Гийом Мюсо
И след това… (13)

11

Тя прилича на дъга в небето…

Ролинг Стоунс

13 декември

Когато рано на следващата сутрин Натан слезе в хола, Гудрич вече бе заминал на лов за морски пъстърви. Върху масата бе оставил бележка:

Като си тръгвате, заключете вратата и пуснете ключа в пощенската кутия.

Без да се бави повече, той се качи в колата и пое по посока на Стейтън Айлънд. Докато караше, не преставаше да размишлява върху смесицата от неприязън и привличане, която изпитваше към Гарет. Разбира се, този човек често го изкарваше извън кожата, но на моменти помежду им възникваше някаква съвършена близост, сякаш бе негов родител, и трудно можеше да се намери задоволително обяснение на тези така противоположни усещания.

Натан прекара деня в дебнене на Кендис и нейното семейство. Сновеше като совалка между кафенето и малкото им жилище.

Този път бебето остана целия ден с дядо си. Отвън Натан не можеше да вижда какво се случва във вътрешността на къщата. В замяна на това забеляза, че когато му се допушеше, „Клинт“ винаги излизаше на терасата. Възрастният мъж работи спокойно цялата сутрин, а сетне изведе внучето си на следобедна разходка. Личеше, че се чувства прекрасно с малкото дете, когато го покриваше да не се простуди и тикаше с уверени движения количката.

Натан ги наблюдаваше отдалеч, разхождайки се между партерите в английски стил и тропическите растения в парника на ботаническата градина. Ако се бе приближил, щеше да чуе как „Клинт“ тананика стари песни от американския Юг, за да приспи детето.

През всичките тези часове, които прекара сам в колата, Натан често се връщаше в мислите си към Малори: към щастливите мигове, които никога повече няма да се върнат, към нейната усмивка, към характерния начин, по който се шегуваше с него и го поставяше на място.

На няколко пъти се опита да се свърже със Сан Диего, но всеки път попадаше на телефонния секретар.

Целият свят се бе обърнал с главата надолу. В тези моменти на потиснатост в съзнанието му винаги нахлуваше образът на неговия син.

Припомняше си всичко и всичко му липсваше: допирът с него, мекотата на бузките му, топлината на фонтанелата му и малките му ръчички, които размахваше във всички посоки, преди да заспи.

Тогава се зае още по-силно да чопли своята рана, като започна болезнено да си представя всичко онова, от което бе навеки лишен: първата му истинска Коледа, първите му стъпки, първото му зъбче, първите му думи…

 

 

На свечеряване Кендис мина за малко през къщи, след което отново излезе. През петъчните вечери тя се бе наела на допълнителна работа в един местен бар средна ръка. Разбира се, би предпочела да остане у дома в компанията на баща си и на малкия Джош. Тримата биха могли да си прекарат чудесно: да сготвят нещо вкусно, да запалят огъня в камината, да си пуснат музика… Но не можеше да откаже появилата се възможност да припечели малко. Коледа наближаваше. Този празник бе извор на голяма радост за нея, но бе също така и извор на разходи.

Кендис излезе от банята и отвори леко вратата на стаята, където бе малкият. Бе й се сторило, че го чува да плаче. Приближи се до леглото му. По всичко личеше, че Джош спи със съня на праведник. Лъжлива тревога, но по-добре да е нащрек: онзи ден съседката й Таня Вейсроу й бе разправяла за епидемия от грип, която върлувала из района.

Успокоена, тя излезе от стаята, след като сложи лека целувка върху бузката на детето. Пътьом хвърли един поглед върху стенния часовник в хола. Смяната й започваше след двадесет минути. Трябваше да бърза, за да не закъснее. Приготви се пред голямото поолющено огледало, нахлузвайки бързо полата и блузата на своята униформа. Джо, собственикът на бара, искаше сервитьорките му да изглеждат секси, както често обичаше да им напомня.

Целуна баща си, изслуша препоръките му да внимава, не се съгласи със забележката за облеклото си („татко, аз отдавна не съм на четиринадесет години!“) и потъна в нощта. Бе щастлива, че отново живее заедно с него. Чувстваше се сигурна, че вкъщи има мъж, а и той толкова се прехласваше пред Джош…

Наложи се да направи няколко опита, за да запали своя стар пикап — първата и единствена кола, която бе притежавала досега и която бе закупила в праисторически времена (по всяка вероятност в началото на управлението на Джордж Буш Старши…)

Наистина, машината не беше в първа младост, но щом успееше да запали, вършеше прекрасна работа на къси разстояния.

Тази вечер Кендис бе в хубаво настроение. Тя пусна радиото и се впусна да припява на Шаная Туейн: Мили! Аз се чувствам истинска жена!

Тананикането й бе прекъснато от дълга прозявка. Господи, колко бе уморена! За щастие, утре бе нейният почивен ден. Можеше да се поизлежава, да вземе за малко и Джош при себе си в леглото. Сетне щеше да излезе на пазар за коледните подаръци. Бе хвърлила око на две хубави плюшени играчки в търговския център: една смешна мечка и една костенурка с дълъг врат, която й се бе сторила много симпатична. Джош бе още мъничък. На тази възраст децата много обичат играчките, които могат да вземат при себе си на заспиване. След няколко години, когато поотрасне, ще му купи колело, после — книги и компютър.

Кендис отново се прозина. Напук на всичко, което някои говорят, животът в тази страна никак не е лесен. Всеки месец тя се опитваше да задели по няколко долара за бъдещото учение на Джош, но много мъчно успяваше да свърже двата края, затова малко свежи пари нямаше да й се отразят никак зле. Да, Джош ще отиде в университет. И Кендис се надяваше, че един ден ще има добра професия: да речем, лекар, учител или може би адвокат.

 

 

19 часа 58 минути

Тя спря пикапа си на паркинга пред бара едновременно с един огромен син джип и влезе в „Сали“, където вече цареше гореща атмосфера. Обичайната продажба на напитки вече бе на три четвърти изпълнена. Бирата течеше като река, а музиката на Спрингстийн гърмеше с пълна сила. Това бе една народна атмосфера, характерна повече за Ню Джърси, отколкото за Ню Йорк.

— Ето я красавицата на красавиците — подкачи я Джо Конъли, който седеше зад своя тезгях.

— Здравей, Джо.

Конъли бе бивше ченге от Дъблин, установил се в Стейтън Айлънд преди около петнадесет години. По мнението на всички неговият бар бе чисто място, посещавано най-вече от полицаите и пожарникарите в града. Откакто работеше тук, Кендис никога не бе имала какъвто и да било сериозен проблем: споровете никога не се израждаха в схватки, а сервитьорките бяха на почит и уважение.

Младата жена завърза престилката си и започна работа.

— Здрасти, Тед, какво искаш да ти донеса?

 

 

20 часа 46 минути

— Имаш си опашка, красавице.

— Какви ги разправяш, Тами? — учуди се Кендис.

— Казвам ти, че си имаш опашка. Оня тип с тузарските дрехи в края на бара не е спрял да те бройка, откакто си дошла.

— Ти съвсем си откачила, миличка — отговори Кендис, повдигайки рамене.

Тя вдигна поредния поднос, пълен с халби бира, и се отдалечи, хвърляйки за всеки случай едно око към бара. Въпросният мъж се бе втренчил в нея. Никога не го бе виждала тук. Нямаше вид нито на ченге, нито на пожарникар. За частица от секундата погледите им се срещнаха и тогава се случи „нещо“.

Само да не си въобрази, че искам да го свалям — помисли си Кендис.

Само да не си въобрази, че искам да я свалям — помисли си Натан.

Откакто бе дошъл тук, той се питаше как да влезе в контакт с младата жена. Въпреки че бе защитавал точно обратното пред Гарет, не можеше да прогони тревогата си за нея. Трябваше на всяка цена да разбере дали нещо в живота на Кендис можеше да предизвика опасения за скорошната й смърт.

Но как да подходи към едно момиче в петък вечер в обстановката на простичък бар, освен с шеговит и закачлив тон?

 

 

21 часа 04 минути

— Вие май сте нов в този край? — попита го Кендис.

— Така е. Аз съм адвокат от Манхатън.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря, скоро ще сядам зад волана.

Кендис се приближи към Натан и му довери с усмивка:

— Ако не си поръчате втора бира, старият Джо ще се разсърди и може да поиска да напуснете, защото заемате място на бара, а не си поръчвате.

— Много добре, донесете ми тогава втора бира.

 

 

21 часа 06 минути

— Общо взето, хваща окото — прецени Тами, отваряйки многобройни бутилки „Будвайзер“ със смайваща бързина.

— Стига с твоите глупости, моля те.

— Каквото и да ми говориш, не е нормално за едно хубаво момиче на твоята възраст да си няма някого!

— Нямам нужда от мъж в живота си точно в този момент — заяви Кендис.

Но произнасяйки тези думи, тя си припомни с тъга своите първи любовни приключения. Видя се принудена да признае, че така и не бе имала някаква сериозна връзка. Кратки истории тук и там, но никога нещо достатъчно стабилно, за да си помисли, че е дошъл моментът да създаде истинско семейство. За миг в съзнанието й се мярна бащата на Джош — дребен търговски представител, когото бе срещнала на купон у една стара приятелка от гимназията. Защо се бе оставила на този мъж да й завърти главата? На какво се бе надявала? Той бе по-скоро симпатичен, говореше сладкодумно, така си беше, но Кендис в края на краищата не бе измамена. Спомените й се въртяха все около онази вечер, около онзи кратък момент, в който бе почувствала отчаяната потребност да съществува в погледа на някой друг. Това илюзорно желание не бе траяло по-дълго от времето за една прегръдка в леглото, но за своя най-голяма изненада след няколко седмици бе открила, че е бременна и че за сетен път е намерил потвърждение старият принцип, според който никое противозачатъчно средство не е сто процента ефикасно. От цялата история Кендис не бе съхранила никаква горчивина, тъй като този епизод й бе поднесъл най-хубавия подарък на света — малкия Джош. Тя бе известила бащата на детето за своята бременност, без да му поиска нито помощ, нито издръжка. Съжаляваше единствено за това, че той никога не бе поискал да види своя син. Разбира се, би предпочела да има някого редом до себе си при отглеждането и възпитанието на детето, но действителността бе тази и това бе всичко. „Forgive and forget“^[1] — както би казал баща й.

 

 

21 часа 08 минути

— Ето и вашата бира.

— Благодаря.

— И така, какво ви води насам, господин адвокате от Манхатън?

— Наричайте ме Натан.

— Какво ви води в нашия бар… Натан?

— В действителност, дойдох, за да поговоря с вас, Кендис.

Младата жена изненадано се отдръпна назад.

— Откъде знаете името ми? — попита го тя с неприязнен тон.

— Всички тук ви наричат Кендис… — обясни той, въздъхвайки.

— Добре — съгласи се тя, смекчавайки интонацията. — Една точка за вас.

— Слушайте — реши се той, — когато ви свърши смяната, навярно бихме могли да пийнем по нещо на някое друго място?

— Губите си времето с мен — увери го тя.

— Не се опитвам да ви ухажвам, честна дума.

— Безполезно е да настоявате, наистина.

— Устата ви казва „не“, но очите ви казват „да“.

— А това пък си е истинско ухажване. Дори, бих казала, дебелашка свалка. Имам чувството, че са ми го казвали вече десетки пъти.

— Ухаете на жасмин — задоволи се да отбележи Натан.

 

 

21 часа 12 минути

Наистина, съвсем не изглежда зле в края на краищата.

 

 

22 часа 02 минути

— Мога ли да си поръчам трета бира?

— Но вие дори не сте започнали втората.

— Защото не искам да загубя мястото си на бара.

— И какво толкова интересно има на това място?

— Възможността да ви гледам.

Тя повдигна рамене, но не успя да скрие усмивката си.

— Щом е достатъчна за вашето щастие…

— Помислихте ли върху моето предложение?

— Вашето предложение?

— Да изпиете една чаша с мен след края на смяната.

— Сервитьорките никога не излизат с клиенти, това е правило тук.

— Когато барът затвори, вие няма да сте вече сервитьорка, а аз няма да съм вече клиент.

— Типична забележка на адвокат.

Нещо, което в устата й не беше кой знае какъв комплимент.

 

 

22 часа 18 минути

Готин е, но прекалено сигурен в себе си.

 

 

22 часа 30 минути

— Във всеки случай, никога не излизам с женени мъже — заяви му тя, посочвайки халката, която Натан винаги носеше на пръста си.

— Грешите, женените мъже са по-интересни, нали затова вече са били харесани.

— Доста глупаво обяснение — прецени тя.

— Това беше шега.

— Плоска шега.

Натан тъкмо се канеше да й отговори, когато Джо Конъли се приближи към тях.

— Всичко е наред, Джо — увери го Кендис.

— Толкова по-добре — промърмори той, отдалечавайки се.

Натан изчака, докато собственикът на бара си отиде на мястото, за да поднови своето предложение.

— А ако не бях женен, щяхте ли да приемете да изпием тази проклета чаша?

— Може би.

 

 

23 часа 02 минути

— В действителност, бях женен, но сега съм разведен.

— Какво ми доказва, че това е самата истина?

— Бих могъл да ви донеса документите по развода си, но не мислех, че те са необходими само за да поканя някое момиче да изпие с мен по една чаша.

— Оставете, ще се задоволя с честната ви дума.

— Значи, да?

— Казах ви, може би…

 

 

23 часа 13 минути

Защо ли ми вдъхва такова доверие?

Ако ми предложи още веднъж, ще му отговоря „да“…

 

 

23 часа 24 минути

Барът бе започнал постепенно да се изпразва. Якият рок на „Бос“ бе отстъпил на акустическите балади на Трейси Чапман.

Кендис си бе взела петте минути почивка и си говореше с Натан на една маса в дъното на бара. Помежду им бяха започнали да се носят вълните на взаимна симпатия, когато разговорът им бе внезапно прекъснат:

— Кендис, на телефона! — изкрещя Джо иззад своя тезгях.

Младата жена подскочи като ужилена. Кой ли можеше да й се обажда в работата по това време?

Разтревожена, тя пое слушалката и няколко секунди по-късно цялата радост бе отлетяла от лицето й. Пребледняла, тя затвори, направи няколко неуверени крачки, за да достигне бара, след което усети как губи почва под себе си. Натан, който бе проследил цялата сцена, се хвърли, за да я поеме в последния момент, преди да се строполи на пода. Все още в прегръдката му, тя се обля в сълзи.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Баща ми… Той… е получил сърдечна криза.

— И какво?

— Откарали са го с бърза помощ в болницата.

— Елате, аз ще ви хвърля дотам! — предложи Натан, грабвайки палтото си.

 

 

Болницата на Стейтън Айлънд — интензивното отделение на кардиологичния център

Все още облечена в своята униформа, Кендис се хвърли към лекаря, който се бе заел със случая на баща й, произнасяйки наум молитва новините да бъдат успокоителни.

Тя вече стоеше пред него. Можеше дори да разчете името му върху табелката, закачена за медицинската му блуза: доктор Хенри Т. Дженкилс. Погледът на Кендис бе умолителен: Успокойте ме, докторе, кажете ми, че няма нищо страшно, кажете ми, че ще мога да си го отведа у дома, кажете ми, че ще прекараме Коледа заедно. Аз ще се грижа за него, ще му приготвя билков чай и бульон, както ми ги правеше той, когато бях малка, кажете ми, че…

Но доктор Дженкилс бе придобил навика да не чете нищо в очите на своите пациенти, нито на техните близки. С годините се бе научил да се бронира, да не се „ангажира лично“. Това бе една необходимост за него: прекаленото съчувствие го дестабилизираше и му пречеше да си върши добре работата. Той леко отстъпи, когато Кендис се приближи рязко към него. Започна да говори, претегляйки внимателно думите си:

— Госпожице, вашият баща е имал само възможността да се обади на Бърза помощ, преди да падне върху плочките на кухнята. Когато лекарите го намерили, той показвал всички признаци на масивен инфаркт. При докарването му тук установихме спиране на сърдечната дейност. Направихме всичко, което бе по силите ни, за да го върнем към живот, но това бе невъзможно. Съжалявам. Ако искате да го видите, медицинската сестра ще ви придружи до стаята му.

— Не, не, не! — извика Кендис, обляна в сълзи. — Едва го бях намерила отново. Това не е справедливо! Не е справедливо!

Треперейки, с омекнали нозе, тя усети как светът се завъртя и някаква бездна се отвори под нея, но отново единствените ръце, които намери, за да я подкрепят, бяха тези на Натан.

Адвокатът взе нещата в свои ръце. Той се осведоми най-напред какво е станало с Джош. Казаха му, че детето е било откарано в болницата заедно с дядо си и че очаква майка си в педиатричното отделение. Сетне придружи Кендис до стаята, където почиваше вече безжизненото тяло на нейния баща. След като му благодари за помощта, младата жена го помоли да я остави сама за известно време.

Натан се върна в приемната и попита дежурните дали доктор Гудрич е на смяна тази вечер. Отговорът бе отрицателен. Тогава се порови в болничния телефонен указател и успя да се свърже с него в центъра за палиативно лечение.

— Вие съвсем сте се заблудили, Гарет — осведоми го той с безцветен глас.

Бе толкова развълнуван, че усещаше как слушалката трепери в ръката му.

— По отношение на какво? — попита го лекарят.

— Не бе Кендис тази, която трябваше да умре!

— Какво?

— Баща й беше.

— Слушайте, Натан, не разбирам нищо от това, което ми казвате.

Адвокатът си пое дълбоко дъх, за да овладее емоцията си.

— Аз съм в болницата — обясни той по-спокойно. — Бащата на Кендис току-що почина от сърдечна недостатъчност.

— Мамка му! — изруга от силната изненада лекарят.

Гласът на Натан трепереше, но този път от гняв:

— Значи не сте предвидили тази смърт, нали? Не сте забелязали ореолчето над главата му?

— Не — съгласи се Гудрич, — не бях предвидил нищо подобно, но аз така и не съм се приближавал достатъчно близо до този човек, за да мога да се произнеса по…

— Слушайте, аз наистина съм убеден, че трябва да теглим една дебела черта върху всичките ви мъгляви теории! Смъртта нанесе своя удар встрани, добре ще е да признаете това.

— Увличате се. Този човек бе вече на възраст, той може би и преди е страдал от сърце… Смъртта му не доказва нищо.

— Във всеки случай, Кендис е спасена, Гарет, това е всичко, което знам.

— Надявам се да сте прав, Натан, надявам се с цялото си сърце.

 

 

Жилището на Кендис Кук — три часа сутринта

Стаята тънеше в мрак. Само няколко коледни свещи, поставени близо до прозореца, позволяваха да се различават очертанията на предметите и на лицата. Кендис най-сетне бе заспала върху канапето в хола, но често потреперваше, а лицето й изглеждаше като обхванато от треска. Седнал в един фотьойл, Натан я гледаше като хипнотизиран. Знаеше, че ще спи накъсан и населен от злокобни сили сън. След като бе прибрал Джош някъде около един часа, той ги бе придружил до дома им. Младата жена бе толкова съсипана, че се оставяше машинално да я водят, без да вниква какво точно се случва. Поговориха си малко, сетне Натан я убеди да вземе сънотворното, предписано от лекарите в болницата.

Кратък хленч го привлече в съседната стая. С широко отворени очи, махайки с крака и ръце в средата на своето легло, Джош известяваше, че се бе събудил.

— Здравей, приятелю, не се бой — успокои го той, вземайки го на ръце.

— … ода… — поиска си детето.

Приготви му малко течност и го отнесе със себе си в хола.

— Как си, моето малко бебе?

— … си… алко… бе… бе… — опита се Джош да повтори думите му.

Натан го целуна по челото.

— Погледни мама. Тя спи — пошепна му той.

— Ма… ма…

Натан седна с малкия във фотьойла и бавно започна да го люлее. Стигна дори дотам, че му изтананика няколко такта от „Приспивна песен“ на Брамс. Не бе пял тази мелодия от смъртта на своя син и вълнението, което се надигна в него, го накара почти веднага да спре.

След няколко минути Джош отново бе в обятията на съня. Натан го остави обратно в леглото му и се върна в хола, където Кендис продължаваше да спи. Той написа кратка бележка на гърба на тефтерчето й за поръчки и го остави по средата на масата, преди да напусне къщата.

Навън валеше сняг.

 

 

14 декември

Кендис дръпна резето и си пъхна главата в отвора на открехнатата врата.

— А! Това сте вие, влизайте.

Натан се озова в кухнята. Бе девет часа сутринта. Седнал в малкото си столче, Джош приключваше да се плеска със закуската си.

— … ден — каза детето.

— Здравей, мъничък Джош — отговори му Натан, изпращайки му голяма усмивка.

Кендис прокара ръката си през косите на своя син, гледайки през цялото време към адвоката.

— Исках да ви благодаря, че останахте с мен до толкова късно снощи.

— Няма защо, оправяте ли се вече?

— Горе-долу — увери го младата жена, въпреки че очите й твърдяха противното.

Натан звънна с връзка ключове, които бе извадил от джоба си.

— Докарах ви колата.

— Благодаря. Вие бяхте наистина… изключителен — каза тя, като разпери ръце. — Къде оставихте вашия джип, на паркинга пред бара на Джо ли?

Натан кимна утвърдително.

— Тогава ще ви откарам дотам — предложи тя. — Но преди това ще изпиете чаша кафе с нас.

— На драго сърце — отговори той и седна.

Помълча известно време, след което се реши да каже каквото бе намислил:

— Всъщност, искам да ви помоля за нещо — обяви той, поставяйки малко кожено куфарче на масата.

— Да? — попита Кендис, почувствала внезапна тревога, като че ли чак такава любезност от страна на един мъж не можеше в крайна сметка да не завърши с някоя лоша изненада.

— Бих искал да приемете…

— Какво?

— Пари — каза Натан. — Исках да приемете малко пари от мен, за да отгледате и изучите вашия син.

— Това е… това е шега, нали? — промълви тя, поставяйки чашата си върху масата, за да не я изтърве на пода.

— Не, аз наистина се опитвам да ви помогна.

— За кого ме вземате? — възпротиви се тя.

Крайно ядосана, Кендис стана от стола си. Натан се опита да я укроти.

— Успокойте се, Кендис, не искам нищо в замяна от вас.

— Вие сте луд — повтори тя, — нямам нужда от вашите пари.

— Не, имате нужда! Имате нужда, за да изучите вашия син. Имате нужда, защото вашата кола е навъртяла триста хиляди километра и може всеки момент да ви остави на пътя. Имате нужда, защото нямате повече около себе си човек, който би могъл да ви помогне.

— И колко точно искате да ми дадете? — не можа да сдържи въпроса си младата жена.

— Да кажем, сто хиляди долара — предложи Натан.

— Сто хиляди долара! Но… това… това е невъзможно. Някой да ти дава толкова пари в замяна на нищо, това просто не съществува!

— Понякога нещата се обръщат… Кажете си, че сте ги спечелила от лотарията.

Тя остана замаяна няколко секунди.

— Да не би да е някаква афера с пране на пари или нещо от този сорт?

— Не, Кендис, това не са мръсни пари. Няма нищо незаконно в моето предложение.

— Но аз дори не ви познавам!

— Всичко, което ви казах вчера за себе си, е вярно — каза Натан, като отвори коженото куфарче. — Казвам се Натан дел Амико, известен адвокат от Парк авеню съм, имам репутацията на честен човек и всичките ми дела са образец на почтеност. Донесъл съм ви тук цяла купчина документи, които доказват моите твърдения: моя паспорт, извлечение от моите банкови сметки, статии в юридическата преса, в които пише за мен…

— Не настоявайте — прекъсна го Кендис, — няма да вляза в тази комбина.

— Дайте си малко време да поразмислите — помоли я Натан, слизайки от стария пикап.

Двамата се намираха на стария опустял паркинг пред бар „Сали“. Кендис бе докарала адвоката до джипа му.

— Размислила съм, не искам да имам с никого сметки за уреждане, такъв е начинът на живот, който водя.

— Няма да имате никаква сметка за уреждане нито с мен, нито с когото и да било другиго — обеща й той, навеждайки се към прозореца на колата й. — Ще можете да използвате тази сума както решите.

— Но каква полза имате от това, вие каква полза имате?

— Само преди една седмица за нищо на света не бих ви направил подобно предложение — призна си Натан. — Но оттогава някои неща в моя живот се промениха… Слушайте, аз невинаги в живота си съм бил богат. Бях отгледан от майка ми, която имаше по-малко пари и от вас. Имах късмет, че успях да се изуча. Не отказвайте тази възможност на сина си.

— Моят син ще се изучи независимо дали ще ми помогнете, или не! — защити се Кендис.

— Ине! — повтори Джош от дъното на задната седалка, сякаш за да подкрепи майка си.

— Помислете още. Номерът на телефона ми ще намерите в куфарчето. Обадете ми се, щом прегледате документите, които ви оставих.

— Няма какво да мисля. Както казахте, не притежавам кой знае какво, но ми е останало нещо, което са изгубили по-богатите от мен: честта и почтеността…

— Не искам да се откажете нито от едното, нито от другото.

— Престанете с тези увещания. Предложението ви е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Сигурно в него има някаква клопка. Какво ще искате от мен, ако посегна към тези пари?

— Погледнете ме в очите — настоя Натан, приближавайки се към нея.

— Нямам намерение да изпълнявам заповеди от ваша страна!

Но въпреки това тя вдигна глава към него.

Натан впи поглед в очите й и потвърди отново:

— Аз съм почтен човек, няма причина да се опасявате от мен, кълна ви се. Помислете за своя син и приемете тези пари.

— Отговорът ми е „не“! — повтори Кендис, хлопвайки вратата на пикапа. — Добре ли ме разбрахте? Не, не и не!

Натан и Кендис се прибраха, всеки в своя дом.

Кендис посвети остатъка от сутринта да прелиства документите, съдържащи се в куфарчето.

Натан прекара времето с очи, вперени в телефона.

Към обяд той най-сетне звънна.