Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Et après…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Гийом Мюсо

Заглавие: И след това…

Преводач: Владимир Атанасов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: януари 2005

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Мария Вачева-Щърбанова

ISBN: 954-321-104-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9887

История

  1. — Добавяне

20

Без никакво съмнение, има прилика между приятелството и любовта.

Дори бихме казали, че любовта, това е едно полудяло приятелство.

Сенека

Дъждът валеше като из ведро.

Позвънил бе на вратата, но Малори не се бе върнала още.

Застанал на отсрещния тротоар, дебнеше редките коли, които поемаха по малката стръмна уличка, за да стигнат до централния път.

По дяволите, изливаше се истински потоп! И нито едно местенце да се прислониш. Безполезно бе, то се видя, да се предпазваш от дъжда под някоя веранда на съседните къщи: местните хора с право си бяха спечелили репутацията, че се обаждат на полицията веднага щом видят някоя подозрителна личност да се мотае наоколо. Ето защо най-доброто бе да стане незабележим, ако ще да се окаже мокър до костите.

Сладостта на калифорнийския живот, казваш… — помисли си Натан, разтърсен от мощна кихавица.

Чувстваше се глупав и жалък, обсебен от властта на смъртта, която постоянно тежеше върху раменете му.

Какво ли търся тук?

Малори сигурно нямаше да се върне по светло, или пък щеше да бъде придружена от Тайлър. Във всеки случай, знаеше, че дори да бъде сама, нямаше да му предложи нищо друго освен безразличие и равнодушие.

По дяволите! Нямаше сухо местенце по него. Трепереше и тракаше със зъби. Никога не бе изпитвал толкова силно усещане, че е пропилял напразно живота си.

В мига, в който дъждът удвои своята сила, бронята на поршето се закова пред малката къща.

Натан присви очи. От мястото, където се намираше, не можеше да различи бог знае какво, но имаше усещането, че нито Малори, нито Тайлър излизат от колата. Човек би казал, че си говорят нещо важно. А може би… се целуват?

Опита се да се приближи още малко, но завесата на дъжда предпазваше пространството в купето от любопитни погледи. След две или три минути Малори излезе от колата, поколеба се сякаш за миг, сетне се затича към дома.

Поршето се отдалечи с пълна скорост, заливайки с потоци вода всичко по пътя си.

След малко лампите в къщата се запалиха една след друга, очертавайки силуета на Малори зад пердетата от муселин.

Натан се чувстваше самотен, безпомощен, без никаква представа какво да направи. Той, който имаше самочувствието, че е човек на действието, бе в този момент напълно парализиран. Нима желанието да каже на тази жена, че все още я обича, имаше какъвто и да е смисъл?

Внезапно вратата се отвори и той я видя да излиза до средата на улицата, сякаш загърната в завесата на дъжда.

Какво я прихваща да излиза така без чадър? — запита се той.

В същия миг небето бе разкъсано от няколко светкавици, последвани от мощен гръм.

Тя се завъртя около себе си, взирайки се във всички посоки, след което извика:

— Натан?

 

 

От свещите се носеше мирис на канела.

Той бе съблякъл ризата си и се бършеше енергично с една кърпа.

Тъжното и дъждовно време подсилваше още повече уюта в апартамента на Малори. Цветя и багри развеселяваха всяко кътче на хола. Забеляза липсата на елха и на празнична украса, но това не го изненада: Коледа винаги бе предизвиквала усещане за тревога у жена му.

Преметна на закачалката сакото и панталона си и ги сложи да съхнат над радиатора. Сетне се загърна в дебело одеяло и се потопи в купчината многоцветни възглавнички, натрупани върху канапето. С това си действие наруши покоя на една котка с тигрова окраска, която се бе отдала на сладка дрямка. Недоволна, че са нахлули в топлото й леговище, тя нададе недоволно мяукане.

Не бе нито персийка, нито сиамка, а едра „улична превъзходна“, намерена от Малори край къщата и прибрана, за да си правят компания със зайчето на Бони.

— Ела, коте, не се бой.

Адвокатът я хвана пъргаво и я сложи да легне до себе си. След няколко ласки зад ушите и под муцуната котката прие да сподели територията си и извести за своето задоволство с продължително и силно мъркане.

Натан се настани още по-удобно, унасяйки се от равномерните звуци на котката, а после се почувства толкова уморен, че на свой ред затвори очи.

Отвън бурята се усилваше още повече и каскади от светкавици пронизваха небето, придружени от заплашителен тътен.

 

 

Малори приготвяше кафе в кухнята.

Бе пуснала радиото, от което тихичко се разнасяше стара песен на Ван Морисън, която тя много обичаше.

Вратата към хола бе отворена. Малори се наведе встрани, за да погледне крадешком към Натан. Забеляза, че бе затворил очи и както някога, когато го гледаше как спи, огромна вълна от нежност я заля цялата.

Как преди малко бе почувствала присъствието му, без дори и да подозира, че не се е качил в самолета? Сигурно никога няма да си обясни това. Така си беше. Изведнъж някаква тайнствена сила я бе тласнала да излезе навън под дъжда, за да го търси. Бе завладяна от абсолютната увереност, че той би трябвало да е тук някъде, от другата страна на улицата, и я чака. Не за пръв път нещо такова се случваше между тях. Подобно на своя съпруг, и тя не изпитваше дълбоко религиозно чувство. Въпреки това помежду им съществуваше някаква духовна връзка — и тайнствена, и успокояваща, за която никога никому не бе споменавала от страх, че ще изглежда смешна. Тази връзка започваше от ранното им детство.

Погледна го отново. Защо ли се бе върнал? Още на обяд бе заинтригувана от хирурга, който бе дошъл с него, и през съзнанието й бе пробягало съмнението, че нещо не е наред. Дали Натан не бе болен? Напоследък в разговорите им по телефона на няколко пъти бе усетила тревога в гласа му, а току-що, под проливния дъжд, бе прочела страх в погледа му.

Добре познаваше мъжа, легнал върху канапето й. Познаваше го така, както не би могла да опознае никого другиго на тази земя. И доколкото можеше да си спомни, никога нищо не бе в състояние да уплаши Натан дел Амико.

 

 

Зимата на 1984 година

Женевското летище

В залата за пристигащите самолети Малори чака.

Бяха се чули за последен път преди три дни и днес тя се готви да посрещне съвсем сама своя двадесети рожден ден в този санаториум на шест хиляди километра от своя дом.

Бе го помолила да не идва: полетът Ню Йорк-Женева е прекалено скъп и тя много добре знае, че няма достатъчно пари и страда от това. Разбира се, би могла да му помогне в плащането на билета, но той никога не би приел подобно нещо. Въпреки това е дошла да изчака самолета на „Суис еър“. Просто в случай че…

Тръпнеща и напрегната, тя трескаво оглежда първите пътници, които влизат в залата.

 

 

Няколко месеца преди това, в момент, когато бе убедена, че окончателно се е справила със своя проблем, тя отново бе затънала в него. Дори скорошната й среща с Натан никак не й бе помогнала. Възродената й любов се бе сблъскала с прекалено много препятствия: враждебността на родителите й, социалните бариери, географската отдалеченост… Дотам, че отново бе започнала бързо да слабее, за да стигне в края на краищата до едва четиридесет килограма.

Отначало бе успяла без особени усилия да прикрие загубата на тегло и от своите родители, и от Натан. Когато се връщаше вкъщи през ваканциите, тя по някакъв начин съумяваше да остави впечатлението, че е в прекрасна форма. Но не след дълго майка й бе забелязала промяната в нея. Тогава Уекслърови бяха постъпили в обичайния за тях стил: избягвайки половинчатите мерки, бяха предпочели безупречното и радикално решение, което според тях би трябвало да реши проблема веднъж завинаги.

Вследствие на това тя се бе озовала в тази швейцарска клиника — едно много скъпо заведение, специализирано в лечението на характерни за младежката възраст психически заболявания. Ето че минава третият месец, откакто е в тази проклета почивна станция. Може и да се оплаква, но все пак е редно да признае, че лечението е ефикасно, защото отново се храни нормално и отчасти е възстановила обичайната си енергия. Въпреки това всеки ден е непрестанна битка, борба срещу разрушителната сила, която живее вътре в нея.

Всички лекари не спираха да й обясняват, че отказът й да се храни изразява страдание, което най-напред самата тя трябва да определи, ако иска да оздравее.

Но дали това наистина бе страдание?

Да, възможно бе да се погледне на нещата и от такъв ъгъл. О, тя не бе имала трудно детство, нито пък бе сполетяна от някаква очевидна травма. Не, това бе нещо много по-неуловимо, едно усещане, което се бе вселило в нея още от детството и което ставаше все по-натрапчиво в годините на юношеството.

То можеше да я връхлети навсякъде, по всяко време. На големите булеварди например, когато се разхождаше заедно с приятелки, обикаляйки шикозните магазини в града. Достатъчно й бе да мине покрай бездомниците, които спяха, загърнати в картонени плоскости под снега. Всеки път бе едно и също: като че ли никой не им обръщаше внимание. И в действителност никой не им обръщаше внимание. Но тя, Малори, не виждаше повече нищо друго освен тях: тези изгорени от студа лица закриваха останалия свят, докато в очите на другите бяха сякаш прозрачни. Нима след всичко това е изненадващо, че бе изгубила всякакъв интерес към житейските подробности! Ясно съзнаваше, че е привилегирована по рождение, и страдаше от някакво чувство за вина, което правеше това съжителство между богатство и мизерия непоносимо.

 

 

Групата от новопристигналия самолет оредява. Последните пътници слизат с ескалатора, след като са преминали през митницата.

Тя силно стиска палци.

Ако е започнала отново да се храни, то до голяма степен е заради него: връзката й с Натан е онази котва в нейния живот, онзи ключ към щастието, който копнее да съхрани на всяка цена.

Тъкмо вече започва да се отчайва, той внезапно се появява в горната част на ескалатора. Наистина е той, с типичната си шапчица на „Янките“ и плътния си светлосин пуловер, който му бе подарила за рождения му ден.

Тъй като не очаква да го посрещнат, Натан не се старае да се оглежда. Тя не му прави знак веднага, оставяйки го да се запъти към въртележката за багажите.

Сетне събира кураж да го повика.

Той се обръща, по лицето му се изписва истинска изненада, хвърля сака си, за да се устреми към нея, и я прегръща силно.

Тя се оставя в ръцете му, наслаждавайки се в пълна степен на този скъпоценен миг. Заравя си нежно главата в извивката на неговото рамо, вдъхвайки уханието му като опияняващ парфюм. Блажена от неговата прегръдка, в продължение на цяла минута остава със затворени очи. Струва й се, че са се възвърнали част от прекрасните аромати на детството, когато угризенията и трудността да се живее не съществуваха.

— Знаех си, че си способен да ме намериш и на края на света — шегува се тя, преди да му даде кратка целувка.

Той я гледа в очите и й казва с тържествен тон:

— Бих отишъл още по-далече, по-далече и от края на света…

Точно в този миг тя знае с непоколебима сигурност, че Натан е мъжът на живота й.

И че винаги ще бъде така.

 

 

— Не те чух да идваш — промърмори Натан, отваряйки очи.

Малори постави чаша горещо кафе на една табуретка от грубо обработено дърво.

— Закачих панталона ти на сушилката. Скоро ще можеш да се облечеш.

— Благодаря.

Те се бяха приели без условности, като стари любовници, които добре са се опознали, преди да бъдат разделени от превратностите на живота.

— Какви са тези багажи? — попита я той, показвайки две пътни части, поставени близо до вратата.

— Поканиха ме да участвам в подготвителна конференция за социалния форум в Порто Алегре. Отначало им отказах заради Бони, но тъй като ти я взе по-рано…

— Какво? Ще заминаваш за Бразилия?

— Само за три или четири дни. Ще се върна за Коледа.

Малори отвори едната от чантите и извади нещо отвътре.

— Дръж, облечи това, или ще се простудиш до смърт — каза тя, подавайки му една изгладена тениска. — Старичка е, но мисля, че все още ще ти отива.

Той разгъна фланелката и веднага я позна: бе тази, с която бе облечен в онази паметна вечер, когато за пръв път се бяха любили. Това бе толкова отдавна.

— Не знаех, че си я запазила.

За да не даде възможност на неловкостта да се установи помежду им, Малори взе един голям шал, който бе хвърлен върху канапето, и се загърна в него.

— Брр… наистина не е особено топло — потрепери тя.

Сетне излезе за няколко секунди, за да се върне с бутилка мексиканска текила в ръка.

— Ето един от най-приятните начини човек да се постопли — продължи тя, подавайки му чаша с питието.

За пръв път от цяла вечност той видя усмивка по лицето на своята жена и тази усмивка бе за него.

— ¡A tu salud![1] — както би казала Бони.

— ¡A tu salud! — отговори Натан.

Чашите им звъннаха, а сетне, както повелява традицията, изгълтаха алкохола на един дъх.

Тя придърпа към себе си края на одеялото и седна до него на канапето. После сложи глава на рамото му и затвори очи.

— Доста време трябва да е минало, откакто не сме си говорили двамата, не мислиш ли?

Дъждът продължаваше да вали, шибайки прозорците и оставяйки дълги отвесни вадички вода върху стъклата.

— Кажи ми какво те тормози.

— Нищо — излъга Натан.

Бе решил да не й говори за Вестителите. Тази история бе прекалено ирационална, на границата на свръхестественото. Малори можеше да го вземе за луд и да се разтревожи, че е оставил Бони в ръцете на Гудрич.

Но тя настоя:

— Не ми се струва, че всичко е наред. От какво се боиш?

Този път той не излъга.

— Да не те загубя.

Вместо да отговори на въпроса й, Натан я попита:

— Как стигнахме дотук, Малори?

— Ти го знаеш много добре.

Той зарея поглед в празното пространство.

— Нищо нямаше да се случи, ако не бе смъртта на Шон.

Тя се нервира:

— Остави Шон където е! Ти престана да бъдеш онзи, когото обичах, Натан, това е всичко.

— Любовта не може да си отиде така.

— Не съм казала, че съм престанала да те обичам. Просто видях, че ти вече не си този, когото съм обичала в началото.

— Но ти ме познаваш от осемгодишен. Естествено, че съм се променил. Всичко на този свят се променя.

— Не се прави, че не разбираш: целият ти живот се въртеше само около работата. Престана изобщо да ми обръщаш внимание.

— Трябваше да работя! — защити се той.

— Но нищо не те задължаваше да унижаваш баща ми с това дело! Ти постави своята гордост пред любовта на жена си.

— Не аз, а Джефри търсеше това. Не забравяй всичко, което твоето семейство направи с майка ми.

— Но аз не съм моето семейство и ти изобщо не се сети за мен. Толкова се отдалечи от мен, Натан; нищо не можеше да те задоволи, все бе зает да търсиш съвършеното щастие.

Той се опита да се оправдае:

— Исках това щастие за всички нас. За теб, за децата…

— Но ние го имахме, Натан. Ти не си даваше сметка, но ние го имахме! Какво ти трябваше повече? Още пари? И за какво? Да купиш трета кола, после четвърта? Да играеш на глупавия си голф в някой изискан клуб, това ли?

— Исках да бъда достоен за теб, Малори. Да ти покажа, че съм успял.

Тя вече бе много ядосана.

— А! Дойдохме си на думата! Да ми покажеш, че си успял: великата амбиция на Натан дел Амико!

— Не можеш да разбереш това, Малори. В средата, от която произлизам…

Тя не го остави да продължи.

— Знам много добре къде си роден и колко трудно е било за теб — каза тя, заковавайки като с чук всяка произнесена дума, — но животът не е нито състезание, нито война, и ти не си задължен да доказваш своя успех където трябва и където не трябва.

Тя скочи от канапето.

— Малори!

Опита се да я задържи, но тя остана глуха за призива му. Потърсила бе убежище в отсрещния ъгъл на стаята. Там, сякаш за да намери начин да се успокои, запали няколко малки свещички, които плаваха в голяма стъклена купа, превърната в светилник.

Натан се приближи до нея и се опита да сложи ръцете си върху раменете й. Тя обаче с рязко движение се освободи.

— Погледни това, чети — каза тя, хвърляйки му един брой от „Ню Йорк Таймс“, който лежеше върху масата в хола.

Въпреки че живееше в Калифорния, Малори продължаваше да бъде абонирана за нюйоркския всекидневник, който преглеждаше от край до край още от студентските си години.

Натан го хвана във въздуха и прехвърли заглавията:

Охайо: Въоръжен с пистолет малолетен убива трима души в своето училище.

Чили: Изригването на вулкан вещае хуманитарна катастрофа.

Африка: Стотици хиляди бежанци по пътищата в района на Великите езера.

Близкият изток: Нов взрив на напрежение след самоубийствен атентат.

След няколко секунди тя го попита с много тъжен глас:

— Какъв смисъл има този живот, ако не можеш да го споделиш с някого?

Очите й се навлажниха. Тя го гледаше гневно.

— Какво по-важно можеше да има за теб, освен да споделиш любовта си с нас?

Тъй като той не отговори, Малори продължи:

— Изобщо не се чувствах спокойна да живея с някой, който е непогрешим. Би могъл поне пред мен да признаеш своите слабости. Би могъл да ми се довериш…

Всичко това искаше да каже: ти толкова ме разочарова.

Той погледна Малори, а очите му блестяха. В думите й имаше истина. Въпреки това не заслужаваше да поема вината за всичко само върху себе си.

— Във всеки случай, аз поне запазих халката си — извика той, показвайки безименния си пръст. — Запазих халката си, докато ти се осмеляваш да водиш този нещастен малоумник на обяд в нашия ресторант!

Натан продължаваше да размахва венчалната си халка пред очите на Малори почти като адвокат, който вади решаващо доказателство пред съдиите.

Но не се намираше на поредната си пледоария. Застанал бе пред жената, която обичаше и която го гледаше така, сякаш искаше да каже: Не ме подценявай до такава степен, не ми хвърляй това обвинение. С бавни движения извади от деколтето на пуловера си малка верижка, в края на която бе окачена халка от бяло злато.

— Аз също съм запазила моята халка, Натан дел Амико, но това не доказва абсолютно нищо.

Сега вече сълзите искряха в очите й. Тя обаче се опита да продължи онова, което бе започнала.

— И понеже искаш да си говорим за Винс, знай, че той няма нищо общо с нас.

Сетне добави, повдигайки рамене.

— Впрочем, ако все още не си разбрал, че манипулирам тази жалка креатура, значи не си особено проницателен.

— Често губя проницателността си, когато става дума за теб.

— Аз се възползвам от него. Не се гордея особено с това, но го използвам. Този тип притежава огромно богатство и ако мога да направя нещо, за да го накарам да даде част от него в помощ на най-нуждаещите се, ще го придружа до всички ресторанти на света.

— Доста цинично като начин на действие — отбеляза Натан.

Тя се засмя невесело.

— „Цинизмът и дързостта са двата основни стълба на бизнеса.“ Вие сте ме учили на тези неща, господин велики адвокате, да не би да сте забравили?

Сетне извади от джоба си пакетче с книжни кърпички и си избърса очите. Той не посмя повече да се приближи до нея от страх, че може да бъде отблъснат. Вместо това обиколи тихомълком стаята, отвори прозореца и пое дълбока глътка от чистия въздух. Тежките черни облаци като че ли се бяха отправили на север.

— Вече почти не вали — отбеляза той, за да понамали напрежението.

— Дъждът е последното, което ме интересува! — сопна му се Малори.

Той се обърна към нея. Лицето му бе набраздено от бръчки, а кожата му бе бледа, почти прозрачна. Страшно му се искаше да й каже, че винаги е била на първо място в живота му и че завинаги ще продължава да бъде все там. Но онова, което посмя да отрони, бе:

— Знам всичко това, Малори.

— Какво знаеш?

— Всичко, което ти току-що каза: че щастието не се ограничава с материалното благополучие. Че щастието е преди всичко споделяне: споделянето на удоволствия и провали, споделянето на един и същ покрив и на едно и също семейство… Сега знам всичко това.

Разпери ръце в знак на безсилие и й се усмихна виновно.

Тя го погледна разбиращо. Когато се проявяваше по този начин, той неизменно й напомняше за малкото момче, което бе някога и на което тя не можеше да устои.

Изоставила всичките си упреци, тя изтича и се притисна към гърдите му. Не биваше да бъде прекалено несправедлива към него, защото знаеше, че след смъртта на Шон заравянето в работата бе за Натан единственото убежище, което той бе в състояние да открие за своето страдание.

И не можеше да го съди за това, дори да съжаляваше, че не бяха съумели да останат сплотени, макар да бяха участници в една и съща драма.

Малори затвори очи. Още не бе си тръгнал, но знаеше, че след няколко минути отново болезнено ще изживее отсъствието му.

Според биолозите голяма част от любовното чувство се свежда до взаимодействието на молекулите и химическите вещества, които се освобождават в мозъка, възбуждайки желанието и влечението. Ако нещата стоят така, явление с подобно въздействие протичаше неизменно всеки път, когато бе в допир с него.

Толкова й се искаше този миг да продължава най-малко цяла вечност. Въпреки това положи неистово усилие, за да сложи края му. Моментът не бе подходящ за това. Чувстваше силно привличане, но искаше още страшно много неща от него.

— Трябва да тръгваш, иначе ще изтървеш последния самолет — каза тя, като се отдели от прегръдката му.

Застанал на външната врата, Натан се опитваше да намери в себе си нужната решителност да си отиде. Двигателят на таксито, което бе повикал, работеше повече от пет минути на празен ход. Как да й обясни, че това бе може би последното им довиждане, последната усмивка, последното докосване?

— Ако ми се случи нещо, бих искал на всяка цена ти…

— Не говори глупости — прекъсна го тя.

— Това не са глупости, Малори, представи си, че…

— Казвам ти, че ще се видим, Нат. Обещавам ти.

Тъй като никога не го бе лъгала, страшно му се искаше да й повярва, дори този път.

Тя сложи една целувка в кухината на шепата си, сетне погали леко бузата на своя съпруг.

Той тръгна към колата, но не се сдържа и се обърна, за да отправи последен поглед към нея. Последният поглед на един мъж, който се боеше, че ще загуби завинаги жената, която обожаваше. Последният знак на признателност от една душа, която бе имала шанса да намери своята половина на тази земя.

Гледайки го да се отдалечава в пречистения от дъжда въздух, Малори хвана халката, която висеше в края на верижката си.

Стисна я с всичка сила и като някакво заклинание изрецитира наум:

Нашата любов е неумолима като смъртта.

Големите води не ще я достигнат и реките не ще я потопят.

Бележки

[1] За твое здраве! (исп.).