Джеймс Мичънър
Хаваи (7)

VI
Златният мъж

През 1946 година, когато Нюк Цин беше на деветдесет и девет, група социолози от Хонолулу доизпипваха една концепция, чиито неясни измерения ги занимаваха вече от години, и тихомълком стигаха до предположението, че на Хаваите се развива нов тип личност. Това бе човек, повлиян както от Запада, така и от Изтока, човек, който се чувства в свои води както на деловите заседания в Ню Йорк, така и в усамотените убежища на философите от Киото, напълно съвременен американец, запазил обаче своя вътрешен усет за древното и източното. Названието, което му измислиха, бе „златният мъж“.

В началото погрешно смятах, че както концепцията, така и наименованието идват от факта, че в резултат от сексуалното общуване между различните раси се получава човек, който не е нито изцяло бял, нито изцяло мургав, нито изцяло жълт, а нещо средно, и мислех, че теорията за „златния мъж“ се отнася за цвета на новия расов тип — смесица от китайци, полинезийци и бели, защото по онова време японците рядко се женеха извън собствените си среди — и обикалях из хавайските улици, търсейки „златния мъж“, за когото говореха социолозите.

Но с времето разбрах, че не е задължително този интелигентен, многообещаващ човек на бъдещето, този уникален принос на Хаваите към останалото човечество, непременно да се е появил вследствие смесването на расите. Той бе продукт на ума. Отличаваше се с начина си на мислене, а не с обстоятелствата, при които се е появил на този свят. Един ден открих — и трябва да кажа, не без известна радост — че от години съм познавал първообразите на „златния мъж“, и ако читателят е проследил дотук моя разказ, той също познава добре трима, а сега му предстои да се запознае и с четвъртия. Интересното е, че никой от тях не дължеше изключителните си качества на расовото смешение, в прекия смисъл на това понятие. Дължеше ги на своето предчувствие за бъдещето и рядката си способност да се озовава в средоточието на събитията, на своето разбиране за процесите около себе си. Срещал съм, на по-второстепенен, не така важен план, и много други „златни хора“: порядъчни полукитайци-полухавайци, прекрасни полупортугалци-полукитайци и способни полубели-полухавайци. Повечето от тях обаче не разбираха особено отчетливо онова, което ставаше на Хаваите и по света. Но четиримата мъже, за които ще говоря сега, прозираха всичко и аз възнамерявам да завърша своята история за Хаваите, като се позова на онова, което знаеха те, защото те бяха истинските „златни мъже“.

През 1946 година, след като войната свърши и макар със закъснение Хаваите бяха на път с един замах да се озоват в XX век, Хоксуърт Хейл беше на четиридесет и осем години и една сутрин, когато пасатите утихнаха и времето бе непоносимо душно, както се бръснеше, той се погледна в огледалото и му мина следната мисъл: „Тази година съм в такава добра форма, в каквато едва ли ще бъда друг път през живота си. Повечето от зъбите ми са на мястото си, косата ми също е доста запазена, не съм прекалено напълнял и очите ми са достатъчно силни, за да виждам на разстояние без очила, макар че отблизо ми е малко трудно и май ще трябва да ида на очен лекар. Все още мога да се концентрирам върху даден проблем и ми доставя удоволствие да контролирам бизнеса. Обичам да ходя на работа, дори в утрини като тази“. Той се заудря с юмруци по диафрагмата, за да започне да се поти, преди да влезе под душа. Сетне, когато го похлупи знойният безветрен ден, го завладяха мислите за онези две неща, които чувствително разклащаха неговата самоувереност.

На първо място бе неспирната разяждаща болка, появила се, след като синът му Бромли бе убит по време на големия пожар в Токио през 1945 година, когато военновъздушните сили на практика унищожиха града. В страшните бомбардировки загинаха повече от седемдесет хиляди японци, както и самият град, тъй че в известен смисъл смъртта на Бромли бе дала положителни резултати, неговите бойни полети бяха допринесли за победата. Но Бромли Хейл беше изключителен младеж, всички го казваха. Смъртта му остави в семейство Хейл, а също и на Хаваите празнота, която никога нямаше да бъде запълнена. Защото в последните си писма до дома, писани по времето, когато капризната смърт бе станала до такава степен рутинна, че всички летци от неговата ескадрила Б–29 се чувстваха потиснати, той споделяше своите най-съкровени планове за онова, с което се надяваше да се захване след вече наближаващия край на войната.

Бе му писал от една хижа на Айуо Джима^[1]:

Наложи се с чудовищния ни самолет да кацнем принудително във водите близо до острова и по Божията милост всички бяхме спасени, но докато се спускахме и въртях щурвала, аз мислех не толкова как да кацна благополучно, колкото за своето твърдо решение да се заема с онова, което още преди години в горните класове на Пунахоу се заклех да направя. Решил съм да напиша роман — това може да те извади от равновесие, но бъди търпелив — за леля Лусинда Уипъл. Ще опиша как привечер, докато дъждовете се изсипват надолу по Пали и бялата плесен започва да покрива земята и сградите, тя седи в своята къща в Нууану Вели и забавлява членовете на нашата така разклонена фамилия. Винаги ми се е струвало, че леля Лусинда е леля на всички и всички идват при нея да слушат монотонното й бърборене за старите времена. И това, което ще напиша, ще изглежда пълна безсмислица — нищо повече от неспирно суетно каканижене на една стара жена — докато не започне да те оплита в невидимата мрежа на очарованието, онова очарование, в което двамата с теб винаги сме живели. Ще покажа леля Лусинда точно каквато е — религиозна, горда със семейството си, невиждаща, незнаеща, бъбрива и невероятно мила. За мен тя се е превърнала в паяжина, във фатално излъчване, в натрапчив сън и когато самолетът ни се удари във водата, чувах не втория пилот, който бе луд от притеснение, а милата стара леля Лусинда. Само как мразеше тя самолетите, бързите автомобили и японците! Всъщност, ако човек отдели достатъчно време, за да анализира внимателно чувствата й, май ще излезе, че е мразила всички, с изключение на семействата Уипъл, Джандърс, Хейл, Хюлет и Хоксуърт. Дори и те й създаваха доста тревоги, защото полагаше неимоверни усилия да обяснява на посетителите си, че е от онзи клон на Уипълови, без капчица хавайска кръв, и държеше онези от своето голямо семейство, за които не може да се каже същото, на отделно място в мозъка си. Тя се отнасяше с подозрение към теб и мен, понеже не сме от чист английски сой. Разбира се, всички Хоксуъртовци и половината Хюлетовци за нея бяха замърсени. Когато разговаряхме, тя често млъкваше в нерешителност и аз знаех, че си мисли: „По-добре да не му казвам това, в края на краищата и той е от замърсените“.

От безкрайните истории на леля Лусинда искам да изградя една цялостна представа за Хаваите и за народите, които са дошли, за да ги създадат. Искам да напиша за първия вулкан и за последната стачка в плантациите. Ти може да не харесаш моя роман, но той ще бъде достоверен, а според мен това все има някаква стойност. Странно нещо, пиша за леля Лусинда, сякаш е мъртва, но тя си е жива и може би този, който ще умре, да бъда аз.

Раздиращата болка никога не напускаше сърцето на Хоксуърт Хейл и той започна да се вслушва в несвързаните приказки на леля Лусинда, продължавайки разсъжденията, които неговият син бе прекъснал: „Ние живеем в някаква паяжина. Захарна тръстика, хавайски призраци, ананаси, кораби, трамвайни линии, японски профсъюзни водачи, спомените на леля Лусинда“. Когато тази паяжина обвиваше таванските помещения, в които доста от големите фамилии държаха крехките жени, чийто объркан разсъдък излизаше от нормите на допустимото, тя ставаше по-незабележима и същевременно по-жестоко потискаща. Тъкмо в такава стая прекарваше дните си и собствената му съпруга. В Пунахоу, през двадесетте години на века, Малама Джандърс, както се наричаше тя тогава, бе една засмяна, поетично настроена млада дама, която се интересуваше от музика и момчета, но с течение на годините, особено след като прехвърли четиридесетте, умът й престана да се фокусира. Тя не се и опитваше да разбере какво се бе случило с нейния син Бромли или онова, което вършеше поразително красивата й дъщеря Ноелани. Единствените й радостни мигове настъпваха, когато някой я закараше до горния край на Нууану Вели, у леля Лусинда. През дъждовните следобеди двете седяха и разговаряха за неща, неподчинени на никаква последователност, без това да смущава нито едната, нито другата.

Векове наред мисионерите бяха ругали хавайците, задето разрешават братя да се женят за сестрите си, нямаше друг аспект от живота на местните хора, по който моралната присъда на Нова Англия да е била по-сурова. „Това поставя хавайците извън границите на цивилизованото общество“ — бяха се гневили предшествениците на Лусинда Уипъл, особено прапрадядо й Абнър Хейл. А сега същото проклятие настигаше собственото й голямо, затворено в себе си семейство. Синовете на Уипълови се женеха за дъщерите на Джандърсови, а младежите Джандърс — за момичета от фамилия Хюлет, и макар братя и сестри да не се венчаваха физически, те го правеха интелектуално и емоционално, тъй че девойката, да речем, на име Джеруша Хюлет Хоксуърт не се отличаваше нито генетично, нито по начин на мислене от Малама Джандърс Хейл и в повечето случаи всяка от тях обитаваше някоя таванска стая.

И тъй, като се изключи смъртта на сина и бавната деградация на обожаваната съпруга, през 1946 година Хоксуърт Хейл наистина бе в най-добрата форма, която някога щеше да достигне, но тези две тежки загуби го потискаха и не му позволяваха да се радва на последния мощен подем на способностите си. Затова бе насочил цялото си внимание към управлението на империята „Хоксуърт и Хейл“ и през тази критична година все повече и повече започваше да клони към две непоколебими решения: „Няма да отстъпвам и на сантиметър пред профсъюзите, особено пък когато техните водачи са японци — те на практика не разбират американските порядки. И трябва да запазим Хаваите такива, каквито са. Няма да допусна фирми от континента като «Грегърис» да си пробият път тук и да разрушат нашата икономика“. Имаше зад гърба си цялата финансова мощ на „Хоксуърт и Хейл“, възлизаща общо на около двеста и шестдесет милиона долара, и за изпълнението на тези две твърди решения щеше да се осланя на нея, както и на управленческата сила на „Джандърс и Уипъл“, разполагаща в момента с капитал над сто осемдесет и пет милиона долара. По-малките фирми като „Хюлет и син“ щяха да се държат за него, защото всички виждаха в Хоксуърт Хейл хладнокръвния и способен мъж, издигнал се над моментните страсти, който е в състояние да запази техния начин на живот.

Хоксуърт Хейл можеше да бъде смятан за „златен мъж“ само що се отнася до способността му да разбира онова, което става. В расово отношение той бе преди всичко хаол, емоционално бе изцяло хаол и сам се считаше за такъв. Разбира се, в действителност една шестнадесета част от него бе хавайска, бе я наследил от своята прапрапрабаба алии нуи Ноелани. Също така бе отчасти и арабин, защото един от европейските му предци се бе оженил по време на кръстоносните походи, отчасти африканец благодарение на един от римските си прадеди, отчасти централноевропеец заради австрийка, която през 1603 година се бе омъжила за унгарец, и отчасти индианец — този хитър номер пък му бе погодила една съпруга на някогашен Хейл в далечния Масачузетс. Но бе известен като чист хаол, каквото и да означаваше това.

 

 

През 1946 година Хонконг Кий бе на петдесет и три, тоест точно пет години по-възрастен от Хоксуърт Хейл, а баба му Нюк Цин бе на деветдесет и девет. За Хонконг годината не бе особено добра, защото, следвайки настоятелния съвет на баба си — „Купувай всяко парче земя, което изплашените хаоли са готови да продадат!“ — той се бе разгърнал прекалено нашироко и, честно казано, не знаеше откъде да намери пари за данъците, та да запази големите парцели, върху които се бе настанил. Недвижимите имоти не носеха много пари, очакваният туристически бум все още не се бе материализирал, имаше изгледи за продължителни стачки на селскостопанските работници от плантациите за захарна тръстика и ананаси. Седем от децата му учеха — пет в колежи на континента и две в Пунахоу — и той известно време премисляше дали да не им отреже издръжката и да каже на момчетата да почват работа и да помагат за плащането на данъците, но Нюк Цин не искаше и да чуе. Нейният съвет бе прост: „Всяко дете трябва да получи възможно най-доброто образование. Всяко парче земя трябва да бъде задържано възможно най-дълго. Ако това означава никакви автомобили и никаква скъпа храна, няма да се возим и няма да ядем“. И така, целият клан мина на силно ограничени дажби и Хонконг изпрати циркулярно писмо до всички Кий, които учеха на континента — на своите и на останалите: „Ще мога да плащам само таксите за обучението и книгите ти. Ако поддържаш автомобил, продай го и се хвани на работа. Дори това да те изправи пред необходимостта да прекараш в колежа две или дори три години допълнително, пожертвай ги, защото засега няма възможност да ти се изпращат повече пари от Хаваите!“. Решението, което му причини най-голяма болка, се отнасяше до най-малката му дъщеря Джуди. „Трябва да прекъснеш частните уроци по пеене“ — каза й той и му бе тъжно да види как тя се подчинява.

А сетне, не стига че и без това имаше сериозни затруднения, Хонконг подочу, че към него проявява интерес много известна детективска фирма от континента. Слухът за това стигна до ушите му чрез един член на клана Чин, на когото бяха задавали куп въпроси за сделките с недвижими имоти, и този разпит му се бе видял безсмислен, докато няколко дни по-късно не му бе минало през ума: „Господи! Та всяка една от тия сделки е свързана с Хонконг Кий!“. И Лю Чин се бе почувствал задължен да изложи пред приятеля си тези косвени улики.

Първата реакция на Хонконг бе: „Данъчните власти са по петите ми“. Но като поразмисли, се убеди, че това е смешно, защото държавата с положителност нямаше да използва частни детективски агенции, след като разполага с толкова добри собствени служби. Този извод обаче го накара да се почувства още по-объркан и той постепенно започна да подозира, че във Форта сигурно са се досетили колко нашироко се е разпрострял и сега събират информация, която ще им даде възможност да го изтласкат веднъж и завинаги. И реши, че в дъното на всичко най-вероятно е Хоксуърт Хейл.

Колкото и да бе странно, първото съществено доказателство дойде не от китайците, дето толкова ги бива да свързват отделни частици от мозайката, а от неговия приятел Камеджиро Сакагава, комуто бе помогнал да се утвърди в бизнеса като собственик на супермаркет. Ниският и пълен Камеджиро нахълта един следобед и без предисловия заяви:

— Хонконг, ти по-добре внимаваш, аз мисли ти има големи неприятности. Ченге от континента дошъл тук, пита за теб, как аз купил мой парцел. После той май отива в сграда „Хоксуърт и Хейл“.

— Този детектив няма основание да те безпокои, Камеджиро — увери го Хонконг. — Нашата сделка е напълно редовна.

— Кво става, хващат теб за данъци?

— Моите данъци са наред. А твоите?

— И мои наред — отвърна Камеджиро.

— Тогава не се тревожи, Камеджиро. Остави ме аз да се погрижа. Това засяга само мен.

— Ти има много неприятности? — попита японецът.

— Всички непрекъснато имат неприятности — рече Хонконг.

Но все не успяваше да открие в какво точно се състоят неговите. През следващите дни получи още няколко съобщения за детективите и тяхната работа: под наблюдение бяха всички аспекти на разностранния му бизнес. Нито веднъж не ги срещна лично, а сетне те внезапно изчезнаха и той не чу за тях нищо повече. Единственото, в което не се съмняваше, бе: „Някой знае за моя бизнес почти толкова, колкото и самият аз. И докладите се представят на Хоксуърт Хейл“. Сън не го хващаше.

От друга страна, времената бяха вълнуващи, защото, ако не бяха погрешни всичките изводи, до които бяха стигнали след съответните проучвания Хонконг и неговата баба, Хаваите би трябвало да са пред прага на смайващ разцвет. Самолетите, които вече не бяха ангажирани за нуждите на войната, щяха да докарват тук хиляди туристи, щеше да възникне потребност от много нови хотели. Още от първия ден на предстоящия бум строителите нямаше да имат друг избор, освен да се обърнат към него, защото той бе собственикът на земята. Чувстваше се като отличен бегач в навечерието на олимпиада, в която ще мери сили с непознати за него спортисти: беше добър състезател, бе мобилизиран и изпълнен с вяра, че утрешният ден ще му донесе победа. Въпреки това за всеки случай обсъди с баба си загадката около детективите и тя изтъкна:

— Настават години, през които трябва да се задържим на седлото. Да чакаме, да чакаме. Да се чака винаги е трудно. Всеки глупак може да се хвърли в действие, но само мъдрият умее да чака. Струва ми се, че след като някой пръска толкова пари, за да събира сведения, той или много се страхува от теб, което е добре, или преценява перспективата да се присъедини към теб, което може да е още по-хубаво. Трябва да чакаш, да чакаш. Остави го той да направи първия ход. Ако ще се бори против теб, с всеки изминал ден ти ставаш по-силен. Ако ще се присъединява, всеки нов ден, през който си оцелял, прави за него цената малко по-висока. Чакай!

И тъй, през по-голямата част от 1946 година Хонконг изчакваше, но без увереността, която му внушаваше Нюк Цин. Всекидневната поща бе мъчение за него, той седеше и гледаше дългите пликове, питайки се какви ли лоши вести му носят, а телеграмите направо го хвърляха в ужас. Но докато чакаше, трупаше сила и когато годината изтече, умът му стана по-бистър, финансовото му положение — по-стабилно, и той започна да прилича на „златния мъж“, за когото говореха социолозите.

Хонконг се имаше за чист китаец, защото мъжете от неговия фамилен клон се бяха женили само за момичета хакка, и макар в жилите на доста хора от клана Кий да течеше и хавайска, португалска или филипинска кръв, в неговата нямаше никакви примеси — факт, с който той тайно се гордееше. Разбира се, вследствие на различни перипетии от миналото, в древния род Кий се бе вляла доста монголска, манджурска и татарска кръв, както и малко японска — по време на войните от началото на XVII век, плюс малко корейска, благодарение на един предшественик, който през 814 година бе пътувал до едноименния полуостров, а имаше и трудно определими следи от племената, бродили из Южен Китай през 4000 година преди новата ера, ала той се смяташе за чист китаец, каквото и да означаваше това.

 

 

През 1946-а младият Шигео Сакагава беше на двадесет и три години и вече капитан в армията на Съединените щати. Беше висок метър и шестдесет и осем сантиметра и със своите шестдесет и осем килограма изглеждаше слаб. Не носеше очила и бе значително по-пропорционално сложен от якия си и малко недодялан баща. Имаше красиво лице със силни, ясни черти и много хубави зъби, но онова, с което правеше най-дълбоко впечатление, бе бързият ум, отличавал го и при изпълнението на всяка задача, възлагана му през войната. В трите почетни грамоти, които придружаваха ордените му за бойни заслуги, се споменаваше за храброст, надхвърляща изискванията на дълга, но това всъщност бяха награди за изключителната му способност да предвижда хода на събитията.

На незабравимия парад по случай победата по булевард Капиолани капитан Шигео Сакагава маршируваше в третата редица, след знаменосците и полковника. Краката му, заякнали от фронтовия живот, отсечено удряха асфалта, а свикналите му на тежък товар рамене бяха изпънати назад, при което брадичката му се бе вдигнала и полегатите му японски очи нямаше как да не гледат в тълпата, която преди не се отнасяше много благосклонно към тях.

Но когато чу бурните овации и зърна своята прегърбена майка и набития си, нисък, честен баща, най-сетне приети, той почувства, че битката е била за добро. Тадао бе загинал в Италия, а Минору, якият таклер, бе погребан във Франция. Горо бе заминал за Япония и помагаше на окупационните власти. Семейството им никога повече нямаше да се събере. Бяха платили ужасна цена, за да докажат своята лоялност, но си бе струвало. Колоната се отдалечи доста от мястото, където възрастните Сакагава и други японци плачеха от радост, стигна до стария Дворец на Йолани, седалището на хавайските власти, и той за пръв път се стори на Шиг Сакагава сграда, в която един японец може да влезе наред с всички останали. „Това е моят град“ — мислеше си, докато маршируваше.

Но след парада си отиде вкъщи, видя на стената снимките на убитите Тад и Минору, закри с ръце лицето си и промълви:

— Ако ние, японците, най-сетне сме свободни, заслугата принадлежи на вас, момчета. Господи, каква цена!

Затова се смути, когато баща му, все още под очарованието на парада, заопипва ордените му и заяви на английски:

— Аз винаги казвал, те няма войници по-добри от японци.

— Не съм бил храбър, татко. Просто се досещах какво ще се случи.

— Ако се сещал, как така не избягал? — попита Камеджиро.

— Аз съм японец, така че трябваше да остана — обясни му Шиг. — Залогът бе твърде висок. Потисках страха си и заради това ми даваха ордени.

— Цяла Япония се гордее с теб — рече на японски Камеджиро.

— Много се радвам, че императорът приема нещата така — прихна Шиг — защото възнамерявам да му помогна в управлението на Япония.

Майка му изпищя на японски:

— Няма пак да отиваш на война, нали? Горо е вече в Япония и аз се моля за него всяка нощ.

— Там няма война — топло рече синът и хвана нежно ръката й. — За мен не ще има никаква опасност. Нито пък за Горо.

— Няма война ли? — стреснато попита госпожа Сакагава. — О, Шигео! Не си ли чул? Господин Ишии казва…

— Мамо, не ми досаждай с измислиците на този побъркан господин Ишии.

Въпреки това госпожа Сакагава повика дъщеря си и господин Ишии и след като внимателно погледна зад всички врати, да не би някой хаол да подслушва, сухият и дребен профсъюзен лидер спусна щорите и зашушна на японски:

— Онова, което ви казах миналата седмица, е вярно, Камеджиро сан. В никакъв случай не позволявай и вторият ти син да отиде в Япония. Ще бъде убит, също и Горо. Защото всичко, което ни разправят, е лъжа. Япония печели войната и всеки момент може да нахлуе на Хаваите.

Шигео си помисли, че дъската на зет му е започнала да хлопа, взе ръката на Реико и я попита:

— Сестро, вярваш ли в глупостите на твоя съпруг?

— Не ги наричай глупости! — развика се на японски господин Ишии. — Натъпкали са ти главата с куп лъжи. Япония печели войната и набира сили.

— Реико! — настоя брат й. — Вярваш ли в тези глупости?

— Трябва да извиниш мъжа ми — отвърна преданата съпруга. — Той слуша на събранията такива странни неща…

— Какви събрания? — строго попита Шигео.

Същата вечер господин Ишии и Реико го заведоха в малка къща западно от Нууану, където се провеждаше събрание, посетено от възрастни японци. Един фанатизиран духовник, неотдавна освободен от концентрационен лагер, крещеше с все сила:

— Онова, което ви казват за Хирошима, са чисти лъжи. Градът е невредим. Токио не е изгорен. Нашите войски са в Сингапур и Австралия. Япония е по-мощна от всякога!

Публиката слушаше напрегнато. Шигео видя своя зет господин Ишии да кима мъдро и дръпна сестра си за ръкава, ала за беда ораторът го забеляза.

— Ах! — извика той. — Виждам, че между нас се е промъкнал шпионин. Мръсно неприятелско куче! Хей, господин Ишии, да не би да се опитва да те убеди, че Япония е изгубила войната? Не смей да му вярваш! Той се е продал на американците! Казвам ти, той е лъжец и шпионин. Япония печели войната!

Колкото и да му се виждаше странно, Шигео трябваше да признае, че доста от слушателите не само вярваха на този побъркан религиозен маниак, но и искаха да му вярват. След като събранието свърши, възрастните хора му се заусмихваха тъжно: той бе престъпник, сражавал се против Япония, и те се надяваха, че когато дебаркират на островите, императорските войски ще проявят снизходителност към него, защото вероятно е бил подведен да извърши това предателство. Много момчета от Хаваите бяха измамени по същия начин.

Замаян, Шигео си тръгна към къщи. Не искаше повече да има нищо общо с господин Ишии и онези патетични стари глупаци, но като повървя малко, промени решението си и взе автобус, който го отведе в центъра на Хонолулу. Обмисля известно време как да постъпи, после влезе в полицейския участък и поиска да види един от инспекторите. Хаолът го познаваше и го поздрави за ордените, но Шиг се разсмя:

— Като чуете онова, което съм дошъл да ви кажа, може да ми ги свалите.

— Какво има?

— Знаете ли за дружеството „Ката Гуми“? За „Непобедимите“?

— Онези копелета от японската секта „Вон“ ли имаш предвид? Да, доста внимателно ги следим.

— Току-що присъствах на едно събрание. Капитане, потресен съм.

— В онази къщурка зад старото мисионерско училище ли?

— Да.

— Редовно я проверяваме. Тони, тази вечер имахме ли човек в къщичката на мисията?

— Не си направихме труда — отвърна помощникът му.

— Тези хора са луди — възмути се Шиг.

— Покъртително е — съгласи се инспекторът. — Горките стари нещастници, толкова бяха сигурни в непобедимостта на Япония, че вярват на всичко, което им разправят агитаторите. Но са безвредни.

— Няма ли да ги арестувате? — попита Шиг.

— Не, по дяволите — разсмя се полицаят. — В Хонолулу имаме шест групи, които редовно проверяваме, сектата „Вон“ ни създава най-малко неприятности. Една от тях иска да убие Сингмън Рий, друга — Чан Кайши. Трета измъква парите на стари жени, като предсказва края на света за първо число на всеки следващ месец. Миналата година имаше двама съпрузи, които очаквали второто пришествие Христово на всяко първо число цели единайсет месеца. Накрая дойдоха при нас и казаха, че нещо започвали да се съмняват. Твоите побъркани японци са само част от една тенденция.

— Но как могат да вярват… След всичко, което пише във вестниците и съобщават по радиото? След разказите на хората, които са били там?

— Шиг — рече инспекторът и удари с ръбовете на дланите си по бюрото — как може човек да вярва единайсет месеца подред, че Исус Христос ще слезе от Нууану Пали? Веднъж могат да те измамят, съгласен съм, но не и единайсет пъти.

Когато дойде време Шигео да отплува за новото си назначение при генерал Макартър в Япония, майка му се разплака и го посъветва:

— Като пристигнеш в Токио, ако там се водят боеве, не слизай от кораба, Шигео! — Сетне се сети за нещо по-важно и му рече: — Не се жени за момиче от Севера, Шигео. Не искаме в нашето семейство някоя дангалачка, която знае да вика само зу-зу. На твое място бих внимавала и с момичетата от Токио. Те вкарват човек в сума разноски. С баща ти ще бъдем много нещастни, ако вземеш булка от Кюшу, защото те не се спогаждат с хирошимците. И в никакъв случай да не се жениш за окинавка или за някоя, която може да излезе ета. Най-добре ще е да си намериш момиче от Хирошима. На такова момиче може да се има вяра. Но да не вземеш някоя от града Хирошима!

— Не мисля, че в Хирошима биха посрещнали един американец с отворени обятия — тихо отвърна Шигео.

— Защо не? — учуди се майка му.

— След бомбата? — попита Шигео.

— Шигео! — смаяно възкликна тя. — В Хирошима не се е случило нищо! Господин Ишии ме увери…

Когато Шиг Сакагава се присъедини към своята част, получила назначение в Токио, и на път за кораба, който щеше да ги транспортира до Йокохама, мина с колоната по улиците в центъра на Хонолулу — той, без сам да подозира, бе един изключителен млад мъж. Характерът му бе твърд като стомана, закален в битките не само против немците, но и против предразсъдъците в родината си. Бе побеждавал всеки неприятел със силата на собствената воля и бе натрупал такива доказателства за своята храброст, каквито са искани от малцина. През онзи ден никой не си даваше сметка за това, защото Шиг беше едва на двадесет и три години и още не бе завършил право в Харвард, но той бе безпощадното острие на една революция, която предстоеше да залее Хаваите. Беше непоколебим, неподкупен, физически закален и безстрашен. И което е още по-важно, когато става дума за революции, бе много организиран и бдителен.

Крачейки в строя, без някой от двамата да подозира това, той мина покрай Хоксуърт Хейл, който вървеше по Бишоп стрийт нагоре към Форта, и ако в този момент бе имал далновидността да спре колоната и да привлече Шиг Сакагава на своя страна, Форта положително би запазил прерогативите си. Нещо повече, ако Хейл, виден деец на Републиканската партия, бе записал Шиг и още петдесетина млади японци като него в редовете й, републиканството на Хаваите щеше да е трайно обезпечено, защото от японците, с присъщия им традиционализъм и консерватизъм, биха се получили идеални републиканци, а комбинацията от прозорливостта на хаолите в бизнеса и трудолюбието на японците би създала такава сила, която никой противник не би успял да превъзмогне. Но в този момент на Хоксуърт Хейл му бе абсолютно невъзможно дори да си представи такъв съюз и докато крачеше покрай колоната, през главата му мина следната некрасива мисъл: „Ако чуя само още една дума за смелите японски момчета, които са ни спечелили войната, ще повърна. Къде е синът ми Бромли? Къде са Хари Джандърс и Джими Уипъл? Те също спечелиха тази война, но са мъртви“. Тълпата по Бишоп стрийт аплодираше японските войници, а един многообещаващ момент от историята бе пропуснат. Хоксуърт Хейл влезе във Форта, Шиг Сакагава замина за Япония.

Но ако Хоксуърт Хейл пропиля своя шанс да грабне юздите на историята, имаше един друг човек, който го направи. Хонконг Кий вървеше по Бишоп стрийт в обратната посока, видя Камеджиро Сакагава, който гордо махаше на своя син, и го попита:

— Кое е твоето момче, Камеджиро?

— Ей онова там, с ордените — радостно се усмихна Камеджиро.

Тъй като повечето войници носеха спечелените си в Европа ордени и медали, Хонконг не успя да разбере кой е синът на Камеджиро.

— Онзи с червената емблема на ръкава ли? — попита той.

— Хай! — потвърди старият Сакагава.

— Бих искал да се запозная с него — рече Хонконг и когато на пристанището строят се разтури, Камеджиро каза на сина си:

— Това Хонконг Кий, много добър приятел. Той дал на мен пари за магазин.

Явно благодарен, капитан Сакагава подаде ръка и отбеляза:

— Проявили сте голяма смелост, господин Кий, като сте поели този риск с баща ми. Особено пък във военно време.

Хонконг бе изкушен да се окъпе в лъчите на славата, но благоразумието го бе научило винаги отдалеч да предугажда възможните неприятности и да ги избягва, тъй че отвърна откровено:

— Може и да не си чул, но през войната бях достатъчно глупав да произнеса една отвратителна реч против японците. После се засрамих от себе си и се опитах да се реванширам.

— Зная — рече Шиг. — Сестра ми ми писа за вашата реч. Но войната си е война.

— Сега нещата стоят много по-добре — рече Хонконг. — Знаеш ли за какво исках да говоря с теб, Шигео? Когато се върнеш у дома, трябва да постъпиш в колеж. Да учиш например право. Ако се справиш добре, може би ще ти намеря работа при мен.

— Имате толкова собствени синове, Хонконг.

— Никой от тях не е японец — разсмя се той.

— Японец ли ви трябва? — изненадано попита Шиг.

— Разбира се — изсумтя Хонконг. — Вие, момчета, ще управлявате тези острови.

Шиг го слушаше извънредно съсредоточено. Застанал точно пред святкащите с метален блясък очи на Хонконг, той най-внимателно изучи лицето на китаеца и попита:

— Наистина ли мислите, че ще настъпят промени?

— Фантастични! — отвърна Хонконг. — И ми се иска някое умно момче като тебе да работи за мен.

— Може да не работя за никого — бавно промълви Шиг.

— Това също е добра идея — произнесе с равен глас Хонконг. — Но всеки има нужда от приятели.

Когато капитан Сакагава се качи на кораба, той се чувстваше напълно американец. Бе доказал своята храброст, Хонолулу го бе приел, а сега се бе появил и човек, който се нуждаеше от него. В известен смисъл вече беше „златен мъж“, познаващ както западните, така и източните ценности, защото, макар и да се наслаждаваше в пълна мяра на новопридобитото си право да бъде американец, също така се гордееше и с това, че е чистокръвен японец. Разбира се, последното бе смешно да се твърди, понеже той носеше наследствени белези от всички онези безименни предци, обитавали някога Япония: някои от гените му идваха от косматите северни айну, от сибирските нашественици, от китайците, от корейците, между които бяха живели дедите му, и най-вече от онези дръзки индо-малайски племена, половината от които бяха тръгнали на изток, за да се превърнат в хавайци, докато други техни събратя се бяха отправили на север, бяха минали през най-различни острови, за да се смесят накрая с японците. Така от двама малайски братя, потеглили в древността от някоя точка близо до Сингапур, пътешественикът на север бе станал прародител на Шигео Сакагава, а другият бе сложил начало на рода, от който идваше Кели Канакоа, хавайският младеж, дето в момента стоеше и наблюдаваше заминаването им заедно с една хубава жена.

Или, ако човек предпочете да отправи поглед на север, единият от трима сибирски братя смело бе прекосил океана до Япония и именно неговите гени бяха намерили последно убежище в Шигео. Друг се бе прехвърлил по Алеутския архипелаг до Масачузетс и потомците му се бяха превърнали в индианци, следи от чиято кръв имаше и у Хоксуърт Хейл. А по-малко склонният към рискове трети брат бе предпочел отъпканите пътища по суша на юг към Среден Китай, където, с помощта на хакка, се бе превърнал в прародител на Хонконг Кий. Всъщност всички хора са братя, но със смяната на поколенията меродавни стават разликите, а не приликите.

* * *

По един абсурден начин този Кели Канакоа, за когото споменах, бе вече „златен мъж“. Той беше на двадесет и една години, висок около метър и осемдесет и пет, тежеше близо деветдесет килограма и бе с мощно телосложение — мускулите му играеха на слънцето, сякаш бяха намазани с кокосово масло. Имаше много изправена стойка и необикновено красиви черти, дълбоко разположени очи, гаменска усмивка и гарвановочерна коса, в която обичаше да затъква цвете. Държането му бе смесица от спокойствие и арогантност. Бяха минали вече две години, откакто бе нокаутирал на Хоутел стрийт двама моряци, задето го бяха нарекли чернилка, и макар винаги да имаше вид на човек, готов да употреби юмруците си, щом усетеше, че някой е на път да избухне, се опитваше да избегне сблъсъка: „Защо искаш да се биеш с мен? Не ми трябват неприятности. Дай да си стиснем ръцете и пак да бъдем приятели“.

Сега, докато стоеше и наблюдаваше заминаването на войниците, Кели държеше в дясната си ръка дългите пръсти с безупречен маникюр на една дама от Тулса, която бе пристигнала от Рино да търси тук емоционална преориентация след трудния си развод. Преди това бе гостувала в едно ранчо в Невада, където нейна другарка по съдба й бе казала:

— Рени, ако отидеш на Хаваите, непременно потърси Кели Канакоа. Той е възхитителен!

И тъй, веднага след като слезе от флагманския кораб на „Хоксуърт и Хейл“ „Мауна Лоа“, тя набра номера, даден й от нейната приятелка, и рече:

— Ало, Кели? Мод Клемънс ми заръча да те потърся.

Без особено да бърза, той отиде в луксозния хотел на „Хоксуърт и Хейл“ „Лагуната“, издокаран в много тесни сини панталони, бяло келнерско сако със само едно закопчано копче, сандали, яхтменска фуражка и цвете зад ухото. Когато тя слезе в претенциозното фоайе, чистичка и беличка в новия си бански костюм с дантелки по края, безцеремонно я огледа и прецени: „Таа уахин ше легне още първата вечер“.

Покрай своята работа на плажа, която беше започнал случайно, защото обичаше да кара сърф и имаше приятен шеговит подход към богатите клиентки, той бе станал специалист в изчисленията колко време ще му отнеме да влезе в леглото на всяка от новодошлите. Бе открил, че разведените са най-лесни, защото женското им самочувствие е силно накърнено и са готови да докажат поне на себе си, че вината за разпадането на браковете не е тяхна. На Кели рядко му бяха необходими повече от две вечери. Разбира се, в началото, когато се запознаваха, жените в никакъв случай нямаха намерение да спят с него, но както обясняваше той на останалите момчета, които се мотаеха по плажа „Да, ама таа уахин още не се е возила на сърф, как ше знае кво иска?“. Това му бе работата, за нея му плащаха — да качва на сърфа разведените и младите вдовици.

Пет минути след като се запозна с Кели, Рени бе вече на първото си излизане със сърф, далеч навътре оттатък рифа, където се образуваха големите вълни. Изпадна във възторг, когато океанът я понесе, и й се струваше, че никога няма да успее да се изправи и да се задържи на устремилата се към брега дъска, но усети изотзад да я обгръщат силните ръце на Кели, почувства се сигурна и докато набираха скорост, позволи да бъде издърпана нагоре и храбро застана на летящия сърф, все така в дебелите ръце на Кели. За момент пръските я заслепиха, ала скоро се научи да държи брадичката си високо срещу вятъра и да устоява на напора му. Не след дълго вече летеше над рифа, дъската под краката й се носеше бясно, а на брега се извисяваше мощният силует на Диамантената глава.

— Колко е хубаво! — възкликна тя, докато огромната вълна продължаваше стремителния си бяг към брега. Инстинктивно придърпа ръцете на Кели по-плътно около себе си, притисна се назад към него и мъжествеността му я изпълни с наслада. Когато накрая вълната се сгромоляса, Рени усети, че сърфът полита надолу, а заедно с него и тя. Озова се под водата, все още в ръцете на Кели, по собствена инициатива се обърна с лице към него и те дълго се целуваха в дълбокото, а сетне, без да бързат, изплуваха на повърхността.

Рени отново се покатери на дъската и под наставленията на Кели загреба навътре в океана, за да хване следващата вълна, но когато се отдалечиха достатъчно от останалите сърфисти, се отпусна назад, докато отново почувства допира на момчето от плажа, остана в сигурните му обятия, гребейки небрежно, а неговите опитни ръце зашариха под новия бански костюм. Тя прошепна с въздишка:

— Това включено ли е в обичайните уроци?

— Малко уахин са готини като тебе — галантно отвърна Кели, при което Рени потръпна от удоволствие и още по-плътно се облегна на него, така че вратът й се опря в мускулестите му гърди.

Пътуването им навътре в океана, към мястото, където се образуваха вълните, бе дълго и вълнуващо и докато чакаха някоя по-голяма, Кели попита:

— Тоа път страх ли те е да се изпраиш?

— С теб съм готова да опитам всичко — отвърна Рени и показа забележителна сръчност при лудото плъзгане към брега. Накрая сърфът полетя надолу с разбиващата се вълна, а те се озоваха под водата, започнаха да се целуват и тя с изненада установи, че сега нейните ръце са в неговия бански и са се вкопчили там жадно и страстно. Когато изплуваха, черната коса бе паднала пред очите на Кели като на сатир, той се разсмя и каза одобрително:

— Ти кат нищо ше станеш сърфиска номер едно и ше земеш наградата, Рени.

— Правилно ли правя всичко? — скромно попита тя.

— Ного праилно! — увери я той.

— Ще хванем ли още една вълна? — предложи Рени.

— Що не се качим в твоата стая? — спокойно попита Кели, заковал в нея тъмните си очи.

— Май така ще е най-добре — прие тя и с опасение добави: — Разрешават ли ти да се качваш горе?

— Да каем, че си забраиш шапката на плажа, некой треба да ти я донесе, нали? — обясни й той.

— Това ли е обичайната процедура? — престорено свенливо премигна Рени.

— Кат поечето работи — отвърна Кели — и сърфа си има свойте праила.

— Тогава ще играем по правилата — съгласи се тя и стисна ръката му.

Когато влезе в нейната стая, хванал в мощните си ръце шапката й за слънце, Кели забеляза, че тя вече се е преоблякла в един от най-оскъдните спортни екипи, които някога бе виждал, а през годините на плажа бе видял доста.

— Ей, сестро! Мое да си в муму^[2], в бански или без нищо, ама се си ного готина — одобрително рече той.

В своето объркване, съвсем естествено след развода, Рени имаше нужда да чуе тъкмо това. Отказа се от обичайните формалности и разтвори обятията си за красивото момче от плажа.

— При нормални обстоятелства щях да поръчам скоч и сода и щяхме да поговорим известно време… Дай да продължим, откъдето бяхме спрели под водата.

Кели я разглежда един дълъг, изпълнен с наслада момент и рече:

— Тоа бански се е вир-вода. — Смъкна гащетата и когато се изправи пред нея в цялата си тъмнокожа мощ, тя си помисли: „Ако се бях омъжила за някой като този, нямаше да имам никакви неприятности“.

Докато войниците маршируваха по Бишоп стрийт, Рени се готвеше да напусне Хаваите и в последните минути, преди да се качи на „Мауна Лоа“, стискаше силно ръката на Кели. В продължение на девет дни бе живяла с него, всецяло отдадена на страстта и на смайващата му мъжественост. Веднъж му каза:

— Кели, само да можеше да видиш истеричния дребен негодник, за когото бях омъжена! Господи, как пропилях годините си!

А сега му шепнеше под яркото слънце:

— Дали ще ни остане време за още веднъж, ако побързаме да отидем на кораба?

— Що па не? — прие с охота той.

Качиха се на големия параход и откриха нейната каюта, но бъдещата й спътница — високо, доста хубаво двадесет и седем-осем годишно момиче — вече разопаковаше багажа си. След няколко минути на смущение и объркване Рени прошепна на Кели:

— Какво ли пък толкова ще загубя? — Обърна се направо към момичето и рече: — Извинете, не се познаваме, но ще ме сметнете ли за голяма мръсница, ако ви помоля да ми оставите за малко каютата?

Високото момиче разгледа, без да бърза, Рени, а след това и Кели. Те бяха красива двойка и тя се засмя:

— Ваканцията си е ваканция. Колко време ви трябва?

— Около половин час — отвърна Рени. — Горе свири някакъв състав.

— А тук имаме цял оркестър — прихна момичето и още преди да се бе качило на горната палуба, Рени вече бе смъкнала дрехите си.

По-късно тя си призна:

— От пет дни се мъча да си представя какво ще е да дойдеш при мен в Ню Йорк. На колко години си, Кели?

— Дваесе и една.

— По дяволите, аз съм на двайсет и седем.

— Ич не приличаш на дваесе и седем, не и в кревата — увери я момчето от плажа.

— Добра ли съм в леглото? — попита умолително тя. — Ама наистина добра?

— Ти си уахин номер едно.

— Много момичета ли си познавал?

— Сърфа си е сърф — отвърна той.

— Например Мод Клемънс? Спал ли си с нея?

— А престаи си, че другата седмица некой ми кае „Кво ше каеш за Рени? Гот ли се чука, а?“.

— Кели! Какви думи само!

— Са ше надуят сфирката, сестро Рени — предупреди я той и навлече дрехите си.

— Ходих до библиотеката, Кели — нежно рече тя. — Онази голяма книга с имената, записани от мисионерите, наистина беше там, както ми каза. В нея пише, че твоето родословие може да бъде проследено до сто трийсет и четири поколения назад. Това сигурно те кара да се чувстваш горд.

— Ич нищо не ме кара да чуствам — изсумтя Кели.

— Ти си хаваец, защо носиш името Кели? — попита Рени, докато си слагаше чорапите.

— Кат канака се каам Келоло, ама никой не ще да ми вика така.

— Кели е сладко име — рече тя. Сетне го целуна и попита: — Защо не се съгласи да ме заведеш в твоя дом?

— Щото нищо не преставлява — вдигна рамене той.

— Да не искаш да кажеш, че предците ти са били крале, а ти си нямаш нищо?

— Иам китара, иам сърф, иам готини уахин кат тебе.

— Това е ужасно — огорчено сви вежди тя и отново го целуна. — Кели, ти си най-хубавото нещо на Хаваите.

Излязоха на палубата и Рени с бърз знак благодари на спътницата си. Високото момиче се усмихна и намигна. Когато корабната сирена изсвири за последен път, за да предупреди многобройните момчета от плажа, дошли да изпратят своите хаолски любовници, Рени попита колебливо:

— Ако някоя от моите приятелки реши да дойде на Хаваите… — И замълча.

— Да бе, ше ги наглеждам — даде съгласието си Кели.

— Ти си цяло съкровище — прихна тя, целуна го пламенно, а той се отдръпна и побягна надолу по трапа. Под навеса за изпращачи до него се приближи друго момче от плажа, Флорсхайм — наричаха го така, защото понякога носеше обувки като същински немец — и го попита:

— Кели блала, онаа уахин, онаа русата, гот ли се чука?

— Най гот от сички — увери го Кели и двамата се запътиха към „Лагуната“ в превъзходно разположение на духа.

 

 

1946 година бързо се изнизваше и Кели на няколко пъти изпита бегли съмнения, които сподели с Флорсхайм:

— Кво стаа с мен? Опраам сума уахин и сичко ми е като каша в главата. Къде ше стигна така?

Но размислите от този род винаги изчезваха при появата на някоя нова разведена жена или вдовица и удоволствието да я обработи така, та да я вкара в леглото, а тя да плаща сметките в хотела и ресторанта, бе толкова голямо, че той неизбежно стигаше до философията на Флорсхайм: „Кво па, що да не ни е гот сега, докат сме млади!“. Тъй че продължаваше да се придържа към обичайния си начин на живот: посрещаше кораба, откриваше момичето, за което някой му бе телеграфирал, водеше го на сърф, спеше с него не повече от осем дни, целуваше го за сбогом на „Мауна Лоа“, почиваше малко, а сетне посрещаше следващия кораб. Понякога гледаше възхитено Джони Пупали, който бе на четиридесет и девет години, а все още даваше на жените онова, което сам наричаше „сърфолечението за страдащи дами на доктор Пупали“.

Един следобед попита Пупали за неговата изненадваща енергия и доайенът на момчетата от плажа отвърна:

— Секи мъж има енергиа да праи четри работи: да яде, да работи, да кара сърф и да праи любов. Ама по некое време енергиата почва да стига само за две от тех. За мен тва са сърфа и любовта.

— Не ти ли омръзва? — попита Кели.

— Сърфа ли? Не. Сигур ше умра на некоа вълна. Жените? Да ти каа право, Кели, некой път, кат отплава „Мауна Лоа“, десетина минути не ща и да вида поече тиа уахин, ама на другиа ден, кат надуе сфирката следващия кораб, па съм готов за действие, братко.

В ленивите седмици между приключенията с момичетата Кели изпитваше истинско удоволствие да се припича на плажа заедно с Флорсхайм, едър непохватен мъж, който се обличаше по своя собствена мода: огромни, увиснали като торба шорти от памук и коприна, които силно напомняха долно бельо и падаха пет сантиметра под коленете, широка като палатка хавайска риза, свободните краища на която връзваше около кръста, оставяйки открити десет сантиметра от корема си, джапанки с каишка между пръстите и шапка от листа на кокосова палма с тясна периферия и две подобни на пера ленти, които стърчаха двадесетина сантиметра право нагоре, а после падаха на една страна. Флорсхайм винаги изглеждаше размъкнат, докато не съблечеше дрехите и не останеше по прилепналите до тялото бански гащета. Тогава приличаше на езическо божество: огромен, кафяв, с покриваща ушите дълга коса и ароматен венец от мейл около челото. Това преобразяване хвърляше във възторг дори най-претенциозните американки и те обичаха да лягат на пясъка до него и да прокарват червените си нокти по изпъкналите му мускули.

Кели предпочиташе компанията на Флорсхайм, защото огромното момче от плажа умееше да пее със странния островен фалцет и двамата бяха изключителен дует. Кели притежаваше красив баритон, а освен това бе голям майстор на слак кий, специфичната за Хаваите техника за свирене на китара, при която струните не са много опънати, мелодията се изтръгва с дърпане, а акордите се удрят. За много хора изпълняваният от Кели слак кий бе гласът на островите, защото, когато беше в добра форма, той придаваше на своята музика пронизваща сладост, на каквато никой друг не бе способен. Мелодиите бяха бързи и потрепващи като островна птица, а акордите — бавни и непрекъснати като рева на океана. Когато момчетата от плажа нямаха какво да правят, те често го подканяха:

— Кели блала, давай малко слак кий!

Той бе техният трубадур, но рядко свиреше за гостите.

— Що да си губа времето с хаолите? — сърдеше се той. — Кво разбират те от слак кий?

Другото развлечение, което двамата с Флорсхайм обичаха, бе сакурата, страхотна японска игра с малки черни карти, които се продаваха в дървени кутии с нарисувани на капака цъфнали вишневи клонки. Всяко от момчетата на плажа, което успееше да събере достатъчно пари, за да купи нова кутия карти за сакура, биваше аплодирано като герой на деня и през дългите горещи следобеди цялата компания седеше под чадърите от кокосови листа и играеше тази глупава игра. Не се допускаше никаква друга и ако някой не знаеше сакура, не го приемаха да работи с тях. Разбира се, от кандидатите се искаше също да говорят безобразния местен жаргон, като демонстрирания от Кели, когато се възмути от цената на полуготовите шницели в магазина на ъгъла:

— Миела, че пеесе цента е прекалено ного за тиа — констатира той.

— За кои прикааш, Кели блала, за тиа ли, за тиа ли? — лениво попита Флорсхайм.

— Кво ти е бе, тъпак? Кво се повтараш тиа ли, тиа ли — сопна му се Кели и като направи с дясната ръка движение, сякаш сечеше нещо, добави: — Тиа, дето са клъц — клъц.

— Ооо! — Възклицанието на Флорсхайм започна от високите тонове и падна до ниските, което трябваше да покаже, че е разбрал. — Начи прикааш за тиа такивите? Праилно, блала, таа цена е прекалена. Пеесе цента е ного скъпо. — И минаха на други, не по-малко важни теми.

Когато Кели опозна по-добре американките, започна да ги съжалява. Те неизменно му доверяваха колко скапан е бил животът с техните хаолски съпрузи, как мъжете им ги пренебрегвали и колко незадоволителен бил сексът с тях. Последното винаги смайваше Кели, защото, докато бяха с него, момичетата не мислеха почти за нищо друго, и бе убеден, че ако на света има жени, по-добри в секса от тези, които идваха на Хаваите с „Мауна Лоа“, те сигурно са направо тигрици. Един ден каза на Флорсхайм:

— Как мое да има уахин, по-добри в кревата от теа, дет идват тука? Кво им има на теа хаолски мъже, как мислиш?

През 1947 година въпросът отчасти му се изясни, защото Флорсхайм се ожени за една от своите млади разведени партньорки, момиче с много пари, което му подари шевролет с подвижен покрив, и докато живееха на Хаваите, нещата вървяха съвсем добре, но след три месеца в Ню Йорк всичко отиде по дяволите и Флорсхайм се завърна сам, за да продължи своята работа на плажа. Един ден, когато почти нямаше какво да правят, той обясни на приятелите си:

— Теа уахин кат че са два човека, дет ич не си приличат. Тука, кат се качат на сърфа, са ного готини, чукат се кат луди и ич не им пука. Тука метам мойта уахин в таратайката, заминааме на околехао — мощните му ръце завъртяха въображаемото кормило — и ни е ного гот.

— И кво стана? — попита Кели.

— Каам ти, Кели блала — проточено рече Флорсхайм — кат ме зе в Ню Йорк, зе да не аресва как се обличам. Зе да не аресва как прикаам. Зе май нищо да не аресва. Целото време ми праеше скандали. Вече немаше време да си легне с мен следобеда, когат е най гот. И, предстаяш ли си, вика: „Флорсхайм, треба да одиш на вечерно училище, та да почнеш да говориш хаолски, не канака!“. Аз й викам: „Майната ти! Ше зема самолета за Хаваите!“, а тя: „Кво? Така ли ше ми харчиш парите?“. Па аз й каам: „Спестил съм си от тебе седемстотин долара“. А тя кат скочи! „Ти, мръсен нерез, ти, гаден глиган!“ Нема да ви разпраам аз па кво й наговорих.

— Начи теа уахин били такиви? — замислено поклати глава Джони Пупали. — Е затва ви каам, чукайте ги, ама не се женете за тех, момчета.

Флорсхайм заключи:

— Тука изглеждат готини, ама кат се върнат у тех си, стаат други.

— Ше ти остаи ли оня шевролет? — попита Кели.

— Да — отвърна Флорсхайм и добави: — Вече не ми е жал за теа уахин кат по-рано.

Приятните дни се нижеха и Кели откри онова, което по-възрастните момчета от плажа вече знаеха: че най-добри от всички бяха жените от дълбокия Юг. Те бяха по-нежни, по-мили и по-любвеобилни и изразяваха чувствата си по начини, които не се забравяха. Тъмнокафявото тяло на Кели ги омагьосваше и той на три пъти прекарваше цели дни, без да излиза и често дори без да се облича, в стаята на една или друга възхитителна клиентка от Юга. Като станеше време за ядене, увиваше около слабините си тесен пешкир и затъкваше краищата му, сякаш е саронг, а жената от Монтгомъри, Атланта или Бирмингам го гледаше възхитено как се изтяга на дивана. Веднъж една от тях отбеляза:

— Вие сте страшно близо до негрите, Кели, и все пак не сте негри. Направо очарователно.

— Хавайците мразят негрите — увери я Кели и това й допадна.

— Как си изкарваш прехраната? — нежно го попита тя, бутна настрана храната и отиде да легне до него.

— Да каем, че те уча да караш сърф и затва ми плащат.

— Плащат ти за онова, което вършиш върху дъската за сърф? — възкликна тя.

— Кво стаа, не си ли видела сметките? Администратора ги остаи е там.

— Плащат ли ти… за дни като този?

— Администратора го е писал. Праилника каа, че треба да те уча на нещо.

— Това и правиш — нежно рече жената и те се унесоха в поредната дрямка.

С времето момичетата, с които спеше, започваха да се сливат в съзнанието му, защото всяка изпращаше друга, която пък провождаше следващата, но на него всички му се струваха като една и съща жена — първата, с която се бе запознал още през войната. Ала имаше и няколко, които бе запомнил завинаги. Веднъж на островите пристигна със самолет млада вдовица от Батон Руж и щом се запозна с нея, той си направи сметката: „Таа уахин — след три, най-ного четири вечери“. Но я бе подценил, защото в мъката си младата жена не допусна до себе си никакъв мъж. И все пак, когато влязоха в нейната каюта на отплаващия „Мауна Лоа“, тя каза меко и по южняшки провлечено:

— Светът е дяволски самотно място, Кели.

— Щом си изгубила съпруга, който си обичала, сигур е така — рече той.

— Никога не съм обичала Чарли — призна тя и издуха носа си. — Но той бе порядъчен мъж, добър човек и сега, когато него вече го няма, светът стана по-беден.

— Кво ше праиш сега? — попита той и се опря с едната ръка в края на леглото.

— Не зная — отвърна тя. — На колко години си, Кели?

— На дваесе и две, от миналата седмица.

— Животът е пред теб, Кели. Сигурно е страшно вълнуващо. Но не се заблуждавай, светът е много самотно място.

— Хората идват и си отиват — философски отбеляза той.

— Но когато дойде някой добър човек, остава в паметта ни. Сирената ще изсвири всеки момент и се питам дали да не направя едно нещо, преди да си тръгнеш?

— Кво е то? — подозрително я погледна Кели.

— Ще ми разрешиш ли да те целуна за сбогом? Ти беше толкова мил и прояви такова разбиране… — Понечи да каже още нещо, но избухна в сълзи и притисна красивото си бяло лице до неговото. — Ти си изключително порядъчен човек — прошепна тя. — Повече от всичко на света имах нужда да срещна някой като тебе.

Прехапа устни, преглътна сълзите, избута го към вратата и рече:

— Кели, надали имаш и най-бледа представа колко искрено може да се моли жена като мен за успеха на млад и силен мъж като тебе. Бих искала небето да се разтвори и да изсипе върху теб своето великолепие. Изгради си добър живот, Кели. Не бъди безделник. Защото ти си от хората, които Исус обича. — И го отпрати.

Често, когато имаше пролуки в часовете за сърф, той размишляваше над думите й и се питаше как ли постъпва човек, за да си изгради добър живот. Подозираше, че за тази цел не се иска да бъдеш нито застаряващ жребец като Джони Пупали, колкото и забавно да я караше той, нито да хабиш енергията си за някаква хаолска жена, както бе направил Флорсхайм. И все пак всичко, което умееше да върши, бе да се припича на слънцето, да свири на китара, да играе сакура и да учи жените как се кара сърф. Засега трябваше да се задоволява с това.

В края на 1947 година на островите пристигна певица от нощен клуб в Ню Йорк — оказа се от жените, за които са необходими две вечери — и Кели я хвърляше в такъв бурен възторг, че една нощ тя извика:

— Господи, трябва да ти издигнат паметник, момче!

Певицата побесня, когато научи, че една от най-популярните в момента песни, „Бягащите вълни“, е композирана от Кели на плажа и че той я е давал на всеки, който му я поиска. Някакъв музикант от континента я бе откраднал, бе й добавил няколко професионални заврънкулки и бе натрупал от нея куп пари.

— Трябва да дадеш под съд това мръсно копеле — развика се жената, после прослуша гласа на Кели и намери, че е хубав. — Утре вечер, Кели Канакоа, ти ще пееш с мен. В ресторанта на „Лагуната“.

— Не ща да пея — запротестира Кели, но тя го попита:

— Какво беше онова хубаво нещо, което свирехте с момчето с фалцета на вашите укулеле?

— За „Хавайска сватбена песен“ ли говориш? — досети се той.

— Онази, където ти започваш ниско, а той се включва с фалцетите.

Кели нехайно запя „Ке Кали не ау“, най-прекрасната от хавайските песни, великолепната музика, оставаща да кънти в съзнанието, в която сякаш се е изляла душата на островите. Бе увил пешкир от „Лагуната“ като саронг около бедрата и бе затъкнал в косата си цвят от хибискус. Момичето от нощния клуб бе разтърсено от въздействието на песента му и извика:

— Кели, нищо не може да те спре!

След като репетираха — един ден, защото жената бе истинска професионалистка и възприемаше бързо — Кели Канакоа, облечен в червено-бял саронг, с цвете в косата и с един от кривите китови зъби на майка си, окачен на сребърна верижка около врата, излезе на дансинга в „Лагуната“ и запя с онзи глас, който тепърва щеше да се прочуе на островите. „Сватбената песен“ бе необичайна с това, че солото в нея се изпълняваше от мощен баритон и се придружаваше от висока, вълшебно разливаща се мелодия за сопран. Тя бе същинско произведение на изкуството, достойно за Шуберт или за Хуго Волф, и макар публиката онази вечер да я бе слушала много пъти в изпълнение на дерящи се баритони и още по-слаби сопрани, сега за пръв път почувства истинското величие на този лиричен зов. Кели бе влюбен мъж, божество с цвят на бронз, и се открояваше във всяко отношение до стройното русо момиче от Ню Йорк. Беше незабравима вечер, а когато тя свърши, певицата викна на Кели изпод душа в стаята си:

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Ню Йорк?

— Не мърдам от тоа остров — заяви в отговор Кели.

— Не е нужно да се жениш за мен — успокои го тя, досетила се за опасенията му преди самия него. — Само ще пееш.

— Ше си седа на плажа, не съм глупак — отсече Кели и макар тя да го помоли още няколко пъти, докато бяха в леглото, той все отвръщаше, че неговото място е на Хаваите. — Виж кво стана с Флорсхайм! — повтаряше.

— Е — подхвърли жената, докато се обличаше за самолета — все пак през тези няколко дни се научихме взаимно на много неща.

— И тва е истина — съгласи се Кели.

— Ще продължиш ли да пееш? — попита тя.

— Малко песни, малко сърф.

— Не се отказвай от сърфа — рече насмешливо тя. — Притежаваш нещо от класа, което те прави незаменим в него.

— Сестро, аз съм канака и неам намерение да се лиша от тва — прихна Кели.

— Не се и съмнявам — ухили се жената. Беше безсрамна и корените на косата й бяха тъмни, но бе добра и чистосърдечна партньорка и Кели я харесваше.

— Нема да моа да доа с теб до летището — извини се той.

— Нали си свърши работата тук — успокои го тя и потупа леглото, — останалото няма значение.

 

 

Сетне, в началото на 1948 година, тъкмо започваше бумът в туристическия бизнес, той получи телеграма от някаква жена от Бостън на име Рени. Не успя да си спомни коя е, но която и да бе, тя съобщаваше: ПОСРЕЩНИ „МАУНА ЛОА“ ГОСПОЖА ДЕЙЛ ХЕНДЕРСЪН. И когато корабът пристигна, Флорсхайм, бос и с вперен нагоре към палубата поглед, попита:

— Коя е твоата уахин, Кели блала?

— Мое да е онаа там — посочи той, вдигайки рамене.

— Кво мислиш, ше легне ли? — зачуди се Флорсхайм, претегляйки стройната, красиво натъкмена жена на около тридесет и една-две години.

— Кат я гледам, ше ми требат две до четри вечери — изчисли Кели, защото бе открил, че жените, полагащи необичайно много грижи за външния си вид, обикновено се колебаят по-дълго, преди да влязат в леглото, от своите посестрими, които заявяват предизвикателно: „Ето, такава съм, разрошена от вятъра и щастлива!“.

Кели, както и другите момчета от плажа, се ползваше с привилегията да се качва на „Мауна Лоа“ преди слизането на пътниците. Запробива си път през претъпканата палуба и докосна ръката на госпожа Хендерсън. Тя се обърна и му се усмихна за поздрав, искрено и без смущение. Ръкуваха се и той попита:

— Името ти Дейл ли е или е друго? Човек вече не мое да кае кое име е женско, кое мъжко.

— Казвам се госпожа Хендерсън. Елинър Хендерсън — отвърна тя с отривистия и овладян глас на жена от Нова Англия. — От Бостън съм.

На Кели много му се искаше да попита: „Ква беше таа Рени, дет ми е пратила телеграмата? Не повна никоа от Бостън“. Но премълча. Едно от нещата, които бе научил в своята работа като момче от плажа, бе никога да не споменава името на една жена пред друга и независимо че повечето му клиентки бяха насочени към него от свои близки приятелки, не си позволяваше дори да намекне за този факт. Бясно зарови в паметта си, но не успя да си спомни коя е Рени и не каза нищо за телеграмата. Ала госпожа Хендерсън сама заговори за нея:

— Една моя съученичка от колежа „Смит“…

— Не звучи кат женски колеж, „Смит“.

— Рени Блекуел, тя ми заръча непременно да те открия.

Кели побърза да придаде на лицето си изражение, сякаш знае коя е Рени Блекуел, но госпожа Хендерсън вече си мислеше: „След всичко, което ми разказа тя, той дори не си спомня името й“. Водена от своенравното желание да си доизясни нещата, добави:

— Рени е момичето от Тулса.

Кели все още не можеше да я разграничи от всички онези безименни жени, които пренаселяваха живота му, но вече си даваше сметка, че госпожа Хендерсън си играе с него, така че се удари с юмрук по главата и мина на най-варварския си жаргон:

— Понекоа ич не моа да се чатна. Забраил съм ква беше таа уахин Рени.

Госпожа Хендерсън се усмихна и рече:

— Тя не те е „забраила“, Кели.

Той се пообърка пред тази самоуверена жена и отвърна:

— Да каем, мине година, и аз река на Флорсхайм: „Таа телеграма тука е от некоа си Елинър Хендерсън. Ква беше таа уахин?“. Флорсхайм не повни. Аз не повна.

— Кой е този Флорсхайм? — попита Елинър.

— Е тва момче до високата уахин — посочи й Кели.

Госпожа Хендерсън се разсмя весело и рече:

— Рени ми каза, че ти си най-добрият в занаята, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Кво?

— Повече да не говориш с мен на жаргон. Хващам се на бас, че си завършил с отличие Хюлет Хол. Сигурно говориш английски по-добре и от мен. — Усмихна му се топло и попита: — Няма ли да ми дадеш този гирлянд?

— Страх ме е да ви целуна, госпожо Хендерсън — разсмя се той и й поднесе цветята, но Флорсхайм видя това, дотича и се възмути:

— Божке, един канака дава цветя на своата уахин, кат да е некой от Ню Йорк! — Грабна гирлянда, нахлузи го през главата на Елинър и я целуна силно.

— Флорсхайм е бил в Ню Йорк — пошегува се Кели. — Знае как да се представи като хаваец.

— Флорсхайм? В Ню Йорк ли? — озадачено рече госпожа Хендерсън, изучавайки огромния дългокос младеж с венец от мейл. — Градът положително никога повече няма да е същият.

— Сключи брак с жена от обществото — обясни Кели. — Стоя при нея три месеца и си дойде. От цялата работа му остана един шевролет с подвижен покрив. Всъщност до хотела ще пътуваме с него.

В този момент натежалото от гирлянди и грим момиче от Канзас Сити, клиентка на Флорсхайм, си проби път до тях и се изкикоти:

— Господи, тези мъже са направо божествени, нали? — Тя сграбчи тъмнокафявата дебела ръка на Флорсхайм, възхитено опипа мускулите му и попита: — Удрял ли си някой мъж с този юмрук, Флорсхайм?

— Никога — отвърна момчето от плажа. — Само жени.

Момичето се смееше с цяло гърло. Всички куфари и чанти бяха натрупани в шевролета и двете двойки потеглиха към „Лагуната“. Когато Флорсхайм зави по Кинг стрийт и минаха покрай старите къщи на мисията, Елинър Хендерсън внезапно му каза да спре, разгледа внимателно тези исторически сгради и накрая обясни:

— Моята прапрабаба е родена в тази къща. По баща се казвам Куигли.

— Никога не съм ги чувал — честно си призна Кели.

— Не са живели тук дълго. Но аз пиша биографията им… като дисертация. Преподавателка съм в „Смит“.

— Начи си от тиа уахин, дето кат нищо ше напишат некоа книга? — попита Флорсхайм, потегляйки отново.

— Кажи му да не говори на жаргон — рече Елинър.

— Той не може да говори по друг начин — разсмя се Кели.

— Аз намирам, че местният диалект е направо възхитителен — обади се момичето от предната седалка, а Кели си помисли: „Май съм попаднал на такава, която ще се предаде в най-добрия случай след четири вечери, а може и изобщо нищо да не стане, обаче Флорсхайм ще трябва да внимава, защото тази мацка ще го събори още във фоайето“.

Подозренията на Кели по отношение на Елинър Хендерсън се оправдаха, тя не бе от жените, които капитулират след четири вечери или дори след шест. Обожаваше сърфинга и се чувстваше сигурна в ръцете му, но това бе всичко. Ала една вечер той взе на заем откритата кола на Флорсхайм — момичето от Канзас Сити си бе казало направо: „Защо ще се разхождаме с шевролета, като можем да си прекараме чудесно и в леглото?“ — и я заведе вън от града, на Коко Хед. Двамата седяха в тъмното и разговаряха.

— На островите казваме за този вид срещи „гледане на среднощни надбягвания на подводници“ — обясни й той.

— Много остроумно — разсмя се Елинър.

— Как върви биографията? — поинтересува се Кели.

— Доста съм объркана — призна тя.

— Не става, а?

— Имам силното желание да я зарежа, Кели.

— Защо?

Не последва отговор. Седяха, обгърнати в мрак, и наблюдаваха вечно повтарящата се мистерия на тропиците — закъснялата луна, която се издигаше от океана. Една палма на брега се бе протегнала да я посрещне, тежката нощ похлупваше света. Изведнъж Елинър се обърна към Кели и взе ръцете му.

— Подлудява ме желанието да пиша за теб, Кели.

Момчето от плажа бе смаяно.

— За мен! — извика то. — Какво има да се пише за мен?

Тя му обясни с ясни, бързи изречения, без да му позволи да я прекъсне:

— Мисълта за Хаваите ме преследва още откакто прочетох тайния дневник на моя прапрапрадядо. Той е живял тук само седем години. Повече не е издържал. А когато се върнал в Бостън, записал своите опасения напълно откровено. И сега виждам пред очите си милия му старомоден почерк: „Ще пиша така, сякаш Господ наднича над рамото ми. Той би трябвало да разбира тези неща, след като те се вършат по негова воля“.

— Какво е написал? — попита Кели.

— Казва, че ние, християните, сме нахлули на островите в името на истинския бог, но ценностите, които сме налагали, са били фалшиви. Бил е убеден, че нашият бог е спасил островите, ала идеите ни са били пагубни. Особено за хавайците. Има един пасаж за хаваеца на бъдещето, Кели, който звучи като пророчество. Аз съм си го преписала и снощи го препрочетох. Сякаш описва тебе.

— Мрачно пророчество ли? — свъси се Кели.

— „Хаваецът е осъден да чезне година след година, ограбен, откъснат от корените си, объркан.“ Така е написал старият човек. Сякаш е виждал във въображението си теб, Кели.

Кели тогава беше на двадесет и три години и си даваше сметка, че в лицето на Елинър Хендерсън се е сблъскал със съвсем друг тип жена. Тя беше на тридесет и една, или поне му се струваше на толкова, бе чистосърдечна, честна и много привлекателна. Косата й бе гладко опъната назад, бялата й брадичка бе решителна, но и приканваща. Подхвана я с лявата ръка и бавно я повдигна. Лунната светлина бе достатъчна, за да вижда очите й, бе запленен от тяхната спокойна увереност. В продължение на няколко мига потомката на мисионера и ограбеният хаваец се изучаваха взаимно, накрая ръката му се отпусна и освободи брадичката й, но тя взе в нежните си бели ръце неговото силно лице, притегли го до своето, целуна го и си призна:

— Забравих за старите мисионери, Кели. Започна ли да пиша, виждам само теб. Знаеш ли как искам да нарека новата си биография? „Ограбените“.

Говориха дълго, други коли идваха „да гледат среднощното надбягване на подводници“ и си заминаваха. Елинър го попита направо:

— Нима наричаш това живот, Кели? Да любиш една след друга разни невротизирани разведени жени?

— Откъде знаеш?

— Нали виждам Флорсхайм?

— Аз не съм Флорсхайм.

— Рени Блекуел е на друго мнение.

— Какво ти каза? — поинтересува се Кели.

— Че това била единствената хубава седмица през живота й.

— Коя беше тази Рени? — попита той без повече преструвки.

— Знаех си, че не я помниш. Онази, която е казала на спътничката си от „Мауна Лоа“…

— Разбира се! Виж, нямам причини да се срамувам, че любя така жените — не отстъпваше Кели.

— Мислиш ли, че Флорсхайм ще се ожени за момичето от Канзас Сити? — попита Елинър.

— Тя излиза от кожата си, за да го накара — прихна Кели. — Ще остане с нея четири-пет месеца, а сетне ще се върне тук с буик.

— Защо ти никога не си опитвал? — продължи да разпитва Елинър.

— Аз нямам нужда от пари. Пея по малко, свиря по малко на китара, вземам малко пари да уча клиентки като теб да карат сърф, а ако ми потрябва кола с подвижен покрив, все някой ще ми услужи.

— И това живот ли е? — настояваше Елинър.

Кели мисли дълго, сетне попита:

— Кое те кара да смяташ, че можеш да напишеш книга?

— Мога да направя всичко, което си наумя — отвърна Елинър.

— Как стана така, че се разведе?

— Не съм разведена.

— Съпругът ти починал ли е?

— Той беше от най-добрите, Кели. Един от хората, към които Бог е бил особено щедър.

— Във войната ли загина?

— Покрит с медали. Джак щеше да те хареса, Кели. Двамата бихте се разбирали. Той имаше дарбата да бъде щастлив. Господи, светът дори не подозира колко много знаеше този човек за начините да бъдеш щастлив.

Мълчаха известно време, сетне Кели попита:

— Защо искаш да наречеш книгата си „Ограбените“? Аз имам всичко, което искам.

— Не си стопанин на своите острови. Японците са им стопани. Нямаш пари. Те са у китайците. Нямаш земя. Тя е собственост на Форта. И си лишен от своите богове. Моите предци са се погрижили за това. Какво имаш?

Кели се разсмя нервно и понечи да каже нещо, но потисна импулса си, защото знаеше, че може да причини беда. Вместо това размаха пръст пред лицето на Елинър и рече:

— Много ще се изненадаш, ако видиш какво имаме ние, хавайците. Честна дума, направо ще се смаеш.

— Добре. Да вземем четирите хубави момичета, които танцуват хула в „Лагуната“… с измислените целофанени полички. Как се наричат? Кажи ми истината.

— Ами онази с красивите крака е Глория Чин.

— Китайка?

— Може би и малко хавайка. Момичето с големия бюст е Рейчъл Фернандес. А истинската красавица там… аз май си падам по нея, само че тя е японка… се казва Хелън Фукуда. Последната е Норма Свенсон.

— Шведка?

— Е, и малко хавайка.

— Значи онова, дето наричаме хавайска култура, всъщност е едно филипинско момиче с целофанена поличка от Таити, което свири на укулеле от Португалия и пее някаква псевдобалада от Холивуд в акомпанимент на електрическа китара от Ню Йорк.

— Аз не съм псевдохаваец — предпазливо рече той. — В библиотеката ще намериш книга за мен, за повече от сто поколения мои предци. И когато пея хавайска песен, тя сякаш излиза направо от пръстите на краката ми. Има много неща, които не знаеш, Елинър.

— Разкажи ми ги — настоятелно помоли тя.

— Не — възпротиви се Кели. Сетне внезапно реши да си позволи онова, което само преди няколко минути бе сметнал за много опасно.

— По-добре да направя нещо… което никога досега не съм правил.

— Какво? — попита тя.

— Ще видиш. Облечи си нещо, което държи хладно, и утре към три ще мина да те взема.

— Вълнуващо ли ще бъде?

— Нещо, което никога няма да забравиш.

 

 

В три часа на следващия ден той пристигна пред „Лагуната“ с взета на заем кола и чака пред хотела, докато тя се появи. Когато Елинър се качи в понтиака, чиста и свежа в бялата си рокля, Кели зави към планината и кара навътре в сушата, докато не се озоваха пред висока дъсчена ограда, зад която се издигаха тежки и величествени кокосови палми. Продължи покрай оградата и накрая стигнаха до очукана порта, която той отвори, бутайки я с носа на колата, а като минаха през нея, даде заден ход и сръчно я хлопна. Сетне натисна газта, изпод гумите захвърча чакъл, понтиакът полетя и спря пред потънала в сянка, скрита сред палмите, потъмняла от бурите стара дървена къща на три етажа, с фронтони, широки веранди, дърворезби и цветни стъкла.

— Това е моят дом — рече просто той. — Тук не е идвало досега нито едно момиче. — Заблъска звънеца и на разнебитената врата с мрежа против насекоми се появи изумителна жена, висока близо метър и деветдесет, широка колкото вратата, среброкоса и величествена, чието изваяно кафяво лице бе озарено от ведра усмивка.

— Ти ли си, Келоло? — попита тя с безупречно поставен глас, в който се долавяха следи от новоанглийски акцент.

— Здрасти, мамо. Приготви се за голяма изненада! Довел съм вкъщи една хаолка. — И за да не забележи майка му колко много се е променил заради това момиче, мина на отвратителния си жаргон.

Едрата жена прекрачи прага, царствено пристъпи до края на верандата и протегна ръка.

— Искрено се радваме да ви посрещнем в „Блатото“.

— Майко, таа уахин е Елинър Хендерсън, от колежа „Смит“. Майка е завършила „Васар“. — Стройната бостънка и огромната хавайка се ръкуваха, всяка изпълнена с уважение към другата, и хавайката рече с мекия си глас:

— Аз съм Малама Канакоа, а вие сте първата от хаолските приятелки на Келоло, която довежда вкъщи. Сигурно сте много специална.

— Ей, майко, внимаай! — предупреди я Кели. — Ние не сме гаджета. Таа уахин е осем години по-голема от мен. В Бостън си е подредила живота ного гот.

— Но е нещо специално — настоя Малама.

— Ного специално! Страшно й сече пипето, само мозък е.

Тримата се разсмяха и всеки инстинктивно се почувства непринудено в компанията на останалите. Кели продължи да обяснява:

— Майко, таа уахин е от фамилията на некогашни мисионери, Куигли. Аз не знам нищо за тва семейство, ама ти мое да знаеш.

— Иманюъл Куигли! — извика Малама и сграбчи двете ръце на своята посетителка. — Той е бил най-добрият от всички мисионери. Единственият, който е обичал хавайците. Но е живял тук много кратко време.

— Ала е предал на своите деца цялата си любов към Хаваите, аз също съм я наследила — рече Елинър.

Забеляза, че е влязла във всекидневна от XIX век с полилей, овехтели шкафове с кристал, орган, пиано „Стейнуей“ и кафява гравюра на Рафаеловото „Възнесение Богородично“ в масивна резбована рамка. Таванът бе извънредно висок, поради което стаята беше неочаквано хладна, но Елинър не успя да оцени по достойнство този факт, защото вниманието й бе привлечено от един предмет, който висеше под стъклен похлупак, монтиран на махагонова подложка.

— Това пък какво е? — извика тя.

— Зъб от кит — обясни й Малама. — Оформен като кука.

— Но на какво е окачен? — попита Елинър.

— На човешка коса — увери я Кели.

Малама го прекъсна, като вдигна стъкления капак и подаде скъпоценната реликва на гостенката.

— Един от моите предци, кралят на Кона, е носил това, докато е воювал като пълководец на Камехамеха. Бил е с него и по-късно, когато първият мисионерски кораб е спрял в Лахайна. Предполагам, че всеки косъм от тази дълга верижка е на човек, когото семейството ми много е почитало. — Тя върна стъкления похлупак на мястото му, сетне рече: — Кели, докато показваш на госпожа Хендерсън защо наричаме това място „Блатото“, аз ще приготвя чая. Ще дойдат няколко от дамите.

Кели поведе Елинър към задната част на къщата, през кухня, в която някога се приготвяла храна за двеста души от двора на крал Калакауа, и скоро се озоваха в една вълшебна страна от дървета и цветя, опираща в заобиколено от тръстика блато, чиято повърхност бе покрита с лилии. Вече сам с Елинър, Кели изостави своя жаргон и каза с известна ирония:

— Това е единствената земя, която хаолите не са ни отнели. Сега тя струва два милиона долара. Но, разбира се, мама се грижи за стотина бедни хавайци и е затънала до гуша в дългове.

Тази картина на отколешно разтление бе мъчителна за Елинър и докато гледаше как червенокачулати птици се стрелкат над блатото и кацат по върховете на разлюляната тръстика, основният мотив на бъдещата книга започна да се избистря в съзнанието й.

— Вие наистина сте „Ограбените“ — замислено рече тя, смесвайки реалността с представата за нея.

— Не, струва ми се, не си го схванала правилно — възрази Кели. — Това е зазиданата градина, която всеки хаваец познава, защото пази една такава в собственото си сърце. В нея не се допускат външни лица.

— Означава ли това, че презираш хаолските момичета, с които спиш? — попита.

— О, не! Доставя ми удоволствие, Елинър. То е вън от нещата, за които говорим.

— Прав си и те моля да ме извиниш. Мисълта ми беше дали ги презираш, задето са хаолки?

Кели дълго мисли върху въпроса й, хвърли камъче по една люлееща се на тръстиката птица и отвърна:

— Едва ли бих признал подобно нещо. Не съм толкова нетолерантен, колкото са били мисионерите.

— Иманюъл Куигли твърди почти същото.

— Имам чувството, че старият Куигли щеше да ми хареса.

— Когато е работил тук, той е бил млад. Остарял е в Охайо. Какъв проницателен човек е бил!

— Мама сигурно вече е готова — рече Кели и отведе Елинър обратно в просторната всекидневна, където чакаха четири огромни хавайки, сивокоси и благи.

— Това е госпожа Лийън Чой — с нежност каза Малама. — А това — госпожа Хидео Фукуда.

— Вашата ли красива дъщеря видях да танцува в „Лагуната“? — попита Елинър.

— Да — отвърна огромната жена и леко се поклони, светнала от удоволствие. — Хелън обича да танцува, също като мен, когато бях млада.

— Това е госпожа Лилиха Мендонка — продължи Малама. — Мъжът й беше собственик на таксиметровата компания. А онова нещастно джудже там е госпожа Джизъс Родрикес — завърши тя със смях. Госпожа Родрикес беше само метър и седемдесет и пет и тежеше по-малко от деветдесет килограма. — Казах на дамите, че госпожа Хендерсън е потомка на милия стар Иманюъл Куигли. Ние пазим в сърцата си най-топли чувства към него, Елинър.

— Изненадана съм, че не сте отседнали у Хейлови или Уипълови — рече госпожа Мендонка. — Те са пристигнали със същия кораб, както и дядо ви, или какъвто там ви се пада.

— Семействата ни никога не са били близки — обясни Елинър. Всяка от петте хавайки изгаряше от желание да научи нещо повече по този въпрос, но бяха твърде добре възпитани, за да задават въпроси, и след малко Малама предложи:

— Сигурна съм, че госпожа Хендерсън ще иска да чуе някоя от старите песни. — И набързо донесе две укулеле и две китари.

Внушителните хавайки предпочитаха да стоят прави, докато пеят, образуваха в дъното на стаята фриз от гигантки и след кратко подготвително подрънкване на инструментите изпълниха цяла поредица от най-обичаните хавайски мелодии. Приличаха на професионален хор, така леко и непринудено си схождаха гласовете им. Госпожа Чой вземаше височините с прекрасни играещи очи и палави жестове, докато госпожа Родрикес и госпожа Мендонка разтърсваха стаята с мощните акорди, които служеха като основа за музикалната конструкция. Всяка песен съдържаше десетки строфи и още преди последните акорди от предишния куплет да заглъхнат, госпожа Фукуда подемаше с напевен фалцет първите думи на следващия. Тя притежаваше удивителна памет и останалите дами не обичаха да пеят без нея, защото монотонното й въведение към новата тема им доставяше голямо удоволствие.

Над „Блатото“ се спусна мрак и лампите бяха запалени. Огромните жени се заседяха, зареяни в красотата на миналото, и Елинър слушаше очарована техния тих разговор, докато Кели не ги прекъсна рязко с думите:

— Каам ви, таа вечер един канака ше свири слак кий. С таа уахин треба да си върим.

Но когато жените излязоха да ги изпратят, госпожа Чой започна небрежно да тананика първите тактове на „Хавайска сватбена песен“ и Кели спря в сенките пред вратата, светлината от полилея пръсна върху му разноцветни отражения и той тихо поде великолепния, изливащ се направо от душата любовен диалог. Гласът му бе в отлична форма и Кели му позволи да се разгърне в пълната си мощ. Когато наближи краят на мъжкото соло, Елинър започна да се пита коя от петте жени ще поеме партията на момичето. Беше Малама. Изправена като монумент със сребърна коса, тя запя завладяващата лирична част от песента и не след дълго гласовете на майка и син се обединиха в незабравимия финален дует. Изпълнението бе необикновено сполучливо, но ето че последните акорди замряха и госпожа Чой удари няколко пъти по своето укулеле с възклицанието:

— Бих пяла така цяла нощ!

Когато Кели и Елинър се качиха отново във взетата на заем кола, той каза:

— Това и ще правят.

Елинър попита:

— С какво се е занимавала майка ти, след като се е върнала от „Васар“?

— Пяла е през горещите следобеди, била е добра с хавайците, прахосвала е парите си. Какво друго?

Елинър заподсмърча и след малко призна:

— Жестоко съм объркана, Кели. Не мога да се прибера в хотела.

— Аз трябва да пея — заинати се той.

— Плащат ли ти? — попита, подсмърчайки, тя.

— Тази вечер не. Ще пея за приятел.

— Ах вие, жалки, победени, прекрасни хора! — рече Елинър. — Добре, върни ме в хотела. Човек трябва да прави всичко за приятелите си. — Отдръпна се към вратата, сетне бързо отскочи обратно до Кели. — Кажи ми, този приятел, както го наричаш, правил ли е някога нещо за теб?

— Мммммм, ами не.

— И така ли ще пееш през целия си живот? На вересия?

— Кой е по-щастлив — отвърна той — мама или твоите приятелки и познати у вас?

 

 

Рано следващата сутрин Елинър Хендерсън се яви в библиотеката и помоли госпожица Лусинда Уипъл за „онази книга с родословното дърво на семейство Канакоа“. Като чу това, госпожица Уипъл скри презрението си и заразглежда последното креватно завоевание на Кели, защото й бе направило впечатление, че в продължение на една година вече най-малко шест благоговеещи дами, чието невежество в използването на картотечните каталози показваше, че едва ли са влизали в библиотека, бяха искали „онази книга за Кели Канакоа“. Госпожица Уипъл предполагаше, че вероятно всяка от тях е научила за нея от своя предшественица, тъй като те се появяваха на равномерни интервали, и когато връщаха книгата, някои от тях възклицаваха със страхопочитание: „Боже мой, та неговият дядо е бил истински крал!“. Госпожица Уипъл никога не коментираше, но се бе убедила, че най-далечният предтеча, когото тези жени могат да си представят, е дядото. Всичко преди това за тях бе пълен мрак.

Но тази се оказа различна. След като приключи с изучаването на дългите списъци от изданието на Мисионерския музей, тя попита госпожица Уипъл:

— От достоверен източник ли идва това тук?

Госпожица Уипъл отвърна:

— Моят прадядо, Абнър Хейл, е записал този забележителен документ от устни предания, разказвани от един кахуна нуи на Мауи. Правени са много изследвания, както на Таити, така и на Хаваите, и в по-голямата си част данните изглеждат достоверни.

— Колко години средно давате на едно поколение? — попита госпожа Хендерсън.

— Предполагам, че би трябвало да се придържаме към енциклопедията и да смятаме по трийсет години за всяко, но според нас, като се вземат предвид тропическият климат и онова, което знаем, двайсет и две години са по-близо до истината. Човек стига до извода, че определяното в генеалогията като „две последователни поколения“ всъщност често е едно поколение, защото случаите, в които брат е наследявал брат, са повече от онези, в които последователността е баща — син. Впрочем вие, изглежда, имате сериозни познания за Хаваите. Мога ли да попитам от какво се интересувате?

— Аз съм прапраправнучка на Иманюел Куигли — обясни Елинър.

— О, Господи! — развълнувано рече госпожица Уипъл. — Досега тук не е идвал друг Куигли.

— Не е — каза с равен тон Елинър. — Както ви е известно, моят баща срещна затруднения.

Напомнянето за отдавна отминалите мъчителни събития не охлади ентусиазма на Лусинда Уипъл, интересът й към генеалогията надделя над неприятното чувство и тя попита развълнувано:

— В събота ще бъдете ли в Хонолулу?

— Да — отвърна Елинър.

— Господи, колко хубаво! — възкликна госпожица Уипъл. — Тогава е годишнината от пристигането на мисионерите и за мен ще бъде истинска чест, ако ме придружите. Само като си помисля! Една Куигли! — Тя заобяснява, че откакто се помнела, всяка пролет посещавала годишните срещи на дружеството „Деца на мисията“ и когато се четял списъкът, послушно и гордо се изправяла при споменаването на Джон Уипъл, Абнър Хейл и Ейбрахам Хюлет, всеки от които фигурирал между предците й. Ставала и при споменаването на оттеглилия се Джандърс — странична родствена линия — работил заедно с тях, макар и вече да не бил мисионер.

— Но досега никога не сме имали човек, който да почете името на Куигли. Моля ви, елате!

И тъй, в една гореща събота през април Елинър Хендерсън седеше между потомците на мисионерите и пееше химна „От ледените планини на Гренландия“. Когато настъпи тържественият момент да се прочетат имената на онези честни, отдавна починали мъже и жени, служили на Бога тук на островите, и потомците на всяка от семейните двойки започнаха да стават, тя почувства как вълнението се надига в нея.

— Абнър Хейл и неговата жена Джеруша, бригантина „Тетис“, 1822 година — произнесе свещеникът, затрополиха столове и разноликата група Хейловци застана мирно, докато останалите ги аплодираха.

— Доктор Джон Уипъл и неговата жена Аманда, бригантина „Тетис“, 1822 година — монотонно продължи той и от последвалото скърцане на столове Елинър заключи, че доктор Джон трябва да е бил необикновено потентен млад медик, защото доста от присъстващите се надигнаха да го почетат.

— Иманюъл Куигли и жена му Джепта, бригантина „Тетис“, 1822 година — прочете свещеникът и Елинър Хендерсън се изправи със сърце, преливащо от чувства, от история, от неизбистрена любов към Бога — първата Куигли, явявала се някога в това дружество. Нейното ставане положително бе събудило у Хейловци, Хюлетовци и Уипъловци горчиви спомени, защото, макар и да не бе дал гласност на своите тайни мемоари, които Елинър намираше така изобличителни, неподатливият на внушения Иманюъл Куигли все пак бе позволил доста от идеите му да се разпространят, тъй че сред мисионерските фамилии името му не будеше приятни асоциации. Неговата прапраправнучка предизвикателно устреми поглед напред и в същия миг залата гръмна от ръкопляскания и бурни овации. Продължавайки да гледа пред себе си, защото не бе по-склонна да прости от своя упорит предшественик, тя отново седна на мястото си, а свещеникът извика скръбно:

— Ейбрахам и Урания Хюлет, бригантина „Тетис“, 1822 година.

Отново заскърцаха столове и се изправиха доста хавайци — Ейбрахам бе имал много деца от Малиа, неговата втора съпруга. Повечето потомци на мисионери смятаха за неуместно подобни хора да стават, сякаш са истински наследници на благословената Урания Хюлет, но въпреки всичко хавайците скачаха на крака и нищо не можеше да ги спре.

Същата вечер Елинър Хендерсън каза на Кели:

— Допирът с Хаваите е голям риск за един посетител. Никога не се знае в кой момент ще бъде погълнат от страстите на островите.

— Смяташ ли, че сега знаеш достатъчно, за да напишеш биографията? — небрежно се поинтересува Кели.

— Да.

— Много ли държиш да я наречеш „Ограбените“?

— Повече от всякога.

— И кои според теб са ограбените? — саркастично попита той.

— Ти. Кой, ако не ти?

— Надявах се в мисионерското дружество да си забелязала, че ограбените всъщност са те — възрази Кели.

— Какво искаш да кажеш?

— Дошли са тук да разпространяват конгрегационализма, но техният вариант на християнството не се е харесал на хавайците. Сега повечето от нас са католици или мормони. Днес на островите имаме почти толкова будисти, колкото и конгрегационалисти. Пристигнали са тук със своя бог, в когото са вярвали. Колко от тях все още са му верни? Имали са възвишени идеали. Сега имат единствено пари.

— Думите ти звучат много горчиво, Кели. И в известен смисъл това ме радва.

— Знаеш ли защо мормоните са постигнали такъв успех на тези острови? Те честно заявяват: „В рая има само бели хора“. Предполагам, знаеш, че в Солт Лейк един негър не може да си намери място за преспиване. Те ни казват, че ако сме наистина добри на земята и обичаме Бога, когато умрем, той ще ни направи бели, ще отидем на небето и всичко ще бъде екстра.

— Не вярвам мормоните да мислят така, Кели — възрази Елинър.

— То се покрива с фактите — отвърна предпазливо, но гневът му се надигаше неудържимо и той се изплаши от онова, което се готвеше да каже. Опита се да задържи думите, ала те се изляха въпреки волята му: — Разбира се, другите християни ни разправят, че Господ обичал всички хора, но ние си знаем, че това са празни приказки.

— Кели!

— Ние го знаем! Знаем го! — беснееше той. — То е ясно както планината по изгрев. Бог обича на първо място белите, после китайците, японците и накрая, след дълъг размисъл, приема и хавайците.

— Кели, скъпо мое момче, недей!

— А знаеш ли каква е единствената ни утеха? Можеш ли да се досетиш? Ние сме твърдо убедени, че нас Той обича повече от негрите. Господи, би ми било страшно неприятно да съм негър.

 

 

Елинър Хендерсън, разбира се, не успя да напише своята книга, тъй като бе по-предразположена към емоциите, отколкото към контролиращата ги логика. Всъщност едно от така характерните за тропиците странни стихийни явления й попречи дори да опита. В шест часа и осемнадесет минути сутринта след своето посещение в мисионерското дружество тя все още спеше, ала в дълбините на Тихия океан, приблизително три хиляди мили на север, се разигра грандиозно събитие. Големият шелф край Алеутския архипелаг бе разтърсен от мощно подводно земетресение, което за няколко минути събори по скритите под повърхността планински склонове милиони тонове скална маса и тя си намери ново място на дъното. Това бе титанично разместване на земната кора и океанът, в чиито недра стана то, бе разлюлян така силно, че на юг се устреми с невероятна скорост мощна ритмична вълна и макар в нея да бяха увлечени приблизително седем процента от водите му, тя остана външно незабележима, височината й не достигаше повече от десет-дванадесет сантиметра.

На практика пълен с моряци кораб мина точно над нея, без те дори да я забележат: в седем часа и осемнадесет минути същата сутрин водата леко се надигна и един японски танкер се озова с около осем сантиметра по-високо, отколкото бе в предишния миг, но никой не обърна внимание на това събитие и то не бе отразено в корабния дневник. Ако капитанът беше достатъчно бдителен и ако знаеше откъде бе тръгнала само преди час вълната, той можеше да напише: „Под кораба мина цунами, породена от подводно земетресение в Аляска. Скорост около 512 мили в час“. И ако се бе сетил да предаде по радиото предупреждение до целия Пасифик, животът на много хора щеше да бъде спасен. Но той нито я видя, нито помисли за подобно нещо, тъй че епичната цунами летеше непредизвестена със скорост, близка до тази на звука. Ако по пътя си не срещнеше неподвижни обекти, като например острови, накрая тя би изчезнала някъде в далечната Антарктика, но ако се натъкнеше на остров, кинетичната й енергия можеше да потопи сушата под воден пласт, дълбок повече от двадесет метра, който сетне с демонична сила да засмуче обратно в океана. Нахлуването на водата би довело до малко разрушения, но нейното оттегляне би отнесло всичко.

Когато вълната мина незабелязано под японския танкер, Елинър Хендерсън тъкмо бе станала и се любуваше на последните багри от изгрева над Пасифика, а към девет слезе на плажа да погледа момчетата, които играеха сакура. Беше й забавно да ги слуша как ругаят на жаргон, когато падналите им се черни карти не им харесваха, но тази сутрин имаше и една специална атракция: появи се Флорсхайм, облечен в купешки дрехи — излъскани жълти обувки, костюм, който не бе достатъчно голям за огромното му туловище, риза, чиято яка леко го стягаше, плетена вратовръзка, която висеше накриво, и тропическа сламена шапка. Придружаваше го богатото момиче от Канзас Сити, което едва успяваше да държи ръцете си далеч от него и подвикваше поред на всички групички:

— Господи, нали е страхотен мъжага? Ще се оженим в Сейнт Луис.

Флорсхайм се ухили и връчи ключовете от шевролета си на Елинър.

— Сестро, ше каеш на приатела Кели да ми пази бричката.

Тя обеща и когато видя Кели, го попита:

— Как мислиш, Флорсхайм този път колко време ще остане женен?

— В Канзас Сити блала Флорсхайм май ше изглежда смешен. И таа уахин ше открие, че не говори праилно, и ше започне да му праи женски пиликиа. Начи кат наближи краа на октомври, ше видим наш Флорсхайм па тука на плажа, с открит буик.

— Този път ще бъде кадилак! Искаш ли да се обзаложим? — разсмя се Елинър, а после й дойде една идея: — Кели, след като разполагаме с колата, защо да не отидем на пикник?

Настоя тя да купи храната и в десет часа, когато цунами беше на по-малко от шестстотин мили от Оаху, посочи една закътана малка долина край северния бряг на острова и извика:

— Пясъчният плаж там е запазен специално за нас!

Кели разстла одеялата под едно палмово дърво. Отидоха да поплуват и когато легнаха на слънце да се изсушат, Елинър рече:

— Ще си замина от Хаваите, Кели. Не казвай нищо. Започвам да се влюбвам в теб, а не съм от жените, които гледат да докопат някое младо момче.

— Достатъчно съм голям, за да те науча на доста неща — запротестира Кели.

— Никога не бих се омъжила за теб, Кели… ти си осем години по-млад от мен. И няма да стана една от онези, които ти помагат да пропиляваш живота си по такъв престъпен начин.

— Можем да си живеем чудесно — настоя той и я привлече към себе си.

— Мисля, че за едно момиче е неморално да се забърква с мъж, ако нещо му пречи да се омъжи за него. Начинът, по който те използват жените, е срамен, Кели.

Той замълча, сетне започна да замеря с камъчета близката скала. Накрая рече:

— Ако някога отидете на друг остров, госпожо Хендерсън, не задавайте толкова много дълбокомислени въпроси. Приемете го такъв, какъвто е.

— Ще стоя настрана от всякакви острови — обеща тя. — Исках само да видя защо моите предци не са могли да се примирят с този.

— И разбра ли?

— Да. И също не го понасям.

— Защо? — сънено попита той.

— Винаги съм вземала страната на ограбените. Знаеш ли, помагайки на островите, Иманюъл Куигли си е навлякъл големи неприятности в Охайо.

— Много съжалявам, че провалих книгата ти за Куигли. Ще се разсърдят ли… в „Смит“?

— Биографията на един човек е биография на всички хора — каза тя. — С течение на времето, Кели, всички ние се превръщаме в една личност.

— Наистина ли мислиш, че канака като мен с нищо не е по-лош от хаолка като теб? — попита той.

— Навремето са ме учили, че ако в Арабската пустиня падне някое камъче, ефектът се разпространява и върху мен в Масачузетс. Вярвам в това, Кели. Ние сме навеки обвързани с останалия свят.

Видя, че му се спи, и намести потъмнелите му от слънцето рамене в скута си, а той поиска китарата, да посвири малко хавайска музика. Подбираше все песни за окъпаните в слънце брегове на океана, които така обичаше. След известно време инструментът падна от ръцете му и Кели задряма.

Елинър зарея поглед над пясъчния плаж и палмите и с интерес занаблюдава онова, което сметна за отлив — водата сякаш бе решила да се раздели с брега, отдръпна се далеч в океана и накрая отсрещният риф остана по-оголен от всички рифове, които бе виждала. Забеляза на открилите се пясъчни прагове няколко плитки локви, където внезапно останалите на сухо големи риби пляскаха с опашки, опитвайки се да избягат. Разсмя се и Кели, забравил къде се намира, попита сънено:

— Какво смешно има?

Тя му обясни:

— Рибата не може да се измъкне от локвите.

Той попита:

— Как, по дяволите, е попаднала в тези…

Скочи ужасен, зърна голия риф и отдръпналите се води и изкрещя:

— О, боже! Този път ще е голяма! — Грабна Елинър в силните си ръце и се втурна с всичка сила през пясъка, покрай безполезния шевролет с подвижен покрив и нагоре към по-високото, но усилията му бяха безсмислени, защото огромната цунами, която бе изсмукала водата, за да утоли своя ненаситен глад, вече летеше откъм изтерзания океан със скорост повече от петстотин мили в час.

Вълната не беше много висока, но връхлитащата я мощ бе невероятна. Тя покри рифа. Продължи неумолимо да напредва през плажовете, през пътищата, през нивите. По ниските места заливаше цели села и когато нищо не спираше движението й, се разпространяваше равномерно и разрушителната й сила бе сравнително малка. Ала срещнеше ли някоя стесняваща се клисура, някоя долина, тя с тътен се втурваше в нея и яростта й ставаше все по-неудържима, докато накрая се вдигаше с двадесет и повече метра над обичайното си равнище.

С първия си страховит удар срещу сушата тя хвана Кели Канакоа и госпожа Хендерсън в тяхната закътана долина като в капан. Не започна да ги премята като обикновена пенеста вълна, защото не беше такава; само прииждаше, прииждаше, прииждаше, отнасяйки ги бързо навътре в острова, и Кели, който знаеше колко ужасно ще бъде, когато водата се втурне обратно, извика:

— Елинър! Хвани се за нещо!

Жената напразно опитваше да се залови за някой храст, за някое дърво, за някой ъгъл на къща — неумолимата вълна я влачеше и тя не можеше да се задържи за нищо.

— Хвани се за нещо! — умоляваше я Кели. — Когато вълната започне да се оттегля…

Парче дърво го удари по тила и той взе да потъва, но тя го хвана и задържа главата му над надигащите се води. Колко ужасяващи бяха те в безкрайната мощ на своя прилив! Понесоха ги покрай последната къща от селото, нагоре към тесния край на долината. На целия остров нямаше по-опасно място за човек, опитващ се да се пребори с отдръпваща се цунами. А водата вече започваше да се оттегля, в началото бавно, сетне с голяма скорост и накрая с неконтролируема ярост.

Елинър за последен път видя Кели, вкопчил се почти в безсъзнание за дървото коу, около клоните на което бе сложила ръцете му. Бе опитала и тя да се хване за нещо, но течението беше прекалено мощно. То я повлече с все по-голяма скорост обратно натам, откъдето бе дошла, покрай съборените къщи, покрай смачкания шевролет и рифа, който бе видяла така странно оголен. Когато прелетя покрай последните скали, тя си рече: „Този прокълнат остров!“. И престана да мисли.

 

 

Сега животът на момчето от плажа течеше като в дрямка. Ден след ден, седмица след седмица се изнизваха окъпаните в слънце сънливи месеци; годините се влачеха все така между пясъка и океана. В края на ноември, когато Флорсхайм изкара от „Мауна Лоа“ новия си понтиак и го паркира на старото място пред „Лагуната“, Кели си помисли: „Как бих искал да кажа на госпожа Хендерсън, че не е нито буик, нито кадилак!“ И старата болка се върна.

В „Блатото“ майка му Малама пееше в късните следобеди с хавайските си приятелки — госпожа Чой, госпожа Фукуда, госпожа Мендонка и госпожа Родрикес. Келоло и неговите хаолски момичета повече не ги обезпокоиха. Защото той обикновено не се отдалечаваше от „Лагуната“, където пееше по малко, свиреше по малко слак кий и получаваше много телеграми. С времето започна да намира все по-голяма утеха в разсъжденията на Джони Пупали за секса: „Тва е най-великото нещо на света. Никога му се не насищаш, освен веднага след кат си си зел дажбата“.

Веднъж Флорсхайм отбеляза:

— Кели блала, таа работа ми се види ного шантава.

— Ква работа? — попита Кели.

— В Ню Йорк по секо време има цветни картини: „Елате на Хаваите!“ На тех глеаш момичетата от тиа острови с полички от листа и цветета в косата. Въртат задници, кат да викат: „Само да доеш на Хаваите, мистър, ше падне едно чукане — ум да ти зайде“.

— В тва нема нищо лошо — отсъди Кели.

— Ама смешното е, Кели блала, че на тоа остров не е ич лесно да фанеш некоа уахин. Тука си прекарват готино жените, а не мъжете от континента. Знаеш ли кво си мисла, блала?

— Ти ше каеш.

— Мисла, че ше е по гот да сложат на картините нас с тебе. — И той зае предизвикателна поза, с напрегнати мускули, с очи, вперени в океана под Диамантената глава. От него наистина ставаше идеален туристически плакат. Отпусна се, избухна в смях и се провикна: — Кели блала, големата атракциа сме ние с тебе!

По-късно, когато Кели се бе заключил с една изгаряща от страст разведена от Лос Анжелос, неочаквано пристигна нейният баща, заблъска по вратата и се разкрещя:

— Бети! Не искам да си разбиеш живота с някой от онези непрокопсаници от плажа!

Но Кели се измъкна по един страничен коридор и никой не пострада.

* * *

Когато в началото на 1946 година слезе от кораба в Йокохама, Шиг Сакагава започна внимателно да изучава земята на своите предци, видя гладуващите хора, разрушените от бомбардировките градове, жалката материална база, от която японците бяха тръгнали да завладяват света, и си помисли: „Може татко да е прав и това да е най-великата страна, но определено не прилича на такава“. В първото си писмо до дома се опита точно да опише всичко, но като го прочетоха на Камеджиро, той изпрати на сина си строг отговор: „Трябва да помниш, че си добър японец, Шигео. Не бива да говориш такива неща за отечеството си“. След което Шиг им пишеше само общи приказки.

Първите му дни в Япония бяха страшно вълнуващи, защото многолюдният Токио се съживяваше и тълпи дребни занаятчии, всеки на вид досущ като баща му, се катереха из развалините от бомбардировките и разчистваха всичко по пътя си. Шиг никога преди не бе виждал толкова енергичен народ и с времето започна да изпитва уважение към несъкрушимата издръжливост на японците. По улиците срещаше безброй възрастни жени като собствената си майка, облечени в безформени платнени панталони, чиято работа бе по-тежка дори от тази на мъжете — да влачат големите кошници с разбита зидария. Пред очите му Токио бе разчистен и подготвен за новия цикъл от живота си. „Не мога да не се възхищавам на тези хора“ — писа Шиг на баща си и на стария Камеджиро това се хареса повече от нелоялното писмо с размислите за поражението на Япония.

Шиг намираше своята работа много интересна — беше преводач на един харвардски професор, когото генерал Макартър бе довел със себе си, за да съветва окупационните власти по въпросите на поземлената реформа. Доктор Абърнети бе необикновен, дълъг като върлина и надарен с изключителна проницателност мъж, и макар да бе принуден да разчита на капитан Сакагава за точния превод на казаното от японските селяни, в крайна сметка се доверяваше единствено на собствените си преценки. Шиг за пръв път в живота си получаваше възможност да наблюдава отблизо един прецизен човешки ум в действие. Ако например някой селянин речеше: „Оризището ми е двеста и четирийсет цубо“, Шиг превеждаше това на доктор Абърнети, но ученият мъж сякаш не го чуваше, защото лично оглеждаше нивата и определяше коефициента на нейната продуктивност. Още преди Шиг или селянинът да са казали и дума, той вече знаеше колко струва земята и ако твърденията на човека противоречаха на неговата оценка, се налагаше Шиг да уточнява фактите. Обикновено Абърнети се оказваше прав.

По време на дългите им пътувания из провинцията Шиг караше джипа, а Абърнети излагаше своите теории за поземлената реформа.

— Това, с което генерал Макартър се сблъсква тук, Шиг, е типична средновековна концепция за поземлената собственост. Във всеки район земята е под контрола на пет-шестима богаташи, които раздават парчета от нея в съответствие с икономическата си изгода. Всъщност системата не е лоша. Определено е много по-добра от комунизма. Но неприятностите идват оттам, че личните интереси, обикновено от деспотично естество, се поставят над жизнените интереси на нацията.

— Като например? — попита Шиг, комуто готовността на Абърнети да разговаря с него като със зрял човек доставяше огромно удоволствие. Бе истински кошмар добронамерени полковници упорито да му говорят на жаргон.

— Ами например, когато земевладелец от дадена област, в която се чувства нужда от храна, задържа земята за спекулации или изобщо не я използва.

— Има ли такива случаи?

— Огледай се наоколо! Очевидно е, че дори сега, когато Япония се бори за своето оцеляване, този земевладелец държи нивите си неизползвани. Стават ли подобни неща, за спасяването на нацията е необходима революция. През цялата история произволите на земевладелците неизбежно са съпътствани от революции. За щастие една селска революция може да се развие в две посоки. Във Франция земята е била стопанисвана толкова нерационално, че за да бъде пометена цялата прогнила система, е била необходима Френската революция… отнела живота на много хора. Това е най-лошият вид революция. В Англия същият резултат е постигнат с помощта на данъците. С течение на времето големите земевладелци просто не успявали да си задържат земите. Данъците били прекалено високи и те били принудени да продават. Доколкото ми е известно, всичко станало, без да бъде дадена нито една човешка жертва. Това е логичният път за осъществяване на поземлената реформа.

— И вие смятате, че Япония е изправена пред същия проблем както Франция и Англия?

— Това не отминава никоя държава — рече Абърнети, докато се друсаха по някакъв каменист път в префектура Шиба. — Отношението на човека към земята е просто и универсално. Земите на всеки народ първоначално са били разпределени равномерно между всички производители. В резултат на по-острия си ум или способността си да манипулират, някои от тях пристъпват към разширяване на своите владения и обществото им дава това право. До момента, в който увеличената популация започне да упражнява натиск, на тези едри земевладелци практически се разрешава да правят каквото си искат. Но когато семействата тръгнат да се роят, станалите за женене синове с копнеж обръщат поглед към обширните неизползвани земи. А всички установени норми на обществото — религията, политиката и традициите — подкрепят едрите земевладелци. И в повечето страни онези селяни, които първи дръзват да протестират, биват обесвани. Тук, в Япония, първите, поискали земя, са били разпъвани на кръст — с главите надолу. Сетне напрежението се увеличава и се стига до кървави революции, освен ако не се прояви мъдрост и същите резултати не се постигнат посредством умело прилагане на данъците, както са постъпили англичаните.

— И вие мислите, че всички народи минават през този цикъл?

— Аз лично съм наблюдавал отблизо пет такива революции. В Мексико пренебрежението към здравия разум беше невероятно, както и последвалото кърваво възмездие. В Англия шепа мъдри законодатели предизвикаха прехода със забележителна простота. В Румъния кръвопролитията бяха грозна картина. Както и в Испания. В западните щати на Америка говедовъдите бяха започнали да защитават безбожно големите си владения с пушки, но с времето и с помощта на данъците благоразумието на градското население надделя. Никоя страна не може да избегне поземлената реформа. Единственото, което е по силите й, е да определи посоката, която ще вземе тя: кръвопролитна революция или данъци.

— Струва ми се, че тук, в Япония, имаме и трети избор. Поземлена реформа с декрет.

— Разбира се — побърза да се съгласи Абърнети. — Генерал Макартър ще направи онова, което двамата с теб наредим накрая, и то ще се окаже неговият най-голям успех в Япония. Защото ще разпредели справедливо земята и в същото време ще предотврати една кръвопролитна революция.

— Тогава значи наистина съществува и трета възможност? — настоятелно повтори въпроса си Шиг.

— Да — отвърна Абърнети — но малко страни са имали щастието да загубят война срещу Съединените щати.

Изминаха в мълчание повече от три километра, търсейки пътя към едно от неподвластните на никаква логика големи селски владения, представляващи опасност за Япония, и когато откриха отбивката, Шиг погледна сравнително малката площ, за която ставаше дума — малка поне в сравнение с именията на Хаваите — и се разсмя.

— Какво смешно има? — учуди се високият му сериозен спътник.

— Мислех си каква ирония е това.

— Кое? — поинтересува се Абърнети, комуто ирониите на историята доставяха удоволствие.

— Ами ние с вас вършим тук цялата тази работа по преразпределението на обработваемата земя в победена Япония, докато всъщност положението в собствената ми родина, Хаваите, е много по-лошо.

Доктор Абърнети седеше с вдигнати към брадичката колене и мълчаливо изчака Шиг да го погледне. Тогава се усмихна хитро и попита:

— Защо, мислиш, ти наговорих всичките тези неща?

Шиг така се стъписа, че намали скоростта, спря джипа и се обърна към своя началник.

— Искате да кажете, че сте ми говорили за Хаваите?

— Разбира се. За да си наясно какви са възможностите.

— Откъде знаете за Хаваите?

— Всеки, който се интересува от поземлената реформа, знае за Хаваите. Сега, когато Унгария и Япония са изправени пред своите революции, Хаваите и Китай остават най-драстичните представители на средновековието в света.

— И в двете страни ли революцията е неизбежна? — попита Шиг.

— Разбира се — отвърна кратко Абърнети. — Урокът на историята, който най-трудно се научава, е, че тя не отминава никой народ. Революцията в Китай положително ще завърши с кървави конфискации. Хавайската вероятно ще се осъществи посредством мирно облагане с данъци. — Направи пауза и рече: — Поне ако умните млади хора като тебе проявят здрав разум.

— И все пак ми се струва смешно, че съм тук и помагам за спасяването на Япония — замислено каза Шиг. — Би трябвало да върша същата тази работа у дома. — Той включи на скорост и потегли към малката къща, в която неспокойно ги чакаше японският земевладелец.

— Както вече споменах — мрачно повтори доктор Абърнети — малко са онези народи, които са имали щастието да изгубят война в подходящия момент. Блазе на Япония.

Шиг окончателно осъзна този факт, след като най-сетне настигна по-големия си брат Горо, който служеше като преводач в трудовата дивизия на генерал Макартър. Когато Шиг пристигна, се намираше в Нагоя и работеше върху широкообхватна програма за организиране на професионални съюзи в японската промишленост. Той не бе подчинен на някой тих интелектуалец теоретик като доктор Абърнети от Харвард, неговите началници бяха разпалени функционери от Федерацията на американските профсъюзи.

— Тази работа ще ме подлуди! — извика набитият Горо, потривайки четината на ниско остриганата си глава.

— Да не би хората, за които работиш, да са глупави? — попита Шиг.

— Глупави ли! Те са най-умните хора, които някога съм срещал. Но ме влудява, че по петнадесет часа на ден карам насила японците да влизат в профсъюзите. Чета им изявлението на генерал Макартър, в което се казва, че отстояващата правата си организирана работническа класа е най-здравата основа на демокрацията. И знаеш ли, Макартър е прав, струва ми се. Това е единственият начин Япония да се справи със своите монополисти. Силни, решителни професионални съюзи. Но, бога ми, влудяващо е принудително да налагаш на японците в Япония онова, което е забранено на японците в Хаваите.

— Профсъюзите ли имаш предвид? — попита Шиг, докато посръбваха японска бира в „Дай Ичи Хотел“, където бяха настанени.

— Така е, по дяволите, точно профсъюзите имам предвид! — кипеше от ярост Горо. — Да си го кажем честно, Шиг. Фактически цялата ни война е била, за да елиминираме японските монополисти. Но знаеш ли, големите фирми тук никога не са контролирали и половината от онова, което контролират хавайските. Разбираш ли, Шиг, светът се е побъркал; щом водим цяла война, за да дадем на победените онова, което се отказва на собствения ни народ.

Шиг прибягна до един трик, който използваше често, когато се опитваше да избистри мисълта си. Дълго държа халбата бира до устните си, без да продума, но Горо се възползва от неговото мълчание, за да продължи своите разсъждения:

— След като профсъюзите са полезни за Япония, те ще вършат работа и на Хаваите. Ако монополистите са вредни за Япония, те са вредни и за Хаваите. Задължават ме да вкарвам японците тук в профсъюзи, но ако се опитам да правя същото на Хаваите, ще ме арестуват, ще ме пребият от бой и ще ме хвърлят в затвора. Как да не полудееш?

— Това, което казваш, е забележително — бавно поде Шиг. — Човекът, на когото превеждам — доктор Абърнети, твърди точно същото за проблемите с поземлената собственост. Обаче той винаги допълва, че един народ има късмет, ако загуби война в подходящ момент. Колкото повече гледам какво вършим ние за Япония, толкова повече се убеждавам в това.

Горо остави бирата и заяви тържествено:

— Когато се върна в Хонолулу, ще въведа нов девиз.

— Какъв?

— „Щом нещо е добро за победените, то е достатъчно добро и за победителите.“ Ще имам грижата и хората на Хаваите да получат правото да членуват в профсъюзи. Също като работниците в Токио. И заема ли се с това, Хоксуърт Хейл по-добре да не ми излиза насреща. Последния път той спечели, защото работниците бяха глупави. Следващия път ще победя аз благодарение на онова, което научавам в Япония.

— Не се обричай на неприятности — предупреди го Шиг.

— Ако и ти не се захванеш със същото — сряза го Горо — ще се срамувам от теб. Ще пропилееш предимствата от своята война.

Тогава Шиг за пръв път чу фразата, която щеше да определя поведението му през следващите няколко години: „Не пропилявай предимствата от своята война!“. За пръв път чу да се произнася този основен закон и каза на брат си:

— Чудя се какво да правя, Горо. Дългите разговори с доктор Абърнети ме убедиха в едно: на Хаваите няма нито един истински образован японец. О, има умни хора като татко, и лекари като доктор Таканага, но те всъщност не знаят нищо.

— Много си прав — тъжно се съгласи Горо и се приведе над бирата. — Разговарял ли си някога с истински умен профсъюзен водач от Ню Йорк?

— И си мисля, че може би ще е най-добре да постъпя в правния факултет на Харвард.

— Каква прекрасна идея! — извика Горо. — Но виж, малкият, не искам да отидеш там и само да учиш право.

— Нямам такива намерения — предпазливо отвърна Шиг. — Доктор Абърнети предложи, ако желая, да живея у тях. Жена му е юристка.

Горо се въодушеви:

— Вечер ще разговаряте, ще обсъждате историята на света и ти ще се шлифоваш! Приеми поканата, Шиг! Виж, може дори да ти помагам с пари.

— Ти няма ли да продължиш в университета? — попита Шиг.

Горо пламна, взе да мести чашата, сетне погледна часовника си.

— Май имам други планове — призна той. — Искам да се запознаеш с нея.

 

 

„Дай Ичи Хотел“ се намираше недалеч от спирка Шимбаши на надземната железница, която опасваше града. През 1946 година този район всяка вечер бе пълен с патетични недохранени японски момичета, едни от най-привлекателните проститутки, раждали се някога в Азия. Трагедията на тяхната борба за оцеляване от гладната смърт се състоеше в това, че когато започваха да възстановяват силите си и страните им се заобляха, вече така бяха свикнали да обикалят улиците, та никак не им бе леко да се насочат към някакво друго занимание и продължаваха със старата си „професия“. Научаваха няколко английски думи и понякога се преместваха в тайните войнишки квартири на своите любовници.

Сега, докато Шиг и Горо вървяха в лютия студ на токийската януарска нощ, тълпите момичета им подвикваха на японски:

— Добро войниче нисей^[3], не искаш ли да спиш тази нощ с истински горещо момиче?

На Шиг му дойде до гуша да извръща поглед от натрапчивите изпити лица, но те се тълпяха около него и настояваха:

— Моля те, нисей, ще те направя много щастлив за една нощ. Аз съм добро момиче!

На вид приличаха на по-хубавите японски момичета, които познаваше на Хаваите, и докато го дърпаха жадно за ръкавите, той си мислеше: „Може би в поражението има нещо, което доктор Абърнети не разбира. Може би да загубиш война не е чак толкова хубаво“.

След известно време братята се отскубнаха от момичетата на Шимбаши и завиха наляво към Гинза, но не излязоха на тази широка улица, където минаваха патрулите на военната полиция, а се отправиха на запад и потънаха във вълнуващ лабиринт от малки улички, на една от които имаше миниатюрно барче, не по-голямо от спалня, наречено „Льо Джаз Бльо“. Те бързо се шмугнаха в тясното помещение, изпълнено с тютюнев дим, алкохолни пари и звуци на скъп грамофон, на който се въртеше плоча на Луис Армстронг. На високите столчета пред бара се бяха разположили трима клиенти, а изключително красивото момиче в западно облекло, което стоеше зад тезгяха, се приближи към тях. Не беше на повече от двадесет години, бе високо, мършаво от недояждане и имаше запомнящо се будно лице. То подаде изящната си ръка на Горо и извика на японски:

— Добре дошли в нашия център на културните дейци и размирниците! — И с тези думи въведе Шиг в една от най-смайващите особености на следвоенна Япония: интелектуалната революция.

При по-неблагоприятно стечение на обстоятелствата Акеми вероятно би станала, и тя го съзнаваше, бардама — една от онези, които просеха найлонови чорапи и консерви с говеждо от американските войници на спирка Шимбаши, но бе имала щастието още в първите дни на окупацията да срещне Горо Сакагава, а той не бе от мъжете, дето търсят плътски удоволствия срещу заплащане. Вярно, че й даваше всичката храна и пари, които можеше да отдели, но в замяна не получаваше почти нищо, ако не се броят вълнуващите разговори, познанията за Япония и една възвишена любов, каквато не бе подозирал, че съществува на този свят. На Шиг му бяха необходими около две минути, за да разбере, че те двамата ще се оженят.

— Защо работи в бар? — попита той Горо, когато Акеми отиде да обслужи някакви клиенти.

— Защото иска да работи и обича музиката — обясни му Горо.

— Едоко ли е? — продължи да разпитва Шиг, употребявайки старото име на Токио.

— В пълния смисъл на думата „модена“ — разсмя се Горо. Младежите в следвоенна Япония се перчеха с познанията си по френски и най-голямата им амбиция бе да са „модени“ — модерни. — Това момиче е страшно умно — сподели Горо.

— Готов съм да се обзаложа, че не е от префектура Хирошима — пошегува се Шиг.

— Ти виждал ли си Хирошима? — попита Горо. — Фюит! — замахна той с ръка успоредно на пода. — Не желая да имам нищо общо с Хирошима.

— Мама много ще се разстрои — предупреди го Шиг. — Идваш чак в Япония и нямаш достатъчно ум в главата да си намериш приятелка от Хирошима.

— Това е приятелката, която ми трябва — отвърна Горо, когато Акеми отново се присъедини към тях. Доближеше ли до някоя маса, тяхната или друга, мястото се преобразяваше, защото стройното й тяло бе заредено с наелектризиращата жизненост, характерна за много хора в следвоенна Япония.

В полунощ тя каза шепнешком:

— Клиентите скоро ще си отидат и тогава ще се позабавляваме истински. — Търпеливо изчака пиячите да изпразнят чашите си и топло пожела лека нощ на всеки от скитниците, за да е сигурна, че ще дойдат отново, но когато и последният си тръгна и собственикът започна да гаси лампите, рече с въздишка: — Бих искала напитките да са по-евтини. Тогава мъжете щяха да ги гаврътват по-набързо.

Открехна леко затъмнената врата, прошепна „Няма патрули!“ и тримата се запромъкваха из най-тесните улички в света, в които двама души могат да се разминат само ако единият се обърне настрани, докато накрая спряха пред тъмен вход. Акеми сан бавно отвори и пред тях се откри доста голяма стая, в която, застинали в мълчание, бяха насядали петнадесетина млади мъже и жени. От вносен грамофон се разнасяше непозната както на Шиг, така и на Горо музика, но названието й не бе тайна, защото албумът, откъдето бе извадена плочата, лежеше на стойка за ноти, върху която играеше самотен лъч светлина: „Песни на мъртвите деца“ от Малер в изпълнение на немска вокална група. Новодошлите тихо се отпуснаха на пода и когато творбата свърши и бяха запалени повече лампи, видяха, че се намират в екзалтирана японска компания, състояща се от красиви млади мъже и момичета. Разговорът, който последва, се въртеше все около Париж, Андре Жид и Достоевски. Водеше се предимно на френски и тъй като Шиг имаше някакви повърхностни познания по този език, бе посрещнат добре.

Сетне заговориха за промените в Япония: равноправието на жените, раздробяването на големите имения, новата роля на работническата класа — теми, по които и Шиг, и Горо имаха да кажат много, но тъкмо когато вече им се струваше, че със старата Япония е свършено завинаги, Акеми се появи в износеното опърпано кимоно, което държеше до грамофона, и в стаята се възцари мъртва тишина. Тя пристъпи към чайната церемония и всички заеха отколешните вдървени пози. Докато Акеми изпълняваше любопитния древен ритуал, приготвяше и поднасяше чая по традиционния начин, Шиг почувства, че тези млади японци не са по-различни от него: и те бяха хванати в капана на историческите промени, с част от ума си се възторгваха от френските думи и всичко „модено“, ала тежките котви на душата ги приковаваха към най-необяснимите тайни на Япония. „Хаваите и Япония са изправени пред един и същ проблем“ — мислеше си Шиг, но когато изящната Акеми кимна, за да покаже, че е негов ред, а друго момиче се доближи на колене и му подаде чашата горчив чай, той я пое с две ръце, както го бяха учили, заобръща я, докато най-почитаният й ръб остана встрани от недостойните му устни, и отпи.

Церемонията завърши, разговорът бе подновен и момичето, поднесло му горчивия чай, рече:

— Американската военна полиция може да унищожи всичко, но не и чайната церемония. Колкото и силни да са ударите, които нанасяте на душите ни, изглежда, никога не попадате в целта.

Това изявление ядоса Шиг и той каза:

— Тъй като не съм от военната полиция, нямам мнение по въпроса. За себе си мога да кажа, че нося свобода.

— Каква свобода? — гневно попита момичето.

— Земя за селяните — отвърна Шиг и за няколко минути се почувства герой, но сетне лампите бяха угасени, единственият сноп светлина отново затрептя върху стойката за ноти и Шиг прочете: Брукнер, Първа симфония. Записът бе правен в Лондон и музиката му хареса.

Същата вечер, докато си пробиваха път през групичките момичета на Шимбаши, не намерили мъже за през нощта, но продължаващи да се надяват, защото все още можеше да ги огрее нещо след някой закъснял гуляй, Шиг каза:

— На твое място бих се оженил за нея, Горо. Тя е прекрасна.

— Това и ще направя — увери го брат му.

По този странен начин братята Сакагава откриваха родината на своите предци и виждаха колко различна е тя от онова, което си спомняха техните родители, но същевременно откриваха и Хаваите, тъй че една вечер Горо тръсна своята бира на масата в „Дай Ичи Хотел“ и изрече гневно:

— Това, че сме тук, е лудост, Шиг. Би трябвало да вършим същото у дома!

И докато работеха в Япония, те мислеха за Хаваите.

* * *

През 1947 година големият клан Кий преживя паметни вълнения, тъй като Нюк Цин навърши сто години и за отбелязването на това събитие бяха организирани цяла поредица празненства, връхната точка на които бе грандиозният банкет с четиринадесет блюда в шумния ресторант на Азия. Дребната стара родоначалничка, която сега тежеше четиридесет и един килограма, се появяваше на всяко от тържествата облечена в черно, оскъдната й бяла коса бе опъната строго назад. Тя бъбреше с членовете на огромното си семейство и се чувстваше горда от постигнатото. Особено й стана приятно, когато най-младата дъщеря на Хонконг, Джуди, доведе пианист от университета, в който учеше, и изпя цяла поредица китайски песни. Наблюдавайки оживеното лице на Джуди, Нюк Цин си мислеше: „Тя спокойно може да мине за момиче от Горното селище. Питам се какво ли става сега там?“.

На празненствата присъстваха сто четиридесет и един праправнуци и праправнучки на Нюк Цин, към които тя се отнасяше с особена любов. Винаги когато й представяха някое дете, старицата го питаше на езика на хакка:

— Как ти е името, миличко?

Майката побутваше чедото си и му нареждаше на английски:

— Кажи на леличка как се казваш!

Случваше се детето да отвърне „Хари Родрикес“, а Нюк Цин ще го поправи, ще иска да чуе истинското му име и накрая то ще рече „Кий До Кон“, а тя ще разшифрова името с помощта на семейната поема и ще разбере кой стои пред нея.

Собственото й име също й създаваше тревоги, защото на света вече не бе останал жив човек, който да знае какво е то. Дори синовете й, сега пъргави старчета между седемдесет и няколко и осемдесет и няколко години, никога не го бяха чували — заради многочисления род, който оглавяваше сега, тя бе пожертвала своята самоличност. Задоволяваше се да ръководи под названието Леля на Ю Чоу, незаконна съпруга без име, но неизменно мислеше за себе си като за Чар Нюк Цин, дъщеря на храбър селянин, издигнал се до генерал. Ето защо много се развълнува, когато тържествата завършиха и нейните синове Азия и Европа й казаха:

— Лельо на Ю Чоу, не виждаме защо трябва още да изпращаме пари на нашата майка в Долното селище. Тя положително вече е умряла, а нейното семейство никога не е правило нищо за нас.

— Но, от друга страна — реши Нюк Цин — може още да е жива, също като мен, и ако е така, повече от всякога се нуждае от тези пари. В края на краищата тя е ваша майка и вие й дължите това уважение.

Само една тревога помрачаваше стотния й рожден ден: нейният най-важен внук Хонконг очевидно имаше неприятности, защото беше неспокоен, нервен и раздразнителен. Нюк Цин предполагаше, че среща трудности с плащанията по различните спекулации, в които го бе въвлякла, и съжаляваше, че той, а не тя, е принуден да носи бремето на тези трудни дни. Затова щом приключи грандиозният банкет у Азия, дребната стара дама каза на жените около себе си, че иска да разговаря с него. След като я закараха вкъщи и провери тялото си за признаци на проказа, след като огледа и безобразните си големи крака, тя се появи в черна роба с копчета по цялата дължина отдясно и попита на езика на хакка:

— Хонконг, толкова лошо ли вървят нещата?

— Лельо на Ю Чоу, детективите отново са тук — не скри той.

— Но ти не знаеш дали това е добър или лош знак — отбеляза Нюк Цин.

— Появата на детективи никога не е на хубаво — увери я Хонконг.

— Откъде разбра, че са се върнали?

— Камеджиро Сакагава ми каза, че отново чоплят около покупката на имота му. Освен това са задавали коварни въпроси и в дома на Австралия.

— Как сме с данъците и плащанията по полиците? — попита тя.

Това бе единственият светъл лъч и той отвърна с известно облекчение:

— Не сме зле. С парите, които спестихме миналата година, няма да имаме проблеми.

— Тогава ще бъдем благоразумни и ще чакаме — нареди старицата. — Ако някой иска да ти причини зло, Хонконг, не му давай опорна точка. Накарай го той да направи първата стъпка срещу теб, тогава ще можеш да го наблюдаваш и да вземаш предпазни мерки.

Първата стъпка дойде след четири дни, в лицето на як ирландец от Бостън с огромни рунтави черни вежди и спокоен глас, който каза, че името му било Маклафърти, и като се появи в офиса на Хонконг, започна да задава безсмислени въпроси за недвижимата собственост. От сигурното държане на посетителя Хонконг заключи: „Този носи докладите на детективите в джоба си. Той знае“.

През първия ден не се случи нищо особено. Хонконг опипа почвата:

— Петно за строеж на хотел ли търсите? Или имате предвид нещо друго?

— С какви петна за хотели разполагате? — отговори на въпроса му с въпрос господин Маклафърти, ала бе очевидно, че не това го интересува. — Пак ще дойда — рече той.

Веднага след като посетителят си тръгна, Хонконг пусна по петите му пет-шестима Кий, но единственото, което откриха, бе, че наистина се казва господин Маклафърти и е адвокат от Бостън, отседнал в „Лагуната“. Хонконг сподели тази информация с баба си и те внимателно претеглиха различните причини, които може да са довели един бостънски адвокат на Хаваите. Хонконг настояваше да изпрати телеграма на един Кий, който следваше в Харвард, и да поиска подробни сведения за Маклафърти, но баба му го посъветва да изчака.

— Няма защо да се вълнуваш, докато той не предприеме някакъв по-определен ход — рече тя.

Два дни по-късно господин Маклафърти се върна и каза делово:

— Ако моето обединение се спре на някое от големите петна за строителство на хотели… на вашата цена, ще можете ли да осигурите правото на собственост върху земята?

Хонконг си даваше сметка, че като се има предвид сложната система на хавайската поземлена собственост, този на пръв поглед обикновен въпрос представлява клопка, затова отговори бавно и внимателно:

— Ами по-добре да ви го обясня, господин Маклафърти: ние тук не продаваме наследствените имоти, дадени за вечни времена. Онова, което съм готов да ви гарантирам, е лиценз върху земята за срок от петдесет години.

— Значи не можете направо да ни я продадете? — предпазливо попита Маклафърти.

— Моето акционерно дружество има малко количество имоти с гарантирано наследствено право, но не и отбрани строителни петна за хотели. Разполагаме с контрол върху част от най-добрата недвижима собственост в Хонолулу, която се дава под наем.

— Защо тук не продавате наследствените имоти? — попита Маклафърти открито, но не и безцеремонно. Той бе предпазлив посредник.

Хонконг реши да не си губи времето.

— Господин Маклафърти, не мисля, че сте дошли тук да се интересувате от въпросите на поземлената собственост. Ако наистина искате да разговаряме сериозно за строително петно, трябва да знаете, че нашите собственици никога не продават земя. Дават я под наем.

Този прям отговор се понрави на господин Маклафърти, харесваше му и всичко, което беше чул за Хонконг, а то бе доста, и реши, че подходящият момент е настъпил.

— Не може ли да отпратим секретарката ви? Да речем, за един час?

— Разбира се — отвърна Хонконг и сърцето му заблъска. Вече знаеше, че когато това се случи, трябва да понамали темпото… веднага. Ето защо отдели няколко минути, за да даде на момичето пресилено подробни инструкции, което господин Маклафърти прецени като печелене на време. Сетне жилавият китайски банкер затвори внимателно вратата, заключи я и се върна зад бюрото с вече нормализиран пулс. Искаше посетителят му да мисли, че е подведен от разговора за хотелите, и рече:

— В момента разполагаме с три прекрасни петна за строеж…

— Не ме интересуват хотелите — прекъсна го Маклафърти.

— Какво тогава ви интересува? — го попита с равен тон Хонконг.

— Аз представлявам „Грегърис“.

В тихата стая името отекна като експлозия, рикошира покрай ушите на Хонконг и го зашемети. Накрая той попита:

— Ще щурмувате островите, така ли?

— Употребихте най-точната дума — хладно отвърна Маклафърти. — След шест месеца, господин Кий, ще сме преодолели съпротивата и ще притежаваме правата за най-големия възможен магазин — той измъкна със замах секретна карта на центъра на Хонолулу и енергично забоде пръст в най-оживеното кръстовище — ето тук.

Когато Хонконг видя мястото, дъхът му секна.

— Фортът ще ви смаже, господин Маклафърти — предупреди той.

— Не. Прекалено сме силни. Готови сме през първите три години да понесем загуби в размер на пет милиона долара. За това начинание разполагаме с капитал от почти половин милиард. Форта няма да ни смаже.

— Но той не ще ви позволи да купите тази земя, нито пък да я вземете под наем. Вас просто няма да ви допуснат тук.

— Вие ще я купите за нас, господин Кий.

— Тя не се продава — възрази Хонконг.

— Имам предвид да откупите лицензите. Ще използвате измислено име… десетина измислени имена. Аз повече няма да се срещам с вас, но ще стъкмим някаква система, за да поддържаме връзка. „Грегърис“ ще пробие в Хонолулу, не се съмнявайте в това.

— Ако Форта не смаже „Грегърис“, ще унищожи всекиго, който купи тази земя за вас. Той разполага с големи възможности за разчистване на сметки.

— Мислихме за това… доста, господин Кий.

— Наричайте ме Хонконг.

— И повече от година анализирахме твоето положение тук. Ако си все така платежоспособен, Хонконг, никой няма да може да ти стори нищо. А в случай че се опитат, ние имаме готовност да похарчим доста от петте милиона, които очакваме да загубим, за да те подкрепим.

Хонконг харесваше този дързък, хладнокръвен бостънски ирландец и след като размисли за момент, попита:

— Държите ли точно на този ъгъл?

— Този и никой друг — отвърна адвокатът.

— Колко време ми давате?

— Шест месеца.

— Съгласни ли сте да платите петдесет на сто повече от текущите цени?

— Ще направим нещо по-добро. Ти ще ни представиш точна сметка на действителните разходи, а ние ще ти дадем сто процента комисиона.

— Нали сте наясно, че ако Форта научи за това…

— Наясно сме. Тъкмо затова се спряхме на тебе да уредиш лицензите.

Хонконг се облегна назад.

— Положително си давате сметка, господин Маклафърти, че моята печалба няма да е особено голяма. При все това искате от мен да рискувам съществуването си като бизнесмен в пряк сблъсък с Форта. Какви са аргументите ви?

— Казахме си така: „О. К. Клемънс“ се мъчат да се настанят на тези острови, но Форта не ги допуска. Не е съгласен да им продаде земя. Не е съгласен да им осигури транспорта. За нищо не е съгласен. Същото е с „Шиъ и Хорнър“. И с „Калифорния фрут“. Форта хладнокръвно е решил да не допуска на Хаваите нито една фирма от континента. Искат сами да определят цените, да държат конкуренцията настрана и да обират цялата печалба.

— Всичко това ми е известно — спокойно рече Хонконг. — Вероятно по-добре, отколкото на вас. Но защо трябва аз да водя вашата битка?

— По две прости причини — отвърна адвокатът. — Прав си, че комисионата е нищо в сравнение с рисковете, които ще поемеш, ако Форта реши да те елиминира, а това е доста вероятно. Но не забравяй едно, Хонконг. Ето ги имотите, които контролираш. — И господин Маклафърти посочи на картата, кажи-речи, всички парцели. Поразително бе колко много знаеше този човек. — Ако „Грегърис“ пробие тук, а също „О. К. Клемънс“ и „Шиъ и Хорнър“, целият икономически живот на Хаваите ще получи тласък. Земята е малко. Те ще бъдат принудени да купуват от теб и цената на всеки сантиметър, който притежаваш, ще се удвои и утрои. Хонконг, знай, че една разрастваща се икономика е добра за всекиго, а стагнираната е зло за всички нас. Твоите печалби ще дойдат по косвен път. И смешното е, че ако Форта ни бе допуснал преди десет години, когато се опитахме за пръв път, на всеки долар от нашите приходи те щяха да печелят по шест, защото ние щяхме да съживим цялата ви икономика.

— Форта няма намерение да допуска никакво съживяване — отбеляза Хонконг.

— И това е втората ми причина. Всичко, което помага на „Грегърис“ или на „Калифорния фрут“, помага и на твоите хора — под „твоите хора“ разбирам китайците и японците. Шпионите ти откриха ли кой е баща ми? Виж, зная, че си изпращал телеграми до Бостън да ме проверяват. Е, баща ми беше Черния Джим Маклафърти, ирландец от центъра на Бостън с врат като на бик и свирепи вежди като моите, и всяка битка, която вие, китайците, сте водили тук на Хаваите, за нас, ирландците в Бостън, е била двойно по-жестока. Но моят старец, Хонконг… беше страшилище. Накрая стана сенатор, докато тамошният „Форт“ не го пъхна в затвора. После, след като го реабилитираха и освободиха, го избраха за кмет. Аз съм син на Черния Джим и не се плаша лесно. Повярвай ми, трябва да се пребориш с Форта така, както баща ми се пребори с надутите протестанти от Бостън.

Начинът, по който протичаше разговорът, не се харесваше на Хонконг и той го издигна на по-високо равнище със забележката:

— Струва ми се, че рано или късно ще ви се наложи да се сдобиете с някой по-големичък участък в покрайнините, където ще можете да построите обширен паркинг.

— Имаме такива намерения, след като потръгне първата ни операция.

— Ако сте умни, трябва да купите втория парцел още сега, преди цените да са скочили.

— Точно това беше следващото нещо, което исках да обсъдим. Вече сме се спрели на мястото и очакваме от теб да го купиш едновременно с лиценза за парцела в центъра.

— Къде е той? — попита Хонконг.

— В другия край на града има хубаво парче земя, заградено с висока ограда. Наричат го „Блатото“…

— А, не! — разсмя се Хонконг. — Там никой не може да припари.

— Бихме дали за него два милиона.

— Вие бихте дали два милиона… аз бих дал два милиона… всеки би ги дал, но не се продава.

— Собственост е на възрастна хавайка на име… — измъкна едно листче — Малама Канакоа, а тя има син, когото наричат Кели. Работи на плажа.

— Господин Маклафърти, когато става дума за земя, имате забележителен нюх, но този парцел е под попечителство. За да го получите, ще трябва да се справите с тримата назначени от съда попечители. Знаете ли кои са те? Първият е Хюлет Джандърс, от Форта. Вторият е Джон Уипъл Хоксуърт, от Форта. И третият е Хари Хелмър, съпруг на Абигейл Хюлет от Форта. Мислите ли, че ще ви позволят да купите тази земя?

— Ще отнесем въпроса до съда! — разбесня се Маклафърти и Хонконг бе доволен да види, че ирландецът е готов да води битката докрай.

— Добра идея! — охотно се съгласи той. — И кои според вас ще са съдиите, които ще разгледат жалбата ви? Същите, които са назначили попечителите. А как се казват те? Съдията Клемънс, женен за една Уипъл. Съдията Харпър от Тексас, който пристигна тук като вдовец и се ожени за една Хоксуърт. И съдията Макклендин от Тенеси. Той не е женен, обаче синът му е, за една Хейл. Как мислиш, какво решение ще вземат по жалба, която засяга Форта?

— Всички ли са мошеници? — попита прямо Маклафърти.

— Нито един не е — отвърна Хонконг. — От петдесетте години, откакто твърде внимателно наблюдавам Форта, никога не съм ги хващал в мошеничество. Много честни хора са, добросъвестни, заслужаващи доверие. Просто са най-искрено убедени, че само те знаят кое е добро за Хаваите. Никой от съдиите не е издавал нечестна присъда. Никога. Просто проверяват кои са страните по дадено дело и ако Хонконг Кий съди Хоксуърт Хейл, при това положение кривият ще трябва да съм аз, защото Хейл е известен с честността си, и каквото и да върши, то безусловно е за благото на Хаваите.

— Добре са си вързали нещата, нали? — изръмжа Маклафърти.

— Но най-хубавото, което са измислили, е тая работа с попечителствата — продължи Хонконг. — Да вземем Малама Канакоа. Тя притежава парцели земя на стойност десет милиона… най-малко. Съдиите казват: „Малама, ти си една мила хавайка, но си напълно лишена от здрав разум. За да попречим на твоето прахосничество, ще те поставим под попечителство. Трима добри хаоли ще се грижат за твоите интереси, ще те закрилят. За тази услуга ще ти вземаме само по петдесет хиляди долара годишно. Ти ще получаваш каквото остане“. А назначените от съда попечители разсъждават така: „Най-добрият начин да се държат под контрол хавайците е да бъдат затрупани с дългове“. И нещастната Малама за една година така затъва в борчове към магазините на Форта и има да плаща на държавата толкова много изостанали данъци, че изобщо не може да си покаже носа над водата. А попечителите година след година получават своите хонорари — преди магазините, преди държавата, преди Малама. Отпускат й по малко пари и нещата продължават така до безкрайност.

— Значи техният трик е да не вършат нищо, да изчакват, като по този начин ограбват островите — скрито-покрито… но по честен път.

Хонконг се замисли над това обобщение, сетне отбеляза предпазливо:

— Доколкото мога да преценя, Форта е задържал развитието ни в продължение на две поколения. Ако преди двайсет години бяхме плащали добри заплати на работниците, вероятно сега брутният продукт на островите би се увеличавал с половин милиард долара годишно.

— И ти не наричаш това грабеж? — попита Маклафърти.

— От формална гледна точка не е грабеж, след като намеренията им са били честни. Те може да са тъпи, но не са мошеници.

— Значи ще ни осигуриш парцелите?

— Трябва да се консултирам с акционерите — охлади ентусиазма му Хонконг, прибягвайки до тази дума, тъй като знаеше, че ако каже „трябва да го обсъдя с моята стогодишна баба“, Маклафърти не би го разбрал.

— Излишно е да те предупреждавам — рече бостънецът — че само някой от твоите акционери да изтърве и дума за това…

— Моите акционери пазят тайни вече почти от век — загадъчно отвърна Хонконг, а на следващия ден докладва: — Акционерите са на мнение, че е настъпил моментът да нанесем удара. Четирима японци, двама китайци и един филипинец вече действат за придобиване на правата върху вашия участък. След шест месеца ще го имате. Как да ви изпращам съобщения до Бостън?

Маклафърти изглеждаше учуден.

— До Бостън? — повтори той. — Не ти ли казах? Отсега нататък ще живея тук. Аз съм част от революцията, която всеки момент ще връхлети тези острови. Тъй като съм наследил веждите на моя старец, предполагам, че по време на изборите ще ме наричат Черния Джим Маклафърти. Нали разбираш, аз съм активен демократ.

* * *

Когато през 1946-а Хоксуърт Хейл успя да осуети опита на „Калифорния фрут“ да открие верига супермаркети на Хаваите, той докладва пред Форта:

— Последната година бяхме изправени пред огромна заплаха от континента. След бъркотията през войната друго не можеше и да се очаква. По едно време ми се струваше, че опасното радикално раздвижване, което се забелязва сред населението, може да доведе „Калифорния фрут“ до успех. Малко оставаше тези пришълци да се доберат до няколко лиценза. В един момент се опасявах, че ще купят и магазина на Камеджиро Сакагава, но ние упражнихме известен натиск върху дребния японец и предотвратихме това. И тъй, поне засега отблъснахме един много опасен противник. Но ми се струва, че в по-общ план истинската опасност за нас ще дойде от „Грегърис“. Те вече два пъти се опитаха да проникнат на нашия пазар и ни се удаде да ги спрем само с най-решителни действия. Необходимо е и в бъдеще да сме крайно бдителни, за да ги държим вън от Хаваите, и аз ще смятам за нехаен към своите задължения всеки член от нашата група, който своевременно не ни информира за ходовете на „Грегърис“.

Колкото до „О. К. Клемънс“ и „Шиъ и Хорнър“, сигурен съм, че сме им взели страха, и ако не изникне нещо непредвидено, от тяхна страна не би трябвало да очакваме нови предизвикателства.

Хоксуърт гледаше настойчиво колегите си, сякаш за да вдъхне всекиму кураж за борбата срещу външните влияния на Хаваите, и членовете напуснаха заседанието с укрепнала решителност. Но през 1947 година се наложи отново да свика събратята си и този път им съобщи:

— Тук около нас се мъти нещо, което никак не ми харесва, нито пък го разбирам. Преди известно време един служител от „Лагуната“ ме предупреди, че в града ни се е появил бостънски адвокат на име Джеймс Маклафърти, който се държи твърде подозрително. Например бил е забелязан да разговаря продължително с момчето от плажа Кели Канакоа — празноглавия син на Малама. Изпратихме хора да поразпитат за Кели и открихме, че този Маклафърти е откупил правата… — тук Хоксуърт направи пауза за драматичен ефект — правата над „Блатото“.

Белият гребен на вълнението разшири очите на присъстващите и заля залата като устремена към брега вълна. Хейл продължи:

— Доколкото може да се съди по онова, което Кели бе в състояние да ни каже, Маклафърти си е наумил… — той отново замълча, за да подчертае огромното значение на ставащото — да строи хотел.

Очите на присъстващите се разшириха за втори път, защото през онзи ден в заседателната зала на Форта седяха собствениците на почти всички по-значителни хотели.

— Наредих да поразпитат за този Маклафърти, но не научих много. Хюлет, би ли ни прочел онова, което изровихме досега?

Хюлет Джандърс се покашля, взе един лист и зачете:

— Джеймс Маклафърти, бакалавър на хуманитарните науки. Холи Крос 1921 година, юридически факултет на Харвард, 1926 година. Практикуващ адвокат в Бостън. Служил като полковник във военновъздушните сили 1941–1945 година, занимавал се с купуването на поземлени участъци за самолетни писти в Африка, Италия и Англия. Написал в съавторство с професор Харолд Абърнети от Харвард „Политика на американските военновъздушни сили при обезпечаването на площи за наземни обекти“. Син на Черния Джим Маклафърти, ползващ се с позорна слава дългогодишен политически деец от Демократическата партия, лежал в затвора за злоупотреба със служебното си положение като сенатор. Римокатолик. Докато служел отвъд океана, два пъти посещавал Рим, с което спечелил любовта на бащините си избиратели. Той самият никога не се е кандидатирал. — Големият Хюлет Джандърс млъкна, а сетне добави: — Никакъв намек кой го е наел да върши това на Хаваите, каквото и да е то. — И хвърли листа на масата, сякаш искаше да каже: „Ако някой смята, че тези данни стават за нещо, моля, нека опита!“.

Хоксуърт Хейл отново взе думата:

— Е, какво ни говори това? Става ясно, че един чужденец, който твърде добре се ориентира в сделките със земя и който очевидно е някакъв радикал от Харвард, се интересува от „Блатото“, за да прави там хотел. Определено имам чувството, че той е тъкмо от онзи вид хора, които се опитваме да държим далеч от нашия град. — Насядалите около масата закимаха и Хейл продължи: — Има ли между нас някой от попечителите на Канакоа?

Хюлет Джандърс отвърна:

— Аз съм в управителния съвет, а също и Джон Уипъл Хоксуърт. Третият член е Хари Хилмър, и на него може да се разчита.

— Ще говориш ли от името на Хари? — попита Хейл.

— Ами той е женен за братовчедка ми Абигейл — изтъкна Хюлет. — Предполагам, че мога да говоря от негово име.

— В такъв случай имаме ли думата ви, че при никакви обстоятелства няма да разрешите Малама Канакоа да продаде „Блатото“ на Маклафърти?

— Що се отнася до мен, да — отвърна Хюлет. — А ти какво ще кажеш, Джон Хоксуърт?

— Би било престъпление да допуснем в нашия град човек като този.

— Значи се разбрахме — обяви Хоксуърт, но естествената му предпазливост по тези въпроси все още не бе задоволена и той рече:

— Нека за момент предположим, че приказките за хотела са само хвърляне на прах в очите. Нека допуснем, че Маклафърти действа като подставено лице за някой друг. Господа, според мен имаме всички основания за едно такова предположение. Кого представлява този човек в действителност?

Хитрите, обиграни мъже от Форта насочиха цялото си внимание към проблема. Джон Уипъл Хоксуърт — слаб, способен човек, надарен с типичния за Уипъловци интелект — бавно заразсъждава:

— Групировката, която реагира най-остро, когато ги отхвърлихме, бе „Калифорния фрут“, но ми се струва, че те с присъщата им суета не биха наели агент от Бостън. На един калифорниец подобна идея би се видяла направо противна. Не мисля, че „О. К. Клемънс“ отново ще опитат да се преборят, а се съмнявам, че и „Грегърис“ ще се върнат след двата жестоки шамара, които получиха. Затова стигам до извода, че се касае за „Шиъ и Хорнър“. Този трик е тъкмо в техния стил и не бива да забравяме, че в края на краищата Шиъ е изтъкнат католик.

— Питам се дали все пак не са „Грегърис“? — замислено рече Хоксуърт. — Някой срещал ли е вече този Маклафърти?

Никой не го бе срещал и заседанието завърши с предупреждението на Хейл:

— Предполагам, всички сте прочели, че „Калифорния фрут“ са подписали договор със своите профсъюзи. „Грегърис“ са се присъединили към един синдикат още преди три години, а знаете и каква е позицията на „Шиъ и Хорнър“. Ако ви трябва някакъв стимул в борбата да държим хора като Маклафърти далеч от нашия град, помислете за профсъюзите.

Другите си отидоха, а Хоксуърт Хейл остана да седи и да премисля нещата, за които бяха говорили. Не проумяваше как на някой разумен човек, обичащ Хаваите, би минало дори през ум да пусне на островите компании като „Грегърис“. „По дяволите! — изръмжа той. — Та те са външни хора! Те подкопават установените принципи и дори да натрупат малко пари, какво ще направят с тях? Ще ги прехвърлят в Ню Йорк. Хаваите печелят ли изобщо нещо от това? Нито пени.“ Хейл погледна през прозореца навън към Мисионерската публична библиотека, построена със семейни средства, сетне към Мисионерския музей на изкуствата, на който дядо му Езра бе дарил половин милион долара и един Рембранд. В далечината се виждаше Мисионерският национален исторически музей, в който се пазеше уникална колекция от образци на хавайските художествени занаяти, а зад него се издигаше масивният, величествен паметник на любовта към хавайския народ, построеният от стария Ейбрахам Хюлет „Хюлет Хол“, където хавайските момчета и момичета получаваха безплатно първокласно образование. Но още по-важни бяха нещата, които не можеха да се видят и да се пипнат: университетските професорски титли на семейството, мисионерската фондация за изследвания на океана, мисионерският фонд за оттеглили се поради напреднала възраст свещеници. Човек трудно би могъл да открие област от живота на Хаваите, която да не е развита и стимулирана от някой член на Форта.

„Да речем, че разрешим на «Грегърис» да дойдат тук и да действат, както намерят за добре — мислеше си Хоксуърт. — Нека видим какъв ще е Хонолулу след петдесет години. Ще има ли музей на «Грегърис» или училище за хавайци на «Грегърис»? Те ще ограбят парите ни, а в замяна няма да получим нищо, освен за кратко време по-ниски цени. Техните директори ще карат ли децата си да работят на островите? Не, няма. Ще имаме бездушни собственици от най-лошия вид, от онези, които живеят на друго място. Ако «Грегърис» някога пробият на островите… след смъртта ми, надявам се… те няма да ни донесат нищо… нищо.“

Той закрачи напред-назад в истински смут и накрая стигна до решаващата мисъл: „Не, не съм прав. Те ще ни донесат две неща. Политически вълнения, защото половината от хората им ще са демократи с радикални идеи, привърженици на новата социално-икономическа политика. И профсъюзи. — Тези две потенциални опасности бяха така ужасяващи, че Хоксуърт поспря да погледне навън към Хонолулу, града, който толкова много обичаше. — Защо хората там долу не ни повярват, че знаем кое е най-доброто за тези острови? — с известно недоумение се запита той. — Надявахме се да помнят всичко, което сме сторили за Хаваите. Ами че те би трябвало да се вдигнат като един и да изритат компаниите от рода на «Грегърис» и «Калифорния фрут» направо в океана. Но, както изглежда, изобщо не ценят онова, което е най-добро за тях“.

Секретарката прекъсна разсъжденията му, за да съобщи:

— Онзи млад японец отново се опитва да се срещне с вас.

Хейл ядосано поклати глава:

— Защо с мен! Преговорите с работниците са работа на Хюи. — И се измъкна през една задна врата, викайки Хюлет Джандърс. Щом внушителният мъж се появи, Хейл му разпореди: — Гледай да се справиш с този млад размирник веднъж завинаги! — И се почувства донякъде успокоен при вида на големия Хюи, който подръпна нагоре колана си и пое, готов за схватката.

Когато Джандърс влезе в заседателната зала, намери там един самоуверен, ниско остриган, усмихнат младеж, който протегна дясната си ръка над масата и каза:

— Аз съм Горо Сакагава, сър. Не съм забравил каква добрина проявихте към братята ми.

Жестът му свари големия Хюи неподготвен и за част от секундата той си помисли: „Това е братът, когото не взехме в Пунахоу. Ако го бяхме взели, нямаше сега да стане профсъюзен водач“. Сетне прогони тази мисъл и каза строго:

— За какво искаш да говориш с мен, младежо? — И демонстративно не го покани да седне.

Горо се възползва от обноските, които бе усвоил, докато служеше при генерал Макартър, отмина без внимание обстоятелството, че трябваше да остане прав, и рече:

— Казаха ми, че синът ви Хари е загинал на Бугенвил.

— Да, така е — потвърди Джандърс и се почувства задължен да попита: — Един от братята ти не беше ли убит в Европа?

— Двама — отвърна Горо. И представителят на работодателите, и дошлият да преговаря с него наемен работник почувстваха, че Хюлет Джандърс от Форта някак неусетно е слязъл до нивото на Горо Сакагава — те бяха равни. Горо поде: — Питахте ме за какво искам да разговарям с вас. Хората в „Малама Шугър“ ме избраха…

— Нямам намерение да обсъждам каквито и да било профсъюзи.

— Не съм споменавал думата профсъюз — изтъкна Горо, пристъпяйки от крак на крак, докато Хюлет се бе разположил удобно на стола си.

— Едва ли си дошъл да ми говориш за нещо друго — сопна се Джандърс.

— Добре, след като подхващате тази тема, господин Джандърс, в „Малама Шугър“ ще бъде организиран…

— Махай се! — рязко го прекъсна Джандърс и въпреки че остана седнал, гласът му се извиси.

Горо спокойно продължи:

— Работниците от „Малама Шугър“ ще се организират, господин Джандърс. Според федералните закони ние имаме правото…

— Вън! — кресна Джандърс. Скочи към вратата и извика своите помощници, а когато те се струпаха в залата, изкомандва:

— Изхвърлете навън този комунист!

Горо, по-як дори, отколкото беше в гимназията, се облегна на масата и заговори бързо:

— Господин Джандърс, аз не съм комунист и няма да позволя на хората ви да ме изхвърлят, защото, ако го направят, ще повдигна обвинение срещу вас в съда. Тогава вашето отношение към профсъюза ще се втвърди и ще ни бъде още по-трудно да обсъждаме нещата по интелигентен начин. Затова отпратете кучетата си.

— Аз никога няма да приема профсъюзите — извика Джандърс. — И да не си посмял още веднъж да нахълташ в тази сграда.

— Господин Джандърс, обещавам ви, че първата плантация, която ще организираме, ще бъде „Малама Шугър“, и когато стигнем до последния етап на преговорите, аз ще седя ето на този стол… — Горо посегна към един стол, вдигна го внимателно и го постави в подходящо положение. — На този стол. Пазете ми го, господин Джандърс. Следващия път, когато се срещнем тук, ще е, за да подпишем документите. Името ми е Горо Сакагава.

Той спокойно напусна помещението и Джандърс освободи помощниците си. Стовари се на мястото си и се опита да разбере какво се бе случило: „Един японски ратай нахлу в офиса ми и ми каза…“. Невъзможно му бе да го повярва и отиде при Хоксуърт Хейл.

— Как мина? — попита го Хейл.

— Един японски ратай нахълта в офиса ми и ми каза…

— Стига с този театър, Хюи! Какво стана?

— Ще организират профсъюз в „Малама Шугър“.

— Никога няма да успеят — твърдо рече Хейл.

Той свика Форта и осведоми хората си:

— Хюи е преживял тежки десет минути. Младият Сакагава му е открил картите си…

— Той нахълта тук и се опита да ми каже…

— Хюи! — прекъсна го Хейл. — Не се е опитал, казал ти го е, по дяволите.

— Ще организират профсъюз в „Малама Шугър“ — повтори Джандърс. — И ако успеят там… ще пробват и в останалите плантации.

— Това дойде по-бързо, отколкото го очаквах — отбеляза Хейл. — Когато разбихме нашите болшевики в стачките от 1939 и 1946 година, мислех, че сме приключили с тях. Но очевидно отвратителният Рузвелтов вирус е заразил цялото ни общество.

— Никога не съм предполагал, че ще доживея деня — промърмори Джандърс — един японски ратай да се дотътри в офиса ми…

Суровият и опитен Хоксуърт Хейл, който бе ръководил иззад кулисите двете предишни битки с профсъюзите, и сега пое командата на своето войнство. Удари по масата и каза:

— Ние ще изправим срещу тях обединените си сили и ако някой от вас в тази стая прояви колебание, да не очаква никаква милост. Хем японските радикали ще ви стъпят на шията, хем ние ще ви унищожим. Никакви кредити. Никакви стоки. Никаква правна защита. Господа, или оставате с нас, или с вас е свършено. — Той замълча, вторачи се в тях и попита: — Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — промърмориха плантаторите и с това бе сложено началото на стачката.

Стратегията бе определена и заседанието беше закрито, а собствениците на плантации продължаваха нервно да се въртят из залата — никак не им се тръгваше. Хейл попита:

— Как така порядъчен младеж като Горо Сакагава, с трима братя в Пунахоу, е станал комунист?

Джандърс отвърна:

— Мисля, че го бяха назначили към Федерацията на американските профсъюзи в Япония.

Възцари се мълчание. Джон Уипъл Хоксуърт рече:

— Само като си представи човек, че нашето правителство е взело едно порядъчно японско момче и го е посветило в тактиката на профсъюзите!

В помещението се прокрадна полъх на маниакалните противоречия в света и плантаторите се почувстваха подиграни. Хоксуърт Хейл тъжно попита:

— Искаш да кажеш, че собственото ни правителство е отклонило от правия път едно момче, което можеше да учи в Пунахоу?

И с тази мрачна констатация комитетът на Форта за мерки против стачката се разотиде.

 

 

Всъщност, когато Хюлет Джандърс обвини Горо Сакагава, че е комунист, той не бе далеч от истината. След като през 1916, 1923, 1928, 1936, 1939 и 1946 година Форта категорично отказа дори да разговаря за профсъюзи и използва всички възможни средства, включително сила и подмолни похвати, за да попречи на трудещите се да постигнат своите законни цели, вече не бе възможно профсъюзите на островите да се развиват по нормалния начин. Организаторите, изпращани от континента, имаха твърда ръка, но бяха изцяло американци и откриваха, че на Хаваите обичайните им методи не водят до никакъв резултат. Хората не разбираха дори профсъюзната терминология, а каквото разбираха — не приемаха. Възползвайки се от това, както Форта, така и хонолулският „Мейл“ неизменно определяха всяка профсъюзна дейност като комунизъм. Така с течение на годините вместо термините, които на континента се възприемаха като логична част от съвременните производствени отношения, на Хаваите се появиха специфични и доста странни названия. С една дума, профсъюзната дейност се смяташе за подривна.

Имаше трудности и от чисто физическо естество. Хората от континента, останали в историята като твърде умерени профсъюзни деятели, често не биваха допускани на островите. Когато се опитваха да разговарят с работниците, ги изхвърляха от плантациите с груба сила. Потърсеха ли зала, в която да настанят щаба си, срещаха категоричен отказ. Те биваха заплашвани, очерняни, ругани и тормозени с обвинения в комунизъм.

Съгласно закона за социалните промени на Грешам, когато умерените биват прогонени, на тяхно място идват радикалите. След 1944 година на островите тихомълком проникна група профсъюзни деятели с крайни възгледи. С тях надойдоха много комунисти — дори от разстояние бяха забелязали, че положението на Хаваите създава благодатна почва за избуяването на комунистическата идея. Между лидерите имаше един едър, грозен ирландски католик от Ню Йорк на име Род Бърк, който беше влязъл в партията през 1927 година и постоянно се бе издигал в нейните редици, докато бе достигнал толкова висок пост, че му бе поверено ръководството на сериозната атака срещу Хаваите. Първата му стъпка бе да се ожени за една нисей от Балтимор и това японско момиче, вече комунистка, щеше да се окаже много полезно за осъществяването на неговите велики планове да завладее островите.

Например, когато Род Бърк се запозна с Горо Сакагава, върнал се от Япония с полезен опит в профсъюзната дейност, той веднага видя в способния млад капитан от армията човека, който му трябваше за синдикализацията, а впоследствие и за комунизацията на Хаваите. Затова каза на жена си: „Включи младия Сакагава“. Преданата на делото японка второ поколение успя да привлече Горо — не за комунист, а за профсъюзен деец — и с негова помощ Бърк спечели други японци и филипинци, без да споделя с тях, че е член на Комунистическата партия. По този начин бе образувано едно здраво ядро на работническото движение, което през 1947 година вече имаше готовност да се конфронтира с Форта и да се бори до суровия, заплашващ да съсипе островите край.

В по-късните години Горо често обсъждаше тези първи стъпки със своя брат, адвоката Шигео, върнал се с докторска титла от Харвард. Позволяваше му да изследва неговите мотиви и разбирания, такива, каквито са били в началото на 1947-а.

— Ти знаеше ли тогава, че Род Бърк е комунист? — питаше Шиг.

— Ами не го знаех със сигурност, но го подозирах — отвръщаше Горо. — Не ми го бе казвал, но аз разпознавах в него твърдолинейния ръководител.

— Щом като си имал подобни подозрения, Горо, защо си се съгласил да се обвържеш с него?

— От опит се бях уверил, че с отживелите времето си методи никога няма да победим Форта. Пробвахме с умерения синдикализъм и не постигнахме нищо. Бърк знаеше как да набира сила. Това е единственото нещо, от което Форта разбира.

— Опитвал ли се е някога да те запише в партията?

— Не, той смяташе, че може да ме използва, а сетне да се отърве от мен за сметка на по-тъпите японци и филипинци, които бе успял да привлече за членове — обясняваше Горо.

— Как подбираше той хората си?

— Ами вземаше ги откъдето му падне. В началото записваше слабо образовани японци… също и филипинци. Но те му трябваха само за поддръжка. Истинското ядро на партията бяха Род Бърк и жена му.

— А ти как разсъждаваше по онова време?

— Разсъждавах също като Бърк — споделяше Горо. — Смятах, че съм достатъчно умен, за да го използвам и сетне да се отърва от него.

— Трябва да е било много интересно време — иронично подхвърляше Шиг.

— Никой от двама ни не хранеше никакви илюзии — признаваше Горо. — Странното е, че жена ми Акеми разбра какво представляват семейство Бърк още първия път, когато ги видя. В Япония се бе сблъсквала с много комунисти и господин Бърк моментално й стана ясен. А според мен и госпожа Бърк усети какви са нейните убеждения, така че никой не беше изигран — уверяваше брат си Горо.

— Имаше ли между записаните от Бърк и наистина добри хора? — питаше Шиг.

— Повечето японци бяха чисто и просто глупаци, но Хари Азечи бе най-способният, който се е раждал от нашите среди на островите.

— Като погледнеш назад, Горо, мислиш ли, че този съюз е бил необходим?

Познавайки отблизо умерените мъже от Федерацията на американските профсъюзи в екипа на генерал Макартър, Горо често се бе замислял над това. Накрая той казваше:

— Нали си спомняш какво бе отношението на Форта… че човек дори не можеше да спомене за права на работниците, без да бъде наречен комунист… По дяволите, Шиг, разправял съм ти как отидох да се срещна с Хюлет Джандърс. Той ме накара да стоя прав пред него с шапката в ръце, като някой селянин. Руга ме, подиграва се с мен. Нямаше алтернатива, Шиг.

— Никаква ли? — настояваше брат му.

— Никаква. Хаваите никога нямаше да влязат в XX век, ако всевластието на Форта не бъдеше унищожено. Сам не бих могъл да го направя. Хората от Федерацията на американските профсъюзи, с които се запознах в Япония, не биха могли да го направят. То бе по силите само на борец от низините като Род Бърк.

Затова Хюлет Джандърс имаше право, заявявайки пред хонолулския „Мейл“, че комунисти от континента полагат усилия да завладеят островите. Когато обвини японците, че някои от тях са се записали в партията, ръководена от Род Бърк, отново беше прав. Но твърденията му, че лидерът на стачкуващите работници от плантациите Горо Сакагава също е комунист, не отговаряха на истината. Само че през онези изпълнени с напрежение години омразата към профсъюзите бе толкова голяма, че подобна сравнително малка грешка не беше от особено значение.

 

 

Стачката бе жестока, безсмислена и яростна и изплаши Хаваите повече от всичко досега, дори от нападението над Пърл Харбър. Род Бърк побърза да включи и пристанищните работници — в продължение на пет и половина месеца, изпълнени с глад и ужас, нито един кораб на „Хоксуърт и Хейл“ не влезе в Хаваите. Форта отвърна, като отряза кредитите, така че всеки на островите почувства удара.

Горо Сакагава поведе своите работници от плантациите за захарна тръстика. Форта си отмъсти, като отмени всякакви помощи и облаги, тъй че скоро жестоките изпитания на социалните борби се стовариха не върху стачкуващите, а върху техните семейства.

Род Бърк не разрешаваше никакви кораби със захар и ананаси да напускат островите и не допускаше никакви туристи. За отмъщение Форта затвори два от своите хотели и изхвърлените от работа камериерки и келнери по-трудно преживяха стачката, отколкото собствениците.

Горо Сакагава убеди и работниците от ананасовите плантации да се присъединят. Форта студено заяви, че складовете му с хранителни припаси са почти празни и повече не може да зарежда магазини като този на Камеджиро Сакагава, тъй че собствениците им започнаха един след друг да фалират.

Всеки, който не разбира голямата стачка, не разбира и Хаваите. Тя парализира островите до точката на отчаянието. Печатарската хартия бе на привършване и съществуването на вестниците беше застрашено. Останала бе храна колкото за една седмица и много семейства вече гладуваха. Собствениците на плантации гледаха как реколтата им гние под жаркото слънце. Нивите с ананаси бяха занемарени, милиони и милиони неподлежащи на възстановяване долари отиваха на вятъра. Банкерите безпомощно наблюдаваха как замира обичайната им дейност. В магазините не влизаха нито нови стоки, нито стари клиенти. На лекарите не се плащаше, а зъболекарите нямаха пациенти. Големите хотели успяваха да сервират само неподходяща за ранга им храна. На островите постепенно замираше самият живот.

Защото една стачка на Хаваите не беше като стачките във Флорида. Тя не приличаше на нищо от онова, което бе ставало на континента, понеже ако пристанищата на Флорида биваха затваряни, храна можеше да се доставя и с влак; когато железниците спираха, хората използваха камиони; престанеха ли да се движат и камионите, гладуващите семейства можеха да организират кервани от коли; а ако и керваните не успееха, на отчаяните жители все пак оставаше възможността да тръгнат пеша. Но когато бяха затворени пристанищата, на Хаваите нямаше алтернатива и населението бе близо до пълното изтощение. След като се видя, че разумните производствени отношения са неосъществими, както капиталът, така и наемната работна ръка проявиха глупост и едва не съсипаха островите.

В началото на шестия месец Горо Сакагава, придружен от четирима помощници, влезе с твърда крачка в заседателната зала на Форта, почака да се съберат собствениците на големите плантации, а сетне се настани точно на онзи стол, на който бе обещал пред Хюлет Джандърс да седне един ден, и в този символичен момент част от неукротимия му борчески дух го напусна. Странна е представата, че когато човек се разположи на отказаното му по обиден начин място, въздействието върху него ще бъде такова, сякаш между задните части и мозъка му съществуват невидими емоционални канали, но се случи именно това. Почувствал се сигурен на новозавоювания стол, Горо рече примирително:

— Ние смятаме, че стачката продължава вече достатъчно дълго. Убедени сме, че и вие сте на същото мнение. Няма ли начин да й сложим край?

— Не ще позволя някакъв японски ратай да нахълтва в офиса ми… — поде Хюлет Джандърс, но Хоксуърт Хейл го погледна със съжаление: сякаш ужасите на последните шест месеца не бяха достатъчни, та Джандърс използваше същите думи, които бе казал и в началото на стачката.

Горо спокойно ги отмина и се обърна към Хейл като твърд парламентьор:

— Господин Хейл, моят комитет няма да взема под внимание факта, че вашият представител, господин Хюлет Джандърс, се нахвърля върху нас, задето сме японци, защото знаем, че братовчед ви, полковник Марк Уипъл, даде живота си, за да бъдем свободни граждани. Сега действаме като свободни граждани и аз мисля, че вие разбирате това.

Изразената най-искрена почит към полковник Уипъл поразмекна събралите се. Всички си спомниха какво бе казал същият този Горо Сакагава, по онова време капитан от пехотата, когато бе предложено тялото на полковник Уипъл да бъде пренесено от Вогезите: „Нека пренесат тук моите братя, но полковник Уипъл трябва да почива в сърцето на света — там, където е загинал. Никой остров не е достатъчно голям, за да приюти духа му“.

— Какви са новите ви условия, господин Сакагава? — попита Хейл.

— Няма да прекратим стачката, докато профсъюзите не бъдат изцяло признати — отвърна Горо и Хюлет Джандърс рухна на стола. Виждаше, че бедата е неизбежна: останалите бяха готови да се предадат. Комунистите щяха да удържат победа. Но преди да успее да каже нещо, Горо бързо добави: — Тогава, за да отговорим по достойнство на вашата отстъпчивост, ние ще се съгласим на десет цента по-малко за час.

— Господа — поде Хоксуърт Хейл с възродена надежда — аз смятам, че можем да обсъдим предложението на господин Сакагава. — Духът на полковник Уипъл, който бе загинал за тези японски момчета, незримо изпълни залата и Хейл тихо попита: — Горо, би ли довел хората си след около три часа?

— Да, господин Хейл — отвърна профсъюзният водач, но когато групата си тръгна, Хюлет Джандърс остро ги спря:

— Каква ни е гаранцията, че онзи комунист Род Бърк ще позволи да отворим пристанищата?

— Тъкмо по този въпрос ще преговаряме, господин Джандърс — отвърна Горо. — Щом се разберем с вас, пристанищата ще бъдат отворени. На това му се вика споразумение.

След като делегацията си отиде — трима японци, един хаол и двама филипинци — Хюлет Джандърс напусна мястото си в челото на масата и заяви:

— Не мога да участвам в онова, което се готвите да направите.

— Оценявам твоята позиция — хладно рече Хейл. — А ще можеш ли да надвиеш себе си и да се подчиниш на решението, което ще вземем?

При тези думи всички се обърнаха и се вторачиха в Джандърс. Ако той откажеше да приеме от името на „Джандърс и Уипъл“, основните притежатели на плантации, никой не знаеше какви ще са последствията, все пак съществуваше вероятност да се окаже достатъчно силен и да се възпротиви както на профсъюзите, така и на собствените си съдружници. Хюлет изпитваше почти непреодолимо желание да продължи битката до самия „залез на боговете“, но бе спрян от предпазливите думи на човека, който преди двадесет години му бе отнел ръководството на Форта. Хоксуърт Хейл бавно промълви:

— Хюи, твоето и моето семейство винаги са обичали тези острови. Повече не можем да стоим отстрани и да гледаме как те страдат.

Едрият мъжага отправи ужасен поглед към своя ръководител, канеше се да отхвърли предложението, но Хейл продължи:

— Ако бъдем принудени да се примирим с профсъюзите, а такъв, изглежда, е духът на времето, нека го направим с известна елегантност. Ще поканя Сакагава да влезе отново и ще се постарая…

— Не желая да присъствам — рязко го прекъсна Джандърс. Тръгна да излиза от залата през задната врата, но спря да предупреди съдружниците си: — Вие предавате тези острови на комунистите. Отказвам да гледам как в офиса ми нахълтва един японски ратай, за да поставя…

— Но ще се чувстваш обвързан с нашето решение, нали? — прекъсна го Хейл.

— Да — неохотно изръмжа той и когато Горо се върна, за да подпишат взаимната си капитулация, Хюлет Джандърс не беше там.

 

 

Голямата стачка завърши и трима управители от плантациите на Хейл, по-възрастни от самия него, напуснаха с думите:

— Твърде дълго сме си вършили работата самостоятелно, за да ни казват сега някакви японци с дръпнати очи как се отглежда захарна тръстика.

Явиха се по-млади мъже, които заеха местата им — Хейл установи с тъга, че дори не познава двама от тях — и още преди да изтече годината, докладваха:

— При новата система може да се работи. Изглежда, ще добиваме повече тръстика отпреди.

Хюи Джандърс изсумтя:

— Нещо разяжда непоклатимата Америка, щом младите хора така лесно се съгласяват на компромиси със злото.

А сетне Хюи доказа правотата си. Втурна се на едно от заседанията на Форта с новината, че някакъв от по-незначителните комунисти скъсал с Род Бърк и изразил готовност да изобличи него и жена му като редовни членове на Комунистическата партия, притежаващи партийни билети. Това съобщение предизвика бурно вълнение, което достигна връхната си точка след многобройните телефонни разговори, защото те го потвърдиха.

— Знаех си аз, че всичките са комунисти! — победоносно крещеше Хюи. — Само като си помисля, че позволихме на Горо Сакагава да нахълта в тази зала…

— Не смятам, че Горо е между обвинените — поохлади го Хейл. — Поне когато се обадих на Джаспър, той не…

— Всичките са комунисти — държеше на своето Хюи. — Още преди година ти казах, че Род Бърк е червен. И ето че е такъв.

Джон Уипъл Хоксуърт изрече с леден тон:

— Нека почакаме да ги уличат, а след това ще използваме цялото си влияние, за да бъдат осъдени.

— Обаждал ли се е някой на губернатора? — попита Джандърс.

— Още не — отвърна Джон Уипъл.

— Много ще ми е драго да му го съобщя! — рече злорадо Джандърс. — Последния път, когато отидох да говоря с него за комунистите, той каза…

— Никой никъде няма да се обажда — намеси се Хейл. — Случилото се ще ни е от голяма полза. Никой не бива да разваля ефекта.

И Форта внимателно проучи какви са възможностите да извлече полза от новия обрат на нещата.

Но радостта на този ден бе донякъде помрачена от съобщението на един сътрудник, че докато вниманието на всички било приковано към стачката, като че ли се случило нещо твърде странно, нещо, което не бил в състояние да обясни. Той извади карта на градския център, посочи няколко оградени с червено места и рече:

— Това е сградата на Рейфър Хоксуърт, долният етаж е даден под наем на японец на име Фуджимото. Дотук няма нищо подозрително. Той има голям галантериен магазин в Каимуки. На това място пък е ресторантът, чиято собственичка е вдовицата на Ед Хюлет. Той е даден под наем на един филипинец, който държи ресторант в Уахиауа.

— Накъде биеш, Чарли? — нетърпеливо попита Хоксуърт.

— Вижте! — извика сътрудникът. — През последните шест месеца са откупени лицензите за всички магазини в това каре, изключение прави само сградата на Джо Джандърс. Разбирате ли какво означава това?

Докато съдружниците изучаваха картата, се възцари мълчание. Накрая Хоксуърт каза:

— Ако някой наема тези имоти под чуждо име…

Грозната догадка обиколи залата, но скоро бе отхвърлена от енергичния Хюлет Джандърс, който отсече:

— Какво сте се разтревожили, да му се не види! Сто пъти съм предупреждавал братовчеда Джо да не дава сградата под наем, без предварително да е обсъдил нещата с мен. Докато той държи фронта, няма да имаме никакви неприятности. Какво може да направи някой на толкова малка площ?…

— Обади се на Джо! — нареди му Хоксуърт.

Заплашително мълчание обгърна безцеремонния Хюлет, който викаше сърдечно:

— Здрасти, Джо! Хюи на телефона. Джо, не си давал под наем големия магазин, нали?

Последва мъртвешка тишина и Хюлет Джандърс, дълбоко потресен, остави слушалката. Нямаше смисъл да го питат, отговорът бе изписан на посърналото му кръгло лице.

— По дяволите! — кресна Хоксуърт Хейл, удряйки по масата. — Изиграха ни! Кой го е направил? — беснееше той. — Хюлет, кой е наел този магазин?

Големият Хюлет Джандърс бе навел глава и гледаше в масата.

— Срам ме е да го кажа. Камеджиро Сакагава.

— Ще го унищожим! — закани се Хейл. — Няма да превозим и един негов товар до Хонолулу. Този човек ще умре от глад заради…

Хладният като лед Джон Уипъл Хоксуърт се обади:

— Изправени сме пред двоен проблем. Кой е организирал това проклето нещо? И за кого?

Последва продължителна дискусия по това, кой би могъл да натрупа достатъчно капитал и мъдрост, за да направи такъв удар, и по метода на постепенното изключване стигнаха до единодушното мнение, че той е по силите само на Хонконг Кий.

— Още сега ще му поискам сметка — извика Хоксуърт, позвъни на Хонконг и без заобикалки го попита: — Ти ли си откупил правата за всичките магазини? — Когато китайският банкер му отговори, той кимна на съдружниците си. — От чие име действаш, Хонконг? — Този път главата на Хоксуърт остана неподвижна — слушаше, застинал от смайване. — Благодаря ти, Хонконг — рече той и сложи слушалката.

— „Калифорния фрут“? — попита Джандърс.

— „Грегърис“ — отвърна Хейл.

— Сигурно ще успеем да накараме съдията Харпър да наложи запрещение върху някоя от тези сделки. Той е женен за моя братовчедка и аз бих могъл да му обясня…

— Ако Хонконг е уредил договорите за сградите… — Хейл не довърши изречението. Зарови лице в дланите си, дълго мисли и сетне попита съдружниците си: — Как са могли тези хора да постъпят с нас така? Защо твоето семейство, Уипъл, се е грижило толкова за фамилията Кий? По дяволите, та цялото им акционерно дружество води началото си от земята, която им е дал старият доктор! И проклетите Сакагава! Кой е допускал, че Камеджиро ще се окаже толкова неблагодарен! Да откупува правата зад гърба ни! Как си го обяснявате? Човек би очаквал да проявят някаква лоялност към нас. Ние ги докарахме тук, дадохме им земя, грижехме се за тях, когато бяха така адски бедни, не можеха дори да пишат и четат. Какво става със света, след като хора като тези се обръщат срещу нас?

— Ето значи с какво се занимава господин Маклафърти! — извика Джандърс. — Пратил ни е за зелен хайвер с приказките за онзи хотел!

Хейл вече се бе овладял и каза:

— Господа, това е началото на една безкрайна борба. Аз лично ще преча на „Грегърис“ и на Маклафърти при всяка тяхна крачка. Не за да ги държа вън от островите, защото след като Хонконг е уредил договорите за тези сгради, те ще защитят правата си чрез съда…

Един от Хоксуъртовците го прекъсна:

— След всичко, което сме правили за съдията Харпър, би било логично сега да разчитаме на него да обяви поне един от тях за невалиден.

Хейл отмина с мълчание тази глупава и недостойна забележка и продължи:

— Трябва да се борим за време. Ще открием клонове на нашите магазини в Уайкики, в Уайалае и по цялата Пали. Всеки от вас, който контролира печеливш концерн, трябва да разположи клонове и в предградията. Ще умножим и обединим всичко. И когато „Грегърис“ дойдат, нашите магазини ще са толкова популярни, че те ще фалират още в началото.

И както хвърлената в развъдника хищна морска котка изяжда няколко от по-ленивите пъстърви, ала стимулира развитието на останалите, и колкото и да е странно, накрая благодарение именно на тази хищна риба те стават по-многобройни и по-едри, така и появата на „Грегърис“, последвани от „Калифорния фрут“ и „Шиъ и Хорнър“, придаде такова ускорение на хавайската икономика, че скоро Форта забогатя много повече отпреди. По същия невероятен начин повишените надници, които профсъюзът на Горо Сакагава извоюва от Форта, на практика направиха тази групировка по-богата от всякога, защото по-голямата част от парите се вливаха обратно в нейните магазини. Умножаваше се и благосъстоянието на островите като цяло.

Решителността, с която Хейл се хвърли в борбата против натрапниците от континента, полагайки лично огромни усилия за активизиране на икономиката, се отрази неочаквано благотворно върху Хаваите и през следващите години често се говореше за постигнатото от него като за истинска революция в онова трудно време. Ако искаше да се конкурира на равна нога с фирми като „Грегърис“, Форта не можеше повече да си позволява да издига на ръководни длъжности некомпетентни племенници и братовчеди и мекушави втори синове. Под зоркото око на Хоксуърт Хейл бяха отстранени доста Хейловци, Хоксуъртовци, Джандърсовци и Хюлетовци. Неговата линия бе ясна: „Или ги сложете на второстепенни длъжности, на които няма да съсипват системата, или им дайте достатъчно акции, за да живеят, докато компаниите се управляват от истински мъже“. В резултат онези, които Хюлет Джандърс наричаше „вундеркиндите с хлътналите брадички“, се оказаха притежатели на големи пакети акции с добри дивиденти и можеха свободно да избират дали да живеят във Франция или в Хавана, а на техните места надойдоха множество способни млади възпитаници на икономическите институти в Уортън, Станфорд и Харвард. От чисто благоразумие някои от тях се ожениха за момичета с фамилии Уипъл, Хейл или Хюлет, но повечето пристигаха от континента със съпругите си. И Хаваите процъфтяха.

Ала от мъжете, оглавявали Форта през онези дни, само проницателният и объркан Хоксуърт Хейл виждаше каква е истинската опасност и ту се бореше с нея, ту вдигаше ръце. Тя не се състоеше в идването на „Грегърис“, колкото и да му се повдигаше от това, нито в успеха на профсъюзите, макар той да узаконяваше бунта срещу установените порядки, а се криеше във факта, че Черния Джим Маклафърти бе демократ. Сега той беше законен жител на Хаваите. Вече не работеше за „Грегърис“, имаше собствена малка адвокатска практика и комбинираше работата на юридическото поприще с политическа дейност. Винаги когато минаваше покрай кантората му, Хоксуърт Хейл поглеждаше към вратата и го изпълваха лоши предчувствия, защото знаеше, че в крайна сметка демократите са по-голямо зло от „Грегърис“, профсъюзите или комунистите.

Ето защо бе ужасен, когато една сутрин видя, че на вратата на Маклафърти е поставена нова табелка: „Маклафърти и Сакагава“. Шигео се бе върнал от Харвард като специалист по поземлената реформа, блестящ юрист и благодарение далновидността на Черния Джим Маклафърти — редовен член на Демократическата партия.

* * *

Непосредствено след стачката две от главните действащи лица временно напуснаха сцената поради семейни проблеми. Известно време не се чуваше почти нищо за Горо Сакагава и Хоксуърт Хейл. В началото изглеждаше, че Горо има по-големи неприятности, защото от онзи ден в края на 1945 година, когато бе срещнал стройната и екзалтирана „модена“ млада дама от Токио Акеми сан, в живота и на двамата се заредиха безкрайни усложнения. Най-напред ги тормозеше военната полиция, която се бе опитала да наложи указ против общуването с местното население по време на окупацията, и бе неприятно да се срещаш с любимото момиче, при положение че патрулите имат право да нахълтат всеки момент. После дойдоха затрудненията, неизбежни за всеки американски войник, решил да се ожени за японка. Веднъж Горо отбеляза с горчивина:

— Когато раздават хубавите неща, никога не ме смятат за американец, но започнат ли да сервират гадостите, аз съм един от най-добрите американци в списъците им.

Младите влюбени заобиколиха забранителния указ, като направиха шинтоистка сватба в един параклис в покрайнините на Токио, а сетне откриха, че шинтоисткият им брак не се признава и Горо не може да вземе жена си в Америка. Последваха нови унижения в консулството. Но в онези трудни дни Акеми сан се показа смело момиче със спасително чувство за хумор и главно благодарение на изключително милото й държане чиновниците накрая дадоха мълчаливото си съгласие, документите й бяха уредени и тя получи входна виза за Хаваите.

През 1946 година, когато превозващият войниците кораб наближи Хонолулу, Акеми сан бе една от най-практично мислещите млади булки на борда и не споделяше илюзиите, чието разбиване щеше да помрачи първите дни в Америка на много други момичета. Тя не бе заслепена от своя млад американец Горо Сакагава. Беше разбрала, че се числи към онези, които „модените“ наричаха „селски тип“ — упорит, недообразован, грубоват — и дори през гладните дни, когато той имаше достъп до големите гарнизонни лавки, процъфтяващи из цяла Япония, и с офицерската си заплата беше същински милионер в сравнение с японците, тя не се заблуждаваше, че е богат. Освен това беше специално предупредена от приятели с познати, живели на Хаваите, че на островите са се заселили предимно хора от префектура Хирошима, които са крайно затворена общност и никак не са съвременни. Едно енергично момиче от Токио й бе прошепнало: „Аз съм ходила на Хаваите. Там няма нито един от «модените»“. Акеми не хранеше никакви илюзии по отношение на своята нова родина, но все пак не бе подготвена за онова, което я очакваше.

На пристанището я посрещнаха господин Сакагава и неговият зет господин Ишии, чиито съпруги стояха чинно зад набитите си дребни мъже, и тя си каза: „Семействата в Япония са изглеждали така преди трийсет години“. При все това веднага изпита симпатии към подобния на булдог Сакагава сан с щръкналите встрани от коленете ръце и докато го гледаше от висотата на своя ръст, си помисли: „Той е като баща ми“. Но после видя мрачното лице на госпожа Сакагава, издаващо желязна воля и консерватизъм, потръпна и си рече: „От нея трябва да се страхувам. Тя е от онези, срещу които бяхме принудени да се борим в Токио“.

И беше права. Госпожа Сакагава никога не се отпускаше. Хрисима със съпруга си, за своята снаха тя бе истинско страшилище. Едно време в Хирошима, когато синът си довеждаше жена, за да работи на оризовите ниви, майката имаше грижата бързо и компетентно да втълпи на момичето привичките на добра селска съпруга и сега тя пое тази задача вместо Горо. Всъщност госпожа Сакагава разбра, че синът й е направил несполучлив избор още щом зърна Акеми до релинга на кораба, и презрително пошушна на дъщеря си Реико:

— Прилича ми на градско момиче, а знаеш колко скъпи са техните навици!

Ако Горо имаше добре платена работа и живееше отделно, нещата вероятно биха се уталожили в скрито взаимно неодобрение, двете жени биха се виждали колкото е възможно по-рядко, а при неизбежните срещи заради него биха се държали преднамерено учтиво. Но това бе невъзможно, защото заплатата на Горо в профсъюзите не бе достатъчна, за да си позволи самостоятелно домакинство, поради което живееха при родителите му. Още в началото на борбата си за надмощие над Акеми госпожа Сакагава издигна своя девиз:

— Когато аз дойдох на Хаваите, животът беше много труден и не виждам причина ти да бъдеш глезена.

— Да не би да очаква от мен да излизам на полето и всеки следобед да изсичам захарната тръстика от три-четири ниви? — попита една вечер Акеми и с времето на Горо започна да не му се прибира вкъщи, защото двете жени поред се опитваха да го притиснат в някой ъгъл и да му отворят очите за недостатъците на другата и за спречкванията през деня.

Онова, което най-много ядосваше Акеми, бе дреболия, но се повтаряше толкова често, че започна да помрачава щастието й с Горо. Възрастните Сакагава не бяха говорили особено правилен японски и като младежи в Хирошима, а продължителната им изолация на Хаваите още повече бе замърсила езика им. Сега те използваха много хавайски, китайски, хаолски и филипински думи и в говора им се чувстваше характерната за мексиканците напевност. Голяма част от речника им бе неразбираема за Акеми, но тя не казваше нищо и от учтивост никога не би споменала това пред тях, защото, както сподели с друга войнишка съпруга, с която се запозна в магазина, намираше ужасния им говор много забавен. Тогава двете момичета весело се посмяха.

Ала възрастните Сакагава не бяха толкова тактични. Те се вбесяваха от прецизния японски на Акеми, която старателно спазваше граматичните правила и произношението.

— Тя се мисли за нещо повече от нас — разфуча се една вечер госпожа Сакагава пред Горо. — Постоянно говори, сякаш устата й е пълна с боб и се пази да не го стисне със зъби.

Често, когато семейството се събираше за вечеря и Акеми кажеше нещо, госпожа Сакагава повтаряше една-две думи, произнасяйки ги по варварския хавайски начин, и всички се смееха на младата жена, а тя се изчервяваше.

Усвои навика да чака в магазина, докато влезе някоя войнишка съпруга, и зажаднели като изгнаници в чужда страна, двете дълго разговаряха на хубав японски, без да се страхуват, че някой ще им се присмее.

— Все едно че живея в Япония отпреди сто години — каза ядосано един ден Акеми. После избухна в сълзи и когато другото момиче й подаде огледало, за да оправи грима си, тя дълго се гледа в него и рече: — Фумико, можеш ли да си представиш, че някога съм била лидерка на „модените“? Обичам Брукнер и Брамс. Борих се японските момичета да бъдат свободни. А сега съм в по-лош затвор от всички тях. И знаеш ли защо е по-лош? Защото всичко е така ужасно грозно. Грозни къщи, грозен език, грозни мисли. Фумико, не съм ходила на концерт или на театър повече от година. Никой от хората, които познавам, с изключение на теб, дори не е и чувал за Андре Жид. Струва ми се, че сме направили ужасна грешка.

По-късно, сама в дома на Сакагава, тя си мислеше: „Живея само за няколкото минути, в които мога да разговарям с разумно човешко същество, но винаги след това се чувствам дори по-зле отпреди“.

Веднъж Акеми каза твърдо:

— Горо, тази вечер има симфоничен концерт и смятам, че трябва да отидем.

Както никога, отидоха, но за нея това не бе удоволствие, защото Горо се чувстваше неловко, а цялата публика, с изключение на няколко студенти, се състоеше от хаоли.

— Японците никога ли не ходят на театър или на концерт? — попита Акеми, но Горо го прие като увод към ново оплакване и смънка:

— Нямаме време, защото работим.

— За какво? — сопна се тя и той замълча.

Когато отново срещна Фумико в магазина, Акеми я попита:

— За какво работят те? В Япония двама съпрузи биха работили като идиоти, за да се сдобият с билети за театър или с някоя красива керамика. А тук за какво работят? Ще ти кажа. За да си купят голям черен автомобил, да качат отзад старата мама сан, да обикалят из Хонолулу и да рекат: „Сега и аз не съм по-долу от хаолите“. Срам ме хваща да гледам японските лекари и адвокати в техните големи черни коли.

— И мен — призна Фумико. — Като си помисли човек, че са се отказали от всичко японско заради подобна ценностна система!

Когато Шигео се върна от Харвард с докторска титла по право, нещата малко се пооправиха, защото вече имаше интелигентен човек, с когото Акеми можеше да разговаря, и те се впускаха в дълги дискусии върху политиката и изкуството. Изненада се, като разбра, че Шиг е посещавал музеите в Бостън, ала той й обясни:

— Сам никога нямаше да отида, но живеех в дома на доктор Абърнети и жена му, а те казваха, че всяка неделя, в която не правиш нищо за усъвършенстването на ума си, е загубена. С тях си прекарвахме чудесно.

— Разкажи ми за Бостънския симфоничен оркестър — примоли се Акеми. — Ние в Япония го смятаме за един от най-добрите.

И тогава опитната госпожа Сакагава дръпна Шигео настрани и каза:

— Не бива повече да разговаряш с Акеми сан. Тя е съпруга на брат ти и изобщо не е добро момиче. Ще те накара да се влюбиш в нея и в семейството ни ще настъпи трагедия. Разправях и на двама ви с Горо да се пазите от градските момичета, но кой да ме слуша? Виж сега какво стана.

— Какво е станало? — попита Шиг.

— Горо се е хванал в капана на суетно и глупаво момиче — обясни майка му. — По цял ден музика, книги, театри. И за политика иска да разговаря! Тази не е стока.

Доводите й не го впечатлиха, но изкусителната и нежна японска красота на Акеми бе достатъчно убедителна и той се постара да не остава повече насаме с нея, така че животът й стана дори още по-отчайващ отпреди. Спаси я появата на младата социоложка от Хавайския университет, доктор Суми Ямазаки, чиито родители също бяха от Хирошима. Доктор Ямазаки бе изключително умно момиче, провеждаше анкета с триста японки, омъжени за американски войници, и това я доведе при Акеми — към края на изследването, когато констатациите й бяха започнали да изкристализират.

Надявайки се гостенката да е изискана и интелигентна жена, Акеми отначало се бе облякла с „най-модените“ си дрехи от Токио, изглеждаше почти като дошла от Париж, но като се видя в огледалото, си каза: „Днес искам да приличам на истинска японка“. Сложи си свободно кимоно от шантунг в бледосиньо и бяло и сребърни зори, а когато се срещна с доктор Ямазаки, се оказа, че привлекателната млада социоложка е облечена тъкмо като истинска „модена“ — че е такава, се потвърждаваше и от живите очи и бързия й ум. Двете жени веднага се харесаха и на доктор Ямазаки за миг мина мисълта, която по-късно щеше да запише: „Акеми Сакагава се появи в официално кимоно, очевидно изпитва носталгия“. След два проучващи въпроса социоложката вече бе в състояние да категоризира точно своята домакиня.

— Кимоното ми казва всичко за вас, госпожо Сакагава — пошегува се тя на отличен японски.

— Наричайте ме Акеми, моля.

— Мога да ти кажа от какво си недоволна — рече умната социоложка. — В Токио си била от „модените“, борила си се за правата на жените. А тук си се озовала в едновремешната Япония, в която не са живели дори родителите ти. Намираш местния говор невъзможен, смяташ, че интелектуалната среда е сива и изобщо липсва естетическо отношение към живота. — Доктор Ямазаки се поколеба, сетне допълни: — Мислиш, че ако това е Америка, ще е по-добре да се върнеш у дома, защото там е по-хубаво.

Акеми сан преглътна — все още не бе формулирала за себе си този горчив извод, макар от известно време да подозираше, че неизбежно ще стигне до него. Сега плашещите думи бяха изречени с тихия глас на друга жена.

— Много ли са онези, които се чувстват като мен, Ямазаки сенсей?

— Ще ти помогне ли, ако го знаеш? — попита младата жена.

— Ще ми помогне, наистина! — с нетърпение извика Акеми.

— Нали разбираш, че моите данни са провизорни…

Акеми се засмя нервно и рече:

— Толкова е приятно да чуеш как някой използва думи като „провизорни“.

— Опасявам се, че си се ожесточила — укоризнено отбеляза доктор Ямазаки.

— Повече от останалите ли? — попита Акеми.

— Не.

— Мисля, че идваш при мен тъкмо навреме — развълнувано каза Акеми.

— Общата тенденция е такава… — поде доктор Ямазаки, но преди да успее да довърши, Акеми я прекъсна с въпроса:

— Ще ме сметнеш ли за голяма глупачка, Ямазаки сенсей, ако ти призная, че ми се иска да ти поднеса чай? Изпитвам ужасна носталгия.

Двете жени седяха тихо, докато Акеми приготвяше чая по традиционния начин, и когато ритуалът приключи, доктор Ямазаки продължи:

— Да предположим, че сто местни войници са се оженили за японки. Шейсет от тях са японци. Трийсет са бели. Десет са китайци.

— А браковете сполучливи ли са? — полюбопитства Акеми сан.

— Ами ако вземем трийсетте късметлийки, които са се омъжили за бели, около двайсет и осем от тях са много щастливи. Някои твърдят, че са просто на седмото небе. Казват, че не биха се върнали в Япония, дори да им предложа целия Хибия парк.

— Не искат да се върнат в Япония? — възкликна Акеми. — А дали са от момичетата, които се интересуват от книги, театър и музика?

— Не по-малко от тебе. Но, разбираш ли, когато един хаол се ожени за японка, родителите му са толкова шокирани, че се опитват да я харесат с цената на големи душевни усилия. А попаднат ли на момиче като тебе — любезно, добре възпитано, мило със сина им — те се престарават. Обичат я повече, отколкото се очаква. Правят живота й истински рай.

— Такива хора слушат ли музика? — попита Акеми.

— Обикновено белите мъже нямат куража да се оженят за японка, освен ако не са с доста висока култура. Подобни двойки се радват на богат интелектуален живот.

Акеми погледна мрачно сивите стени в дома на Сакагава и четириламповия радиоприемник, неизменно настроен на станция, която редува американския джаз с японски народни песни. Когато ходеха с Горо на кино, непременно гледаха някой чанбара, японски уестърн, в който героят самурай побеждава шестдесет въоръжени разбойници, без да падне и косъм от главата му.

— Японките, които са се омъжили за китайци — продължи доктор Ямазаки — се изправят пред друг проблем. Китайските родители са крайно възмутени. Още преди да са видели своята снаха, те са убедени, че е изключено да я харесат, през цялото време до идването й я мразят жестоко и когато тя най-сетне пристигне, изведнъж откриват, че в никакъв случай не е чак толкова лоша. И щом покаже, че наистина обича сина им, всички достигат равнището на взаимното уважение и нещата тръгват доста добре.

— Ами японските бракове? — попита Акеми. — Няма да ме убеждаваш, че и те вървят гладко, нали?

— Някои вървят — увери я доктор Ямазаки. — Когато селски момчета оттук са си взели селски момичета от префектура Хирошима, нещата се нареждат доста прилично. Но в изненадващо голям брой от случаите браковете между японец и японка не се развиват както трябва. Очаквам нашите статистики да покажат, че в над петдесет и пет на сто от тях има проблеми.

— Защо?

— Аз самата съм родена на Хаваите — каза доктор Ямазаки. — В точно същия тип семейство, в каквото си дошла и ти — яки селяни от Хирошима. А не бива да забравяме, че нашите хора биха изглеждали старомодни дори в днешна Хирошима. Така или иначе, аз не съм безразлична към тях. Но има нещо много интересно. Белите свекърви и китайките съзнават, че трябва да положат особени усилия, за да разберат и обикнат своите чужди по националност снахи. Правят го и са щастливи. А консервативните японски свекърви… Бог да е на помощ на японското момиче, което ще се омъжи за брат ми и ще трябва да търпи майка ми. Е, всичко е от ясно по-ясно. Те очакват в къщата им да влезе някоя от онези булки, които са се срещали в Южна Япония преди четирийсет години. Не полагат никакви усилия да разберат снахите си, следователно нямат и най-малкия шанс да бъдат щастливи с тях.

— Знаеш ли какво съсипва моя брак? — попита открито Акеми. Доктор Ямазаки не бе изненадана от прямотата на въпроса, защото беше наблюдавала разпадането на няколко подобни семейства, но Акеми направи пауза и тя разбра, че от нея се очаква някакво предположение. Отговори:

— Младите мъже в Япония постепенно възприемат новия тип взаимоотношения, докато тези на Хаваите не са се научили на нищо.

— Да — призна Акеми. — Това ли казват и другите момичета?

— Всички повтарят същото — увери я доктор Ямазаки. — Но много от тях успяват да преодолеят лошите си чувства или да променят по някакъв начин съпрузите си.

— А знаеш ли какво ми пречи и аз да го направя? — попита Акеми. — Какво ме наранява дълбоко ден след ден?

— Какво? — събуди се професионалното любопитство на социоложката.

— Начинът, по който се присмиват на правилния ми японски. Няма да мога още дълго да понасям това.

Доктор Ямазаки помисли за собственото си семейство и се усмихна горчиво.

— И аз имам същия проблем — каза тя със смях. — А съм доктор по философия. — Сетне, имитирайки майка си, попита: „Да не се мислиш за нещо повече от нас, като използваш такъв език?“ Затова вкъщи говоря на местния жаргон, за самозащита.

— Аз няма да го правя — заяви Акеми. — Аз съм образована японка и дълго съм се борила за някои неща.

— Ако обичаш мъжа си — рече доктор Ямазаки — ще свикнеш да се нагаждаш.

— Към някои неща — никога! — отвърна Акеми. После внезапно попита: — Била ли си омъжена, Ямазаки сенсей?

— Сгодена съм — отвърна социоложката.

— За местно момче ли?

— Не, за един хаол от Чикагския университет.

— Ясно. Не смееш да се омъжиш за някой местен, нали?

— Не смея — внимателно претегли думите си доктор Ямазаки.

Акеми потупа бележника на социоложката и се засмя:

— Сега съм увековечена тук вътре.

— Една от многото — рече доктор Ямазаки.

— А можеш ли да се сетиш къде бих искала да бъда?

— В някое малко кафене на Ниши Гинза, в центъра на оживен разговор за книги, политика и музика.

— Как позна?

— Защото и на мен ми се иска да съм там — призна си доктор Ямазаки. — Там се запознах с моя годеник, така че зная колко хубава може да бъде Япония. Но бих добавила и следното: Хаваите също могат да бъдат не по-малко вълнуващи. Да си млад японец тук е едно от най-въодушевяващите преживявания на света.

— Но ти каза, че не би се омъжила за някой от тях — напомни й Акеми сан.

— Като жена, която се стреми към щастие и спокоен дом, ще се държа за своя хаол от Чикаго. Но от чисто интелектуална гледна точка, ако това не ме засягаше като жена, определено бих предпочела да остана на Хаваите.

— Кажи честно, Ямазаки сенсей, смяташ ли, че едно общество, което има за свой идеал дългия черен автомобил, може изобщо да бъде добра жизнена среда?

Доктор Ямазаки помисли малко върху въпроса и отвърна:

— Трябва да разбереш, че видимите символи на успеха, към които се стремят нашите японци, са заложени от утвърденото хаолско общество. Голяма къща, мощна кола, син, който следва в Йейл, независимо дали ще научи нещо, или не… това са задължителните жалони за всеки, който живее на Хаваите. Не можеш да очакваш, че така, изведнъж, японците ще се издигнат над ценностната система, с която са израсли.

— Вече три години се надявам съпругът ми да го направи — рече Акеми с горчивина.

— Бъди търпелива — в гласа на доктор Ямазаки прозвуча молба — и ще видиш как нещата на Хаваите ще тръгнат на добре.

— Не мисля — бавно промълви Акеми. — Това тук е безинтересно и тъпо място, което никога няма да се промени.

Двете жени се разделиха и още същата вечер доктор Ямазаки се обади по телефона на Шиг Сакагава, когото познаваше от Пунахоу.

— Шиг, не е моя работа, но брат ти Горо е на път да загуби съпругата си.

— Така ли мислиш?

— Зная го. Тя ми наговори дословно всичко онова, което казват и другите момичета, преди да вземат кораба за Япония. Досега съм видяла как си заминават деветнайсет от тях.

— Какво може да направи той? — попита Шиг.

— Да й купи три симфонии от Бетовен — отговори доктор Ямазаки, макар да знаеше, че подобна стъпка не би се побрала във въображението на грубоватия Горо. А и госпожа Сакагава старша никога нямаше да допусне в къщата си подобна музика.

* * *

Докато профсъюзният водач Горо Сакагава бе изправен пред тези проблеми — или по-точно, докато се мъчеше да не ги забелязва — Хоксуърт Хейл бе разтревожен най-вече от предстоящата сватба на дъщеря си Ноелани с нейния втори братовчед Уипъл Джандърс, сина на дръзкия, безцеремонен Хюлет Джандърс, на когото с времето бе свикнал толкова много да разчита. По едно време, Ноелани беше по-малка, Хоксуърт се бе надявал тя да излезе от затворения кръг на Форта и да си намери съвсем различен съпруг… някого от Йейл, разбира се, но да е, да речем, от източните щати и никога да не е виждал Хаваите. През последната година в Уелсли Ноелани ходеше с едно момче от престижния почти колкото Йейл Амхърст, ала от това не излезе нищо и когато младият Уип Джандърс, завършващ със закъснение образованието си в Йейл, я покани на пролетен бал в Ню Хейвън, двамата инстинктивно почувстваха, че трябва да се оженят. В края на краищата се познаваха още от Пунахоу, семействата им се разбираха и Уип беше най-близкият приятел на загиналия над Токио брат на Ноелани.

Обаче, след като се сгодиха, Ноелани по едно време бе нападната от натрапчивото съмнение, че този брак може би не е много добра идея, защото Уипъл се бе върнал от войната донякъде променен. Бе станал по-слаб и неговата модна къса прическа не успяваше напълно да скрие тенденцията към силно индивидуалистично поведение. Веднъж се бе появил на танците във „Васар“ в редингот, ала с крещяща жилетка от хонконгска коприна с избродирани дракони. Беше предизвикал сензация, но също така и неудобство, казвайки на една от професорските съпруги: „Торстейн Веблен би харесал тази жилетка“. Тя изумено бе попитала „Какво?“, а той бе започнал да имитира умиращ от туберкулоза пациент и бе добавил: „Ако ще е туберкулоза, нека поне да е очебийна“^[4]. Това бе сполучлив образец на черен хумор, но за нещастие професорската съпруга не го разбра.

Сега Уип и късата му прическа се бяха върнали в Хонолулу, той се обличаше в най-строгите костюми на „Брукс Брадърс“ и сватбата наближаваше. Малко преди събитието Ноелани се обърна към баща си:

— Смяташ ли, че е редно младежите като нас все така да се женят помежду си, татко? Честно казано, питам се дали не е по-вероятно децата ни да са като мама, а не като тебе?

Доста смутен, защото същите страхове глождеха и него — именно те го бяха накарали да се надява, че Ноелани ще се омъжи за някого от източните щати — Хоксуърт помисли по въпроса и предложи:

— Защо не поговорим за това с леля Лусинда? За семейството се съветваме винаги с нея.

— Кое семейство? — попита Ноелани.

— Фамилията… цялата — отвърна Хоксуърт и закара дъщеря си у леля Лусинда в преследваната й от мъглите къща в долината Нууану. Когато пристигнаха, я завариха да забавлява пет-шест дами на нейната възраст. Повечето от тях пиеха джин, така че разговорът не бе съвсем на фокус, но в него прозираше някакво мило и спокойно благородство.

— Това е моя племенница по майчина линия, Ноелани Хейл — любезно обясни Лусинда и махна с бледосинята си дантелена кърпичка към момичето. — Дъщеря е на Малама Джандърс Хейл, в събота ще се жени за онова добро момче Уипъл Джандърс, правнука на Клемънт и Джеруша Хюлет.

Мястото на Ноелани в голямото родословно дърво бе незабавно установено, жените й се заусмихваха с възхищение и една от тях рече:

— Познавах отблизо Джеруша, прабабата на бъдещия ти съпруг, Ноелани. Тя беше прекрасна жена и играеше поло по-добре дори от мъжете. Щом като в младия Уипъл тече нейната кръв, той ще бъде силен мъж, уверявам те.

— Онова, за което е дошла да попита Ноелани — намеси се леля Лусинда — е степента на нейното родство с Уип и бих искала веднага да кажа, че по мое мнение е много по-безопасно да влезеш в някое от основните семейства на островите, чиито кръвни линии са известни, отколкото да се сродиш със съвсем случайни хора от континента с Бог знае какъв произход. — Всичките жени се съгласиха с нея и една прислужница японка в светещо от чистота бяло пое чашите, за да им долее чай или джин.

— Единственият проблем в брака на Ноелани и Уип — поде леля Лусинда — идва от това, че и у двамата — тук тя сниши глас — има следи от хавайска кръв. Ако се върнем към нейната прапрабаба по бащина линия, ще видим, че това е Малама Хоксуърт, дъщеря на капитан Рейфър Хоксуърт, който не е от мисионерите, но е бил прекрасен изискан мъж с най-мил характер и добро възпитание. Той, разбира се, се е оженил за Ноелани Канакоа, последната алии нуи, но мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тази Малама, за която говорим… същата, дето се е омъжила за знаменития Михей Хейл, тоест… е, във всеки случай… — И с грациозен жест приключи въпроса.

Един от най-приятните аспекти на разговорите с леля Лусинда бе, че тя бълваше толкова много имена, та всъщност нямаше нужда да я слушаш: когато се оплиташе безнадеждно в наследствените линии, спираше и започваше отначало. Сега мислите й внезапно потекоха в друга посока и без някой да разбере как бе стигнала до подобен извод, каза:

— Във всеки случай на Хаваите не е живял по-изискан джентълмен от капитан Рейфър Хоксуърт.

Японската прислужница донесе напитките и леля Лусинда попита:

— Докъде бях стигнала? А, да. Та значи от този злополучен брак на Михей с онази метиска Малама… Знаете ли, често съм се чудила как Михей е имал куража толкова често да се появява в обществото, като е бил обременен с подобен брак. Е, така или иначе, в жилите на нашата малка Ноелани тече част от тази хавайска кръв, но според мен тя е почти напълно изместена от кръвта на Хейлови и Уипълови, ако не се смята това, че момичето от рода Уипъл, за което се ожени прадядо й, не беше от онези, които наричам „чистите Уипълови“ и към които принадлежа и аз, а от онзи клон, сродил се с Хюлетовци, които, както ви е известно, също са метиси, с изключение на първото момче, което се е оженило за Луси Хейл и чиято потомка съм аз.

Мъглите откъм Пали започнаха да се стелят в долината, през тях отекваше мрачният тътен на някакъв водопад, а леля Лусинда продължаваше своя анализ на наследствените линии. Повечето от криволичещите й коментари не говореха нищо на слушателките, но тъй като бяха потомки на онези първи родоначалници, сторили толкова много за изграждането на Хаваите, всяка от тях пазеше дълбоко в съзнанието си имената на трима-четирима особено славни предци, убедена, че от тях е наследила характера си, и споменеше ли ги леля Лусинда, въпреки джина, съответната дама моментално наостряше уши и започваше да кима подчертано одобрително. С течение на годините Лусинда бе забелязала, че три имена предизвикват особено благоговение: за предпочитане бе да си потомък на Джеруша Бромли Хейл — славната мисионерска майка, на Рейфър Хоксуърт — изискания и благ морски капитан, или на доктор Джон Уипъл — аристократичния интелектуалец. Леля Лусинда скромно можеше да се похвали, че е потомка на двама от тях, и в известен смисъл се радваше, че няма родствени връзки с капитан Хоксуърт, защото, естествено, всичките му издънки бяха отчасти хавайци.

— Не че имам нещо против хавайците — уверяваше гостите си тя. — Само ужасно се дразня от тази толкова разпространена героизация на така наречените хавайски крале. Седя в библиотеката и от един поглед познавам всяка малихини^[5], която ще ме попита: „Имате ли онази книга за Кели Канакоа?“. Едва се сдържам да не й кажа: „Махнете дъвката от устата си, докато разглеждате картинките“. А когато връщат книгата, неизменно отронват с благоговение: „Леле, дядо му бил крал!“. Сякаш това означава нещо. Винаги съм смятала, че едно от най-смешните неща в живота на хавайците е как запаметяват тези жалки стари списъци на крале, все едно че поменикът от измислени имена крие някакъв смисъл. Нали си спомняте какво е писал Абнър Хейл — той е мой прадядо — за обожествяването на предците: „Струва ми се, че то пречи на Хаваите не по-малко от каквото и да било друго, защото бедните глупаци отделят толкова голямо внимание на своето минало, че не им остава време да се замислят за вечното“. И нищо не ме вбесява повече от навика на хавайците да сочат някоя жалка човешка отрепка и да казват укоризнено: „Ако не бяха мисионерите, сега той щеше да е наш крал“. Като че ли сме попречили на нещо добро и благородно. Знаете ли кой щеше да бъде сега крал на Хаваите, ако мисионерите не бяха сложили край на тези глупости? Момчето от плажа Кели Канакоа! Чували ли сте го някога как приказва? Упорито използва речник от около деветдесет думи и половината са „блала“. Всеки, когото Кели харесва, е „блала“, а към мен се обръща със „сестро“.

Хоксуърт се покашля и леля му събра мислите си.

— О, да, да се върнем към Уипъл Джандърс. Той, както знаете, е учил в Пунахоу и Йейл и през войната се е представил много добре. Хубаво момче, но не така пълно като баща си, което е понятно, тъй като Хюлет се е метнал на Хюлетовия клон от семейството, а те никога не са били особено привлекателни, ако ми разрешиш да се изразя така, Абигейл, защото, както ви е известно, Ейбрахам се е оженил за хавайка… Е, взел си е хавайска уахин, след като Урания починала, но това няма значение.

Предполагам, че онова, което наистина ви интересува, е доколко близки са родствените връзки на бъдещия младоженец Уипъл с Хейловци. Ако се върнем към Михей, който се ожени за метиската Малама Хоксуърт, сигурно ще си спомните, че той имаше две деца, Езра и Мери. Езра, разбира се, е твоят прадядо, Ноелани, и в това е цялата работа.

Японската прислужница поднесе нарязани на тънко кокосови ядки, подсолени и препечени до апетитно кафяво.

— Можеш да напълниш и чашите, Кимико — напомни й леля Лусинда.

Тя не спомена повече Мери Хейл, дъщерята на Михей. При все това събраните се досетиха, че Уипъл Джандърс има някаква родствена връзка с нея. Но онова, което леля Лусинда каза, бе може би дори още по-важно:

— Та значи разбирате, че Уипъл е потомък на част от най-отбраните хора на островите. В течение на три поколения Уипълови са се сродявали с Джандърсови и това според мен отчасти обяснява как са успели да запазят богатството на семействата си.

Обръщайки се направо към Ноелани, красивото момиче, което скоро щеше да се омъжва, Лусинда рече:

— Не се сещам за по-добро момче от Уипъл Джандърс между всички, които би могла да избереш, и извънредно много се радвам за теб, Ноелани. Като гледам прекрасното ти лице, пред очите ми изниква твоят прапрадядо Михей Хейл, спасителят на тези острови. Ти имаш неговото високо чело, неговия кураж и силния му характер. Но красотата ти идва от Уипълови. Не е ли странно — обърна се тя към притихналата компания — как семето на един хубав мъж е успяло да създаде на тези острови толкова много красота? Зная, че е на мода присмехулното отношение към старите моми, и съм сигурна, че ще ме вземете за суетна, ако ви доверя, че на младини и аз бях типична уипъловска хубавица. Кимико, донеси ми онзи портрет от спалнята! — Японската прислужница донесе един от последните великолепни портрети, рисувани от Сарджънт, на който бе изобразена ослепителна млада красавица в бяло, с дантели и гребенчета, и Лусинда каза: — Ето, това имам предвид, като ви говоря за уипъловска хубост. Ти също я притежаваш, Ноелани, и за мен е голяма утеха да знам, че тя ще се събере с мъж от семейство Уипъл. Какви красиви деца ще ви се родят!

Прислужницата държеше с мъка тежката картина и госпожица Лусинда рече:

— Можеш да я върнеш обратно, Кимико. — А щом тя излезе, старата жена поде поверително: — Сарджънт ме рисува, когато бях сгодена за един англичанин, ала татко смяташе, че ще е по-добре, ако си намеря кандидат някъде по-наблизо, и както знаете, аз се сгодих за братовчед си Хорас Уипъл, но той… — Тя замълча в нерешителност, сетне, давайки си сметка, че всичките й гости, с изключение може би на Ноелани, и без това знаят тази история, продължи: — Пред самата сватба Хорас се застреля. В началото подозираха, че може да е откраднал пари от „Джандърс и Уипъл“, но, разбира се, това предположение скоро бе отхвърлено, защото във фамилията никога не е имало случай на кражба.

— В коя фамилия? — попита Ноелани.

— Фамилията. Всички ние — отвърна леля Лусинда, а когато нейният племенник Хоксуърт и хубавата му дъщеря си отидоха, повика Кимико да долее чашите и отбеляза: — Тази Ноелани е между най-големите красавици, които са се раждали на островите. В Уелсли се е учила изключително добре и по мое мнение е истинско щастие за нас, че се е върнала у дома, за да се омъжи за момче, което наистина й подхожда. В края на краищата тя е потомка на прекрасно семейство.

Едно от най-характерните неща за Хаваите бе, че всеки парадираше със знатното си потекло. През 1949 година нямаше хаваец, който да не е потомък на кралски род. Хейловци си бяха изградили мита, че своенравният стар Абнър от жалката ферма край Марлборо всъщност бил от рицарски род, водещ началото си от дълбините на английската история. Във фамилия Кий никога не се споменаваше фактът, че техният родоначалник е бил хитър дребен комарджия, откупил незаконната си съпруга от публичен дом в Макао; ако човек се заслушаше внимателно, щеше да подразбере, че той е бил нещо като конфуциански учен. Дори госпожа Сакагава с удоволствие повтаряше на децата си: „Помнете, че по майчина линия произхождате от самурайски род!“. От всички тези възвишени истории само разказваната от госпожа Сакагава беше вярна. През 1703 година в двора на великия владетел на Хирошима служел като лакей един нисък, як и глупав селяндур, чието основно задължение било да вдига жезъл с пера и да пропъжда случайните смутители, когато господарят му клечал в клозета. Формално погледнато, тази мъжка камериерка била самурай, само че той бил прекалено тъп, за да държи добре дори предупредителния знак пред тоалетната, и след известно време бил уволнен и изпратен обратно в родното си село, където се оженил за местно момиче и станал един от дедите на Йорико Сакагава. И ако тя, подобно на всички останали на Хаваите, извличаше утеха от своето мнимо бляскаво потекло, в това нямаше нищо лошо.

Хейл-Джандърсовата венчавка, състояла се в отрупаната с цветя стара мисионерска църква и извършена от преподобния Тимъти Хюлет, бе великолепна. Но, както вече споменах, семейните неприятности на Горо Сакагава само на пръв поглед изглеждаха по-големи от тези на неговия противник Хоксуърт Хейл. Ноелани и Уипъл бяха женени едва от четири месеца, когато той внезапно, най-точно е да се каже, като гръм от ясно небе заяви:

— Аз просто не те обичам, Ноелани.

— Какво? — възкликна тя, смаяна и съкрушена.

— Ще живея в Сан Франциско — каза направо Уипъл.

— Някакво друго момиче ли има? — умолително попита Ноелани.

— Не. Предполагам, че просто не харесвам момичетата — обясни той.

— Уип!

— Ти нямаш никаква вина, Ное. С Еди Шейн ще си вземем апартамент. Той е човекът, с когото бях, докато служех в авиацията.

— О, боже мой, Уип! Говорил ли си с някого за това?

— Виж, Ное! Не го прави на държавен въпрос, моля те. Бракът просто не е за мен.

— Обаче искаш да живееш семейно с Еди Шейн, нали?

— Щом държиш да го наричаш така, добре. Да, искам.

Той напусна Хаваите и се дочу, че с Еди Шейн имат голям апартамент в Сан Франциско, в района до северния плаж, че Еди се занимава с керамика и в списание „Лайф“ поместват цветни снимки на неговите творби.

Леля Лусинда с удоволствие обясняваше случилото се. Докато Кимико поднасяше джина, тя казваше:

— Спомнете си дъщерята на Михей Хейл, Мери. Това момиче беше една осма хавайка, по линия на майка си Малама Хоксуърт, която пък бе дъщеря на Ноелани Канакоа, последната алии нуи. Е, не стига това, ами, както знаете, тя взе, че се омъжи за един Джандърс. Човек би очаквал този корав род да уравновеси мекушавата хавайска кръв, но за беда тя се свърза с член на онзи клон от семейство Джандърс, в който бе влязло едно от Хюлетовите момичета, а както ви е известно, те бяха хавайки. Тъй че като избяга с онзи мъж от авиацията, бедният Уипъл Джандърс направи тъкмо онова, което можеше да се очаква, защото в него тече хавайска кръв и по двете наследствени линии.

Но Хоксуърт Хейл, виждайки последствията на този жалък брак за изнервената си до крайност дъщеря, си мислеше: „Ако не успея да й помогна, още една жена ще седи горе в късните следобеди“. Ала не знаеше как да го стори.

* * *

През 1951 година Нюк Цин организира своя последен голям удар в полза на клана Кий и в много отношения той бе нейното най-типично постижение, защото се бе родил в необикновения й ум и бе осъществен благодарение на куража й. Тя беше на сто и четири години, седеше си в грозната къща в Нууану, слушаше своя внук Харви, който й четеше вестника, и изведнъж го прекъсна с треперливия си старчески глас:

— Какво беше това?

Тъй като Харви четеше на английски и превеждаше на хакка, не бе много сигурен, че сам е схванал добре обърканата мисъл, затова я повтори дума по дума:

— „Днес в американския бизнес е възможно една губеща компания да се оценява по-високо, отколкото по времето, когато е била печеливша.“

Старата жена развълнувано накара внука си да прочете тази странна констатация три пъти и след като вникна в нея, заключи с пискливия си глас:

— Това е тъкмо един от онези трикове, които умните хаоли измислят, за да се облагодетелстват, и които ние, глупавите китайци, никога не схващаме, преди да е станало прекалено късно.

Обади се по телефона на своя правнук Еди, сина на Хонконг, когото бе изпратила в юридическия факултет на Харвард, и му каза:

— Искам подробен отчет как стават тези неща.

По онова време на Хаваите не се знаеше много за обединяването на губещи с преуспяващи компании, но Еди Кий се зае със задачата да събира сведения от данъчните съдилища на континента и за два месеца се превърна в експерт в тази област. Тогава се яви при прабаба си в нейната малка къщурка с куп данъчни отчети, получени с въздушна поща от Ню Йорк, завари я да почиства мъха от някакъв шал и си помисли: „Как е възможно да е толкова стара и така да се интересува от всичко!“.

— Можеш ли вече да ми го обясниш? — попита тя с висок кудкудякащ глас.

— В основни линии — поде Еди с възможно най-професионалния си тон — става дума за един стар и добър закон.

— Не ме интересува дали е добър или лош — прекъсна го Нюк Цин, внезапно понижила глас. — Онова, което искам да разбера, е как действа.

— Да вземем пивоварната на Джандърс. Вече от години тя е на загуба. Сега да си представим, че догодина започне да носи пари. Няма да е необходимо да се плащат данъци, защото печалбите могат да се използват като компенсация за загубите от миналите години.

— Разумно — кимна Нюк Цин.

— Но ето какво още може да се направи — безстрастно продължи лекцията си Еди, сякаш се обръщаше към студенти по право. — Ако акционерното дружество на семейство Кий купи пивоварната, ние можем да добавим към активите й всичките си земи, на които се отглеждат ананаси. При това положение, ако пивоварната продаде тези имоти, от приходите ще бъдат отчислени нейните загуби за миналите години. Разбираш ли какво означава това, Лельо на Ю Чоу?

Дребната Нюк Цин не отговори. Седеше си под лъчите на късното следобедно слънце като очарователните старици, бродирани върху китайска коприна, и ако страничен човек бе видял блаженото й, набраздено от бръчки лице, вероятно щеше да си помисли: „Мечтае за някоя стара любов“. Но щеше да сгреши. Тя се бе замечтала за пивоварната на Джандърс и рече:

— Божествено! Можем да използваме загубите на Джандърс, за да балансираме печалбите на Кий!

— Лельо на Ю Чоу! — възкликна Еди. — Схванала си същината на онова, за което ти говоря.

— Но се опасявам, че ти не схващаш за какво ти говоря — отвърна Нюк Цин.

— Какво имаш предвид? — попита Еди.

— Представи си, че наистина купим пивоварната на Джандърс и скрием зад фасадата й ананасовите си плантации… — поде тя.

— Тъкмо това ти обяснявах и аз — меко я прекъсна Еди и за пръв път през онзи ден се усъмни, че Лелята на Ю Чоу е започнала да губи остротата на ума си.

— Аз пък ти обяснявам — твърдо рече Нюк Цин — че като направим това умно нещо, ще сложим за директор на пивоварната някой от нашето семейство, той ще я управлява добре и ще превърне губещото предприятие в печелившо.

Сега блажената усмивка премина върху лицето на Еди и той каза:

— Ако успееш да го уредиш, Лельо на Ю Чоу, ще натрупаме цяло състояние.

— Тъкмо това имах предвид — отвърна старицата. — Този закон сякаш е писан специално за семейство Кий. Длъжни сме да го използваме далновидно.

Тя привика Хонконг и след като обсъдиха теоретично закона, рязко му разпореди:

— Състави списък на всички компании в Хонолулу, които търпят големи загуби. После напиши срещу всяка името на някой от нашите, който би могъл да обърне загубите в печалба.

— Откъде ще вземем пари, за да купим тези западащи компании? — парира Хонконг.

— Не е задължително да ги купуваме срещу пари в брой — отвърна Нюк Цин — ала ще имаме нужда от известни суми за различните плащания. Затова ще трябва да продадем част от имотите и да платим данъците върху печалбата, но ако планът ни успее, в последна сметка ще компенсираме тези разходи повече от богато.

— Твърдо ли си решила да се впуснеш в подобна непредсказуема операция? — попита Хонконг. — Да продаваш печеливши предприятия, за да предприемеш нещо толкова рисковано?

Нюк Цин се замисли за момент, сетне се обърна към Еди:

— Някой друг в Хонолулу наясно ли е с този закон?

— Би трябвало да го познават — отвърна възпитаникът на Харвард — но не предприемат нищо, за да се възползват от него.

Нюк Цин се реши. Силно плесна с ръце и рече:

— Ние ще се възползваме. След шест месеца всички вече ще знаят какво правим, но дотогава няма да е останало нищо за купуване. — А когато Хонконг и синът му си тръгнаха, изгледа младежа в гръб и си помисли: „Питам се колко ли ни е излязло харвардското му образование? Ползата от него е неоценима“.

На следващия ден Хонконг се върна в овехтялата от бури и слънце къщурка в Нууану, старателно подготвил домашното си. Разгърна документи, които Нюк Цин не можеше да прочете, и посочи всички фирми, натрупали големи загуби: пивоварната, една таксиметрова компания, верига пекарни, няколко стари сгради с канцеларии, няколко магазина. Вечният ненаситен глад на Нюк Цин се разгоря с пълна сила и преди да включат някоя фирма в списъка, тя питаше само:

— С колко непопадаща под ограничения земя разполагат? — И ако Хонконг отговореше, че в имота не е включена никаква земя, изсумтяваше: — Задраскай я! Земята е нещо по-хубаво и от натрупаните стари загуби.

Ето защо окончателният списък на имотите, които семейство Кий щеше да купи, съдържаше само фирми с големи загуби и още по-големи парцели земя.

Но когато Нюк Цин чу втория списък на Хонконг собствеността на семейство Кий, която трябваше да бъде ликвидирана, за да се покрият разноските по предстоящите сделки — тя с неудоволствие забеляза, че най-големият имот не е включен в него, и се зачуди защо. Поде с кисел и писклив глас:

— Добър списък, Хонконг.

Хонконг се усмихна и отбеляза благоразположено:

— Ами прецених, че няма да е зле да се отървем от старите имоти.

— Но ако правилно съм чула — тихо добави Нюк Цин — ти не предлагаш да продадем земята, на която се намираме сега.

Хонконг погледна с известно смущение сина си Еди, ала никой от двамата не каза нищо и Нюк Цин продължи:

— Щом като имаме нужда от пари за нови търговски спекулации, определено трябва да продадем най-напред тази стара нива за таро. И всичко, което е на нея. Не сте ли помислили за това?

В изблик на смелост Хонконг рече:

— Разбира се, че помислихме, Лельо на Ю Чоу. Ала решихме, че тази земя ти е твърде скъпа. Докато си жива, не можем да я продадем.

— Благодаря ти, Хонконг — отвърна старицата, навеждайки своята побеляла и олисяла глава. — Но аз намирам идеята да разпродадем старите имоти и да се впуснем в нов бизнес толкова привлекателна не само защото ще спечелим пари, но и защото ще бъдем принудени да започнем много нови операции. Ще трябва да работим упорито и това ще ни попречи да станем лениви и дебели. — Тя скръсти ръце, усмихна се на своите умни мъже и добави: — Не си ли забелязал, Хонконг, че всяко китайско семейство, което се опитва да запази стария си бизнес, в последна сметка губи всичко?

— Но ти винаги си ни набивала в главите „Дръжте се за земята!“ — възропта Хонконг.

— Е, да! — съгласи се Нюк Цин. — Ала не все за същата земя. — Сетне заключи: — Човек трябва непрекъснато да се отказва от старата земя и старите идеи.

В стаята витаеше една нова концепция, концепцията на промяната и движението напред. Хонконг и синът му известно време размишляваха над внушената от старата жена представа за едно голямо семейство, носещо се винаги по гребена на вълната и работещо упорито, за да извлича печалба от това. Тишината бе нарушена от Нюк Цин:

— Тъй че ще трябва да продадем тази безценна стара земя, Хонконг, и нека при предстоящата ликвидация се разделим най-напред с нея.

— Ще продадем земята — каза Хонконг — но къщата ще си запазим още малко. Не мога да си представя, че ще живееш някъде другаде.

— Благодаря ти, мой предан внуко — отвърна Нюк Цин. После рязко добави: — Значи още от днес започваме да обучаваме Бил да управлява пивоварна. Сам трябва да събере информация как се печелят пари от пекарни и искам Том да чете и да търси нови архитектурни решения за стари сгради. — Тя предложи начините, по които всяка от губещите фирми може да се превърне в печеливша, и предупреди: — Хонконг, трябва да направиш много внимателни проучвания, за да си убеден, че ще получим само първокласни земи. Еди, ти ще организираш всичко по най-сигурните търговски процедури. Принудена съм да разчитам на вас да държите всичко под око.

Когато срещата беше към края си, старата жена каза:

— Вълнуващо е да гледаш как семейството се хвърля в нови дръзки начинания. Ще се гордеете с този ден, но запомни, Хонконг: когато купуваш, купувай тайно и всичко наведнъж. И винаги се оставяй да те накарат да платиш малко повече от онова, на което продавачът има основание да се надява. След като всички разберат какви са намеренията ти, никой не бива да има чувството, че е бил измамен. — Тя замълча, сетне добави: — Но не давай прекалено много.

 

 

Три седмици по-късно, на заседание на Форта, безцеремонният Хюлет Джандърс обяви със смях:

— Ако не спазвахме стария мисионерски закон да не внасяме тук алкохол, щях да изпратя да купят и да черпя всички ви.

— Нещо хубаво ли се е случило? — попита Джон Уипъл Хоксуърт.

— Страхотно. Току-що успях да се отърва от пивоварната. Беше ми като камък на шията. Моята покойна баба ми каза веднъж, ако не ми го е казвала и стотици пъти: „Когато един Хейл се впусне в пивоварния бизнес, нищо хубаво не може да се очаква“. И беше толкова права!

— На добра цена ли я даде? — заинтересува се Хоксуърт Хейл.

— Взех й трийсет и пет хиляди долара повече, отколкото изобщо се бях надявал — отвърна Джандърс. — Имах желание да преметна Хонконг Кий още откакто ни изигра онзи номер с имотите за „Грегърис“.

— Хонконг ли каза? — попита Хоксуърт.

— Да. Този път той се изпързаля. Няма начин да спечели от пивоварната.

— Странно — рече Хейл. — Аз току-що продадох на Хонконг стария блок „Бромли“. Той е на загуба от години.

В този момент пристигна един от Хюлетовците с добрата новина, че е продал таксиметровата компания.

— На Хонконг Кий? — попитаха го в хор.

— Да, и то на добра цена — отвърна младият Хюлет.

Мрачна тишина падна над заседателната зала, докато Хейл се споглеждаше с Джандърс, а Джандърс — с Хюлет.

— На глупаци ли са ни направили? — бавно изрече Хоксуърт.

Накрая сухият Джон Уипъл Хоксуърт каза навъсено:

— Май е мой ред да си призная. Аз току-що продадох на Хонконг онази верига пекарни, които отворихме преди войната. На голяма загуба са.

— Какво ли е намислил? — извика Хюлет Джандърс. — Какво ли е намислил този коварен китаец?

— Сигурно е заради недвижимата собственост. Купува фирмите само заради земята.

— Не — намеси се един от младите Хюлетовци. — Защото продаде старата нива за таро на семейство Кий. За милион и пет хиляди.

— Боже мой! — изпъшка Джандърс. — Продава, купува… Какво крои това лукаво копеле? — Мъжете се спогледаха с раздразнение не толкова, защото бяха ядосани на Хонконг, а най-вече защото подозираха, че той е на път да осъществи някоя хитра машинация, която е трябвало да надушат и извършат самите те.

Сделката беше умна наистина, но само в първата си половина. Всеки би могъл да купи губещи фирми и да продаде преуспяващи, като си осигури от тази трансакция добра печалба, стига да има за съветник такъв старателен юрист като Еди Кий. Това беше умно. Ала най-важен от всичко беше фактът, че Бил Кий със съдействието на баща си Хонконг и интелигентния си брат се учеше да прави хубава бира.

Не беше лесно и първите партиди, въведени от шумна рекламна тупурдия под лозунга: „Бирата Кий — вашият ключ към щастието“^[6], бяха ужасна помия, която местното население кръсти „китайския арсеник“. Но скоро с помощта на един швейцарски немец, когото акционерите доведоха от Сейнт Луис, бирата започна да придобива доста приличен вкус и тъй като кутията се продаваше с пет цента по-евтино от другите, работниците взеха да я предпочитат. И тъй, специално от тази данъчна далавера акционерното дружество на семейство Кий получи солидна печалба, дори без да се смята парцелът за милион и осемстотин хиляди долара, на който бе разположена старата пивоварна на Джандърс.

За всеобща изненада най-голямата фабрика за пари се оказаха пекарните. Всеки от магазините вървеше заедно с достатъчно голям недвижим имот, така че сама по себе си сделката бе благоприятна, ала Сам Кий, шестдесет и четири годишен, откри в себе си истинско призвание да продава кейкове и извличаше значителни печалби от всяко звено на веригата.

Но не целият проект бе така сполучлив. Например таксиметровата компания устоя на всички опити да бъде направена рентабилна и накрая Хонконг докладва на баба си:

— Тази не става за нищо.

— Продай я — отвърна Нюк Цин.

— Не обичам да се предавам толкова лесно — възрази Хонконг. — Положително има някакъв начин да се печели от таксита.

— Някой друг сигурно го може — съгласи се Нюк Цин. — Но не и семейство Кий. И без това не обичам такситата. Винаги когато изляза, те сякаш нарочно връхлитат върху ми. Между другото, видях какво прави Том с блока „Бромли“, превръща го в доста красива сграда. Макар да не получихме никаква печалба, като продадохме нивата за таро заради този блок, все пак извлякохме предимство. Обичам да виждам, че семейството работи — рече тя.

И когато годината изтече, нейната сто и четвърта година, в полунощ, сама в своята къщурка, Нюк Цин започна да се съблича под светлината на мъждукащата газена лампа, докато остана напълно гола — безкрайно слаба старица, цялата кожа и кости — и движейки внимателно лампата, провери тялото си за проказа. Нямаше петна по ръцете, по трупа, по бедрата и прасците. Тогава седна и вдигна едно след друго грозните си големи стъпала. Нищо по пръстите, нищо по петите, нищо по глезените. Успокоена за още една нощ, тя навлече бархетна нощница, духна лампата и си легна.

 

 

Ударът, който беше организирала Нюк Цин, имаше един неочакван резултат. След като си бе дал време да проучи с точност какво е постигнал чрез своите революционни манипулации Хонконг, Форта стигна до следния извод, формулиран от Хоксуърт Хейл: „Няма да е зле да имаме такъв човек в някой от нашите управителни съвети“. Всички бяха единодушни, че той притежава гениален ум. И след едно от заседанията на корпорацията „Уипъл ойл импортс“ Хоксуърт попита на шега своя колега от управителния съвет:

— Хонконг, сега, след като сделката с „Грегърис“ е вече свършен факт и никой не пострада особено, доволен ли си, че вкара тази компания на Хаваите?

— Какво искаш да кажеш? — недоумяваше Хонконг.

— Ами — изтъкна дружелюбно Хоксуърт, защото бе започнал да харесва умния китаец, чиито преценки в бизнеса обикновено се оказваха безпогрешни — „Грегърис“ са тук вече близо пет години. Изнесоха от територията огромни суми, а направиха ли нещо за Хаваите?

— Като например? — попита Хонконг.

— Като например музеи, училища, библиотеки, медицински фондации.

Хонконг помисли малко и каза със сериозен вид:

— Всяка година вестниците поместват снимки на техния директор как връчва на общинската управа чек за триста долара. — Хоксуърт погледна смаяно своя нов приятел и видя, че той се смее. — Не правят за Хаваите нищо особено — призна китаецът.

— След време ще се убедиш, че дори „нищо особено“ е силно казано. На Хаваите живеят доста хора от семейство Кий, Хонконг. Колко са всъщност?

— Изчислили сме, че нашата стара баба има над двеста праправнуци, но не всички са на Хаваите.

— Не ти ли е минавало през ум, че всеки от тях ще бъде малко ограбен, ако нямаме нови музеи или оркестри? Или, да го кажем по друг начин, не си ли съгласен, че всеки израснал тук член на твоето семейство отива в колежа на континента малко по-силен благодарение на онова, което старите фамилии са сторили за островите?

— Прав си! — побърза да се съгласи Хонконг. — И никой не очаква „Грегърис“ да правят същото. Но ми се струва, Хоксуърт, че май навлизаме в нова ера. Вече не ни се налага да разчитаме на Божията милост. Даваме добри заплати. Плащаме си данъците. Развиваме икономиката наистина ускорено. Всички станаха по-заможни. Дори вие.

— Да си чувал за някой музей на изкуствата, финансиран с пари от данъците? Мислиш ли, че умните млади японци, които се издигат толкова бързо, ще отделят и пени за сериозен университет или за оркестър? Дали и от десет компании като „Грегърис“ би се получило добро общество?

— Очакват те изненади, Хоксуърт — увери го Хонконг. — Когато се сдобием с действена демокрация, нашите момчета ще гласуват за изграждането на музеи, университети и клиники. И за да ги платят, ще обложат събратята си с безмилостни данъци. Хаваите ще станат раят, за който хората преди само говореха.

— Не ми се вярва — поклати глава Хоксуърт. — Доброто общество винаги е било огледален образ на неколцина мъже, които са имали куража да действат по най-правилния начин. То никога не е създавано с гласуване. И никога не е постигано с помощта на разните „Грегърис“ по света.

Но на тръгване каза нещо, което само преди две години би било напълно немислимо:

— Между другото, Хонконг, ако попаднеш на млади японци, умни и способни като тебе, съобщи ми го.

— Какво имаш предвид? — попита Хонконг.

— Ти работиш много добре в нашите управителни съвети, та си помислихме, че няма да сгрешим, ако…

— Няма да сгрешите — бързо рече Хонконг. — Ако вземете Шигео Сакагава, ще ударите в десетката.

— Той не се ли кандидатира за сенатор… в листата на демократите?

— Да.

— Как бих могъл да включа подобен човек в управителните съвети? — възкликна Хоксуърт.

— Няма да намериш нито един приличен млад японец, който да е в листата на републиканците — заяви без увъртане Хонконг.

— Ти какъв си, Хонконг? — попита Хейл.

— Докато бях беден, бях демократ. Сега, когато върху мен тегнат отговорности, съм републиканец. Обаче спонсорирам кампаниите само на способни млади хора от рода на Шигео… а те като че ли винаги са демократи.

— Нека поговорим отново за това след изборите — рече Хоксуърт и за пръв път се заслуша в предизборните речи на Шигео Сакагава. Но когато кампанията се разгорещи, една вечер чу Шигео да казва: — Народите по целия свят са били принудени да се борят за поземлена реформа. В Англия тя е постигната по законодателен път и нещата са се развили благополучно. Във Франция се е стигнало до кървава революция и са причинени немалко страдания. Аз бях в екипа на генерал Макартър в Япония, разпределях между селяните земите от големите имения и през цялото време, докато работех, си мислех: „Би трябвало да съм си у дома и да върша същото нещо там“. Защото знаех онова, което знаете и вие: изоставането на Хаваите се измерва с цели поколения. Нашата земя е притежание на няколко големи семейства и те ни дават под аренда, когато това им изнася, скъпернически участъци от нея:

— Този млад глупак е комунист! — изръмжа Хейл, изключи радиото и никога повече не отвори дума Шигео Сакагава да бъде привлечен във Форта.

* * *

След президентските избори през 1952 година конгресменът Клайд В. Картър от тридесет и девети избирателен район в Тексас се самоназначи за еднолична комисия, която да проучи — за четиринадесети път — доколко Хаваите са готови да бъдат признати за щат. Пристигна в Хонолулу към средата на декември само с три дребни предубеждения: той мразеше всеки, който не е бял — до такава степен, че чак му се повдигаше от цветнокожите; знаеше от опит, че богатите са спасителите на републиката; и ненавиждаше републиканците. Затова не се почувства особено добре на Хаваите, където богатите неизбежно бяха републиканци, и шестдесет на сто от хората, които срещаше, бяха очебийно цветнокожи. През първите пет минути той реши: „Това място никога не бива да бъде признавано за щат“.

Ето защо бе изненадан, когато комисията по посрещането му, състояща се от Хоксуърт Хейл, Уипъл Джандърс и Черния Джим Маклафърти, лидер на Демократическата партия на Хаваите, защити придобиването на съответния статут с цветисти, но твърди думи. Особено бе впечатлен от онова, което крещеше в микрофона Хоксуърт Хейл:

— Ние тук сме една американска общност с американски идеи, американски стандарти в общественото поведение и чисто американска образователна система. Конгресмен Картър, ние, гражданите на Хаваите, искаме да се движите между нас като брат между братя. Спирайте всеки срещнат. Задавайте каквито въпроси пожелаете. Ние сме на разположение за вашата проверка. Нямаме тайни!

Тълпата посрещна думите му с овации.

Речта на Черния Джим Маклафърти също бе силна. Той каза с напевния си ирландски акцент:

— Днес ние, гражданите от най-красивата между всички сътворени от Бога островни групи, приветстваме сред нас един изтъкнат конгресмен от славния щат Тексас. Ние знаем, конгресмен Картър, че колкото и да е прекрасна, нашата територия би се изгубила във вашето огромно тексаско царство. Спомням си, сър, една история, която чух, когато бях с военновъздушните сили в Англия. Под лекото въздействие на скоча, тази чудесна напитка, един предан син на Тексас извикал в кварталната кръчма: „Тексас е толкова голям, че можеш да вземеш влака в Ел Пасо и да пътуваш цял ден и цяла нощ, целия следващ ден и цялата следваща нощ и когато се събудиш на другата сутрин, къде ще си? Все още в Тексас!“. А англичанинът отвърнал: „Знам какво е, Джак. И нашите влакове в Англия са такива“.

Тълпата се закиска, а конгресменът се поклони благосклонно и вдигна ръка за поздрав към Черния Джим, после демократът продължи:

— Но онова, с което Хаваите може би ще ви изненадат, сър, е следното: макар за тези острови непрекъснато да се говори, че са непоклатимо републикански, в което вероятно се крие причината на последните две сесии да гласувате против признаването ни за щат, искам да ви кажа тук и сега, че демократите ще победят. Наистина моят приятел Хоксуърт Хейл излиза от кожата си, за да запази влиянието на републиканците, но аз действам тъкмо в обратната посока и ще наложа демократизма, тъй че когато накрая ни приемете като един от Съединените щати, сър, вие ще можете да се похвалите пред своите избиратели: „Заслугата за влизането на Хаваите в нашата общност е моя. Да, господа! Щатът с най-силните демократи след Тексас“.

Тази перспектива така заинтригува конгресмена, че той попита Маклафърти дали не би могъл да се види с него, и ирландецът, който никога не пропускаше удобния момент, предложи:

— Ако не възразявате, ще ви закарам до града с моята кола и ще поговорим.

За неудоволствие на комисията по посрещането, която бе планирала нещата доста по-различно, едрият благ конгресмен Картър се разположи до Черния Джим и той пришпори своя понтиак, производство 1949 година.

„Никога не карай по-хубава кола, отколкото могат да си позволят поне половината ти избиратели“ бе постановил баща му и Черния Джим намираше това правило са много добро.

— Островите наистина ли искат да бъдат признати за щат? — поинтересува се Картър, доволен, че е насаме с един професионален политик.

— Сър, можете да не се съмнявате в това. Островите желаят да са щат.

— Защо? — попита Картър. — В Конгреса се отнасяме наистина добре към тях.

— Сигурен съм, че Джордж Трети е казал за колониите абсолютно същото. „Парламентът има справедливо отношение към тях. Защо искат самоуправление?“. Тъкмо заради това е избухнала нашата революция.

Този прекрасен софизъм не упражни желаното въздействие върху Картър, защото като малък той бе живял край мексиканската граница и думата „революция“ не му звучеше ни най-малко привлекателно; ако можеше да отмени американската история, би го направил и тринадесетте колонии биха спечелили своята независимост благодарение усилията на джентълмени с напудрени перуки, произнасящи благовъзпитани речи.

— Ако станете щат, ще получите ли нещо, което ви липсва сега? — хладно попита той.

— Хората обикновено отговарят на този въпрос, сър, с някакво изявление за това, че сме данъкоплатци, лишени от правото на представителство в законодателните органи, или че ако станем щат, сами ще си избираме губернатора. Но аз имам само един аргумент, сър. Ако бяхме щат, щяхме сами да си избираме или назначаваме съдиите.

— Сега не го ли правите? — учуди се Картър, защото също както повечето гости на островите, и той не знаеше нищо за тях.

— Не, за съжаление — прочувствено отвърна Черния Джим. — Те се назначават от Вашингтон и дори когато президентите ни са демократи, обикновено назначават изтъркани републиканци от континента.

— Какво ви пречи това? — попита Картър, който навремето също бе работил като съдия.

— Тук имаме феодално общество… — поде Маклафърти, но отново употреби неподходяща дума, защото Южен Тексас, чийто представител бе Картър, също беше феодален и като си спомняше своята щастлива младост, той бе склонен да смята, че това е един от приемливите начини на живот. Гласът на Маклафърти продължаваше да кънти, а конгресменът си мислеше: „Бога ми, при добрия феодализъм разните му там мексиканци поне не се опитваха да поучават порядъчните хора…“.

— Затова е от жизнено значение — заключи Маклафърти — съдиите ни да са от островите. Защото в нашето странно общество тук на Хаваите съдиите решават всичко онова, което е наистина важно.

— Какво толкова нередно намирате в това? — попита Картър.

— Конгресмен! — възкликна Черния Джим, като избягна сблъсъка с един камион. — Хей, ти! Мануело! — извика на филипинеца. — Друг път внимавай повече, а? — И дребният тъмен мъж изрева нещо в отговор, доволен, че вечерта ще може да каже на приятелите си от плантацията за захарна тръстика: „Днес следобед говорих с Черния Джим Маклафърти“. Всички работници от плантациите го познаваха.

— Та да се върна на думата си — продължи ирландецът. — Докато съдии от континента контролират големите тръстове и законите за поземлената собственост, за богатите местни републиканци не представлява трудност да контролират пък тях. Е, не точно да ги контролират, защото от юридическа гледна точка съдиите ни досега са били доста честни хора, но богатите републиканци се сближават с тях и съдебните решения обикновено са съобразени с интересите им.

Колкото повече научаваше Картър за Хаваите, толкова по-ненужна му се виждаше промяната. И в тексаското общество съществуваше подобна негласна обвързаност, богатите демократи бяха много близки със съдиите и законодателите и нещата се решаваха в тяхна полза. „Ама наистина — мислеше си Картър — какво лошо има в това?“

Не беше в особен възторг от Маклафърти и когато дойде най-големият удар за деня, вече го бе определил като един от онези радикални северняци, които наричат себе си демократи. Кантората на Черния Джим се намираше в края на мръсния китайски квартал, на приземния етаж в една сграда на Хоутел стрийт, където японските и филипинските работници не се страхуваха да го посещават, и щом колата спря до тротоара, Картър изпъшка:

— Ама всичките тези хора са жълти!

— Почти половината от населението тук е такова — хладно рече Маклафърти. — И са между най-добрите граждани, които някога сте срещали. Единственият проблем е, че повечето от проклетите китайци са републиканци. Но се опитвам да променя нещата.

— Може ли да им се има вяра? — попита Картър, искрено изплашен.

— Като че ли ще е най-добре лично да се срещнете с някой от тях — разсмя се Маклафърти. — И няма по-подходящ за целта от моя партньор…

Но Картър не чу думите му, защото с изумление видя, че Маклафърти, лидерът на Демократическата партия на Хаваите, има за партньор японец: „Маклафърти и Сакагава“. И когато Черния Джим отвори с ритник вратата, конгресменът разбра от големия плакат вътре, че този японец се е кандидатирал в изборите. „Сакагава — сенатор!“ Накрая забеляза под плаката и самия японец — спретнат, късо подстриган младеж с безупречни маниери и спокойно държане. Шигео Сакагава протегна ръка и каза с лек бостънски акцент:

— Конгресмен Картър, ние наистина сме горди да ви посрещнем на Хаваите.

Следващият момент бе мъчителен, защото ръката на Шиг остана във въздуха: конгресменът, който никога досега не бе заставал лице срещу лице с японец, просто не бе в състояние да я поеме. Челюстта му увисна, сякаш по главата го бе ударила падаща нефтосондажна кула, и той се вторачи в страшния, непривичен човек пред себе си. Изражението върху красивото лице на Шиг не се промени. Със закъснение Картър понечи да отговори на поздрава, леко помръдна дясната си ръка, но видя, че Шиг вече е свалил своята. Черновеждият Маклафърти, когото нищо не можеше да смути, рече весело:

— Младият Шиг ще бъде нашият пръв сенатор демократ. Той ще спечели неизтеклия мандат в деветнайсети избирателен район.

— Успех! — непохватно каза Картър. — Имаме нужда от демократи.

Измъкна се заднешком на улицата, където минувачите азиатци го изпълниха с такъв страх, какъвто рядко му се бе случвало да изпита. Сетне, с дълбока въздишка на облекчение, видя черните автомобили на Хоксуърт Хейл и Хюлет Джандърс да завиват по Хоутел стрийт и се затича насреща им, сякаш пътуващите вътре му бяха братя.

— Веднага да тръгваме! — въздъхна зарадвано той. Метна се на седалката до Хейл и почувствал се най-после на сигурно място в кадилака, помаха професионално на Маклафърти и извика:

— Успех в кампанията!

Когато големите черни коли отминаха, Черния Джим избухна в смях. Върна се в офиса, пляскайки се по бедрото, и продължи да се смее.

— Шиг — извика той — я протегни ръка! — И когато Шиг го направи, весело пародира американския конгресмен, приятеля на народа, изпитващ панически ужас да докосне някой представител на този народ. — Шиг — смееше се гръмко — по-добре да не разчитаме на неговия глас за статута на щат. Но не се притеснявай, синко. Знаеш ли защо довлякох това дебелогъзо копеле тук, в кантората? Не за да го убеждавам за признаването ни, изобщо не ме е грижа какво мисли той. Погледни тълпите отвън! Те са впечатлени, че един американски конгресмен е дошъл чак на Хоутел стрийт, за да се срещне с тебе. Излез сега между тях, иди до пощенската кутия и съвсем небрежно пусни нещо в нея.

— Какво? — попита Шиг.

— Пет пари не давам какво. Сгъни един лист хартия и го напъхай вътре, все едно че всеки ден те посещават конгресмени. И разговаряй любезно с всички.

Шиг излезе сред своите избиратели и авторитетът му силно порасна.

 

 

Междувременно бе пуснато в ход едно от повтарящите се чудеса на Хаваите. В годините на Рузвелт и Труман, от 1932 до 1952, през островите минаха хиляди важни политически дейци и официални лица от Демократическата партия, но те рядко виждаха демократи. На летището или на пристанището ги посрещаха Хоксуърт Хейл, Хюлет Джандърс или жилавият дребен Джон Уипъл Хоксуърт и набързо ги закарваха в големите къщи на Форта. Хранеха ги добре, пояха ги до насита и им казваха какво да мислят. Понякога, след като се оттеглеха японските прислужници с безукорно белите униформи, някой представител на Рузвелтовата администрация запитваше боязливо: „Тези японци… може ли да им се има доверие?“. И семействата от Форта неизменно отговаряха: „Сумико е при нас от осемнайсет години и никога не сме имали по-добра и по-лоялна прислужница“.

На подобни приеми министрите и съветниците на Рузвелт се срещаха с високопоставени военни, с тлъсти съдии от островите и с хладния, рязък Хоксуърт Хейл. Събрани заедно, тези хора създаваха представа за солидно и искрено благонамерено гражданско общество, което избягва скандалите и определено е доволно от нещата — такива, каквито са. Двамата, на които винаги можеше да се разчита за вълнуващи речи по митинги и събрания относно признаването на Хаваите за щат, бяха Хоксуърт Хейл и Джон Уипъл Хоксуърт. Привежданите от поборниците за каузата аргументи правеха силно впечатление на гостуващите държавници, но в затворените среди на Форта същите тези хора, без да казват нещо определено, винаги успяваха да създадат тъкмо обратното впечатление. Хейл непременно намираше случай да отбележи:

— На нашите острови имаме нещо, на което на всяка цена трябва да обърнете внимание. Ние разполагаме с най-добрите съдии в Америка. — Правеше пауза и добавяше: — Наистина бихме съжалявали, ако някой ден съдийството се поеме от непривикнали към американските ценности азиатски юристи. Опасяваме се, че за населението на Хаваите това би означавало край на американския начин на живот.

— Не че азиатците не са талантливи — обикновено се намесваше и Джон Уипъл Хоксуърт. — Или може би по-подходящата дума е „умни“. Те са способни мъже, умни са, обаче не са възпитани в духа на американските ценности.

В продължение на девет лениви, приятни дни конгресмен Клайд В. Картър бе обект на рутинната обработка от страна на Форта, без да подозира, че всеки епизод от забавленията му води към двете най-важни инсценировки, специално предназначени за гостуващи знаменитости. Сутринта на последния ден Хоксуърт Хейл весело отбеляза:

— Конгресмен, ние сме ви обсебили вече цяла седмица и вие всъщност не сте видели островите със собствените си очи. Затова уредихме днес да смените малко пейзажа. Осигурили сме ви автомобил за екскурзия, да пообиколите и поразгледате. — На алеята чакаше дълга черна кола и Хоксуърт представи шофьора: — Това е Том Кахуикахела, той знае за Хаваите повече от всеки друг, с когото сте разговаряли досега. Том, това е наш много скъп гост, конгресменът Картър. Бъди особено внимателен с него.

По-късно, когато Картър излезе от колата, за да се наслади на величествената Пали, изведнъж видя до себе си Том Кахуикахела, който му шепнеше:

— Ние очакваме тъкмо хората като вас да спасят Хаваите, конгресмен Картър.

— Какво искаш да кажеш? — недоумяваше Картър.

— Не ни провъзгласявайте за щат, конгресмен, моля ви! — рече якият хаваец.

— Аз пък мислех, че всички искате да бъдете щат — изумено отвърна Картър.

— О, не! Хавайците треперят от страх да не ни признаете.

— Защо? — попита Картър.

— В деня, в който станем щат, японците ще завладеят островите.

До края на „екскурзията“ ужасеният конгресмен Картър слушаше, а шофьорът му разкриваше „истината“ за Хаваите: как местните японци направили заговор да разрушат Пърл Харбър, как се опитвали да вземат за жени всички хавайски момичета, та да унищожат расата, как умело изкупували цялата земя, как контролирали магазините и отказвали да продават на кредит на хавайците, как младите японски адвокати планирали да заграбят властта на островите, колко отчайващо било всъщност положението.

— Единственото, което ни спасява, сър, е, че губернаторът и съдиите се назначават.

От време на време Картър го прекъсваше.

— Аз пък мислех, че собственици на земята са китайците — подхвърли той.

— Те само я купуват за подлите японци — увери го шофьорът.

— Бях останал с впечатлението, че лидер на Демократическата партия тук е Черния Джим Маклафърти, но ти казваш, че японците…

— Те го използват като подставено лице… само за малко… докато вземат властта.

— Но защо хората като Хоксуърт Хейл не… Е, те с положителност знаят всичко, което ми разказваш. Защо не споделиха с мен тези неща?

— Страх ги е — зловещо зашепна шофьорът. — Всички са изплашени от онова, което става, и тъкмо затова сме принудени да разчитаме на добри хора като вас за своето спасение.

— Всички хавайци ли мислят така? — попита Картър.

— Всички до един — отвърна Том Кахуикахела. — Изпитваме ужас, че може да ни признаят за щат.

Но конгресмен Картър бе останал в политическия елит на Тексас цели двадесет и четири години, защото не бе глупак. Знаеше, че често се разбира за какво всъщност говори даден човек едва след като той изиграе най-силната си карта и се отпусне. Понякога ти се удава да изтръгнеш истината с помощта на неочакван въпрос. И сега Картър опипа почвата:

— Точно какво управление би искал да видиш на островите, Том?

— Ами ще ви кажа, сър — отвърна големият мъж, прекрачвайки границите на онова, за което му бяха платили неговите работодатели Джандърс и Хейл. — Лично аз работя за връщането на монархията.

— Какво имаш предвид? — попита Картър с поверителен тон.

— Ами бих искал да видя отново крал на трона, да имаме хавайски сенат, с една дума, всичко пак да е под ръководството на старите благородници. Големите закони може да се правят във Вашингтон, защото ние всъщност нямаме нужда от законодателство и от цялата тази тълпа юристи, които непрекъснато се препират. А кралят ще дава големи приеми и дворецът ще бъде възстановен.

— А какво ще е мястото на Съединените щати? — попита Картър и за своя изненада получи смислен отговор:

— Ами както вече казах, ние ще очакваме от вас да приемате големите закони, да ни печатате парите и да ръководите цялата ни външна политика. Нашият външен министър ще бъде назначаван от вашия президент, със съгласието на сената ви.

— Ти казваш „вашия президент“. Той не е ли и твой?

— Да ви кажа право, сър, не е. Моето семейство бойкотира анексията. Вкъщи си пазим хавайското знаме. Молим се за деня, когато алиите ще се върнат.

— Твоето семейство били ли са алии? — попита Картър.

— Да, сър — отвърна Том.

А Картър промърмори:

— Струва ми се, че започвам да разбирам Хаваите.

Гражданите на островите имаха доста добра представа за онова, което ставаше, когато разните конгресмени биваха разкарвани из Оаху, и го наричаха „дипломацията на таксиметровия шофьор“, ала се отнасяха с уважение към този най-ефикасен способ за убеждаване на парламентаристи.

Но в този ден шпионин на демократите се обади на Черния Джим от една бензиностанция и му докладва:

— Днес са пратили конгресмена Картър да обикаля острова. Вкарват му дозата на таксиметровия шофьор.

Маклафърти тресна слушалката и погледна настойчиво своя партньор.

— Шиг — сподели с него той — те обработват нашето момче с помощта на рутинния метод „дипломация на таксиметровия шофьор“. А това може да ни навреди.

— Какво да правим? — попита Шиг.

Двамата тактици дълго изучаваха проблема и накрая ирландецът се закани:

— Шиг, аз, така или иначе, ще докопам нашия конгресмен. Ще го домъкна тук и ти ще го заведеш у вас. Ще му покажеш едно средно японско семейство. Но веднага тичай вкъщи и се погрижи на стената в гостната да виси войнишкият флаг^[7] на баща ти. Онзи с двете златни звезди. И извади кутията със стъкления капак, в която майка ти държи ордените и медалите, гледай всичките да са излъскани и да лежат така, че човекът да види какво пише на тях. Сега тръгвай и след половин час да си тук и да ме чакаш. Защото аз ще ти доведа конгресмен Картър, жив или мъртъв.

 

 

Така конгресмен Клайд В. Картър от Тексас стана един от малкото дейци на Демократическата партия, който по време на визитата си на Хаваите се срещна със семейство демократи. Черния Джим откри таксито, когато то се връщаше в Хонолулу по магистрала „Нимиц“, и го избута на банкета с обяснението:

— Конгресмен, току-що получих страшно интересна телеграма от главната квартира на Демократическата партия във Вашингтон. Помислих си, че може би ще ме посъветвате как да отговоря. — Маклафърти бе отлепил реда с датата, надявайки се Картър да не забележи това. Късметът не му изневери и докато конгресменът четеше телеграмата, той любезно го измъкна от таксито и го набута в стария понтиак. — По-добре да съчиним отговора в офиса — рече.

Когато Картър прекрачи прага на „Маклафърти и Сакагава“, Шигео стоеше там и чакаше. Младият мъж каза без предисловия:

— Дойде ми наум, че докато господин Маклафърти отговаря на телеграмата, може би ще искате да видите един японски дом. Просто едно жилище на средно заможни граждани. — И макар това да бе последното, което би пожелал, Картър не можа да измисли никакво учтиво извинение и само след няколко минути бе натикан в къщата на Сакагава. „Цялото това нещо е една прозрачна измама“ — реши той.

На входната врата се запозна със старата и прегърбена госпожа Сакагава, която почти не знаеше английски и носеше смешни японски сандали с каишки между пръстите. Шиг им превеждаше:

— Мамо, това е прочут американски конгресмен. — Госпожа Сакагава шумно пое въздух и се поклони. — А това — гордо рече младият адвокат — е моят кривокрак, упорит баща Камеджиро Сакагава. — Старият човек също вдъхна и се поклони.

— Той американски гражданин ли е? — попита Картър.

— Не разрешено ставам гражданин — войнствено се обади Камеджиро.

— Вярно е — обясни Шигео. — Аз имам гражданство, защото съм роден тук, но хората като баща ми и майка ми са родени в Япония.

— И нямат право да получат гражданство? — изненада се Картър. — На мексиканците им разрешават.

Дребният Камеджиро издаде напред долната си челюст и размаха пръст срещу конгресмена.

— Мексиканци може, цветнокожи може, всеки може, но японци не може. Как харесва това на вас?

Конгресмен Картър отклони поглед от кавгаджийски настроения дребосък и видя флага с двете сини и двете златни звезди. Като професионален политик, автоматично се изпълни с почтителност и тихо попита:

— Вие служили ли сте, господин… — не можеше да си спомни името.

— И аз, и тримата ми братя — отвърна Шиг.

— Двама са дали живота си за Америка? — възкликна Картър.

Шигео попита на японски:

— Мамо, къде е онази снимка на нас четиримата във футболните екипи? — Майка му, която скъпеше тази снимка повече от всички останали, я намери и я тикна в ръцете на Картър.

— Този тук е Тадао — рече Шигео, сочейки бързоногия млад халфбек. — Той загина в Италия. А този е Минору. Убиха го във Франция. Това е брат ми Горо, профсъюзен деятел…

И магията на момента отлетя. За конгресмен Картър това бе предостатъчно, за да се отдръпне от снимката на четирите обикновени американски момчета. Той бе гласувал против закона Норис-Ла Гуардиа и всички други, които го бяха последвали. Смяташе, че да бъдеш профсъюзен деятел в много отношения е по-лошо дори, отколкото да си руски комунист, защото руснаците, да им прости Господ, не бяха виждали нищо по-добро, докато един порядъчен, богобоязлив американец, който… Речта се лееше в съзнанието му и Шигео знаеше това. Двамата мъже се отдалечиха един от друг.

И тогава, по едно от онези случайни хрумвания, които спасяват някои срещи и провалят други, госпожа Сакагава пъхна в ръцете на конгресмена своята стъклена кутия с бойни отличия и заобяснява на японски:

— Тези са на Минору. Тези са на Тадао. Тези са на Горо. А тези петте са на Шигео. — Казвайки последното, тя потупа сина си по рамото и разбирателството бе възстановено.

Картър разгледа ордените и медалите и рече:

— Вашето семейство има много голям принос.

— Конгресмен — тихо поде Шигео — ние и четиримата трябваше да се борим за правото да облечем униформата. Длъжни бяхме да бъдем по-добри от всички войници на света. — Той почувства как в устата му напират думи, от които по-късно щеше да се срамува, но вече не можеше да ги спре. — През последната война ние се представихме така, както може би синовете на никое друго семейство. Бяхме отрупани със слава и рани. Бога ми, сър, когато преди няколко дни отказахте да се ръкувате с мен, едва не се разплаках. Защото, знаете или не знаете, конгресмен, аз съм един от вашите избиратели и, бога ми, никога повече няма да допусна подобно отношение към себе си.

— Избирател ли? — сепна се Картър.

— Да, сър. Чували ли сте за „Изгубения батальон“?

Картър не само бе чувал, той бе ораторствал за него и с облекчение почувства как думите се връщат в паметта му.

— Това бе един от върховете на тексаската храброст, сър.

— Колко от вашите хора загинаха там, конгресмен? — не спираше Шигео.

— Твърде много — печално отвърна Картър. — Това остави в Тексас неизлечими рани.

— А знаете ли защо някои от тях се спасиха? — Последва мълчание и Шиг попита сурово: — Е, знаете ли?

— Предполагам, че храбрите воини на Тексас…

— Глупости! — сряза го Шиг. — Вашите тексасци, сър, днес са живи, защото моят загинал брат Минору, един от най-добрите хора, стъпвали някога по тази земя, и Горо, и аз поведохме отряд японски момчета и ги измъкнахме. Изгубихме осемстотин души, за да спасим триста тексасци! — извика с горчивина. — Искам да прочетете това. — Той извади от портфейла си скъпоценната карта, Картър я взе, прочете я и видя, че е подписана от неговия приятел, губернатора на Тексас. Тя удостоверяваше, че в знак на признателност за надхвърлящ границите на дълга героизъм Шигео Сакагава е провъзгласен за почетен гражданин на Тексас. За вечни времена. На картата бе написано: „Вие ни се притекохте на помощ в дните, когато отчаяно се нуждаехме от нея“.

Картър му подаде картата със сериозен вид, задържа ръката си протегната и каза:

— Господин Сакагава, бих искал най-смирено да ви стисна ръката.

— И аз бих искал да стисна вашата — отвърна Шиг и този момент можеше да се окаже крайно полезен за признаването на Хаваите за щат, ако господин Ишии не бе избрал тъкмо него, за да нахълта в къщата на тъста си с новината на деня.

Мършавият дребосък, чиито очи се бяха разширили от страх като купички с тапиока, видя високия чужденец, поколеба се и започна да отстъпва назад, но на вратата застана жена му Реико чан и Картър, който не изпускаше възможността да привлече вниманието на някое хубаво момиче, се поклони изискано и рече:

— С баща си ли сте дошли?

— Той е мой съпруг — отвърна Реико чан на безупречен английски.

— Представям ви един конгресмен, от Тексас! — гордо обяви Шиг и при тази новина Реико чан, която знаеше какви са намеренията на мъжа й, се опита да го избута вън от къщата, но той бе чул думата „конгресмен“ и вече питаше съчувствено:

— Да подготвите капитулацията ли сте дошли?

— Каква капитулация? — не разбра Картър.

Крайно смутена, Реико чан задърпа господин Ишии за ръкава, ала не успя да го накара да млъкне.

— Капитулацията на Хаваите пред Япония — обясни господин Ишии.

— Как така? — недоумяваше Картър.

— Вижте какво пише във вестника! — радостно извика господин Ишии, размахвайки хонолулския „Мейл“, на първата страница на който се открояваше тлъсто заглавие: „Японският флот на приятелско посещение у нас“. Когато вестникът мина от ръка на ръка, развълнуваният дребосък изграчи: — Откога разправям, сър: Япония спечелила войната! Но никой не слуша. Затова питам вас: ако Япония победена, как техен флот идва на Хаваите?

— Той наистина ли казва това, което ми се струва, че чувам?

— Той е един нещастен старец — тихо рече Реико чан. — Не му обръщайте внимание, конгресмен.

Но сега господин Ишии извади изтъркана фотография от капитулацията на японците на борда на „Мисури“.

— Тук виждате кой победил — посочи той. — Американците трябвало да отидат в Токио. Вижте, всички американски адмирали без вратовръзки, а японци с мечовете си. Япония победила, разбира се!

— И какво ще стане, когато флотата ви дойде? — попита Картър.

— Японците много благородни хора, сър. Ще види довечера, кога слязат на брега. Те се държат добре. — Той отиде до вратата, отвори я широко и посочи надолу към сините води на Пасифика, където ескадра от пет бойни кораба плуваше под ярко открояващия се червен флаг на нова Япония. Сърцето на господин Ишии се разтвори и той прости на жена си за всичките години, през които бе спорила с него. Измъкна от палтото си дълго критото японско знаме и го размаха окуражително към завоевателите, докато те навлизаха в Пърл Харбър, за да го завладеят.

— Май ще е най-добре да тръгваме — рече Картър. — Трябва да хвана самолета. — Но не беше подведен от побъркания стар господин Ишии, знаеше, че в лицето на Сакагавите, както вече ги наричаше, се е запознал с едно страхотно американско семейство, и то силно го бе впечатлило. Затова когато прочете бележката на Маклафърти, че Хейлови ще го вземат от ъгъла на Форт стрийт и Хоутел стрийт, за да го закарат на летището, каза:

— Бих искал няколко минути да постоя навън и да погледам хората.

 

 

И докато стоеше в късния следобед там, в самото сърце на Хонолулу, и наблюдаваше минаващите край него различни хора от островите, получи бледа представа за онова всеобщо братство, в което светът един ден неизбежно ще заживее: корейците вървяха дружелюбно редом с японците, които в родината си ненавиждаха, японците приемаха китайците, а филипинците приемаха и едните, и другите, нещо нечувано на Филипините. Минаха един чернокож и множество красиви хавайци, чиято кръв бе смесена с китайска, порториканска и португалска. Конгресмен Картър виждаше една странна, нова порода хора и макар не без вътрешна съпротива, го споходи мисълта: „Може би в тези хора има нещо. Може би съм си загубил времето на Хаваите, отсядайки в големите къщи на белите. Може би това са тенденциите на бъдещето. Този японски младеж днес, той с нищо не е по-лош… Я виж тази двойка! Питам се какви ли са? Дали ще имат нещо против, ако…“. Но преди да успее да ги заговори, до него спря дълъг черен автомобил, каран не от шофьор, а от Хюлет Джандърс, и Хоксуърт Хейл изскочи отвътре, за да върне конгресмен Картър към реалността. Леденостуденият Джон Уипъл Хоксуърт беше на предната седалка и когато колата бавно се заизмъква от блъсканицата на Хоутел стрийт, тримата високопоставени граждани на Хаваите поднесоха на госта втората кулминация на всяка официална визита.

Хладно и с безстрастен глас Хоксуърт Хейл изложи нещата открито. Говореше бързо и гледаше конгресмена право в очите.

— Картър — поде той — вие видяхте островите и чухте всеки от хората в тази кола да произнася пред обществеността речи в полза на признаването ни за щат. Сега нека ви обясним какво е фактическото положение. Ако сте толкова луди да ни дадете този статут, ще съсипете Хаваите и ще причините непоправима вреда на Съединените щати. Спасете ни от самите нас, сър.

Картър ахна:

— Такова ли е честното ви мнение, Хейл?

— Такова е мнението на почти всеки човек, с когото се срещнахте на Хаваите.

— Но защо не…

— Боим се. Репресивни мерки… Не зная.

— Изложете ми фактите — такива, каквито са — рече Картър. — Какво лошо има, ако бъдете признати за щат?

— Ще си остане ли между нас? — попита Хейл.

— Нали разбирате — подхвърли през рамо Джандърс — че ако ни издадете, ще пострадаме.

— Разбирам — отвърна Картър. — При демократичното управление подобни неща се случват често.

— Ето ви фактите — каза просто Хейл. — Белият човек на Хаваите губи влиянието си. Той има известна финансова мощ — значителна, предполагам. Има съдилищата, да го защитават, и назначаван губернатор, на когото може да разчита. Сър, ако промените който и да било от тези фактори, Хаваите ще станат играчка в ръцете на японците. Те ще контролират съдилищата и ще започнат да прокарват решения против нас. Ще разрушат нашата система на поземлена собственост. Ще си изберат свой губернатор и ще изпратят японци в Конгреса. Иска ли ви се да работите заедно с някой японец?

В колата се възцари продължително мълчание и по-скоро за да извлече още информация, отколкото да разкрие собствените си изводи, Картър отвърна:

— Този следобед се срещнах с един млад японец на име Шиг Сакагава и за момент си помислих, че може би…

Джандърс се обади:

— Той каза ли ви, че брат му Горо беше комунистическият лидер на Хаваите? Доказан саботьор с партиен билет, мръсен комунист. Такъв е братът на човека, който се е кандидатирал за сенатор от този избирателен район. Такава ще е картината на Хаваите под управлението на японците.

— Трябва да призная, че никой не ми е споменавал за този брат.

— Лидер на комунистическото движение на Хаваите — повтори Джандърс.

Картър бе леко потресен при мисълта как без малко е щял да бъде подведен от благовидния млад японски адвокат и реши да провери още няколко пункта от информацията си.

— Между другото — нехайно попита той — какво мислят хората тук за връщането на монархията?

На предната седалка Хюи Джандърс и Джон Уипъл Хоксуърт се спогледаха смаяно и промърмориха „Монархия ли?“, а на задната Хоксуърт Хейл изпъшка. Сетне каза яростно:

— Конгресмен…

Но Хюи вече се бе съвзел и изтърси:

— Господи, никой, който е с всичкия си, не обръща внимание на тези откачени монархисти!

— Какво щяхте да кажете, Хейл? — попита Картър.

— Както може би ви е известно, аз съм потомък на хавайското кралско семейство, алиите, и моята прапрапрабаба е била една от най-благородните жени, за които някога съм чувал. Дъщеря й също е била страхотно момиче. Великолепно. Но ако някой от тези жалки, невежи алии някога се опита да си върне трона на Хаваите, ще сваля мускета от стената и лично ще му пръсна черепа.

— Аз ще те изпреваря — намеси се Хюи Джандърс. — Знаете ли, сър, че прадядото на Хейл присъедини Хаваите към Съединените щати?

— Така ли? — учуди се Картър.

— Да — скромно потвърди Хейл. — На практика единствено със силата на собствения си характер. Но бих искал да добавя следното, сър. Аз съм също така и потомък на мисионерите. И ако някой от тях би се опитал да се върне и да управлява по стария суров и фанатичен начин, бих пръснал и неговия череп.

— Дайте сега да си изясним, какво точно искате вие?

— Не искаме монархия, не искаме мисионери и не искаме японци — обобщи Хейл. — Искаме нещата да си останат такива, каквито са.

Когато колата най-сетне спря на летището, пътуващите в нея представляваха твърде мрачна компания и докато ги наблюдаваше как слизат, Черния Джим Маклафърти си помисли: „Обзалагам се, че този са го натъпкали с отрова“. Понечи да се приближи до конгресмена, но щом го видя да идва, Картър отстъпи на сигурно място до Хюлет Джандърс, защото не искаше да го фотографират с човек, па бил той и лидер на Демократическата партия, който има за партньор японец, чийто брат е водач на хавайските комунисти. „Всъщност — мислеше той, докато подаваше билета си — Хаваите доста приличат на повечето северни щати. Можеш да ги пропътуваш, без да срещнеш и един демократ, който наистина да ти хареса. Те всички са заразени или с трейдюнионизъм, или с комунизъм, или с атеизъм, или с католицизъм. Ще се радвам да си се прибера в Тексас.“

А когато се качи на стратоклипера и потъна в удобната седалка, си каза: „В общи линии навсякъде е едно и също. Шепа заможни, честни хора управляват и се опитват да държат настрани простолюдието. Ако успееш да се разбереш с тях, най-често научаваш и какви са фактите по даден въпрос“. Мрачно проследи през прозореца как авиомеханиците, до един японци, издърпват стълбата, докато други японци размахват палки и насочват големия самолет към пистата. Затвори очи и си помисли: „Е, разбрах каквото ме интересуваше. Тези острови няма да са готови за статута на щат и след сто години“. И на осемдесет и третата сесия на Конгреса това реши въпроса за Хаваите.

* * *

Приемането през 1952 година на закона за имиграцията Маккарън-Уолтър бе посрещнато на Хаваите с радост, защото той разрешаваше на родените в Азия да стават граждани на Съединените щати. Веднага бяха открити курсове, в които възрастни китайци и японци се запознаваха със структурата на американското държавно управление, и през онези дни не беше нещо необичайно да срещнеш работили цял живот по фермите стари хора, които упорито повтарят: „Законодателна, изпълнителна, съдебна“.

В началото на 1953 година хиляди азиатци подадоха молби за гражданството, което толкова дълго им бе отказвано, и когато Черния Джим Маклафърти видя този внушителен поток от потенциални избиратели за демократите да навлиза в политическия живот, произнесе реч и извика: „Те изградиха тези острови, но бяха държани отвън!“.

Вярно е, че много от кандидатите не бяха съвсем наясно какво означава гражданството, но от друга страна, бе вълнуващо да гледаш как светват старите, загрубели от слънце и вятър лица, когато федералният съдия произнася тържествените думи: „Ти вече си гражданин на Съединените американски щати“. И не бе рядкост някой улегнал японски търговец внезапно да грабне престарялата си майка и да я подхвърли във въздуха с радостния вик: „Знаех си, че ще успееш, мамо!“.

Истинските герои на тези вълнуващи дни бяха възрастните хора, които не бяха пожелали да научат английски, но сега трябваше или да го учат, или да се откажат от американското гражданство. Децата ги хокаха:

— Татко, още преди двайсет години ти казвах, научи се да говориш английски. Ама не, ти все много знаеш! Сега няма да получиш гражданство.

— Че за какво ми е тепърва да ставам гражданин? — питаха старите хора. — Остават ми броени години.

Децата често избухваха в сълзи и подсмърчаха:

— Трябва да научиш английски, татко, защото винаги съм искал да си американец.

— За мен това не означава нищо — отвръщаха старците — но щом ще те направи щастлив…

— Ще ме направи, татко! Това ще премахне последното петно. Моля те, научи английски.

И несломимите стари азиатци посещаваха езиковите курсове с невероятно упорство. Цял следобед сричаха „аз виждам човека“ и до среднощ повтаряха „законодателна, изпълнителна, съдебна“. Това, че толкова много от тях се справиха с тези два трудни предмета, се дължеше преди всичко на изключителния им инат и когато най-сетне получиха своите удостоверения, те умееха да ги ценят. В изборите през следващите години на континента си направиха труда да участват само около шестдесет на сто от имащите право на глас. На Хаваите гласувалите бяха над деветдесет процента. Там вече знаеха какво е демокрация.

Ала на две хонолулски семейства приемането на закона Маккарън-Уолтър се отрази по съвсем различен начин.

Когато Горо и Шигео Сакагава предложиха на твърдоглавия си стар баща да се запише в курсовете по английски и да си купи учебника, в който се обяснява как функционират законодателната, изпълнителната и съдебната власт, той ги изненада, като каза на необичайно стриктен японски:

— Аз не желая да ставам гражданин.

Горо запротестира:

— Човек получава такава възможност веднъж в живота!

Все на същия прецизен японски Камеджиро отвърна:

— Трябваше да ми предложат преди петдесет години, когато пристигнах.

— Татко! — опита се да го вразуми Шигео. — Днес живеем в един нов свят. Не се връщай петдесет години назад.

— Преди петдесет години ни се казваше: „Мръсни джапанки, никога няма да станете американци“. Преди петдесет години ни се заявяваше: „Вървете си в Япония“. Сега ми идват и викат: „Ти си добър старец, Камеджиро, и ние най-после ти разрешаваме да станеш американец“. А знаете ли какво им отговарям аз? „Закъснели сте с петдесет години“.

Синовете с изненада разбраха колко дълбока е обидата за баща им, обърнаха се към майка си и се опитаха да убедят нея, но преди тя да реагира на техните настоявания, старият Камеджиро отсече:

— Йорико, ти няма да вземеш изпитите. През целия си живот сме били добри граждани и не е нужно сега да го доказваме с някакво парче хартия.

Тогава Шигео изтъкна две причини, които представяха проблема в по-различна светлина. Най-напред рече:

— Татко, миналия път едва не изгубих изборите, защото хората не бяха забравили онази щуротия на господин Ишии, когато при посещението на флотилията размахваше като луд японското знаме. Напомняха, че той е мой зет и че може би и аз споделям чувствата му. Сега, ако се откажеш от гражданството, ще започнат да говорят: „Ето ви и доказателството! Цялото проклето семейство е прояпонски настроено“.

Старият Камеджиро се замисли върху това и Шиг видя, че е разстроен, защото по време на последните избори между старите японци нямаше по-доволен от него. Бе стоял с часове в магазина, вторачен в големия плакат на сина си. „Нашето момче — гордо обясняваше на жена си — приканва хората да гласуват за него.“ Когато Шиг спечели, той наперено се разхождаше нагоре-надолу из Какаако и съобщаваше новината на всички японски семейства, уверявайки ги, че най-сетне имат личен защитник в двореца Йолани.

Докато Камеджиро още премяташе в съзнанието си първата стръв, Шиг подхвърли още една, по-изкусителна:

— Татко, ако ти и мама станете граждани, през 1954 година и двамата ще можете да отидете в избирателното бюро, да кажете: „Дайте ни бюлетините!“, да влезете в тъмната стаичка и да пуснете още два гласа за мен. — Шиг виждаше как баща му вече си представя деня на изборите: самият той върви към урната, а жена му го следва няколко крачки по-назад. Старият човек не обичаше нищо повече от помпозността и ритуалите в живота, Шиг си спомняше от детството с каква гордост обличаше баща му униформата на полковник Ито, за да застане изопнат до рецитаторите. Това бяха върховни мигове от живота на Камеджиро, сравними само с онези дни през Втората световна война, когато видя четиримата си синове да потеглят за своята битка. Ето защо Шиг не бе подготвен за онова, което последва:

— Аз няма да взема гражданство — решително каза старият човек. — Извинявай, ако това ще ти навреди, Шигео. Съжалявам, ако заради моя глас и гласа на майка ти изгубиш изборите. Но ананасът се яде точно в подходящото време и ако това време мине, започва да горчи в устата. Петдесет години съм бил един от най-добрите граждани на Хаваите. Никой от синовете ми не е имал неприятности с полицията, никога не съм пропускал да си платя данъците. Тъй че е обидно Америка да ми казва сега, в края на живота ми, че мога да получа гражданство. Америка да върви по дяволите!

Той не пожела повече да обсъжда този въпрос. Веднъж Шиг и Горо се обърнаха към него с новината, че имиграционните власти са въвели ново правило:

— Хората, които са живели дълго време на островите, няма да полагат изпит по английски. А това означава, татко, че ти и мама сега можете да получите гражданство, без да си правите труда да посещавате курсовете.

— Би ми било обидно — рече Камеджиро и синовете му го оставиха на мира.

Шиг обсъди проблема с Маклафърти и партньорът му каза:

— Твоят старец е прав, по дяволите. Все едно да рекат на нашите хора от Масачузетс: „Ние ви подритвахме в продължение на две поколения, но сега разрешаваме на всички вас, католиците, да станете протестанти и да се кандидатирате на изборите“. Напълно съм съгласен с него, това би било обидно.

— Не мисля, че има някаква аналогия — хладно отбеляза Шиг.

— Сигурно си прав — миролюбиво отвърна ирландецът. — Но звучи добре, ако другите не те слушат много внимателно.

— Това може да ми навреди на следващите избори — предпазливо подхвърли Шиг.

Маклафърти избоботи:

— Шиг, ако баща ти не е бил винаги такъв, какъвто е, ти нямаше да си човекът, който си сега. И аз нямаше да те искам за партньор. Никой не може да ти отнеме онова, което той ти е дал.

— Да, обаче много се дразни и разправя, че щял да се върне да живее в Япония.

— Няма да му хареса — предрече Маклафърти.

— Но сигурно ще ми навреди на изборите? — не изпускаше нишката Шиг.

— Моят баща е установил — отвърна Маклафърти — че един малък скандал повече помага, отколкото вреди. Той кара електората да почувства, че кандидатът също е човек. Тъкмо заради това те предупреждавах като адвокат никога да не изтъкваш, че даден свидетел имал любовница. С положителност някой от съдебните заседатели също е имал или, ако става дума за жена, е била, и твоето изобличение неминуемо ще даде обратен ефект, защото човекът ще си каже: „По дяволите, и аз имах любовница, но не съм негодник“. Тъй че, ако твоят баща изпълни заканата си, Шиг, това няма да ти навреди… не и пред хората, към чиито гласове се стремим… защото и техните родители вършат каквото са си наумили.

И с това бе сложен край на въпроса за гражданството на Камеджиро Сакагава.

 

 

При Нюк Цин случаят бе доста по-различен. Още в деня, когато преди осемдесет и осем години бе пристигнала в Хонолулу, тя се бе заклела никога повече да не се връща в гладуващите китайски села и твърдо бе решила да стане постоянна жителка на Хаваите. След като Съединените щати анексираха островите, отчаяно, но безрезултатно се бе опитвала да получи американско гражданство. От нейното слабо тяло бе тръгнал коренът на около седемстотин американски граждани и до този момент никой от тях не бе влизал в затвора. Тя все още пазеше в една каса квитанциите от платени данъци, покриващи почти цял век, и когато чу, че има възможност да стане истинска пълноправна американка, почувства, че нищо не би я зарадвало повече.

Ето защо накара изучения си в Харвард правнук Еди Кий да се запознае най-подробно с новия закон и да разпитва имиграционните власти, докато не си изясни и най-малкия нюанс. Когато се събра първата група за езиковите курсове, тя беше там и макар по онова време да бе доста над сто години, напрягаше любознателния си мозък до краен предел, а вечер седеше и слушаше английските радиопредавания. Но така се бе сраснала с китайския начин на мислене, че английският й убягваше, и една вечер открито си призна провала. Каза на Хонконг:

— Вече не съм в състояние да науча този език. Защо някой не ме накара да го науча още преди години? Сега няма да мога да стана гражданка. — И безутешно погледна внука си.

Но сетне Еди пристигна с радостната вест, че на някои възрастни азиатци ще се разрешава да вземат изпитите на собствения си език, в случай че могат да пишат на него. Нюк Цин за момент покри старите си очи, а после го погледна весело и рече:

— Ще се науча да пиша.

Хонконг нае един образован китаец, за да й преподава несъмнено най-трудния език на света, ала след известно време се видя, че тя просто е твърде стара за учене, тогава Еди отиде в службата по имиграцията и каза откровено:

— Моята прабаба е на сто и шест години и повече от всичко на света иска да стане американска гражданка. Но не говори английски.

— Няма значение — обясни му екзаминаторът — сега може да бъде изпитана и на китайски.

— Но тя и на китайски не може да чете и пише — продължи Еди.

— Така! — Човекът помисли малко, сетне влезе в задното помещение, а след миг оттам се появи господин Бримстед, служител от Вашингтон, и зададе следния въпрос:

— Казвате, че тази старица е на сто и шест години?

— Да, сър.

— Има ли семейство?

— Вероятно най-голямото на Хаваите.

— Отлично! Отдавна търсим нещо интересно, което да заснемем и използваме за пропаганда в Азия. Съберете семейството. Аз лично ще я изпитам и няма да й придиряме за грамотността. Но чакайте малко. Тя в състояние ли е да отговори на въпросите? Искам да кажа, подготвена ли е?

— Лелята на Ю Чоу е подготвена — отговори нейният правнук.

— Защото няма как да избегна въпросите. Нали знаете: законодателна, изпълнителна, съдебна власт.

— Може ли да я придружа за морална подкрепа?

— Разбира се, но нашите преводачи ще ми предават отговорите й и те трябва да са верни.

— Тя ще отговори правилно — гарантира младият адвокат.

Започна дълга поредица уроци, при които той обясняваше на хакка, а прабаба му зубреше многобройните заплетени системи на американското държавно управление, и този път, когато гражданството висеше пред нея като сребристия плод на личи^[8], тя мобилизира забележителната си енергия и научи цялата книжка наизуст.

— Бащата на нашата държава? — викаше й Еди.

— Джордж Вашингтон.

— Кой е освободил робите? — изпитваше я Хонконг.

— Ейбрахам Линкълн — отвръщаше дребната старица, а Еди отбелязваше:

— Не е за вярване, но тя е дошла на Хаваите в годината, в която е починал Линкълн.

В деня на нейния изпит имиграционната служба бе събрала няколко телевизионни камери, служители в бели сака и около двеста членове на клана Кий, на които бе казано да аплодират, когато старицата пристигна с буика на Хонконг. Тя излезе от колата, отблъсквайки протегнатата ръка на Еди, съвсем дребничка, тежаща не повече от четиридесет килограма, облечена в едновремешна черна китайска дреха, над която стърчеше почти напълно оплешивялата й глава с хлътнали очи, митически бръчки и тревожна усмивка. Не каза нищо на събраното семейство, защото си повтаряше наум многобройните непознати в някогашен Китай неща: „Столицата на Алабама — Монтгомери; Аризона — Финикс; Арканзас — Литъл Рок; Калифорния — Сакраменто“.

Камерите бяха преместени в изпитната зала и един говорител каза с приглушен глас:

— Сега ще станем свидетели на една от онези сцени, които се разиграват всекидневно по целите Съединени щати. След като е живяла близо деветдесет години в Америка, видната възрастна китайка госпожа Кий ще се опита да издържи изпита за американско гражданство. Желаем ви успех, госпожо Кий!

При споменаването на името й, което, казано по този начин, й прозвуча съвсем непознато, Нюк Цин погледна към камерите, но правнукът й бързо се намеси:

— Гледай насам. Това е екзаминаторът, господин Бримстед. — И говорителят обясни кой е изтъкнатият гост от Вашингтон.

Прожекторите бяха насочени. Нюк Цин започна да се поти от нервно напрежение, а господин Бримстед, който за пръв път заставаше пред камера, се показа като твърде лош актьор и попита със сладникав снизходителен глас:

— Кажете ни сега, госпожо Кий, кой е бащата на нашата държава?

Официалният преводач изстреля въпроса срещу старата жена на хакка, а Хонконг и Еди се усмихнаха самодоволно, защото бяха сигурни, че Лелята на Ю Чоу знае това.

Но отговор не последва. Камерите работеха. Господин Бримстед гледаше глупаво, а преводачът от хакка вдигаше рамене.

— Лельо на Ю Чоу! — зашушна дрезгаво Еди. — Ти го знаеш! Бащата на нашата държава!

— Моля, никакво подсказване! — смъмри го господин Бримстед. — Изпитът трябва да е честен!

— Аз не подсказвам — умолително го погледна Еди.

— Нищо не й каза — потвърди на английски преводачът.

— Добре! — строго рече господин Бримстед. — Никакво подсказване! А сега, госпожо Кий — и от гласа му отново закапа мед — кой беше бащата на нашата държава?

Преводачът пак забоботи на хакка и пак последва тишина. В притеснението си Хонконг се вторачи в старицата и започна да събира и разтваря пръсти пред устата си, давайки й знак: „Кажи нещо, за бога!“.

Но атмосферата бе твърде оживена, за да може старата Нюк Цин да я възприеме. През целия си живот се бе стремила към нечие одобрение: първо на смелия си и доблестен баща, чиято глава бе забита на кол насред селския площад; сетне на своя съпруг пунти, който се бе присмивал на големите й крака; след това на децата, страхували се да не е заразена от проказа; после на Америка, която я бе отхвърлила наред с всички останали азиатци. И сега, когато всичко мечтано бе достижимо, тя онемя. Не чуваше въпросите, не виждаше никого, не чувстваше нищо. Но вътрешно усети, че покрай нея се изнизва някакъв златен миг, някаква сияйна възможност, която никога повече няма да й се предложи, и вдигна към хората наоколо изпълнения си с безмълвно страдание поглед.

Видя любезния господин Бримстед, едва не подмокрил гащите от желание тя да каже нещо, та персоната му да се появи в сутрешните новини. Видя умния млад Еди, който я бе подготвил. Видя решителния Хонконг, който навярно се молеше баба му да спаси репутацията на семейството. И тогава съзря над рамото на Хонконг една гравюра, официален портрет на отдавна мъртъв герой с решителна брадичка и тривърха шапка, и чу сякаш от много далеч как преводачът я моли за последен път:

— Госпожо Кий, кажете на този човек, кой е основателят на нашата държава?

Чувствата й се отприщиха и я заляха, тя се изправи, посочи гравюрата на Джордж Вашингтон и извика:

— Ето, този!

После занарежда:

— Столицата на Алабама е Монтгомери; Аризона — Финикс; Арканзас — Литъл Рок; Калифорния — Сакраменто…

— Кажете й, че това е достатъчно! — извика господин Бримстед. — Още не съм задал този въпрос.

— Камерите да продължават да работят! — разпореди се режисьорът.

— Хей! — подвикна на преводача Хонконг. — Не спирай да превеждаш!

— Законодателната власт приема законите — крещеше Нюк Цин — изпълнителната ги прилага, а съдебната следи да не противоречат на конституцията.

— Достатъчно! — извика господин Бримстед. — Кажете й, че стига толкова.

— А в Декларацията за правата на човека се казва, че има свобода на вероизповеданието и свобода на словото — продължаваше Нюк Цин. — И че полицията няма право да претърсва къщата ми. И че не е позволено да ме наказват по жесток начин. — Бе твърдо решена да не пропуска нищо, което би могло да наклони нещата в нейна полза. — В Конгреса има две камари — упорито нареждаше тя — Сенатът и Камарата на…

Когато излезе от сградата на имиграционната служба с доказателството за своето американско гражданство в ръка, чакащите навън членове на семейство Кий я посрещнаха с овации и Нюк Цин радостно тръгна между тях, като спираше при всеки и питаше:

— Как ти беше името?

Те отговаряха, тя разбираше какво място заема всеки в родословното дърво и докато отмяташе един по един многочислените си потомци, за пръв път си даде сметка, че те не са нито хакка, нито пунти, защото на Хаваите тези две стари враждуващи племена се бяха стопили и всички, които бяха пристигнали с „Картаджиниън“, се бяха превърнали в нещо различно. Всъщност семейство Кий не бяха дори китайци, бяха американци, а сега и Нюк Цин бе станала американка. Застанала до колата на Хонконг, тя прошепна:

— Когато си гражданин, усещаш земята под краката си по различен начин.

Ала тези красиви думи не изтриха от съзнанието на Хонконг неудобството, което бе преживял в изпитната зала, гледайки своята баба да седи в тъпо мълчание, досущ проста китайска селянка, и сега, като сведе поглед към нейното удостоверение за гражданство, предишното му раздразнение се върна и той промърмори въз сприхаво:

— О, Лельо на Ю Чоу! Дори не си взела правилния документ! — Дръпна го от ръцете й и й показа написаното там чуждо име: Чар Нюк Цин. Ала когато й го прочете, тя промълви тихо, но с голямо упорство:

— Аз така казах на услужливия човек: „Сега, когато вече съм американка, трябва да напишете на удостоверението истинското ми име“. — И решително се качи в колата — дребна стара жена, изминала дълъг път.

Вечерта на същия ден, ужасно уморена от преживените вълнения, тя запали газената лампа, съблече се и започна да се проверява за проказа. По ръцете й нямаше бабунки; пръстите си бяха наред; лицето не беше деформирано; бедрата бяха чисти. С въздишка на облекчение остави лампата на пода, за да разгледа големите си стъпала, и на сутринта Хонконг я намери там — едно голо, старо и крехко тяло от кожа и кости, застинало до пращящата лампа.

* * *

Когато хилядите досега отхвърляни азиатци получиха гражданство и право на глас, а в профсъюзите се вляха нови сили, хаолите бяха изпълнени от мрачното предчувствие, че тяхното време на Хаваите изтича, и никой не усещаше това така отчетливо, както Хоксуърт Хейл, който бе навлязъл в тежък период от живота си и бе позагубил ориентация: не разбираше своята непостоянна дъщеря и не бе в състояние да общува с отнесената си съпруга, която прескачаше без всякаква логическа връзка от тема на тема. Той упорито се опиваше да запази контрола над „Хоксуърт и Хейл“ и островите, но подозираше, че и двете му се изплъзват. Накрая връхлетя голямата ананасова криза от 1953 година и сякаш самите Хаваи започнаха да се спаружват.

Пръв разбра за сполетялата ги беда един луна от Кауаи, който отиде да нагледа отдалечените ниви и установи, че всичките растения, които би трябвало да са наситено синкавозелени, са станали болезнено жълти. Той моментално си помисли: „Някой проклет глупак е забравил да ги напръска против нематоди“. Но като прелисти дневниците, видя, че нивите са пръскани с препарата против тези миниатюрни червейчета. Един от ботаниците на Форта долетя да изследва загиващите растения и каза:

— Това не са нематоди. Всъщност не знам какво е.

На втората седмица от боледуването някога яките растения клюмнаха настрани, сякаш невидим вътрешен враг бе подкопал жизнената им сила — нямаше никакви белези, никакви следи от вредители, нищо. Ботаникът се изплаши, телефонира в Хонолулу и научи, че навсякъде по островите растенията са започнали да показват подобни симптоми.

Малко е да се каже, че всички производители на ананаси бяха обхванати от паника. Безумен страх заля червените поля и отекна в офисите на Форт стрийт. Тревогата се стовари с пълна сила върху Хоксуърт Хейл, защото голяма част от капиталовложенията на „Хоксуърт и Хейл“ бяха в ананасите, а компании като Хюлетовата „Джандърс и Уипъл“, които очакваха от него да ги ръководи, бяха дори още по-уязвими. Загубите само за една година заплашваха да надхвърлят сто и петдесет милиона долара, при все това ботаниците нямаха и най-бледа представа какво става с поверените им скъпоценни насаждения.

Знаменитият англичанин Шилинг, който се бе справил с щитоносната въшка и нематодите, бе вече покойник и учените изследователи се разровиха да видят дали в документацията му не се споменава нещо за евентуални нови опасности. Ала тя бе по-скоро само една илюзия, защото вечно пияният експерт не беше оставил никакъв архив и никакви съвети. Бе умрял една нощ в пристъп на делириум тременс в някакъв приют за бедни на остров Кауаи и едва след смъртта му сестрите бяха разбрали кой е. При все това ботаниците повториха всичко, правено от Шилинг във връзка с ананасите, и се убедиха, че проблемът не е в желязото, нито в щитовидната въшка, нито в нематодите. Не откриха нищо за болестта, освен че стотици хиляди растения, изглежда, бяха осъдени да загинат.

Отчаян, Хоксуърт Хейл рече:

— Знаем, че сме нападнати или от някакъв невидим вирус, или от определена химическа недостатъчност. За първото няма никакви признаци, следователно трябва да е второто. Готов съм да напръскам всяко растение на островите. Но с какво?

Един млад химик от Йейл предложи:

— Известни са ни всички химически компоненти на растението. Дайте да забъркаме една смес, която да съдържа всичко, което може да му липсва. Ще действаме напосоки. Същевременно вие, момчета, ще направите сравнителен анализ на стотици загинали и стотици незасегнати растения. Може би ще успеете да откриете за каква недостатъчност се касае.

Младежът приготви страхотен разтвор, от всичко по малко, и напръска една от загиващите ниви. Сякаш като по някаква магия изтощените растения абсорбираха незначителното количество от неизвестно кой елемент в сместа, за два дни се изправиха и си възвърнаха здравия цвят. Възстановяването на насажденията бе между най-бързите в историята на тази култура и през онази нощ, за пръв път от месеци, Хоксуърт Хейл спа спокойно. Сутринта в управителния съвет го попитаха:

— Какво беше това, което спаси реколтата?

— Никой не знае. Но сега вече ще открием.

Той окуражаваше учените, които отстраняваха една след друга различните съставки от вълшебната смес, ала насажденията реагираха бурно, независимо с какво ги пръскаха. Докато един ден махнаха цинка и ананасите не показаха никакви признаци на възстановяване.

— Цинк! — извика Хейл. — Чувал ли е някой почвите за отглеждане на ананаси да се обогатяват с цинк, по дяволите?

Никой не бе чувал, но с течение на годините постоянното лужиране на почвата и внасянето в нея на химически торове силно бяха изтощили запасите от цинк, за чието наличие впрочем специалистите не бяха и подозирали, и когато бе достигната критичната точка, изгладнелите за цинк растения бяха започнали да загиват.

— Кои други химикали е възможно да са критично изчерпани? — попита Хейл.

— Не знаем — отвърнаха учените.

Но благоразумието му подсказваше, че след като цинкът неусетно е изчезнал от почвата, навярно същото се е случило и с незначителните количества от други минерали и той въведе може би най-рационалния подход в цялата история на земеделието.

— Отсега нататък ще гледаме на чудесната червена почва на Хаваите като на банка. От нея извличаме огромни количества калций, нитрати и желязо, които се възстановяват лесно. Но както изглежда, извличаме постоянно, макар и в нищожни количества, и други нейни съставки, като например цинк, и досега не сме ги възстановявали. Начиная от днес, искам да се анализират химическите компоненти на всичко, което се отглежда на ананасовите ни ниви, и да се изчисли общото количество на всеки от тях. Ако сме взели от почвата един тон нитрати, ще върнем в нея един тон. Ако сме извлекли една милионна от грама цинк, ще върнем същото количество. Тази прекрасна почва е нашата банка. Никога повече няма да превишаваме кредита си.

Странно е колко много изчерпани съставки откриха учените: цинк, титан, бор, кобалт и редица други. В почвата се срещаха само следи от тях, но изгубеха ли се и те, ананасовото растение загиваше. И след като равновесието в огромните плантации бе възстановено и икономиката на Хаваите — спасена, една вечер Хоксуърт Хейл, който не бе отстъпил нито пред нематодите, нито пред изчерпването на присъстващите в минимални количества минерали, внезапно видя във въображението си Хаваите като голяма ананасова нива: никой не можеше да каже без предварителна подготовка какъв точно е приносът на филипинците, на корейците или на норвежците, но ако някой отнемеше на Хаваите онова, което им даваше дори най-малката съставна част на обществото, може би хората също биха започнали да измират. Хейл дълго стоя в края на своята нива, размишлявайки върху новата си идея, и след това взе да вижда португалците и филипинците в съвършено различна светлина. „Какво ли е онова нещо, жизненоважно за здравето на обществото, което получаваме от тях?“ — често се питаше той.

 

 

Изпитателният срок на Хонконг в различните управителни съвети на Форта изтече и тогава се случи невероятното. Той бе призован в канцеларията на съдията Харпър, женен за една от дъщерите на семейство Хоксуърт, и внимателният тексасец му съобщи:

— Хонконг, съдът реши да те назначи за един от попечителите по имуществото на Малама Канакоа.

Хонконг отстъпи назад, сякаш добрият съдия го бе шибнал през лицето с камшик от необработена кожа.

— Да не искате да кажете, че съм назначен, без да съм подавал молба за тази длъжност?

— Да. Ние решихме, че след като търговията и политиката на Хаваите все повече преминават в ръцете на братята азиатци, ще трябва да се направят определени стъпки за официалното признаване на този факт.

Макар и скептично настроен, понеже бе наясно как действат Форта и неговите подразделения, Хонконг беше видимо развълнуван от това назначение, защото знаеше, че щом вечерните вестници съобщят за него, никой повече няма да може да си затваря очите за размаха, достигнат от хавайската революция. Умни млади японски политици постепенно поемаха законодателството и големите тръстове от имоти под попечителство оставаха последната опора на старите порядки. Това, че Форта доброволно отстъпваше един от тях, бе събитие от огромно значение. Хонконг се почувства длъжен да отговори с абсолютна честност, защото искаше да е сигурен, че съдията Харпър съзнава какво върши.

— Дълбоко съм трогнат от този жест, съдия Харпър — рече той с неподправено смирение. — Предполагам, знаете какво е за мен да бъда първият китаец в подобен управителен съвет. Оказвате ми чест, която никога няма да забравя. Но знаете ли моето становище по въпроса за поземлената собственост? За наемането и арендуването на недвижимите имоти? За това, че земята на големите имения, която не се използва целесъобразно, трябва да се разпредели? Наясно ли сте с всичко това, съдия?

Едрият съдия Харпър се разсмя и посочи един документ на бюрото си.

— Хонконг, ти очевидно забравяш кои ще бъдат събратята ти попечители. Хюлет Джандърс и Джон Уипъл Хоксуърт. Да не мислиш, че те ще ти позволят да се развилнееш с някоя смахната идея?

— Но достатъчно често повтаряните идеи понякога заразяват и хора като тях, съдия… колкото и невероятно да изглежда.

— Ние, съдиите, намираме, че тъкмо ти си човекът, който ще внесе полезни нови подходи, ала определено нямаме намерение да заставаме на твоя страна срещу другите двама попечители.

— Аз не желая да се карам с тях, съдия.

— Знаем това. Тъкмо по тази причина избрахме теб. Но преди да поемеш назначението си, Хонконг — аз разбирам по-добре и от тебе каква изключителна чест е то, защото от години получаваме петиции да включим в съвета и някой азиатец — искам естеството на задачата, с която се заемаш, да ти бъде пределно ясно. — Едрият мъж намести внушителните си килограми на съдийския стол и каза на секретаря си, че не желае да го безпокоят. — Самото съществуване на Хаваите, Хонконг, не зависи от онова, което циничните чужденци предпочитат да наричат Форта. Те се лъжат. Не Форта управлява Хаваите. Всичко се крепи върху неприкосновеността на големите имоти, поставени под попечителство. Те образуват здравия гръбнак на нашето общество. Форта представлява само ребрата, а народът — мускулите. Гръбнакът трябва да се запази силен и ние, съдиите, сме неговите пазачи.

Тръстовете управляват земята и налагат системата на поземлена собственост. Те контролират нивите със захарна тръстика и ананаси. Те остават, докато компаниите процъфтяват и фалират. Продължават да произвеждат дори когато семействата, ползващи дивидентите от тях, изчезват. Погледни тръста, в който влизаш. Той управлява милиони долари в самото сърце на Хаваите. И за кого? За една мила стара хавайска дама и нейния непрокопсан син, който се подвизава на плажа. Ние, съдиите, не си губим времето да полагаме грижи за този тръст, защото ни интересуват двамата нещастни хавайци. Те не го заслужават. Но идеята, че на Малама Канакоа и нейния син Кели е гарантирано честно отношение от страна на съда, е ужасно важна.

Това, което трябва да ти кажа сега, Хонконг, не искам да ти го казвам седнал. — Едрият мъж се надигна, оправи тъмнокафявия си костюм и насочи показалец право към своя посетител. — В историята на нашите големи тръстове от имоти под попечителство никога не е имало скандали заради това, че някой от членовете на управата им е присвоил пари. Не е имало никакви злоупотреби, никакво незаконно прехвърляне, никакво покачване на цените заради лични комисиони, никакви кражби. Попечителите често са обвинявани в прекален консерватизъм, но за един попечител това не е недостатък. Добродетел е. Хонконг, докато се задоволявахме да избираме попечителите от средите на мисионерските семейства, ние се радвахме на безукоризнено чисти сметки. Сега разширяваме кръга и в известен смисъл поемаме риск. Ако ти допуснеш и една грешка, аз лично ще те прогоня вън от островите. Съдът няма да миряса, докато не те тикне зад решетките. Ако държиш непременно да извършиш нещо, което да върне азиатците на Хаваите три поколения назад, тогава можеш да злоупотребиш с попечителството над имотите на Малама Канакоа. — Той седна, усмихна се на Хонконг и добави: — Разбира се, ако искаш да докажеш на цялото ни общество, че и азиатците са така отговорни, каквито са и винаги са били мисионерите, имаш и такава възможност.

В този момент на Хонконг му се щеше баба му да бе жива, за да го посъветва, но бе убеден, че тя би го окуражила, и затова поде без заобикалки:

— Какво бихте казали вие, съдиите, ако препоръчам „Малама Канакоа“ да предприеме някои доста радикални капиталовложения?

Съдията Харпър мисли дълго върху това и накрая отвърна:

— Една от причините, поради които ние, съдиите, решихме да те назначим в тръста „Малама“, бе, че Хоксуърт Хейл ни каза за твоя подход към инвестициите. Той смята, че би трябвало да се запознаем с него, че там може би ще намерим отговора за някои от тръстовете, в които има структури с огромна данъчна задлъжнялост.

— Значи Хоксуърт Хейл ми е издействал тази служба? — попита Хонконг.

— Погрешно ме разбра, Хонконг. Аз те назначих.

Китаецът се поклони леко, но не можа да скрие своята усмивка. Съдията Харпър също се усмихна, стана от мястото си, прегърна Хонконг през раменете и рече:

— Нека го формулираме така. Ако се окажеш неподходящ, няма да обвиняват Хоксуърт. Ще обвиняват мен. Наистина ще бъдеш наблюдаван най-внимателно, Хонконг, можеш да не се съмняваш.

— Как викаха на онези негри, които първи се заселват в районите за бели? — разсмя се Хонконг. — Кварталоразбивачи? Е, аз, изглежда, ще съм тръсторазбивач.

— Думата има съвсем различно значение^[9] — дружелюбно изтъкна съдията Харпър, но когато китаецът си отиде, за момент се замисли с носталгия и си каза: „Той май е прав. Неговото назначаване вероятно е началото на края… поне за сигурната, удобна, честна стара система, с която бяхме свикнали“.

 

 

Хонконг веднага се прибра у дома, попита готвачката къде е Джуди и като разбра, че има часове в консерваторията, отиде да я вземе. След смъртта на Нюк Цин, най-възрастната жена в семейството, бе започнал забележимо да се сближава с най-малката си дъщеря. Харесваше женския начин на мислене и особено му допадаше хладният, бистър ум на Джуди.

След няколко минути тя се появи — жизнерадостно, очарователно двадесет и шест годишно китайско момиче с две плитки на гърба, колосана розова рокля и големи умни очи. Метна се в буика и попита:

— Какво има, татко?

Искам да дойдеш с мен на една много важна среща. Току-що ме назначиха за попечител в тръста „Малама Канакоа“.

— Съдиите да не са си изгубили ума? — изкикоти се Джуди.

— Форта има способността да разпознава неизбежното — рече баща й.

— Къде отиваме? — полюбопитства Джуди.

— Искам да се срещна с Малама. Държа да разбера какви са нейните амбиции, нейните надежди за земята, която притежава и същевременно не притежава.

— Татко! Знаеш, че Малама едва ли има някакво мнение.

— Всички приказват така от години. Но аз предполагам, че тя е не по-малко умна от теб и мен, и искам да се уверя дали съм прав.

Той кара към Диамантената глава, докато прекосиха канала „Ала Вай“, сетне свърна през портата на дъсчената ограда, която опасваше „Блатото“. Спря пред просторната тераса на покритата с дървени плочки къща, Малама отвори вратата с мрежа против насекоми и се появи усмихната до ушите, с разчорлена сребриста коса и провиснала на една страна рокля.

— Хонконг, защитникът на моите интереси! Влизай! Съдиите ми казаха снощи. — Тя го посрещна с широко разтворени ръце и Джуди видя с известна изненада, че баща й бе проявил достатъчна предвидливост да купи за първото си посещение гирлянд от цветя. Той изискано го сложи на жената, която се издигаше като кула над него, сетне се протегна нагоре и я целуна по двете бузи, а тя цяла засия.

— Влизайте, добри мои приятели! — сърдечно ги подкани Малама и добави с присъщата на хавайците интуиция: — Никога не съм очаквала, че ще доживея за мой опекун да бъде назначен изтъкнат китайски банкер. За мен това е щастлив ден, Хонконг. Твоят и моят народ досега са се смесвали сполучливо и аз мисля, че назначаването ти е добър знак за бъдещето.

— На Хаваите започва нова епоха, Малама — отвърна той.

— А тази хубавица дъщеря ти ли е? — попита Малама и когато Хонконг отговори утвърдително, тя се разсмя и рече: — Едно време, като видех богат китаец с младо момиче, не можех да кажа дали му е дъщеря или четвърта съпруга.

— И аз се чувствам по същия начин, когато отида в някой нощен клуб в Ню Йорк и видя хаолските банкери и техните придружителки — весело отвърна Хонконг. — На нас, горките китайци, вече не ни се разрешава да имаме по няколко съпруги… това е привилегия на хаолите.

— Да ви представя моите приятелки — каза със смях Малама. — Събираме се от време на време на малко хавайска музика. Това са госпожа Чой, госпожа Фукуда, госпожа Мендонка и госпожа Родрикес.

Хонконг се поклони на всяка от огромните жени, а сетне се приближи към госпожа Чой.

— Вие ли бяхте хубавото момиче, наречено на състезателния кон?

— Да — весело се засмя госпожа Чой. — Името ми е Кари дъ Мейл^[10]. Нали разбирате, благодарение на този кон баща ми спечелил много пари.

— Зная! Моята баба усетила, че и баща ми е заложил голяма сума на Кари дъ Мейл, и му вдигнала страхотен скандал, но конят спечелил. Тъй че моят и вашият баща положително са се напили заедно, госпожо Чой — весело рече Хонконг и жените се разсмяха.

— Това е дъщеря ми Джуди, музикантка. Преподава в консерваторията.

— Чудесно! — извика Малама и тикна в ръцете на хубавото китайско момиче едно укулеле, а то най-спокойно, без никакво смущение се вмъкна в редицата грамадни хавайки, строили се до стената. — Едва ли знаеш думите, но можеш да тананикаш.

Шестте жени подхванаха стара хавайска песен от времето, когато кралското семейство живеело в Лахайна на Мауи. Джуди наистина не знаеше думите, но добре налучка хармонията и по едно време, докато пееше мелодията на вокал, другите се смълчаха и госпожа Чой извика:

— Само ако можехме да направим нещо с тези дръпнати очи, щяхме да я превърнем в прекрасна хавайка!

Всички се разсмяха и Хонконг непринудено подхвърли:

— Искаше ми се да разбера, Малама, какво мислят хавайците, поставени под опеката на попечителски съвети? — Все едно да питаш папата какво е мнението му за Мартин Лутер. Но прямият подход на Хонконг често се оказваше най-сполучливият и това бе тъкмо един от тези случаи, защото въпросът интересуваше всички присъстващи и засягаше мнозина техни приятели.

— Ще ти кажа, Хонконг — поде Малама, след като помоли Джуди да й помогне в сервирането на чая. — Завършила съм „Васар“ с много добри оценки и бях шокирана, когато съдът реши: „Ти не си способна да управляваш собствените си имоти. Ще плащаме огромни заплати на трима бели мъже да вършат това вместо теб“. Беше ми обидно и се опитах да се боря с тях, но после си спомних какво ни бяха втълпявали милите хаолски учители в Хюлет Хол. Аз бях хавайка. Не бях като тях. От мен се очакваше да съм неспособна, затова се успокоих и престанах да се срамувам, че съдът ме класифицира като прахосница. Обичам приятелите си, обичам хубавите изпълнения на китара, обичам „Блатото“, тъй че предпочетох да живея ден за ден. Малко приятели, птиците в блатото… и така, докато умра. Аз съм си прахосница, затова сигурно си заслужавам да бъда вкарвана в пътя от попечителски съвет.

Госпожа Фукуда каза:

— Онова, което най-много вбесява белите и пестеливите японци като моя съпруг, е, че Малама и другите като нея раздават разни неща на приятелите си. Те не могат да го проумеят. Със своите стиснати, жалки сърца не са в състояние да го разберат.

— Какво са парите? — рече Малама.

— По колко ти отпуска управителният съвет? — попита Хонконг.

— Аз не виня попечителите — заобяснява Малама. — Когато съдът се намеси, бях докарала нещата дотам, че дължах на държавата триста и петдесет хиляди долара неизплатени данъци. Все някой трябваше да предприеме нещо. Затова сега получавам годишно само по двайсет и две хиляди за себе си.

— И за всичките си приятели — допълни госпожа Мендонка. — В края на краищата тя е алии нуи и има известни задължения.

— Как ти харесва тази система? — върна се на въпроса той.

— Нито я разбирам, нито я харесвам — отвърна Малама.

— Малама — каза й без заобикалки Хонконг — аз ще направя за теб някои радикални капиталовложения. Две години доходите ти ще бъдат много оскъдни и ще трябва да постигнеш някакво споразумение с федералните власти, но ако ме слушаш, след три години ще се отървеш от попечителството.

Лицата на хавайките разцъфнаха като цветя след благодатен дъжд. Хонконг се досети, че вече си представят безкрайните приеми, обилната храна, новите автомобили и пътуванията до Европа, както в доброто старо време, и строго предупреди:

— И когато се освободиш от попечителството, ще бъдеш под мой надзор, а чудесно знаеш, че китайците са десет пъти по-неотстъпчиви от хаолските съдии.

Хавайките прихнаха, защото това си беше самата истина. Малама извика:

— Надявам се да успеем, Хонконг! — Целуна го по двете бузи и нахлузи през главата му гирлянда, който преди малко й бе подарил. — Не се шегувам, като казвам, че хавайците и китайците винаги са си подхождали.

Тя се готвеше да подкрепи твърдението си с примери, но външната врата с мрежа против насекоми изведнъж шумно се отвори, сетне се затръшна с трясък и някой излезе обратно на терасата.

— Кели! — извика Малама. — Влизай де! Хонконг е.

Високият младеж от плажа се дотътри в стаята бос, в тесните си шорти до коленете и келнерското сако, което не успяваше да покрие мощните му гърди. Носеше яхтменска фуражка, килната силно назад към тила, и черната му коса беше невчесана.

— Добър ден, Хонконг — промърмори той.

— Обсъждаме разни планове за тръста — благодушно рече Малама и подаде на сина си чай. Той бутна чашата настрани и изсвири няколко тона на майчиното си укулеле.

— Ти ше си новия попечител, а? — рече Кели.

— Да — отвърна Хонконг, видимо раздразнен от просторечието.

— Нема грешка. Блъскаш си главата в тоа тръст, опрааш сички бакии, голем авер си, ей! — Удари един акорд на укулелето, посочи майка си и добави: — Щото таа уахин арчи, арчи. — Махна с укулелето към госпожа Фукуда, която започна да дрънка на своето, и скоро жените вече пееха, но когато подеха една от най-любимите си песни, Кели долови китайския глас, висок и лиричен, и продължавайки да свири, със задоволство установи колко свободно и непринудено се включва дъщерята на Хонконг. После престана да й обръща внимание, ала щом мелодията свърши, грабна една китара и подхвана пулсиращо соло на слак кий, към което постепенно се присъединиха в тиха хармония и останалите инструменти. Накрая, когато отзвуча ехото от изтръгнатите с помощта на тази сложна техника звуци, Кели удари първите акорди на „Хавайска сватбена песен“, после хвърли китарата на госпожа Фукуда, стана и запя величественото мъжко соло. Дойде време да се включи сопраното, той бутна майка си назад и с дясната ръка властно грабна Джуди и я изправи на крака. В подходящия момент посочи към нея и за пръв път на Хаваите една развълнувана публика чу китайското момиче да изпълнява високата партия на този страстен зов от островите. Гласът й бе ясен като камбаната на хавайска църква, в която се извършва истинска венчавка, и когато настъпи моментът да се присъедини към нея, Кели не си позволи никакви игриви фалцети и други ефекти; пусна на воля красивия си баритон, докато той изпълни старата стая и разлюля полилея. На последните пасажи Малама и четирите големи хавайки запригласяха тихо със затворени уста, тъй че Хонконг остана единственият слушател. Принуден бе да ръкопляска, макар да не му харесваше, че неговата дъщеря пее хавайски песни. Четирите гостенки поздравиха солистите с възторжени възгласи, а Кели изтича в съседната стая и се върна с парче тапа, която усука около кръста на Джуди. Затъкна три цвята в плитките и започна да маже около очите й, използвайки показалеца като молив за гримиране.

— Ще придобие по-хавайски вид и от мен — извика той. Сетне посочи една след друга гостенките на майка си и изкомандва: — Чой, Фукуда, Мендонка, Родрикес! И ти, Малама! — Отстъпи назад да ги погледне. — Утре вечер. С пуснати коси. Със старите муу-муу^[11]. Цветя. Три укулеле, две китари. В „Лагуната“ ше чуят хавайска музика, квато никога не са чували. — Поклони се на Джуди и попита: — Сестро, ше пееш ли с мен?

— Да — отвърна тя просто.

За хавайка Малама бе необичайно пряма жена и не скри съмненията си:

— Дали ще бъде прието добре, ако тъкмо тази песен бъде изпълнена от китайско момиче? Тя е така неповторимо хавайска!

— Онеа там най-добре да свикват — отсече Кели — щото таа уахин… е истинска чучулига.

— Ти какво мислиш, Хонконг? — попита Малама.

Намръщената му физиономия показваше, че ще запази отрицателното си мнение, докато хване Джуди на четири очи, но дъщеря му отговори вместо него:

— Той ще бъде там, аз също.

Когато отново седнаха в буика, Хонконг се развика:

— Не желая дъщеря ми да пее в нощен клуб!

— Но аз искам да пея — твърдо каза Джуди.

— Хората ще ни се смеят, Джуди. Дъщеря ми да пее в нощен клуб! Ти, китайката, да се правиш на хавайка!

— Татко, отдавна ми се ще да пея…

— Но Кели Канакоа! Един никакъв, изпаднал хаваец!

— И какво, като е хаваец? — сопна се Джуди.

— Не съм отгледал порядъчно китайско момиче, за да се забърква с някакъв хаваец!

— Ти пък се забъркваш, както му викаш, с Малама.

— Това е бизнес, Джуди. Търсиш си белята, момиче.

— Гледай утре вечер да си там, татко. Искам да видя поне едно дружелюбно лице.

 

 

Кели и Джуди станаха сензация в не едно отношение. За туристите от континента те бяха първият дует от островите, който показваше истинско чувство за добър вкус и професионализъм, а четирите грамадни сивокоси жени, които им акомпанираха в онази първа вечер, бяха забележителни, защото на техния фон изпъкваха крехката красота на момичето и пъргавата напориста мъжественост на баритона, тъй че, що се отнася до туристите, съставът постигна както артистичен, така и финансов успех. Но за жителите на Хаваите той бе двойно шокиращ. За китайската общност бе направо абсурдно, че на самия ден, когато бе обявено назначаването на Хонконг за попечител на Малама Канакоа, едно потвърждение на неговото респектиращо положение в обществото, образованата му дъщеря се появява в достъпен за всички нощен клуб с разголен пъп, пее и танцува хула с мъж като Кели Канакоа. Най-малко четири от големите китайски семейства, чиито синове възнамеряваха да се оженят за нежната преподавателка по музика, категорично заявиха: „Никога няма да я приемем за снаха“. За хавайската общност пък фактът, че семейство на алии като Канакоа е избрало за музикална партньорка на Кели една чистокръвна китайка, бе оскърбление, което не се побира в ума, още повече че тя си бе позволила да се облече като почтено хавайско момиче и така да се перчи пред публиката, а това бе възмутително и направо безнравствено.

Китайците бойкотираха Джуди, хавайците бойкотираха Кели, но на втората вечер ги чу Мани Файнбърг от „Кларъти рекърдс“ и им предложи изгоден договор. Обаче при едно условие: „Върху корицата на албума ни трябва чистокръвна хавайка. Джуди може и да пее като ангел, ала няма как да се скрият дръпнатите й очи“. Същата вечер, когато младите знаменитости се прибираха с колата на Джуди, тя каза:

— Кели, мисля, че за следващия албум трябва да си основем собствена компания — направо тук, на Хаваите.

Така бе поставено началото на „Айлънд рекърдс“. Джуди Кий я управляваше с желязна ръка, издирваше нови таланти, те изпълняваха прочути стари песни и скоро умното китайско момиче записа половината хавайски мелодии, които се слушаха в Америка.

Пак тя измисли костюма, с който Кели стана известен в нощните клубове на островите. Поръча на шивач да му ушие панталони по тялото с един син и един червен крачол до под коленете, разръфани по краищата, намери подобна на тапа материя от Ява в убит цвят и нареди да ушият от нея тясно сако с дълги поли, които се връзваха на кръста. Той продължаваше да носи килната на тила яхтменска фуражка, но вече бе обут в тежки кожени сандали, също по неин модел, които можеше да изритва, когато искаше да танцува. „Ти трябва да се превърнеш във визуален символ“ — повтаряше Джуди и със същата цел окичваше екзотичното си лице с цветя и пускаше двете си плитки да висят над островния саронг. Но онова, което туристите помнеха най-дълго, бе необикновеният зъб от кит, който Кели носеше на сребърна верижка около врата си. Той стана неговата търговска марка.

Джуди направи и други промени у Кели. Държеше да говори с нея на английски, но го окуражаваше на сцената да използва примитивния си жаргон. Например по средата на изпълнението той ще прекъсне Флорсхаймовото соло на китара и ще се провикне: „Ей, Флорсхайм блала! Наеш ли кво се сетих снощи? Преди поече от сто години мисионерите дошли на теа камънаци и кво да видат? Моа дедо, твоа дедо, голи-голенички, нищо не праат, само нанат под палмата и си къркат околехауто. Онеа дигнали голема патардиа. Ама след сто години сичката работа вършиме ниа, канаките, а па децата на мисионерите нанат под палмата, кажи го голи, къркат си джина и не праат нищо. Флорсхайм блала, ква стана тя, да му се не знае?“.

Джуди бе тази, която настоя Флорсхайм да свири на електрическа китара, пак тя окуражаваше едрия глупак да облича опърпани костюми, та Кели да се откроява на фона му в цялото си великолепие. Но имаше два проблема, свързани с огромния хаваец, които не можеше да реши дори тя. Присъстваше ли той в някоя компания, всички несъзнателно започваха да говорят на жаргон, включително и Джуди. И никой не успяваше да държи настрана момичетата на великана. След време Джуди престана и да се опитва, но все пак постигна нещичко. Настоя Кели да не се отзовава на телеграмите от разведени американки.

— Ти си изтъкнат артист, Кели! — внушаваше му ден след ден тя. — Не е нужно да се раздаваш на всяка невротизирана мадама, която подаде сигнал за бедствено положение.

— Те са приятелки на мои приятелки — оправдаваше се той.

— Задоволяваше ли те този начин на живот, Кели? — питаше прямо тя.

— Не — отвръщаше той.

— Тогава го прекрати — казваше просто Джуди.

След време тя дори отучи Флорсхайм да дотичва задъхан с новината: „Кели блала, дойдоха две от онеа уахин, едната е с открита кола! Кели блала, нали ше помагаш, а?“.

 

 

Имаше един въпрос, по който Джуди Кий никога не се бе заблуждавала. Вярно бе, че финансовият успех на нейното трио се дължеше на собствените й мениджърски способности, ала артистичното му въздействие идваше единствено от заразителния полинезийски чар на двамата й партньори. Щом туристите видеха красивия Кели и грамадния Флорсхайм, импулсивно се изпълваха с топли чувства, защото хавайците им напомняха за една ера, когато животът е бил по-прост, смехът — по-непосредствен, а въздухът — наситен с музика. Нямаше чужденец, който да се е възхитил от островите заради това, че Джуди Кий и нейният проницателен баща Хонконг извършват дълбоки промени в социалните структури; хората харесваха Хаваите заради полинезийците. Единствената заслуга на Джуди бе, че осигуряваше поминъка на двете момчета от плажа. Под нейното ръководство те печелеха по седемдесет хиляди долара годишно, при което почти всеки следобед им оставаше свободно време за плуване.

Още двама души следяха с интерес преобразяването на Кели и Флорсхайм. Появата на енергичното китайско момиче бе за Малама като благословия от някогашните богове, грижили се в старите времена за хавайците, и тя каза на постоянните си гостенки за чая:

— Аз се опитах, но не успях да го накарам да порасне. Ала тази малка китайка казва „Скачай!“ и той скача. Винаги във вярната посока.

— Чувам, че е записала компанията за грамофонни плочи на свое име — опипа почвата госпожа Родрикес.

— Така е — кимна Малама. — Но по мое настояване. Не исках Кели да има свободен достъп до парите от своите аранжировки.

— Тогава, ако държи да получи справедлив дял от компанията, ще трябва да се ожени за китайката, нали?

— Нищо не би ме зарадвало повече — честно си призна Малама. Сетне тъжно погледна навън към блатото, по което в далечните времена бяха плували лодките на някогашните алии, и каза тихо: — Ние, хавайците, не можем сами да запазим позициите си в новия свят, който ни заобикаля. Аз носех на плещите си огромен товар, преди да се появи Хонконг. В него се крие такава селска, земна мощ, че когато минава по терасата, дъските й започват да ми се струват не толкова прогнили.

Госпожа Мендонка рече:

— Не съм и предполагала, че ще дочакам деня, в който ще се съгласиш синът ти да се ожени за китайка.

Малама продължаваше да гледа през прозореца и каза мрачно:

— Забравяш, Лилиха, че тя не е кое да е китайско момиче. Тя е правнучка на паке кокуа. Когато никой на този свят не смееше да помага на прокажените хавайци, онази жена го правеше. Всеки член на нейното семейство заслужава специална любов от наша страна. — Сетне отново обърна поглед към стаята и добави: — Къде щеше да е днес Кели без помощта на момичето? Да не мислите, че начинът, по който живееше, ми беше приятен? Разведена жена след разведена жена? Бих искала светът да бе запазил някак си едно-едничко кътче, където хавайците да живеят както им харесва и да просперират, ала тъй като очевидно няма такива изгледи, най-малката от всички злини е да ни помагат китайците. Те едва ли ще ни навредят повече от хаолите.

— Мислиш ли, че ще се оженят? — попита госпожа Мендонка.

Малама избегна отговора на този въпрос, произнасяйки кратко слово:

— Спомням си, Кари дъ Мейл, че когато ти се омъжи за Лиън Чой, всички алии плачеха, задето едно добро хавайско момиче се венчава за китаец. Аз също плаках, но помня как моят баща уверяваше твоя, че в това няма нищо лошо и че между китайците понякога също има добри хора. Колко по-различно стоят нещата сега, защото въпросът вече не е какво мислим за един такъв брак ние, петте възрастни хавайки. Проблемът е дали изтъкнато китайско семейство като семейството на Хонконг ще разреши на дъщеря си да се омъжи за хаваец. Толкова бързо се оказахме встрани от историята! — Задрънка разсеяно на своето укулеле, а гостенките й подхванаха стара песен, идваща от по-добри времена.

 

 

Другият възрастен човек, който следеше с изключително внимание новия облик на Кели, бе Хонконг Кий.

Една нощ той стоя буден чак до три часа, за да посрещне красивата си и умна дъщеря.

— Ти ли се целуваше с него в колата отвън? — избухна бащата.

— Да.

— Значи се натискахте, както му викат хаолите?

— Да.

— Да не съм те видял втори път!

— Тогава не надничай! — Тя хукна нагоре по стълбите, но Хонконг я последва, нареждайки, че цялата китайска общност била разтревожена за нея. Не стигало това, че пее в хотел, ами сега нещата започвали да изглеждат така, сякаш…

— Сякаш какво? — попита навъсено момичето, завъртя се и застана лице в лице с измъчения си баща.

— Сякаш мислиш да се омъжваш за него — отвърна със заекване Хонконг.

— Мисля — отсече Джуди.

— О, Джуди! — изпъшка каленият стар боец и за нейна изненада избухна в сълзи. — Не бива да правиш това! — рече умолително той. — Ти си момиче от добро китайско семейство. Длъжна си да мислиш за своето положение в общността.

— Татко! — извика Джуди и махна ръцете му от зачервените очи. — Кели е добро момче. Аз го обичам и сигурно ще се омъжа за него.

— Джуди! — изхлипа баща й. — Не го прави!

Врявата разбуди семейството, скоро коридорът се изпълни с многобройни Кий. Когато чуха зловещото предупреждение на Хонконг: „Джуди е решила да се омъжи за хаваеца!“, братята й също ревнаха и един от тях каза:

— Джуди, не можеш да ни навлечеш такъв позор!

От известно време тя си даваше сметка за страховете на семейството по повод нейното задълбочаващо се приятелство с Кели, но ги смяташе само за нормален израз на роднинска загриженост. Сега, когато мъжката му половина стоеше и хлипаше около нея, разбра, че става дума за нещо много по-сериозно.

— Ти си китайско момиче! — изпелтечи брат й Еди. — Да не смяташ, че докато бях в юридическия факултет на Харвард, не съм се запознал с цял куп хубави хаолски момичета? Че между тях не е имало такива, за които дори ми се е искало да се оженя? Но не го направих, защото мислех за семейството тук, на Хаваите. Ти също не можеш да го сториш.

— Но Кели е жител на Хаваите! — упорито повтаряше Джуди. — Той печели повече пари от когото и да било от вас и ако татко оправи работите с тръста…

— Той е хаваец — рече Майк.

— Да не мислиш, че искам дъщеря ми да се омъжи за мъж с речник от седемстотин думи, повечето от които „сестро“ и „блала“? — строго попита Хонконг.

— Кели е образован младеж — не отстъпваше Джуди.

— Добре тогава — сопна се баща й. — Ако ти се омъжиш за него…

— Не го казвай, татко — примоли се тя.

— Ако непременно държиш да навлечеш позор върху цялата китайска общност — заплашително рече Хонконг — ние не желаем повече да имаме нищо общо с теб. Все едно че сме те загубили.

И уж всички си легнаха, но през останалата част от нощта един след друг се промъкваха в стаята на Джуди да й обясняват колко дълбоко несъгласни са с подобна женитба.

— Не е заради това, че Кели има речник от седемстотин думи — зашепна една от сестрите й. — Ти просто си момиче от добро китайско семейство, а той е хаваец.

— Много китайци са женени за хавайки — възрази й Джуди. — Виж Лиън Чой!

— И всеки такъв брак ни е натъжавал — отвърна сестра й. — Ти си китайка, Джуди, не можеш да постъпиш така.

— По същия начин ли би го възприела, ако Кели беше хаол? — попита Джуди.

— По същия — увери я сестра й. — Ти си китайка. Омъжи се за китаец!

Но Джуди Кий бе много твърдоглаво момиче и въпреки непрекъснато подновявания натиск от страна на цялото семейство една нощ се прибра в четири часа и обяви на висок глас:

— Чуйте ме! Чуйте ме! Събуждайте се всички! Най-драгоценното цвете на Небесното царство ще се омъжи за Кели Канакоа! Е, какво ще правите сега? — Шумно закрачи към спалнята си и почака, докато един по един всички се събраха да видят дали е пияна, или дъската й се е разхлопала.

В началото Хонконг категорично отказа да присъства на сватбата, също както и доста от най-изтъкнатите китайски семейства и неколцина от хавайските алии, но Джуди храбро рече:

— Кели, довечера ще обявим годежа си в „Лагуната“, после ще изпеем в своя чест „Хавайска сватбена песен“.

Така и направиха. Сватбата им беше много популярна между туристите, но засегнатите жители на Хаваите я смятаха за катастрофа. В последния момент Хонконг си спомни своите задължения към Малама Канакоа и от уважение към нея отиде на церемонията, ала не склони да заведе булката до олтара.

Обаче установи, че позорът, който му бе донесла сватбата на неговата вироглава дъщеря, го е сближил с колегите от Форта. Хюлет Джандърс, чийто син продължаваше да живее в Сан Франциско с офицера от авиацията, каза просто:

— Човек никога не знае какво могат да му сервират децата, Хонконг.

А Хоксуърт Хейл, чиято дъщеря все още бродеше мрачно из къщата и се опитваше да уреди развода си, без да се вдига много шум, потупа китайския си приятел по рамото и му довери:

— Всички сме минали през това, но, бога ми, бих предпочел да не ни се бе налагало.

— Мислиш ли, че постъпих правилно? — попита Хонконг, внезапно закопнял да поговори с някого.

— Аз бих отишъл на сватбата на дъщеря си, независимо за кого се омъжва — категорично заяви Хоксуърт.

— Радвам се, че бях там — призна Хонконг. — Но не мога да надвия себе си и да ги посетя.

— Почакай само да се роди първото бебе — посъветва го мъдро Хоксуърт. — Ще ти намеря претекст да отстъпиш с достойнство.

Хонконг се съгласи, но имаше чувството, че може и да не му се иска да види внучето, което ще е само наполовина китайче.

* * *

За семейство Сакагава 1954 бе година на промени и разочарования. Започна се през януари, когато надареният с желязна воля Камеджиро, чиито закани да напусне Америка никой не бе вземал на сериозно, неочаквано заяви, че в петък заминава да прекара остатъка от живота си в префектура Хирошима. И наистина в петък той и прегърбената му съпруга се качиха на един японски търговски кораб и отпътуваха за Япония дори без обичайните прощални вечери. Той каза на синовете си:

— Магазинът ще дава достатъчно, за да се изхранвам в Хирошима. В Америка работих упорито и Япония може да се гордее с моето държане. Надявам се, че когато остареете, и вие ще сте заслужили правото да заявите за себе си същото.

Камеджиро не бе особено сантиментален човек, не спря на палубата да погледне планината, която бе пронизал, нито нивите, за чието разработване бе помогнал. Заведе жена си в каютата и двамата излапаха солидно количество студен ориз и риба, които много им се усладиха.

Както на Хаваите, така и на континента обикновено се гледаше през пръсти на това, че значителна част от докараните в Америка азиатци предпочитаха да се връщат в родните си страни. В годините след Втората световна война имаше силен поток по посока на Япония, от който двамата Сакагава бяха само незначителна частица. Със своите доларови спестявания тези емигранти можеха да си създадат в забутаните селски райони на Япония доста солидно положение за условията на издъхващата от бедност икономика. Именно така възнамеряваше да постъпи и Камеджиро. Щеше да купи на японските си роднини малко повече земя край Вътрешно море и семейният чифлик щеше да чака там, в Хирошима кен, в случай че синовете Горо и Шигео някога решат да се върнат в родината.

Заминаването на родителите натъжи Шигео, защото колкото повече укрепваше самочувствието му на американец, с място в сената, с опитен човек като Черния Джим Маклафърти за партньор, толкова по-високо започваше да цени добродетелите, които старият Камеджиро бе втълпил на синовете си. Но чувствата на Горо бяха други, тъй като, макар да уважаваше нравствените постулати на баща си, бе щастлив да види строгата си неотстъпчива майка да заминава за Япония, понеже усещаше, че това ще му даде шанс да задържи своята съпруга Акеми сан в Америка. Той и Шигео отпуснаха на Акеми щедра сума за домакинските разходи, предоставиха й правото да се разпорежда в къщата, освободена от тиранията на старата жена. Братята никога не се присмиваха на правилния й говор и й показваха, че искат да остане.

Но вече бе твърде късно. Една сутрин, докато закусваха, тя каза:

— Аз се връщам в Япония.

— Защо? — простена Горо.

— Откъде ще намериш пари? — попита Шигео.

— Спестила съм. Цяла година не съм си купувала нищо и съм яла главно ориз. Не съм ви измамила — отвърна тя.

— Никой не говори за измама, скъпа Акеми — увери я Горо. — Но защо ще заминаваш?

— Защото Хаваите са прекалено безинтересно място за живеене — отвърна тя.

— Акеми! — умолително рече Горо.

Младата жена се отдръпна от масата и погледна двамата изцяло отдадени на работата братя.

— На Хаваите съм интелектуално мъртва… разлагам се.

— Как можеш да говориш така? — прекъсна я Шиг.

— Та не е ли вярно… всеки от Япония би го забелязал и би ме съжалил.

— Но не усещаш ли в какво вълнуващо време живеем? — помъчи се да я разубеди Шиг. — В момента ние, японците, си проправяме път към властта.

— Нима вие познавате истинското вълнение? — попита натъжено тя. — Вълнението от идеалите? От търсенията? Опасявам се, че Хаваите никога няма дори да се докоснат до истинското интелектуално вълнение, и отказвам да пропилея живота си тук.

— Нима не намираш, че успехът на група хора като нас е действително вълнуващ? — настояваше Шигео.

— Да — призна тя — ако успеете в нещо важно, ще бъде вълнуващо. Но знаете ли към какво се стремите вие? Към голям, лъскав черен автомобил. Никога няма да стигнете до музиката, театъра или четенето на книги. Нещата в ценностната ви система са евтини и аз няма повече да чакам да им дойде времето.

— Акеми! — примоли се Горо с дълбока болка. — Не заминавай. Моля те!

— Какво ще правиш? — попита Шиг.

— Ще си намеря работа в някой бар в Ниши Гинза, където хората разговарят за идеи — категорично каза тя и още същия ден започна да си събира багажа.

Като стана ясно, че твърдо е решила да напусне Хаваите, Горо изчезна за няколко дни от своята профсъюзна канцелария и Шигео го откри да седи унило вкъщи, в очакване Акеми да се прибере от магазина, където бе отишла да съобщи на изпълнените си със завист приятелки — също войнишки съпруги — че се връща в Япония. Очите на Горо бяха зачервени, ръцете му трепереха.

— Мислиш ли, че всичко, за което сме работили, е било безполезно, Шиг? — попита той.

— Не вярвай на нещата, които говори това момиче — отвърна Шиг и седна до брат си.

— Но аз я обичам! Не мога да я пусна да си замине!

— Горо — тихо рече Шигео — и аз обичам Акеми сан почти колкото тебе и ако тя си отиде, ще бъда съсипан. Но съм сигурен в едно: ние двамата работим по нещо толкова голямо, че тя не може да си създаде дори и бледа представа за него. Трябват ни двайсет години и ще превърнем Хаваите в страна на чудесата.

Горо знаеше какво има предвид брат му, но попита:

— А дотогава? Вярваш ли, че сме така безинтересни, както твърди тя?

Шиг мисли няколко минути, спомни си петъчните вечери в Бостън, юридическия факултет на Харвард с неговите оживени дискусии, неделите в големите музеи.

— На Хаваите е доста безинтересно — призна той.

— Значи намираш, че Акеми чан има право? — продума Горо с приглушена болка в гласа.

— Тя не е достатъчно зряла, за да се издигне над факта, че в основата си сме селяни — отвърна Шиг.

— Какво искаш да кажеш? — свадливо възрази Горо. — Ние имаме добро образование.

— Но в основата си сме селяни — замислено рече Шиг. — Всички сме дошли на тези острови като неграмотни селяни. Китайците, португалците, корейците, а сега и филипинците. Били сме честни и работливи, но нищо повече от група хирошимски селяндури, за бога.

Изтерзан от заплахата жена му да го напусне, Горо не можеше да приеме това допълнително обвинение и извика:

— Селяндури или не, нашите хора от плантациите със захарна тръстика сега получават прилични надници, а адвокатите ни ги избират за сенатори. Според мен това означава нещо.

— То означава всичко — съгласи се Шиг и здраво прегърна брат си през раменете. — Останалите неща, които липсват на Акеми чан… те ще дойдат по-късно. Децата ни ще са тези, които ще четат книги и ще слушат музика. Те няма да бъдат селяни.

Отчаянието на Горо премина във войнственост и той извика:

— По дяволите, след петдесет години на хората като теб и мен ще издигат паметници! — И си намисли много неща, които трябваше да каже на жена си, щом тя се върне, но когато я видя да влиза в стаята, внимателно събувайки се пред вратата и пристъпяйки с обърнати навътре пръсти като изискана японска аристократка, смелостта му се стопи и той проплака:

— Акеми чан, моля те, моля те, не си отивай!

Тя мина покрай него и влезе в стаята си, привърши с опаковането на багажа и вече готова да тръгне към кораба, каза меко:

— Не бягам от тебе, Горо сан. Ти бе добър и нежен с мен. Но човек има само един живот и аз няма да прекарам моя на Хаваите.

— Ще стана по-добър! — обеща той.

Решителното момиче му отвърна на безупречен японски:

— Тук бих загинала.

И същия следобед отплава за Япония.

 

 

Разбира се, господин Ишии написа дълго писмо на двамата Сакагава в Хирошима кен и когато местният четец предаде неговото съдържание на госпожа Сакагава, Горо започна да получава от майка си едно след друго радостни послания, които господин Ишии четеше на момчетата, защото, макар да говореха японски, те не познаваха йероглифите. „Толкова съм щастлива да чуя, че мислещата се за нещо повече госпожица от Токио се е върнала у дома си! Така е най-добре за всички, Горо, аз поразпитах из селото за подходящи момичета и намерих няколко, които ще се съгласят да дойдат в Америка, но ти трябва да ми изпратиш по-нова твоя снимка, защото на онази, дето имам, изглеждаш прекалено млад и по-добрите девойки се страхуват, че още нямаш хубава работа. В това писмо ти изпращам снимките на три изключително добри момичета. Фумико сан е много силна и идва от семейство, което познавам още от дете. Чиеко сан е от много благонадеждно семейство и като се гримира, е доста хубавка. Юри сан е твърде ниска, но аз знам, че има добро сърце, защото майка й, с която се познавам от момиче, ми каза, че що се отнася до поддържането на домакинство, тя е първа в селото. Тъй като Шигео вече има стабилна работа и би трябвало да си потърси съпруга, изпращам и на него две снимки на учителката в селото. Тя е много образована и от нея ще излезе добра съпруга на адвокат, защото поначало си е от това село, макар че е заминала да учи в колеж. След сериозната грешка, която Горо направи с онова момиче от Токио, аз съм сигурна, че ще е по-разумно, ако вие, момчета, си намерите съпруги от родния край.“

Братята наредиха петте фотографии на масата и мрачно се вторачиха в тях.

— Колко жалко, че не отглеждаме захарна тръстика — промърмори Горо. — Тези четирите можеха да прекопаят всички ниви оттук до Уайпаху.

Със следващата поща пристигнаха портретите на още три кандидатки — набити ниски момичета с широки задници, златни зъби и стоманени гърбове. След като прочиташе писмата, господин Ишии с огромно удоволствие започваше да разглежда снимките и да дава собствените си препоръки:

— От всичките неща, които съм вършил през живота си — обясняваше той — най-голямо щастие ми донесе това, че се ожених за момиче от Хирошима кен. Ако сте умни, и вие ще постъпите така, момчета.

Тогава дойде писмото, което съдържаше снимките на две по-хубави девойки. Когато изпаднаха от плика, господин Ишии внимателно ги разгледа и рече:

— Мисля, че тези ще са подходящи.

Ала ентусиазмът му скоро бе попарен от един пасаж в писмото на госпожа Сакагава, който не намери смелост да прочете на младежите докрай. Той започваше така: „Миналата седмица данна сан и аз отидохме да видим град Хирошима, където преди не бяхме ходили. Макар и със срам, трябва да кажа, че онова, което съобщаваха американците, е вярно. Градът е бил бомбардиран и унищожен почти напълно. Още зеят големите черни ями. Ишии сан, който сигурно ви чете това писмо, трябва да знае, че разрушенията са огромни, и като гледам този град, не разбирам как някой все още може да вярва, че Япония е победила“.

Гласът на господин Ишии заглъхна. Той дълго се взира във фаталните редове. Те идваха от собствената му тъща, която при това бе и жена от Хирошима — нямаше никакво основание да се съмнява в истинността им. Но да приеме нейното твърдение означаваше да признае, че всичките му представи от последните тринадесет години, след Пърл Харбър, са били погрешни, а животът му — един фарс.

Момчетата бяха достатъчно тактични да не споменават фактите, които майка им бе потвърдила, и когато стана време да тръгват за работа, казаха „довиждане“ на дребния старец — техния зет, и го оставиха, вторачен в писмото.

Към единадесет часа същата сутрин един японец дотича в кантората на Маклафърти и Сакагава и извика на английски:

— Господи! Направил го е на стъпалата пред японското консулство!

Шиг почувства как гърлото му се стяга и промърмори:

— Ишии сан?

Вестоносецът изкрещя:

— Да. Направо си е разпорил корема.

— Ще дойда с теб — обади се Маклафърти и двамата партньори се понесоха с пълна скорост нагоре по Нууану, към мястото, където дребните кривокраки труженици отнасяха своите грижи и тревоги още от пристигането на първите японци.

Пред консулството група полицаи чакаха идването на линейката, след малко тя долетя с вой и Шиг каза:

— Аз съм му роднина. Ще отида с него.

Но дребният стар профсъюзен лидер беше мъртъв. Той бе почувствал, че щом отечеството му наистина е загубило войната, единственото достойно нещо, което може да стори, е да съобщи на императора за своята мъка. Бе отишъл пред императорската сграда и с императорския флаг в лявата ръка, бе изпълнил императорската повеля. С неговата смърт престана да съществува и групата на „Непобедимите“ — тъжният факт на националното поражение най-сетне стигна до съзнанието и на най-изолираните групи от японската общност.

 

 

След погребението Шигео бе изправен пред първото трудно решение през онази година. Късно един следобед Горо се прибра забързано вкъщи със следната неприятна новина:

— Процесите срещу комунистите започват идния месец и Род Бърк иска ти да го защитаваш.

Шиг оклюма.

— Знаех си, че ще се случи… рано или късно — рече той. — Но защо трябва да иска това от мен тъкмо когато се готвя да се кандидатирам за пълен мандат като сенатор?

Горо отвърна:

— Защото делото е насрочено за тогава. Ще се заемеш ли с него?

Шиг бе очаквал, че комунистите ще потърсят услугите му като адвокат, и се бе скитал да подготви задоволителен отговор на една евентуална покана. Но колкото е лесно предварително да се изфабрикува отговор на очакван въпрос от рода на „Ще отидем ли другата седмица до Лахайна?“, толкова е трудно да се предвиди сложният възел от морални и емоционални нюанси, съдържащи се в по-сложен въпрос като „Длъжен ли съм в качеството си на адвокат да осигуря юридическа защита на един комунист?“.

— Бих предпочел да не ме бе питал — отклони отговора Шиг.

— И аз бих предпочел Род да не ме бе питал — контрира Горо.

— Твърдо ли си решил да му помогнеш? — попита Шиг.

— Да. Без него нямаше да постигна нищо.

— Но си сигурен, че е виновен?

— Така предполагам — кимна Горо. — Ала дори един комунист има право на честен процес… и на адвокатска защита.

— Защо аз?

— Защото си ми брат.

— Не мога да дам отговор толкова бързо, Горо.

— И аз не можех в началото — рече Горо. — Обмисли го спокойно.

Дълги часове Шигео кръстосва улиците на Какаако, питайки се как да постъпи. Разсъждаваше така: „На Хаваите имам едно задължение, което е по-важно от всички останали: законите за земята. За да направя нещо по този въпрос, трябва непременно да бъда избран отново. Ако защитавам Род Бърк, с положителност ще изгубя гласовете на всички хаоли, които очевидно съм събрал последния път, а това ще означава, че през ноември ще пропадна. Тъй че от тази гледна точка би трябвало да кажа «не».

Но Род Бърк не е единственият подсъдим. Обвинени са също съпругата му японка и други двама японци. Ако вляза в съда и енергично защитя тези хора, японците ще се почувстват задължени винаги да гласуват за мен просто защото съм имал смелостта да застана на страната на слабите. И макар че може да загубя тези избори, следващия път, и изобщо в бъдеще, вероятно ще съм с по-силни позиции.

Но редно ли е при вземането на това решение да надделяват личните ми интереси? Всеки човек, обвинен в някакво престъпление, има право на адвокат, и колкото в обществото са по-силни настроенията срещу него, толкова по-голяма е моралната необходимост от гарантирането на това право. Някой трябва да защитава Род Бърк и май този някой ще трябва да съм аз.

Но аз не съм точно средностатистическият, неангажиран адвокат от сборника с казусите. Аз съм първият влязъл в сената японец от деветнадесети избирателен район. Аз съм този, който има изгледи да влезе отново. Ако моят брат Горо вече представлява профсъюзите, аз пък представлявам японците като цяло. Това е голяма отговорност, която не мога безгрижно да отхвърля.

Ала в семейството не сме само ние с Горо. Тадао и Минору дадоха живота си, защитавайки идеала Америка. Самите те никога не го достигнаха… поне не и тук, на Хаваите. Но докато воюваха за Америка в Италия и Франция, откриха този идеал. Както и ние с Горо. А онова, което открихме, определено е заплашено от комунистическия заговор. Как тогава да се изправя в съда и да защитавам отявлени комунисти?“.

И тогава стигна до въпроса на столетието. Той му хрумна внезапно, когато минаваше покрай гостилницата за сашими на Какаако стрийт, както бе хрумвал на стотици други американци като него в гаражи, кина и черкви: „Но ако обърна гръб на един предполагаем комунист, как ще бъда сигурен, че не загърбвам самата същност на свободата, която се стремя да защитя? Честният винаги може да си намери адвокат. Но какво ще е това правосъдие, ако на вид безчестният не може?“.

Ден след ден умът на Шигео Сакагава се мяташе между тези по принцип точни разсъждения. Накрая той разкри объркването си пред Черния Джим Маклафърти и попита:

— Как ще се почувстваш, Джим, първо, като лидер на Демократическата партия и второ, като шеф на „Маклафърти и Сакагава“, ако партньорът ти поеме защитата на комунистите?

Сега бе ред на Черния Джим да тръгне по криволичещите пътеки на логиката, емоциите, политиката, патриотизма и личния интерес. Двете му най-интересни забележки бяха взети направо от бостънския опит на баща му:

— На един адвокат демократ не може да навреди, ако защитава слабия.

И:

— Тъй като е всеизвестно, че аз, единият от двамата партньори в кантората, съм католик, ти си напълно свободен да защитаваш когото си искаш.

После, воден от опита си на Хаваите, добави:

— Срамота ще е първият японец, победил в деветнайсети избирателен район, да бъде изхвърлен от Сената като неподходящ. — Но благоразумно отказа да даде каквато и да било конкретна препоръка.

Становищата на Маклафърти само увеличиха объркването му и Шигео навъртя още доста километри. Съображението, което в последна сметка наклони везните, в началото му бе изглеждало съвсем странично. Спомни си, че в деня на своето заминаване бившата му снаха Акеми сан бе казала: „В цялата японска общност на Хаваите не забелязах и следа от някаква идея“. И си помисли: „Аз имам идея. Имам концепция, която ще допринесе за напредъка на общността“. Затова реши да не излага на рискове придвижването на своята поземлена реформа и отхвърли молбата на брат си.

— Няма да защитавам комунистите — рече той. — И дано Бог ми прости, ако това е малодушие.

— Аз поне ти прощавам — каза Горо.

В мъчителните колебания около вземането на това решение се криеше обяснението за необичайно разпалените и сериозни речи на сенатор Шигео Сакагава по проблемите на поземлената реформа, когато предизборната кампания бе най-сетне открита. Той бе подготвил диаграми, от които се виждаше, че посредством директорските съвети на големите тръстове Форта и неговите членове контролират земята на Хаваите. Изтъкваше, че те, не заради обществените интереси, а за собствена изгода продават съвсем малки дялове от нея, „също както южноафриканските търговци всяка година пускат на пазара предварително уговорено количество диаманти, за да поддържат цените високи. С диамантите това е допустимо, защото е въпрос на лични предпочитания дали да си ги купиш или не, но справедливо ли е да се постъпва така със земята, от която зависи дали ще просъществуваме, или ще загинем?“.

Най-изобличителната му диаграма показваше как някои семейства са се изхитрили да получат от услужливите власти данъчно облагане, равняващо се на два процента от реалната себестойност на имотите, които държат за спекулации, докато триста типични дребни търговци с магазинчета, откъдето изкарват прехраната си, плащат по петдесет и едно на сто от стойността им.

— Вие и аз — викаше Шиг на слушателите си — субсидираме притежателите на големите имоти. Ние допускаме те да не плащат данъци. Ние ги поощряваме да не пускат земите си на пазара. Ние им позволяваме да намират ниши в данъчното облагане и надеждно прикрити в тях, да спекулират. Аз не се сърдя на тези семейства. Бих искал да съм хитър като тях. Защото ние с вас знаем, че когато продадоха на „Грегърис“ последния участък за големия нов магазин, те получиха за него три милиона долара. А за каква сума плащаха данъци? За седемдесет и една хиляди. Благодарение на своето нехайство ние с вас разрешаваме на Хюлетови да държат вън от пазара ценни имоти и да плащат данъци върху една четирийсета от истинската им себестойност.

Шигео Сакагава набиваше в главите на хората своята основна теза в обществени паркове, по радиото и по телевизията и когато граждани го питаха дали, като се застъпва за разбиването на едрата поземлена собственост, също както в Русия, не е радикал, той запазваше самообладание и отговаряше:

— Не, аз съм консервативен британски парламентарист и се опитвам да направя на Хаваите онова, което в Англия мъже като мен са постигнали още преди сто години. Запомнете това. Аз съм консерватор. Радикали са хората, които мислят, че този проблем може да бъде отлаган безкрайно. Защото тяхната политика води към трагедия, моята — към демокрация.

Но на всяка среща с избиратели някой рано или късно го апострофираше:

— А не сте ли и вие комунист като брат ви Горо?

Шигео си бе подготвил добър отговор. Отпускаше ръце, отправяше поглед в пространството и казваше тихо:

— Този въпрос е напълно оправдан за всякакви избори в Америка и избирателите имат право на честен отговор. Питам се в каква най-подходяща форма да ви поднеса своя? — Привидно се замисляше и след малко подхващаше непринудено: — Ако човекът, който зададе въпроса, е достатъчно стар, за да е гледал мача между „Маккинли“ и „Пунахоу“ през 1938 година, може би си спомня какво стана в последните петнайсет секунди от играта, когато „Пунахоу“ изоставаше с четири точки, 18 на 14. Най-добрият играч на „Пунахоу“ се измъкна от жестокото меле, и сега е пред очите ми как се втурва покрай страничната линия… десет ярда, двайсет ярда, четирийсет ярда — още малко, и ще отбележи великолепен тъчдаун и ще спечели играта. В мен и до днес е живо възхищението от този спринт, защото бегачът беше моят брат Тадао Сакагава, първият обикновен японец, приет в Пунахоу, и една от най-големите звезди, които някога са имали.

Ала помните ли какво се случи тогава? Таклер от „Маккинли“, коленичил с единия крак на земята, скочи и полетя като пожарна кола след брат ми и макар Тад да бягаше превъзходно, този играч се носеше по-бързо и от вятъра и на петярдовата линия — представяте ли си колко малко оставаше? — събори брат ми и спаси играта. Всички знаете кой беше той. Беше другият ми брат, Горо, онзи, който искаше да учи в „Джеферсън“, но не го допуснаха.

А ето защо ви разказвам тази история. Горо можеше да се позабави и да позволи на Тад да отбележи победния тъчдаун и да стане героят на годината, но той нито за миг не се поколеба да изпълни дълга си. Събори собствения си брат на петярдовата линия и извоюва победата на своя отбор. Така сме възпитани от родителите си ние, братята Сакагава. Дълг, дълг, дълг.

Но искам да ви кажа и нещо по-важно. Знаете ли къде е сега великолепният халфбек Тадао Сакагава? Лежи в едно дере, погребан под войнишки кръст. Той даде живота си за Америка. А къде е брат му, Минору Сакагава? Лежи погребан под войнишки кръст в една котловина. Той също даде живота си за отечеството. Ние, братята Сакагава, сме и такива: твърди, решителни, безкомпромисни бойци.

Можете да бъдете сигурни в едно. Ако моят брат Горо Сакагава беше комунист, в което го обвинявате, аз лично бих го прогонил от островите. Никога не бих престанал да се боря с него. Щях да го спра по същия начин, както той спря Тадао, защото няма да си позволя никакви компромиси с комунизма.

Но Горо Сакагава не е комунист — продължаваше той и гласът му зазвучаваше по-твърдо. — Той е отличен профсъюзен водач и добрите дела, които е вършил за трудовите хора от Хаваите, са неизброими. Аз съм за такива профсъюзни дейци и искам този факт да стане широко известен. Горо и аз сме двете остриета на един и същи меч — той в профсъюзите, аз в политиката. Ние искаме да премахнем старите и несправедливи порядки, да съсечем останките от феодализма.

Накрая гласът му придобиваше убеждаващ тон:

— И нито Горо, нито аз ще се спрем, защото помним деня, когато нашият баща ни заведе в стария лагер в плантацията на Кауаи и ни показа бараките, през които надзирателите минавали с камшици и налагали земеделските работници. Тогава се заклехме, че на това ще бъде сложен край. А сега, господине, вие, който попитахте за комунизма, аз пък искам да ми отговорите на два въпроса: къде бяхте вие, когато моите братя Тадао и Минору пожертваха живота си за американската демокрация? Направили ли сте нещо за пречистването на демокрацията, която те спасиха, сравнимо със стореното от Горо и мен? Моля ви, елате след срещата да поговорим и ако можете да се похвалите и с половината от онова, което сме постигнали ние, ще ви прегърна като изключително добър американец, защото, братко, вие, както и аз, положително не сте комунист.

На това място публиката винаги аплодираше бурно и когато за пръв път чу този отговор, Черния Джим Маклафърти възкликна:

— Господи, непременно трябва да пращаме между слушателите някого, който да задава този въпрос всяка вечер! Никога не съм чувал по-добър отговор. Демагогията в своята стихия! Ти, разбира се, знаеш коя е стихията на демагогията? Ораторското изкуство!

Но Шиг отказа да се възползва от услугите на подставено лице. Опасяваше се неговата убедителност да не загуби от силата си, защото отговорът му имаше едно много важно достойнство: в повече от половината случаи апострофиралият го идваше да поговорят за дните в армията или за неприятни преживявания на родителите си в плантациите, така че враждебно настроените фактически се превръщаха в негови привърженици, а „това май е най-доброто, което може да се очаква от един отговор“, както изтъкваше Маклафърти.

Ала думата „демагогия“ се загнезди дълбоко в съзнанието на Шиг. „Нима може да ми се припише това провинение?“ — питаше се той и като анализираше знаменития си отговор пасаж по пасаж, успяваше да намери обяснение за всичко, докато накрая не стигнеше до онази част за надзирателите. Там винаги засичаше. Какво точно се бе случило? „Веднъж надзирател напердашил баща ми. Първия път, когато татко ни описа това, той каза истината: «Ето тук ме би тогава онзи луна». А после семейството ни изгради своята легенда: «Ето тук надзирателите редовно ни биеха». И накрая се стигна до: «Ето тук надзирателите биеха редовно всички японци».“ И му стана ясно, че подобно изопачаване на истината действително е най-долнопробна демагогия, защото поддържа омразата между общностите, а дори тя да бе основателна, бе най-добре да бъде погребана дълбоко в паметта, да бъде забравена. Но тази реч събираше гласове и една вечер, след особено бурен митинг, той открито постави въпроса пред Черния Джим Маклафърти:

— Не мислиш ли, че трябва да изхвърля онзи пасаж за надзирателите, които биели японците?

Черния Джим Маклафърти караше бавно своя стар понтиак по булевард Капиолани и известно време не каза нищо. Сетне неохотно изрече:

— Той носи гласове.

— Попитах те какво мислиш за него — настоя Шиг.

— Ами като чуя, че наближава, обикновено излизам на улицата — призна си Черния Джим. — За всеки случай, да не би да ми се доповръща.

Шиг изхвърли тази част от своята демагогска реч. Ала когато Горо смъкна платното от стенописите в новата сграда на профсъюзите, видя, че на тях е нарисуван лагер на земеделски работници с надзиратели, които с камшици си пробиват път между хората, и си помисли: „В това е най-голямата беда от грешките. Все някой ще ги запомни… и ще ги повтори злонамерено“.

 

 

Когато кампанията достигна връхната си точка, усложнена от процеса срещу комунистите, в офиса на Шигео дойде посетителка, за която никога не бе чувал и от чието съществуване бе изненадан. Тя бе млада, двадесет и шест годишна хаолка с необикновена бледолика красота. Каза нервно:

— Името ми е Ноелани Хейл Джандърс. Разведена съм, но не съм си възвърнала моминското име. Хареса ми онова, което говорихте по радиото, и искам да участвам във вашата кампания.

— Как, казахте, ви е името? — попита Шиг.

— Всъщност се казвам Ноелани Хейл — обясни тя.

— От кои Хейлови?

— Хоксуърт Хейл ми е баща.

— Седнете — едва успя да промърмори Шиг. Овладя се и попита: — Сигурни ли сте, че добре сте чули онова, което казах, госпожо Хейл?

— Госпожа Джандърс — поправи го Ноелани. — Не сте ли чели за развода ми? Голяма мръсотия беше.

— Не — рече с извинителен тон Шиг.

— Много добре разбирам какво говорите, сенатор Сакагава, и възгледите ви се покриват с моите.

— А чухте ли какво казах за поземлената реформа? — настоя той.

— Тъкмо това имам предвид — отвърна Ноелани с безупречното си бостънско произношение.

— Много ще огорчите баща си, ако се включите в моята кампания — предупреди я Шигео. — Всъщност вероятно ще навредите и на мен.

— Следвала съм политически науки в Уелсли — твърдо отговори тя.

— В Уелсли ли сте учили? — изненада се Шиг.

— По същото време, когато вие бяхте в Харвард — рече Ноелани. — Ейми Фукугава ви забеляза на един симфоничен концерт.

— Какво прави Ейми? — попита той.

— Омъжи се за китаец. Родителите и на двамата се отказаха от тях, така че си живеят много щастливо в Ню Йорк. Той е адвокат.

— Разбирате ли онова, което казвам за поземлената реформа, госпожо Джандърс? Как то ще се отрази на баща ви и неговите приятели?

— Интересува ме само едно — отбеляза Ноелани. — Когато говорите за разбиване на големите имоти…

— Не съм сигурен, че някога съм си служил с такива изрази — поправи я той. — Аз твърдя, че на едрите собственици не бива да се разрешава да задържат имотите, които сами не използват за продуктивно земеделие.

Ноелани въздъхна с облекчение и каза:

— А вашата система допуска ли някакви преференции за земите, които се използват целесъобразно за производството на захарна тръстика и ананаси?

— Вижте, госпожо Джандърс — извика Шиг — явно не съм бил достатъчно ясен по този въпрос.

— Не бяхте — рече тя. — Тъкмо затова ми се искаше да ви помогна, защото знам, че сте твърде умен, за да не помислите за основния проблем на земеделието тук.

— Кой проблем имате предвид? — попита експертът.

Тя взе две книги и ги сложи на бюрото.

— Нека тази книга да са Хаваите, а тази — Калифорния. Проблемът ни се състои в това, да вземем от Калифорния всичко, от което имаме нужда, като храна, строителни материали, луксозни стоки, и да го докараме тук, на Хаваите. Както и да го платим след получаването. Да си представим, че тази мастилница е наш кораб. Можем да го товарим в Калифорния всеки ден от годината и да превозваме на Хаваите онова, от което се нуждаем. Обаче как ще плащаме? И какво ще превозва корабът по обратния път до Калифорния, тъй че да не пътува празен, което би удвоило транспортните разходи за всяка стока?

Тя замълча, а Шигео тръсна мастилницата върху книгата „Хаваи“ и каза:

— Много добре ми е известно, че по обратния път корабът трябва да превозва товари от рода на захарта и ананасите. Продажбата на селскостопанска продукция ни осигурява средствата, от които живеем, и всеки товар захар и ананаси за континента ни дава възможност да платим товар храна и дървен материал, който получаваме оттам. Зная това.

— Но определено не го обяснявате на хората — критично отбеляза Ноелани. — Защото същината е в следното: вие, борбените млади японци, непременно трябва да успокоите Хаваите, че използваните по своето предназначение земеделски земи ще бъдат защитени в името на общото благополучие. Що се отнася до парцелите, които се крият покрай съобразените със закона стопанства и се пазят за необлагана с данъци спекула, струва ми се, дори баща ми е убеден, че те трябва да бъдат разпродадени на хората.

— Споменахте за помощ. Какво имате предвид?

— Бих искала да ви помогна да дадете словесен израз на онова, за което току-що говорихме, за радиото и телевизията. То ще ви донесе победата в изборите.

— Защо дъщерята на Хоксуърт Хейл ще иска да помага за изборната победа на един японец? — подозрително попита Шиг.

— Защото обичам тези острови, сенаторе. Моите предци са били тук много преди да пристигнете вие, затова е естествено да съм загрижена какво ще стане с Хаваите.

— Би трябвало да сте републиканка — рече Шиг.

— В момента те са изхабени — отвърна Ноелани. — Достатъчно дълго съм живяла с изхабени хора, тъй че съм готова да приема нови идеи.

Шиг беше сигурен, че като види колата на дъщеря си с яркочервения плакат на бронята „Изберете отново сенатор Шигео Сакагава!“, оглавяващият Форта ще експлодира, но вместо това се случи нещо напълно неочаквано. Един следобед в кантората на „Маклафърти и Сакагава“ влезе Хонконг Кий и седна при Шиг.

— Ще си навлека големи неприятности, ако приятелите ми републиканци ме видят тук — каза китаецът.

— Какво става? — поинтересува се Шиг.

— Имам голяма изненада за теб, Шигео — отвърна с доверителен тон Хонконг.

— Неприятна ли е? — взря се в него Шиг, защото в предизборния период всеки посетител го плашеше.

— В известен смисъл — призна Хонконг. — Хоксуърт Хейл и неговите момчета ми възложиха да те попитам какво ще кажеш, ако те включат в управителния съвет на корпорацията „Уипъл ойл импортс“. Смятат, че един умен млад японец в ръководството би им помогнал да продават повече бензин на клиентите японци.

Шиг бе съвсем неподготвен за подобно предложение и внимателно се взря в Хонконг. Харесваше отракания китаец и беше благодарен за онова, което бе сторил за неговото семейство, независимо от мотивите му. Но беше отвратен, че се е оставил Форта да го използва така грубо в своя опит за политическо изнудване. С усилие обузда гнева си и отвърна хладно:

— Форта не може да ме купи и да ме отклони от поземлената реформа, кажи им го.

Хонконг моментално разбра в какво неблагоприятно положение се е озовал, но вместо да покаже смущението си, рече спокойно:

— Ако цената ти беше толкова ниска, никой от Форта нямаше да те кани, Шигео. Те са наясно, че ще се бориш докрай за разпределението на земята. Но това не ги тревожи особено. Разбират, че е неизбежно.

— Значи точно в този момент ми предлагат най-обикновено директорско място?

— Не, Шигео, в това има логика. Преди две години поискаха от мен да им посоча обещаващи млади японци. Аз казах „Шигео“. Миналата година пак ме попитаха. Казах „Шигео“. Това не е прибързано хрумване. Форта от дълго време те има предвид.

— Няма да е почтено спрямо моите хора, ако се присъединя към главния им враг — заинати се той.

— Като те изберат отново, Шигео, може би ще престанеш да говориш за „твои хора“. Цялото население на Хаваите са „твои хора“ и ще е най-добре вече да започнеш да мислиш по този начин.

— Приема ли служба от Форта, всеки японец на Хаваите ще каже, че съм станал предател — реалистично отбеляза Шиг.

— Виж какво, Шигео — поправи го находчивият китаец — ти ще си предател на своите хора, ако не приемеш работата във Форта, при твоите собствени условия. Нали целта на избирането ви в държавните органи — а ти знаеш каква солидна поддръжка получавате от мен вие, младите японци — е вашето присъединяване към интегрираната общност на хавайското население? Непременно трябва да влезеш в управителните съвети. Непременно трябва да бъдеш назначен в попечителските съвети на големите имения.

— Попечителски съвети ли? — прихна Шиг. — След всички онези лозунги, които съм вдигал за едрите земеделски имоти?

— Точно така — отвърна Хонконг. — Защото, ако покажеш, че си заинтересован, до края на годината ще бъдеш предложен за попечител.

— От кого? — предизвикателно попита младият сенатор.

— От Хоксуърт Хейл и мен — троснато отвърна Хонконг. И когато упоритият японец млъкна, китайският банкер му обясни своите виждания за Хаваите: — Хаолите са по-хитри, отколкото си мислех, Шигео. Най-напред експлоатираха хавайците и ги захвърлиха. После доведоха баба ми и я захвърлиха. Сетне взеха баща ти и го зарязаха, щом филипинците им се сториха по-добри. Те винаги избират най-добрия, тези хаоли, и аз ги уважавам за това.

Разбираш ли, аз работих къртовски, показах им, че умея да търгувам с недвижима собственост по-добре от тях, и те ме взеха за партньор. И други образовани китайци вече си проправят път. Ако вие, способните млади японци, не започнете наистина бързо да се включвате в реалното управление на Хаваите, това ще означава само, че не сте достатъчно умни, за да сте нужни някому. Да спечелиш изборите е лесно, Шигео, защото можеш да разчиташ, че глупаците ще ти направят тази услуга, ала истинската проверка е да пробиеш в управителните съвети, в ръководствата на училищата, да станеш директор в някой от тръстовете. Защото там ще те избират най-умните хора на Хаваите. Искам да влезеш в този управителен съвет, Шигео.

Младият японец мисли дълго. Ако приемеше, би станал духовен предател на семейството и класата си. Нямаше да може да казва на приятелите си: „По нивите на Кауаи надзирателите са налагали нашите бащи с камшици. Е, сега това време е вече минало“. Би загубил сладкото чувство за солидарност, което изпитваше, когато Горо и другите млади японци роптаеха: „Ние с нищо не сме по-лоши от хаолите“. Би загубил толкова много от онова, което го бе карало да се бори!

Опита се да спечели време.

— Хонконг, трябва да знаеш, че каквото и да ми предлага Форта, аз ще продължа да се боря за тази поземлена реформа.

— По дяволите! — викна Хонконг. — Та те те искат тъкмо защото ще се бориш за нея! Те знаят, че си прав, Шигео.

— Добре! — изръмжа младият сенатор. — Кажи им, че след изборите ще поема работата.

— След изборите това няма да има никакво морално въздействие — възрази Хонконг.

— След изборите! — повтори Шигео и се посвети с още по-голям плам на кампанията, която щеше да промени живота на Хаваите, защото двамата с Черния Джим Маклафърти бяха съставили безупречна листа от млади японски ветерани. Всичките момчета бяха получили образование на континента. Някои от говорещите по митингите бяха без ръце, изгубени в Италия, или без крака, простреляни във Франция, и само да бяха поискали, можеха да се появят с отрупани с ордени и медали гърди. За разлика от кандидатите при всички предишни избори, тези сериозни младежи говореха по въпросите на поземлената реформа и разясняваха диаграмите на сенатор Шигео Сакагава. Във въздуха се чувстваше някаква приповдигнатост, сякаш този октомври бе един интелектуален април, през който идеите покълват.

Една вечер, докато караше Шигео към дома след четири митинга на открито, Ноелани Джандърс каза:

— Шиг, днес за момент ме споходи чувството, че ще спечелим мнозинство и в парламента, и в сената. Има реална възможност да бъдат избрани страшно много млади японци. Безкрайно вълнуващо е.

 

 

Сетне кампанията се обърка напълно, поне що се отнася до Шигео Сакагава, защото един ден без всякакво предизвестие от японски товарен кораб слязоха старият Камеджиро и прегърбената му жена, взеха автобуса за Какаако и заявиха:

— Решихме да живеем в Америка.

Горо и Шиг ги прегърнаха топло, доколкото упоритият им, твърд като скала баща го позволи, и се опитаха да разберат причините за внезапната промяна на плановете им. Всичко, което успяха да изкопчат от Камеджиро, бе:

— Прекалено съм стар тепърва да се уча как се използват тези проклети японски тоалетни. Не мога толкова дълго да стоя наведен. — Не пожела да каже нищо повече.

Госпожа Сакагава си разреши да изпусне няколко намека. Веднъж отбеляза:

— Старецът каза, че в Америка така се бил размекнал, та вече не го бивало за истински японец.

Друг път рече със съжаление:

— Когато човек не си е бил на село цели петдесет и две години, като се върне, нивичките му се виждат по-малки.

От свое име каза само:

— През зимата Вътрешно море е така ужасно студено!

Веднъж, в края на октомври, когато бе особено неспокоен във връзка с изборите, Шигео се сопна на баща си:

— Виждал съм стотици като вас да напускат Хаваите с думите: „Връщам се в най-великата страна на света!“. Ала като си дойдете, тя вече не ви харесва чак толкова, нали?

За негова изненада старият Камеджиро приближи, сетне се отдръпна и го зашлеви няколко пъти.

— Ти си японец! — каза яростно той. — Гордей се с това!

 

 

Госпожа Сакагава бе взела със себе си куп нови снимки на момичета от префектура Хирошима и ги подреди на кухненската маса да им се любува, ала синовете не показаха никакъв интерес и тя ги прибра натъжена. Една нощ, когато не можеше да заспи, видя, че най-малкият й син бе докаран от хаолска девойка. Стори й се, че той я целуна. Извика съпруга си и двамата гневно се нахвърлиха върху Шигео:

— Хаолка ли те докара?

— Да — отвърна младият сенатор.

— О, не! — простена майка му. — Камеджиро, поговори му!

Ожесточеното спречкване продължи няколко часа, старият Камеджиро крещеше:

— Ако се забъркаш с хаолка, цяла Япония ще се срамува от тебе!

Госпожа Сакагава бе убедена, че самите богове са й внушили да се върне в Америка навреме, за да спаси сина си от подобен непоправим позор. Тя проплака:

— Как можеш да се прибираш с хаолка, след като ти разказах за всичките тези добри момичета от Хирошима?

Изречени бяха жестоки закани и майката на Шигео рече:

— Това е почти толкова лошо, колкото да се ожениш за корейка.

Горо, който междувременно се бе събудил, се намеси:

— Някой да е споменавал нещо за женитба?

А госпожа Сакагава отвърна:

— Навсякъде все същото: хаолки, корейки, окинавки, ета — всичките се опитват да оплетат в мрежите си почтените японски момчета.

Това вече дойде много на Горо, който я посъветва:

— Мамо, защо не идеш да си легнеш?

Но тя съзря в по-големия си син живото доказателство за един провален живот, отново се разплака и занарежда:

— Ти не искаше да ме слушаш. Направи каквото си бе наумил, ожени се за момиче от Токио и виж какво стана. От мен да го знаеш, Шигео, хаолките са по-лоши и от момичетата от Токио. Много по-лоши.

Горо напразно молеше:

— Шиг, кажи й, че няма да се жениш за това момиче!

— Видях го, че я целуна! — извика майка му.

— Мамо — кресна Горо — аз пък целунах миналата вечер една филипинка. Но няма да се женя за нея.

Госпожа Сакагава прекъсна нравоученията си, отпусна ръце, зяпна сина си и тъпо повтори:

— Филипинка? — Самата мисъл за това бе така отблъскваща, че тя не успя да намери думи, с които да го заклейми, затова се обърна рязко кръгом и отиде да си легне. С китайските, окинавските, дори корейските момичета човек можеше да се бори. Но филипинка!

Когато старите излязоха, Горо попита тихо:

— Между теб и хаолката няма нищо, нали?

— Не съм много сигурен — отвърна Шигео.

— Виж, блала — рече Горо, връщайки се към старото и мило на сърцето обръщение от жаргона на тяхното детство — тя е Хейл, Джандърс, хаолка, разведена — всичко това наведнъж. Не се и опитвай. Силен си, но не чак дотам.

 

 

На Хаваите никога няма да бъде забравен денят на изборите през 1954 година. Около изборните бюра се танцуваше хула. Кандидатите носеха гирлянди от планински цветя и черпеха хаолите със сандвичи, а японците — със суши. През целия ден гърмяха оркестри и камиони с дълги знамена си пробиваха път през тълпите по улиците. Беше шумен, празничен, прекрасен ден и вечерта, когато гласовете бяха преброени, Хаваите с изненада и болка разбраха, че за пръв път, откакто се бяха присъединили към Америка, и двете камари ще бъдат контролирани от демократите. Завинаги бяха отминали дните, в които републиканците начело с Форта можеха безнаказано да се разпореждат на островите.

Сетне, към полунощ, когато наближаваше да се реши окончателно съдбата на всеки от съперниците, стана ясно и още нещо, по-стряскащо от първото. Мнозинството от победилите демократи щяха да бъдат млади японци. В сената японците спечелиха седем от петнадесетте места. От тридесетте места в парламента заеха четиринадесет. Четирима от седемте общински съветници на Хонолулу щяха да бъдат също японци. Хюлет Джандърс седеше мрачен с Джон Уипъл Хоксуърт и братята Хюлет и в полунощ бе принуден да преглътне неприятния факт.

— Господа, отсега нататък ще ни управляват от Токио. И Бог да ни е на помощ.

Екипът на Черния Джим Маклафърти, състоящ се от блестящи млади ветерани от войната, с един замах бе завладял властта. Средната им възраст беше тридесет и една години. Средният брой на тежките им ранявания през войната бе две. Средният брой на ордените и медалите — четири. Имаха научни степени от големите университети на континента като Харвард, Колумбия, Мичиган и Станфорд и, събрани заедно, щяха да бъдат най-образованата, удостоената с най-много почетни награди група депутати, избрана този ден във всичките четиридесет и осем щата на Америка; нямаше да има по-добри законодателни органи от тези, съставени от сериозните млади японски юристи на Хаваите.

Доста по-напред в тези мемоари, когато през 1916 година пияният луна фон Шлем нашиба несправедливо болния японски работник Камеджиро Сакагава, аз предрекох, че това ще има исторически последствия, които ще се проявят след близо четиридесет години. Сега, в деня на изборите през 1954 година, дойде разплатата за онова старо и почти забравено събитие. Японците, убедени, че отрудените им родители са били малтретирани от надзирателите, гласуваха против отговорните за този произвол републиканци. С помощта на ораторското изкуство единственият произвол на фон Шлем бе превърнат във всекидневни побои. В началото на кампанията сенатор Сакагава, който не би трябвало да допуска подобна грешка, използва това произшествие, за да спечели гласовете на японците, но по-късно прояви почтеността да се откаже от такъв похват за разпалване на тълпата. По време на работническите вълнения, които разтърсваха нашите острови, Горо Сакагава първоначално също използваше тази случка, за да възпламенява своите хора, но след време и той размисли и престана с безотговорните си тиради. Въпреки това в продължение на няколко месеца от 1954 година в нашето общество сякаш се бе появил дълбок разкол, противопоставящ японците на хаолите. Ала братята Сакагава имаха куража да отхвърлят съблазните на този опасен курс. Те помириха хаолите и японците, което им прави чест. И ако в хавайската история има човек, когото с удоволствие бих удушил, това е онзи случаен, лекомислен луна фон Шлем. По милостта на боговете нашите острови най-сетне прогониха злото, което той така необмислено бе отприщил.

Към два часа сутринта, когато дойдоха всичките резултати от изборите и победилите демократи бяха засипани с поздравления, Черния Джим Маклафърти се отпусна на стола си в щаба и предупреди сенатор Сакагава:

— Тези избори ще забавят признаването ни за щат. Миналата година нашите неприятели ни отхвърлиха под претекст, че Хаваите не били готови — японците не били американизирани. Сега, като чуят резултатите, пак ще ни отхвърлят. Този път, защото вие, азиатците, прекалено сте се американизирали. Но независимо дали някога ще бъдем признати за щат, или не, ние ще изградим едни прекрасни Хаваи.

Размишленията му бяха прекъснати от влизането на един мъж, когото никой не очакваше да види тук, защото се появи не друг, а строгият Хоксуърт Хейл, облечен в черно палто, в ръцете с гирлянд от мейл, чийто аромат се усети дори през тютюневия дим и врявата. Повелителят на Форта мрачно огледа непознатото помещение, видя Шигео Сакагава сред група ликуващи приятели и забеляза яркочервеното червило на жълтата му буза — очевидно го бяха целували непознати. Хоксуърт Хейл пристъпи към най-важния между победителите в изборите за Сената, подаде ръка и каза:

— Моите поздравления.

Сетне положи гирлянда върху раменете на младия японец и добави:

— Ще ме извиниш, но няма да те целуна.

— Аз ще го сторя вместо тебе, татко — рече Ноелани и прибави своето червило към колекцията.

Хоксуърт Хейл изучава известно време победилия сенатор и попита кисело:

— Защо никой от вас, умните млади хора, не е републиканец?

— Никога не сте ни канили — отвърна с нервен смях Шиг.

Отчетливо, така че много хора да го чуят, Хоксуърт Хейл каза:

— Е, този път искам да го приемеш като официално предложение, сенатор Сакагава. Каня те да влезеш в управителния съвет на „Уипъл ойл“. За мен ще е гордост да работя с човек като тебе.

Тълпата ахна, а Шигео отвърна:

— Ще поема поста на следващата сутрин, след като внеса своя законопроект за поземлената реформа. Е, в случай че още ме искате.

— Щеше да си глупак, ако бе приел да започнеш преди това — рече Хоксуърт. След тези думи гордият самотен мъж, потомък на мисионерите и владетел на островите, се извини и напусна тържеството, където не се чувстваше напълно в свои води. Когато си отиде, приятелите на Шигео се развикаха:

— Господи! Та той покани в свой управителен съвет един японец!

Ноелани отбеляза:

— Не това е важното. Вижте! Баща ми подари на Шиг гирлянд от мейл! Връчен от него, той е нещо повече от корона!

 

 

Позволявам си да говоря за тези събития с известен авторитет, защото съм участник в тях. Познавах тези „златни мъже“: лиричното момче от плажа Кели Канакоа, ловкия китайски банкер Хонконг Кий и всеотдайния японски политик Шигео Сакагава. Свидетел съм как те станаха неразделна част от новите Хаваи.

Аз бях този, който организира коалицията, дала отпор на радикалната поземлена реформа на сенатор Шигео Сакагава. Аз бях този, който предупреди Ноелани Джандърс да не си позволява ненужната лудост на една любов с японски младеж, и пак аз казах честно на Шигео Сакагава, че ще навреди на кариерата си, ако допусне това. Защото ерата на „златните мъже“ не налага да се смесва кръвта, а само идеите да се сблъскват на равна нога, оставайки свободни, за да се обогатяват взаимно и да носят нови плодове.

На петдесет и шест годишна възраст аз, Хоксуърт Хейл, открих, че също съм един от тези „златни мъже“, които имат очи както за Запада, така и за Изтока, скъпят изключителното ни минало и предвиждат неясното бъдеще. И всичко, за което писах в тези мемоари, е много близко на сърцето ми.