Гийом Мюсо
И след това… (14)

12

… разкъсан в смъртта от хищници и грабливи птици…

Лукреций

След като бе обикалял в квартала повече от десет минути, Натан намери най-сетне място за паркиране и още от първия път успя да изпълни сложната маневра. Седнала до него, Кендис изчака, докато колата спре окончателно, и освободи малкия Джош от бебешкото столче, прикрепено към задната седалка. Сетне го сложи в голяма сгъваема количка, която Натан извади от багажника на джипа. Джош бе в добро настроение и пееше с всичка сила смешни песнички, които импровизираше, без да пропуска да засмуче биберона на вече полупразното шише.

Тримата се отправиха към отсрещната сграда, облицована със сиви и розови тухли, в която се помещаваше клон на „Фърст банк ъф Ню Джърси“.

Бе настъпил часът пик. Поради голямото стълпотворение и тясната въртяща се врата те се видяха в известно затруднение как да прекарат количката във вътрешността на сградата. Агентът от охраната — млад негър с приветливо лице — дойде да им помогне, разменяйки междувременно шеги с тях за това, че съвременните банки със сигурност не са пригодени за бебета.

Влязоха в голям светъл салон, обграден от дълги остъклени стени. Той бе добре обзаведен с привлекателните си гишета и елегантните си малки сепарета от тъмно дърво, които осигуряваха дискретността на разговорите между клиентите и чиновниците от банката.

Кендис се порови в чантата си и най-сетне успя да извади прословутия чек.

— Наистина ли смятате, че идеята е добра?

— Вече обсъдихме този въпрос — отговори любезно Натан.

Кендис погледна Джош, помисли отново за бъдещето му и се реши да застане на една от опашките пред гишетата.

— Да остана ли с вас? — предложи Натан.

— Няма нужда — отговори тя. — Аз бързо ще свърша. А вие можете да седнете ей там.

И му посочи редицата от столове в дъното на залата.

— Позволете ми да взема Джош със себе си.

— Няма проблем. Ще го подържа на ръце. Махнете само тази проклета количка оттук.

Докато се отдалечаваше, бутайки празната количка, Кендис му прати усмивка, придружена от мил жест с ръка.

В този момент тя му напомни Малори. Даде си сметка, че все повече и повече се привързва към тази жена, към нейната естественост, към спокойната увереност, която се излъчваше от цялото й същество. Бе дълбоко трогнат и от духа на обич и сговор, който съществуваше между нея и малкия й син, от начина, по който го целуваше и му шепнеше нежни думи в ухото всеки път, когато понечваше да се разплаче. Кендис бе спокойна и уравновесена майка. Никак не беше важно, че носеше поовехтяло палтенце и доста евтин колан. Навярно нямаше класата на момичетата от „Космополитън“, но бе по-привлекателна и по-общителна.

Следейки с поглед младата жена, той се размисли за посоката, в която бе поел неговият живот. Може би бе допуснал грешка, като бе пожелал на всяка цена да избяга от родната си среда. Може би щеше да бъде по-щастлив, ако имаше жена като Кендис, неголяма дървена къща с куче и пикап, от който се вее знаменцето със звездите. Само заможните си мислят, че обикновените хора водят монотонен живот. Той, който произхождаше от бедна среда, знаеше, че това не бе вярно.

Но въпреки това Натан не бе от хората, които лекомислено се съгласяват с глупавото бърборене за важността на малките неща в живота, предизвикващи радостта и щастието. Прекалено много бе страдал от липсата на пари, за да се отнася пренебрежително към тях сега, когато имаше достатъчно. Но противно на това, което дълго време бе мислил, той вече знаеше, че те не му бяха достатъчни. Трябваше му някой, с когото да ги сподели. Без една ръка, която да го придружава, той не искаше вече да ходи никъде; без един глас, който да му отговаря, цареше само мълчанието; без едно лице срещу неговото той повече не съществуваше.

Натан размени няколко думи с агента от охраната, застанал на пост пред входната врата. Наскоро „Янките“ бяха обявили за привличането на нов много добър играч за следващия сезон и човекът се палеше, представяйки си подвизите, които любимият му отбор по бейзбол щеше да извърши.

Внезапно той млъкна и впери очи в колоса с мощни рамене, който бе отворил входната врата. Висок колкото баскетболист, гигантът бе намотал пъстър шал около врата си и носеше спортен сак през рамо.

Що за идея да носиш в банка толкова грамаден сак? — помисли си Натан.

Човекът изглеждаше неспокоен. Видимо притеснен, той се обърна няколко пъти, хвърляйки към двамата мъже кратък изпитателен поглед. Охранителят направи няколко крачки по посока към него. Тогава новодошлият се отправи уж към една от опашките, но се спря точно по средата на салона. За части от секундата извади от сака си оръжие и черна качулка, която светкавично надяна на главата си.

— Ей, вие!

Преди агентът по сигурността да успее да гъкне, друг съучастник нахлу в банката и му нанесе два мощни удара с палка. Напълно замаян, той се строполи на пода, от което нападателят се възползва, за да го обезоръжи.

— Никой да не мърда! Никой да не мърда, копелета мръсни! Сложете ръце на шибаните си глави!

Очевидно вторият бандит бе този, който ръководеше действията. Той не носеше качулка, а бе облечен в тренировъчен панталон и яке със знаците на американската войска, каквито продаваха на пазара от армейските излишъци. Имаше силно изрусена и много къса прическа, а очите му бяха кървясали.

Въоръжен бе до зъби, с голямокалибрен револвер в дясната ръка и картечен пистолет, преметнат през рамо, нещо като автомата „Узи“, с който боравят героите от видеоигрите.

Но това не беше игра. Подобно оръжие позволяваше скорострелни картечни откоси и можеше да причини многобройни жертви.

— На колене! Всички на колене, бързо!

Из салона се разнесоха викове. Всички клиенти и служители паднаха на колене или легнаха на земята.

Натан веднага се обърна, за да потърси с поглед Кендис. Младата жена бе намерила убежище под бюрото в едно от сепаретата. Тя силно притискаше Джош към гърдите си и се опитваше да го успокои. Шепнешком му повтаряше неуморно: „Това е игра, това е игра, миличък“, и се насилваше да се усмихва. Както обикновено, малкият отваряше широко очи и гледаше с интерес странния спектакъл, който се разиграваше около него.

Тревога бе изкривила лицата на хората. Както всички, Натан също бе коленичил.

Как са успели да влязат с тия оръжия? Охраната бе длъжна да прерови саковете им на влизане. И защо, по дяволите, алармената система още не се е задействала?

До него една жена се беше превила в поза за оплождане до дървената плоскост на едно от гишетата. Поиска му се да й прошепне няколко окуражителни думи, но когато си отвори устата, сякаш токов удар прониза цялото му тяло и болката в гърдите му го проряза отново. Чуваше глухите удари на своето сърце, което биеше на пресекулки. Бръкна в джоба на палтото си, търсейки спрея тринитрин, за да си направи инхалация.

— Дръж си ръцете над главата! — изкрещя в лицето му животното с армейските дрехи, преди да се отправи, без да се колебае, право към човека, който би трябвало да е началник на банковия клон.

Бандитите бяха само двама. Още един техен съучастник навярно ги чакаше в паркирана наблизо кола.

— Ей, ти, ела с мене да ми дадеш кода, за да отворим вратата.

Злодеят блъсна началника към една стая в дъното на залата. Чу се щракането на блокировката и отварянето на металическа врата, а не след дълго по-неясни шумове дадоха да се разбере, че са отворили втора врата.

Човекът с качулката бе останал в основната зала, за да надзирава заложниците. Изправен зад едно от бюрата, той искаше да покаже на всички, че изцяло владее положението.

— Никой да не мърда! Никой да не мърда! — изреваваше той час по час.

От двамата бандити той несъмнено бе слабото звено. През няколко секунди си гледаше часовника и дърпаше с некоординирани движения долната част на качулката, която болезнено стягаше врата му. По едно време изкрещя:

— Тод, какво се мотаеш още? Размърдай се, по дяволите!

Но другият, улисан да опразва трезора, не му отговори.

Подир малко, не издържайки повече, той с рязко движение махна качулката от главата си. Пот струеше от челото му и очертаваше тъмни кръгове на дрехата под мишниците му. Може би вече се бе запознавал за кратко с прелестите на затворническия живот и изпитваше неудържим страх да не се озове пак там за по-дълъг срок.

Защото този път играеше на едро: въоръжено нападение, придружено с насилие. Рискът бе голям, а времето летеше.

Най-сетне „военният“ влетя в главния салон, носейки тежък сак, натъпкан с пари. Той извика на съучастника си:

— Твой ред е, Ари, бягай да събереш реколтата.

— Слушай, Тод, да изчезваме веднага, имаме достатъчно мангизи за…

Но човекът с армейските дрехи не мислеше така.

— Изчезвай да прибереш останалото, гнида такава!

Натан опита да се възползва от този спор, за да се приближи до Кендис. Сърцето му лудо биеше. Чувстваше се отговорен за живота на младата жена.

Когато почти бе стигнал до нея, така нареченият Ари се втурна и му нанесе страхотен ритник, при който главата му изтрака в плоскостта на бюрото.

— Да си стоиш на място, разбра ли?

Но „военният“ се озова с един скок при него и закрещя:

— Казах ти да отиваш за парите, кретен! Аз ще ги пазя тука!

Натан бе зашеметен. Малко по малко възвърна съзнанието си, след което опипа разцепената си вежда. Струйка кръв се стичаше по слепоочието и капеше по ризата му. Ако излезеше жив оттук, доста време щеше да разнася подутата си физиономия.

В този момент Кендис направи движение към него. Натан вдигна глава. Тя му хвърли тревожен поглед, който сякаш питаше: „Как си?“. За да я успокои, той й кимна леко с глава.

Младата жена се опита да се усмихне, но Натан забеляза, че бе съвсем пребледняла, без никакъв цвят по лицето.

Той продължаваше да я гледа право в очите, когато изведнъж всичко в съзнанието му се срина. За частица от секундата лицата на Кендис и Малори се наложиха едно върху друго.

Би дал всичко от себе си, за да ги опази от подобно насилие.

Внезапно, когато вече никой не очакваше, алармената сирена в банката запищя оглушително.

Бандитите бяха стъписани и обзети от паника. Ари се втурна в централния салон с наръч банкноти в ръцете си.

— Какво става, Тод?

— Трябва да се омитаме, преди ченгетата да са пристигнали! — извика му „военният“.

— Нали ми каза, че били изключили алармената система! Мамка му, нали ми каза, че нямало никакъв риск, Тод!

Капки пот хвърчаха от цялото му лице. Гонеше го такъв неописуем страх, че цели пачки пари падаха от ръцете му.

Тод се приближи към стъклените врати и забеляза как една кола мина като вихрушка пред банката.

— Мамка му, Джералдо се издуха без нас, копелето!

— Какво ще правим без кола? — изкрещя Ари, съвършено обезумял.

Но другият не го слушаше повече. За миг прехвърли през глава дългата дръжка на огромния си сак, грабна картечния пистолет в едната ръка и револвера — в другата. Ритна с всички сили вратата на банката и излезе точно в момента, в който няколко полицейски коли спираха пред нея с надути сирени и със свистене на гумите.

Чуха се няколко откоса, към които се прибавиха викове.

Ари, който се бе поколебал да последва съучастника си, се дръпна рязко и затвори вратата.

— Никой да не мърда! — изрева той, насочвайки цевта на деветмилиметровия си пистолет към служителите и клиентите, които все още лежаха на пода.

Бе се хванал за пистолета като за последното възможно средство за защита.

Натан също не изпускаше от поглед оръжието му.

Колко ли жертви ще предизвика този побеснял тип?

Отвън се разнесе нова серия от изстрели, после настана тишина, преди мощен глас, усилен от мегафона, да предупреди:

— ВИЕ СТЕ ОБКРЪЖЕНИ. ВАШИЯТ СЪУЧАСТНИК Е АРЕСТУВАН. ИЗЛЕЗТЕ ВЕДНАГА ОТ СГРАДАТА БЕЗ ОРЪЖИЕ И БЕЗ РЕЗКИ ДВИЖЕНИЯ.

Но съвършено обезумелият бандит нямаше подобни намерения.

— Ей, ти, ела тука!

Това, от което Натан най-много се боеше, се случи: гангстерът сграбчи ръката на Кендис и я задърпа грубо, за да я вземе за заложница.

Но тя не принадлежеше към тези, които лесно се предават. Готова на всичко, за да защити сина си, младата жена бясно се засъпротивлява и успя да избяга в дъното на салона, докато Джош пищеше в ръцете й. С един скок Натан се вдигна от пода и застана между Ари и тях.

Побеснял от тази съпротива, Ари насочи пистолета си към Натан, чиито мисли хвърчаха с бясна скорост.

Този може би ще ме убие, но на Кендис няма нищо да се случи. Дори ако стреля по мен, ченгетата веднага ще нахлуят. Тя вече нищо не рискува.

Всяка секунда се удължаваше до безкрайност.

Гарет греши. Знам, че греши. Не е предопределено това, което се случва. Животът не може да върви по този начин. Кендис е спасена. Аз спечелих, Гарет. Аз спечелих.

Целият хоризонт пред Натан бе зает от оръжието на Ари, един „Глок 17 Люгер парабелум“, който можеше да бъде купен за по-малко от петдесет долара на който и да било оръжеен пазар в страната, където стрелбата с огнестрелно оръжие на фона на димящите скари и миризмата на печено месо се бе превърнала в нещо като национален спорт.

С изкривено от ярост лице Ари продължаваше да стиска с две ръце ръкохватката на своя пистолет. Пръстът му бе поставен на спусъка. Той изобщо не бе в състояние да се владее. Всеки момент щеше да стреля.

Натан вдигна поглед към входната врата. Жестът му трая само една десета от секундата. Но това бе достатъчно, за да види как служителят от охраната, дошъл най-сетне на себе си, изважда оръжие от малък кобур, закопчан на десния му прасец.

Всичко се случи толкова бързо, че Ари не си даде сметка за нищо. Охранителят се изправи донякъде, протегна ръка и изстреля два куршума. Първият мина встрани от целта, но вторият нацели бандита в средата на гърба. Той падна като подкосен на пода.

Гърмежите посяха страхотна паника. Всички хукнаха към изхода, докато в обратната посока полицаи и хора от службите за извънредни ситуации щурмуваха и овладяваха вътрешността на сградата.

— Напуснете помещението! Напуснете веднага! — заповяда един полицай.

Но Натан се втурна към дъното на салона.

Там се бяха струпали няколко души, които бяха обкръжили лежащо на пода човешко тяло.

Адвокатът разбута насъбралите се.

Кендис бе просната на земята, а Джош, хълцайки от ужас, се бе вкопчил отчаяно в нея.

— Повикайте Бърза помощ! — изкрещя колкото му глас държи Натан. — Обадете се за линейка!

Първият куршум бе рикоширал върху крилото на една от металните врати и бе приключил своя летеж в гърдите на младата жена, която вече плуваше в кръв.

Той се наведе над Кендис и сграбчи ръката й.

— Не умирай! — започна да се моли той, паднал на колене до неподвижното й тяло.

Лицето на Кендис бе станало прозрачно. Тя отвори уста, за да каже нещо, но усилието й остана напразно и само струйка кръв потече от нейните устни.

— Не умирай, моля те! — изкрещя отново той, отправяйки молитви към всички богове, творци на живота, да се притекат на помощ.

Но Кендис вече не бе тук. От нея бе останал единствено безжизненият й труп. Той нямаше нищо общо с младата жена, която само допреди няколко минути се усмихваше на живота и разказваше приказки на своя син.

Потънал в сълзи, Натан нямаше какво друго да направи, освен да сложи ръка върху клепачите й.

Сред насъбралите се един глас попита: „Това неговата жена ли беше?“.

Линейката на Бърза помощ пристигна след няколко минути.

Адвокатът притискаше Джош много силно в прегръдките си. По чудо детето не бе ранено, но бе изпаднало в силен шок. Натан последва носилката, която отвеждаше тялото на Кендис, до тротоара пред банката. В момента, в който ципът на покривалото от алуминиево фолио се вдигна до лицето на Кендис, Натан се запита дали всичко бе свършило за нея? Какво се случва в мига на смъртта? Има ли нещо след това? Някакво продължение?

Все същите въпроси, които толкова пъти си бе задавал след смъртта на майка си и на своя син.

За пръв път от една седмица небето бе осветено от ярките слънчеви лъчи, които Ню Йорк понякога предлага през зимата на своите обитатели. Въздухът бе прозрачен, изчистен от сухия студен вятър, който духаше в лицето.

По тротоарите наплашените хора се опитваха да си върнат спокойствието след тази сутрин на ужасите, а в ръцете на Натан малкият Джош се давеше в хлипания и плач.

Напълно зашеметен, адвокатът се чувстваше като отнесен от някаква вихрушка. Виковете и гласовете го блъскаха от всички страни, а зачервените му очи бяха ослепени от танца на въртящите се светлини върху покривите на полицейските коли. Журналисти с камери и микрофони вече разпитваха заложниците.

Съсипан от тежестта на угризенията и чувството за вина, Натан намери за най-добре да предпази Джош от цялата тази суматоха.

Докато отнасяха тялото на нападателя, един полицай от Полицейския департамент на Ню Йорк, стегнат в тъмносинята си униформа, го намери, за да му зададе няколко въпроса. Бе латиноамериканец, нисък и набит, с момчешко лице.

Полицаят започна да говори, но Натан не го чуваше. С ръкава на ризата си той изтриваше внимателно лицето на Джош, по което следите от кръвта се бяха смесили със сълзите. Кръвта на Кендис. Отново вълна от тъга заля душата му и той се обля в сълзи.

— Аз, аз я убих! Аз я докарах тук, аз я докарах…

Полицаят искаше да изрази съчувствие:

— Не сте могли да знаете, господине. Съжалявам много.

Натан седна направо на асфалта и се хвана с ръце за главата. Цялото му тяло се разтърсваше от спазми. Всичко бе станало по негова вина. Той, именно той бе тласнал Кендис към смъртта. Ако не й бе предложил тези шибани пари, тя никога нямаше да стъпи в тази банка и нищо подобно нямаше да се случи! Той бе единственият отговорен за това злокобно стечение на обстоятелствата. Всъщност той, Натан дел Амико, бе само една пионка, поставена на това място в този миг, за да участва в осъществяването на нещо, което го надвишаваше. Но как човек би могъл да приеме като естествен един свят, в който животът и смъртта до такава степен са вписани в предопределението?

Тогава му се стори, че дочува гласа на Гудрич, който му повтаря като ехо:

Никой не може да поставя на разискване окончателното решение и никой няма власт да определя часа на смъртта.

Натан вдигна мокрото си от сълзи лице към полицая.

В желанието си да го успокои, той за пореден път повтори:

— Нямаше как да знаете, господине.