Жан Буре
Дега (1)

Предговор

Виновен си, когато си различен от другите, и зъл, когато виждаш твърде ясно и надълбоко в тях. Но ако си се вгледал

така най-напред в себе си?

Андре Сюарес

Несъмнено Дега е онзи художник на 19 век, у когото намират най-ярко въплъщение правилата на Бодлер за „модерното“ в изкуството. Той успя да изобрази с несравнимо проникновение обществото, в което живя — много по-точно, отколкото Константен Ги на времето си, много по-нюансирано, отколкото Курбе, много по-реалистично, отколкото Мане, — и въпреки това, петдесет години след своята смърт Дега не се радва нито на славата на Ван Гог, да речем, нито на уважението, с което се отнасят към Сезан. Него „не го обичат“, не го и разбират. Като прелиствах в Националната библиотека библиографиите, посветени на художниците от онова време, аз се убедих, че за Дега почти не са писани книги, докато имената на Ван Гог и на Гоген изпълват цели страници от каталозите. На какво се дължи този остракизъм? Това беше първият въпрос, който си зададох. Така именно стигнах до констатацията, че Дега е минавал за „особняк“ в собствената си среда, сред своята социална класа, сред множеството на своите съвременници, и всичко това ме накара да го почувствувам близък, но същевременно трябваше да призная, че макар и мисълта за Дега дълго време да не ме оставяше на мира — да ме „преследваше“, би било вярната дума — все пак ми се струваше невъзможно да напиша каквото и да било за този художник, който беше умрял няколко години след моето раждане, тоест не достатъчно късно, за да мога да бъда негов съвременник, което винаги улеснява изучаването на делото на един човек — и не достатъчно рано, за да мога да гледам на него като на исторически оценен творец, обвит от ореола на записаните легенди, наслагвали се с течение на вековете на последователни концентрични кръгове, какъвто е случаят с Тинторето например.

Години наред, винаги когато се натъквах на някое платно от Дега било в Лувър, било в частна сбирка, било като репродукция в някои от онези луксозни албуми, които допринесоха толкова много, за да се запознае нашето поколение на зрителните възприятия с творчеството на гениите, у мен се надигаше някакво чувство на съпротива, предизвикано от възхищението ми пред тези творби. Понеже той беше казал „Аз не съм добър!“, аз не исках да изпитвам никакво възхищение към художника.

Известно време не можех да освободя съзнанието си от мисълта, че Дега беше влязъл в Лувър в същата година, в която аз се бях появил на света, година, която — макар и закъсняла по разписание четиринадесет пъти по дванадесет месеца — се смята за година първа на двадесетото столетие.

Така в методичното изследване на изкуството на двадесетия век, което се бях заел да направя, Дега трябваше да бъде един от първите. Хора, които са познавали Дега и общували с него, често ми разказваха спомените си, но те само преминаваха край ушите ми също както разказите на баща ми за нападението на кота 304 по време на Първата световна война, което ще рече, че не се замислях много над тях, до онзи ден, в който по време на излет в планината вниманието ми бе привлечено от един малък сипей с голи камънаци, покрити на места със сива прах… Но пръкнеше ли пролет, това половинметрово неугледно квадратче земя щеше изведнъж да се превърне в чудно градинско кътче, където цъфтят над тридесет вида най-редки и разнобагрени цветя, репродуцирани в албумите „Алпийска флора“, които се продават по книжарниците в Цюрих и Лозана.

Цялата тази неугледна, отблъскваща, враждебна повърхност щеше да се превърне в скоро време в страстно подобие на живота, преливащо от жизненост, изтънчена елегантност и същевременно така дискретно. И странни са законите на аналогията — аз изведнъж видях Дега в нова светлина.

Без да разбера как, у мен се задвижи творческият механизъм и това, траяло няколко секунди, мое размишление пред един най-обикновен сипей по време на разходката ми беше достатъчно, за да се избистри една представа за Дега, т.е. желанието да се заема с един от най-необикновените случаи в областта на живописта, да се опитам да изясня от психологическа гледна точка една толкова чужда на баналното, толкова горда и толкова затворена в себе си личност, която бе отчаяла повечето автори на романизовани биографии, тъй като не са могли да открият в живота му нищо, за което да се заловят — нито бурната младост на Рафаел, нито тръпчивата миризма на кръвта на гилотинираните, примесена с уханието на тамян в „Коронясването“ на Давид, нито наситените с музика интимни истории на Дьолакроа! Ала от идеята до осъществяването й има дълъг път и признавам, че вече бях готов да изоставя Дега, когато прочетох в едно списание обстойната статия на Сартър за Тинторето „Венецианският затворник“. Ето един чудесен откъс от статията:

… Нещастието бе обрекло Якопо да бъде, без сам да знае това, свидетел на една епоха, отказваща сама да се опознае. Сега ние изведнъж разкриваме смисъла на тази съдба и тайната на венецианската омраза срещу него. Никой не обича Тинторето: патрициите — защото той им разкрива пуританизма и мечтателното бунтарство на третото съсловие; занаятчиите — защото той събаря цеховия ред и разкрива клокочещата омраза и съперничество под привидната професионална солидарност; патриотите — защото чрез своята страстна живопис и отсъствието на бога в нея неговата четка им разкрива един абсурден и несигурен свят, в който всичко е възможно, дори гибелта на Венеция. И все пак, ще си кажем, обуржоазилият се художник поне се е харесвал на класата, към която се е присъединил. Но не! Буржоазията далеч не го приема безрезервно; той непрекъснато я очарова, но и често я плаши. Защото тя самата не се е самоосъзнала…

Този, възвърнат ни от Сартър, Тинторето, все едно че беше Дега! Той ми вдъхна смелост, заради която аз забравих, че Пол Валери бе написал „Дега. Танцът. Рисунката“, че Льомоан беше посветил живота си на съставянето на един монументален каталог на творчеството на „отшелника“ от улица Виктор Масе и че не е лесно да пишеш след тях. Откъде да започна?

„Онова, което според мен е важно за един човек — беше писал Валери — не са нито случайностите, нито неговото рождение, нито любовните му истории, нито нещастията му. Почти нищо от онова, което може да се наблюдава, не може да ми послужи. Аз не намирам там ни най-малкото просветление, което да ми разкрие действителната стойност на човека и да го разграничи отчетливо от всеки друг и от мен самия. Не твърдя, че сам не съм проявявал често интерес към тези подробности, които не ни дават нищо съществено; онова, което ме интересува, невинаги е най-важното за мен и това се случва с всекиго, но човек трябва да се пази от чисто забавното.“

Как да разреша задачата, която си бях поставил, съчетавайки безболезнено изискванията, които всяко печатно издание ни налага, със стремежа да не изпадна в твърде методично ровене в дати и в различни източници, с една дума, да не се получи едно леко отблъскващо поради безпристрастната си суховатост критическо изследване, каквито се нравят на преподаващите история на изкуството? Признавам, че дълго се колебах, ала книгата, която човек започва да пише, съумява по хиляди начини да заобиколи, да надмине и да промени волята на автора и затова най-добре е да се остави да върви по пътя, който сама си е избрала.