислих си и започнах да се глася. Така, увлечена в приготовления, не забелязах как изгря слънцето.

Съобщиха ни, че колесниците ще ни чакат пред Китайската врата в западната част на двореца, и всички се втурнахме по дългия коридор. Новопостъпилите придворни дами като мен бяха силно смутени. Негово Високоблагородие канцлерът пребиваваше в западните покои и императрицата бе вече при него.

Тя пожела да види първо как ще бъдат настанени придворните дами. Заедно с нея зад щорите седяха сестрите й — госпожа Шигейша и двете най-малки принцеси. Там беше и майка й — съпругата на канцлера — с трите си сестри.

Старши придворният съветник Коречика и брат му Самми-но Чуджо заставаха от двете страни на всяка новопристигнала колесница, повдигаха щорите, дърпаха завеските и помагаха на дамите да се качат.

Докато стояхме всички заедно, можех да се крия зад гърбовете на другите дами, но ето че започнаха да ни викат една по една и да ни качват в колесниците — по четири дами във всяка. Нямам думи да изразя смущението си в онзи миг! Истински страдах при мисълта, че ще застана в такъв неугледен вид пред погледа на високопоставените особи, които ни наблюдаваха зад щорите, пред самата императрица! Изби ме студена пот и ми се струваше, че дори косата ми, която така старателно бях подредила, е щръкнала от притеснение.

Не зная как минах покрай щорите, ала след това ме чакаше ново изпитание. До колесницата бяха изправили снага господин Коречика и господин Самми-но Чуджо и с усмивка на лице ме наблюдаваха. Чувствах се като насън. Струваше ми се, че всеки миг ще се строполя на земята от срам, но все пак успях с последни сили да се кача в колесницата. Проява на твърдост ли бе това или просто отчаяна дързост в момент на слабост?

След като се настанихме, слугите изкараха колесниците от двора, разпрегнаха ги и зачакахме, подредени на Втората алея. Навярно представлявахме доста внушителна гледка. Сърцето ми заби силно при мисълта, че сме направили впечатление на царедворците, дошли да ни изпратят. Около нас се натрупаха дворцови чиновници от четвърти, пети и шести ранг и използваха забавянето, за да подхванат разговор. Най-важен сред тях бе господин Акинобу.

Съобщиха, че всички царедворци начело с Негово Високоблагородие канцлерът са излезли да посрещнат ексимператрицата. Тържественото напрежение нарастваше. Нейно Величество щеше да потегли чак след това. Притесних се, че ще трябва още дълго да чакаме, но ето че с ярките лъчи на утринното слънце се зададе и процесията на ексимператрицата. Бяха петнадесет колесници. В първата, украсена в китайски стил, се возеше самата ексимператрица. Следваха четири колесници с монахини. Отзад щорите бяха вдигнати и вътре се виждаха изящните броеници и сивите монашески одежди на свещенослужителките. Зад спуснатите странични щори смътно прозираха тъмнолилавите завески.

В останалите десет колесници бяха настанени придворните дами от свитата на ексимператрицата. Изглеждаха великолепни с китайските си наметала в „цветовете на вишната“, с бледолилавите шлейфове, с аленочервените роби и с лимоненожълтите и бледолилави елеци.

Слънцето се бе издигнало нависоко, ала небето бе обгърнато с воала на утринна омара и изисканите цветове на робите така деликатно се преливаха, че засенчваха с прелестта си дори китайските наметала от везана коприна.

Канцлерът, братята му и всички останали царедворци най-почтително посрещнаха процесията на ексимператрицата, която накара всички да ахнат от възторг. Несъмнено и нашите двадесет колесници, строени в очакване, представляваха великолепна гледка.

Искаше ми се час по-скоро да тръгнем, но, кой знае защо, още се бавехме. Бях загубила вече всякаква представа за времето, когато се показаха осем стройни девойки на коне. Вятърът развяваше зелените им шлейфове с тъмни краища, връзките на одеждите, шаловете им… Сред тях бе и Будзен — възлюбената на старши придворния лечител Шигемаса — която носеше везани парадни панталони в лилаво. Щом я видя, старши придворният съветник Яманои подхвърли на шега: „Изглежда, са разрешили на господин Шигемаса да носи «забранения цвят»!“

След осемте девойки най-сетне се показа колесницата на Нейно Величество. Процесията на ексимператрицата бе наистина прекрасна, но нищо не можеше да се сравни с великолепната процесия на Нейно Величество!

Яркото слънце щедро осветяваше колесницата на императрицата и на покрива ослепително блестеше златният пискюл, а изумителните багри на завеските се преливаха като дъга.

Слугите опънаха четирите свещени шнура и колесницата потегли. Завеските плавно потрепваха от полъха на вятъра… Без преувеличение ще кажа, че всички изтръпнахме от неописуемо вълнение, та чак косите ни се изправиха.

Гледах в захлас величествената императрица и не можех да се нарадвам, че такова незначително същество като мен е благословено с височайшата чест да й служи.

Щом колесницата на Нейно Величество мина покрай нас, кочияшите впрегнаха воловете и ние я последвахме. Какво вълнение ме обзе!

Скоро приближихме храма Шакудзенджи и още отдалече музикантите засвириха корейски и китайски мелодии, а танцьорите започнаха танца на корейския пес и на лъва.

Пълногласният хор на инструментите и равномерните удари на барабаните така ме омаяха, че потръпнах от неземно вълнение и имах чувството, че ведно с музиката се възнасям високо към Чистата земя.

Щом влязохме в двора, пред погледите ни грейна неописуема красота. Всички павилиони бяха накичени с разноцветни свилени завеси, от новите бамбукови щори лъхаше свежест. Не можех да се опомня от възхищение.

Една след друга колесниците спираха пред павилиона, приготвен за Нейно Величество, а и господин Коречика и господин Самми-но Чуджо отново стояха от двете страни, за да ни помагат при слизането.

Бях безкрайно смутена още когато се качвах в колесницата, а тук слънцето светеше безмилостно ярко и нямаше как да се скрия. С крайчеца на окото си все пак успях да забележа какъв ненадминат хубавец е старши придворният съветник Коречика, който сякаш изпълваше всичко наоколо с дългото си многокатово одеяние.

Двамата господа повдигнаха щорите на колесницата и учтиво ни поканиха: „Побързайте, мили дами!“

Косата ми се беше навряла под китайското наметало и съвсем ясно си представях колко ужасно изглеждам. На всичко отгоре силните слънчеви лъчи щяха издайнически да подчертаят разликата между черните естествени коси и червеникавата перука. Не исках за нищо на света да сляза първа и затова помолих да пусна напред дамата до мен. Навярно и тя се вълнуваше, защото веднага възрази: „Не, не! Вървете вие! Страх ме е!“

„Е, хайде де! Няма нищо страшно! — засмя се Коречика. — Нейно Величество ми заръча да ви посрещна и незабелязано да ви заведа при нея, така че да не ви види Мунетака или друг като него.“ Нейно Величество бе проявила наистина трогателни грижи.

Когато се явихме пред императрицата в долната галерия, откъдето можеше добре да се наблюдава церемонията, там вече се бяха настанили осем дами, пристигнали преди нас. Нейно Величество се намираше на специално изградена площадка, висока две-три педи.

„Доведох ги, без да ги види никой!“ — съобщи господин Коречика. „Кого водите?“ — запита Нейно Величество и надникна зад парадните завески. Тя не бе още свалила дългия шлейф и китайското наметало и изглеждаше великолепна.

Алената й връхна риза бе изумителна. Отдолу носеше изящна роба от китайска коприна с „цвят на върба“, петкатова лилава роба от везана коприна, наметалото й бе червено, а шлейфът — изработен от бледосин воал… Всичко, всичко в нея бе тъй прекрасно, че не можеше да се сравни с нищо на този свят!

„Как ти се сторих днес?“ — обърна се към мен Нейно Величество и аз почтително казах: „Изглеждате прекрасно!“, макар да съзнавах, че тези думи звучат твърде обикновено и са съвсем недостатъчни.

„Доста се забавихме! — продължи Нейно Величество и с усмивка на лице ми обясни следното: — Баща ми реши, че не е редно да се явява на тържеството със същите одежди, с които посрещал ексимператрицата. За беда обаче новото одеяние още не беше съвсем готово и трябваше да чакаме, докато набързо го завършат! Много е придирчив към външния си вид, нали!“

Наблюдавах мълчаливо Нейно Величество и започна да ми се струва, че тук, окъпана от лъчите на яркото слънце, тя изглежда съвсем недостижима. На челото си носеше изящна диадема, а косата й бе разделена на две и пътят й бе леко изкривен, но това я правеше още по-обаятелна.

Местата, определени за придворните дами, бяха закрити от хорските очи с две церемониални завески. Непосредствено до площадката, на която седеше Нейно Величество, бе постлана рогозка, върху която се бяха настанили две дами — дъщерята на гвардейския началник Тадагими и госпожа Сайшо, внучка на Десния министър Томинокоджи. Императрицата хвърли поглед към тях и рече: „Сайшо, отиди при останалите дами! Ще гледаш оттам!“ Сайшо обаче веднага разбра какво има пред вид Нейно Величество и отговори: „Нека да остана! Ще се сместим прекрасно и трите!“ — „Добре тогава! — съгласи се императрицата. — Направете място на Сей Шонагон!“ Така се оказах на най-почетното място, а останалите дами започнаха да ме подиграват: „Погледнете я! Прилича на срамежлив паж, получил разрешение да се доближи до своя господар!“, „Дали Нейно Величество не я покани специално, за да ни развесели!“, „Вижте, вижте! Седи така, сякаш е яхнала кон!“

Изгарях от срам, но в същото време изпитвах дълбоко чувство на гордост, че съм сред най-първите избранички на Нейно Величество.

Май не е много редно да разказвам за това — звучи като самохвалство. На всичко отгоре навярно сред тези, които постоянно критикуват хората, ще се намери някой да обвини императрицата, че постъпва ужасно неблагоразумно, като допуска до себе си толкова недостойно същество. И все пак истината си е истина — седях в непосредствена близост до Нейно Величество и цялото ми същество преливаше от върховна радост.

Негово Високоблагородие канцлерът дойде първо при Нейно Величество, след което се отправи към ексимператрицата. И тримата му сина — двамата по-големи, които бяха стигнали вече до старши придворни съветници, и най-малкият — Самми-но Чуджо — бяха на почетна стража и изглеждаха още по-красиви с гвардейските си униформи и колчаните за стрели.

Царедворците от многобройната свита на канцлера се бяха разположили плътно до него — сред тях имаше и най-високопоставени благородници, и господа от четвърти и пети ранг.

По едно време Негово Високоблагородие канцлерът застана пред нас и започна да ни разглежда. Всички дами — дори малката принцеса Микушигедоно — бяха облечени с изискани китайски наметала и парадни шлейфове. Госпожа съпругата на канцлера дори бе сложила отгоре още една роба.

Негово Високоблагородие се усмихна с одобрение и рече: „Я гледай ти какви красавици са се насъбрали! Сякаш са слезли от някаква картина! Дори моята благоверна съпруга се е нагиздила като първа хубавица!“ Толкова се развълнува, че чак се просълзи. „Мили мои щерки — обърна се той към третата и четвъртата дъщеря — помогнете на Нейно Величество да свали шлейфа и наметалото си! Не забравяйте, че всички ние сме длъжни вярно да й служим. Нали виждате, че тъкмо пред нея се е строила почетната стража! Никой друг не би могъл и да мечтае за подобна чест!“

В този миг погледът на Негово Високоблагородие спря върху мен. Носех петкатова китайска роба в „цветовете на вишната“ — от бяло до тъмнорозово. „Ха, преди малко се вдигна голям шум — търсехме тъкмо такова одеяние за един от свещениците! Навярно вие сте отмъкнали дрехата!“ — весело подхвърли той, а старши придворният съветник Коречика, който стоеше малко по-долу, но чу всичко, веднага побърза да добави: „Трябва да я е взела от свещеника Сей!“ Не може да му се отрече, че е находчив.

Будисткият епископ Рюен бе облечен с тънка червена роба, лилаво расо и бледолилави парадни панталони. Гладко обръснатата му глава леко синееше и отстрани изглеждаше, сякаш самият бодхисатва Джидзо се е явил пред нас. Негово Преосвещенство се разхождаше сред дамите, което даде повод на царедворците да го поднасят: „Негово Преосвещенство е свикнал да бъде сред духовенството! Не го ли смущава женското общество?“

По едно време доведоха при нас малкия Мацугими — сина на старши придворния съветник Коречика. Детето носеше бледолилаво наметало, тъмночервена свилена роба и панталони в сливов цвят. Придружаваха го велможи от четвърти и пети ранг. Дамите веднага наобиколиха очарователното момченце и започнаха да го прегръщат, а то, кой знае защо, изведнъж се разплака колкото му глас държи. Отстрани навярно представлявахме живописна гледка.

Най-сетне дойде ред на самата церемония. Всички свитъци на свещените сутри бяха сложени в ръчно изработени лотосови чашки — по един в чашка. Високопоставените господа, присъстващи на церемонията — висши духовници, знатни благородници, велможи от всички дворцови рангове — взеха по една лотосова чашка и тържествената процесия започна. Цялото ми същество потръпна от благочестието на този миг. Пристигна и главният свещеник на церемонията, един след друг се занизаха хората, които носеха приношения за будисткия олтар, а сетне последваха обредните песни и танци. И така — цял ден… Привечер всички се чувствахме доста изморени.

Вече се смрачаваше, когато от императорския дворец пристигна благородник от пети ранг с писмо за Нейно Величество. Настаниха го да седне недалеч от мястото на императрицата и отстрани изглеждаше великолепно.

По-късно пристигна и господин Наримаса, който съобщи, че идва по заповед на императора. „Заръчано е да ви придружа до двореца на Негово Величество“ — заяви той и дори не пожела да седне. Нейно Величество се опита да възрази, като каза, че би желала първо да се отбие в двореца на Втора алея, но в този миг пристигна трети пратеник, който носеше писмо за канцлера със същото съдържание, и Негово Високоблагородие накара дъщеря си веднага да се подчини на императорската воля.

Междувременно донесоха подаръци и послание от ексимператрицата. Доколкото разбрах, пишеше нещо за морския бряг Чика. Нейно Величество веднага изпрати ответно послание.

Щом свърши церемонията, ексимператрицата бе побързала да си тръгне, но този път я придружаваше само половината от свитата.

Нашата прислуга, изглежда, не разбра, че Нейно Величество, придружена от придворните си дами, отива в императорския дворец, и вместо да ни последват, всички отишли в двореца на Втора алея и доста се учудили, като не ни намерили там. Междувременно ние ги чакахме в двореца и треперехме от студ в парадните си одеяния, защото нямаше кой да ни приготви топли завивки. Наложи се да прекараме така цялата нощ и не на шега се разсърдихме. Когато на сутринта слугите най-сетне пристигнаха, ние се нахвърлихме да им се караме: „Как може да сте толкова несъобразителни?!“, но трябва честно да призная, че техните обяснения бяха съвсем приемливи.

На сутринта заваля дъжд и Негово Високоблагородие канцлерът каза на императрицата: „Виждате ли? А вчера беше такъв прекрасен ден! Не мислите ли, че това е свидетелство за моята добра карма!“

Да, това бяха щастливи времена и за Нейно Величество, и за целия й род, който бе на върха на славата си! Колко бе различно всичко от сегашното ни незавидно положение! Но по-добре ще е да не пиша нищо за това.

256. Неща, които внушават благостно чувство

Четенето на свещените будистки химни.

Будистките служби за помен.

257. От старите песни най-много обичам народните

От старите песни най-много обичам народните. Например песента „Извисила се топола край портата…“.

Харесвам и свещените песни кагура. Не мога да кажа същото за съвременните песнички имайои — много са дълги и еднообразни.

258. Обичам да слушам как нощната стража оповестява часовете

Обичам да слушам как нощната стража оповестява часовете.

Сред студената нощ изведнъж прокънтяват нечии стъпки, звънва тетивата на лъка и някъде в далечината се чува глас: „Аз съм еди-кой си от еди-какъв си род. Часът на бика, трета четвърт! Часът на мишката, четвърта четвърт^[10]!“

259. След пладне, когато слънцето прежуря…

След пладне, когато слънцето прежуря, или пък късно през нощта — някъде в Часа на мишката^[11], всичко затихва, защото императорът се оттегля да почива… Изпитвам истинско удоволствие, щом чуя в тишината неговия глас: „Повикайте еди-кой си господин!“

А когато нежните звуци на флейтата му разкъсат нощната тишина, цялата изтръпвам от благоговейно вълнение.

260. Гвардейският капитан Наринобу…

Гвардейският капитан Наринобу е син на бившия военен министър, приел монашески сан. И лицето му е хубаво, и по характер е добър.

Мога да си представя колко дълбоко е страдала дъщерята на господин Канеске, когато Наринобу я изостави и тя трябваше да тръгне с баща си в далечната провинция Ийо.

Не ще и съмнение, че Наринобу я е посетил през последната нощ, щом е разбрал, че в зори ще потегля. Навярно е изглеждал великолепно в бледата светлина на предутринния месец!

Наринобу често идваше в двореца на Нейно Величество и подхващаше разговор с дамите от свитата. Беше известен с това, че казва направо каквото мисли.

По това време в двореца живееше една дама на име Хьобу, която стриктно спазваше ритуалите за пречистване от мирската суета. Израснала бе у някакви далечни роднини на дома Тайра и макар че не принадлежеше към този род, държеше всички да й викат „госпожа Тайра“. Младите дами се присмиваха на странната й прищявка и умишлено я наричаха с истинското й име. На всичко отгоре Хьобу не бе нито хубава, нито благонравна, дори не бе талантлива. Това обаче не й пречеше да се вре навсякъде. Веднъж Нейно Величество подхвърли: „Неприятно ми е да я виждам пред очите си!“ Изглежда, и другите не я обичаха, защото никой не я предупреди за неприязненото отношение на императрицата.

Тогава живеех в малка кокетна стаичка в източната част на двореца на Първа алея заедно с госпожа Шикибу-но Омото. Прекарвахме там по цели дни и нощи и приемахме само онези хора, които ни бяха приятни. От нашата стаичка се виждаше добре навън и можехме от време на време да съзерцаваме дори самия император.

Една вечер решихме да легнем във вътрешните покои и се настанихме до южната колона. Късно през нощта изведнъж чухме, че някой ни вика. Нямахме желание за общуване и се престорихме на заспали. Посетителят ставаше все по-настойчив и най-сетне Нейно Величество нареди на госпожа Хьобу: „Отиди да ги повикаш! Не вярвам да спят!“

Хьобу се приближи към нас и започна да ни дърпа, но ние дори не помръднахме, сякаш спяхме дълбоко. Най-сетне тя се отказа и излезе да съобщи на посетителя, че не може да ни събуди. После започна сама да говори с него. Мислехме, че няма да се бавят дълго, но ето че незабелязано се изниза нощта и започна да се развиделява.

„Знаеш ли, че това е май Наринобу! Какво чак толкова си приказват?“ — не издържах накрая и двете избухнахме в смях. Господин Наринобу, разбира се, нищо не чу и продължи най-спокойно да говори. Тръгна си чак когато съмна.

„Наринобу е непоносим! — споделих с Шикибу-но Омото. — Нека се опита да дойде пак при мен! Каквото и да ми говори, дума няма да обеля! Интересно, за какво разговаряха с тази Хьобу?“

В същия миг плъзгащата се врата се отмести и в стаята влезе самата госпожа Хьобу. Навярно бе чула, че в ранния час някой говори.

„Човекът пристига при вас в дъждовна нощ, а вие сте толкова коравосърдечни! — подхвана важно тя. — Добре де! Дори да се е провинил с нещо и дълго да не се е появявал, редно беше да му простите! Дошъл е в такова ужасно време!“

Думите й безкрайно ме ядосаха. От къде на къде ще ме поучава! Ако беше идвал и предната, и по-предната нощ, и три нощи преди това, среднощното му посещение щеше дълбоко да ме развълнува — значи, толкова съм му била мила, че не може да прекара нито миг далече от мен! А той не се е вествал толкова дълго време, че нищо вече не може да ме накара да повярвам в истинските му чувства. На мен поне ми се струва, че съм права. Всеки решава сам за себе си.

Напоследък Наринобу посещава някаква дама „с богат жизнен опит“, която уж била много умна, продължава да обикаля и доста други домове, на всичко отгоре открай време си има и законна съпруга — никак не е странно, че не му остава време! „Дошъл е в такова ужасно време!“ Кой знае? Може би е дошъл специално, за да приказват после с възхищение какъв изискан и верен кавалер е!

И все пак, щеше ли да се престарава толкова заради жена, към която не изпитва абсолютно никакви чувства?… Ох, не зная! Когато вали дъжд, се чувствам ужасно! Сякаш до вчера не е било слънчево! Не може да ме разведри дори това, че съм в двореца, че съм наблизо до Нейно Величество! Как ли щях да се чувствам, ако бях в някоя схлупена мрачна колиба? Навярно щях да чакам с нарастващо нетърпение кога ще престане този проклет дъжд, без да съм в състояние дори да помисля за нещо друго.

В такива мигове на дълбоко отчаяние и тъга само лунните лъчи могат да ме развълнуват. Те навяват спомени за отминали времена, предават ми неясна тръпка за бъдещи радости… Виж, ако се случи някой да ме посети в такава лунна нощ, ще го приема, без да се замисля. Дори да не е идвал десет, двадесет дни, месец или пък цяла година, дори да се е сетил за мен чак след дълга раздяла от седем или дори осем години, няма да го отпратя. Ако мястото е неподходящо и не мога да го оставя при себе си през цялата нощ, поне ще разговарям с него или ще потърся друго място, където можем да пренощуваме.

Има ли нещо по-прекрасно от лунните нощи! Впила поглед в ясния месец, аз си спомням за стари и далечни неща и ги преживявам отново заедно с всички радости и болки.

Старото повествование „Комано“^[12] е доста скучно, а и езикът му звучи нагласено и остаряло, но в него неудържимо ме привлича епизодът, в който младият любовник взема в лунна нощ лятното ветрило, проядено от молци, и се отдава на отколе забравени чувства:

… На коня ще се доверя^[13]…

Дали защото в дъждовно време ме налягат тягостни чувства, но не понасям дори кратките пролетни дъждове! Дъждът разваля всичко — и празненствата в двореца, и тържествените религиозни обреди.

И защо тогава трябваше да се зарадвам на мъжа, който ме посети в дъждовната нощ мокър от главата до петите?

Виж, любимият на Очикубо — съперникът на Катано — е съвсем друго нещо!^[14] Той не отива при своята любима само в дъждовни нощи, не пропуска нито вечер!… Е, и при него има нещо, което не ми харесва — епизодът, в който е описано как си мие калните крака…

Хубаво е, когато някой те посети по време на силна буря. Тогава едва ли би могла да се съмняваш в чувствата му.

Обичам и тайните срещи в снежна нощ, когато възлюбеният се промъква крадешком, шепнейки стихотворението:

Ах, как да те забравя^[15]…

Когато любимият застане на прага целият в сняг — било тайно или явно — изтръпвам от сладостно вълнение. Колко са ми мили мокрите му дрехи — и парадното наметало, и церемониалните роби. Дори най-обикновеното наметало изглежда прекрасно, когато по него трептят снежинки.

Да, в миналото дворцовите чиновници и през нощта са носили най-красивите си премени, не са се бояли, че ще ги навали дъжд и ще изцеждат мокрите дрехи. А сега не се докарват дори през деня! Явяват се пред своите любими с всекидневното си одеяние.

А какви хубавци бяха царедворците, облечени с гвардейска униформа!

Мисля си, дали ако някой прочете моите записки, няма да хукне при любимата си още в първата дъждовна нощ?

Ясна лунна нощ. Изведнъж съзираш на верандата нечие послание, написано на аленочервена хартия. „Няма нищо, но…“ — дори този кратък ред грабва сърцето ти в магията на лунната светлина. В дъждовна нощ това е немислимо.

261. Имах възлюбен, който всяка сутрин след любовна нощ…

Имах възлюбен, който всяка сутрин след любовна нощ ми изпращаше мило послание. Ала веднъж на тръгване ми рече: „Това е краят. Всичко свърши. Няма да те търся повече.“ Дойде утрото и за първи път не получих писмо. Напразно чаках целия ден. Уви! Навярно бе решил да изпълни решението си.

На следващия ден от сутринта заваля дъжд. Продължавах да чакам, но тъй като отново нямаше никаква вест, си казах опечалена: „Това, изглежда, наистина е краят!“ Привечер изведнъж забелязах край верандата някакъв човек с чадър, който ми подаде писмо. Нямах търпение да го отворя. Вътре пишеше само следното:

Прииждат от неспирни дъждове^[16]…

Да бе ми изпратил стотици любовни стихотворения, не би могъл така да ме развълнува!

262. Един ден съвсем неочаквано върху ясното и чисто небе…

Един ден съвсем неочаквано върху ясното и чисто небе плъзнаха тежки оловни облаци. Всичко наоколо за миг притъмня и се развихри снежна буря. Полази ме страх и със свито сърце погледнах навън. Наоколо снегът бе натрупал и продължаваше да вали на едри парцали. До оградата забелязах строен младеж — на вид телохранител на знатен господин — който с чадър в ръка мина през двора и предаде на дамата от съседната къща някакво писмо. Беше написано на изящна бяла хартия — от Мичиноку или пък друга изискана хартия — прегънато внимателно, а най-отгоре вместо печат бе прекарана дълга черна линия с туш, която към края изтъняваше — изглежда, тушът беше замръзнал междувременно. На места хартията бе леко измачкана — навярно там, където е било завързано писмото. Редовете, долепени плътно един до друг, бяха ту потъмни, ту по-бледи…

Дамата прочете писмото веднъж, сетне отново го зачете отначало, като от време на време загадъчно се усмихваше. Стана ми много любопитно да разбера какво пише, но бях доста надалеч и не успях да видя нищо, освен няколко йероглифа, написани с по-гъст туш.

 

 

Нощ. В дома на очарователна млада дама донасят писмо. Тя се е приготвила вече за сън и небрежно разпилените й коси деликатно подчертават меките черти на лицето. Толкова е развълнувана, че няма сили да дочака свещите. Грабва един въглен от огнището и започва да чете на мъждукащата му светлина.

263. Стражите на бурята внушават страх с войнствения си вид…

Стражите на бурята^[17] внушават страх с войнствения си вид, когато силни гръмотевици разкъсват въздуха. Всички — от най-младшите до най-старшите началници от Лявата и Дясната гвардия — се строяват пред двореца и не смеят да помръднат. Чак когато заглъхне и последната гръмотевица, получават разрешение да се разотидат.

264. В навечерието на пролетния празник…

В навечерието на пролетния празник ми се наложи да обикалям цял ден — заради „забрана в посоката“. Когато се прибрах вкъщи, бе вече късно и цялата зъзнех от студ. Настаних се до огнището, за да се стопля.

Обичам, когато въглените в огнището едва-едва тлеят. А още по-хубаво е, когато разровиш пепелта и отдолу се покажат живи въглени. Понякога се случва, както си приказваш, да не забележиш, че огнището отдавна вече е загаснало. Тогава дотичва някоя слугиня и започва да пали отново огъня, а това невинаги е приятно.

Добре е да отдели въглените в кръг отстрани и да запали огън в средата, но ако се случи да запали огъня направо върху угасналите въгленчета, е много досадно.

265. Веднъж, когато всичко наоколо бе потънало в сняг…

Веднъж, когато всичко наоколо бе потънало в сняг, седяхме с Нейно Величество край огнището и беседвахме за различни неща.

По едно време тя се обърна към мен и рече: „Кажи ми, Шонагон, как изглежда сега снегът на върха на планината Сянлу^[18]?“

Не отговорих нищо. Само поръчах на слугите да отворят прозорците и вдигнах нависоко щорите. Нейно. Величество одобрително се усмихна.

Останалите дами също схванаха смисъла на стореното от мен и започнаха една през друга да коментират: „И ние знаем това китайско стихотворение! Колко пъти сме го преписвали на японски език! Но Шонагон се сети първа! Наистина е достойна да служи на такава господарка като Нейно Величество!“

266. Малките момчета, които помагат на заклинателите…

Малките момчета, които помагат на заклинателите, са много изпълнителни. Когато господарят им отиде някъде, да речем, на обреда за пречистването, и започне да мълви свещените слова, околните го слушат с благоговение, а малките му помощници са винаги подръка. Нямат нужда от напомняне, от половин дума разбират какво се иска от тях. „Напръскайте хората с вода и вино!“ Още преди заклинателят да е изрекъл докрай, те вече тичат да изпълнят заръката му. Де да можех да си намеря такива скопосни слуги!

267. Веднъж прекарах дните за пречистване от мирската суета…

Веднъж прекарах дните за пречистване от мирската суета в провинцията в дома на познати. Имаха малка градина, която не бе никак изискана, но собствениците, изглежда, бяха доволни и дори наричаха едно от дърветата „върба“. Според мен листата му бяха прекалено широки и затова си позволих плахо да възразя: „Май не ще да е върба!“, но веднага ме прекъснаха с думите: „Има и такива върби!“

Не продължих да споря, но съчиних следното стихотворение:

О, що за дом!

Върбата в двора

нацапотила е вежди —

листа широки!

Срам за пролетта!

Друг път отново се уединих в подобен дом по време на пречистването от мирската суета и още на втория ден ми стана толкова скучно, че с цялото си същество се устремих към двореца. Не щеш ли, точно по обед получих писмо от Нейно Величество. Радостта ми не знаеше граници. Върху изящна зелена хартия госпожа Сайшо бе преписала стихотворението на нашата любима господарка:

Как съм живяла досега,

без да те зная?

Невероятно е, нали!

Един-едничък ден без теб

е цяла тъжна вечност!

Отдолу госпожа Сайшо бе добавила: „Струва ми се, че ви няма в двореца от хиляда години! Бъдете милостива, върнете се още утре!“

Дори само думите на госпожа Сайшо бяха в състояние да ме трогнат до сълзи, а като се добави и стихотворението на Нейно Величество — можете да си представите колко дълбоко бях развълнувана!

Изпратих следния отговор:

Дори за вас —

високо в небесата —

раздялата комай е трудна!

От своята колиба бедна

унило гледам пролетта.

Под стихотворението добавих: „Пронизва ме дълбока тъга и се боя, че може би няма да издържа до сутринта и както онзи гвардейски капитан…“

Когато на следващата сутрин отидох в двореца, Нейно Величество ме посрещна с думите: „Знаеш ли, не одобрих много вчерашното ти стихотворение. Това «комай» звучи простовато. И дамите от свитата са на същото мнение.“ Докривя ми, но императрицата имаше право.

268. Вечерта на двадесет и четвъртия ден от дванадесетия месец…

Вечерта на двадесет и четвъртия ден от дванадесетия месец Нейно Величество организира тържествен ритуал за назоваване имената на Буда. Главният свещеник чете проповед докъм полунощ, след което си тръгнах заедно с някои други дами и господа.

Дни наред преди това бе валял сняг и бе натрупал дълбоки преспи. Същия ден снегът най-сетне спря, но задуха силен вятър и се извиха снежни вихрушки. Тук-там черната земя надничаше изпод снежната покривка, ала покривите бяха съвсем бели и дори бедните колиби изглеждаха великолепни в светлината на предутринната луна, сякаш стрехите им не бяха направени от тръстика, а от истинско сребро! А ледените висулки — ту по-дълги, ту по-къси — приличаха на водопад от кристали… Гледах бездиханна тази неописуема красота!

Нашата колесница беше без задни щори, а страничните бяха вдигнати нависоко, тъй че лунната светлина проникваше отвсякъде. Озарена от лунните лъчи, младата дама, която пътуваше в колесницата заедно със своя любим, изглеждаше невероятно хубава. Носеше осемкатова роба в бледолилаво, бяло и аленочервено, а отгоре — тъмнолилаво лъскаво наметало, което сякаш искреше. Нейният възлюбен бе с тъмночервени — като узряло грозде — парадни панталони от везана коприна, бяла долна риза, оранжева и червена роба и снежнобяло наметало, което бе небрежно развързано, шнурчетата се развяваха, носени от вятъра, а отдолу се разкриваше цялата пъстра дъга на изисканите му одеяния. Бе опрял с достойнство единия си крак върху впряга и изглеждаше тъй великолепен, че всеки, който го видеше отстрани, би онемял от възторг. Дамата се бе свила в задния край на колесницата, но нейният кавалер я притегли ласкаво към себе си и тя цялата пламна от смущение.

Сковава всичко като лед

пронизващият студ^[19]…

поде той старо китайско стихотворение и аз изпитах такава дълбока наслада, че ми се щеше да пътуваме така цяла нощ, за да мога да им се възхищавам. За съжаление обаче скоро пристигнахме.

269. Истински празник за стопаните на дома…

Истински празник за стопаните на дома е посещението на знатни придворни дами. Те започват една през друга да хвалят своите господари, разказват увлекателно за нравите в двореца…

Бих искала да живея в голяма и просторна къща с много стаи, за да давам подслон не само на близките си, но на всички свои приятели от двореца. От време на време ще се събираме в най-широката стая и ще говорим за нещата от живота, ще четем стихове и ще обсъждаме техните достойнства и недостатъци. Ако някой получи писмо, дружно ще обмисляме отговора; ако при някого дойде посетител, ще му окажем най-радушно прием — ще го оставим дори да пренощува при нас, ако навън вали дъжд… А когато дойде време някоя от дамите, които живеят в моя дом, да се върне в двореца, ще я изпратя най-тържествено и ще се погрижа нищо да не й липсва.

Всъщност това са само безплодни мечти да се доближа до живота на високопоставените особи!

270. Неща, които се предават от гледане

Прозевките.

Малките деца повтарят всичко, което виждат от възрастните.

271. Неблагонадеждни неща

Хората с низки нрави от долен произход.

Лицемерните злодеи. Преструват се на много по-добронамерени от най-благодетелните хора!

Пътуването с лодка.

Спомням си едно такова пътешествие. Денят бе слънчев, а морето — тихо и спокойно, сякаш бе покрито със синьо-зелено покривало от лъскава коприна. Нищо не навяваше опасения. Заедно с мен в лодката имаше няколко млади дами. Всички бяхме облечени само с леки наметала и широки копринени панталони. Беше ни весело, пеехме песен след песен, а младите гребци дружно натискаха веслата. Съжалявах само, че няма отстрани някой високопоставен господин, който да се наслади на гледката.

Изведнъж задуха силен вятър. Морето се нагърчи от огромни вълни и всички замряхме от ужас. Вълните прииждаха застрашително една след друга. Най-сетне успяхме да се скрием на безопасно място, но още дълго не можехме да се опомним. Да не повярваш, че само миг преди това морето бе тъй безметежно спокойно!

Струва ми се, че няма хора, изложени на по-големи опасности от мореплавателите. Малките им лодки не изглеждат много сигурни дори по плитчините. А те излизат с тях в открито море, където морската бездна зее застрашително под тях и дъното изобщо не се вижда! На всичко отгоре натоварват лодките си с тежък товар, така че почти целите потъват във водата. А простите лодкари сякаш не знаят що е страх и без да им мигне окото, тичат из лодката, макар че всяко невнимание би могло да им коства живота. В критичен момент те не губят самообладание — изхвърлят с все сила през борда няколко дебели греди с дължина три-четири педи и всичко се оправя. Побиват ме ледени тръпки, когато ги наблюдавам отстрани.

Знатните господа пътуват в лодки с къщички. Ако се криеш в къщичката, изпитваш чувство на сигурност. Но щом се изправиш до борда, започва да ти се вие свят дори само от гледане. Въжетата, с които са прикрепени веслата, изглеждат съвсем тънки и ти се струва, че всеки миг могат да се скъсат и да изхвърлят гребеца в морските дълбини. Но въпреки това никой не използва дебели въжета.

Веднъж се возих в такава лодка — беше ужасно. Подвижните врати бяха леко отместени, щорите бяха повдигнати и имах чувството, че се намирам в малък спретнат дом. Още повече че лодката бе голяма и лека и не се беше потопила надълбоко в морето. За сметка на това малките лодки, които плуваха край нас, ми внушаваха чувство на неописуем страх. Отдалеч изглеждаха като дребни листенца бамбук, разхвърляни безразборно върху морската повърхност. Но когато привечер спряхме в залива, на всички лодки запалиха свещи и стана необичайно красиво.

В ранни зори рибарите отново се качват в нестабилните си лодчици и излизат в открито море, като оставят след себе си тъжни и нетрайни „следи от бяла пяна“^[20].

Мисля, че високопоставените господа не бива да се излагат на подобен риск и да излизат в открито море. Вярно е, че пътешествията по суша също крият безброй опасности, но там поне чувстваш под краката си твърда почва и това ти вдъхва сигурност. Морето таи в себе си непредполагаеми и неочаквани опасности.

Идва ми наум и за гмуркачките. Колко жесток занаят имат! Изтръпвам при мисълта какво би могло да се случи с тях, ако се скъса тънкото въженце, с което са завързани около кръста! И изобщо — това не е работа за жени. Ако бяха мъже — иди-дойди! Но жените са по-слаби и страхливи. Докато гмуркачката се намира надълбоко в морето, мъжът се вози най-спокойно в лодката и си подсвирква някаква мелодийка, като от време на време хвърля бегъл поглед към плуващото по водата въже.

Чувала съм, че когато гмуркачката иска да се вдигне на повърхността на морето, тя леко дърпа въженцето и мъжът започва с все сили да я тегли нагоре. Най-сетне тя се показва, хваща се с последни сили за лодката и диша толкова тежко, че неволно се просълзяваш от най-искрено съчувствие дори само като я гледаш отстрани.

Струва ми се, че най-много на света мразя онези мъже, които плуват с лодки насам-натам из морето и карат жените си да се гмуркат в морската бездна.

272. Имаше в двореца един младши гвардейски началник от Дясната императорска гвардия…

Имаше в двореца един младши гвардейски началник от Дясната императорска гвардия, който се срамуваше от простоватия си баща и не смееше да го покаже пред хората.

Веднъж, когато пътували с лодка от провинцията Ийо към императорската столица, младият господин издебнал сгода и блъснал баща си в ненаситната морска бездна.

Когато вестта за това нечувано злодеяние стигна до нас, всички изтръпнахме от ужас.

Наглостта на този изискан отцеубиец стигна дотам, че на петнадесетия ден от седмия месец, в деня на празника Бон, той оповести тържествено, че организира помен за споминалия се родител.

По този повод свещеникът Домей написа следното стихотворение:

Погледнете! — Този мъж

без капка жалост

баща си хвърля във морето!

А днес му прави помен…

Нещастник! Що за скръб?

273. Ето едно стихотворение, написано от майката на господин Мичицуна

Ето едно стихотворение, написано от майката на господин Мичицуна^[21]. То било прочетено в двореца Оно на следващия ден след тържественото четене на „Осемте проповеди“ от Лотосовата сутра в храма Фумон.

Събрали се знатни особи в двореца и започнали да декламират китайски стихове. В този миг достопочтената госпожа прочела своето японско стихотворение и всички изпитали дълбока наслада.

Като теб, велики Буда,

до вчера сякохме дърва,

но ще изгният брадвите,

в двореца

започва весел празник,

а докога, не знам…

Казват, че някой по-късно записал това стихотворение по памет.

274. Ето и покъртителното стихотворение…

Ето и покъртителното стихотворение, което принцеса Ито Найшинно — майката на господин Аривара Нарихира^[22] — изпратила на сина си по време на раздяла:

О, тягостна раздяла!

От ден на ден старея

и мрачни мисли ме гнетят…

Дали отново ще те видя,

о, ненагледни синко?

Какво тъжно стихотворение! Представям си колко се е измъчвал Аривара Нарихира, когато го е прочел!

275. Преписах в своите записки няколко хубави стихотворения…

Преписах в своите записки няколко хубави стихотворения, а онзи ден съвсем случайно чух един най-обикновен слуга да си повтаря на глас едно от тях. Това направо подразни слуха ми!

276. Щом някоя слугиня захване да хвали своя господар…

Щом някоя слугиня захване да хвали своя господар: „Ах, божичко, колко е мил и изискан!“, този човек веднага пада в очите ми.

Виж, ако слугите му го хулят, значи, е достоен за уважение.

И за дамите не е голяма чест да ги боготворят слугите им. На всичко отгоре, дори да са преизпълнени с най-искрени и добри намерения, слугите все ще издрънкат и някоя глупост.

277. Младшите гвардейски началници от Лявата и Дясната императорска гвардия…

Младшите гвардейски началници от Лявата и Дясната императорска гвардия са получили прозвището „надзиратели“. Те наистина внушават страх, щом се появят някъде.

Нощем например, както обикалят стражата, ненадейно се строполят в женските покои и тутакси заспиват. Направо са неприятни за гледане! Мятат белите си памучни панталони и дългите наметала върху параваните — правят всичко съвсем не на място!

Всъщност същите тези наметала се спускат великолепно върху дългите ножници, когато гвардейците се разхождат важно край императорските покои. Ако имаха право да носят и светлозелени дрехи като придворните чиновници, щяха да бъдат още по-внушителни!

„Отиде си с предутринния месец…“ — нали така се говореше за някакъв напет хубавец в една стара песен.

278. Веднъж старши придворният съветник Коречика…

Веднъж старши придворният съветник Коречика беседваше с Негово Величество за китайската класика и както винаги се забави до късно през нощта. Дамите една след друга задрямаха, скриха се незабелязано зад параваните и заспаха. Останах само аз, като със сетни сили пропъждах съня.

По едно време отдалеч чух нощната стража да обявява времето: „Часът на бика, трета четвърт^[23]!“

„Съмва се“ — прошепнах едва доловимо, но за беда старши придворният съветник ме чу и каза: „Ваше Величество, в такъв случай едва ли има смисъл да си лягате!“ „Както ги гледам, май нямат никакво намерение да си лягат — със съжаление си помислих — и защо ли ми трябваше да се обаждам!“ Най-неприятното бе, че бях останала сама и нямаше как да се измъкна незабелязано.

Междувременно императорът се облегна на една колона и неусетно задряма. „Погледнете го! Вече се съмва, а той тепърва ляга да спи! Безсмислено е!“ — весело подхвърли Коречика на Нейно Величество, а тя с усмивка му отвърна: „Прав си, братко!“ Императорът, разбира се, вече не чуваше нищо.

Същата вечер някаква слугиня отмъкнала тайно един петел и го скрила в стаичката си с намерението на следващия ден да го занесе на роднините си в село. Не щеш ли, един пес се завъртял наблизо, надушил петела и го подгонил. Петелът скочил на гредите под тавана в коридора, кучето — след него…

По едно време се чу толкова силно кукуригане, че всички наоколо се събудиха. Негово Величество също отвори очи и учудено попита: „Какво става? Откъде се взе този петел?“ Вместо да му отговори направо, Коречика започна да декламира едно китайско стихотворение:

Твоят глас пробужда сутрин

господаря наш всеблаг^[24]…

Великолепно! Съвсем на място! Искрено се възхитих от съобразителността на старши придворния съветник. Дори напълно се разсъних. „Изключително подходящ отговор!“ — похвалиха го и Техни Императорски Величества.

На следващата вечер Нейно Величество остана в покоите на императора. Посред нощ излязох в коридора, за да повикам прислугата, но съвсем ненадейно отнякъде се появи господин Коречика и ме попита: „Навярно се прибирате в покоите си? Ако разрешите, ще ви изпратя.“

Метнах дългия шлейф и китайското наметало на паравана и тръгнах след Коречика. Навън луната светеше тъй ярко, че тънката му роба изглеждаше невероятно бяла, а парадните му панталони бяха толкова дълги, че постоянно ги настъпваше.

На едно място Коречика лекичко ме хвана за ръкава и прошепна: „Внимавайте да не паднете!“ Сетне отново ме поведе към женските покои, като декламираше стихотворението: „И все върви по своя път самотен, в лъчите на предутринния месец…“ Бях развълнувана до сълзи, а Коречика весело подхвърли: „Колко е лесно да ви трогне човек!“

Но кой би могъл да остане равнодушен в този миг?!

279. Веднъж, когато се бяхме събрали в покоите на принцеса Микушигедоно…

Веднъж, когато се бяхме събрали в покоите на принцеса Микушигедоно и сред нас беше госпожа Мама̀ — бавачката на Негово Преосвещенство Рюен, към верандата се приближи някакъв груб човек и започна с плачлив глас да нарежда: „Ах, ах! Какво ме сполетя! Кому да се оплача?“

„Какво има?“ — попитах го, а той това и чакаше. „Излязох за малко, а когато се върнах, целият ми дом бе изгорял. Сега трябва да се вра по чуждите къщи като рак-отшелник. Пожарът дойде от съседната императорска плевня. Дели ни само една ограда. Така бързо пламнало всичко, че жена ми, която точно тогава си почивала, едва успяла да се спаси!“ — разказа той историята си, като през цялото време хленчеше.

Госпожа Микушигедоно се разсмя. Аз написах следното стихотворение:

Жежкото слънце

без жалост обгаря

свежата млада трева.

Не ще да се спасят от него

дори нивята в Йодо.

„Вземи това! — през смях му казаха дамите от компанията. — Една госпожа те съжали!“

Селянинът взе листа хартия, вторачи се в него и попита: „Каква ще да е тая депеша? Какво ще ми дадат срещу нея?“ „Вместо да умуваш, по-добре го прочети!“ — подхвърли една от дамите, а мъжът най-невъзмутимо обясни: „Че как да го прочета? Аз съм сляп и с двете очи!“

„Ами намери някой да ти го прочете. Сега ние трябва да бързаме, защото ни вика Нейно Величество. Да знаеш само какво хубаво нещо си получил!“

Сетне всички вкупом отидохме в покоите на императрицата и й разказахме за случилото се. Госпожа Мама̀ добави: „Интересно, дали е успял вече да го покаже някому? Представям си как ще се ядоса, като разбере какво е!“

Нейно Величество най-търпеливо ни изслуша, а накрая с усмивка ни смъмри: „Какви сте такива луди глави! Няма ли да ви дойде най-сетне умът в главата!“

280. Млад мъж загубва майка си

Млад мъж загубва майка си. Баща му е силно привързан към него, ала не след дълго се жени повторно и мащехата не разрешава на заварения син да се явява в главните покои на дома. Само вярната бавачка и роднините на покойната майка продължават да се грижат за него.

В западната част на дома има специално подредени стаи за гости — плъзгащите се врати и параваните са изрисувани с красиви картини. В една от тези стаи настаняват несретния юноша.

Младият човек служи в двореца и всички са много доволни от притежанието и усърдието му. Дори самият император го цени и го кани да участва в различни веселби. Ала той е самотен и тъжен и всуе търси забрава в любовните приключения. Единственият близък човек е сестра му, омъжена за знатен царедворец, който я боготвори. Само пред нея може да излее и болките, и тайните трепети на сърцето си.

281. Една позната дама поддържаше любовни отношения с…

Една позната дама поддържаше любовни отношения със сина на управителя на провинцията Тотоми. Веднъж случайно дочула, че нейният възлюбен се среща тайно с друга жена от същата свита. Когато го попитала, той възразил най-категорично: „Кълна се в баща си! Това са нелепи и безпочвени слухове! Тази жена не съм я виждал дори насън!“

Всичко това научих от самата нея, когато дойде да ми иска съвет. В отговор съчиних следното стихотворение:

В когото и да се кълнеш,

и бога на Тотоми

да призоваваш за свидетел,

как да повярвам, че към друга

не си прехвърлил своя мост?

282. Веднъж срещнах един господин на много неподходящо място…

Веднъж срещнах един господин на много неподходящо място, където трябваше да се пазя от хорските очи, и сърцето ми заби силно от вълнение. „Какво ти става? Защо трепериш?“ — попита ме той, а аз в отговор съчиних стихотворението:

В „Заставата на срещите“

е „Кладенецът на течащата вода“.

От тази мисъл мира нямам.

Ще потекат досадни клюки

за тайните ни срещи.

283. „Вярно ли е, че се каните да се уедините далече на село?“…

„Вярно ли е, че се каните да се уедините далече на село?“ — попитаха ме веднъж, а аз, вместо да отговоря направо, написах следното стихотворение:

О, не! Дори насън

не съм блуждала

в планинските усои!

Защо ли, кой е

пуснал грешен слух?

284. Неща, които изглеждат по-добре нощем

Тъмночервена лъскава коприна.

Необработен памук.

Дама с красиви коси, които леко се спускат върху челото й.

Звуците на седемструнното кото.

Душевен човек с непривлекателна външност.

Песента на кукувицата.

Грохотът на водопада.

285. Неща, които губят от красотата си при светлината на свещите

Лилаво одеяние от везана коприна. Цветовете на глицинията. И изобщо всичко лилаво. Аленочервеното губи прелестта си при лунна светлина.

286. Неща, които са неприятни за слушане

Човек с дрезгав глас, който говори силно и се смее, без да съблюдава добрия тон.

Свещеник със сънен глас, който чете будистките заклинания дхарани.

Дама, която приказва, докато си черни зъбите^[25].

Безинтересен човек, който дърдори с пълна уста.

Първите уроци по бамбукова свирка.

287. Дом сред борова гора

Дом сред борова гора. Откъм изток и юг щорите са вдигнати и в главните покои се процежда хладина. Вътре — до церемониалната завеска, висока пет педи — седи на сламена възглавничка четиридесетгодишен монах, облечен с черно расо и наметало от тънка коприна. Вглъбен в себе си, той мълви будистките заклинания дхарани.

Стопанката на дома е обладана от зли духове и монахът трябва да ги прогони.

Плъзгащата се врата се отмества и в стаята влиза на колене млада девойка от прислугата с роба от сурова коприна и дълги панталони. Тъкмо в нея трябва да се всели злият дух. Тя сяда от другата страна на завеската. Монахът й подава блестящия свещен жезъл и продължава с още по-голямо усърдие да повтаря заклинанията.

Отстрани са се събрали неколцина придворни дами и мълчаливо наблюдават девойката. Само след миг тя започва да се тресе и изпада в несвяст. Всички потръпват пред вездесъщата сила на свещените слова.

Роднините на девойката получават разрешение да влязат в стаята. Вълнуват ги смесени чувства — трепетно благоговение и смътна тревога. „Как ще се почувства момичето, когато дойде на себе си?“

Девойката е загубила разсъдък. Тресе се и неистово плаче. Близките я гледат със съчувствие и от време на време оправят раздърпаните й дрехи.

Постепенно девойката започва да се чувства по-добре. „Донесете ми гореща вода!“ — заръчва монахът и момичетата от прислугата бързо донасят от вътрешната част на дома каничка с гореща вода, като хвърлят загрижени погледи към своята дружка. С ефирните си одеяния те изглеждат толкова свежи и очарователни!

Най-сетне монахът успява да омаломощи злия дух и да го прогони далече. Девойката идва на себе си и като вижда, че около нея има много хора, цялата пламва от срам — как се е оказала тук пред церемониалната завеса, какво е правила? Силно смутена, тя прикрива лице с дългите си коси и прави опит да избяга.

„Почакай!“ — спира я монахът и продължава да мълви своите заклинания. Най-сетне се обръща с усмивка към нея и пита: „Е, как си сега? По-добре ли се чувстваш?“ Сетне казва на другите: „Добре би било да остана още малко, но наближава часът на вечерната молитва и ще трябва да се оттегля.“ — „Постойте още малко! Не си тръгвайте!“ — втурват се да го задържат хората от дома, ала той много бърза и нищо не може да го спре.

Тъкмо по това време в дома пребивава много високопоставена дама. Като чува, че монахът се гласи да си върви, тя идва в главните покои и се обръща към него със следните слова: „Ваше Преподобие, за този дом е голяма чест, че го удостоихте с присъствието си. Болната бе на косъм от смъртта, но с молитвите си успяхте да изгоните злия дух и сега тя се чувства значително по-добре. Приемете нашата най-дълбока благодарност. Ще бъдем щастливи да ви видим утре пак при нас, ако успеете да ни отделите малко от скъпоценното си време.“

Монахът почтително се покланя и отговаря: „Ваше Превъзходителство, боя се, че този зъл дух е доста упорит. През цялото време трябва да бъдете нащрек. Позволете ми също да ви кажа, че за мен бе голямо щастие да помогна с молитвите си за оздравяването на болната.“

Всички вперват в него погледи, изпълнени с благоговеен възторг. Сякаш самият Буда е приел човешки образ и е слязъл на земята при тях.

Да, монасите и заклинателите са наистина честити люде! Навсякъде ги канят и ги посрещат с упование.

288. В запустелия двор на изоставена къща…

В запустелия двор на изоставена къща, обрасъл с бурени, се промъкват лунните лъчи и всичко засиява с тайнствен блясък, а през цепнатините на дъсчения покрив месечината надниква в дома. След нея се втурва и лекият нощен ветрец и цяла нощ тихичко шумоли.

289. Безкрайните дъждове през петия месец обгръщат с тъга градината…

Безкрайните дъждове през петия месец обгръщат с тъга градината с безмълвно езерце, обрасло с тръстика и мъх. Зеленеят и водата, и цялата градина.

Седиш неподвижно и съзерцаваш замислено мрачното небе, а в сърцето ти се промъква неописуема печал.

Да, запустялото езеро винаги навява тъга. Дори през зимата, когато тънка ледена коричка сковава водната повърхност.

Ала колко е хубаво, когато в пролуката между гъстите блатни треви заиграят ярките лунни лъчи!

Всяко нещо при допир с лунната светлина придобива особено очарование.

Накрая

Съчиних тези записки за себе си, скрита в тишината на своя дом. Писах за всичко, което съм видяла, за всичко, което е накарало сърцето ми да трепне. Не се опитах да скрия нищо и откровено излях в тях и мислите, и душата си. Разбирах, че това може да обиди някого, и затова най-старателно криех записките си. Но за съжаление не успях да ги опазя. Без да искам, тръгнаха от ръка на ръка.

Всъщност ето как започнах да ги пиша. Един ден старши придворният съветник Коречика поднесе на Нейно Величество цяла купчина най-изискана хартия. „Хм, за какво ли да я използвам? — възкликна тя. — Негово Величество вече се е разпоредил за преписването на историческите хроники.“ — „Тогава дали да не я взема за моята възглавка?“ — попитах плахо и господарката великодушно ми я подари.

Така започнах — лист след лист… И за какво ли не писах, докато не се свърши хартията!

Писах за интересните неща в живота, за хубавите хора, които съм срещала; в записките ми има и много стихове; разказвала съм и за дърветата, за птиците и насекомите… Може би сега, когато попаднаха в чужди ръце, ще се намери някой да каже: „Очаквахме от нея нещо по-хубаво! Чак сега разбрахме колко струва!“

Но аз ги направих за себе си. Писах за всичко, което ми минаваше през ума. Не съм и мислила дори да меря сили с известните повествования. Все пак странно е, че получих и похвали. А може би няма защо да се учудвам. Винаги ще се намерят хора, които да харесват онова, което на другите не им е по сърце.

Да… жалко, че записките ми видяха бял свят.

 

 

Веднъж в дома ми ме посети управителят на провинцията Исе господин Цунефуса. Изнесохме една рогозка на верандата, без да забележим, че отгоре й са моите записки. Втурнах се да ги скрия, но бе вече късно. Господин Цунефуса си тръгна с тях. Върна ми ги чак след доста време. Изглежда, така са тръгнали по света моите записки.