Диана Петрова
Синестезия (39)

Домакинята

Болката беше неописуема. Срязваше ме от стомаха надолу. Болеше отвън, болеше отвътре. Това беше болка, която не обещаваше да утихне. Тя се засилваше като вълна към главата ми и ме изпотяваше. Нямах сили да мисля, дори ми се струваше, че с части от тялото си вече не бях човешко същество. Не познавах плътта, която ми причиняваше толкова много неприятности.

— Моля за болкоуспокояващо! — изграчих.

— Още малко и тогава — заехтя гласът на медицинската сестра.

Погледнах към краката си. Нямаше ги. Чаршафите висяха намачкани върху леглото. Коремът ми беше превързан. Главата ми също. Усетих го по журенето на нестегнатия бинт по челото.

— Дайте огледало! — извиках.

Този път имах усещането, че това наистина бе сън и аз просто трябваше да си позволя да го досънувам, защото бе важно по някаква причина.

Сестрата донесе кръгло огледало в бяла рамка от тези, които познавах, в детската градина. Казах си, ето — не би могло това да бъде истина. Дори огледалата бяха от друго време. Тя гледаше встрани и мисля, че преди да видя себе си в огледалото, аз първо се видях в очите й.

Трескаво търсех доказателства, че сънувах. Огледалото беше замъглено, а сестрата го изтри с ръба на престилката си. В една съвременна болница нямаше сестри, които да триеха огледалото с престилката си. Те не правеха такива неща, те дори вече не се грижеха за болните. Следващото, което си спомних, бе, че ми се зави свят от ужас. Бях с бинтовано лице, бинтован корем и без крака.

Събудих се с вик и усетих мокрота на тила си — точно там, където сънувах, че се изпотявам. Ужасих се още повече!

Погледнах към корема и краката си. Имах крака и не се виждаха бинтове. Станах. Гардеробът зееше отворен, както го беше оставила Диана след заминаването си. В ъгъла се въртяха валма от прах. На прозореца стоеше ваза с изсъхнала миниатюрна, но истинска, роза.

Отворих хладилника. Там нямаше друго, освен нарязан хляб в найлонов плик и отворен буркан със сладко. Направих си кафе с много сметана, мед и две препечени филии с мармалада от ягоди. Мирисът на препечено ме успокои и, стори ми се, ме върна обратно в приемливата реалност на ума.

Днес трябваше да се видя с Домакинята. Прехвърлих грижливо файла й. Мислех как скоро щях да изтрия тези документи. Но преди да разчистя, исках да се погрижа за клиентите си.

Домакинята пристигна със светнали очи и разчорлена коса. Нямаше и следа от безупречно изгладената й пола, нито от предишната й неприятна нервност. Сега, напротив, тя се смееше.

— Изглеждате… — търсех думата, но Домакинята поклащаше ритмично глава, сякаш изслушваше досаден пенсионер, от който дебнеше да вземе думата.

— Знам! Докторе… прощавайте… приятелю — смехът й се изсипваше като торба със стъклени топчета.

— Какво, по дяволите, се е случило? — вече се досещах за отговора на въпроса си, когато тя ме прекъсна отново с истеричен смях. Определено й се понрави моето ново непрофесионално „по дяволите“.

— Ех, ако знаете… Не съм се чувствала така от години! — тя плесна с длани, все едно ръкопляскаше сама на себе си. След това поглади корема си с две ръце и се изпъна.

— С кого? — попитах.

— С един италианец! — звънна гласът й.

След това тя огледа листата от ореха през прозореца, които прегаряха в късното септемврийско лято. Земята все още не пускаше горещата си хватка. Училището пустееше — петнайсети идваше след седмица. Само сутрин от десет до обяд се събираха деца, за да поблъскат топката в баскетболния кош.

Слушах я. Нямаше да спре скоро. Усещах, че на моменти нахлуваше снощният ми сън — ту виждах безкракието си, ту молех за обезболяващо, ту сестрата с мръснобяла престилка докосваше бедрото си в леглото ми, докато ми сменяше системата.

Италианецът всъщност дошъл в България за месец, тъй като трябвало да го обучават. Запознала се с него, докато била на фризьор. Бил страшно „галантен“, така се изрази, „макар и не кой знае какво на външност“. Пили кафе и се целували в тоалетните. Харесало й много как притегля главата й към себе си. Да, чувствала се като глупачка, говорела като тийнейджърка и т.н. Принудих се да приема тези превземки като неизбежните симптоми на мимолетната радост от срещата със себе си в някой друг: кискане, пеперудено треперене на ръцете, насълзените очи.

Отвращавах се от себе си в този момент. Говорех като дървен философ за любовните трепети.

— Опишете ми какво правихте в леглото? — казах.

Тя се позачуди. Лека усмивка се изви в единия ъгъл на долната й устна като подухната от вятър пола.

— Това наистина ли е необходимо?

Много се ядосах. Разбира се, че бе, тъпачка такава! Вероятно си мислеше, че съм надървен полуидиот, който вместо да гледа порнофилмчетата, се възползва от нещастието на клиентите си, за да получи нови идеи за вечерната си чекия.

— Да. Необходимо е, доколкото това е първият Ви сексуален опит ИЗВЪН брака ПО време на брака. Ако успеете да… дефинирате — не намерих по-подходяща дума, но това не ме смути, — какво точно сте получили, което бе различно от това, което вече имате със съпруга си, то щяхте да знаете какво бе липсвало. А нали точно това искахме да установим.

Още докато изричах тези думи, се съгласих със себе си, че убеждавах клиентката си в необходимостта на нещо, което всъщност бе ненужно никому. Защо й трябваше да облича в думи каквото и да било? Не можеше ли просто да изживее удоволствието и болката, която смятах, че неминуемо щеше да последва след това? Но да, тя беше в онова крехко състояние, в което трябваше да постави опора, за да има за какво да се захване. Не беше необходимо това да бяха думите — можеха да бъдат стари предразсъдъци, външна принуда или пък комплекс, за който да се залови. Струваше ми се, че при нея този флирт заплашваше да помете всичко, ако не се осигуреше нещо от стария й свят, за което да се захване: нещо разбираемо, нещо, с което бе свикнала.

— Добре тогава — съгласи се тя, като се опитваше да изглежда така, все едно се бе съгласила неохотно.

Ах, че лисица! Не се беше наситила. Не забелязвах нито характерното телешко изражение, нито всеприемащия поглед, нито мирно положените една върху друга длани — така характерните признаци на добре изчуканата жена.

Чудех се откога бях развил такава склонност да обобщавам. Опасявах се да не би винаги да я бях притежавал и да я бях забелязал едва сега, след като напуснах Диана.

— Целувахме се в някакъв арабски бар. През цялото време ми повтаряше колко съм красива, колко сочни са устните ми, колко „запазени“, представяш ли си (тук тя мина на „ти“), колко закръглени са бедрата ми, бюстът ми. Как не можел да спи по цели нощи, откакто ме срещнал, как щял да се сгодява скоро, но аз съм го накарала да размисли. Съблякох се пред него, като го накарах да не ме докосва. Той удържа, но виждах колко му костваше — Домакинята се хихикаше. — Вие, мъжете все искате да знаете тези подробности, и знаете ли какво — тук тя направи пауза, — преди само няколко месеца, бих казала, че тези подробности не са важни, но се оказа, че през цялото време ми е липсвала именно тази игра. Стомахът ми се свива, само като се присетя… като си помисля за него.

По бузите й се беше разляла руменина.

— Разбирам — казах, докато се борех с киселия вкус в устата си.

— Не, не разбирате — настояваше Домакинята.

— Напротив, много добре разбирам.

— Мислите, че такива неща се случват само на мъже! Грешите!

— Не мисля нищо — вмъкнах безядно, но тя не ме чу.

И тя говореше с мое копие, което си беше умалила и прибрала за по-удобно.

— Аз искам да Ви убедя, че това съвсем не е така. Просто аз, като жена, изпитвам затруднение да заявя пред себе си тази нужда. Знаете, жените не гонят, те биват гонени. Жените нямат такава нужда от секс като мъжете. Това са глупости на търкалета. Оказа се, че през цялото време съм се борила с тези свои предразсъдъци.

Ето нещо, от което трудно щях да се откажа. Харесвах да улавям мига, в който клиентът започваше да смята психоаналитичната работа с него като своя и единствено своя. Това беше точката, от която съвсем уверено можеше да се обобщи, че нещата потръгваха.

— Толкова се радвам да чуя това от теб. Честно казано, не съм очаквал то да се случи толкова бързо — минах на „ти“. Мислех, че първо ще последваш съветите ми да се позанимаеш с външността си.

— О, и с това съм се заела! Но ми стана интересно… какво очаквахте?

— Очаквах… времето на себеосъзнаването да трае по-дълго. Има периоди в живота на човека, в които той спи. И когато изведнъж се събуди, вижда, че мислите му не са променени, а възрастта му е. Приятелите, работата — нищо не е същото. Тогава казваме, че е късно. Просто ти запомни, че няма как да се получи осъзнаване, без да се спре.

— И сега, какво ще кажете, докторе? — долових ирония в гласа й.

— Ще кажа да не прибързваш с радостта. Чудесно е, че тя се случва, но при всяко разместване на пластовете в личния ти живот, някои от предишните области, които да кажем, представи си, са заемали повече място, сега трябва да бъдат сгъчкани, изрязани и пренебрегнати. А това носи… — гледах я с поглед на възрастен, който чакаше от дете да познае следващата му дума.

— Болка — довърши тя.

— Не искам да те вкисвам. Аз само предупреждавам.

— Все предупреждавате, а трябва да действате.

Повдигнах вежди. Какво искаше?! Недоумявах. Пет минути по-късно вече знаех. Тя продължаваше да говори по инерция. Дори сама не искаше да продължава разговора с този тон и по този начин, но макар че вече можеше да усети промяната у себе си, тя не беше изградила методи, по които да я усвои и покаже навън. Мимики, фрази, позиция на тялото — всичко беше ново за нея и тя току прибягваше до познатите й от миналото, които обаче изразяваха друг тип емоции. Изглеждаше смешно и дори отблъскваше, защото ставаше ясно, че реакциите й не отговарят на чувствата.

Чаках да свършим с нетърпение, за да остана сам.