Сей Шонагон
Записки под възглавката (4)

151. Незначителни неща, които придобиват значение в особени случаи

Ряпата по време на новогодишните тържества.

Девойки от императорската свита, които на коне съпровождат Негово Величество по време на различните му пътешествия.

Дворцовата стража в деня, когато новият император се възкачва на престола.

Придворните дами от невисоко потекло в дните на пречистване от мирската суета — в края на шестия и в края на дванадесетия месец.

Майсторът на религиозните ритуали в средата на пролетта или в средата на есента. Изглежда великолепен с червената си тога, когато тържествено чете имената на свещениците.

Дворцовите служители, които украсяват двореца за празника на „Осемте проповеди“ или за назоваването имената на Буда.

Императорските телохранители, които съпровождат пратеника на Негово Величество в храма Касуга.

Младите девойки, които през първия ден на новата година пробват виното, предназначено за Негово Величество.

Заклинателят, който в Деня на заека поднася на императора талисмани за щастие. Слугите, които подреждат косите на танцьорките за репетициите на танците Госечи.

Благородните девойки, които поднасят на Негово Величество угощения по време на сезонните празненства.

152. Хора, които страдат

Бавачката, безсилна да успокои детето, което плаче цяла нощ.

Мъж с две любовници, една от друга по-ревниви.

Заклинател, който трябва да се пребори с много упорит зъл дух. Колкото и да се напряга — нищо не помага. Какво ли да стори, че да не стане за смях.

Жена, в която е лудо влюбен безкрайно ревнив мъж.

Силните хора в двореца. Отстрани може да изглежда, че им е леко, ала далеч не е така.

Раздразнителните хора.

153. Неща, достойни за завист

Опитваш се да научиш — някоя сутра, ала колкото и да повтаряш, не върви — ту ще забравиш нещо, ту ще се объркаш. Естествено, че със свещениците никой не може да се мери, но дори сред миряните се срещат мъже и жени, които съвсем гладко могат да изкарат сутрите от начало до край! Неволно те обзема завист — ще станеш ли и ти като тях някой ден?

Лежиш болна, а навън хората безгрижно се смеят, разговарят, разхождат се…

Бях на поклонение в храма Инари^[1] и със сетни сили се катерех нагоре в планината към Средния храм; задминаха ме някакви поклонници, които с лекота изкачваха баира. Завидях им!

Спомням си, беше Денят на коня от втория месец и макар да бях тръгнала на път още в зори, когато дойде Часът на змията^[2], бях стигнала едва до средата. Междувременно слънцето така напече, че стана непоносимо горещо, и аз искрено съжалих, че не съм избрала по-подходящ ден. Изнемощяла, седнах да си отдъхна.

По баира бодро се спускаше една четиридесетинагодишна жена, която дори не бе облякла специални пътни дрехи, а само бе затъкнала краищата на робата си в пояса. „Реших седем пъти да се изкача до Средния храм — обясняваше тя на минаващите поклонници — това е третият път. Остават още четири, но краят вече се вижда. В Часа на овена^[3] ще си бъда вкъщи.“ Бе съвсем обикновена жена, която при друг случай изобщо не бих забелязала, но в този миг с цялото си същество пожелах да бъда като нея.

Завиждам на хората, които имат добри синове и дъщери — дори да са приели монашески сан.

Завиждам на жените с дълги черни коси, спускащи се красиво по раменете.

Високопоставените дами и господа от знатен произход, на които всички се кланят най-почтително и са заобиколени с многобройни свити, са също за завиждане.

Завиждам на хората, които имат красив почерк, съчиняват хубави стихотворения и винаги и във всичко са първи.

Знатна госпожа решава да поръча някому да напише вместо нея важно писмо. Наоколо са насядали дамите от свитата и сред тях едва ли има някоя, чийто почерк да е толкова лош като следи от птичи крака, но господарката заповядва да повикат друга, подава й собствените си писмени принадлежности и я кара да напише писмото. Останалите я гледат с мълчалива завист. Избраницата на госпожата може да е възрастна жена, която няма красив почерк, но открай време е прието именно на нея да се възлагат най-важните задачи. Не е изключено обаче да е млада дама — всепризнат майстор по калиграфия.

Писмото може би е предназначено за някой високопоставен благородник или е препоръка за млада дама, която желае да постъпи в двореца. Така или иначе, трябва да е написано много хубаво и дамата с най-голямо усърдие се залавя за работа. Останалите се събират около нея и започват да подхвърлят заядливи шеги.

Когато правиш първи стъпки в свиренето на кото или на бива, в сърцето си тайно завиждаш на добрите музиканти и въздишаш тежко дали ще можеш някога да станеш като тях.

Бавачката на императора или на престолонаследника е също за завиждане.

Достойни за завист са дамите от свитата на Негово Величество, които имат право да се срещат с всички съпруги на императора.

154. Неща, които искаш да разбереш час по-скоро

Нямаш търпение да видиш какво ще се получи при боядисването на тъканите.

Когато чуеш, че на някого се е родило дете, веднага бързаш да разбереш момче ли е или момиче. Интересът е съвсем оправдан, ако става дума за знатен род, но често проявяваш любопитство и при най-обикновени хора.

Едва дочакваш утрото на следващия ден след официалното обявяване на придворните рангове. Особено силно се вълнуваш, ако очакваш някой познат да бъде удостоен с висок сан.

155. Неща, чието протакане тормози

Изпращаш плат на шивачката да ти ушие дреха и започваш да чакаш. Божичко, дали някога ще бъде готова?!

Седиш в колесницата и напрягаш очи до болка да видиш кога най-сетне ще започне тържествената церемония.

Детето отдавна вече трябваше да се роди — всички срокове са минали, но още няма нищо. Какво става?

Получаваш писмо от любим човек, който е някъде надалече, а то е така здраво залепено с оризово лепило, че сърцето ти ще изхвръкне от вълнение, докато го отвориш.

Бързаш да се полюбуваш на тържествената церемония, но слугите бавят колесницата. Изпадаш в отчаяние, мислиш, че вече всичко е свършило, когато изведнъж зърваш в далечината белия жезъл на началника на императорската стража. Значи, има още надежда! Струва ти се обаче, че слугите прекалено мудно приближават колесницата към мястото за спиране — по-добре ще е да слезеш и да изтичаш дотам!

Посещава те някакъв господин, с когото не желаеш да се срещнеш и предпочиташ да мисли, че те няма, а той вика друга дама и я моли да предаде, че те чака.

Най-сетне се ражда дългоочакваното дете, но неуспяло още да стане на петдесет-сто дни, вече мислиш с досада колко много време трябва да мине, докато порасне.

Бързаш да зашиеш нещо, но в стаята е тъмно и не можеш да вденеш конеца. Хващаш здраво иглата и молиш някоя дама да го вдене, но тя бърза и нищо не се получава. „Хайде, остави!“ — казваш най-накрая, но дамата се засяга и възобновява опитите си с още по-голямо настървение. Толкова ти дотяга, че започваш да я мразиш.

Бързаш за някъде и ти трябва колесницата. Уви! Друга дама е излязла с нея уж за малко, а никаква я няма. Остава ти само да се ядосваш. Изведнъж чуваш тропот на колелета и засилваш от радост при мисълта, че най-сетне се връща, но колесницата подминава твоята врата, а ти съвсем падаш духом. Още по-неприятно е, ако бързаш за тържествено шествие и докато чакаш, разбереш, че всичко вече е свършило.

Продължителните усложнения след раждането предизвикват голяма тревога.

Отиваш на празник или на поклонение в храм и минаваш с колесницата да вземеш приятелките си, а те се бавят и те карат да чакаш дълго. Идва ти да ги оставиш и да тръгнеш сама.

Бързаш да накладеш огън, но не можеш да запалиш въгленчетата.

Трябва да изпратиш ответно стихотворение, и то колкото може по-скоро, но за беда нищо не ти идва наум! Ако става дума за любимия, не е страшно, дори да се забавиш малко, но какъв ужас, ако се налага да бързаш!

Изобщо не е за препоръчване да пишеш стихотворение набързо, дори да е предназначено за някоя жена. Можеш да допуснеш непростима грешка!

Лежиш болна и не смееш да мигнеш нито за миг през нощта, защото знаеш, че тогава излизат злите духове. Едва дочакваш утрото!

156. Бяхме още в траур по Негово Високоблагородие канцлера…

Бяхме още в траур по Негово Високоблагородие канцлера, когато в края на шестия месец се наложи Нейно Величество да напусне двореца заради Голямото пречистване от мирската суета. Поради „забрана в посоката“ не можахме да отидем в императорската канцелария и затова временно се настанихме в Тържествения павилион за висшите придворни съветници.

Пристигнахме късно. Нощта бе гореща и тъмна и до сутринта не можахме да разгледаме новото си жилище.

То представляваше ниска постройка с плосък покрив от керемиди и имаше малко китайски вид. Вместо щори висяха плетени бамбукови завеси, които придаваха на павилиона интересен вид.

Излязохме на разходка в двора. Току до бамбуковата ограда бяха нацъфтели великолепни оранжеви лилии, които ми грабнаха сърцето. Градината бе наистина много подходяща за Тържествения павилион!

Бяхме съвсем наблизо до часовниковата кула и ударите на камбаните звучаха някак по-особено. Това възбуди нашия интерес и двадесетина млади дами се покатериха на кулата. Стоях долу и ги наблюдавах. Със светлосивите си шлейфове, парадни наметала, изискани роби и аленочервени елеци изглеждаха великолепни — може би не чак като небесни феи, но поне като небесни пратеници.

Наблюдавах с интерес и останалите дами, които бяха също толкова млади, но останаха долу, защото на кулата нямаше място за всички, и сега гледаха щастливките с прикрита завист.

После, след залез-слънце, всички заедно тръгнахме към постройките на Лявата императорска гвардия. Някои дами съвсем се отпуснаха — тичаха, смееха се, настаняваха се на местата, определени за висшите придворни чиновници, обръщаха вещите, тъй че накрая охраната не издържа и най-строго ги смъмри: „Не подобава на истинските дами да се държат така!“, но те изобщо не обърнаха внимание.

Сградата на Тържествения павилион бе доста стара и поради керемидения покрив вътре беше непоносимо горещо, тъй че и през нощта често излизахме да спим в градината. Таваните също бяха стари, по цял ден от тях падаха различни буболечки; висяха големи гнезда на оси, които непрестанно кръжаха над главите ни. Много ни беше страх!

Всеки ден ни посещаваха знатни господа, които често оставаха да си говорим през нощта, и не след дълго започнаха да споделят: „Кой би повярвал, че запустялата градина на Тържествения павилион ще стане най-любимото ни място!“ Приятно, нали!

Така дойде и есента. Задуха студеният есенен вятър, но при нас бе все така задушно и топло — навярно защото бе тясно. Но писъците на цикадите се чуваха много добре.

На осмия ден от седмия месец се приготвихме да се върнем в двореца. Изведнъж забелязах, че двете звезди — Пастирът и Тъкачната — са съвсем близо една до друга, и предположих, че така изглежда от нашето тихо и спокойно място.^[4]

В края на третия месец ни посетиха господата Таданобу, Нобуката и Мичиката. Дамите се спуснаха да ги посрещат и започнаха да беседват с тях. Седях малко настрани и не участвах в разговора. Изведнъж ми дойде наум да попитам господин Таданобу какво стихотворение ще издекламира на следващия ден, а той, без да се замисли, отвърна: „През четвъртия месец се оронват цветята…“^[5] Възхитих се от бързия му и подходящ отговор. Обикновено само жените помнят добре старите стихотворения, а сред мъжете това е голяма рядкост. Случва се да не могат да се сетят дори за някое собствено стихотворение!

Вечерта на първия ден от четвъртия месец, когато другите гости си отидоха, на верандата останаха господин Таданобу, господин Нобуката и един велможа от шести ранг. Говорехме за най-различни неща, четяхме свещените сутри, декламирахме известни стихотворения… Изведнъж някой каза: „Скоро ще съмне. Крайно време е да си вървим!“ и господин Таданобу занарежда замечтано старото стихотворение:

Капчици роса —

сълзи на влюбени,

които се разделят…^[6]

Сетне към него се присъедини и господин Нобуката и двамата заедно довършиха стихотворението за влюбените звезди.

„Не са ли подранили малко Пастирът и Тъкачката?“ — попитах, а господин Таданобу, изглежда, се засегна и промърмори: „Това е хубаво стихотворение за раздялата преди разсъмване! Нямах нищо друго предвид! Но очевидно пред вас трябва много да внимавам, защото мога да стана за срам! Ще ви помоля да не казвате никому!“

Навън постепенно съмна и Таданобу каза: „Ето дойде и денят, а аз трябва да си вървя, защото такъв грозник като бог Кадзураки не бива да се показва по светло пред хорските очи!“^[7]

Когато наближи седмият ден от седмия месец, отново се сетих за Таданобу и много ми се прииска да му припомня тази случка, но междувременно той бе станал вече дворцов съветник и нямаше как да се срещна с него, затова реших да му изпратя писмо. Най-ненадейно обаче вечерта той ме посети.

Чудех се дали си спомня нашия разговор. Как да разбера? Мислех си да подхвърля нещо, а после, когато той наклони замислено глава настрани, да го подсетя, но не се наложи, защото господин Таданобу не бе забравил нито дума.

Месеци наред с нарастващо нетърпение бях очаквала празника на влюбените звезди, за да припомня на господин Таданобу разговора ни, а се оказа, че и той не го е забравил! Странно наистина!

И този път с него бе господин Нобуката, но той, разбира се, не си спомняше нищичко. „Нима забравихте как госпожа Шонагон ми се присмя заради неудачно подбраното стихотворение?“ — попита го господин Таданобу, а той поклати глава, усмихна се глуповато и възкликна: „Ах, вярно! Вярно!“

Когато говорехме с господин Таданобу за любовта между мъжа и жената, използвахме езика на играта го, за да не ни разберат околните: „мести рисковано пуловете“, „заема с пуловете си свободните квадратчета“, „играе предпазливо“, „прекъсва играта, за да преброи завладените квадратчета“…

Нобуката, изглежда, подразбра нещо и започна да ме разпитва. Премълчах, но господин Таданобу един ден се съжалил над него и му разказал всичко.

Нобуката побърза да се похвали, че е посветен в нашата тайна. „Пригответе дъската за го — каза ми многозначително — искам да изиграем една партия! Ще ви принудя в крайна сметка да се предадете. Да не мислите, че само Таданобу го бива? Хайде да опитаме двамата!“^[8]

„Извинете, но ще трябва да ви откажа! — възразих твърдо. — Не играя често, а освен това не се предавам лесно!“

Когато Нобуката разказал на Таданобу за нашия разговор, той ме похвалил: „Браво! Много на място ти е отговорила!“ Да, обичам хората, които помнят.

Един ден, след като бе оповестено, че Таданобу ще бъде назначен за дворцов съветник, казах пред Негово Величество: „Господин Таданобу така прекрасно декламира китайски стихотворения! Спомнете си «Господарят Сяо от страната Хуйдзи, мина край забравения храм…»^[9]! Няма по-голям майстор от него! Какво ще правим сега? Защо не изчакахте с назначаването му за дворцов съветник?“ Негово Величество се развесели и подхвърли: „Щом толкова настояваш, ще взема да отменя заповедта си!“

Все пак господин Таданобу стана дворцов съветник и аз много тъгувах за него. Веднъж ме посети Нобуката и започна да се перчи, че по нищо не отстъпвал на господин Таданобу. Прекъснах го с думите: „Никой не може да декламира по-добре от него стихотворението за безвременната старост: «Не е достигнал още трийсетте, ала косите му са побелели…»^[10] Колкото и да се стараете, няма да станете като него!“

„Не е вярно! Не само че не му отстъпвам, но дори съм по-добър в рецитирането на китайските стихове! — разгорещи се Нобуката. — Ето послушайте!“

После занарежда монотонно слова от старо стихотворение, но аз дори не го изслушах докрай. „О, не! За сравнение и дума не може да става!“ — казах, а той попита обидено: „Но защо сте толкова жестока към мен? С какво Таданобу ме превъзхожда?“ — „Не зная дали ще ме разберете, но когато господин Таданобу декламира стихотворението за безвременната старост, в гласа му има особен чар!“ — обясних, а Нобуката се усмихна криво и си тръгна.

Когато след време господин Таданобу посетил караулната служба, Нобуката побързал да му се оплаче от мен и го помолил да го научи да декламира стихотворението. Таданобу с усмивка се съгласил. Аз, разбира се, нищо не знаех.

Веднъж чух някой да рецитира край моите покои същото това стихотворение, подражавайки умело на гласа на Таданобу.

„Кой е?“ — попитах приятно изненадана. Беше Нобуката, който ми отвърна весело: „Вчера господин съветникът се отби в караулната служба и ме научи да декламирам стихотворението. Постарах се да запомня всичко добре. Май ви хареса, признайте си! В гласа ви прозвучаха нотки на възхищение!“

Бях трогната, че е положил толкова много усилия да ме зарадва. Избрал бе и любимото ми стихотворение. Излязох при него и започнахме да си говорим за най-различни неща.

Оттогава никога не го отпращах, без да го приема. Често се случваше да нямам настроение за гости и да заръчам на слугите да казват, че не съм си у дома, но щом чуех Нобуката да декламира стихотворението за безвременната старост, заповядвах на прислугата да го пусне вътре.

Когато разказах на Нейно Величество тази история, тя много се развесели.

Веднъж, когато императорът съблюдаваше пречистване от мирската суета, някакъв младши началник от Дясната гвардия на име Мицу… (не си спомням какво беше по-нататък) ми донесе писмо от Нобуката. Бе написано на изящна хартия от Мичиноку. „Днес исках да ви посетя, но ми попречи пречистването от мирската суета. Имате ли желание отново да чуете стихотворението «Не е достигнал още трийсетте…»?“ — гласеше посланието.

Отговорих му следното: „Но вие отдавна вече сте ги прехвърлили. Навярно сте точно на толкова години, на колкото е бил Джу Майчън, когато е убеждавал жена си да не го напуска!“

После разбрах, че се разсърдил и дори се оплакал на императора. Той пък от своя страна споделил чутото с Нейно Величество. „Странно, откъде Шонагон знае тази история? — учудил се господарят. — Джу Майчън е бил тогава над четиридесетгодишен и съвсем естествено е Нобуката да се разсърди!“^[11]

„Божичко, Нобуката е луд! Защо ще се засяга чак толкова от моите думи?!“ — помислих си, когато чух това.

157. „Госпожа Кокиден“ — така наричаха новата императорска наложница…

„Госпожа Кокиден“ — така наричаха новата императорска наложница — дъщерята на генерала от Лявата императорска гвардия Кан’ин. Тя имаше слугиня на име Сакьо, чиято майка се казваше Учифуши („полягам да си почина“). Междувременно плъзнаха слухове, че Нобуката ухажва тази Сакьо…

Веднъж, когато Нейно Величество пребиваваше в императорската канцелария, ни посети Нобуката и се оплака на императрицата: „Налага се от време на време през нощта да стоя на стража край вашите покои, но дамите от свитата ви се държат много лошо с мен и аз отбягвам да идвам. Поне да ми бяхте отделили някаква стая за почивка…“ Дамите се развеселиха и започнаха одобрително да кимат: „Вярно е! Имате право!“ „Ами да! Как забравихме, че обичате честичко да «полягате да си почивате»!“ — намесих се аз, а Нобуката каза ядосано: „Отсега нататък вече нищо няма да ви казвам! Споделям с вас като с приятел, а вие после разнасяте непристойни клюки по мой адрес!“ „Но моля ви, какво говорите! — възразих му. — В думите ми няма нищо, което би могло да ви засегне!“ Побутнах дамата до мен и тя ме подкрепи: „Наистина! Госпожа Шонагон не е казала нищо обидно за вас!“ Нобуката се разсърди още повече и се развика: „Навярно тя ви накара да се обадите, нали!“ — „Запомнете, господин Нобуката! Мразя клюките и никога не се занимавам с подобни неща!“ — заявих аз и се оттеглих във вътрешните покои.

След няколко дни Нобуката отново ме упрекна: „Вие нарочно казахте това, за да ме посрамите. Придворните разправят врели-некипели за мен и ми се подиграват!“ „Ах, така ли? — възкликнах. — Защо тогава ме обвинихте? Държите се много странно!“

След тази случка Нобуката престана да посещава злополучната Сакьо.

158. Ненужни неща, които понякога навярно са били хубави

Раздърпана шарена рогозка с втъкани копринени нишки.

Потъмнял и овехтял параван с рисунки в китайски стил.

Ослепял художник.

Двуметрова перука, която е загубила своя блясък и неприятно червенее.

Избеляла тъмнолилава премяна от свила.

На времето — прославен любовник, а сега — немощен старец.

Опожарената градина на изискан благородник. Останало е само езерцето, но и то вече се задушава от тръстики и тиня.

159. Несигурни неща

Лекомислен мъж, който скита нощи наред далеч от жена си.

Празнодумец, който слуша сериозно нечия гореща молба и с лекота обещава да я изпълни.

Лодка с вдигнати платна при силен вятър.

Немощен седемдесет-осемдесетгодишен старец, който от дълго време боледува.

160. Сутри

Лотосовата сутра по време на непрекъснатите четения на свещените писания.

161. Близки неща, които изглеждат далечни

Празненствата край двореца.

Отношенията между най-близките роднини в семейство, което не живее задружно.

Пътят към храма Курама.^[12]

Последният ден на дванадесетия месец и първият ден от новата година.

162. Далечни неща, които изглеждат близки

Райската обител.

Дирята на кораб.

Отношенията между мъжа и жената.

163. Кладенци

„Трудно изкопаният“ кладенец Хорикане.

„Ясписовият кладенец“ Таманои.

„Бягащият кладенец“ Хашири. Най-интересното е, че се намира край „заставата на срещите“ Аусака.

„Планинският кладенец“ Яманои. Странно защо ли от стари времена в поезията сравняват с него непостоянните душевни пориви.

За водата в кладенеца Асукаи в песните се казва: „О, колко е студена и чиста!“ Чудесно, нали?

Кладенецът Сенкан — „сто оки“.

Кладенецът Шошои — „младши военачалник“.

Кладенецът Сакураи — „вишнев цвят“.

Кладенецът Кисасакимачи — „селището на императрицата“.

164. Придворните чиновници от шести ранг…

Придворните чиновници от шести ранг нямат изгледи за успех. Най-много да излязат в оставка, повишени до пети ранг, и да бъдат назначени за управители на някоя далечна провинция.

Ще се настанят в тясна дъсчена къща, ще построят около нея кипарисова ограда, а отстрани — ниска постройка за колесниците. Ще връзват воловете за дърветата съвсем до дома и от време на време ще ги пускат да пасат отпред. Безрадостна перспектива!

Дворът е грижливо пометен, в къщата са закачени тръстикови завеси, завързани с шнурчета от лилаво-червена кожа, а плъзгащите се врати са облепени с плат…

„Залостете портата!“ — привечер заповядва важно управителят, но надутият му тон буди съжаление, защото е човек без бъдеще.

Подобни хора не би следвало да имат къщи. Добре ще е да живеят при родителите си или при родителите на жена си. Биха могли да използват дори дома на някой чичо или по-голям брат, който служи надалече, а ако нямат роднини — къщата на близък приятел, който е на работа в провинцията. В краен случай — има толкова много служебни постройки на императорското семейство! Да се настани в някоя от тях и да чака — кой знае, може пък и да получи достойна служба! Нека чак тогава си потърси подходящо място за жилище!

165. Домът на самотната жена…

Домът на самотната жена трябва да е изоставен и порутен. Добре е глинената ограда да се рони, езерцето в градината да е обрасло с мъх, лехите да са буренясали, а по пясъчната пътека тук-там да се подават стръкчета трева… Трябва всичко в нейния дом да говори за самота и тъга.

Не обичам, когато самотните жени се заловят енергично да въведат ред в дома си, да нагласят всичко така, както подобава, и вечер дори да затварят плътно портата на двора.

166. Когато придворните дами напускат за малко двореца…

Когато придворните дами напускат за малко двореца, хубаво е да се настанят при родителите си — там се чувстват най-спокойно. Нека посрещат гости, нека ехтят във вътрешните покои безброй гласове, нека трополят край дома конски копита — колкото и да е шумно, никой няма да ги спре.

Не е лесно, ако придворната дама няма родители. Все ще се случи да я посети някой — било тайно или открито — и изправен до вратата, да каже: „Не знаех, че сте се завърнали в родния край! Кога възнамерявате да се приберете в двореца?“ Съвсем естествено е да го покани вкъщи, ако не е равнодушна към него. Отваря вратата, а тя скърца и стопаните недоволстват, че се вдига шум и гостите се застояват до късно през нощта.

„Затворихте ли външната врата?“ — пита стопанинът на дома, а слугите с неприязън отговарят: „Още не! Гостенинът не си е отишъл!“ — „Добре, щом си тръгне, веднага да залостите вратата, че напоследък са се навъдили много крадци! — нарежда господарят и добавя: — И внимавайте с огъня!“ Дамата е смутена — та нали нейният посетител е чул всичко! Става късно и слугите безцеремонно надничат в стаята, за да видят кога най-сетне господинът ще си тръгне. Хората от неговата свита забелязват всичко и започват открито да му се присмиват. Как ли би се почувствал достопочтеният господин, ако ги чуеше! Може би добрите обноски не ще му позволят да изкаже на глас огорчението си, ала едва ли ще посети отново този дом, особено ако не го влече силно към дамата.

По-лекомислените веднага си тръгват със смях: „Май стана късно! Опасно е външната врата да стои отворена!“

А ако гостенинът изгаря от любов към дамата, не бърза да си върви дори когато тя с тревога го подканя: „Хайде, време е! Трябва да си тръгваш!“ Така дочаква зори, докато пазачът сърдито обикаля из двора и повтаря: „Какво безобразие! Не мога да затворя вратата!“, а на разсъмване шумно я затръшва, макар вече да е безсмислено. Всичко е толкова неприятно, че по-лошо не би могло да бъде!

Подобни неща могат да се случат и при родителите. Да не говорим пък как посрещат чуждите гости в дома на свекъра и свекървата. През цялото време трепериш какво ли ще си помислят! И в дома на по-големия ти брат могат да се случат такива неприятности, особено ако не се разбирате добре със семейството му.

Всъщност най-добре е да живееш в дом, където никой никога не затваря външните врати — нито среднощ, нито призори — и най-спокойно можеш да приемаш всеки гост — бил той принц или велможа.

Зима е, но ти прекарваш цяла нощ с любимия, без да спускаш щорите, а когато си тръгне — гледаш дълго след него и слушаш в захлас гласа на флейтата му. С какво очарование е белязан този миг, ако в небето свети бледата предутринна луна!

Когато гостенинът си отиде, не бързаш да лягаш. Още дълго разговаряш с дамите от свитата за най-различни неща, пишете стихове и така неусетно се унасяте в дрямка.

167. Веднъж ми разказаха следната история…

Веднъж ми разказаха следната история: Някой си господин, не особено знатен, но изтънчен светски любовник, през есенния девети месец посетил госпожа еди-коя си (няма да споменавам името й).

Дошъл мигът на раздялата. Бледата предутринна луна озарявала небето с нежен блясък. Кавалерът обсипал своята любима с най-ласкави слова, в които вплел тъгата от разлъката, и сетне с болка си тръгнал. Ала не си отишъл. Скрил се и зачакал отстрани, за да може още веднъж да й каже колко му е трудно да я остави. Дамата впила печален поглед в предутринната дрезгавина и започнала да нашепва редове от старо стихотворение:

Изплува в бледото небе

предутринният месец…

Ах, как бих искала

завинаги

да бъда твоя…^[13]

Не забелязала как перуката й се изкривила и се смъкнала върху челото й. Изведнъж лунната светлина озарила ярко оплешивялата й глава, сякаш пламнали безброй свещи.

Изтънченият светски любовник ахнал от изненада и бързо си отишъл.

168. Колко е красиво, когато земята е покрита с тънка пелена от сняг

Колко е красиво, когато земята е покрита с тънка пелена от сняг.

Обичам също, когато натрупа дебел сняг и привечер седиш с близки приятелки край огнището, и се унасяш в тих приятен разговор. Смрачава се, ала няма нужда от свещи, защото всичко наоколо е озарено от отблясъците на белия сняг. Разбърквате въглените в жаравата и сладко си приказвате за най-различни неща — и весели, и тъжни…

Нощта бавно се изнизва и изведнъж чуваш поскърцване от нечии стъпки. „Кой ли ще е в този час?“ Впиваш поглед в мрака. Виждаш познатото лице на човек, който и друг път е идвал в късен час. „Чудех се как ли прекарвате времето си, любувайки се на снега, ала цял ден бях зает и чак сега успях да се откъсна от заниманията си.“ Всичко напомня старото стихотворение:

Планински дом,

закътан в снеговете.

И няма път насам…

Но дваж по-мил ми стана онзи,

дошъл при мен сега.^[14]

Сетне отново се потапяме в приятни приказки — за онова, което се е случило през деня, и за най-различни други неща.

Гостът не пожелава да седне на кръглата възглавка, а се разполага направо на верандата, като единият му крак виси навън.

Неусетно минава нощта и камбанният звън възвестява утрото. И дамите зад бамбуковите щори, и гостенинът на верандата чувстват, че са останали още толкова недоизказани неща, ала всичко свършва, защото той трябва да си върви, преди да се е съмнало.

Тръгва си с редовете от старо стихотворение:

… Сгушена под снежно покривало,

планината дремеше…^[15]

Едва ли бих дочакала без сън зората само в женска компания. Но тази нощ, увлечена в разговори с късния посетител, не забелязах как мина времето.

169. Разказват, че една снежна вечер…

Разказват, че една снежна вечер император Мураками^[16] заповядал да натрупат снежец върху поднос, да забучат в него сливова клонка и да го поставят така, че да го осветява луната. Сетне се обърнал към госпожа Хьое и рекъл: „Интересно, какво стихотворение бихте написали сега?“

„Сняг, луна и сливов цвят…“^[17] — подхванала тя известното китайско стихотворение и императорът оценил по достойнство поетичния й вкус: „Щеше да е съвсем обикновено, ако сама бяхте съчинили стихотворение. Но да се сетиш за най-подходящото старо стихотворение, е вече изкуство!“

Друг път, когато госпожа Хьое съпровождала Негово Величество по време на разходката му из двореца, изведнъж откъм празните покои на висшите придворни се извила тънка струя дим. „Виж какво гори!“ — заръчал й господарят и скоро тя се върнала със следното стихотворение:

Пенливото море сърдито съска

като безчет искри на огън…

До болка впивам взор —

рибарите прибират своя улов,

а в пламъците — жаба се е уловила.^[18]

Някаква жаба била скочила в огнището и се била запалила.

170. Веднъж госпожа Миаре-но Сенджи…

Веднъж госпожа Миаре-но Сенджи направи на Негово Величество няколко очарователни кукли — големи половин педя, с красиво нагласени коси и с церемониално одеяние с шлейф. Измисли им имена, написа ги красиво на специални листчета и ги прикачи към всяка кукла.

Императорът се възхити най-много от куклата, наречена „принц Томоакира“.

171. Когато постъпих в свитата на Нейно Величество…

Когато постъпих в свитата на Нейно Величество, бях толкова смутена, че не ме слушаха нито ръцете, нито краката и при най-дребната несполука започвах да плача. През деня изобщо не смеех да се покажа и се явявах в покоите на императрицата само по време на нощните бдения, но дори тогава все гледах да се скрия зад някоя завеска.

Веднъж Нейно Величество ми показа картините си, но аз, прималяла от срам, нямах сили да протегна ръка да ги поема. „На тази картина е нарисувано еди-какво си, а на тази — еди-какво си…“ — обясняваше императрицата. За беда ярката светлина на лампата бе насочена тъкмо към нас и отчетливо се виждаше дори всеки кичур коса. С върховно напрежение разглеждах картините.

Бе много студено и ръцете на императрицата, които едва се показваха изпод дългите ръкави, леко розовееха като изящен сливов цвят. Бях очарована от нейната хубост. Никога преди това в своята глуха провинция не бях подозирала, че в нашия свят може да съществуват такива небесни създания!

На разсъмване побързах да се върна в стаята си, но Нейно Величество ме спря с усмивка: „Дори бог Кадзураки би почакал още миг!“^[19]

Нямаше какво да сторя и останах, но наведох глава, за да не може Нейно Величество да разгледа лицето ми. Тъкмо тогава в стаята влязоха няколко дами от свитата и старши придворната дама заповяда на една от тях да вдигне щорите. „Не, недейте!“ — забрани Нейно Величество и дамата със съчувствена усмивка се върна на мястото си.

Сетне императрицата започна да ми задава различни въпроси и така, увлечени в разговор, не забелязахме как мина доста време. „Ти май искаше да се прибираш в стаята си! — сепна се Нейно Величество. — Хайде върви да си починеш, за да може вечерта отново да дойдеш при мен!“

Изпълзях на колене от покоите на господарката и побързах към стаята си. Щом стигнах, веднага вдигнах щорите. Навън валеше сняг. Дворът на двореца Токаден бе доста тесен, но въпреки това ми се стори неописуемо красив.

През деня няколко пъти получих послания от Нейно Величество. „Ела при мен! От облачното небе се сипе сняг и никой не ще може да разгледа лицето ти!“ — викаше ме тя.

Придворната дама, с която живеехме заедно в стаята, също ме подкани: „Защо се дърпате? Ще обидите императрицата! Това, че ви вика, е израз на висше благоволение и е неприлично да не изпълните волята й!“ Послушах я, но докато вървях по коридора, имах чувството, че всеки миг може да ми прилошее от вълнение. Все пак успях да забележа колко красиво блести снегът върху покривите на служебните помещения.

В покоите на Нейно Величество бе запалено огнището, но край него нямаше никой. Императрицата, заобиколена от най-високопоставените придворни дами, седеше пред кръгла печица от китайско лакирано дърво, върху която бяха нарисувани изящни клонки. В съседната стая край дългата камина бяха насядали други дами от свитата, облечени с парадни наметала от везана коприна. Държаха се съвсем свободно — с лекота предаваха посланията на Нейно Величество, разговаряха, смееха се… Неволно им завидях. Дали и аз ще достигна някога изисканите им обноски? При тази мисъл съвсем паднах духом.

В ъгъла няколко дами разглеждаха картини… Изведнъж се чуха гласовете на глашатаите. „Ето че Негово Високоблагородие канцлерът идва да ни посети“ — каза Нейно Величество и дамите набързо прибраха разхвърляните из стаята вещи.

„Божичко, ами сега какво да правя? Как да се измъкна оттук?“ — изтръпнах от смущение, но в същото време изгарях от любопитство да зърна канцлера и затова се скрих зад паравана, откъдето можех да надничам през една пролука.

Оказа се, че не е канцлерът, а неговият син — старши придворният съветник Коречика. Лилавите му одежди изпъкваха чудесно на фона на белия сняг.

Господин Коречика се облегна на една колона и каза: „Втори ден съблюдавам пречистване от мирската суета и не би следвало да нарушавам уединението си, но навън вали такъв силен сняг, че се разтревожих за теб, сестричке…“

„Мислех, че снегът е затрупал всички пътища. Как успя да дойдеш?“ — попита Нейно Величество, а господин Коречика отвърна: „Вярвах, че така ще ти стана още по-мил!“^[20]

Гледах ги отстрани и им се възхищавах. Приличаха на герои от старо повествование.

Нейно Величество бе облечена с многокатова снежнобяла роба и аленочервено наметало от китайска коприна. Дългите й черни коси падаха красиво върху раменете и тя напомняше хубавица от картината на някой голям майстор. Имах чувството, че сънувам.

Господин Коречика разговаряше с дамите, шегуваше се, а те, без ни най-малко да се смущават, му отговаряха, дори спореха с него. Съвсем се отчаях и цялата пламнах от смущение. Изглеждаха ми недостижими.

Господин Коречика си взе от плодовете, които му поднесоха, сетне предложи на сестра си…

По едно време той попита: „Интересно, кой се крие зад паравана?“ — и когато разбра, че съм аз, изяви желание да поговори с мен. Стана от мястото си, но вместо да си тръгне, както тайно се надявах, той се приближи към паравана и започна да ме разпитва за различни неща още от, преди да дойда в двореца. „Вярно ли е, че…“ — засипваше ме с въпроси, а аз не можех да си поема дъх от вълнение. Докато седеше до Нейно Величество, ни разделяше церемониалната завеска, а сега бяхме един срещу друг и ми се струваше, че бълнувам.

По-рано понякога ходех да наблюдавам императорската процесия и щом се случеше Негово Превъзходителство господин Коречика да хвърли бегъл поглед към моята колесница, от страх, че силуетът ми прозира през плетените щори, веднага дърпах завеските и прикривах лицето си с ветрило. Сега искрено съжалявах, че съм постъпила в двореца, тъй като очевидно това не беше работа за мен.

Господин Коречика взе от ръцете ми ветрилото — последната преграда — и аз цялата се разтресох от смущение. Косата ми бе разрошена и сплъстена на кичури — представям си колко ужасно съм изглеждала.

Ах, как ми се искаше Негово Превъзходителство да си тръгне час по-скоро, но той не бързаше — въртеше ветрилото ми в ръцете си, разпитваше кой го е изрисувал… От смущение притисках здраво ръка към лицето си, така че пудрата ми се посипа по дрехите.

Нейно Величество разбра чувствата ми и повика брат си: „Ела да видиш чий е този почерк!“, но той отвърна: „Подай ми листовете!“ — „Не, не! Ела ти!“ — настояваше императрицата, но господин Коречика подхвърли игриво: „Не мога! Госпожа Шонагон ме е хванала здраво и не ме пуска!“

Подобни шеги никак не подхождаха на възрастта ми и аз се почувствах съвсем зле.

Най-сетне Нейно Величество показа на брат си ръкописа, а той възкликна: „Не мога да позная! Трябва да попитаме Шонагон. Сигурен съм, че тя веднага ще познае почерка!“

Разбрах, че нарочно говори така, за да ме измъкне от укритието.

Не ми стигаше смущението от присъствието на старши придворния съветник, а на всичко отгоре съобщиха, че идва друг високопоставен господин. Бе облечен дори по-разкошно от господин Коречика. Новодошлият също започна да се шегува с придворните дами и те от все сърце се смееха. Заразказваха му различни дворцови истории и на мен ми се стори, че не са обикновени човешки същества, а небесни създания, слезли за малко на земята.

След време, когато свикнах с дворцовата служба, разбрах, че всъщност са говорели за всекидневни неща, но тогава всичко изглеждаше другояче. Несъмнено и тези дами, които общуваха най-свободно дори с канцлера, в началото са се смущавали като мен, но постепенно са изработили светските си обноски.

„Обичаш ли ме?“ — ненадейно ме попита Нейно Величество и аз възкликнах: „Може ли човек да не ви обича!…“, но за беда тъкмо в този миг някой кихна.^[21] „Колко тъжно! Значи, не е истина! Добре, така да бъде!“ — въздъхна Нейно Величество и се оттегли навътре в покоите.

Как да не е истина?! Любовта ми към нея извираше от дъното на душата ми! Не бях виновна аз, а дамата, която кихна. Кой ли ми направи такава лоша услуга?

Изобщо не мога да понасям, когато някой киха. Винаги се старая да се сдържам. Как можа тъкмо в този миг да се случи подобно нещо! Тогава бях още неопитна и понеже не знаех какво трябва да отвърна, на Нейно Величество, за да загладя неприятното впечатление, се прибрах в стаята си — междувременно се бе съмнало.

Скоро след това получих от императрицата послание върху тънка хартия. Пишеше следното:

Сама едва ли

щях да разбера

дали е истина или измама,

но бог Тадасу^[22] ме напъти

в този миг!

Ненавистта към дамата, която кихна толкова не на място, отново пламна в мен, а на слугинята поръчах да предаде на Нейно Величество следния отговор:

Привидната любов

е равна на измама,

ала защо не вярвате

в дълбоките ми чувства,

заради нечий хремав нос!

Под стихотворението добавих: „Колко е страшно да попаднеш във властта на злия демон Шики!“^[23]

Дълго след това се измъчвах от тази случка и страдах при мисълта, че някой нарочно ме бе злепоставил пред Нейно Величество.

172. Хора, които имат самодоволен вид

Хората, които първи кихат в новогодишния ден. Високопоставените господа обикновено са сдържани. Но различните дребни чиновници — не можеш да ги спреш!

Господата, които успяват да се преборят със съперниците и да получат придворни рангове за синовете си.

Велможата, назначен за управител на най-хубавата провинция. Околните му честитят с думите: „Да сте жив и здрав! Такъв късмет!“, а той небрежно отвръща: „Но моля ви! Какво говорите! Та това слага край на по-нататъшните ми успехи!“, а лицето му грее самодоволно.

А как се опиянява от собствените си достойнства младият господинчо, който сред многото кандидати е избран за зет в богат дом!

Божичко! Ами самонадеяният вид на провинциалния управител, избран за член на Дворцовия съвет! Съвсем инак възприемат високата чест благородните господа от знатно потекло! А той важно се перчи и си въобразява, че е станал много велик.

173. Хубаво е да имаш висок придворен ранг

Хубаво е да имаш висок придворен ранг. Един и същ човек, но докато е обикновен придворен чиновник, никой не му обръща внимание. Виж, ако му провърви да стане младши или старши придворен съветник или дори министър, всички изпадат в захлас от него.

И провинциалните управители се радват на почести. Кой знае, може след няколко години да получат четвърти или трети придворен ранг! Нали тогава цялата придворна аристокрация ще ги гледа с уважение.

При жените положението е по-сложно. Е, бавачката на престолонаследника е честита особа, защото не е изключено после да бъде избрана за старша придворна дама или да получи трети придворен ранг. Ала защо ще й е всичко това тогава, когато най-хубавите й години са вече безвъзвратно отминали? А и колко жени могат да бъдат удостоени с тази висока чест! Най-голямото щастие, на което могат да се надяват девойките от добри семейства, е да се омъжат за провинциален управител и да се затрият в някое далечно селище… Но се случва понякога и съвсем обикновени момичета да се омъжат за благородници или пък знатни госпожици да станат императрици. Щастливки!

Най-много ме възхищават младите господа, които преуспяват в живота благодарение на собствените си достойнства.

Кой би обърнал внимание на обикновения дворцов свещеник, колчем се размине с него? Дори да е ненадминат в четенето на свещените сутри, да има приятна външност, дамите просто не го забелязват заради ниския му сан и това навярно го натъжава. Но ако се случи същият този човек да стане будистки епископ, всички го гледат с благоговейно възхищение, сякаш е жив Буда, и той се радва на най-височайши почести. Тогава никой вече не може да се сравни с него!

174. Заговорим ли за хора, които си придават важност…

Заговорим ли за хора, които си придават важност, веднага се сещам за мъжете на бавачките. Не само в императорския дворец, но дори в най-обикновените домове на провинциалните управители подобни мъже се държат като недостижими божества и настояват да им се оказват най-големи почести. Въобразяват си, че са господари в дома и че детето, поверено на грижите на бавачката, е тяхно собствено. Добре е, ако е момиче — тогава не се занимават много с него, ала горките момченца стават техни жертви и тежко и горко всекиму, който се опита да им попречи — ще бъде изравнен със земята!

Никой не смее да се възпротиви на наглия самозванец и той се държи така, сякаш е непогрешим и неподвластен на хорските укори.

Това се отразява зле и на детето, което се разглезва още от най-ранна възраст.

Но невинаги им е весело. Бавачката обикновено спи при детето и мъжът трябва да прекарва нощите сам. Би могъл, разбира се, да отиде при някоя друга, ала после жена му ще направи такъв скандал, че по-добре е овреме да се откаже. Случва се да я накара насила да остане при него, но тъкмо тогава стопанката ще се развика: „Къде си? Веднага ела!“ и бавачката ще трябва да навлече в тъмното дрехите си и да побърза към господарската стая.

В по-знатните домове е същото, дори понякога по-неприятно.

175. Болести

Най-страшни са гръдните болести, болестите, предизвикани от зли уроки, и бери-бери.

Лоши са и болестите, при които не можеш да кажеш точно какво те боли, но нямаш никакъв апетит.

Очарователна осемнадесет-деветнадесетгодишна девойка с дълги смолисти коси и закръглено бяло лице я заболява зъб — свива се, кичур коса пада върху челото й, но тя притиска здраво поруменялата си буза, без да обръща внимание. Колко привлекателна изглежда в този миг!

Веднъж наблюдавах една придворна дама, която се измъчваше от болки в гърдите, ала въпреки това бе облечена с най-изискан вкус — бяла роба, парадни панталони и многокатово лилаво наметало. Около постелята се бяха скупчили близките й приятелки, а на вратата очакваха мнозина млади благородници. „Ах, горката! Отдавна ли страда от тази болест?“ — питаха се те, но в гласовете им нямаше истинска загриженост. Само на едного сърцето се свиваше от неподправена болка. Обича я, ала връзката им е тайна и трябва да стои отстрани и мълчаливо да страда.

Косите на болната бяха хванати отзад с панделка. Тя се надигна леко от постелята и се оплака, че й се вие свят. Колко прекрасна изглеждаше въпреки болката.

Дори Нейно Величество се развълнува от мъките на болната и изпрати при нея свещеник с красив глас да чете сутри. Настаниха го зад церемониалните завески и всички дами се събраха в тясната стая, за да чуят молитвите му. Нямаше паравани и лицата на дамите се виждаха добре. Дори свещеникът от време на време скришом ги поглеждаше. Ах, дали не си навлече божествения гняв!

176. Самотният търсач на силни преживявания…

Самотният търсач на силни преживявания се завръща призори у дома. Спи му се, ала не бърза да си ляга. Взима туш, разтрива го грижливо и съсредоточено се залавя да пише любовно послание на онази, с която е прекарал нощта, като излива в него цялата си душа. Облечен е с многокатова бяла роба и копринено наметало в жълти и лилави цветове. Ръкавите на бялото му одеяние са навлажнени от росата и докато пише, хвърля навремени тъжен поглед към тях… Но ето че писмото е готово, а той не бърза да го изпрати. Избира най-достойния слуга и на ухо му заръчва къде да занесе посланието. Пратеникът тръгва, а младият благородник дълго гледа в унес след него, като си нашепва подходящи за настроението му стихове от свещените сутри.

В този миг идва прислужничката и съобщава, че във вътрешните покои е приготвила водата за утринния тоалет и закуската. Той тръгва, ала по пътя се спира край лавицата с книги, взима някое китайско произведение и повтаря на глас любими стихове.

Най-сетне се умива, облича леко наметало и се опитва да си припомни шестия свитък от Лотосовата сутра. Какво благочестие, достойно за най-висша похвала!

Ала тъкмо тогава се завръща пратеникът (дамата живее някъде наблизо) и подава знак на своя господар. Той безразсъдно прекъсва молитвите и се потапя в четене на ответното послание.

Постъпката му е греховна, но пленителна!

177. В знойния летен ден…

В знойния летен ден изнемогваш от непоносима горещина. Лениво си вееш с ветрилото, ала отново те облъхва топлина. Решаваш да охладиш ръцете си с ледена вода…

В този миг получаваш послание, написано на изящна аленочервена хартия и прикачено към искрящ карамфил.

„Дори изпепеляващата жега не е угасила душевния му плам! Какви дълбоки чувства!“ — мислиш си и някак неусетно забравяш дори за ветрилото.

178. Дъсчената веранда в южната или в източната част на дома е така грижливо излъскана…

Дъсчената веранда в южната или в източната част на дома е така грижливо излъскана, че отразява всичко наоколо като огледало. Вътрешните покои са застлани с нови свежи рогозки, а леките церемониални завески от коприна, дълги около пет педи, деликатно се поклащат и създават чувство на прохлада. При всяко трепване на завеските се открива вътрешната част на дома, дори повече, отколкото би могло да се очаква…

В постелята сладко спи млада дама. Облечена е с бяла свилена роба и аленочервени парадни панталони. Лилавото покривало се е свлякло в краката й…

В мъждукащата светлина на свещите се вижда, че на около пет-шест крачки от постелята има висок параван, зад който почиват две придворни дами. Няколко девойки от свитата са се облегнали на ниската преграда, отделяща стаята от верандата, а настрани зад щорите спят скупчени една до друга останалите жени от прислугата.

В кадилницата тлеят благовонните пръчици и разнасят наоколо деликатно благоухание. Цари безметежна тишина и сладостна изисканост.

Някъде след полунощ се чува леко потропване. Най-доверената дама на младата господарка се спуска бързо към вратата, за да посрещне късния посетител. Внимателно го съпровожда до нейните покои, като със сянката си прикрива лицето му от хорските очи.

Край влюбените някой докосва нежно с пръсти струните на бива, ала тъй тихо, че дори когато приглушеният шепот секва, мелодията едва-едва се чува.

179. Веднъж, когато бях в дома недалеч от алеята Оджи…

Веднъж, когато бях в дома недалеч от алеята Оджи, чух как навън изтрополи колесница. Господинът, който се возеше в нея, дръпна завеските, за да се полюбува на предутринната луна, и подхвана старо китайско стихотворение:

Препуска пътникът напред,

огрян от бледата луна…^[24]

Харесва ми също, когато такъв изтънчен ценител на поезията декламира стихове, яздейки кон.

Друг път дочух, че към поетичните слова се примесва леко шляпане на парченца кал. Кой би могъл да бъде? За миг оставих работата си и надникнах навън. Ала какво разочарование! Бе прост и недодялан селянин.

180. Думи, които само за миг развалят доброто впечатление

Няма нищо по-лошо от това някоя благородна особа — мъж или жена — изведнъж да употреби прости слова. Странно, но понякога една-единствена дума може да издаде човека. Разбираш благовъзпитан ли е, или не.

Съвсем не искам да кажа, че моят език е изискан. Всъщност как бихме могли да определим чии слова са благородни, а чии — невъзпитани. Не зная какво мислят другите, но ето моето мнение.

Не е осъдително да употребиш нарочно някоя неблагозвучна дума, ако добре знаеш кога и как. Но не мога да понасям хората, които сипят неприлични остроти, без ни най-малко да се смущават.

Отвратително е, когато възрастни господа или млади благородници, от които човек изобщо не би могъл да очаква подобно нещо, изведнъж започнат да говорят с груба селска реч.

В същото време не е никак чудно, че младите дами се отнасят с презрение към престарелите госпожи, използващи старомодни високопарни слова, които звучат пошло.

Дразнят слуха и различни паразитни изрази, като например: „Значи, вижте какво…“, „Тъй че, разбирате ли…“, „Обаче, защото…“ и други подобни.

Възмущавам се и когато някой натрупа думи без всякаква връзка: „Уведомете ме“, „дойдете по-късно“. Ако срещна нещо подобно в писмо, направо се наскърбявам.

Случва се понякога старите повествования да са преписани грозно и с грешки. Толкова мъчно ми става за авторите!

Да не говорим, че има хора, които изобщо бъркат думите и вместо „същата колесница“ казват „присъщата колесница“ или вместо „потърся“ — „изтърся“.

181. Лош тон е, ако благородник, посетил придворна дама…

Лош тон е, ако благородник, посетил придворна дама, се храни в нейните покои. Заслужават укор и дамите, които поднасят угощения. Не се случва чак толкова рядко някоя наперена госпожа насила да кара своя любим: „Хайде, хапни още мъничко!“ На горкия човек не му остава нищо друго, освен безропотно да гълта залците, за да не я обиди.

Нещо повече. Според мен дори когато възлюбеният е доста пиян, не следва да му се предлага и най-малкото — чаша ориз с гореща вода. Вярно, може да помисли, че дамата е прекалено жестока, и да престане да ходи при нея. Е и, какво от това?

Виж, ако дамата пребивава в родния си доми слугите поднесат угощения от кухнята, няма какво да се прави. При все че и това не е съвсем редно.

182. Ветрове

Ураганът.

Лекият ветрец, наситен с влага, привечер през третия месец.

Обичам есенните ветрове, които разнасят капки дъжд. Допадат ми и поривистите ветрове, примесени с дъжд, през осмия и през деветия месец. Дъждът сякаш вали косо и хората навличат набързо върху тънките свилени дрехи подплатени памучни наметала, които не са обличали от времето на летните дъждове. Учудваш се — до вчера бе толкова горещо, че ти се искаше да махнеш дори леките копринени одежди! Как така изведнъж стана студено? На заранта вдигаш щорите и открехваш плъзгащите се врати — в миг те лъхва студен вятър. Потръпваш от удоволствие.

В края на деветия и през десетия месец небето е облачно и бушува неистов вятър. Пожълтелите листа едно след друго падат на земята и изпълват сърцето с тъга. Най-бързо окапват листата на бряста и на вишната.

През десетия месец най-много обичам градините с много дървета.

183. Опустошената градина след буря…

Опустошената градина след буря навява печал — изтръгнати бамбукови пръти от оградата, пречупени клони… Тук-там са съборени цели дървета, чиито корени стърчат безпомощно сред изпомачканите есенни храсти и маргаритки „моминска хубост“.

От време на време вятърът довява в стаята някой пожълтял лист и ти се струва невероятно, че вчера само същият този мил ветрец е бесувал и прекършил толкова много живот.

Спомням си, веднъж рано сутринта след буря видях на верандата изключителна хубавица. Носеше две роби — тъмнолилава и жълто-оранжева — и съвсем прозрачно наметало. Дългите й черни коси бяха леко разрошени и красиво се спускаха върху раменете. Навярно цяла нощ не бе мигнала от страх и едва бе дочакала утрото, за да излезе навън.

Тя впи печален поглед в опустошената градина и започна да нарежда слова от старо стихотворение: „О, планински вятър…“

Междувременно към нея се присъедини седемнайсет-осемнайсетгодишна девойка — полудете, полужена — облечена с избеляла бледосиня роба от сурова коприна и леко наметало, които бяха мокри от дъжда. Лъскавите й черни коси се спускаха чак до петите, а изпод гъстите кичури надничаха аленочервените й панталони.

Младите придворни дами излязоха на двора и започнаха да събират откъртените клонки и смачканите цветя, като се опитваха да изправят стебълцата, в които все още крееха капчици живот…

По-старшите дами бяха прилепили лица към щората и със завист ги наблюдаваха, защото възрастта и положението им не позволяваха да се присъединят към тях.

184. Омайни неща

Зад тънката стена изискана дама лекичко плясва с ръце. Млада прислужница се отзоваващ нежен глас и се дочува шумолене на коприна. Вратите са затворени и не се вижда нищо, но по едва доловимото потропване на клечките за храна разбираш, че приготвят трапезата. От време на време иззвънтява желязното котле с ориз… Дори тези съвсем всекидневни звуци са изпълнени с особено очарование.

Лъскавите черни коси на млада дама са разсипани небрежно върху копринената роба и можеш да си представиш прелестната им дължина.

Привечер. В спретнатата чиста стая още не са внесени лампите и по стените играят отблясъците на пламъка от огнището, които очертават пискюлите на церемониалните завески, изрисуваните краища на бамбуковите щори, куките, на които висят…

Разбъркваш с маша въглените в огнището — мъждукащата светлина залива на вълни стаята и озарява картините… Каква омайна красота!

Късно през нощта, когато и императрицата, и дамите от нейната свита са се оттеглили вече в покоите си, дочуваш едва доловимия шепот на царедворците, а някъде във вътрешността на двореца равномерно потропват пуловете на играта го. Облъхва те неповторима прелест.

Наблизо издрънчава маша — значи, не всички са легнали!

Нощта е пълна с незабравими изживявания за онези, които не спят!

Неочаквано се събуждаш и се заслушваш в гласовете на мрака. В съседната стая двама влюбени нежно си шептят, чува се приглушен мъжки смях… Интересно, за какво ли си говорят?

Вечерта при Нейно Величество се събират дамите от свитата и най-висши дворцови особи — знатни благородници и придворни дами! Унесени в сладки приказки, не забелязват как угасват свещите, но пламъкът от огнището гали лицата с дискретната си светлина.

В двореца идва придворна дама и всички изгарят от любопитство да я зърнат. Тя се смущава и не смее да се появи денем пред хорските очи. Чак привечер се чува лекото шумолене на копринените й дрехи, когато на колене влиза в покоите на императрицата. Нейно Величество започва разговор, ала дамата отговаря едва чуто и думите й се разтварят в тишината.

Заглъхват последните звуци на деня, придворните дами шушукат по ъглите и се чува лекото шумолене на копринените им дрехи, когато отиват при императрицата или се завръщат в стаите си. Гадаеш коя минава по коридора и ти става много приятно, когато познаеш.

През нощта в дворцовите покои се промъква таен посетител и дамата бърза да угаси огъня, но през пролуката над паравана от съседната стая се процежда бледа светлина и потрепва по стените. Дамата свенливо се крие зад късата завеска — денем не се е срещала с кавалера си и той не е успял още да я разгледа добре. Ала сега разбърканите й коси се стелят по пода и близостта му позволява да види дали са красиви…

Върху паравана са преметнати парадните панталони и наметалото на среднощния посетител. Бледозелените дрехи на придворните от шести ранг изглеждат особено красиви. Но по-високопоставените господа не си правят труда да закачат одеждите си на паравана — хвърлят ги, където сварят, а сутрин досадно се суетят, докато ги намерят!

И лете, и зиме е приятно, когато надзърнеш във вътрешността на стаята, да видиш как зад паравана, върху който са преметнати мъжки дрехи, двама влюбени сладко спят.

Благовонията излъчват наистина омайно ухание.

Бе по време на дългите дъждове през петия месец. Край покоите на Нейно Величество, облегнат на един параван, седеше господин Таданобу. Одеждите му бяха напоени с най-изискани благовония, които сякаш се просмукваха във всички вещи наоколо ведно с влагата… Може би е нещо съвсем обикновено, но бях така дълбоко развълнувана, че не мога да не споделя възторга си.

На следващия ден параванът още пазеше уханните следи от неговото посещение и всички дами изразиха възхищението си.

185. Острови

Остров Яошима.

Остров Укишима — „плуващ остров“. „Островът на забавленията“ Таварешима.

„Островът-картина“ Ешима.

Островът с „боровия залив“ Мацугаура.

Островът с „бреговете на изобилието“ Тойора.

Остров Такаги — „жив плет“.

186. Брегове

Брегът Удо — „с мярка“.

Нагахама — „дълъг бряг“.

Брегът на „връхлитащия вятър“ Фукиаге.

Брегът, от който „отплуват“ — Учииде.

Брегът на „срещите след дълга раздяла“ Моройосе. Брегът Чисато — „хиляда селища“. Навярно е много широк!

187. Заливи

Заливите Оу, Шиогама, Коридзума.

Заливът с „известно име“ Надака.

188. Гори

Гората със „засадени дървета“ Уеки.

Гората с „каменисти поля“ Ивата.

Гората Когараши — „брулена от бури“.

Гората Утатане — „сладка полудрямка“.

Гората „сред скалите“ Ивасе.

„Дивата“ гора Оараки.

Гората Таресо — „Кой ли е той?“.

Гората Курубеки — „Трябва да дойде!“.

„Ехтящата“ гора Тачигики.

Гората Йокотате — „надлъж и нашир“. Доста странно име, което се запомня. Всъщност това дори не е никаква гора — има едно-единствено дърво.

189. Будистките храмове

Храмовете Цубосака, Касаги.

Храмът Хорин — „колелото на Будисткия закон“. Планинският храм Рьодзен. Казват, че там някъде е обитавал Шакямуни — и сърцето благоговейно тръпне.

Храмовете Ишияма, Кокава, Шига.

190. Свещените сутри

Лотосовата сутра!

След нея се нареждат „Десетте обета на бог Фуген“, Сутрата на хилядоръката богиня на милосърдието Каннон, Сутрата на молебствията, Сутрата на елмазената твърдост и мъдрост, Сутрата на бога-лечител, последният свитък на Сутрата за благодетелните царе.

191. Будите и бодхисатвите

Ньоирин — богинята на милосърдието Каннон с колелото на осъществените желания.

Сенджу — хилядоръката богиня Каннон.

Освен това — всичките шест превъплъщения на богинята Каннон.

Богът-лечител Якуши.

Шакямуни.

Бодхисатвите Мироку, Джидзо, Манджу.

Богът-хранител от зли духове Фудосан.

Бодхисатвата Фуген.^[25]

192. Китайски писания

Стиховете на Бо Дзюи.

Сборникът „Уъншуан“.^[26]

Шинпу.^[27]

Шъцзи — „Историческите записки“ на Съма Циен.

„Записките за петимата императори“.^[28]

Молебствията.

Посланията до императора.

Съчиненията за получаване на научна степен.

193. Японските повествования^[29]

„Сумийоши-моногатари“.

„Уцубо-моногатари“.

„Доноуцури“ — „Смяна на дворците“.

А „Кунигодзури“ — „Предаването на земята“ — нищо не струва.

„Умореки“ — „Погребаното дърво“, „Цукимацу онна“ — „Жената, която очакваше луната“, „Умецубо-но тайшо“ — „Пълководецът Умецубо“, „Дошин сусумуру“ — „За онези, които следват пътя на Буда“, „Мацугае“ — „Борова клонка“.

В повествованието „Комано“ ми харесва онова място, където главният герой намира най-сетне лятното ветрило и си отива.

А пък в „Завистливият господин“ ме дразни описанието на срещата между главния герой и възлюбената му — тя е родила от него дете, а той иска за спомен някоя нейна дреха.

„Катано-но шуджо“ — „Историята на младшия военачалник Катано“.

194. Магическите заклинания дхарани…

Магическите заклинания дхарани трябва да бъдат произнасяни призори, а за сутрите са най-подходящи вечерните часове.

195. Обичам да слушам музика привечер…

Обичам да слушам музика привечер, когато не се виждат лицата на хората.

196. Игри

Стрелбата с лък.

Играта го.

Играта с топка мари не изглежда добре отстрани. Затова пък е много интересна.

197. Танци

Танците в провинцията Суруга.

Танцът „Мотомего“ — „търсещото дете“. Изискан е.

Танцът „Тайхейраку“ е интересен, но не ми харесва, че го изпълняват с извадени мечове. Казват, че на времето в Китай в този танц участвали най-заклетите врагове.

„Танцът на птиците“.

Танцът „Бато“ („конска глава“) ме отвращава, защото танцьорите развяват разрошените си коси и гледат страшно. Но музиката му е хубава.

В „Танцът с подвити крака“ двамата танцьори удрят с колене по земята.

Танцът „Комагата“ — „корейско копие“.

198. Струнни инструменти

Бива. От мелодиите, които се изпълняват на бива, най-много обичам „Благоуханието на ветреца“, „Жълтата камбана“, края на „Искрящите благоухания“ и „Песента на славея“.

А каква прелест е тринадесетструнното кото. Особено мелодията „Лотосът на Първия министър“.

199. Флейтите

Най-прекрасна е напречната флейта. Някъде в далечината се разнасят едва доловими звуци, които постепенно се приближават и звучат все по-силно. Хубаво е! Обичам и когато мелодията, звучала преди това съвсем до теб, постепенно заглъхне в далечината.

Флейтата е много удобна за носене. Прибираш я, където искаш и тя не бие на очи — независимо дали си с колесница, на кон или пеша. Деликатна и изискана вещ.

Хубаво е да засвириш в усамотение любимата си мелодия! А какъв трепет те обзема, когато призори изведнъж съзреш край възглавката флейтата, забравена от твоя възлюбен! Скоро идва пратеник да я вземе и ти му я подаваш с вълнение, сякаш е сърдечно любовно послание, навито на руло.

Обичам да слушам тринадесет тръбната флейта, возейки се на колесница в ясна лунна нощ. Ала тя е доста голяма и тежка и като че не е съвсем лесно да свириш на нея. А колко смешно изглежда лицето на флейтиста с издути бузи! Всъщност при обикновените флейти е същото.

А гласът на бамбуковата флейта хичирики дразни. Стърже слуха като писъците на есенните насекоми. Неприятно е да слушаш съвсем отблизо, а ако на всичко отгоре свиренето е неумело, става направо непоносимо.

Спомням си и друго. Веднъж по време на празника Камо музикантите засвириха на флейти отдалече, в сянката на дърветата, още преди да излязат пред Негово Величество. Слушах в захлас нежните звуци… По едно време неочаквано се включиха и бамбуковите флейти хичирики. Обзе ме такова вълнение, че чак косите ми се изправиха. За първи път харесах бамбуковите флейти. Сетне в песента на флейтите се вля гласът на пълнозвучното кото и всички онемяхме, смаяни от невероятната прелест на музиката.

200. Внушителни зрелища

Празникът Камо.

Тържествената процесия на Негово Величество.

Церемониалното завръщане на Върховната жрица след празника Камо.

Поклонничеството на канцлера в храма Камо в навечерието на празника.

Спомням си, една година празникът Камо бе особено красив. Беше студено и от навъсеното небе се ронеше сняг, който потрепваше върху украсените с цветя шапки на танцьорите и върху белите им одежди с тъмносини бродерии. Украсените с рисунки ножници на мечовете излъчваха тържествен блясък, а под бяло-сините наметала надничаха копринените роби, които искряха като лед… Слисана от тази хубост, исках да гледам още и още… Ала тъкмо в този миг се появиха императорските пратеници. Бяха подбрани от средата на провинциалните управници, но на моменти дори те изглеждаха добре, особено когато гроздовете глициниев цвят, затъкнати в шапките им, падаха върху лицата им.

Още изпращахме с очи отминаващите танцьори, когато се появиха музикантите — доста посредствени хора в одежди с цвят на върба и с жълти рози, втъкнати в шапките. Невероятно, но дори тези нископоставени люде ме накараха да потръпна, когато запяха с ясните си гласове, като отмерваха такта с ветрилата си:

Загръщам раменете си

с одежди бели в свещения храм Камо.

Тъй всеки ден

с любов ще се обгръщам.^[30]