Диана Петрова
Синестезия (21)

Перфекционистът

Диана продължаваше да работи в книжарницата за канцеларски материали и се връщаше кисела и уморена вечер. Бързаше да хапне набързо, без да ме поканва, а после се къпеше дълго и лягаше да спи. Все още не беше разбрала за тайните ми срещи с момичето. Това беше добре дошло за мен, защото аз самият все още не бях ги категоризирал в главата си. Всичко беше толкова прясно, че не можех да асимилирам какво правех, а камо ли защо. За самообвинения не можеше да става дума. Те идваха по-късно. Недоумявах себе си. Люлеех се между живеенето и мисълта за него.

Перфекционистът дойде, за да ме свали от люлката — не заради мен, а защото сам искаше да се качи на нея.

— С какво идвате днес? — започнах с усмивка.

— Исках да продължим предишния си разговор: да поговорим за баща ми.

— Да — казах, след кратко изчакване.

— Живеехме до една казарма, в която се прехвърляхме през стената с хлапетата от съседните къщи. Плашиха ни, че там стреляли на месо. Но така и не срещнахме пазач. Казармата беше зелена градина, която завършваше отново със стена, отвъд която се простираше Дунава. Още тогава се срещаше по някоя и друга лисица, а сега си е истински лисичарник.

Искаше ми се да попитам каква връзка имаше това с него и баща му, но си припомних, че той предвиждаше с десет хода напред.

— Защо мислите, че е така?

— Ами все още се прибирам в Свищов. Там имам един апартамент за продаване, който не струва колкото една боксониера в Обеля… та се връщам да наглеждам квартирантите. Природата завзема това място. Скоро лисиците ще се прехвърлят от другата страна на оградата. Нямам много време… Трябва да настигна баща си.

— Защо да трябва? — попитах предпазливо.

— Защото този човек е изградил училище, а аз работя в някаква компютърна фирма и дори не съм мениджър там.

— Той е изградил стените или е участвал в създаването на правилата вътре?

— Всичко. Сега никой не учи там. Пригодили са една негова пристройка в приют за бездомни деца.

Изгледах го въпросително.

— Забележително е — детството е едва десет-петнайсет години, а оставя най-голям отпечатък у човека.

— Така е.

— Понякога се чувствам така, все едно не струвам. На трийсет и пет той беше построил училище. Скоро и аз ще стана на толкова, но не съм направил нищо.

Раменете на Перфекциониста се свиха. Той потъна в неудобния фотьойл.

— Не стените са важни за едно училище. Важното е да носите училището в себе си. Да го раздавате на хората, да променяте средата около себе си.

— И все пак не съм построил училище и няма да ми стигне цял живот да го направя.

— Времената са други.

— Онези времена също не са били лесни.

— Ако научите няколко души да правят нещо, което ще им помогне да подобрят живота си, това е училище.

— Можете ли да гарантирате, че ако е така… — поспря Перфекционистът. — Дали така лисиците ще останат от другата страна на оградата? — той повдигна въпросително вежди. Изглеждаше по-сериозен от всякога.

— Няма начин да ги попитаме, нали?! Но най-вероятно и двамата всъщност знаем.

— Аз не зн… — започна Перфекционистът. После спря и размаха показалец пред себе си, все едно се заканваше. Пръстът му увисна във въздуха. Не мигаше, не помръдваше скула по лицето му. — Имате право. Знам много добре какво трябва да направя.

— Не знаете. И така е нормално да бъде. Позволете си да не знаете, та да видите какво би се получило. Излезте без портмоне или без мобилен телефон. Може да срещнете хора, които никога преди не сте срещали. Може да направите неща, които не сте правили. А може и да не се случи нищо особено. Имате право да не знаете и имате право да го заявявате. Не е в реда на нещата да поемате отговорност за всичко, което се случва…

Разделихме се спокойно. Аз се усмихнах, щом той ми подаде ръка. За първи път Перфекционистът ме виждаше, докато гледаше в очите ми.