Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hawaii, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Боян Николаев; Леда Милева; Йова Тодорова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7976

 

 

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Йорданка Пенкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7977

История

  1. — Добавяне

V
От вътрешно море

През 1902 година, когато завърши възстановяването на Чайнатаун в Хонолулу, в едно откъснато от света селце на Хирошима кен[1], в южния край на най-големия японски остров, упорито продължаваха да се придържат към древния обичай за ухажване. Всички знаеха, че е смешен, но може би тъкмо по тази причина даваше добри резултати.

Когато някой напращял младок откриваше подходяща за женитба девойка, той не говореше направо с нея, нито пък канеше нейна приятелка, за да разкрие намеренията си. Вместо това се изхитряше да се изпречва на пътя й десетки пъти в седмицата. Да речем, неговата избраница върви под криптомериите[2] от шинтоисткото светилище към къщи, а той внезапно ще се появи — безмълвен, мрачен, скован — като човек, който току-що е видял привидение. Или пък, връщайки се с рибата от магазина, тя неочаквано ще зърне развълнувания, но сдържан младеж да я гледа настойчиво.

Неговата роля в тази странна игра изискваше да не говори, да не споделя тайната си с никого. Що се отнася до нея, правилата я задължаваха нито за миг, дори с трепване на ресниците, да не издава, че знае какво прави той. Момчето изникваше тихо пред нея, а тя отминаваше, сякаш не го е забелязала. Но, разбира се, ако девойката бе благоразумна, щеше да намери начин да окуражи ухажванията, тъй че накрая той да изпрати родителите си при сватовниците, които пък да започнат официалните разговори с нейните родители. Защото едно момиче от това село никога не можеше да каже кой от навъсените, раздирани от желания младежи щеше да се превърне в сериозен кандидат. И по някакъв мистериозен, никому непонятен докрай начин, без да го поглежда и дори без някога да е говорила с него, тя показваше, че е готова.

Ако не се броят видовете от царството на пернатите, при които ухажването се осъществява с помощта на почти същия ритуал, това сексуално предизвикателство бе между най-странните на земята, но в селцето от Хирошима кен вършеше работа, защото включваше и една допълнителна стъпка, за която още не съм споменал и към която именно бе прибягнал младият Камеджиро Сакагава.

През 1902-ра той бе на двадесет години: недодялан, кривокрак нисък младеж с гърди като бъчва и лице на булдог, с тъмна гладка кожа и черна като смола коса. Имаше мощни ръце, които стърчаха настрани от тялото, сякаш мускулатурата им бе прекалено обемиста, за да бъде свита, и създаваше впечатление на висок метър и петдесет и пет заряд груба сила, кипящ от жизнени нагони, ала объркан, защото не разполагаше с подходящ обект, върху който да ги излее. С други думи, Камеджиро бе влюбен.

Влюби се в същия ден, в който съветът на семейство Сакагава реши той да замине с кораба за Хаваите, където имало колкото щеш работа в плантациите за захарна тръстика. Чувствата му не бяха реакция на перспективата да напусне дома си, защото за него не бе тайна, че родителите му, обременени от грижата за осем деца и една възрастна жена, не са в състояние да набавят достатъчно ориз, за да изхранват семейството. Сам бе свидетел колко рядко се появяваше на трапезата им риба (а месо — изобщо никога), тъй че бе готов да замине.

Случи се късно един следобед. Застанал в малкото оризище на семейство Сакагава, той бе отправил поглед към проблясващите острови във Вътрешно море и в този ярък миг, докато клонящото на запад слънце играеше върху най-красивите от всички води, разбра, че може би напуска Хирошима кен завинаги. „Казах, че ще отида само за пет години — твърдоглаво промърмори на себе си той — но може да стане какво ли не. Може вече да не видя тези острови. Може никога повече… да не ора тази нива.“

И го завладя разяждаща мъка, защото между всичките земи, които бе в състояние да си представи, на света положително нямаше по-прекрасен кът от тези ниви по крайбрежието на Хирошима кен.

Камеджиро не можеше да бъде наречен поет и при най-свободно тълкуване на това понятие. Той дори не беше грамотен, нито пък някога бе виждал книжка с картинки. Вкъщи не говореше много, а сред младежите в селото бе известен по-скоро с умението да се бие, отколкото с красноречието си. Никога не бе обръщал внимание на момичетата и макар за повечето неща да следваше съветите на баща си, упорито отказваше да помисли за женитба. Ала сега, докато стоеше в колебливата светлина преди здрачаване, за пръв път видя страната на своите предци през призмата на историята, страстите и любовта — на мъжете понякога се случва да възприемат по този начин земята, върху която са израсли — и изпита огромно желание да протегне ръце и да задържи залязващото слънце. Искаше му се да продължи духовната прегръдка с жалката нивица, с която така се бе сраснал. „Може никога да не се върна! — каза си той. — Само как прогаря слънцето своя път в морето! Ще речеш, че…“ Той не облече мислите си в думи, но както стоеше насред оризището, до глезените в тиня, бе завладян от неудържим копнеж. Колко прекрасна беше неговата страна!

Все още във властта на това настроение, младежът потегли към къщи, защото, както повеляваха японските обичаи, всички оризови ниви бяха събрани на едно място, докато домакинствата, към които принадлежаха, бяха скупчени в малки селца. Тази орна земя не се прахосваше за строеж на къщи, затова селяните трябваше да изминават от нивите до домовете си значително разстояние. И така, онази вечер дребният, подобен на булдог Камеджиро Сакагава с щръкналите настрани мускулести ръце вървеше към къщи. Да бе срещнал мъж, който някога го е обидил (нещо обикновено в селския живот), той без съмнение веднага би го напердашил, защото му се струваше, че му се иска да се бие. Но се случи друго: както крачеше по пътеката, зърна в края на селото девойката Йоко и макар преди това да я бе срещал често, едва в този миг, когато я видя да върви с леко развята от вятъра дреха и с бяла работна забрадка на главата, си даде сметка колко близка е тя до духа на тази земя и изпита почти непреодолимо желание да я дръпне настрани от пътеката, в оризовата нива, и да свърши работата без никакво бавене.

Вместо това спря безмълвен, докато тя приближи. Очите му я следваха, дебелите му ръце трепереха и когато мина край него, девойката разбра, че този Камеджиро, дето е избран да замине за Хаваите, през следващите дни непрекъснато ще я наблюдава. Започна да поглежда за него на най-странни места и той наистина се оказваше там — безизразен, несвалящ очи от нея, с непохватно висящи ръце. И без да показва дори с едно потрепване, че го е забелязала, тя му предаде идващото от вековете послание: „Няма да сбъркаш, ако го направиш“.

Ето защо, в една мека пролетна вечер, когато оризищата бяха започнали да се обагрят в нежнозелено — сладко обещание за бъдещата реколта, Камеджиро Сакагава тайно се преоблече в традиционните одежди на нощните любовници в Хирошима кен. Сложи си най-хубавите панталони, чистите сламени сандали и риза, която не мирише. Най-подозрителната част от облеклото му обаче беше увитата около главата маска от бяло платно, която покриваше носа и устата. Подобаващо издокаран, той се измъкна от дома на семейство Сакагава по една странична пътека, стигна до къщата на Йоко и чака няколко часа, докато обитателите й приключиха с работата за деня, угасиха светилниците и по плъзгащите се врати престанаха да се мяркат сенки. Като се увери, че Йоко си е легнала и родителите й най-вероятно са заспали, той се прокрадна до нейната стая, която бе открил след дълги наблюдения на къщата. По някакъв тайнствен, известен само по селата начин тя бе предусетила, че ще я посети тъкмо тази нощ, плъзгащата се врата бе оставена незаключена и маскираният Камеджиро в миг се шмугна вътре.

Йоко го видя на бледата лунна светлина, но не каза нищо. Без да маха маската, защото така повеляваше обичаят, той се промъкна до леглото и сложи лявата си ръка на бузата й. После взе дясната й ръка в своята и хвана пръстите по определен начин, който още от раждането на Япония имаше едно-единствено значение, „Искам да спя с тебе!“, а тя по собствена воля промени положението на неговите пръсти, което пък открай време означаваше „Може“.

Без да пророни дума, без дори за миг да смъкне маската, Камеджиро тихо се мушна в постелята на влудяващото го момиче. Тя не му разреши да свали дрехите й, защото знаеше, че после ще трябва бързо да направи много неща, но това не затрудни Камеджиро и след няколко мига на непохватно упорство той я подготви да го приеме. Дори в разгара на страстта Йоко не промълви и дума, а когато двамата се отпуснаха в пълно удовлетворение и той заспа като животно, не докосна маската, тъй като нейното предназначение беше да я пази. Тя би могла да го отблъсне във всеки момент от любовната прегръдка и той щеше да е принуден да си тръгне. На следващия ден можеше да се срещнат на селската улица (както и щяха да се срещнат) и никой от двамата нямаше да се чувства неловко, защото, докато маската бе на мястото си, Йоко нямаше да знае кой е бил в стаята й. Докато маската го пазеше, Камеджиро нямаше да бъде подложен на унижение, нито пък щеше да пострада репутацията му. Каквото и да кажеше или да стореше Йоко, то не можеше да го засрами, защото официално него го нямаше там. Традиционният начин на ухажване в Хирошима беше глупава система от правила, но вършеше работа.

Когато Камеджиро се събуди, за момент не успя да си спомни къде се намира, а сетне усети тялото на Йоко до себе си и сега вече двамата започнаха да се милват като истински любовници. Дългата нощ напредваше и когато се любеха сладко за трети път, те станаха по-безразсъдни: изцяло погълнати от радостта на притежанието, неразумно вдигнаха много шум, бащата на Йоко се събуди и се развика:

— Кой е в къщата ми?

Подчинявайки се на правилата, Йоко веднага изпищя:

— О, какъв ужас! Някакъв мъж се опитва да се промъкне в стаята ми! — И продължи жално да ридае, докато из цялото село заблещукаха светлини.

— Някакво животно се опитва да изнасили Йоко сан! — изкрещя една старица.

— Трябва да го убием — извика бащата на Йоко, нахлузвайки панталоните си.

— Семейството ни е опозорено завинаги! — вайкаше се майката.

Тъй като всяка от тези фрази бе викана в нощта с точно същата интонация векове наред, всички знаеха как да ги разбират. Но от първостепенно значение за запазване на семейното достойнство бе цялото село да се събере и да тръгне да търси изнасилвана. Нощната процесия, водена от разгневения баща на Йоко, вече се оформяше.

— Видях мъж, който побягна по този път! — съобщи старицата.

— Мръсен злодей! — процеди друг. — Да посегне на девойка!

Селяните тичаха насам-натам и диреха изнасилвача, но много внимаваха да не правят две неща: не проверяваха младежите в селото, тъй като това би показало кой от тях липсва и следователно е предполагаемият престъпник; нито пък поглеждаха в малката плевня, където се държеше оризовата слама, знаейки, че среднощният похитител със сигурност се крие там и че ще е твърде неловко, ако бъде открит, защото тогава всички ще трябва да се преструват, че го бият.

В плевнята при разкудкудякалите се кокошки Камеджиро обу панталоните си, изчисти калта от сандалите и прибра маската. Като свърши с това, му остана време да си помисли: „Тя е по-приятна и от морския бриз“. Но когато по-късно през деня я видя да се връща от рибарницата, погледна в друга посока, а девойката се престори, че не го забелязва, и това беше хубаво, защото все още не бе постигнато съгласие Йоко да се омъжи за него и ако тя предпочетеше да не го прави, щеше да е по-добре никой от двамата официално да не знае кой се е опитал да я изнасили. Всъщност през целия този ден и няколко дни след това Йоко беше общопризнатата героиня на селото, понеже, както изтъкна една възрастна жена: „Не си спомням някое момиче да е викало по-силно от Йоко сан, докато се бранеше от онзи ужасен мъж… който и да е бил той.“ Бащата на Йоко също получи много похвали, задето бе пробягал всяка уличка, крещейки с цяло гърло: „Ще го убия!“. Селяните казваха одобрително на съпругите си: „Онзи, който се е опитал да влезе в къщата, има голям късмет, че бащата на Йоко не го хвана“.

 

 

И тъй, последните дни преди отплаването на кораба бяха прекарани в подобни преструвки. Камеджиро, обект на голямо възхищение заради готовността му да замине за Хаваите, работеше усилено в семейното оризище не защото някой го караше, а защото обичаше да усеща как расте оризът. Съседите, чиито предци бяха обработвали околните ниви хилядолетия наред, се отбиваха да се сбогуват с него, а той казваше на всеки от тях:

— Ще се върна.

И колкото повече повтаряше тези думи, толкова по-силно вярваше, че само смъртта може да му попречи да се върне при малките, засенчени от планината и плискани от морето нивички на Хирошима кен.

Три-четири пъти в седмицата той надяваше вълшебната си маска и се промъкваше повече или по-малко скришом в постелята на Йоко. Двамата получаваха един от друг огромно удоволствие, в скриващата всичко нощ се намираха взаимно завладяващо тайнствени и без изобщо да са обсъждали въпроса, постепенно стигнаха до общото убеждение, че някой ден ще се оженят. Камеджиро, комуто нежното тяло на девойката доставяше безкрайна наслада, се молеше тя да забременее, та преди да замине за Хаваите, да е принуден да се ожени за нея. Но не му бе писано и когато настъпи последната седмица, той със запъване каза на майка си:

— След като прекарам малко време на Хаваите и ви изпратя много пари, може и да се оженя… — Гъста червенина заля тъмната му кожа и той се приготви да й се довери: — Ще поговориш ли тогава с Йоко чан вместо мен?

Но майка му отдавна бе чакала тази възможност да посъветва своя любим син и сега изля целия си запас от хирошимски мъдрости.

— Камеджиро, чувала съм, че е ужасно за един мъж да замине през океана като тебе. Не че ще те ограбят, защото ти си силен и би могъл да се справиш с подобни неща, както и с всичко останало. — Тя бе прехвърлила петдесетте, дребна женица с приведени рамене и дълбоки бръчки от безкрайните часове под слънцето. Обичаше ориз и можеше да изяде по четири купички на едно хранене, но никога не бе имала възможност да си го позволи, затова си бе останала все така мършава, както на младини, когато бащата на Камеджиро се бе промъкнал в стаята й.

— Онова, което безпокои майките, Камеджиро — заобяснява тя — е синовете им да не се оженят несполучливо. Всеки ден, докато те няма, аз ще се тревожа, защото ще си те представям в ръцете на някоя никаквица. Трябва да се пазиш от това, Камеджиро. Не бива да се обвързваш необмислено. Когато дойде време да си вземеш съпруга, накарай разсъдливи приятели да проучат потеклото й. Сега ще ти кажа нещата, които искам да запомниш.

Да си японец е най-хубавото нещо на света. Какъв прекрасен народ са японците! Трудолюбив, честен, чист народ. Камеджиро, баща ти и аз сме чували, че на Хаваите хората са безгрижни и много тъмнокожи. Ако се ожениш за някоя от тях… — Тя се разплака с истински, скръбни сълзи, след известно време отиде до висящия над огнището котел и си сипа в една паничка малко ориз. Сетне, подкрепила силите си, продължи: — Ако вземеш такава жена, Камеджиро, ние не искаме да се връщаш повече тук. Ти ще си позор за семейството, за селото и за цяла Япония.

Камеджиро слушаше внимателно, защото майка му беше много веща по тези въпроси. Тя непрекъснато следеше мълвата и през последните три седмици бе изминала двадесет и пет километра, за да разговаря с хора, до които бяха стигнали разни новини от Хаваите.

— Не се жени за китайка — твърдо рече тя. — Те са умен народ и, както ми казаха, на Хаваите имало много от тях, но не се мият толкова често като нас и колкото и да забогатеят, си остават китайци. Ако вземеш за съпруга китайка, в никакъв случай не можеш да се върнеш в това село.

Камеджиро, много мъже от Хирошима кен се изкушават да се женят за момичета от Севера. Виждал си тук някои от тези жалки същества? Те не умеят да говорят както трябва и през цялото време казват зу-зу, докато накрая се почувстваш неудобно заради тях. Аз никак не ги уважавам и никога не съм чувала някое от тях да е станало добра съпруга. Съгласна съм, че са малко по-добри от китайките, но не много. Ако те поблазни мисълта да се ожениш за момиче от Севера, спомни си съпругата на Мазару. Зу-зу, зу-зу! Такова момиче ли искаш? — презрително попита тя.

Като хвърли с пръчиците още оризови зърна в сбръчканата си, но енергична уста, майка му продължи:

— Има и много мъже, които опитват с девойки от Юга, ала кой порядъчен мъж ще иска съпруга от Ямагучи? Дълбоко в сърцето си ти наистина ли уважаваш жената на Такеши сан? Ще пуснеш ли такава в дома си? Би ли желал един ден да ми доведеш подобно момиче и да кажеш: „Майко, това е съпругата ми“? И когато попитам откъде е, ще се чувстваш ли горд, ако трябва да признаеш: „Тя е от Ямагучи“?

Сега мъдрата възрастна жена стигна до най-трудната част от своето поучение и затова още веднъж се подкрепи с малко ориз, като допълни купичката с чай и гарнитура от сушени водорасли.

— Ако се ожениш за момиче от Севера или за момиче от Юга — поде тя — ще се почувствам съкрушена, но да ти кажа честно, ще се опитам да им бъда много добра майка и ти няма да ме проклинаш за поведението ми. Ала има два брака, които са недопустими, Камеджиро. Ако пренебрегнеш това, по-добре не се връщай. Няма да си „добре дошъл“ нито в селото, нито в тази къща, нито в която и да е част на Хирошима кен. — Тя замълча тържествено, погледна през вратата, за да се увери, че никой не подслушва, и продължи: — Ако се ожениш, когато не съм ти подръка, Камеджиро, помоли двамата си най-близки приятели да проучат семейството на момичето. Знаеш кои са най-важните неща. Да няма болни, да няма луди, никой да не е в затвора, всичките й предци да са били добри, силни японци. Но после задай на своите съветници този въпрос: „Сигурни ли сте, че не е от Окинава?“. — Тя замълча драматично. Остави купичката с ориз, вдигна пръст към сина си и каза: — Не довеждай в тази къща момиче от Окинава. Ако се ожениш за такова момиче, ти си мъртъв.

Тя почака зловещото предупреждение да стигне до съзнанието на сина й, после добави:

— Опасността се състои в това, Камеджиро. Ние от Хирошима кен веднага подушваме онези от Окинава. Аз мога да позная едно момиче от Окинава, дори ако видя само няколко сантиметра от китката му. Но съм чувала, че на Хаваите хората забравят как се прави това. Там има много народ от Окинава и техните жени залагат капани на почтените японци. Съжалявам, че не мога да дойда с теб на Хаваите, защото аз умея да разкривам тези хитри твари. Опасявам се ти да не се заблудиш и да ни опозориш, Камеджиро.

Възрастната жена отново се разплака, но оризът спря потока на сълзите й и тя стигна до кулминацията на своето предупреждение:

— Има, разбира се, едно нещо, за което всеки верен син трябва да помисли, преди да се ожени, защото го дължи не само на родителите, но също така на братята и сестрите си. Камеджиро, казах ти, че ако вземеш момиче от Окинава, ти си мъртъв. Но ако се ожениш за ета, ти си нещо повече от мъртъв.

Отвращението, което се изписа на лицето на Камеджиро, беше доказателство, че той презира всички ата не по-малко от майка си, защото те бяха най-нисшата каста в Япония, най-нежеланите. През изминалите столетия те работели като касапи и кожари и продавали умрели животни. Сега живееха в ужасна мизерия, напълно изолирани от японската цивилизация, и щом им се удадеше възможност, търсеха далечни убежища като Хаваите. Само следа от кръв на ата можеше да отрови цяла фамилия, чак до далечните братовчеди, с които не се поддържа връзка, и Камеджиро потръпна.

Майка му продължи печално:

— Казах, че умея да откривам хората от Окинава и бих могла да те предпазя от тях. Но от една ата… не зная. Те са умни! Носят в себе си злото, а се опитват да се представят за обикновени люде. Крият се зад други имена. Захващат се с нови занятия. Сигурна съм, че мнозина от тях са се промъкнали на Хаваите, а как ще ги разпознаеш, Камеджиро? Какво ще правиш, ако в Хирошима кен плъзне мълвата, че те е хванала някоя ата?

Майка и син тръпнаха няколко минути при мисълта за този ужас, а после тя заключи:

— Затова, когато ти дойде времето, Камеджиро, според мен ще е най-добре да се ожениш за девойка от Хирошима. Е, аз не харесвам момичетата от самия град Хирошима, защото са големи кокетки. Те излизат скъпо на мъжете си и непрекъснато искат да се фотографират. Виждала съм много девойки от град Хирошима и макар да ме е срам да го кажа, някои от тях май не са по-добри от простите момичета на Ямагучи. А доколкото имам впечатление, и девойките от другия край на Хирошима кен не са особено благонадеждни. Затова не се хващай на въдицата само защото някоя непозната ти е казала, че е Хирошима гензу. Това може да не означава нищо.

И внимавай да не се сродиш със семейство, в което някога е имало предприемач. Старай се да избягваш градските фамилии. Право да ти река, Камеджиро, ще е най-добре да си вземеш някое девойче оттук, по-отблизо. Аз, разбира се, нямам много добро мнение за семействата от село Атазуки, защото те са прахосници, но мога да кажа, че в цяла Япония надали ще откриеш по-хубави момичета от тези в нашето село. Така че, като дойде време да се жениш, иди при писмописец и го накарай да ми прати вест, а когато ми я прочетат, аз ще ти намеря някое местно момиче и вярвай ми, Камеджиро, така ще е най-добре. — Тя направи драматична пауза, а сетне додаде, сякаш току-що й бе хрумнало: — Да кажем, някое добро и силно момиче като Йоко чан.

Камеджиро погледна майка си и не отвърна нищо, а тя довърши ориза си.

Когато дойде време да се сбогува със своите родители, той ги увери, че никога няма да стори нещо, с което да опозори тях или Япония. Неговият рязък баща го предупреди:

— Да не ми доведеш в къщата някоя окинавка или някоя ета!

Майка му обобщи моралните принципи на Хирошима с думите:

— Където и да отидеш, Камеджиро, помни, че си японец. Събери в гърдите си сила и бъди добър японец. Никога не забравяй, че един ден ще се върнеш в префектура Хирошима, най-гордата и великата в цяла Япония. Ела си у дома с чест или изобщо не си идвай.

После баща му го отведе настрани и му каза тихо:

— Бъди горд. Бъди японец. Събери в гърдите си сила.

Когато потегли от селото, той видя край светилището цветущото момиче Йоко сан и му се дощя да остави ридаещите си родители, да се втурне към нея и да извика: „Йоко чан! Щом спечеля пари, ще изпратя сватовниците!“ Но яките му крака нямаха сила да го понесат в тази посока, а и да бе тръгнал, щеше да му изневери гласът, защото официално те не се познаваха и всички онези вълнуващи неща, които се бяха случили зад тъмната плъзгаща се врата, не бяха станали наистина — нали той нито веднъж не бе свалил маската!

И така, Камеджиро продължи да върви: жилав, як дребосък с ръце, висящи като пълни ведра, но когато мина покрай светилището с вперен право пред себе си поглед, все пак получи по някакъв неведом начин уверението на Йоко, че ако си направи труда да я поиска за жена, тя ще отиде при него. И чак до Хаваите го съпътстваше чувството на безмерно щастие.

Първите три километра пътят му водеше покрай брега на Вътрешно море и пред него постепенно се разкриваше менящата се панорама на приказните острови. Зелени, сини и с кафявия цвят на скалите, те се издигаха от хладните води, протягайки боровете си чак до небето. На един от тях се извисяваше като божия птица отвесна пурпурна порта, бележеща мястото на древно шинтоистко светилище. На други Камеджиро видя да стърчат потъмнели от времето каменни стени на будистки храмове. Колко прекрасна беше тази пътека! Как пееше земята, докато ветровете откъм морето люлееха насам-натам зреещите класове на оризовите ниви!

На всяка крачка Камеджиро неочаквано откриваше нещо красиво, защото вървеше по един от най-славните пътища в света, и песента на този ден вечно щеше да звучи в ушите му. По някое време той спря, загледа се омаян в множеството острови, вълшебно пръснати сред прозрачните води, и се закле: „Няма да мине много време и аз ще се върна при Вътрешно море“.

 

 

Когато „Киото мару“ ги стовари в Хонолулу, той заръча на преводача от имиграционната служба:

— Сложете на документите ми печат за пет години.

За щастие не разбра онова, което служителят промърмори на помощника си:

— Де да можех да повярвам, че тези дребни жълти копелета ще останат само пет години!

Ала на Хаваите имаше и други хора, които посрещаха японците без лоши мисли, защото същия ден хонолулският вестник „Мейл“ излезе с уводна статия:

„Джандърс и Уипъл“ трябва да бъдат поздравени, задето осъществиха плановете си и докараха 1850 силни и здрави японски селяни, които ще работят в нашите плантации за захарна тръстика. Те имат намерението, ако се окаже необходимо, на по-късен етап да доставят още толкова. Вчера ние посетихме „Киото мару“, за да видим новодошлите, и можем да съобщим, че имат вид на яки мъже. Управителите на плантации, които вече са ръководили японски работници, единодушно заявяват, че те чувствително превъзхождат злополучните китайци, на чието място идват. Японците са покорни, изключително чисти, съблюдават законите, не са пристрастени към хазарта и горят от желание да свършат поне осемдесет процента повече честна работа, отколкото мързеливите китайци.

За разлика от китайците, японците нямат склонност да се обединяват в ожесточени групички. Бидейки селяни, те харесват работата в плантациите и ще си стоят на полето, следователно имаме основание да очакваме, че ще бъде сложен край на мошеничествата, с помощта на които през последните години хитрите азиатци бягаха от честната работа в тръстиковите ниви и монополизираха магазините в града ни. Японците са известни с нежеланието си да се занимават с търговия, но „Джандърс и Уипъл“ са взели допълнителни предпазни мерки, като са докарали само силни и здрави мъже от селски райони. Между тях няма лукави жители на Токио, зловещо спотайващи се в своите банди. Собствениците на плантации могат също така да бъдат сигурни, че външният вид на работническите лагери бързо ще се подобри, защото японците обичат да се занимават с градинарство и скоро жилищата им ще станат приветливи.

Пристигането на тези японци е особено благоприятно за нас в два аспекта. Първо, увериха ни, че техните мъже не сключват бракове с жени от каквато и да било друга раса, освен своята собствена, и ние имаме пълното основание да очакваме, че ще бъде сложен край на срамните сцени, когато азиатци в напреднала възраст се женят за най-хубавите млади хавайки. Второ, поради феодалната структура на японското общество, при която всеки японец е предан до смърт на господаря си, фирмите като „Джандърс и Уипъл“ ще установят, че новите им работници вероятно ще са между най-лоялните на земята. Управителите на плантации, които са работили с японци, уверяват, че те харесват твърдата ръка, очакват да им се казва какво да вършат, реагират безотказно на строгото, дори грубо отношение и са свикнали от време на време, когато работата им не отговаря на изискванията, да понасят силни удари. За разлика от китайските си братовчеди, те нито негодуват срещу справедливите наказания, нито се обединяват тайно против онези, които им ги налагат.

С една дума, ние сме убедени: бъдещето ще покаже, че истинският просперитет на Хаваите е започнал с доставянето на тези яки работници, и когато след изтичането на срока, за който са наети, потеглят обратно за Япония, всеки с пълен джоб честно спечелено злато, ще ги изпратим с нашето топло „алоха“. Днес ги посрещаме като удачна замяна на китайците, които се представиха толкова зле. Алоха нуи нуи!

* * *

Повечето от хиляда осемстотин и петдесетте японски работници, които слязоха от парахода в онзи септемврийски ден на 1902 година, получиха назначение в плантации на Оаху — острова, на който се намира Хонолулу, и се почувстваха потиснати от безплодните райони навътре в сушата. Дотогава не бяха виждали кактуси, но като земеделци се досещаха, че те говорят лошо за почвата, върху която растат, и сивкавочервената пепел ги ужаси. Разбираха, че до тези места не достига вода, и макар да не бяха отглеждали говеда, не им бе трудно да забележат, че дръгливите животни, които бродеха из пустеещите поля, страдат не само от жажда, но и от глад. Бяха разочаровани от тази изгорена от слънцето земя, която обещаваше толкова малко, и един селянин пошушна на приятелите си:

— Америка съвсем не е такава, каквато разправяха.

Но Камеджиро Сакагава не преживя това разочарование, защото бе попаднал в група работници, изпратена на друго място, и когато се озова там, веднага видя, че новата му земя е между най-плодородните в света. Дори великолепните ниви край Вътрешно море не бяха по-хубави от района, който щеше да обработва. За да стигне до този истински рай, младият Камеджиро не бе преведен по прашните пътища на Оаху; бе качен на малко междуостровно корабче, което иначе се използваше за транспортиране на прокажени, и след дълга, изпълнена с неволите на морската болест нощ, бе свален на остров Кауаи. На кея ги чакаше нетърпеливо висок конник с насечено от белези лице и когато капитанът на корабчето прояви несръчност при приставането, лично зараздава гръмогласни заповеди, сякаш той командваше тук. До него подтичваше дребен японец и щом съотечествениците му най-сетне слязоха от параходчето, им каза:

— Човекът на коня се нарича Дивия Уип Хоксуърт. Ако работите добре, и той ще е добър. Ако не — ще ви бие по главите. Затова работете добре.

Докато преводачът им говореше, Дивия Уип навлезе с коня между хората, пресегна се с камшика за езда и повдигна брадичката на Камеджиро Сакагава.

— Разбра ли? — изръмжа той.

Дребният преводач попита:

— Ано хито га юта кото уакари машита ка?

Набитият Камеджиро кимна и Дивия Уип отпусна камшика, наведе се и потупа новия работник по рамото. После обърна коня, застана в началото на редицата и изрева:

— Тръгваме! — Поведе ги от пристана към един нажежен път, където чакаха няколко каруци за захарна тръстика със запрегнати коне. — Качвай се! — изкомандва той и когато японците се настаниха в ниските коли с дълги, овързани с въжета ритли, се придвижи в челото на колоната и викна: — Напред към Ханакаи!

Процесията напусна пристанищния град и бавно потегли на север по източния бряг на острова.

Докато пътуваха, мъжете за пръв път видяха цялото великолепие на Хаваите, защото им се бе паднало да работят на един от най-прекрасните острови в Тихия океан. Отляво се издигаше до небесата остра назъбена планина, покрита с вечна зеленина. Родена милиони години преди другите планини на Хаваите, тя първа бе моделирана от ерозията и бе придобила неповторими, радващи окото форми. По някое време ветровете бяха издълбали цял тунел в най-високия масив, през други епохи по-меките скали се бяха разпаднали и само отделни базалтови остриета бяха останали да стърчат като стражи. Надясно се простираше величествен бряг, прорязан от дълбоки заливи и очертан от пенестия прибой, който неспирно връхлиташе върху тъмните скали и искрящия бял пясък. На всеки километър пред Камеджиро и спътниците му се разкриваше нова поразителна гледка.

Но от всичко видяно този ден най-впечатляваща бе червената земя. В продължение на милиони години вулканичните изригвания бяха бълвали пласт след пласт богати на желязо скали, през следващите милиони години това желязо бавно и неусетно се бе разпадало и сега можеше да се види като гигантски камари блещукаща ръжда — прочутата червена почва на Кауаи. Тук-таме в обвитата със зеленина планина зееха белези от откъснали се скали и разкриваха червена като свежа кръв почва. На други места нивите, покрай които минаваха, искряха подобно жарава, след като пламъците току-що са се уталожили. В някои дълбоки долини пък, където бе проникнала и малко черна пръст, получилото се червено бе почти керемидено. Ала цветът на почвата навсякъде бе червен. Тя светеше в стотици различни нюанси, но беше най-красива, когато се открояваше сред пищната зеленина на острова, понеже двата цвята се подчертаваха взаимно. Кауаи като че ли напълно заслужаваше името, с което любовно го наричаха: остров градина.

Защото в щедрата, богата на желязо червена почва растяха множество дървета: палми, опасващи крайбрежието; пандануси, които се преплитаха в гъста джунгла; баняни[3] с техните хиляди въздушни корени; хау и коу[4], незаменимите дървета на тези острови; бързорастящата дива слива, която бе внесена от Япония, за да се осигурят на работниците дърва за горене; и тук-таме по някоя кралска палма[5], чийто на места обрасъл с мъх ствол се издигаше величествено до небесата. Но имаше едно дърво с изключително значение за Кауаи, което правеше живота и земеделието на този остров възможни. Там, където мощните североизточни пасати заливаха сушата с морска вода и солен въздух и унищожаваха всякаква растителност, хората бяха засадили странното, копринено, сиво-зелено дърво казуарина[6], наричано понякога и желязно. Покрай брега растяха горички от това любопитно дърво, покрито с двадесет и пет сантиметрови иглички и подобни на топчести копчета шишарки, и засланяха острова. Зеленината на казуарината беше оскъдна и на пришълеца всяко отделно растение се струваше така крехко, сякаш всеки момент ще загине, но тя притежаваше огромна способност да се възстановява, вирееше най-добре на свирепите солени пасати, които лудо развяваха нежните й иглички и превиваха червенокория й ствол. Тогава дървото се вкопчваше още по-здраво в земята и спасяваше острова. Океанските ветрове връхлитаха върху клоните, игличките задържаха солта, яростта на бурята се усмиряваше и под закрилата на казуарината всичко живо се чувстваше в безопасност.

Докато японците пътуваха през потъналата в зеленина страна на чудесата, откъм океана се надигна буря и върху сушата се изля дъжд като из ведро, но стиснал здраво юздите на подплашения кон, Дивия Уип извика на своя преводач:

— Ишии сан, кажи на хората, че тук на Кауаи не бягаме от бурите!

Нисичкият и слаб японец затича от каруца на каруца, крещейки:

— На този остров вали по десет пъти на ден. Но слънцето бързо се показва. Ние не обръщаме никакво внимание на дъжда.

И както бе предсказал, след няколко минути силната буря ги отмина и забесня в близката долина, ала над нея скоро се изви дъга. Камеджиро и другарите му пътуваха тъкмо по посока на дъгата.

Бяха пристигнали в долината на Ханакаи, долината на океана, но този факт още не им бе известен, защото шосето, по което се движеха, на това място бе към два километра навътре в сушата. Скоро вдясно от него се появи красив път, водещ надолу към океана. Той бе ограден от двадесет чифта сивостволи и прави кралски палми, които Уип бе изпратил от Мадагаскар по един от корабите на „Хоксуърт и Хейл“. Тези величествени стражи бдяха над пътя, както навремето каменните лъвове на асирийците. Когато навлязоха в дълбоката сянка на палмите, работниците почувстваха, че наближават нещо много специално, и след малко стигнаха до двадесет двойки норфолкски борове, благородни дървета, подобни на скулптури, първоначално расли само на един остров в Южния Пасифик. Преди няколко години Уип бе получил двеста млади фиданки и ги бе пръснал навсякъде из Хаваите. След тях следваше най-красивата част от пътя: вляво, на север, се нижеше непрекъсната редица кротонови храсти[7], които Уип бе внесъл от Гвадалканар, Соломоновите острови, и тези ниски, прекрасни растения му бяха най-любими от всичко в неговата плантация. Преливащите им в зелено, червено, пурпурно, златно и синьо листа бяха за Хоксуърт постоянен източник на възторг. Отдясно пък бяха засадени хибискусови дървета, ниски и храстоподобни, с над десет вида лъскави като коприна нежни цветове, всичките в различни ослепителни багри. Уип най-много обичаше яркожълтия хибискус, по-едър от голяма чиния, който сияеше като злато под лъчите на слънцето.

После пътят рязко изви на юг и навлезе в обширна затревена площ. Както бе прието по онова време на Хаваите, нямаше специална алея, която да води към дома на Хоксуърт. Гостите минаваха с колите през моравата откъдето си поискат, защото колкото и стъпкана да оставаше след тях тревата, на следващия ден неизбежният дъжд и слънцето заличаваха всички следи. Пред къщата имаше само две дървета. Вдясно растеше африканска магнолия с тъмнозелени листа и разточително пръснати в короната й огненочервени цветове, а вляво се издигаше едно от най-странните дървета в природата, златното дърво, което Уип бе открил в Южна Америка. Всяка година то се обсипваше с безброй яркожълти цветове и тъй като бе високо над петнадесет метра, гледката бе поразителна.

Къщата беше дълга и ниска, построена първоначално от най-отбран дървен материал в Китай, а сетне разглобена и транспортирана до Ханакаи с един от товарните кораби на „Хоксуърт и Хейл“. Тя бе разположена от североизток на югозапад и южната й фасада се състоеше от осем високи гръцки колони, носещи верандата, върху която бе съсредоточен животът на семейството. Защото гледката от ланаи — откритата тераса — приковаваше погледа. Мека зелена морава се спускаше до ръба на стръмната скала на стотина метра над повърхността на океана, който тук се врязваше дълбоко в сушата и образуваше залива Ханакаи. Когато силна буря връхлиташе Кауаи, беснеещият океан протягаше в залива вездесъщата си ръка, но там се оказваше в плен и започваше да се мята нагоре по червените скали като затворен в клетка звяр. Изхвърлените най-високо водни пръски застиваха за миг, после се сгромолясваха с рев по отвесните стени. Да станеш свидетел на такава буря в Ханакаи означаваше да видиш океана в пълната му мощ. Но на север и на изток, там, откъдето идваха бурите, недостъпна за погледа откъм къщата, се издигаше преградата, от която зависеше животът в Ханакаи: казуарините — безмълвни, стенещи труженици, чиито иглички отсяваха солта; пречупваха гръбнака на свирепите ветрове, и ако златното дърво бе чудото на тази част от Кауаи, то съществуваше единствено поради това, че казуарините поемаха ударите на стихията върху себе си.

 

 

Под закрилата на казуарините Дивия Уип спря да се порадва на красотата в своя любим кът от островите. Той му бе подарен от обожаващия го дядо, капитан Рейфър Хоксуърт, който пък го бе получил от алии нуи Ноелани. Уип бе донесъл тук своите съкровища, събирани по целия свят. Най-хубавото манго, най-ослепителните хибискуси, най-красивите коне на Хаваите се отглеждаха в Ханакаи. И сега, докато оглеждаше червената земя и слушаше рева на блъскащия се в скалите океан, той промърмори: „Какви щастливци са тези японци, че са дошли да работят тук!“.

Разбира се, Камеджиро и другарите му не влязоха с Уип в къщата. В края на пътя господин Ишии, преводачът, ги поведе точно в обратната посока, към казуарините, и след по-малко от километър те стигнаха до ниска и дълга дървена барака, която се състоеше от една-единствена стая с три врати и няколко прозореца. Вътре имаше пет-шест маси и изкорубени дървени легла. Отвън стърчаха два неописуемо вонящи клозета с кладенец помежду им. Никакви цветя, никакви дървета, нищо, което да придава на мястото малко по-приветлив вид, затова пък голямо изобилие от червена кал, гъсталак от дива слива, от който можеха да се секат дърва за горене, и във всички посоки — зелена пустош от избуяла захарна тръстика. Това бе лагерът Ишии, известен така заради преводача, който го ръководеше.

В този лагер нямаше жени, нямаше удобства за отдих, нямаше лекар, нито храм. Имаше много ориз, тъй като Дивия Уип държеше хората му да бъдат хранени добре. Във всеки лагер — защото този беше само един от седемте в плантацията Ханакаи — някой от мъжете биваше назначен за рибар и носеше на масата всичко, което успееше да налови в щедрите води около рифовете на Кауаи. Твърдото намерение на Уип Хоксуърт беше всеки ангажиран от него работник да се труди тук пет или десет години, да спестява парите си, а сетне да се върне в Япония. Така нямаше нужда от жени и от храмове, не бе особено необходим и лекар, тъй като той наемаше само най-здравите.

В Ханакаи работниците на Хоксуърт ставаха в четири часа сутринта, закусваха топла храна и тръгваха към нивите, за да бъдат там в шест. Работеха до шест вечерта и се връщаха в лагера Ишии кой, когато стигне. За това им се плащаха по шестдесет и седем цента на ден, но храната и продънените легла бяха безплатни. Разбира се, когато се прибираше реколтата, оставаха на полето по деветнадесет часа, без да им се дава и стотинка допълнително.

През първия си работен ден Камеджиро Сакагава се върна по здрач, усещайки как силата напира в костите му. Заоглежда се за някое място, където да се изкъпе, защото, както всички японци, и той държеше фанатично на чистотата. Беше поразен, когато разбра, че не са се погрижили за нещо толкова естествено. Можеше да изпомпа вода от кладенеца, но как да се изкъпеш прилично със студена вода? През тази първа вечер, макар и възмутен, трябваше да се задоволи с това. Чу мърморенето на другарите си, които си спомняха блаженството на горещите бани в Хирошима, начаса отиде при Ишии сан и каза:

— Мисля да направя баня за лагера.

— Няма дървен материал — отвърна Ишии сан. Неговата работа бе да защитава интересите на господин Хоксуърт.

— Видях малко стари дъски в края на нивата — рече Камеджиро.

— Можеш да ги вземеш, но няма гвоздеи — предупреди го Ишии сан.

— Забелязах някакви пирони на мястото, където е укрепяван напоителният канал.

— Ръждиви ли бяха?

— Да.

— Можеш да ги вземеш.

През втория си пълен ден от пристигането на Хаваите Камеджиро започна строежа на банята. Повечето време работата му не спореше, защото не успяваше да намери подходящ дървен материал, нито пък имаше откъде да вземе парче галванизирана ламарина за под коритото, където щеше да се пали огънят. Накрая хвана Ишии сан, който се отнасяше насмешливо към цялото начинание, и го накара да говори с господин Хоксуърт — Хоксууърту, така му викаха японците — и високият господар изръмжа:

— За какво ти е дотрябвала галванизирана ламарина?

— За да се къпя — отвърна Камеджиро.

— Аз се къпя със студена вода — сопна му се Хоксуърт.

— Аз не! — озъби се и Камеджиро и Хоксуърт се завъртя на седлото да разгледа това джудже с дългите, стърчащи настрани от тялото ръце.

— Не ми отговаряй така! — заплашително каза Хоксуърт, като насочи камшика си към него.

— Ние трябва да се поддържаме чисти — настоя на своето Камеджиро, без да отстъпи пред камшика.

— Вие трябва да работите — бавно изрече Хоксуърт.

— Но след работа искаме да бъдем чисти — твърдо отвърна японецът.

— Ти май си търсиш боя! — извика Хоксуърт, скочи от коня и хвърли юздите на един от придружителите си. Ишии сан, преводачът, започна да се поти и зафъфли:

— О, не, сър! Този човек е отличен работник!

— Млъквай! — сряза го Хоксуърт и бутна настрани дребния си служител. Приближи се до Камеджиро и понечи да го сграбчи за раменете, но в този момент забеляза огромните мускули на опърничавия работник, както и че той няма намерение да позволи дори на господаря си да го докосне. Двамата мъже стояха насред тръстиковата нива и се гледаха. Другите японци трепереха от ужас да не стане някоя беля, но Камеджиро, за своя изненада, не бе ни най-малко разтревожен. Той изучаваше големия американец и си мислеше: „Само да направи още една стъпка към мен, ще забия глава в мекия му корем“.

Напрежението премина във взаимно уважение и Дивия Уип попита Ишии сан:

— Какво иска той?

— Строи баня за лагера — повтори Ишии.

— Точно това не ми е ясно — отвърна Хоксуърт.

— Японците не могат да живеят без всекидневната си баня — обясни Камеджиро.

— Помпайте си вода и се къпете — рече Уип.

— Гореща баня — добави Камеджиро.

Двамата мъже се гледаха втренчено един дълъг миг, после Уип се разсмя непринудено и попита:

— Та значи ти трябва рифелувана ламарина?

— Да — кимна японецът.

— Ще я имаш — отсече Хоксуърт, намигна на Камеджиро, сякаш бяха хлапета, които си играят, и го потупа с камшика под брадичката. Японският работник бавно отмести дръжката с един пръст. Двамата мъже се бяха разбрали.

Когато банята бе построена — квадратно корито на крачета, дълбоко метър и двадесет — Камеджиро стъкми тръба от три бамбукови стъбла, която докарваше вода от помпата. Запали под галванизираната ламарина огън от клони на дива слива и щом водата се загря, заудря по парче желязо, за да свика лагера. Всеки мъж се събличаше, окачваше дрехите си на греда със стърчащи от нея пирони и получаваше едно канче гореща вода, с което да се насапуниса и изплакне вън от коритото. Сетне изкачваше трите дървени стъпала, влизаше в изпускащата пара вода и блаженстваше в продължение на четири минути. През това време следващият се плакнеше и щом предишният излезеше с неохота, нетърпеливо се потапяше в коритото. Камеджиро поддържаше огъня и доливаше още вода, когато беше необходимо.

Първите десет души плащаха за банята по един цент и теглеха чоп кой да влезе най-напред в коритото. За следващите цената бе половин цент, всеки желаещ можеше да използва водата. Дълго след падането на нощта, когато пенитата бяха грижливо скътани и другите мъже вече вечеряха, Камеджиро се събличаше, слагаше под ламарината още едно дърво — защото обичаше банята по-гореща, отколкото повечето хора — и след като се насапунисаше грижливо и се изплакнеше отвън, влизаше в останалата вода. Горещината й го обгръщаше и го караше да забрави Хирошима и трудностите на деня. Казуарините на изток държаха бурите на разстояние, а топлата баня прогонваше всички грижи.

Преди да се отпусне в леглото, той неизменно поглеждаше с дълбок респект единственото си ценно притежание — поставения в черна рамка портрет на японския император. Нисичкият работник се покланяше на мрачния брадат владетел. Единствената истина в неговия живот, която не подлежеше на никакво съмнение, бе, че лично императорът знае какво е поведението му всеки момент и се наскърбява, когато той не се държи както подобава. Всяка вечер, преди да заспи, слагаше на везните всичките си дела от изминалия ден с надеждата, че императорът ще ги одобри.

За да набавя необходимите за горещата баня дърва, Камеджиро ставаше сутрин в три и половина и продължаваше работата си, докато другите се хранеха. След като осигуреше нужното количество съчки, той грабваше две топки ориз, малко туршия и парче риба и ги ядеше, бързайки към нивата. В шест, когато работният ден приключеше, хукваше към къщи преди останалите, за да запали огъня, и нямаше време да се нахрани, докато не се изкъпеше и последният човек, а после хапваше каквото бе останало. По този начин бяха събрани парите за важната стъпка, която щеше да предприеме тринадесет години по-късно, през 1915 година.

 

 

Не беше лесно да се натрупат пари, дори когато човек работеше така упорито, както Камеджиро. Например през 1904 година в Азия се заговори за събития, които стопиха спестяванията му, но при създалите се обстоятелства никой, достоен да се нарече мъж, не би постъпил по-различно от него. От няколко месеца Япония си имаше неприятности с Русия и божествената повеля на императора към народа му бе стигнала чак до далечния Кауаи, където Ишии сан бе прочел с треперещ глас пред събралите се японци неговия декрет:

„Тъй като най-чистосърдечното Ни желание е да запазим мира на Изтока, Ние наредихме на Нашето правителство да преговаря с Русия, но вече сме принудени да заключим, че тя не проявява искрено желание да се споразумеем. Затова се разпоредихме правителството Ни да прекъсне преговорите с Русия и решихме да предприемем по свое усмотрение действия за гарантиране на Нашата независимост и самозащита.“

— Какво означава това? — попита Камеджиро.

— Война — отвърна един по-възрастен мъж.

После гласът на Ишии сан се извиси благоговейно и той предаде специалното послание на далечния император към всички верни поданици: „За осъществяването на намеренията Ни разчитаме на вашата лоялност и храброст, убедени сме, че ще запазите неопетнена честта на Нашата империя“.

— Банзай! — изрева един бивш войник.

— Япония ще победи! — завикаха работниците.

Ишии сан почака да утихне врявата, после обяви:

— В петък служител на самия император ще дойде в Ханакаи да събира пари за имперската армия. Да покажем на света, че сме лоялни японци! — Той се поколеба за момент, след това рече: — Аз ще дам единайсет долара.

Тълпата ахна, хората си даваха сметка каква голяма част от мизерната му заплата представлява това. Още един се вдъхнови и викна:

— Аз ще дам деветнайсет долара.

Множеството заръкопляска, обещаваните суми ставаха все по-големи и Камеджиро бе увлечен от всеобщата разпаленост. Япония беше в опасност. Представи си нивите на своите родители, прегазени от руските варвари, и си помисли колко маловажни са неговите спестявания от банята. В емоционален унес, виждайки пред очите си строгото брадато лице на императора, той се изправи и викна гръмогласно:

— Аз ще дам всичките си пари от банята! Седемдесет и седем долара.

Понесоха се мощни овации и един будистки свещенослужител рече:

— Нека сърцата ни се преизпълнят с решителност да пазим честта на Япония така, както стори днес Сакагава Камеджиро!

Мъжете захлипаха и запяха песни, а Ишии сан призова с високия си тънък глас:

— Нека всеки приближи и се закълне във вярност към императора!

Без някой да им е наредил, работниците се подредиха в стегнати редици и когато минаваха покрай мястото, където стоеше будисткият свещенослужител, удряха крак в маршова стъпка. Сковано притиснали длани към коленете, те се покланяха сякаш пред самата августейша особа и викаха: „Банзай! Банзай!“.

След като възторгът се уталожи и императорският емисар си замина с парите, лагерът мъчително зачака новини от войната. Носеше се мълва, че на остров Кюшу били дебаркирали руски войски, и през нощта Камеджиро пошушна на Ишии сан:

— Не е ли по-добре да се върнем в Хонолулу и се опитаме да намерим кораб, който да ни закара до Япония?

— Не — мрачно отвърна Ишии. — В края на краищата това, което достига до нас, са само слухове.

— Но Япония е в опасност! — промълви Камеджиро.

— Трябва да чакаме по-достоверни новини — настояваше на своето Ишии сан и тъй като умееше да чете и пише, хората го слушаха. 1904 година отмина в тревожни предчувствия.

През януари 1905 година неговото благоразумие бе възнаградено, до Кауаи стигна вестта, че голямата руска крепост Порт Артур е паднала след обсадата на японците. Кауаи — тоест живеещите там японци — бе луд от радост и в плантаторския град Капаа бе организирано факелно шествие. Тържествата едва бяха отшумели и дойде новината за още по-изненадващата победа в Мукден, а скоро след това — и за драматичните събития в пролива Цушима. Японците, командвани от адмирал Того, бяха влезли в сражение с руски флот от тридесет и осем големи кораба; деветнадесет от тях бяха потопени веднага, пет бяха пленени, а от останалите четиринадесет едва три се добраха до Русия. Повече от десет хиляди неприятелски войници бяха удавени, а шест хиляди бяха взети в плен. Японците загубиха само три малки торпедни катера и около седемстотин човека. Хонолулският „Мейл“ нарече Цушима „една от най-категоричните победи, постигани от отделна нация срещу превъзхождащ я противник“.

Като научи тази зашеметяваща новина, Камеджиро избухна в сълзи и каза на приятеля си Ишии сан:

— Чувствам се така, сякаш моите пари от банята са потопили руския флот.

— И имаш право — увери го Ишии сан. — Защото тези пари са израз на безсмъртния японски дух. Я погледни нещастните американци! Техният президент им говори, а нищо не се променя. Никой не му обръща внимание. Ала когато императорът отправи послание към нас, ние го чуваме, макар да сме захвърлени накрай света.

Камеджиро се замисли за момент върху това, после попита:

— Ишии сан, днес ти чувстваш ли се горд?

— Чувствам се така, сякаш сърцето ми е балон, който ме носи над дърветата — отвърна Ишии сан.

— На мен пък ми се струва, че в гърдите ми непрекъснато гърмят оръдия — довери му Камеджиро. — Оръдията на адмирал Того. — Очите му отново се просълзиха и той попита: — Ишии сан, мислиш ли, че ще е уместно да отправим една молитва за този велик адмирал, който спаси Япония?

— По-добре да присъства и свещенослужителят. Това е негова работа.

— Но какво лошо има, ако ние самите се обърнем с лице към Япония и си кажем молитвата?

— С удоволствие бих го направил — призна си Ишии сан и двамата работници коленичиха в червената прах на Кауаи, всеки с мисълта за Хирошима, за оризовите ниви, за пурпурната порта, извисяваща се над японското море, и се помолиха тяхната храбра страна винаги да завоюва победи.

По това време Камеджиро бе спестил от надниците и от банята нови тридесет и осем долара, а в лагера подозираха този факт и когато до Кауаи стигна вестта, че в самия център на Хонолулу ще се състои разкошно честване на победата, на което ще могат да присъстват всички хавайци, и че остров Кауаи е поканен да изпрати двама души да дефилират в японски униформи и да изпълняват ролите на безсмъртни военачалници като адмирал Того, всички се съгласиха, че единият от тях трябва да е Камеджиро, защото той можеше да плати пътя си. Другият беше един човек на име Хашимото, той също имаше известни спестявания. В края на май 1905 година двамата яки работници потеглиха за Хонолулу с междуостровния параход „Килауеа“. Там комитетът ги снабди с красиви униформи, които съпругите на местни японци бяха изкопирали от снимките в списанията, и Камеджиро се видя в целия блясък на полковник, издокаран така в памет на един от командирите, който по време на обсадата на Порт Артур се бе хвърлил срещу руските оръдия. Този полковник, на име Ито, бе разкъсан на парчета и се бе превърнал в безсмъртен национален герой. А следобеда на 2 юни 1905 година преливащият от гордост полковник Сакагава застана в редиците и самоуверено закрачи по улиците на Хонолулу, през Нууану до парка Аала, където хиляди японци образуваха процесия. Тя продължи тържествено до японското консулство, а там изпълнен с достойнство мъж в редингот и черна папийонка поздравяваше ликуващата тълпа, кимайки важно. Работник от плантацията на „Джандърс и Уипъл“ на Оаху, облечен с униформа като на адмирал Того, даде от стъпалата пред сградата знак за виковете „банзай“ и официалната манифестация се разтури. Камеджиро и неговият другар Хашимото се върнаха в парка Аала, където на жадното за зрелища множество се предлагаха демонстрации на японска борба и бой с мечове. Но тържествата по случай победата щяха да имат и един по-различен нюанс, който Камеджиро никога нямаше да забрави. В десет часа, когато тълпата бе най-гъста, в нея се разтвори пътека и осем професионални гейши от една чайна тръгнаха да заемат мястото си на подиума за танци. Една от тях мина със своята леко полюшваща се походка толкова близо до него, че пудрата от нейната коса влезе в ноздрите му, и Камеджиро бе принуден да си признае, за първи път от три години, че го измъчва отчаян глад за момичето Йоко от Хирошима.

Погледът му се замъгли и той си представи, че отново закрива лицето си с маската и се готви да се промъкне в спалнята й. Усещаше ръцете й около себе си, в ухото му звучеше нейният глас. Тълпата го притискаше от всички страни, но той вече не беше част от нея — бе в Хирошима през пролетта, когато оризищата преливат в нежнозелено. Завладя го ужасна мисъл: „Аз никога няма да напусна Кауаи! Ще умра тук и никога повече няма да видя Япония! Ще прекарам целия си живот без жена!“.

В мъката си тръгна из тълпата, като заставаше така, че да докосне една или друга омъжена японка. Не ги пипаше, не ги поставяше в неловко положение, искаше само да ги види и да почувства, че наистина съществуват. Изцъклените му очи ги гледаха втренчено. „Такъв глад изпитвам!“ — рече си той, докато се придвижваше, за да пресрещне една матрона, най-малко двадесет години по-възрастна от него. Тя се тътреше, без да повдига крака от земята, както повеляваше японският стил, и тихото шумолене от преминаването й му се стори един от най-приятните звуци, които някога е чувал. Инстинктивно протегна ръка и я сграбчи за рамото. Шумоленето секна. Жената го погледна смаяно, избута ръката му и промърмори:

— Ти си японец! Дръж се прилично! Особено пък докато носиш тази униформа!

Усмирен, той избяга от блъсканицата и намери Хашимото, който каза дръпнато:

— Тези проклети гейши ме влудяват. Хайде да намерим някой публичен дом.

Двамата работници от Кауаи тръгнаха да изучават района около Аала, но един непознат им пошушна:

— Къщите, които търсите, са все в Иуилеи.

И тъй, те побързаха да отидат в този квартал на града, ала публичните домове бяха пълни с по-богати клиенти и не успяха да влязат.

— Ще награбя първата жена, която видя — рече Хашимото.

— Не! — опита се да го спре Камеджиро, който не бе забравил как го бе скастрила японката.

— Върви по дяволите! — кресна му другият. — Момичета! Момичета! — развика се на японски той. — Ето ме, идвам да ви открия! — И хукна по една от уличките на Иуилеи.

Камеджиро, засрамен, че се намира на такова място, облечен като пожертвалия живота си в Порт Артур полковник Ито, избяга оттам и се върна в парка. Часове наред седя и зяпа танцьорките. Този път се държеше настрани от жените. Сетне при него дойде възрастен японец с бутилка саке и рече:

— О, полковник! Каква славна война бе това! А забеляза ли най-интересното тази вечер? Докато дефилираше нашата армия, нито един проклет китаец не се осмели да се появи на улицата! Слушай какво ти говоря, полковник! През 1895-а победихме китайците, а през 1905-а — руснаците. Две от най-големите нации на земята. С кого ли ще се бием след десет години? С Англия? С Германия?

— Цял свят може да се гордее с Япония — съгласи се Камеджиро.

— И най-важното, полковник — продължи пияницата — хората тук, на Хаваите, вече ще трябва да ни уважават. Високомерните луна — немските надзиратели, които ни бият с камшици, и норвежките, които ни презират, ще трябва да се отнасят към нас, японците, с уважение! Ние сме велик народ! Затова, полковник, обещай ми едно нещо, и ще ти дам още саке. Следващия път, когато европейски луна посмее да те удари в тръстиковите ниви, убий го! Ние, японците, ще дадем на целия свят да се разбере!

Празненството беше страхотно, достойно за извоюваната от отечеството внушителна победа, и макар да бе струвало на Камеджиро голяма част от неговите спестявания и да му бе напомнило колко е самотен, той чувстваше, че си бе заслужавало. Но то имаше едно злощастно последствие, което никой не би могъл да предвиди и което продължаваше да живее в неговото съзнание дълго след като самото честване бе избледняло в паметта му.

Всичко бе започнало в публичните домове на Иуилеи, след като Камеджиро заряза на улицата своя похотлив приятел. Младежът бе проникнал насила в един от бардаците и пет-шестима възмутени от нахлуването му германци го бяха напердашили яко. Захвърлен в канавката, той бе намерен от хавайски младеж, сутеньор на група момичета. Както бе прието на островите, младежът го замъкна в дома си, където неговата сестра проми раните на объркания японец. Двамата можеха да разговарят единствено на развален английски, ала очевидно си бяха казали достатъчно, защото Хашимото се върна на кораба за Кауаи, следван от хавайката. Тя бе висока, дружелюбна, едроока и носеше със себе си само един овързан с канап вързоп, но, изглежда, харесваше мускулестия, лишен от сантименталности Хашимото и явно възнамеряваше да остане с него.

— Ще се оженя за нея — храбро заяви Хашимото.

Камеджиро все още бе облечен като полковник и нещо — тържествата по случай победата ли, униформата ли — този ден го настройваше особено патриотично. Едва приятелят му бе изрекъл фаталните думи „Ще се оженя за нея“, и той се хвърли в атака, сякаш наистина бе военен командир. Сграбчи Хашимото за ръката и го предупреди:

— Ако направиш подобно нещо, цяла Япония ще се срамува от тебе.

— Може и никога да не се върна в Япония — рече Хашимото.

Импулсивно, като истински полковник, Камеджиро го удари през лицето и кресна:

— Да не си посмял да говориш така! Япония е твоята родина!

Хашимото бе изненадан от неочакваното поведение на полковник Сакагава, но си даваше сметка, че заслужава да го смъмрят, затова промърмори:

— Уморих се да живея без жена.

Това придаде на разговора не дотам военен тон, Камеджиро престана да бъде полковник на императора и отново се превърна в приятел.

— Хашимото сан, достатъчно голямо прегрешение е, че си ходил в такава къща, но да вземеш със себе си едно от момичетата и да се ожениш за него! Трябва да събереш сили и да се държиш като почтен японец.

— Тя не е от публичен дом — заобяснява Хашимото. — Тя е добро момиче, от работливо семейство.

— Но не е японка! — възрази Камеджиро.

Не успя да постигне нищо с Хашимото, който бе твърдо решен да не живее повече сам. След като на Кауаи нямаше японски момичета, той щеше да вземе своята хавайка и да се ожени за нея. Но в пламенното си желание за женска компания не бе помислил за още по-пламенния патриотизъм на японската общност. Когато се разчу какво е направил, върху него се стовари цялата съкрушителна мощ на свещения японски дух.

— Ти опетни името на Япония — порицаваха го по-възрастните мъже, които се бяха научили да живеят без жени.

— Ти опозори японската кръв — скръбно добавяха други.

— Нямаш ли гордост, не чувстваш ли в себе си духа на Ямато? — питаха го по-младите.

— Не разбираш ли, че това е позор за всички нас? — вайкаха се приятелите.

Хашимото се оказа твърд човек.

— Повече няма да живея сам — упорито повтаряше той. — Ще живея със съпругата си, както е редно за всеки мъж.

— Тогава ще бъдеш завинаги отлъчен от японската общност — извика един непреклонен старец. Той беше на Кауаи от много години, също бе копнял за жена, но бе постъпил като истински японец и сега произнесе присъдата от името на всички поданици на императора: — Заради това, че се държа безсрамно, заради това, че не опази свещената кръв на Япония, отсега ще живееш отделно. Не искаме човек като тебе да работи с нас, да се храни с нас, да живее с нас. Махай се!

Хашимото започваше да чувства ужасяващата тежест на присъдата и се примоли:

— Но всеки мъж има нужда от жена! Какво очаквате да правя?

Разпален младеж зае мястото на стареца, който бе обявил отлъчването, и изрече войнствено:

— Не и да се жениш за чуждоземни жени! Ти не си китаец, готов да вземе всяка, която успее да докопа. Ти си японец!

— Какво да правя? — изплака Хашимото. — Да живея сам цял живот ли?

— Използвай всеки месец проститутките, както всички нас — извика разпаленият младеж. Имаше предвид момичетата, които управата на имението докарваше в деня за плащане и местеше по разписание от лагер на лагер.

— Но настъпва време, когато мъжът не иска вече проститутки — умолително рече Хашимото.

— Тогава живей без тях — сопна му се един възрастен човек. — Като Акаги сан. Хей, Акаги сан? От колко години не си докосвал жена?

— От деветнайсет — отвърна един жилест ветеран на тръстиковите ниви.

— А ти, Ямазаки сан?

— От седемнайсет — обади се почернял от слънцето селянин от Хирошима.

— Те са почтени, честни японци! — заяви младежът. — Те ще чакат тук до самата си смърт и ще се надяват за съпруга от Япония, но ако не пристигне такава, не биха и помислили да се женят за друга. Японският им дух е висок. Ти, Хашимото, нямаш чест. А сега се махай!

Така Хашимото напусна лагера Ишии и заживя с хавайската си съпруга в град Капаа. Наложи се да го уволнят от плантацията в Ханакаи, защото останалите японци отказваха да работят с един отстъпник, който бе омърсил японската кръв. Понякога, когато хората от лагера отиваха в Капаа да поиграят комар или да се напият с околехау, силна забранена напитка, приготвяна от корените на растението ти, се случваше да срещнат бившия си другар Хашимото, но никога не разговаряха с него. Той не можеше да посещава японския храм, нито вечеринките, нито да играе на някоя от японските игри, нито да слуша декламаторите, които сегиз-тогиз идваха от Токио и прекарваха цели дни из лагерите, разказвайки за подвизите на славните герои от японската история.

Хашимото бе изключен от всякакво нормално общуване и макар че другите младежи, на които вероятно също се искаше жена и положително изпитваха изкушение да вземат за съпруги хавайки, китайки или скитащи бели девойки, често си спомняха ужасяващия пример на неговото отлъчване, запретеното му име никога не се споменаваше. Жадуващите за момичета мъже никога не се предупреждаваха един друг: „Не забравяй какво се случи с Хашимото!“. Те инстинктивно мислеха за него, защото нему бе казано: „Цяла Япония ще се срамува от онова, което стори ти“. Младежите бяха убедени, че лошата вест е стигнала и до последното селце в родината: „Хашимото Сутекичи се е оженил за хавайка и цяла Япония се срамува от него“. Не беше от значение какво е отношението към тази женитба в Хонолулу, Хонолулу не ги интересуваше, но онова, което мислеха в Япония, бе от огромна важност, защото всеки в лагера Ишии възнамеряваше един ден да се върне у дома. А бе немислимо да заведеш там каквато и да било друга съпруга, освен почтена японка.

* * *

Годините, последвали анексията, не бяха добри за Дивия Уип Хоксуърт. По-тежките съдружници в „Хоксуърт и Хейл“ не го допускаха до какъвто и да било отговорен пост в компанията. Независимо че поливаните от артезиански кладенци земи със захарна тръстика процъфтяваха и му бяха донесли вече няколко милиона, по морални причини му се отказваше съответстващо на неговите способности участие в ръководството на „Хоксуърт и Хейл“. Затова той се установи на Кауаи.

С неукротима енергия Уип си осигури стотици японски работници, прокара напоителни канали, разчисти земята и показа на цял Кауаи как се отглежда захарна тръстика по най-съвременни методи. Построи си собствена фабрика за обработване на реколтата и пълнеше със захар големите товарни кораби на линията „Хоксуърт и Хейл“.

Все със същата енергия вдигна и къщата в Ханакаи, собственоръчно засади кротоновите храсти и хибискусите. Когато разкроеният дървен материал пристигна от Китай, лично надзираваше строежа и именно той даде идеята широкото пространство около сградата да се покрие с плочи, в пролуките, между които да расте трева, така че човек усещаше под краката си едновременно твърдия камък и меката трева. Това бе разкошен дом, кацнал на ръба на пропастта, в дъното на която бушуваше океанът. Но тази къща не позна щастието, защото скоро след като се премести там с третата си жена, хавайско-китайската красавица Чин-чин, която по онова време бе бременна, тя го пипна да се мотае с момичетата от процъфтяващите в Капаа публични домове. Без да му направи дори сцена, Чин-чин просто си поръча файтон и замина за главния град Лихуе, откъдето взе един от корабите на „Хоксуърт и Хейл“ за Хонолулу. Разведе се с Уип, но задържа както дъщеря му Илики, така и още неродения му син Джон. Сега в Хонолулу имаше две госпожи Уипъл Хоксуърт, които караха по-улегналото общество да се чувства малко неловко: първата му жена, Илики Джандърс Хоксуърт, движеща се само в най-отбраните мисионерски среди, и втората, Чин-чин Хоксуърт, която живееше в китайската общност. Двете никога не се срещаха, „Хоксуърт и Хейл“ се грижеха всяка от тях да получава месечна издръжка. Сумите бяха щедри, ала не чак колкото изпращаните на втората съпруга на Дивия Уип, пламенната млада испанка Алома Дуарте Хоксуърт, чието име често се появяваше по вестниците в Ню Йорк и Лондон.

През онези първи години на XX век Дивия Уип живееше сам в Ханакаи — изнервен, нещастен мъж. Периодично пропиляваше по цели дни в някоя задна стаичка на публичен дом в Капаа, съперничейки си със собствените наемни работници за благоволението на азиатските проститутки. Друг път се вземаше в ръце и организираше фантастичните спортни прояви, с които бе известен Кауаи. Той имаше голяма конюшня с ниски, яки и бързи коне и хубав затревен хиподрум, където уреждаше надбягвания. Китайци и хавайци правеха луди залагания и губеха наведнъж заплатите си за цяла година. Недоверието на Уип към японците произтичаше отчасти и от факта, че на неговите конни състезания те не се обзалагаха безразсъдно. Той обичаше да казва: „Мъж, който не може да се развълнува от едно конно надбягване, не е никакъв мъж и ако някой иска тези дребни жълти копелета, отстъпвам му ги“. Но когато му изтъкваха, че благодарение на тях отглежда повече захарна тръстика, отколкото който и да е друг плантатор на островите, той винаги признаваше: „Работата е техният бог и аз ги уважавам заради това. Но симпатиите си запазвам за мъже, които обичат конете“.

Връхната точка на всеки сезон бяха организираните от Дивия Уип турнири по поло, защото това бе най-забележителната игра на островите, а той поддържаше хергеле от тридесет и седем отбрани понита. Игрите се провеждаха на красиво затревено игрище, опиращо в стръмните скали на Ханакаи, и кулминацията на всяка от тях настъпваше, когато внезапно преваляване прехвърляше дъга над играчите. Като по някаква магия двама борещи се за топката ездачи изскачаха от пороя и се озоваваха под лъчите на слънцето, а върнеха ли се, попадаха под ситен дъждец. Състезанията по поло в Ханакаи бяха между най-зрелищните спортни събития, които човек може да види, и островитяните често изминаваха пеша много километри, за да насядат покрай кротоновите храсти.

Дивия Уип бе изключително добър играч и за да поддържа качеството на отбора си, винаги наемаше лично своите надзиратели. Ще се отпусне небрежно в дълбокия стол и ще наблюдава приближаващия се по дългата тераса пореден кандидат, изучавайки походката му. „Този върви подвижно, гъвкаво, красиво“ — ще си рече. Първият му въпрос винаги биваше един и същ: „Младежо, имаш ли стабилен седеж?“. Ако човекът започнеше да мънка или пък не знаеше какво да разбира под „стабилен седеж“, Уип любезно го отпращаше и преставаше да мисли за него. Но ако отвърнеше „Яздя от тригодишен“, продължаваше да го разпитва. По традиция надзирателите на Кауаи бяха или немски имигранти, или норвежци и си предаваха един на друг предупреждението: „Ако не си добър на поло, не си и прави труда да търсиш работа в Ханакаи“.

След като наемеше някого, Уип му съобщаваше трите си изисквания: „Лъснати ботуши до коленете, и ги искам излъскани до блясък. Бял брич за езда, и го искам бял. И накрая, надзирателите в Ханакаи никога не бият работниците“.

Всъщност в началото, постъпвайки на работа, малко от германците и норвежците бяха добри на поло, но Уип им даваше уроци всеки следобед в четири часа и с времето дори японците започнаха да се чувстват горди, че техният господар и надзирателите им отстояват първото място срещу всички останали от Кауаи.

Но голямото вълнение наставаше, когато от време на време някой знаменит тим от Хонолулу, състоящ се главно от потомци на родовете Джандърс, Уипъл и Хюлет, усъвършенствали играта в Йейл — защото звездите на Йейлската четворка вече години наред бяха все от Хаваите — наемаше кораб, за да докара понитата и клакьорите си, и щурмуваше Кауаи. Тогава в Ханакаи идваха хаолите от всички местни плантации, по цялата тераса се хвърляха огромни, три метра дълги и също толкова широки дюшеци и на всеки от тях спяха по осем до десет случайно събрали се хора, а зад казуариновите дървета се стъкмяваха кухни. Вечер се организираха пищни балове, мъжете обличаха смокинги, а жените блестяха във вечерните си тоалети от Париж и Кантон. Често се правеха турнири, в които четири или пет отбора си оспорваха първото място, и цяла седмица всички гостуваха в Ханакаи. Тогава животът ставаше великолепен, с шампанско и флиртове, и Уип току успяваше да затвори в една или друга от затъмнените спални съпругата на някой посетител, тъй че по време на състезанията по поло над Ханакаи вечно тегнеше зловещата сянка на възможен скандал.

Прокрадваше се и още една сянка, защото както игрището за поло и кротоновите храсти съществуваха само благодарение на защитния пояс от невзрачни казуарини, който държеше на разстояние бурите и убийствената сол, така животът на хаолите се гарантираше от тихите японски работници, които живееха без жени в своите бараки и ги пазеха от потта, тежкия труд и усилията за изграждане на бъдещето.

Любопитното бе, че когато мъжете от Хаваите отиваха в Йейл за срещите със съвипускници и когато бившите им състуденти, живеещи сега в престижни центрове като Бостън и Филаделфия, ги питаха: „Какво задържа един толкова способен човек като теб на Хаваите?“, Джандърсовци, Хейловци и Уипъловци обикновено отговаряха с копнеж: „Присъствали ли сте някога на състезание по поло в Ханакаи? Виждали ли сте океана в нозете си, бурите, които връхлитат едновременно с дъгата? Когато понито ти се подхлъзне, оставя на игрището широк червен белег. Можеш да живееш хиляда години във Филаделфия, и пак няма да видиш нещо, което да напомня сезона на състезанията по поло в Ханакаи“. Установилите се във Филаделфия абсолвенти на Йейл не бяха в състояние да проумеят това, но техните бивши съвипускници, играли поло на Хаваите, никога не забравяха, че през онези години хавайското общество бе между най-отбраните в света.

Щом състезателите си заминеха, щом се демонтираха полевите кухни и търпеливите дребни японски градинари се заловяха да лекуват, досущ като човешка рана, всяка изровена от копито драскотина по игрището, Дивия Уип се оттегляше в просторната си надвесена над океана къща и се напиваше. Пиян, той никога не ругаеше и не налиташе на бой. В такива моменти стоеше настрана от бардаците в Капаа и от широката тераса, от която се виждаше океанът. Пиеше в малка затъмнена стаичка и си спомняше думите на своя дядо: „Момичетата са като звезди, можеш да протегнеш ръка и да щипнеш всяка по връхчетата. А после на изток изгрява луната, грамадна и съвършена. И това вече е нещо друго, нещо съвсем различно“. Сега, на четиридесет и пет години, на Уип му се струваше, че луната няма намерение да изгрее за него. Той някак си бе пропуснал да срещне жената, която можеше да обича както неговият дядо бе обичал хавайската принцеса Ноелани. Беше опознал стотици, но не намери онази, която един мъж би могъл да желае и уважава вечно. Жените, които будеха желанието му, бяха лъжливи по природа, а почтените с положителност биха се оказали досадни. Може би щеше да е най-добре, поне така си мислеше той в подобни моменти, да продължава в същия дух: да поддържа познанство с две-три от по-приличните момичета в Капаа, да се среща с отегчените от съпрузите си жени на приятели и да се надява, че при случайните посещения в по-благоустроените работнически лагери ще попадне на някоя домакиня, която си търси развлечение. Това не бе лош начин да се живее и в крайна сметка със сигурност щеше да му излезе по-евтино от опитите да създава семейства с цяла върволица празноглави жени, с които сетне се налагаше да се развежда. Но често, след като стигнеше до това заключение, през бамбуковите щори на затъмнената стая, където се бе свил, проникваше светлина — светлината на голямата луна, изплувала от океана на изток и вече шестваща величествено високо над Пасифика. Тя бе всевиждащ маяк, достатъчно ярък, за да накара моравата на Ханакаи да заблести като сребърен килим, и достатъчно любопитен, за да открие всяка къщурка, сгушена под казуариновите дървета. И когато потърсеше Дивия Уип, той първо прибираше стъпала, опитвайки се да се скрие като дете, но тя не се отказваше и Уип обикновено ставаше, отваряше вратата към терасата и тръгваше насреща й. Дълго стоеше в трептящото й сияние, заслушан в разбиващите се в бездната вълни, а луната продължаваше по набелязания си път и изчезваше зад назъбените хребети на запад.

Имаше нещо свръхестествено в начина, по който в такива моменти работещите за Уип хавайци усещаха неговото настроение. По двама, по трима те тайнствено се появяваха със своите укулеле, подрънквайки лениво тихите мелодии на островите, а той ги чуваше и викаше: „Хей, пупуле, елате насам!“. Мъжете се събираха ненатрапчиво около него, Уип грабваше нечие укулеле и подхващаше отдавна забравена песен — от онези, на които го бе учила баба му. Превръщаше се в хаваец — мрачен, сдържан, жадуващ за посланието на нощта — и часове наред редеше с хората си песен след песен. Един или друг от работниците промърморваше: „Хей, шефе, да ти се намира малко околехау?“, Уип отваряше бутилка уиски, тя минаваше бавно от уста на уста и тъжните стари хавайски мелодии не секваха. На разсъмване мъжете дискретно се оттегляха по един, по двама, тътрейки крака, но човекът, чието укулеле бе взел Дивия Уип, продължаваше да стои търпеливо, докато накрая не се принудеше да каже: „Май е време да вървя, шефе“ и дългата нощ свършваше.

 

 

След подобни интерлюдии Дивия Уип винаги се захващаше със своите ананаси. На едно закътано плато, горе-долу с размерите на два тенискорта, разположено в горната част на долината Ханакаи и на около двеста метра от африканската магнолия, той си бе направил специална градина и я бе наторил, за да я използва като разсадник за ананаси. Беше убеден, че предопределението на Хаваите е такова: по високите места да се отглежда този плод, а в по-ниските — захарна тръстика. Ентусиазирано обясняваше своите теории на всеки, който бе готов да го слуша:

— Виж, естествено е двете култури да вървят успоредно. Тръстиката има нужда от вода, по два кубически метра за всеки килограм захар. Ананасите нямат. Тръстиката вирее по ниските места, ананасът — по високите. Вече не е рентабилно да се напояват най-високите части на склона, за да се засажда тръстика, там най-добре се развива ананасът. И ако отглеждаш тук долу тръстика, а там горе ананаси, когато плодовете узреят, само ги консервираш в захарен сироп и продаваш и двете с огромна печалба.

Защо, мислите, дойдох на Кауаи? Защото този остров предлага идеалната комбинация от земя за отглеждане на тръстика и земя за отглеждане на ананаси. Преди да си тръгна, ще разгадая тайната, която ще направи Ханакаи най-богатата плантация в света.

Погледнеше ли земята на Хаваите с нейното благоприятно съчетание на високи и сухи с ниски и влажни ниви, той неизменно изпитваше вълнение. Но обърнеше ли очи към своето опитно поле, побесняваше. Защото там растяха повече от деветнадесет различни вида ананаси „и нито един, който да става за нещо“. Показваше на посетителите си всичко, което бе намерил до момента.

— Тези, с извитите остри бодили по листата — ще те изпонасекат, ако се опиташ да прибереш реколтата от цяла нива — са „Пернамбуко“ и аз съм готов да ви подаря всеки проклет „Пернамбуко“, който съм отгледал. Другите, на ивиците, са „Зебрица“, на вид са хубави, но плодът им е отвратителен. Онези, интересните, трицветните, са „Брактеатус“ и известно време хранех надежди за тях, ала плодовете им са много дребни. Имам растения, които приличат на миши опашки, и други — подобни на камшици, а някои са назъбени като сърпове. Единствените два сорта, с които си струва да се занимаваш, са „Гватемала“ и „Нова Гвинея“, но те не виреят тук.

— Трябва ли да разбираме, че не разполагаш с нищо, с което си заслужава да се захване човек? — питаха го агрономите.

— Да. Не бих се опитал да отглеждам с търговска цел никой от тези сортове.

— Значи стигаш до извода, че ананасите не са подходящи за Хаваите?

— Е… не бих се съгласил с това.

— Нещо друго ли имаш предвид? Някакъв нов сорт?

— Може би… може би един ден ще открием сорта, който е най-подходящ за тези острови.

В подобни моменти Хоксуърт ставаше суров и потаен, защото, макар и да не бе вече във властта на никоя жена и с неохота да бе излязъл от обичайната схема на любовните връзки, несъмнено бе обладан от страстен копнеж по нещо, което веднъж бе видял. През 1896 година в един хотел в Рио де Жанейро му сервираха ананас „Кайена“ и в мига, в който зърна този издут като буренце, сладък и тежък плод, той разбра, че това е ананасът за Хаваите. Представяше си, че няма да срещне никакви трудности, ще отиде при някой агроном и ще каже: „Искам пет хиляди стръка «Кайена»“ и се опита да направи тъкмо това. Но скоро откри, че французите, контролиращи крайбрежния район на Гвиана, където се бе развила тази прекрасна разновидност от семейството на ананасите, са също толкова въодушевени от нейната перспективност. Забранено бе растенията да се изнасят вън от колонията. На пристанището в град Кайена, дал името на този превъзходен сорт, багажът на заминаващите пътници се проверяваше най-щателно и когато Уипъл Хоксуърт и съпругата му Чин-чин пристигнаха във Френска Гвиана от Рио, още преди да са слезли от кораба, властите знаеха, че той притежава голяма плантация на Хаваите и че ще се помъчи да открадне няколко корена „Кайена“. С галско коварство гощаваха Уип с безброй прекрасни ананаси „Кайена“, едри, сочни и ароматни, но той не видя нито едно от растенията. Когато небрежно предложи да посетят определена плантация, му бе отговорено, че там валяло. Когато се опита да подкупи един вулгарен тип, за да му донесе няколко стръка, човекът се оказа правителствен шпионин, поставен пред хотела тъкмо с тази цел. И когато, отчаян, реши да си тръгне с празни ръце, митничарите претърсиха всеки сантиметър от багажа му, уверявайки го усмихнато:

— Имаме сведения, че се правят опити тайно да се пренесе оръжие за затворниците на Дяволския остров.

Уип също им се усмихна и рече:

— Разбирам, налага ви се да бъдете много бдителни.

И тъй, не успя да се сдобие с растението.

Купуваше различни други разновидности и нежно се грижеше за тях, защото си даваше сметка, че „Кайена“ трябва да се е получила от случайното кръстосано опрашване на два различни вида, които сами по себе си не представляват нищо. Затова и най-жалкото, мършаво, подобно на миша опашка растение в опитното му поле се радваше на същите грижи, както и най-добрата „Гватемала“. Но плодовете, които се получаваха, бяха толкова далеч от „Кайена“, че Уип ставаше все по-болезнено чувствителен на тази тема. Внесе от Австралия растения, дето уж били „Кайена“, но те не даваха онези плодове с гладка кора, които бе видял в Южна Америка. И сега усещаше вкуса им в устата си и си ги представяше натъпкани в отговарящи на размера им консервни кутии. От ума му не излизаше онзи съвършен ананас, за който знаеше, че съществува, но бе недосегаем за него. Завладя го натрапчивата мисъл да си набави няколко корена, от които да започне. Известно време крои план за тайна експедиция по суша от Парамарибо в Нидерландска Гвиана, но разговорите му с географи, които познаваха този район, го убедиха, че джунглата там е непроходима. Опита се да подкупи френски служители в колонията, ала властите се доверяваха на собствените си хора не повече, отколкото на Уипъл Хоксуърт, и непрекъснато ги проверяваха. Въпреки че изсипа в Гвиана подкупи на стойност двадесетина хиляди долара, не получи в замяна нито стрък ананас.

Сетне един ден в Ханакаи довтаса на клатушкаща се кранта дълъг като върлина англичанин на име Шилинг, скочи от седлото и си поиска уиски със сода.

— Струва ми се, аз съм човекът, който ви трябва — рече Шилинг, изяждайки края на думите.

— Не ми трябват повече надзиратели — отвърна Уип — а освен това не си и достатъчно як.

— Нямам намерение да си изкарвам прехраната с работа — каза върлинестият англичанин. — Дошъл съм да ви продам нещо.

— Не се сещам за нищо, от което да имам нужда — отряза го Уип.

— Аз пък се сещам за нещо, за което ще сте готов да платите много пари, господин Хоксуърт.

— Какво?

— Две хиляди първокачествени корони[8] от „Кайена“.

Ръцете на Уип сякаш замръзнаха и той спря да налива уискито. Не се престори, че това не го интересува, гърлото му пресъхна и адамовата му ябълка заподскача. Остави бутилката, обърна се и загледа настойчиво посетителя си.

— „Кайена“ ли? — попита той.

— Първокачествени корони.

— Откъде ги имате?

— Баща ми е холандец, приел британско поданство. Познава разни хора в Гвианите.

— Жизнеспособни ли са короните?

— Вече са пуснали корени в един парник в Англия.

Хоксуърт сграбчи диво високия мъж за ръката.

— Сигурен ли си, че се развиват?

— Донесъл съм снимка — отвърна Шилинг и я извади, беше се фотографирал в оранжерия сред ананаси. В средата на някои от храстчетата несъмнено се подаваха характерните плодове на „Кайена“.

— Господин Шилинг… — нервно поде Уип.

— Доктор Шилинг, ботаник. Ще ви продам кайените, господин Хоксуърт, но искам да ми поверите тяхното отглеждане тук на Хаваите.

— Готово! — съгласи се Дивия Уип. — Ще изпратя специален кораб да ги вземе. Можете ли да ги запазите живи по време на пътуването през Атлантика и покрай нос Хорн?

— Аз съм ботаник — повтори доктор Шилинг.

Докато чакаше завръщането на англичанина, Дивия Уип насочи трескавата си енергия към подготовката на специална градина за двете хиляди растения, които съгласно подписания договор Шилинг се бе задължил да докара, и както работеше, си рече: „Ще ми се да намеря човек, на когото да вярвам, че ще се грижи за тези ананаси така, както бих го правил аз“. И си спомни за японския селянин, който беше готов да се сбие с него заради поцинкованата ламарина за своята баня. „Точно такъв човек ми трябва реши той. — Мъж с кураж.“

Оседла коня и язди из тръстиковите ниви, докато не откри Камеджиро.

— Ей ти, човече! — извика той.

— На мен говори? — попита якият дребен японец, дружелюбно ухилен.

— Съгласен ти станеш началник една градина?

И споразумението бе сключено. Сега Камеджиро всяка сутрин тичаше от лагера да обработва предназначената за ананасите градина, стривайки пръстта с ръцете си, а вечер бягаше обратно да обслужва своята баня. Като го виждаше все така забързан, Дивия Уип си рече: „Този работи за трима!“ и повиши надницата му на седемдесет и пет цента.

Под личното му ръководство Камеджиро изора земята на дълбочина шестдесет сантиметра. Уип бе доволен, когато наситеното й червено блесна на слънчевата светлина, защото от книгите бе научил, че ананасите се нуждаят най-много от желязо, а на практика Кауаи си беше от чисто желязо. На всеки три месеца градината се преораваше наново и се тореше със специално гуано; за да бъде плодородна. Около обработената площ бяха изкопани вади, за да се оттича ненужната вода, и бе засаден защитен пояс от казуарини и диви сливи, да я пазят от случайни солени пръски. Малко младоженки можеха да се похвалят, че са влезли в дом, подготвен за тях с такава грижа, с каквато Дивия Уип подготвяше тези най-важни от всичко лехи за своя разсад. Когато свърши, той застана в средата на рохкавата пръст и извика на Камеджиро:

— Един ден там горе само ананаси, а? — И посочи на всички страни към високите полета по склона, докъдето поглед стига, защото намеренията му бяха до едно да ги засади с кайени, по четири хиляди растения на акър. И тогава парите, дето бе печелил досега от отглеждането на захарна тръстика, щяха да изглеждат като дребни монети, с които децата си играят на магазин.

Първата реколта от кайените надмина очакванията на Уип. Доктор Шилинг се оказа както ботаник, така и алкохолик. Високият англичанин ръководеше размножаването на растенията, които щяха да доведат до революция в икономиката на Хаваите, от салона на къщата в Ханакаи и очевидно нямаше никакво намерение повече да го напуска. От двете хиляди кайени, отмъкнати от плантациите във Френска Гвиана, почти хиляда и деветстотин дадоха разкошни плодове и тези първи ананаси смаяха жителите на Хаваите. Верен на себе си, Уип ги раздаде, казвайки на всички:

— Сега започвайте да орете нивите по високото. От тях ще потече ароматна река от чисто злато.

Ананасът дава реколта бавно, само по един плод на пълни две години. Всъщност той е съплодие или сбор от плодове, всяко от съставящите го кубчета се образува от отделен цвят. Когато плодът узрее, са възможни четири различни начина за размножаване: короната на ананаса може да бъде внимателно отчупена и засадена; издънките, които покарват в основата на плода, могат да бъдат откъртени и засадени; филизите, никнещи в основата на растението, могат да бъдат използвани по същия начин; и самото стебло може да бъде насечено на парчета и засадено като картофите. Доктор Шилинг успя да получи от всяко оцеляло растение по една корона, три-четири издънки, три-четири филиза и две до три парчета от стеблото. Към 1910 година индустриалното производство на ананаси вече се бе наложило на Хаваите.

Но през 1911-а то бе сполетяно от беда, защото земите, които Дивия Уип бе подготвил така грижовно, престанаха да изхранват растенията и те започнаха да жълтеят. Изпаднал в паника, Уип изкомандва доктор Шилинг да изтрезнее и да разбере какво става, но впиянченият англичанин не успяваше да се съсредоточи върху проблема. Уип се разфуча из къщата, която сега делеше с него, и изпотроши всички бутилки с алкохол. Тогава доктор Шилинг се стегна и прекара известно време на полето.

— Трябва да направя някои експерименти — докладва той и един ъгъл от къщата бе отделен за епруветките и мензурите му. Но единственото, с което се занимаваше Шилинг, бе да използва пресните ананаси, за да дестилира от тях много фин и силен алкохол, който му харесваше дори повече от уискито, и скоро с него не можеше да се говори.

Дивия Уип се справи с това безизходно положение, като преби до несвяст англичанина, а сетне го хвърли във вана със студена вода. Явно и други се бяха отнасяли с него по този начин, защото той трепереше в студената вана и хленчеше като малко дете, но не бе особено засегнат.

— За бога — крещеше му Хоксуърт — ти докара тези растения тук и ти ще откриеш какво им става! — Облече непрокопсания учен, който едва се държеше на крака, нахлузи му обувките и лично го заведе на полето.

— Какво им е на тези растения? — гневно попита той.

— Виж, братко Хоксуърт, не можеш да се изправиш тук и да ме изкомандваш да разбера какво става. Човешкият мозък не работи така.

— Твоят ще работи! — изрева Хоксуърт.

— Да речем, че тръгна надолу по тази пътека, а после по онзи път и никога повече не погледна ананасите? Тогава какво?

— Тогава, доктор Шилинг, преди да стигнеш до пътя, вече няма да можеш да вървиш. Защото и двата ти крака ще са счупени.

— Вярвам ти, че би го сторил — рече потресеният англичанин.

— И още как! — изръмжа Уип. — Сега се хващай на работа. — Отстъпи назад и го загледа слисано. — Какво правиш, по дяволите?

— Опитвам почвата — отвърна доктор Шилинг.

— О, за бога — с погнуса каза Уип и си тръгна.

Четири седмици бяха необходими на учения, за да реши какво става с ананасите, и когато отиде да докладва на своя работодател, беше очевидно, че на него самия му е трудно да възприеме собствените си изводи.

— Не е за вярване, братко Хоксуърт, и ти няма да ми повярваш, но на тези растения им липсва желязо.

— Глупости! — разбесня се Хоксуърт. Този нетърпим англичанин вече му бе дошъл до гуша и той бе готов най-сетне да го изхвърли от плантацията.

— Не — сериозно отвърна доктор Шилинг — убеден съм, че те ще загинат, защото им липсва желязо.

— Това е абсурд! — кресна Хоксуърт. — Този проклет остров на практика е от чисто желязо. Погледни почвата, човече!

— Желязо е, вярно — съгласи се Шилинг. — Но се опасявам, че сигурно е в някаква форма, която растенията не могат да поемат.

— Възможно ли е да растат в чисто желязо и да не са в състояние да го оползотворят?

— Това — рече Шилинг — е причината, поради която светът ще си остане една вечна загадка.

— Подиграваш ли се с мен? — заканително вдигна вежди Хоксуърт.

— Как бих посмял? — отвърна Шилинг.

— И какво смяташ да правим? — тихо попита Хоксуърт.

— Смятам да напръскаме растенията с желязо, в някакъв вид разтвор.

— Не! Това е пълен абсурд. Връщай се обратно на полето и разбери какво им е наистина.

— От желязото е — упорито повтори Шилинг.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото усещам вкуса.

— Правил ли си някакви изследвания?

— Не, те не са ми нужни.

— Е, направи. Не! Недей! Ще вземеш пак да си дестилираш алкохол. В какъв вид ти трябва желязото?

— Железен сулфат.

В резултат на това решение в края на 1911 година Камеджиро Сакагава крачеше из експерименталните насаждения на ананасовата плантация в Ханакаи, влачейки помпа с течност за пръскане, която насочваше към загиващите растения, и когато отминеше, разтворът от железен сулфат се стичаше по тесните листа и проникваше в червената почва около корените. Като по чудо боледуващите стръкове започнаха да се съживяват и за четири дни жълтите листа взеха да си възвръщат естествения цвят. Кайените бяха спасени и когато твърдението на доктор Шилинг, че тънат в желязо, а загиват от липсата му, бе доказано, Дивия Уип с радост набра наръч зрели плодове и ги тръсна на пода в къщата.

— Свари си алкохол и пий колкото си искаш — изкомандва той.

Понякога Камеджиро, който тичаше на работа и обратно да обслужва своята баня, не виждаше дългия англичанин със седмици, а сетне, докато подстригваше моравата, откриваше Шилинг на плетен стол до ръба на пропастта да наблюдава играта на вълните, блъскащи се в преграждащите пътя им скали.

Шилинг бе удивителен човек, пияница с вечно замаяна глава, който можеше да мисли. Веднъж, като пътуваше с Уип до Капаа с един от първите автомобили на Кауаи, той забеляза едно сметище и каза:

— Трябва да го купиш, братко Хоксуърт.

— Тази смет? Защо?

— Даваш сума пари за железен сулфат, а тук имаш тъкмо това. Ръждиви железни отпадъци, залети със сярна киселина.

Уип купи сметището, построи фабрика за железен сулфат и след няколко години, когато автомобилите станаха многобройни, изкупуваше всички стари таратайки на Кауаи за по четири долара парчето, натрупваше ги на камара, заливаше ги с бензин и изгаряше гумите и тапицерията. Когато останалото ръждясаше, обработваше железните отпадъци със сярна киселина и отбелязваше: „Всеки, който похапва ананас, изяжда изделията на Хенри Форд, Бог да го поживи“.

Но щом се справеха с един проблем в отглеждането на ананасите, които носеха на островите стотици милиони долари, веднага възникваше нов, защото на кайените явно не им харесваше да растат на Хаваите и бедите ги сполитаха една след друга. Когато бе разрешен въпросът с желязото, се появи щитоносната въшка и производството отново изглеждаше обречено.

Грозните дребни буболечки се пренасяха от мравките, които си ги отглеждаха като дойни крави и живееха от сладката, хранителна течност, която те отделят. Щитоносната въшка обичаше особено много ананасите и пречеше на растежа им, милиони мравки изминаваха по няколко километра, за да пренесат своите „крави“ в безценните плантации, и това приличаше едва ли не на съзнателно вредителство. Доктор Шилинг изследва проблема месеци наред, докато, нива след нива, най-отбраните кайени на Дивия Уип се спаружваха и загиваха от тази напаст. После се спря на едно двойно решение, което възпря щитоносната въшка: около всяка нива засади редове ананаси за примамка, те пресрещаха вредителите и ги задържаха настрани от плодоносните растения; нареди наоколо дълги дъски, които непрекъснато се поливаха с креозот и прогонваха мравките заедно с грозните им „крави“. След тази победа над дребните насекоми отново потъна в едногодишна пиянска летаргия в очакване на следващата беда.

Тя дойде, когато директорът на консервната фабрика съобщи:

— Кайените са толкова големи, че не влизат в кутиите, и като ги орязваме, прахосваме четирийсет на сто от плода.

— Какво, по дяволите, очакваш да направя? — озъби му се Уип, уморен от непрекъснатата битка да поддържа рентабилността на плантацията.

— Трябват ни по-дребни кайени — обясни директорът.

Дивия Уип връхлетя като буреносен облак в Ханакаи, дълго разтърсва английския си експерт, докато го докара в що-годе трезво състояние, и рече:

— Доктор Шилинг, трябва да направиш ананасите по-дребни.

Едва крепящият се на крака англичанин отвърна през златистата мараня, обгръщала го в продължение на тринадесет месеца:

— Човешкият ум може да постигне всичко. Нарисувай ми ананаса, който искаш.

Уип се върна при директора на консервната фабрика и двамата заедно нахвърлиха на хартия качествата, които трябваше да притежава идеалният плод. Той трябваше да е достатъчно тумбест, за да остане приличен пръстен, след като бъде изрязано твърдото ядро. Да е сочен, сладък, накиселяващ, дребен, без бодили по листата, плътен и златист на цвят. С помощта на линеал и кривка двамата мъже начертаха желания ананас, Уип хвърли листа пред англичанина и рече:

— Ето, това ни трябва.

Шилинг, зарадван, че му се удава възможност да смени пиенето с някакво друго занимание, отвърна:

— Това и ще получите.

Той обиколи всички ананасови плантации на Кауаи, сравнявайки реалните плодове с представата за идеалния, и щом намереше нещо, което да се доближава до написаните на машина изисквания, отбелязваше съответното растение с флагче. Върши това с безкрайно търпение в продължение на цели четири години и накрая обяви:

— Получихме идеалния ананас.

Когато закара първия натоварен камион в консервната фабрика, директорът изпадна във възторг.

— Край на проблемите ни — каза той.

— До появяването на следващия — отвърна Шилинг.

 

 

През 1911 година една писателка от Ню Йорк, прекарала четири седмици в Хонолулу, написа твърде хулна книга за Хаваите, в която се вайкаше за три неща: за влиянието на мисионерите, които злонамерено изтребили хавайците, като ги облекли в безформените мисионерски одежди; за престъпните действия на компании от рода на „Джандърс и Уипъл“, докарали азиатци на островите, и за сребролюбието на мисионерските потомци като тези от „Хоксуърт и Хейл“, които си присвоили плодородните земи. След като книгата й предизвика едва ли не сензация в Америка, тя се върна на Хаваите, триумфално пристигна на Кауаи и на един красив турнир по поло бе представена на Дивия Уип Хоксуърт. Неговият отбор тъкмо бе сразил хонолулския, лицето му пламтеше от победата и би следвало да се очаква, че е настроен великодушно, но когато го запознаха с авторката, той се досети коя е и попита студено:

— Вие ли сте добрата дама, която написа „Позорът на Хаваите“?

— Да — гордо отвърна тя — аз съм. — Защото бе свикнала да бъде отрупвана с ласкателства. — Какво мислите за книгата ми?

— Госпожо — рече Уип и внимателно сложи стика си за поло на една стойка, да не би да се изкуши да го използва не по предназначение — мисля, че е абсолютен боклук.

Играчите на поло и дамите им бяха ужасени от просташката забележка и някои започнаха да се извиняват на стреснатата жена, но Уип ги прекъсна:

— Не, няма да има никакви извинения. Останете на мястото си, мадам, и се огледайте наоколо. Всичко, което ще видите, е донесено на тези острови от хора като мен. Захарната тръстика, която е в основата на нашата икономика? Моят дядо, мисионерът Уипъл, я е докарал тук. Ананасите? Докарах ги аз, внук на мисионери. Боровете, кралските палми, магнолиите, авокадото, дивата слива, кротоните, къщата и конете. Всичко това сме го донесли ние. Мангото „Хоксуърт“, най-хубавият плод на света, носи моето име. А колкото до азиатците… Хей, Камеджиро, ела за малко, а? Този кривокрак дребосък е свършил повече работа на Хаваите… създал е повече и ще продължава да създава повече, отколкото дузина от хората, за които хленчите. Аз го доведох тук и се гордея с това. Съжалявам само, че той няма намерение да остане. Сега, мадам, ако имате още някакви въпроси за Хаваите, ще се радвам да ви отговоря. Защото се надявам, че ще се върнете у дома и ще напишете още една книга, и този път няма да бъдете такава тъпанарка.

Поклони се и я остави, без да й даде възможност да каже нещо. Разбира се, неговата, както я нарекоха, „реч от игрището за поло“ предизвика в Хонолулу краткотрайна сензация, защото (цитирам една от представителките на семейство Хейл), „ако трябваше да се избере човек, който да защити мисионерите, това едва ли щеше да е Дивия Уип“.

Той продължаваше да живее в Ханакаи заедно с вечно пияния си английски приятел. Често-често отскачаше до бардаците на Капаа, канеше в къщата на скалите много гости и в спокойните разговори на чаша бренди започна да излага първата последователна теория за Хаваите:

— Това, което аз си представям, е една островна общност, ценяща своята обработваема земя повече от всичко. От нея тя получава огромни реколти захарна тръстика и ананаси и ги превозва до континента с корабите на „Хоксуърт и Хейл“. С получените пари ние купуваме промишлените стоки, от които народът ни има нужда, неща като хладилници, автомобили, обработен дървен материал, машини и храна. Така корабите заминават натоварени и се връщат натоварени. Това е съдбата на Хаваите и онзи, който наруши съществуващото крехко равновесие, е враг на островите.

Беше готов да посочи тези врагове.

— Всеки, който си прави опасни експерименти с нашето корабоплаване, трябва да бъде застрелян. Всеки, който се опита да внуши на полските ни работници радикални идеи, следва да бъде прогонен от островите. Всеки, който се мъчи да прекъсне осигурения приток на евтина работна ръка от Азия, нанася удар на захарната тръстика и ананасите.

Веднъж сподели:

— „Хоксуърт и Хейл“ извършват превозите евтино и надеждно. Не виждам причини да се правят някакви коренни промени. Струва ми се, всички ще се съгласите, че „Джандърс и Уипъл“ управляват добре плантациите. Никой не може да повдигне оплакване срещу тях. Според мен, докато тези две фирми служат на островите както трябва, благополучието на Хаваите е осигурено. И е истинска неблагодарност от страна на външни хора като тази проклета писателка да обикалят и да повдигат разни въпроси.

През 1912 година президентската кампания на континента беше твърде разгорещена, за пръв път от години демократите смятаха, че имат добри шансове да изпратят своя човек Уудроу Уилсън в Белия дом. Разбира се, гражданите на Хаваите нямаха право да гласуват в общонационалните избори, но неколцина патетични демократи започнаха да пренасят като папагали оптимизма на събратята си от континента в кампанията на островите. Един заблуден либерал стигна дори дотам, че излезе да говори пред масов митинг от шест човека в близкия град Капаа. От чисто любопитство към тази твар, дръзнала да бъде демократ на Хаваите, Дивия Уип се бе присламчил като седми слушател и стоеше ужасен, докато човекът действително се опитваше да печели гласове за своята партия.

— Оттатък, в Америка, се надига един нов дух, чист остър вятър от прерията, настойчив глас от големите градове. Затова предлагам да направим нещо, което на тези острови не е правено никога досега. Аз съм демократ и се гордея с това. Ще посетя всяка плантация за захарна тръстика и ананаси, за да обясня какви са идеите на Уудроу Уилсън и неговите привърженици. Кажете на приятелите си, че ще дойда.

Леко разтревожен, Дивия Уип се прибра вкъщи и грижливо свали всичките огнестрелни оръжия, които държеше в Ханакаи. Провери всяко едно, свика надзирателите си и рече:

— Току-що чух един демократ да казва, че ще дойде тук да говори с нашите работници. Ако пристъпи и на двадесет сантиметра в земята на Ханакаи, застреляйте го.

Един от надзирателите, който бе завършил гимназия, попита почтително:

— Но няма ли той право да говори?

— Право ли? — разфуча се Уип. — Демократ да има право да влиза в плантацията ми и да пръска отровата си? Господи! Аз решавам кой ще идва тук и кой няма да идва! Тази земя е моя и не ще допусна на нея да се разпространяват чужди идеи.

През 1912 година надзирателите не се плашеха лесно, този също държеше на своето.

— Но ако човекът е представител на някоя от политическите партии…

— Фон Шлем! — изрева Уип, дълбоко удивен. — Изненадан съм да чуя от теб подобни приказки. Не помниш ли какво причини на Хаваите онзи мръсен демократ Гроувър Кливланд? Не си ли достатъчно възрастен, за да си спомняш как корумпираните сенатори демократи гласуваха все против нас? Само се чудя, че още никой не е застрелял това гадно дребно копеле. На Хаваите няма място за демократи и ако някой от тях дръзне да пристъпи в плантацията ми, ще пълзи назад със счупени крака.

Амбициозният политик се опита да нахълта в Ханакаи и Дивия Уип, подкрепен от четирима добре въоръжени надзиратели, го пресрещна в края на покрития с червена прах път.

— Не можете да влезете тук, господине — предупреди го Уип.

— Аз съм гражданин, който упражнява политическите си права.

— Ти си демократ и на тези острови няма място за тебе.

— Господин Хоксуърт, идвам в плантацията ви, за да говоря с вашите хора за изборите.

— Моите хора не желаят да слушат глупостите ти.

— Господин Хоксуърт, в Америка духа вече друг вятър. Уудроу Уилсън ще бъде избран за президент. Той обещава справедливост за всички. Дори за вашите работници.

— Аз казвам на моите работници за кого да гласуват — обясни му Уип. — И те ще гласуват за благоденствието на тези острови. А сега си върви в Хонолулу и не ми създавай повече неприятности.

Четиримата надзиратели тръгнаха към посетителя.

— Как ще прозвучи — попита политикът — ако съобщя на пресата, че съм бил изхвърлен със сила от плантацията Ханакаи?

Дивия Уип, още як и строен за своите петдесет и пет години, протегна ръка, сграбчи нахалния радикал за рамото и го разтърси, сякаш беше дете.

— Никой вестник няма да публикува подобни щуротии. Господи, ако някоя гърмяща змия се опита да пропълзи в плантацията ми и аз я застрелям, ще ме сметнат за герой. Чувствам се длъжен да се отнасям и към демократите по същия начин. Махай се!

Посетителят спокойно оправи ризата, опъна ръкавите си и заяви:

— Ще упражня неотменимото си човешко право и ще вляза във вашата плантация.

— Опиташ ли се — рече Уип — ще бъдеш изхвърлен на неотменимия си задник.

Политикът стъпи смело върху червената пръст на Ханакаи и се запъти към алеята с кралските палми и норфолкските борове. Беше направил само няколко крачки, когато четиримата надзиратели го сграбчиха, вдигнаха го във въздуха, грубо го запратиха обратно на пътя и той падна тежко на неотменимата част от своята анатомия, както бе обещал Уип. Когато изненаданият посетител седна в червената прах, той го посъветва:

— Върви си в Хонолулу. В тази плантация никога няма да стъпи демократ.

Но щом човекът си отиде, Уип започна да си дава сметка за съществуващата реална опасност и свика надзирателите.

— Ще кажете на всички в плантацията, които имат право да участват в изборите, че няма защо да си правят труда да гласуват за този или за онзи. Да гласуват за партийната листа на републиканците. Достатъчно е да поставят кръстче.

— Можем да ги предупредим — изтъкна един от надзирателите — но не и да ги заставим.

— Има си начини и за това — загадъчно отвърна Уип и по време на местните избори същата година се разположи на две крачки от кабината в Ханакаи. Щом приближеше някой от квалифицираните работници, той го поглеждаше в очите и казваше:

— Знаеш как да гласуваш, нали, Джаксън?

— Да, господин Хоксуърт.

— Гледай да не сбъркаш — заканително предупреждаваше Уип, ала не оставяше нищо на случайността. Когато Джаксън влизаше в кабината и платнището го закриваше от всички страни, та никой не виждаше бюлетината му и какво отбелязва на нея, той посягаше към молива. А моливът бе вързан с канап, който водеше нагоре и минаваше през пробита в тавана на кабината дупка, така че ако човекът се опиташе да направи отметка срещу Демократическата партия в десния край на бюлетината, образуваше отчетлив ъгъл и по този начин издаваше измяната му. За да бъде още по-сигурен, Уип предварително се бе разпоредил всички използвани за гласуването моливи да бъдат от най-твърдите, а хартията на масата в избирателната кабина да е мека. Затова Джаксън се принуждаваше да натиска силно молива върху бюлетината и оставяше на обратната й страна лесно забележима следа за начина, по който е гласувал. Той я сгъваше и я подаваше на чиновника португалец, но преди да я пусне в урната, служителят се позабавяше и в този момент Уип успяваше да разгледа обратната й страна.

— Хубаво, Джаксън — промърморваше, когато човекът си тръгваше.

Веднага след като гласуването приключи, Уип събра надзирателите и им съобщи:

— Джаксън, Алингъм и Кейтс гласуваха за демократите. До полунощ да ги няма тука.

— Какво да им кажем?

— Нищо. Те знаят какво зло са сторили.

Когато тримата изменници бяха изхвърлени на пътя, стиснали под мишница бохчите с вещите си, той стоеше в сянката на кралските палми.

Решението, което взе, дойде вследствие на тези избори и на опасностите, които разкриха те — във Вашингтон идваше на власт Уилсън, а на Кауаи хора като Джаксън започваха да гласуват за демократите.

— Връщам се в Хонолулу — заяви той на доктор Шилинг. — Ти спокойно се разполагай тук и се грижи за ананасите.

— Какво смяташ да правиш? — попита Шилинг.

— В света се надига бунтарски дух. Смахнати либерални идеи. Вероятно са проникнали и в собствената ми компания. Връщам се да поема ръководството на „Хоксуърт и Хейл“.

— Мислех, че са те изхвърлили? Че са те пратили в заточение?

— Така беше — призна Дивия Уип. — Но тогава компанията не беше моя.

— Сега твоя ли е?

— Да, но възпитаниците на Йейл още не го знаят.

— Май ще хвърчат доста глави? — със злорадството на дете попита Шилинг.

— Няма, ако са добри момчета — отвърна Уип, за разочарование на постоянния си гост.

Към Бъдни вечер 1912 година той вече бе установил своето еднолично диктаторско ръководство във великата империя „Хоксуърт и Хейл“ и макар да не хвърчаха глави в онзи смисъл, който влагаше в думите си Шилинг, всеки заподозрян, че е гласувал за демократите, бе уволнен.

— На Хаваите и в „Хоксуърт и Хейл“ — обясняваше беззлобно Уип — просто няма място за такива хора.

* * *

Всяко събиране на голямото семейство Кий беше нещо внушително. По-възрастните синове като Кий А Чоу — Азия, който държеше ресторанта, бяха запазили китайските си имена и носеха плитчици и черни сатенени костюми. Но по-младите бяха отрязали плитките и се обличаха като съвременни американци, а също така предпочитаха английския превод на имената си, например Острейлия (Австралия) Кий вместо Кий О Чоу.

Когато кланът се събираше в грозната къща в Нууану, потомците се стичаха на колоритни групички. Някои от синовете вземаха и своите жени, а към 1908 година вече водеха отрасналите внуци заедно с хубавите им китайски или хавайски съпруги. На празници се появяваха и многобройните правнуци и лудуваха из градината, в която семейството все още отглеждаше таро и ананаси. Родът Кий заедно със съпругите и съпрузите сега наброяваше деветдесет и седем души, но, разбира се, те никога не успяваха да се съберат едновременно, защото поне десетина от младежите учеха на континента. Потомък на Кий все още не бе стъпвал нито в Йейл, нито в Харвард, затова пък много от тях бяха завършили в Мичиган, Чикаго, Колумбия и Пенсилвания и на Хаваите бе напълно в реда на нещата един китаец да се роди, да бъде финансиран, да получава правна защита и медицинска помощ, да сключи брак и да бъде погребан все от членове на семейството.

Освен всичко друго, не бе изключено и да е наел земята си или да купува зеленчуците, месото и дрехите си пак от тях.

Нюк Цин все още бе най-видната представителка на рода. През 1908 година тя бе на шестдесет и една и макар вече да не мъкнеше по улиците прочутия си товар от две кошници с ананаси, продължаваше да ги отглежда и контролираше онези, които се занимаваха с разносната търговия. Година след година тя ставаше все по-ниска, по-слаба, по-плешива и макар лицето й да се бе сбръчкало от възрастта, умът й се бе запазил по младежки пъргав. Нейният живот се състоеше от упорито поддържани ритуали. Всяка година придружаваше с церемониално достойнство изключително способния си син Африка до общината, за да платят данъците. Два пъти в годината отвеждаше осем до десет от членовете на семейството в пунти-магазина и изпращаше пари на истинската жена на съпруга си в Китай. Тя бе починала през 1881 година, но семейството от Долното селище продължаваше да пише от нейно име писма на признателност и благодарност. На всеки две-три години Нюк Цин събираше колкото може повече от челядта си за пътуването до колонията на прокажените на Калауао, където отдаваха почит на своя родоначалник. И всяка есен отвеждаше седем-осем от най-способните си внуци на пристанището на „Хоксуърт и Хейл“, и все едно че принасяше жертва на боговете, им купуваше билети за континента. Старата жена пазеше човешките ресурси със същата грижа, както навремето напояваната земя на първата си градинка с таро.

И сега Нюк Цин бе тази, която свика голямото семейство, защото до знанието й бяха стигнали два въпроса от първостепенна важност, далеч надхвърлящи възможностите на адвоката Африка да ги реши, и докато правнуците й си играеха в прашния двор, тя разговаряше с тридесет и неколцината възрастни, дошли да се срещнат с нея.

Децата на Африка Кий се нуждаеха от напътствие и Нюк Цин каза:

— Най-голямата дъщеря на Африка, Шеон Мун, която вие предпочитате да наричате Елин, е много объркана и аз не съм достатъчно мъдра, за да й дам съвет.

— Какво е направила? — попита жената на Азия.

— Влюбила се е в хаол — отвърна Нюк Цин.

Събралите се притихнаха, защото с одобрението, макар и не по изричното настояване на Нюк Цин, младите Кий винаги се бяха чувствали свободни да се женят за хавайки и хавайци, но никой от тях досега не бе показвал желание да се обвърже с бял американец и дръзките планове на Елин представляваха удар по традициите в семейството. Целият клан се обърна и погледна дъщерята на Африка — пъргаво, красиво двадесетгодишно момиче с искрящи очи, и тя отвърна на погледите.

— Кой е белият мъж? — попита Азия, използвайки предимството си на най-възрастен син.

— Кажи му, Шеон Мун — подкани я старата жена.

С кротък глас, както я бяха възпитали учителките в епископалното училище, Елин рече:

— Той е младши офицер на един от военните кораби в Пърл Харбър.

Семейството ахна в хор. Бял мъж, на всичкото отгоре и военен! Това наистина беше, както ги бе предупредила Лелята на Ю Чоу, голям проблем и Европа, който се бе оженил за хавайка, каза:

— Достатъчно лошо е, че иска да се омъжи за хаол, защото те не са добри съпрузи и изнасят парите вън от семейството. Но да се обвърже с военен е наистина неприлично. Никое момиче, което уважава себе си…

Австралия го прекъсна:

— Ние не сме в Китай. Аз познавам много добри мъже от флота.

Европа отвърна сковано:

— Аз не.

Азия отбеляза:

— Надявах се да не доживея девойка от семейството ми да си избере за съпруг военен.

Австралия му се сопна:

— Той е моряк, има голяма разлика.

Европа настоя:

— Военните са си военни. И са много лоши съпрузи.

Австралия викна:

— Защо не си вземеш идеите и не си ги занесеш в Китай? Те идват тъкмо оттам.

В този момент се намеси Нюк Цин и каза с ниския си, нетърпящ възражения глас:

— Щеше да е много по-добре, ако Шеон Мун се бе влюбила в някое китайско момче или ако беше дошла при мен като послушно момиче и ме бе помолила: „Лельо на Ю Чоу, намери ми съпруг“. Но тя не постъпи така.

— Толкова по-зле за нея — тъжно рече Азия. — В моя ресторант виждам много отклонили се от старите традиции момичета и всичките страдат от това.

— Дрън-дрън! — сопна му се съпругата на Австралия. — Азия, ти знаеш чудесно, че като девойка често се криех в твоя ресторант и се целувах с Австралия зад сушените патици. И не се случи нищо лошо, освен дето се омъжих за мързеливия ти брат.

— То беше началото на онова, за което говоря — каза Азия с предупредителен тон.

— Глупости! — разсмя се жената на Австралия, дръзка красавица от фамилия Чин. — Ти знаеш ли кой ми подсвиркваше, за да ми съобщи, че брат ти ме чака? — Членовете на семейство Кий впериха погледи в младата жена с блестящите очи и тя с драматичен жест посочи право към сивокосата и сериозна Нюк Цин, седнала начело на челядта си. — Тя го правеше! Тя е по-лоша от всички ни!

Смущението на старицата накара присъстващите да избухнат в гръмогласен смях. Накрая Нюк Цин избърса пламналото си лице и рече тихо:

— Признавам, че аз го уредих. Но не забравяйте, че Чин Сю Хан беше китайско момиче. И хакка. И можеше да й се вярва. Днес говорим за нещо съвсем различно. За хаол. И при това войник.

— Лельо на Ю Чоу! — обади се Елин. — Той не е войник. Трябва да изоставиш старите си предразсъдъци.

Азия попита:

— Ще донесе ли в семейството някаква земя? Някакви пари?

— Не — решително отвърна Елин. — Всъщност ще изнесе пари. Защото ще ми трябват двеста долара за дрехи, а по-нататък и още за други неща.

Семейство Кий колективно изхълца, доживяло деня, от който се бе страхувало. Рано или късно някое момиче от фамилията щеше да поиска да се омъжи за бял. Но ето че това се бе случило и онези, които се ужасяваха от събитието, подозираха, че в известен смисъл е виновен Африка с неговите радикални нови идеи, възприети в Мичиган. По-възрастните се вторачиха в адвоката и него го заболя от суровите им погледи. Накрая Европа попита рязко:

— Кажи, Африка, ти какво мислиш за това?

В горещата стая настъпи продължителна тишина, чуваха се гласовете на децата отвън. Накрая Африка заговори:

— Чувствам се унизен — поде той. — Срамувам се, че тъкмо моята дъщеря иска да се омъжи вън от нашия кръг. Дадох й добро образование и майка й се опита да я възпита като една почтена хакка. Чувствам се унизен и не зная какво да правя. — Изведнъж напрежението сякаш го смаза, той скри лице в дланите си и тихо заплака. Позорът, който бе навлякъл на семейството, го правеше неспособен да говори, затова жена му добави:

— Той чувства, че трябва да поеме върху себе си срама за онова, което върши дъщеря му.

В този тежък момент Австралия внесе малко по-весела нотка:

— Разбира се, че е отговорен за всичко. Когато някой отива да учи в Мичиган, той усвоява чужди нрави. Струва ми се, че именно с тази цел го изпратихме. Недей да забравяш, Азия, че твоите синове учиха в Пенсилвания. Те доведоха в домовете ни приятели от Америка, а тъкмо един от тях се е запознал с Шеон Мун и хоп! Любов! Елин, ако стиснатият ти баща не иска да даде двестате долара, аз ще ти ги дам.

— Трябват ми не толкова парите, чичо Австралия, колкото вашата благословия.

— Имаш моята!

— И моята — присъедини се жена му.

— А твоята, Лельо на Ю Чоу?

Семейството обърна очи към Нюк Цин, прибрала отрудените си ръце в скута.

— Тревожи ме само едно, Шеон Мун — рече старата жена. — Децата ти ще бъдат потомци на хаол и ще са загубени за семейството. Обещай ми, че всеки път, когато раждаш, ще ми изпращаш писмо. Аз ще отивам при учения пунти, за да разбера истинското име на детето, ще записвам това име в нашата книга и ще го изпращам в Китай, както сме правили винаги.

— Моите синове няма да искат китайски имена — възрази твърдоглавата Елин.

— След време ще искат — отвърна старицата. — Ще искат да знаят кои са и информацията от книгата ще бъде на тяхно разположение.

Постепенно потомките на фамилия Кий се пръснаха по целия свят, като вземаха за съпрузи мъже, работещи в чужди страни, и за Нюк Цин непрекъснато се получаваха писма. Синовете й ги прочитаха и тя отбелязваше раждането на още едно дете. Откриваше правилното име на всяко момче и съобщаваше за него в Китай. И както бе предрекла през онзи ден на 1908 година, настъпваше момент, когато те пожелаваха да научат нещо повече за китайската половина на родословието си и в Хонолулу пристигаха мъже, които не приличаха на китайци, срещаха се със старата Нюк Цин, тя изваждаше книгата, която не можеше да чете, преводачът намираше нужната информация и китайско-германският, -ирландският, -английският потомък започваше да разбира малко по-добре кой е.

 

 

Но този ден старата жена бе загрижена за децата на Африка и след като с неохота бе дадено съгласие дъщеря му Кий Шеон Мун, известна в града като Елин Кий, да се омъжи за своя моряк, Нюк Цин се прокашля и рече:

— Време е отново да помислим за влизането на Хонконг в Пунахоу.

Азия изпъшка, Америка стана и ядосано излезе от стаята, а останалите от семейството се обърнаха и настойчиво загледаха най-малкия син на Африка, петнадесетгодишно момче с четвъртита глава и гънки около очите. В семейството съществуваше мнение, че младият Кун Кон, известен като Хонконг, е наследил блестящия ум на баща си. Той показваше изключителни способности по математика, знаеше добре пунти, хакка, английски и хавайски и, изглежда, имаше необикновена дарба да борави с пари, защото умножаваше всичко, до което успееше да се добере, като го заемаше на многобройните си братовчеди. Лихвеният му процент беше твърд, неизменно по десет на сто за седмица, и той се грижеше да си го получи, събирайки стриктно дълговете всеки петък след училище. Както показваше името му, Кун, той бе от четвъртото поколение, Кун Кон означаваше Земна Атмосфера и той беше земен. Двадесет и седем момчета от неговото поколение във фамилия Кий носеха името Кун, един от братята му и двадесет и шестима братовчеди, но той бе най-умният от всички. Ако съществуваше вероятност някой Кий да пробие в Пунахоу, това бе Хонконг. Когато този въпрос бе поставен на обсъждане, в семейството се появи напрежение.

— Ще ни каже ли майката на Хонконг как е синът й с училището? — започна родоначалничката.

Госпожа Африка Кий, по-голямата от двете красавици Чин, рече:

— Бележките му са отлични. Поведението му е буйно, но не е получавал забележки. Аз се гордея с постиженията на моя син и чувствам, че той заслужава интереса, който семейството проявява към него.

— Мисли ли Хонконг, че ще може да се справи в Пунахоу… ако бъде приет? — попита Нюк Цин.

Момчето бе смутено от съсредоточеното върху него внимание, но изгаряше от желание да постъпи в Пунахоу, така че понесе изпитанието. Повдигна едното си рамо и каза:

— След като синът на Лъм се справя, ще мога да се справя и аз.

При споменаването на момчето от рода Лъм членовете на семейство Кий изпитаха горчивина. Защото повече от десет години се опитваха да вкарат някой от своите в Пунахоу, хавайското мерило за престиж, но по една или друга причина все не успяваха, въпреки че бяха доста заможни и можеха да се гордеят с Африка като водещ в професията си адвокат. Обаче семейство Лъм, без да представлява кой знае какво, освен че бащата беше зъболекар и обичаше да говори пред публика, бе намърдало един от синовете си в мечтания рай.

Нюк Цин каза:

— Струва ми се, че този път изгледите ни са наистина добри. Помолих един стар приятел да ни посъветва какво да направим, та Хонконг да бъде приет. — Тя даде знак, един от внуците изтича навън и се върна с висок, плешив англичанин със страховити бели мустаци, който влетя в горещата стая с показна енергия, целуна Нюк Цин и извика на цветист китайски:

— Аха! Заговор срещу хаолите! Удряйте камбаната! На крак, Китай!

Това беше Улиасутай Каракорам Блейк, лудият учител и доверен приятел на всички китайци. Бе станал по-възрастен и по-дебел, но не и по-кротък, и сега сключи ръце зад врата си и се залюля назад-напред, сякаш всеки момент щеше да се строполи.

— Скъпо и плодовито семейство Кий — рече той — да погледнем истината в очите. Има добри училища, а има и прекрасни училища и всяко семейство е в правото си да изпраща своите най-способни синове в най-прекрасното от тях. Йолани, където работя като роб за мизерно възнаграждение, е добро училище. Пунахоу е прекрасно училище. То дава авторитет, слава и обществено положение. Англия се крепи на подобни устои, а и на Хаваите не е по-различно. Достатъчно е да си послужиш с неподходящ нож, и си осъден на принадлежност към Либералната партия до края на своите дни.

— За какво говори той? — шепнешком попита едно от момчетата на Австралия.

— За теб говоря — викна на английски Улиасутай Каракорам Блейк, разсече въздуха с ръце и свря глава само на сантиметри от лицето на стъписания млад китаец. — Стани! — Момчето се изправи непохватно и Блейк го посочи, сякаш беше някакъв експонат.

— Вижте този потомък на семейство Кий! — поде на книжовен китайски. — Той се справя добре в училището Йолани, но въпреки това не е приет в Пунахоу. Ето защо в Хонолулу винаги ще бъде смятан за човек от втора ръка. Няма да може да се движи в компанията на хората, които управляват града. Няма да се научи да говори с тяхната интонация. Ще му липсва специфичната им изисканост. И трябва да остане до края на живота си само един китайски селянин. Седни!

Блейк обърна гръб на момчето и заговори на възрастните:

— Милостивият Буда знае, че в Йолани винаги съм жертвал за вас, китайците, солта на кръвта си и мозъчните си гънки, че ви извадих от невежеството и ви дадох светлина. Милостивият Буда знае също колко съжалявам, че не оползотворих собствената си светлина и наполовина така добре, както го сториха вашите прекрасни хора. Ако се бях възползвал от нея, сега, в залеза на живота си, нямаше да се трепя като слабо платен учител. Африка, колко спечели миналата година?

Китайците обожаваха този смешен човек и неговото многословие. С британското си уважение към коректността и ориенталската си любов към бомбастичния стил той приличаше на китаец. И ето че стигна до същността на въпроса:

— Може да си мислите, че като учител в Йолани, довел Хонконг до настоящото му образователно ниво, ще възразя на намерението ви да го прехвърлите в Пунахоу. Нищо подобно. Семейство като вашето има право да изпрати един от синовете си в най-доброто училище, което могат да предложат Хаваите. Там той ще търка лакти с бъдещите адвокати, гиганти на бизнеса, водещи фигури в обществото. Ако бях от семейство Кий, бих изтърпял всяко унижение, за да вкарам сина си в Пунахоу. Хонконг, стани! Казвам ви, той е едно от най-прекрасните момчета, които са се раждали на Хаваите. И заслужава най-доброто. Хонконг, излез!

Когато засраменото момче напусна стаята, Улиасутай Каракорам рече:

— Лельо на Ю Чоу, ще ти бъде наистина много трудно да запишеш това момче в Пунахоу. Той е твърде умен и цялото ви семейство е твърде способно. Белите са готови да допуснат в своето училище един-двама китайци, но не и най-добрите. Предпочитат тъпите флегматични младежи без особено въображение. Момчето от семейство Лъм е идеално в това отношение. Хонконг не е, защото дори Буда не би могъл да предскаже какво е способен да постигне един ден той. Африка, даваш ли си сметка, че си баща на революционен гений?

— Хонконг е много по-надарен, отколкото съм бил някога аз, господин Блейк — призна Африка пред стария си учител.

— Лельо на Ю Чоу — каза ненадейно с умолителен тон Улиасутай Каракорам — защо не опиташ да вкараш в Пунахоу някой друг от внуците си?

— Не — отвърна Нюк Цин, без да повишава глас. — Той е изключително умно момче. Заслужава най-доброто.

Едрият англичанин вдигна рамене и рече:

— Щом си решила да не се съобразяваш със съветите ми, дай да видим какви неприятности те чакат. Кой ходи миналия път в Пунахоу?

Госпожа Африка Кий, красива модерна китайка, вдигна ръка.

— Стани! — кресна Блейк. Заразглежда я внимателно, тя бе облечена по западната мода и той предложи: — Не може ли да изпратим някой не толкова… модерен? Хаолите се чувстват в по-голяма безопасност, когато азиатецът е с вид на кули.

Имаше неща, които семейство Кий не бе склонно да приеме, тъкмо това ги правеше значима фамилия, и сега Африка каза просто:

— Ако синът ми кандидатства в Пунахоу, майка му ще отиде с него.

— Да благослови Буда всички упорити хора — високопарно рече Блейк — защото без тях този свят щеше да е много жалък. Но не може ли съпругата ти да се облече малко по-семпло? Трябва да изглежда достатъчно богата, за да плаща за обучението, но не толкова самоуверена, че да вземе думата на някоя родителска среща. Необходимо ни е да има вид на истинска китайка, която обаче се стреми да стане почтена американка. Необходимо ни е да изглежда дотолкова горда, че да почиства ноктите си, но все пак достатъчно скромна, за да стои леко приведена, сякаш влачи из града кошници с ананаси. — Той се поклони претенциозно на Нюк Цин и попита: — Смяташ ли, че снаха ти може да си придаде необходимия за случая вид на китайка, която моли хаолите за помощ?

— Не — хладно отвърна Нюк Цин.

— Така си и мислех — тъжно рече Блейк. — Значи си подготвена Хонконг отново да бъде отхвърлен?

В този момент Америка, чиито двама синове напразно се бяха опитвали да постъпят в Пунахоу, се върна в стаята и изръмжа:

— Подготвени сме вечно да ни отхвърлят, господин Блейк.

— Съжалявам, че всички вие не сте се родили малко по-глупави — каза колоритният англичанин — защото тогава щяха великодушно да ви приемат заради парите ви. Но, разбира се, ако бяхте по-глупави… по-специално тази — и посочи Нюк Цин — нямаше да разполагате с парите, които имате сега, и нямаше да ви допускат в Пунахоу заради бедността ви.

— Мислиш ли, че този път Хонконг има някакъв шанс? — умолително попита Нюк Цин.

— Не — отвърна Блейк. — Ако бях хаол от Хонолулу, не бих допуснал издънка на вашето проклето семейство Кий никога и до нищо. Вие сте умни. Вие сте работливи. Вие се държите заедно. Вие сте амбициозни. Още малко, и ще започнете да подучвате дъщерите си да впримчват в бракове белите мъже.

— Шеон Мун ще се омъжва за морски офицер — тихо промълви Нюк Цин.

В горещата стая Улиасутай Каракорам Блейк прекъсна надутите си словоизлияния. Погледна свежото красиво момиче, на което някога бе преподавал. Малката Елин Кий, която пееше така очарователно. Приближи се със сериозно изражение до нея, целуна я по двете бузи и каза тихо:

— Дано милостивият Буда се смили над всички ни. Годините на нашия живот са така кратки, а ветровете, които духат над света — така силни. Довиждане, скъпо семейство Кий. Няма да се доберете до Пунахоу… поне този път.

Когато той си отиде, по-възрастните от семейството заобсъждаха множеството идеи, които бе дал, и Нюк Цин рече:

— Този странен човек е прав. Майката на Хонконг има прекалено модерен вид, сякаш иска да се издигне по-високо и от хаолите. Ще им бъде твърде лесно да я отхвърлят. Този път наистина трябва да изпратим някой друг. Какво ще кажете за жената на Европа? Тя е хавайка.

— Не! — извика Африка. — Той е мой син и ще се яви в Пунахоу със собствената си майка. И ако пак ни отхвърлят, така да бъде.

— Тогава аз ще отида с него — заяви Нюк Цин. — Ще бъда боса и ще им демонстрирам старите нрави.

— Не! — отново запротестира Африка. — Моята жена, която ще се облече както намери за добре, ще заведе сина ми в Пунахоу и ще настоява да го приемат. Няма да позволя никакво хитруване.

— Африка — тихо рече старата родоначалничка — училището даде да се разбере, че ще допуснат един-двама китайци. Сега е ужасно важно да бъде избрано някое от нашите момчета. Моля те, позволи ми този път аз да уредя нещата.

— Имам работа на големия остров — мрачно отвърна Африка. — Ще отида там и няма да вземам никакво участие в това самоунижение. — Излезе от стаята и кланът задиша по-свободно, защото той бе упорит човек.

— Вижте, когато семейство Лъм вкара сина си в Пунахоу — поде Нюк Цин — майката на момчето беше облечена в съвсем проста рокля, косата й бе опъната назад и тя не вдигаше очи от пода. Затова ще кажа направо, майката на Хонконг не трябва да ходи.

— Ще отида с мъжа си на големия остров — заяви съпругата на Африка и също напусна заговорниците.

Подир дълги дискусии и след като внимателно обсъди средствата, с помощта на които китайски фамилии досега бяха успявали да вкарат свои синове в Пунахоу, семейство Кий скрои сложна стратегия. Нюк Цин ще отиде боса, с риза и панталони и ще създава впечатление за истинска кули. Жената на Европа ще присъства като чистокръвна хавайка, за да покаже, че фамилия Кий уважава местните традиции. А съпругата на Австралия, хубавото момиче Чин, ще ги придружи в скромна рокля по западната мода, за да внуши, че в семейството знаят как се яде с нож и вилица. Момчето Хонконг, чието интелектуално ниво беше с четири степени по-високо от това на който и да било ученик в Пунахоу в момента, щеше да върви подир тях в грижливо подбран костюм, демонстриращ едновременно възможностите им да плащат за образованието и една дискретна изтънченост, неприсъща на новозабогателите китайски семейства.

През един горещ ден четиримата Кий пристигнаха пред Пунахоу в нает файтон, тъй като беше преценено, че това ще създаде по-благоприятно впечатление, отколкото ако отидат пеша. По време на представянето трите жени играеха ролите си безупречно, но Хонконг леко кривеше очи и макар отговорите му да бяха блестящи, когато го питаха нещо, се замисляше малко по-дълго от необходимото. В определения срок семейството получи известие:

„Със съжаление трябва да съобщим, че поради големия наплив тази година не можем да осигурим място за Вашия син, чиито оценки и общо поведение иначе намираме приемливи.“

Писмото бе занесено на Африка в адвокатската му кантора и той дълго размишлява върху него. В началото беше завладян от ярост заради унижението, на което семейството му се бе подложило по собствена воля, а после около час побутва официалното съобщение насам-натам по бюрото си. Накрая изпрати да повикат сина му, седя и чака, докато момчето влезе, задъхано от игра покрай реката. Каза му с равен, безстрастен тон:

— Хонконг, ти повече няма да ходиш на училище.

— Струва ми се, споменаваше, че ще ме изпратите в Мичиган?

— Не. Онова, което трябва да знаеш, сине, можеш да го научиш и тук. Довечера започваш да четеш тази книга за поземлената собственост на Хаваите. Като свършиш, аз ще ти проведа изпита… както си седя тук на този стол. Това ли са учебниците ти?

— Да.

— Вече няма да ти трябват. — Африка Кий, който се прекланяше пред образованието, взе учебниците, накъса ги на парчета, хвърли ги в кошчето за отпадъци и каза:

— Докато четеш новия си учебник, трябва да запаметяваш всяка глава до края. Ти ще получиш образование, каквото досега никой на Хаваите не е получавал, Хонконг.

 

 

В края на краищата семейство Кий успя да вкара едно от момчетата си в Пунахоу. Това стана по много специален начин. През 1910 година Републиканската партия срещна трудности при намирането на подходящ кандидат за депутат от Чайнатаун и на едно от заседанията някой направи революционното предложение:

— Защо не издигнем кандидатурата на китаец?

— О, не! — запротестира един от младите Хюлет. — Не искам онзи радикал Африка Кий да влезе в парламента.

— Нямах предвид него, а брат му Австралия. — Възцари се тишина и по лицата на хаолите, които управляваха островите, заиграха усмивки, защото Австралия беше човек, който щеше да се хареса. Той не бе прекалено умен, свиреше добре на укулеле, беше честен, нямаше кой знае какво образование, но си бе спечелил множество приятели както между китайците, така и между хавайците, с които бе израсъл. Освен това имаше симпатичен прякор, Кенгуру Кий, и събранието реши, без дори да гласува, че това е човекът, който им трябва.

Кенгуру Кий бе избран с огромно мнозинство, продължиха да го избират и с времето стана водещият китаец в Републиканската партия, човекът, когото всички обичаха и комуто всички вярваха. За щастие той имаше син, който също като него бе възхитително посредствен, и през 1912 година в Пунахоу сметнаха, че най-сетне са открили един Кий, чието приемане в училището няма да представлява никаква опасност.

В деня, когато това момче се записа, Нюк Цин отиде тайно до входа и се скри зад близката палма, за да види как един от внуците й най-после ще прекрачи прага на знаменитото училище. Докато гледаше светналите лица на хаолските деца, които се събираха за началото на учебната година и бърбореха за преживяванията си през ваканцията, тя разпознаваше ту някой Хейл, ту някой Уипъл и си мислеше: „Хаолите са луди, че допускат в училището китайци. Тук е скрита тайната на това как се управляват островите, а те имат право да пазят интересите си“.

После видя по улицата да се задава нейният внук, придружен от баща си, политика Кенгуру Кий, и се отдръпна в сянката, мърморейки под носа си: „Това момче не знае нищо. Не е достойно за такова знаменито училище. Но за нас то е само началото“.

* * *

От тринадесет години Камеджиро Сакагава ставаше всяка сутрин в три и половина да насече и складира съчки от дива слива за своята баня. После тичаше на работа, трудеше се до мръкване, връщаше се бегом и запалваше огъня. Сега вземаше по два цента от първите десетима, които се наслаждаваха на чистата гореща вода, и по пени от всеки, който желаеше да ги последва. Той явно печелеше доста и както всички японци, наети в Ханакаи, следеше с вълнение как скритото му богатство наближава магическото число 400 долара.

От пристигането на първите японци през осемдесетте години на миналия век съществуваше мнение, че онзи, който успее да се върне в Хирошима с четиристотин долара в брой, след това вече би могъл да живее като самурай. „С четиристотин долара — уверяваха се взаимно работниците — можеш да си купиш три хубави оризови ниви, да си построиш голяма къща, да си набавиш всичките кимона, които ще ти трябват някога, и да заживееш в разкош.“ Нямаше работник в плантациите, който да не е твърдо решен именно той да е човекът, дето ще натрупа четиристотин долара, но почти никой не успяваше.

Как само се изнизваха парите между пръстите на един изпълнен с добри намерения мъж! В случая с Камеджиро слабостите му не бяха нито комар, нито жени, нито алкохол; не, неговите бяха много по-скъпи — приятелство и патриотизъм — и непрекъснато подяждаха спестяванията му. Когато някой работник биваше сполетян от, както сам смяташе, неразрешима криза, накрая отиваше при Камеджиро и му казваше без заобикалки:

— Непременно са ми необходими осемдесет и един цента.

— Защо не ги заемеш от японския лихвар в Капаа? — питаше Камеджиро.

— В Капаа, ако вземеш на заем осемдесет и един цента, в деня на следващото плащане ще трябва да върнеш заема плюс още осемдесет и един цента — обясняваше човекът и това беше самата истина. Никой бял на Хаваите не експлоатираше така злостно работниците от Изтока, както собствените им сънародници. Близки до японското консулство хора бяха организирали свой рекет и искаха от пристигащите депозит, за да пазят документите за евентуалното им връщане в Япония. Значителните суми стояха у тях година след година без никаква лихва и когато идваше време хората да си заминат, често депозитът им не можеше да бъде открит. Имаше японци, които забогатяха много по този начин. На всяка крачка престъпни машинации подриваха финансовата обезпеченост на работниците и месечна лихва от сто процента бе нещо нормално. Затова дребният набит Камеджиро обикновено се виждаше принуден да дава пари на своите приятели.

Някои от мъжете бяха започнали да си довеждат булки от Япония, а това винаги излизаше скъпо и стоварваше извънредно тежко бреме върху цялата общност. Трябваше да се правят снимки в Капаа, да се плащат таксите и пътните разноски, да се пътува до Хонолулу за уреждане на документите и да се купуват от магазина черни костюми за сватбата. Значителен брой от брачните съюзи бяха осъществени благодарение помощта на якия Камеджиро, в разрез със собствените му интереси, защото, както бе установил, съберат ли се мъж и жена, веднага трябва да се очакват бебета, а бебетата причиняваха нови финансови кризи. Така спестяванията му непрекъснато се изпаряваха и понякога той имаше чувството, че плаща за семейното щастие на всички, само не и за своето собствено.

Най-големите му разходи обаче възникваха вследствие на неговия патриотизъм. Ако през Кауаи минеше някой и съобщеше за нов паметник на загиналите във войната, Камеджиро правеше най-щедрите дарения. Когато служители от консулството в Хонолулу идваха да разкажат за големите събития в родината, Камеджиро плащаше сметките им в хотела. Той даваше пари за японското училище, за японския храм и най-вече за японските рецитатори, които периодично обикаляха островите.

Тези мъже бяха радостта на живота му и щом се чуеше, че пристига поредният декламатор, Камеджиро започваше да работи още по-бързо и с нетърпение броеше дните до неделния следобед, когато цялата японска колония щеше да се събере в някой парк с казуаринови дървета, да насяда върху купищата сухи иглички и да чака неговото появяване. В един и тридесет, след като свършеха със своя обед, състоящ се от суши и сашими, няколко души поставяха подвижната дървена платформа, застлана с традиционното платно, и наместваха отгоре ниска масичка със сгънато ветрило. Тълпата притихваше и гостът от Япония, обикновено възрастен човек с оплешивяла глава и колосана униформа с широки рамене, разперени като крила на пеперуда, излизаше на платформата в бяло таби, покланяше се много пъти и сядаше с кръстосани крака пред масичката. Докато публиката чакаше със затаен дъх под слънцето, няколко мига той сякаш се молеше гласът му да бъде достатъчно силен, сетне вземаше сгънатото ветрило и започваше да декламира.

— Аз… ще… говоря… за… битката… при Ичи-но-тани — викваше със скръбен глас, като отпяваше всяка от наситените със съдържание думи и се спираше на нея. В тези първи мигове той приличаше на затиснат вулкан, готов да изригне с дива ярост, и докато събитията, разиграли се преди повече от седемстотин години, следваха своя ход, гласът му придобиваше все по-голяма сила.

Превъплътяваше се последователно във всяко действащо лице: той бе храбрият воин Кумагаи; той бе красивият юноша Ацумори; той бе конят, скалата, потокът; той бе възхитителният герой Йошицуне и всичките жени. Колкото повече нарастваше вълнението му, толкова повече се издуваха вените на главата му, сякаш всеки момент щяха да се пръснат, и мускулите на врата му се очертаваха под кожата като въжета. В различните кризисни моменти на древната битка той ревеше и шептеше, ридаеше безнадеждно и плачеше от радост, а когато идваше време да умре очарователният млад воин Ацумори — свирейки на флейта — човекът предаваше скръбта, сякаш тя бе нещо осезаемо, и цялата публика започваше да хлипа.

Колко страшно реален беше героизмът на Япония тук, под казуариновите дървета! Колко прекрасни и предани бяха жените, колко смели мъжете й. И когато битката стигаше трагичния си край и работниците от плантациите оплакваха падналите, декламаторът добавяше текстове, които липсваха в оригинала на епоса, но за които му бе казано, че са особено подходящи за далечните колонии като тази на Кауаи:

— И… когато… духът… на… Ацумори… напускаше… равнината… Ичи-но-тани — редеше печално рецитаторът — той се обърна назад, погледна доблестните воини, които го бяха съсекли, и си помисли: „Това са храбрите войници на Япония и докато те са живи, никаква опасност не грози отечеството. Те могат да изминат много километри при всякакви изпитания и лишения. Те могат да живеят от нищо, само и само да защитят своя император. Те не се плашат от никакъв враг и не отстъпват пред никаква буря. Те са най-храбрите мъже на света, които се борят за една справедлива кауза и за славата на Япония. Колко силни са те, колко благородни, колко хубаво е да ги видиш на бойното поле. О, как копнея отново да съм с тях, с храбрите воини на Япония!“.

Програмата се състоеше от четири рецитации и тъй като всяка траеше повече от час, а най-прочутите от рода на „Ичи-но-тани“ — почти два часа, обикновено продължаваше чак до мръкване. Необяснимо бе как един човек, който изпълнява толкова много различни роли и гласът му като по някаква магия се мята от най-високите до най-ниските тонове, бе в състояние да издържи пет часа. Колкото повече напредваше времето, толкова по-многочислена ставаше публиката на четенията в Ханакаи, и това превръщаше последното изпълнение от програмата в най-хубавото от всички. То започваше с думите на рецитатора:

— Днес съм ви приготвил един специален подарък. Историята на капитан Ито, който се хвърли срещу руските оръдия в Порт Артур.

Някой напомняше, че техният Камеджиро Сакагава бе изпълнявал ролята на полковник Ито на тържественото шествие в Хонолулу по случай победата, и го изпращаха да облече униформата. И тъй, докато рецитаторът разказваше вълнуващата история за полковник Ито и руските оръдия, високият метър и петдесет и пет Камеджиро с ръце като обръчи, облечен в униформа на императорската армия, ушита от жените в Хонолулу, замръзваше до платформата в стойка „мирно“. В такива моменти с него ставаше нещо странно: той се превръщаше в полковник Ито. Виждаше руските оръдия и усещаше миризмата на барута. Императорът говореше пред потеглящите от Токио войски и Камеджиро чуваше августейшия глас; полковникът загиваше, защитавайки Япония от варварите, Камеджиро също загиваше и влизаше в пантеона на героите. Духовно той бе част от Япония, воин, който никога не бе носил оръжие, но бе готов да умре за своя император. Именно след такива мигове на екзалтация правеше най-щедрите дарения за военни фондове, болници и други подобни добри дела.

Постоянната притегателна сила на Япония с нейната вълнуваща история бе така голяма, че Камеджиро не познаваше нито един японец, който да има намерение да остане на Хаваите. Всички работеха по дванадесет часа на ден за седемдесет и три цента, тъй като надницата бе повишена, с надеждата да се озоват отново в Хирошима с четиристотинте долара, които щяха да им осигурят светло бъдеще, и макар нарастващото присъствие на беловласи мъже и жени да показваше, че повечето никога няма да спестят достатъчно пари, за да се върнат у дома, дори най-отчаяните не си признаваха, че са престанали да вярват.

Една вечер, след като гледаха японски филм, будисткият свещенослужител прикани към внимание и кинооператорът насочи към него лъча на прожектора.

— Искам Сакагава Камеджиро да излезе отпред — каза той и набитият дребен работник се появи в осветения кръг, като примигваше и държеше левия си юмрук пред устата. — Консулството на Негово императорско величество в Хонолулу ме упълномощи — поде свещенослужителят — да връча този свитък на Сакагава Камеджиро в знак на признателност за неговото дарение в памет на смелите моряци, загинали при катастрофата край Фукушима. Цяла Япония се гордее с този мъж.

За Камеджиро последните думи не бяха празна фраза. Бе уверен, че всяко селце в Япония знае за неговата вярност към родината, представяше си как мълвата за достойното му поведение стига до къщата на родителите му и виждаше във въображението си колко щастливи са те, че техният син е един почтен японец. Цяла Япония се гордееше с него и за Камеджиро това бе напълно достатъчно.

 

 

Вече тринадесет години живееше така, с вълненията от непрекъсващите контакти с Япония и надеждата, че не е далеч денят, в който ще разполага с четиристотинте долара плюс цената на корабния билет до дома. Но един пролетен ден на 1915 година, когато казуарините се готвеха за годишния растеж и по върховете на игличките им се бяха появили ярки пъпки, когато сгушените в червената пръст ананаси започваха да цъфтят, Камеджиро долови вика на някаква птица. Не беше от морските птици, които се стрелкаха над хвърчащата около скалите пяна, защото той познаваше техните гласове. Може да бе дошла от Таити, където бе зимувала, или пък просто минаваше над Кауаи, устремена към Аляска с нейното щедро изобилие от насекоми през летните месеци. Камеджиро всъщност така и не я видя, но я чу да прелита покрай него, застина неподвижно насред ананасовата нива и си помисли: „Аз съм на трийсет и три и годините прелитат покрай мен“.

Изпадна в ужасна депресия, явяваше му се видение, което не успяваше да пропъди: виждаше чакащата го край оризовите ниви на Хирошима Йоко. Покрай нея също прелитаха птици, тя протягаше ръце, а от Вътрешно море се надигаше мъгла и поглъщаше нейния зов. Камеджиро за пръв път престана да става в три и половина и да се грижи за своята баня — прехвърли работата на един приятел. Бродеше наоколо, разяждан от неутолим глад, мина му през ума да прескочи до бардаците в Капаа, но отхвърли тази идея и накрая се спря на решението, до което преди него бяха стигали стотици други: „За известно време ще трябва да се откажа от мисълта за връщане в Япония, ала ще използвам парите си, за да взема тук Йоко“.

Когато това решение се избистри в съзнанието му, окопаваше ананасите и часът бе едва два следобед, но той хвърли мотиката, излезе на шосето и в някакъв възторжен унес вървя до Капаа, където прокуденият Хашимото държеше фотографско ателие и агенция за пътувания с параход до Япония. Потискайки гордостта си, Камеджиро отиде при родоотстъпника и рече:

— Искам да си направя снимка и да я изпратя в Япония.

— Иди си вкъщи и се обръсни — каза му безцеремонно Хашимото. — И си облечи черния костюм.

— Нямам костюм.

— В лагера Ишии има един. Всички го използват.

— Не искам да обличам взет на заем костюм.

— Кое момиче ще пожелае да се омъжи за теб, ако изпратиш снимка без тъмен костюм?

— Да съм споменавал нещо за момичета?

— Виждам, че си решил да се жениш. Радвам се за тебе и ще ти направя хубава снимка. Но първо се обръсни и си сложи тъмен костюм.

— Колко ще струва всичко това? — попита Камеджиро.

— Снимката три долара. Билетът на момичето за парахода седемдесет. Разноските за влака, за дрехите и за гощавката там вкъщи може би още седемдесет. Общо сто четирийсет и три долара.

Подобна сума щеше да забави събирането на четиристотинте долара най-малко с още три или четири години и Камеджиро се разколеба.

— Не мога да се реша — въздъхна той. — Моля те, не казвай на никого.

— Аз правя снимки. Не разговарям с хората.

— Може да дойда пак — промълви Камеджиро.

— Ще дойдеш — предрече Хашимото. Сетне добави грубо онова, което казваше на всички отхвърлили го японци: — Ще се ожениш за момичето и никога няма да се върнеш в Япония. Примири се с тази мисъл.

Камеджиро преглътна с усилие и се постара да не гледа към фотографа.

— Аз ще се върна в Япония — каза той. — Ти ми направи услуга, Хашимото сан. За момент бях закопнял за съпруга и си рекох: „Ще похарча парите си за това“. Но ти ми отвори очите за последствията. Лека нощ. Няма да дойда пак.

Ала когато излезе от фотографското ателие, група деца, полуяпончета-полухавайчета, връхлетяха насреща му, крещейки завалени думи, които никой на света не би могъл да разбере — сладко детско бръщолевене, истинска каша от всевъзможни езици. Блъснаха се в него, а едно момиченце с равно подстригана по японската мода коса извика „Гомен насаи!“ и Камеджиро импулсивно се наведе, хвана го и долепи лицето му до своето. За миг то остана неподвижно в ръцете му, сетне го ритна, освободи се и се развика на хавайски и португалски:

— Трябва да вървя с другите!

А Хашимото, непрестанал да мрази хората, които го бяха отхвърлили, се разсмя от прага и каза:

— Беше прегърнал моята дъщеря. Аз имам шест деца, четири от тях са момчета.

Силно развълнуван, Камеджиро пое към къщи, ароматът от косата на момиченцето все още изгаряше ноздрите му и когато стигна в лагера и видя дългите мрачни бараки, в които нямаше жени и в които живееше вече тринадесет години, се втурна право при Ишии сан и каза:

— Трябва да ми напишеш писмо до вкъщи.

— Да не си наумил да се жениш? — попита писмописецът, защото разпозна симптомите.

— Да.

Ненадейно слабият дребен мъж сграбчи ръката на Камеджиро и му довери:

— И аз все за същото мисля. Колко ли ще струва?

— Не много! — възбудено извика Камеджиро. Снимката три долара. Билетът седемдесет. Може би общо сто четирийсет и три.

— Ще го направя! — заяви Ишии сан. — Мисля за това вече цяла година.

— Аз също — призна си Камеджиро, седна на пода, а Ишии сан извади четките си.

„Мила майко, реших да си взема жена и по-нататък ще ти изпратя снимка, за да я покажеш на Йоко чан и тя да види как изглеждам сега. Щом ми съобщиш, че е готова да дойде на Хаваите, ще изпратя парите. Това не означава, че няма да се върна у дома. Означава само, че ще трябва да остана тук малко по-дълго. Твой верен син, Камеджиро.“

Изминаха девет седмици, преди отговорът на това писмо да се получи, и когато той пристигна, Камеджиро бе потресен от съдържанието му, защото неговата майка пишеше:

„Трябва да си глупаво момче, щом като мислиш, че Йоко сан още те чака. Тя се омъжи преди дванадесет години и вече има пет деца, три от които са момчета. Какво те накара да предположиш, че едно момиче с чувство за собствено достойнство ще седне да те чака? Но това не е беда. Както виждаш, тук ти изпращам фотографията на много хубава девойка, на име Сумико, която каза, че е съгласна да се омъжи за теб. Тя е от нашето село и от нея ще излезе прекрасна съпруга. Моля, изпрати парите.“

На леглото падна с лицето надолу фотография десет на седем сантиметра. Камеджиро я остави известно време да лежи така, неспособен да си представи, че когато я вдигне на нея няма да е Йоко, чийто образ пазеше в паметта си, а някакво момиче, което дори не познава. Предпазливо повдигна с два пръста крайчето и изви глава настрани, за да я погледне. Изведнъж обърна снимката и извика:

— О! Гледай ти каква хубавица! Вижте я само!

Цяла тълпа се насъбра да разглежда снимката и някой подхвърли:

— Това момиче никога няма да се омъжи за дръвник като тебе, Камеджиро!

— Кажи им какво пише в писмото! — нареди той на Ишии сан и писмописецът прочете на глас как стоят нещата. Името на девойката бе Сумико и тя бе съгласна да се омъжи за Камеджиро.

— От Хирошима ли е? — подозрително попита един от мъжете.

— От Хирошима кен — гордо отвърна Камеджиро и над дългата барака се понесе одобрителна въздишка.

Ала това свидетелство за връхлетялото го щастие се отрази потискащо на един човек. В пристигнало по-рано писмо Ишии сан също бе получил портрет на булката, която неговите родители му бяха избрали. Тя се наричаше Йорико Мори, приятно име, но снимката показваше, че е от онези флегматични селски момичета с четвъртити физиономии и тесни очи, които Япония раждаше сякаш в неограничени количества. Майката на Ишии сан описваше как Йорико Мори работела повече и от мъж и била пестелива, ала писмописецът чувстваше, че за един брак е необходимо и нещо повече, особено когато, както в неговия случай, съпругът може да чете и пише. Той бе разочарован, но се владееше. Поиска да види още веднъж снимката на Сумико и я разгледа внимателно. Личеше си, че девойката притежава класическия тип красота: леко полегати очи, изящни скули, ниско чело, крушовидно лице и фини черти. Приличаше на момичетата от плакатите за японските исторически филми и Ишии сан каза:

— Много е хубава за момиче от Хирошима. Може да е от града.

— Не — увери го Камеджиро — майка ми никога не би ми избрала градска девойка.

На другия ден двамата кандидат-младоженци взеха черния костюм на лагера Ишии, обща собственост на обитателите му, връзката и бялата риза, които вървяха с него, завиха съкровището си в чаршаф, наеха такси и отидоха в Капаа, където фотографът Хашимото им нареди:

— Обличайте поред костюма и не забравяйте да се срещите.

Когато Камеджиро се напъха в странните дрехи, се наложи Хашимото да му покаже как да завърже вратовръзката, след което набитият полски работник зализа косата си със специалната помада, която фотографът предлагаше за тази цел, застана пред апарата в скована поза и не пожела да се усмихне. Макар да бе заснета и увеличена както се полага, готовата фотография едва ли би въодушевила много кандидатки за женитба, Хашимото не я смяташе за особено добра. Въпреки това Камеджиро я изпрати заедно с парите за билета от Токио до Хонолулу. И зачака.

 

 

В края на 1915 година Ишии сан и Камеджиро получиха известие, че булките им пристигат в Хонолулу със стария японски товарен кораб „Киото мару“. В лагера не се зарадваха на новината толкова, колкото можеше да се предположи — бяха се надявали двете момичета да пътуват с различни кораби. Тогава всеки от мъжете щеше да облече за посрещането черния костюм, тъй че да отговаря на изпратената в Япония снимка. Както стояха сега нещата, единият щеше да носи костюма и нямаше да разочарова булката си, но другият явно трябваше да облече работните дрехи и да застане пред момичето в истинския си вид. Какъвто си беше, Камеджиро побърза да каже на своя приятел:

— Тъй като можеш да пишеш и четеш, редно е ти да сложиш костюма. — И целият лагер се съгласи, че това е единственото логично решение.

Ту разпалени, ту изплашени, кандидат-любовниците пътуваха от Лихуе до Хонолулу с малкото корабче „Килауеа“ и там наеха стая в една мръсна японска странноприемница на Хоутел стрийт. Тъй като пристигнаха вечерта, а „Киото мару“ се очакваше на следващия ден, те си взеха лека вечеря от ориз и риба, а сетне се разходиха до Нууану и се поклониха ниско пред символа на своя император. В този момент от консулството излетя служител в черен фрак, забързан за някаква важна среща, и им се скара:

— Не се мотайте тук като селяндури. Вървете си по пътя. — И те покорно си тръгнаха.

Големите къщи на Беретания стрийт им направиха силно впечатление, но бяха потресени от мръсните улички в Чайнатаун, където мизерните коптори взаимно се крепяха да не рухнат. Ишии сан рече:

— Чувал съм, че преди петнайсет години целият този квартал изгорял до основи. Китайците искали да построят истински град, без тесни улички и бордеи, но хаолите настояли да бъде възстановен в същия вид както преди. — Двамата мъже си спомниха чистите пътища и спретнатите къщи от своето детство и заклатиха глави: що за хора бяха тези хаоли?

Същата вечер, преди да си легнат, Ишии сан сложи пред себе си двете снимки и дълго ги сравнява. На лицето му ясно се четеше разочарованието от коварството на съдбата.

— Опасявам се, че майка ми не е направила особено добър избор — рече той. — Не е ли странно, като си помислиш, Камеджиро, че някъде там, на един голям кораб, пътува жена, с която ще прекараш остатъка от живота си?

— Притеснявам се — призна си Камеджиро.

Но притеснението му от тази вечер не беше нищо в сравнение с онова, което го очакваше. Когато на следващия ден „Киото мару“ спря на пристанището, на седмината мъже, дошли да посрещнат годениците си по снимка, бе казано:

— Не освобождаваме жените от карантината, преди да са изминали дванайсет дни.

— Не може ли поне да ги видим? — примоли се Ишии сан.

— Забранени са каквито и да било контакти — предупреди ги представителят на имиграционните власти.

След време изгарящите от нетърпение женихи откриха, че като подкупят един от служителите, биха могли да долепят око до дупка с размерите на половин долар, издълбана във вратата, зад която бяха затворени новопристигналите булки. Камеджиро беше трети поред. Той присви око, надникна през жалката шпионка и видя седем жени, които седяха или стояха на групички. Погледна ги една след друга и не можа да разбере коя е Сумико, после се обърна и се взря умолително в пазача, който не говореше японски. Пак доближи око до кръгчето и впи жаден поглед в седемте жени, но отново не успя да познае бъдещата си съпруга и, пообъркан, отстъпи шпионката на следващия.

— Хубава ли е? — попита Ишии сан.

— Много — увери го Камеджиро.

— Видя ли Йорико?

— Струва ми се, че я зърнах.

— Достатъчно добре ли изглежда?

— Изглежда доста здрава — рече Камеджиро.

Когато на свой ред се отдръпна от шпионката, Ишии сан цял трепереше.

— Тя е много по-едра от мен — промърмори той. — Проклета да е майка ми!

— О, Ишии сан! — възмути се Камеджиро. — Нали момичето е от Хирошима! Положително ще бъде добра съпруга.

На втория и третия ден мъжете се връщаха да наблюдават тайно бъдещите си съпруги и по метода на изключването Камеджиро откри тази, за която му предстоеше да се ожени. В началото не бе успял да я разпознае, защото тя без съмнение беше най-хубавата от всички и той не би могъл да повярва, че е неговата годеница. Съчувстваше на разочарования си приятел и бе достатъчно тактичен да не проявява радостта от красотата на собствената си булка. Но часовете течаха, наближаваше моментът, когато вратите щяха да се отворят, и Камеджиро ставаше ужасно нервен и възбуден.

— Започва да ми се повдига — каза той на Ишии сан.

— Аз отдавна се чувствам така — довери му писмописецът.

— Май ще поизляза и ще се върна по-късно — прошепна Камеджиро.

— Чакай малко! — сопна му се един от мъжете. — Погледни горките жени!

Камеджиро усети как го избутват към шпионката и за последен път видя седемте булки. Те също знаеха, че часът на срещата наближава, и характерната за предишното им поведение напереност бе изчезнала. Без да разполагат с нужната вода и гребени, правеха отчаяни усилия да се разхубавят, опъваха си взаимно смачканите, избелели от пътуването по море дрехи, прибираха измъкналите се от прическите кичури. Една от жените докосна с върха на пръстите челото си, като да го намираше грозно, и се помъчи да заглади кожата над масивните кости. Друга плачеше в ъгъла и след кратък опит да я утешат спътничките й я оставиха сама с мъката й. Но имаше едно нещо, което всички те правеха в този последен, изпълнен с паника момент: взираха се в стиснатите в ръцете им снимки и отчаяно се мъчеха да запомнят чертите на мъжете, с които им предстоеше да се срещнат, твърдо решени да ги познаят, да тръгнат безпогрешно към тях и да им се поклонят. Ала вече плачеха и лицата от фотографиите се размазваха пред очите им.

Прозвуча гонг и Камеджиро отскочи от вратата. Тя бавно се отвори и булките пристъпиха навън. Не се виждаха никакви сълзи. Спокойните очи изпод камарите черни коси гледаха твърдо и въпросително напред. Първият звук, който се чу, бе приглушен вопъл на отчаяние:

— О! — възкликна една от девойките. — Ти си много по-стар, отколкото на снимката!

— Тя е правена отдавна — призна мъжът. — Но аз ще бъда добър съпруг. — Протегна ръка и момичето, което се бе овладяло, се поклони толкова дълбоко, че главата му почти докосна неговите колене. Така се оформи първата двойка.

Следващото момиче — онова, което бе плакало в ъгъла — отиде право при своя мъж, усмихна се и се поклони дълбоко.

— Аз съм Фумико — рече то. — Майка ти ти праща хиляди благословии.

И втората двойка бе готова.

Трета беше Йорико Мори, булката на Ишии сан, и както се бе опасявал той, бе много по-яка от него. Типично селско момиче от Хирошима с червени бузи, квадратно лице и дръпнати очи. Съзнавайки, че е по-малко хубава от останалите, тя компенсираше това с непоколебимата си смелост и пламенното желание да стане добра съпруга. Откри Ишии сан и му се поклони ниско, прибрала до коленете големите си ръце.

— Господин Ишии — прошепна — нося ти поздрави от твоята майка. — После, сякаш знаеше, че той се нуждае от успокоение, бързо добави със заекващ шепот: — Аз ще бъда добра съпруга.

Сумико, най-хубавата от всичките, последна отиде при съпруга си и нейното непокорство не бе предизвикано от липсата на достатъчно ум, а от шока, който преживя, когато за пръв път видя Камеджиро. Той не носеше черния костюм, в който се бе фотографирал, нито косата му бе старателно пригладена. Дрехите му бяха на прост селянин и ръцете му изглеждаха ужасно тромави. Лицето му бе мрачно като на сърдит, глупав човек и беше два пъти по-стар, отколкото бе очаквала. Сумико бе последна поред и бе останал само един свободен мъж, така че тя без съмнение знаеше кой е нейният съпруг, но отказваше да приеме този факт.

— Не! — високомерно извика тя. — Този не е моят мъж.

— О! — възкликна той. — Аз съм Сакагава Камеджиро. Имам твоята фотография.

Тя изби снимката от ръката му, хвърли своята върху й и ги стъпка.

— Няма да се омъжа за този! Измамили са ме!

При това избухване първата булка, която също бе намерила съпруг, какъвто не желаеше, разтърси Сумико и й закрещя бързо на японски:

— Овладей се, глупава малка егоистке! Нима при тези обстоятелства някой очаква да завари тук принц от приказките?

— Няма да се омъжа за това животно! — проплака Сумико, при което първата булка, благоприлично примирила се с разочарованието, я зашлеви силно.

— През цялото пътуване се държа като лошо, разглезено дете. Би трябвало да се засрамиш. Върви при този добър човек и се смири пред него. — Тя опря ръка в гърба на Сумико и я запрати през притихналата зала за имигранти.

Ако Ишии сан не бе скочил от редицата на смаяните двойки и не я бе спасил, Сумико щеше да падне. Той я хвана през кръста и за момент я задържа така. После погледна Камеджиро и собствената си бъдеща съпруга и каза с откровеност, която сепна дори самия него:

— Камеджиро, ти и Йорико си подхождате повече. Дай ми Сумико.

И хубавото момиче, озовало се в компанията на културен мъж, облечен в черен костюм, изведнъж извика:

— Да, Камеджиро, ти си много стар за мене. Моля те, моля те!

В тъпо смущение Камеджиро погледна към снимката на пода, помнейки колко дълбоко я бе обикнал през последните месеци. Бавно вдигна очи към четвъртитото лице и напуканите бузи на Йорико Мори и си помисли: „Тя не е момичето от снимката. Какво се опитват да ми причинят?“.

Той се колебаеше, стаята се въртеше пред очите му, а после усети върху рамото си ръката на първата булка, която бе ударила шамар на Сумико, и чу тихия й глас:

— Не зная името ти, но живях с Йорико в продължение на три седмици и те уверявам, че от всички булки тук тя ще стане най-добрата съпруга. Вземи я.

Унизеното селско момиче, така жестоко отхвърлено от годеника си, усещаше как сълзите напират в некрасивите му очи. Искаше му се да се скрие в някой ъгъл, но остана твърдо като скалата, от която бе издялано, и се поклони ниско пред непознатия.

— Ще бъда добра съпруга — промърмори то, мъчейки се да овладее гласа си.

Камеджиро погледна за последен път толкова познатата снимка на пода, после я вдигна и я подаде на приятеля си Ишии сан.

— Така ще е по-добре — рече той. Върна се при девойката, която още се кланяше, и каза нежно: — Името ми е Сакагава Камеджиро. От Хирошима кен съм.

— Името ми е Мори Йорико — отвърна селското момиче. — Аз също съм от Хирошима.

— Тогава ще се оженим — усмихна се той и седемте двойки бяха окончателно оформени.

* * *

В годините, през които Камеджиро Сакагава и жена му Йорико отново и отново откриваха какво щастие е било за тях да се съберат в този импровизиран брак, мисионерските фамилии в Хонолулу преживяваха голям шок, защото един от синовете им бе станал пламенен радикал и вестите за неговото поведение стъписваха островите.

В онези години Хаваите сякаш бяха пълни с Хейловци, Уипъловци, Хюлетовци, Джандърсовци и Хоксуъртовци. В някои от класовете в Пунахоу шестнадесет от двадесет и четиримата ученици носеха тези или други подобни имена. Само опитни генеалози дръзваха да проследяват кръвните им връзки, защото Хейловците бяха Хоксуъртовци, а Хоксуъртовците — Уипъловци, и доста често се случваше някой млад Хейл да се ожени за момиче Хейл и да направи всичко още по-объркано, тъй че с времето никое от децата вече не знаеше кои са най-различните му братовчеди. На островите бе много популярен изразът „с него сме братовчеди по кратунена линия“, тоест от един плет кратуни, което пък означаваше, че ако човек се върне достатъчно далеч в миналото, непременно ще открие някакво кръвно родство.

На Хаваите бяха започнали да наричат това Хейл-Уипъл-Хюлет-Джандърс-Хоксуъртово братство просто „фамилията“ и с лекота разпознаваха нейните четири дискретни характеристики: децата на фамилията учеха в Пунахоу; синовете й продължаваха образованието си в Йейл; за всеки син и за съпруга на всяка дъщеря неизменно се намираше някаква добре платена работа; членовете на фамилията се опитваха да избягват скандалите. Ето защо фамилията бе дълбоко потресена, когато едно от момчетата й стана радикал.

Докато бе в Пунахоу, този ренегат се учеше добре, но в това нямаше нищо чудно, фамилията бе свикнала синовете й да жънат там успехи. Както в случая с Хоксуърт Уипъл, спечелил международно признание с труда си върху историята на Полинезия. Той бе започнал научните си издирвания още в Пунахоу и при все че по-късно бе защитил бакалавърска степен по хуманитарни науки в Йейл, магистърска степен в Харвард и докторат в Оксфорд, че бе станал доктор по литература в Сорбоната и бе удостоен с почетни научни звания от единадесет престижни университета, когато почина през 1914 година, хонолулският „Мейл“ просто писа: „Големият учен получи образованието си в Пунахоу“. Всичко останало нямаше особено значение.

В годината, в която Хоксуърт Уипъл почина, отрупан с почести, младият представител на фамилията, комуто предстоеше да стане радикал, завършваше Пунахоу. Казваше се Хоксуърт Хейл и по всички външни белези бе типичен шестнадесетгодишен младеж. Не бе нито висок, нито нисък, нито пълен, нито слаб. Косата му не беше нито черна, нито руса и никой от цветовете не преобладаваше в очите му. Не беше на първо място в класа си, нито пък на последно, и не се бе проявил с никакво научно постижение. Бе средно добър в различните игри и никога не бе печелил юмручна схватка срещу по-голямо от него момче.

Младият Хоксуърт Хейл, кръстен на изтъкнатия учен, бе най-известен с това, че имаше необикновено хубави сестри, Хенриета и Джеруша, и те му създаваха лъжлива популярност, на каквато иначе не би се радвал. Докато се разбере кой от приятелите му ще спечели благоволението на очарователните сестри, падна голямо ухажване и, разбира се, години след това по-малката от тях се сгоди за един от „братовчедите по кратунена линия“, един Уипъл, във връзка с което бащата на Хоксуърт заяви пред фамилията:

— Струва ми се, че е крайно време някой да сключи брак с чужденец или чужденка. Да влее малко свежа кръв в това старо и изтощено родословно дърво.

Понеже самият той бе женен за своя братовчедка — девойка от рода Хоксуърт, думите му не бяха посрещнати благосклонно, бяха възприети като клевета срещу нея. При все това бащата изрази задоволство, когато по-голямата му дъщеря насочи своето внимание вън от островите и наистина се сгоди за един мъж от Филаделфия на име Гейдж. Ала по-късно Хенриета се запозна с момче от Ню Хампшир на име Бромли и двамата откриха, че много, много отдавна нейният прапрапрапрадядо Чарлс Бромли и неговата прапрапра… Е, във всеки случай тя се почувства по-близка с Бромли, отколкото с годеника си Гейдж, и се омъжи за него, защото, както обичаше да изтъква, той повече приличал на човек от фамилията.

След като младият Хоксуърт Хейл завърши Пунахоу, той, естествено, щеше да продължи в Йейл и именно на това с нищо неотличаващо се момче предстоеше да придобие в Ню Хейвън известност, каквато никой не бе очаквал. Тъй като не бе прахосал ограничените си интелектуални запаси в подготвителните курсове, той бе готов за едно бурно развитие в университета и постепенно се превърна в образован мъж и изискан джентълмен. Справяше се значително по-добре от момчетата, които в Пунахоу го бяха превъзхождали, а що се отнася до спорта, бе капитан на отбора по поло и помощник-мениджър на баскетболния тим. Осигури си някои дребни привилегии, кандидатира се и бе избран за председател на класа.

Колкото и да бе невероятно, тъкмо този младеж стана радикал. Увлечението му започна един ден през предпоследната година от следването, когато някой си професор Алберс от Лайпциг завърши своята лекция върху теорията за империализма с проницателната констатация:

— Нашествието и завладяването на Хаваите от конгрегационалистката църква и търговците от Бостън е точно копие на похищението на Таити от католическата църква и предприемачите от Париж. Тази аналогия, мисля, се потвърждава от демонстрирания начин на действие, при който пристигналите на Хаваите мисионери, макар и да не повикаха на помощ американските бойни кораби, както сториха френските им братовчеди в Таити, все пак заграбиха земята от хавайците с революционни похвати и накрая островите се превърнаха в тяхна собственост.

Освен от младия Хоксуърт Хейл курсът на професор Алберс се посещаваше и от „кратунения му братовчед“ Хюлет Джандърс, от двама Уипъловци и един Хюлет, ала тези потомци на мисионери се задоволиха само да сведат смутени погледи към банките. Но не и Хоксуърт. Той се изкашля веднъж, изкашля се дваж, после дръзко прекъсна преподавателя:

— Професор Алберс, извинете, но се опасявам, че изложените от вас факти не отговарят на истината.

— Моля? — сепна се немецът.

— Фактите ви относно Таити може да са верни, но що се отнася до Хаваите, определено грешите.

— Нямате ли навика да ставате, когато отправяте забележки към преподавателя си? — запита ученият от Лайпциг и цял почервеня. След като Хоксуърт се изправи на крака, Алберс погледна бележките си и заизрежда внушителния списък на първоизточниците: — Публикациите на Елис, Джарвиз, Бърд, изследванията на Амстърфийлд, Дьо Голие, Уипъл — всички те разкриват една и съща картина.

— Ако е така — рече Хоксуърт — всички те грешат.

Професор Алберс пламна и попита:

— Как се казвате, младежо?

— Хоксуърт Хейл, сър.

— Е — разсмя се Алберс — вашето свидетелство по тези въпроси едва ли може да се приеме безрезервно.

Това презрително отношение предизвика Хейл към един отговор, който вбеси професора:

— Вие цитирахте Джарвиз. Чели ли сте изобщо Джарвиз?

— Не цитирам източници, които не съм чел — гневно отвърна Алберс.

— По волята на случая Джарвиз е бил приятел на някои от моите деди и те са изпитвали към него голямо уважение, защото той е бил първият неутрален наблюдател, който е защитил мисионерите. Чел съм писаното от него в самите вестници, където първоначално го е публикувал, и констатациите му просто не подкрепят вашата теза, сър.

В курса избухна нещо като скандал и в продължение на няколко седмици думата „мисионер“ придоби в Йейл странна сила. Предизвикан от дръзкия си мъчител, професор Алберс излезе с внушителна поредица антиклерикални критики, изобилстващи с язвителни забележки срещу всички църкви и нечестивото им изкуство в заграбването на земи от изостаналите страни, които доставяха голямо удоволствие на младите иконоборци от онова време. През тези болезнени седмици професорът триумфираше, спалните помещения се тресяха от знаменитите му подигравки срещу хавайските мисионери: „Те плъпнали по островите в името на доброто и наистина натрупали добри пари“. „Нищо чудно, че на островите им олекнало, когато мисионерите си заминали — те задигнали всичко, попаднало пред очите им.“ „Те научили туземците да носят дрехи и да подписват договори за наем.“ И най-острата от всички: „Преди мисионерите да се появят на Хаваите, в планините имало четиристотин хиляди щастливи голи туземци, които се убивали взаимно, практикували кръвосмешение и се хранели добре. След идването им останали тридесет хиляди напълно облечени нещастници, наблъскани по крайбрежието, които, на думи, признавали християнството и не притежавали нищо.“ В курсовете на професор Алберс този начин на мислене ставаше все по-популярен. За пръв път далият толкова мисионери Йейл се вглеждаше сериозно в действителните резултати от труда им. В онези вълнуващи дни беше направо неприятно да си Уипъл или Хюлет, защото често се напомняше, че доктор Джон Уипъл зарязал църквата, за да стане милионер, а Хюлет я напуснал, за да краде земя от беззащитните туземци.

През петата седмица на това интелектуално разследване Хоксуърт Хейл, тогава третокурсник, деветнадесетгодишен, поиска да му се отдели време, за да прочете пред колегите си резултатите от едно свое проучване, което бе направил самостоятелно, и с хладни безстрастни фрази разви следната теза:

— През третото десетилетие на миналия век няколко малки корабчета превозвали мисионери до Хаваите. Корабчетата били общо дванайсет и докарали всичко на всичко петдесет и двама посветени в духовнически сан мисионери, а разноските за пътуването им възлизали на 1 220 000 долара. След близо трийсет години религиозна и социална работа на островите мисионерите фактически не владеели никаква земя, ако не се смята случаят с Ейбрахам Хюлет, който се оженил за хавайка, но семейните им имоти се управлявали от името на съпругата и за благото на нейния народ. Уипълови не притежавали никаква земя. Нито пък семейство Хейл, с изключение (по-късно) на няколкото парцела, върху които били построени къщите им. Всъщност през 1854 година хавайското правителство обърнало внимание на неблагоприятното положение на мисионерските семейства и приело специален закон, разрешаващ на добросъвестно служилите на островите свещеници да купуват малки участъци земя при изгодни условия. И властите постъпили така, професор Алберс, не защото са се бояли, че мисионерите ще завладеят островите, а защото се опасявали, че те ще се върнат в Америка и ще отведат със себе си своите деца. Протоколите от заседанието на правителството по този въпрос говорят достатъчно ясно: „Юни, 1851 година. Мисионерите, получили или кандидатствали за земя, нито са я получавали, нито са подавали молбите си, без да предложат справедлива според тях компенсация. До този момент при удовлетворяването на молбите им правителството на Ваше величество е подхождало по абсолютно същия начин, както и към останалите искания за земя. Никой не би си позволил да твърди, че мисионерите, само защото са мисионери, нямат право да купуват земя в същите количества и на същите цени, както всички останали. Но наред с онова, което им дължим в името на справедливостта и като отплата за техните големи заслуги към Вашия народ, бързо намаляващият брой на местното население налага и провеждането на една трезва политика: трябва да им създадем стимули, за да не отведат оттук децата си. Ние предлагаме официална резолюция, с която да изразим благодарността на народа за оказаната ни от мисионерите помощ и да обезпечим тяхното бъдеще, за да сме сигурни, че потомците им ще останат на островите“.

На това място Хоксуърт погледна право към своя професор и продължи:

— Доктор Алберс, предвиденото в тази резолюция било приведено в изпълнение. Анкетната комисия стигнала до извода, че работилите така дълго на Хаваите мисионери са получили твърде малко, и обществото като цяло посрещнало с одобрение решението на правителството на всеки от тях, служил на островите в продължение на осем години, да бъде дадено правото да закупи 560 акра държавна земя на цена с петдесет цента на акър по-ниска от онази, заплащана от всеки нов бял заселник. Тъй като средната цена по онова време е била един долар и четирийсет и пет цента на акър, това представлява намаление точно с 34,5 на сто, или по един процент за всяка година ревностна и вярна служба. Доколкото успях да установя, мисионерите не са придобивали земя по абсолютно никакъв друг начин, повечето от тях са били прекалено бедни, за да се възползват дори от благоприятното предложение на правителството.

Хаваите отчаяно искали да задържат мисионерските семейства, защото съвсем справедливо се смятало, че най-значимото и полезното, което те са отгледали, не е захарната тръстика, а са синовете им. Вижте, вероятно ще пожелаете да ме оборите с това, че изключително способните млади мисионерски синове са напускали Хаваите, учили са тук, в Йейл, а сетне пак са се връщали на островите, за да заемат непропорционално много от важните служби като лекари, юристи, държавни чиновници и стопански ръководители, и ще бъдете напълно прав, но ако ще си служите с този аргумент, не обвинявайте мисионерите. Обвинявайте Йейл.

В заключение ще кажа, че нито отговаря на истината, нито е справедливо да се обвиняват тези семейства в присвояване на земята, която никога не са притежавали. Тя е станала собственост на хора, нямащи нищо общо с мисионерите — на пирати от Нова Англия. Вярно е, че след време са започнали да я управляват срещу заплащане синове на мисионери, но нима бихте предпочели да бе останала неизползвана? Фактите, които вие цитирате, се отнасят за Таити. Те просто не важат за Хаваите.

Пламнал от възбуда, Хоксуърт седна на мястото си, очаквайки овациите на своите състуденти, задето бе дръзнал да спори с арогантния им професор, но казаното от него не бе особено популярно. Той се опълчваше против духа на времето и никой не му повярва. Шегите по адрес на мисионерите продължаваха и Хейл разбра, че не бе спечелил нищо пред връстниците си, а само се бе поставил в твърде неизгодна позиция във факултета. Но най-много го наскърбяваше фактът, че другарите му от Пунахоу, Хюлет Джандърс и останалите, намираха положението крайно конфузно. Една тема, която иначе би им причинила само моментно неудобство, сега бе така разнищена, че всички от курса се чувстваха длъжни да се обявят или против мисионерите, или в тяхна защита. Впрочем повечето спадаха към първата категория и възпитаниците на Пунахоу бяха бесни, че тъкмо един от тях бе забъркал тази каша.

 

 

И така, първото включване на Хоксуърт Хейл в публичен спор завърши с тежък провал, но от изследванията си младежът научи много за своите деди. Колкото и остроумни да ставаха понякога подигравките с мисионерите, той познаваше добре фактите и се чувстваше духовно укрепнал, защото с присъщото неуловимо въздействие на всяко знание, и това го правеше по-силен.

Неговите занимания с изследвания върху историята на Хаваите доведоха до едно случайно съпътстващо разкритие, което възмути цял Йейл и стана причина за временното му оттегляне от университета. Веднъж седеше в библиотеката и прелистваше папките с един от първите вестници в Хонолулу, „Полинезиън“, защото искаше да освежи паметта си по отношение на онова, което всъщност бе казал за мисионерите неговият раздразнителен издател Джеймс Джаксън Джарвиз. За известно време бе погълнат от съобщението как Джарвиз протестирал, когато френски военен кораб връхлетял в Хонолулу, за да наложи неограничения внос на френски вина, и как френските власти заплашили, че ще прекарат местния патриот по улиците, бичувайки го публично. После прехвърли пожълтелите страници и се зачете за времето, когато британският консул действително нашибал нещастния Джарвиз, задето защитавал Хаваите от намесата на англичаните във вътрешните им работи, и се разсмя на себе си: „Джарвиз трябва да е бил доста краен младеж… като мен“. Това хрумване му се хареса и той изпита симпатия към странния журналист с непокорен дух, толкова много помагал на Хаваите и на мисионерите. После изведнъж погледна повторно името: Джеймс Джаксън Джарвиз! Не бе ли чувал това име и в друга връзка?

Бързо напусна библиотеката и отиде в изложбената зала, където бе отредено място за една от гордостите на Йейлския университет: колекцията от ранни италиански шедьоври, събрана от необикновен мъж на име Джеймс Джаксън Джарвиз, живял във Флоренция през петдесетте години на XIX век. Хоксуърт влетя в галерията и закрачи между странните старинни картини в златно и синьо от една епоха, която все още не бе дори започнал да разбира. Не бе подготвен да хареса живописта в колекцията на Джарвиз, дори не се опитваше, защото тя по нищо не напомняше творбите на Рафаел и Рембранд — бяха го учили, че те са истинското изкуство. Но докато гледаше трогателните малки платна — повече от сто на брой — почувства, че са събирани от ценител, който е бил влюбен в тях, и попита един от служителите:

— Кой е този Джарвиз?

Човекът не знаеше, Хейл тръгна да търси друг и накрая попадна на уредника.

— Кой е Джарвиз?

Уредникът разполагаше с кратка биографична справка за забравения дарител и каза:

— Американски художествен критик, живял във Флоренция в средата на миналия век. Близък приятел на Елизабет и Робърт Браунинг и Джон Ръскин. Един посвоему изключителен човек, първият художествен критик в Америка.

— Живял ли е някога на Хаваите?

— Не. Но към края на живота си е написал първата англоезична книга за японското изкуство. Той е открил японските графики като форма на изкуството, така че трябва да е живял някъде в Азия, макар че аз не зная нищо по въпроса.

— Хаваите не са азиатска страна — обясни му Хейл.

— Не се ли смятат за част от Азия?

— Не — остро отвърна Хейл и си тръгна. По онова време мнението му за служителите във факултета не беше особено високо.

Беше озадачен. Изглеждаше му крайно невероятно необузданият хавайски журналист и изисканият ценител на италианското изкуство да са един и същ човек, но все пак името си оставаше: Джеймс Джаксън Джарвиз. Продължи своите издирвания и накрая откри, че неговият хавайски Джарвиз не успял да си осигури прехраната с „Полинезиън“ и, възмутен, избягал във Флоренция, където станал първият голям американски колекционер на картини, първият американски изкуствовед и първият автор на труд върху японската естетика. Изпита собственически интерес към странния мъж и си помисли: „Никак не е зле за едно момче от Хаваите!“.

А сетне надникна в странните обстоятелства, при които Йейл се бе сдобил с картините на Джарвиз, и се ужаси от мръсните трикове, използвани от университета. Забрави за мисионерите и се задълба в събитията от 1871 година; когато бившият издател на „Полинезиън“ бил на петдесет и три години и изпитвал остра нужда от пари. Йейл му отпуснал заем от двадесет хиляди долара срещу картините, той не успял да върне дълга си и бил обявен публичен търг за цялата колекция, всичко 119 шедьовъра, струващи тогава седемдесет-осемдесет хиляди… и над милион през 1917 година. Но ръководството на университета тайничко предупреждавало потенциалните участници, че купувачът ще трябва да вземе цялата колекция наведнъж. Плъзнал слух, че дори и при това положение няма да бъде издаден ясен документ за собствеността върху картините, та евентуалният купувач ще е затруднен да я защити пред съда. В деня на търга не се явили никакви кандидати и колекцията станала собственост на Йейл само срещу сумата, която Джарвиз дължал на университета.

— Това е скандално! — извика Хоксуърт, с изумление открил, че в него се е пробудил дълбок интерес към въпросите на изкуството, и докато обикаляше колекцията на Джарвиз, вече си мислеше: „Какви прекрасни шедьоври!“. Написа дълго писмо до университетския вестник, в което задаваше въпроса защо едно висше учебно заведение с положението на Йейл е трябвало да скалъпва такава мръсна сделка, и около писанията му се вдигна страхотен шум.

В пределите на Йейл Хоксуърт си спечели позорната известност на радикал, опетнил репутацията на собствения си университет. Но един художествен критик от Бостън писа: „В общи линии старателно описаните от младия господин Хейл факти са отдавна известни в художническите среди, ала от уважение към авторитетната институция с иначе безупречна репутация досега не са огласявани публично“. Така един от най-консервативните по своята същност младежи, изпращани някога в Йейл от Хаваите, за втори път се оказа в центъра на публична полемика и общият интерес към нея далеч надхвърли проявения към смелата му защита на мисионерите, защото този път бе засегната честта на самия университет.

В разгара на дискусията университетският вестник измисли начин, по който Хоксуърт да се извини, логиката го налагаше, но също както бе отказал да се примири с неверните твърдения на професор Алберс за Хаваите, той и сега отказа да прости на Йейл за онова, което бе причинил на любимия му хавайски журналист Джеймс Джаксън Джарвиз. Йейл бе откраднал картините и Хоксуърт безцеремонно продължаваше да повтаря обвиненията си. А сетне, докато обикаляше, неутешим, колекцията един късен следобед, му дойде наум нещо съвсем ново: „За Джарвиз вече няма никакво значение дали Йейл му е откраднал картините или не, както няма значение и дали мисионерите са заграбили земята, или не са. Важното, единственото важно е каква полза са допринесли тези институции. Ако Йейл не бе взел картините, чрез принуда може би, къде щяха да са те сега? Щяха ли да служат на прекрасните цели, на които служат тук, в Ню Хейвън? Ако мисионерите се бяха оттеглили и бяха оставили Хаваите да деградират все повече и повече, можеше ли да се очаква нещо хубаво? Нивото на Йейл е станало значително по-високо, след като е било поставено такова солидно начало на факултета по изкуствата, Хаваите също са спечелили от това, че са имали своите мисионери. Дребните петънца в историята са маловажни. Няма значение какво говорят арогантни глупаци като Алберс. Джандърс и останалите бяха прави да не му обърнат внимание. Истината е, че на Хаваите днес има плантации със захарна тръстика и ананаси, има дълбоки водохранилища и много най-различни хора живеят заедно в относително благоденствие. Дори Йейл да е откраднал картините, те му се полагат заради полезното приложение, което им е намерил. И вече няма да споря с никого дали мисионерите са заграбили Хаваите. Дори да е така, с което не съм съгласен, те определено са използвали заграбеното за добри цели“. Тогава, през онзи мрачен следобед, когато бе напердашен от приятелите си, той разбра, че действията на една институция могат да бъдат оценявани по най-различен начин и че прагматичната оценка невинаги е най-лошата.

Така започна неговото духовно възмъжаване, онзи прекрасен процес на растеж и болка, с помощта на който умът се превръща в използваем инструмент със свой собствен арсенал от изстрадан опит, на чиято база функционира. Хоксуърт изведнъж почувства, че Йейл, момчетата от Пунахоу, изучените в Лайпциг професори и свързаните с Джеймс Джаксън Джарвиз проблеми са му дошли до гуша. Тръгна си без емоции от галерията, кимна мрачно за сбогом на картините, които никога повече нямаше да си направи труда да погледне, и се яви в пощата на Ню Хейвън, където на 28 април 1917 година се записа в армията и замина за Франция.

* * *

На 19 август 1916 година се случи едно събитие, което щеше да промени историята на Хаваите, но както повечето подобни събития, в момента не бе оценено. Случи се, защото един от немските надзиратели хем се бе напил, хем страдаше от зъбобол, като второто бе причината за първото.

Обикновено надзирателите в плантациите бяха сурови, цинични и доста добре владеещи се хора. Дошли главно от Германия и Норвегия (някой изпращаше писмо на брат си, после пък двамата повикваха свой братовчед, така че надзирателските семейства непрекъснато получаваха попълнения от старата родина), те биваха наемани от фирми като „Джандърс и Уипъл“ по две причини. Смяташе се за немислимо азиатец да се издигне над изпълнението на най-елементарни задачи отчасти поради това, че малцина се научаваха да говорят английски, отчасти защото никой от тях не смяташе да остава на Хаваите, но най-вече, поради факта че хаолите не можеха да си представят някой китаец или японец на що-годе ръководна служба. Притежателите на големи плантации бяха разбрали от собствения си печален опит, че американците, които се съгласяваха да работят като надзиратели, определено не ставаха за нищо. Способните американци очакваха учрежденски постове, а неспособните не бяха в състояние да контролират земеделските работници от Азия.

Поради това Хаваите бяха принудени да внасят европейци, които да ръководят работата в плантациите, и ако каймакът на хавайското общество бяха предимно семействата от Нова Англия като Хейл и Уипъл, то вторият слой бе изграден от европейци, които навремето са били надзиратели, но сега вече бяха напуснали плантациите и се бяха заели със собствен бизнес. От всички европейци немците жънеха най-големи успехи като надзиратели, а впоследствие и като американски граждани, и беше ирония на съдбата, че историческото събитие, за което говоря, бе предизвикано тъкмо от германец, но вероятно за всичко е бил виновен неговият зъбобол.

Една сутрин към шест той минаваше през лагера Ишии, ботушите му бяха излъскани и белият му брич — свежо изгладен. Напоследък го тормозеха японските работници от дългите бараки, които се бяха научили да се тъпчат с големи количества соев сос, за да предизвикат временно повишаване на температурата си. Използваха това като извинение, за да не ходят на работа същия ден, и той бе решил да сложи край на този фарс. Ако някой твърдеше, че има температура, трябваше да дъхне в лицето на немския луна и Бог да му е на помощ, ако дъхът му мирише на соев сос.

През XIX век надзирателите се ползваха с неограничена свобода да малтретират азиатските работници, имаше случаи хора със садистични наклонности да усукват плитчиците на двама китайци и да ги връзват за опашката на кон, а после да шибат животното, докато то влачи ужасените нещастници през червената прах. Други пък си бяха изработили навика да бият китайците и японците, както се пердашат непослушни деца. С подобни методи европейците поддържаха свирепа диктатура на нивите със захарна тръстика, но откакто се отглеждаха ананаси, съществуваше опасност подложеният на произвол човек да тръгне да си отмъщава върху някой ред цъфнали растения и да обрули стотици цветчета, а после в плода да липсват част от малките кубчета, от които нормално е съставен. Затова надзирателите, общо взето, се бяха отказали от своето юмручно и камшично право и животът в плантациите бе станал поносим.

На 19 август 1916 година немецът установи, че двама от неговите японци страдат от „соевососна треска“, и с плесници ги изкара на полето с все температурата им. После напусна дългите бараки, в които живееха бекярите, влезе в дървената къщурка, обитавана от Камеджиро Сакагава и жена му Йорико, и с възмущение констатира, че стопанинът е още в леглото. Не се спря да помисли, че за четиринадесет години Камеджиро нито веднъж не бе искал свободен ден по болест и следователно едва ли симулира. Виждаше само още един излежаващ се японец, който уж имал температура.

— Дъхни ми! — изрева той с надебелял език.

Камеджиро, който дори не знаеше за номера със соевия сос, не изпълни командата, а това убеди надзирателя в неговото коварство. Той разтърси дребния работник и отново извика:

— Дъхни ми в лицето!

Наведе се над леглото и тъй като съпругата Йорико бе съжалила болния си мъж, бе го изкъпала и нахранила с ориз и соев сос, несъмнената миризма на силната черна подправка удари надзирателя в носа. Нещо в свилия се японец, което той изтълкува като престорено смущение, го вбеси и със замъглено от алкохола и режещата болка съзнание издърпа болния от леглото и започна да го налага с камшика, неизменен атрибут на повечето надзиратели.

Бе нанесъл на Камеджиро десетина удара, никой от които особено сполучлив, защото в къщурката беше твърде тясно, когато от държането на госпожа Сакагава и зачервеното лице на съпруга й разбра, че човекът може би наистина е болен. Ала бе избрал определена линия на действие и му бе невъзможно да даде заден ход.

— Обличай се — изръмжа той и докато обърканият Камеджиро, който боледуваше за пръв път на Хаваите, навличаше дрехите си, стоеше надвесен над него и огъваше камшика. Измъкна го от колибата, заведе го на полето и обяви пред всички: — Пиликиа[9] пау[10] соев сос! Много пау!

Камеджиро, който имаше висока температура, работи до пладне, после се свлече на едно коляно.

— Той губи съзнание! — развикаха се японците и работата спря, докато го замъкнат до къщурката. Немският надзирател, изплашен от този обрат на събитията, побърза да извика лекаря на плантацията и му рече:

— Нали ще кажеш, че температурата е от соевия сос? Трябва да се подкрепяме взаимно.

Лекарят, грохнал старец, неспособен да се задържи на никаква друга работа, прояви разбиране, но при все това сериозно се разтревожи от високата температура на японеца и преди да заяви публично, че той симулира, добре го натъпка с лекарства. После подкрепи надзирателя и изнесе на местния английски жаргон назидателна лекция за опасностите от пиенето на соев сос. Ала докато яздеха обратно, той предупреди надзирателя:

— Този път ситното копеле няма да хвърли топа, но понякога и на тях им се случва да се разболеят.

— Как да познае човек? — попита немецът. За него инцидентът беше приключен.

Но не и за Камеджиро Сакагава. В продължение на четиринадесет години той се бе отнасял към своя работодател с дължимата лоялност, каквато всеки японец е възпитан да проявява към висшестоящите. В монолозите на френетичния плешив рецитатор неизменно се говореше за предаността, която един подчинен дължи на господаря си. Самоубийствата, саможертвите и подвигът на полковник Ито в Порт Артур идваха все от това чувство на покорство и причината четците от Токио да посещават такива отдалечени места като Кауаи бе, че правителството на императора държеше да напомня на всички поданици за тяхната пожизнена преданост към висшестоящите, в случая към императора и неговата армия. Никой не бе усвоил този урок по-добре от Камеджиро, на него лоялността и честността му бяха в кръвта и най-вълнуващите моменти в живота му продължаваха да бъдат онези, в които, облечен с униформата на полковник Ито, стоеше мирно, докато рецитаторите крещяха историята за храбрия военачалник и руските оръдия при Порт Артур. В мечтите си Камеджиро се виждаше като този полковник.

Но какво бе станало с него сега? Когато треската му попремина, смънка пред най-близките си приятели:

— Най-лошото от всичко не беше камшикът, макар че болеше. Но след като бях паднал на пода, той ме ритна! С ботуша си!

Ако някой съдия бе попитал немския надзирател дали това наистина се е случило, той нямаше да се сети, защото за него ритникът не означаваше нищо. Но за един японец бе нетърпима обида. Нямаше никакъв смисъл да се спори с Камеджиро, че ритането с нищо не е по-лошо от налагането с камшик. Той знаеше само, че най-ужасяващи в японските рецитации бяха сцените, когато злодеят събори противника си на земята, свали своя зори и церемониално ритне падналия герой. Тогава хората като Камеджиро ахваха, защото разбираха, че подобна върховна обида може да се отмие само с кръв.

— Той те е ритнал? — шепнешком попита един от по-възрастните мъже.

— Да.

— Един невеж, необразован германец е ритнал японец?

— Да.

— Цяла Япония ще се срамува от този ден — промърмори посетителят и си тръгна, понесъл позора на плещите си.

Когато двамата Сакагава останаха сами, Камеджиро обърна лице към стената и захлипа. Не можеше да разбере какво се бе случило, но знаеше, че непременно трябва да отмъсти по някакъв начин. Посетителят му го бе казал съвсем ясно: „Цяла Япония ще се срамува“.

Неговата недодялана жена с четвъртитото лице споделяше страданието му, опита се да го успокои с различни прояви на внимание и да облекчи кървящата му рана с мехлема на добротата, но не постигна нищо и по залез съпругът й обяви своето решение:

— Ще взема на заем меча на Ишии сан, а когато се стъмни, ще се промъкна до къщата на този луна и ще си направя харакири на стъпалата пред входа му. Това ще му донесе голям позор и честта на Япония ще бъде възстановена.

— Не! — примоли се Йорико. — Този глупав германец няма да разбере.

— Когато на сутринта се препъне в тялото ми, ще разбере — отвърна Камеджиро.

— О, не! — разплака се Йорико. Бе живяла със съпруга си по-малко от година, ала бе открила, че той е между най-добрите мъже, които е срещала или за които е чувала. Беше добродушен и приветлив. Пестеше парите си и бе щедър към своите приятели. Понякога се напиваше, но тогава получаваше пристъпи на смях и се подпираше на нея, за да се прибере у дома. И на всичките им политически сбирки символизираше честта на отечеството. В своята униформа на полковник Ито Камеджиро бе най-хубавият мъж, когото бе виждала, и тя не искаше, дори и заради честта на родината, той да извърши харакири пред къщата на един глупак като немския луна.

— Камеджиро — прошепна Йорико — забрави за меча. Има по-добър начин. Почакай, докато укрепнеш. Ще те храня с ориз и риба и пак ще станеш силен както преди. Тогава се скрий край пътеката и когато мине надзирателят, скочи върху него, събори го на земята и го ритни със сандала си.

— Германците са едри хора — замисли се Камеджиро.

— Вземи неколцина от останалите да ти помогнат — предложи Йорико.

— Не искам да се крия — рече Камеджиро. — Това би накърнило честта на Япония.

— Тогава тръгни към него и го събори на земята — посъветва го Йорико.

На Камеджиро немският надзирател се виждаше доста по-висок, отколкото на Йорико, и затова дребният работник измисли друго отмъщение, което щеше да унизи немеца и да възстанови собствената му опетнена чест. Потърпя, докато силите му се възвърнаха, изчака подходящия момент, дебнейки непрекъснато надзирателя, и тогава заложи капана си. Застана край пътя, по който трябваше да мине снажният луна, за да се прибере в жилището си, и щом го видя да се задава, цял се разтрепери от възбуда. Когато немецът почти се изравни с него, той извика остро:

— Господин фон Шлем!

Стреснат, надзирателят спря и сви юмруци в отбранителна позиция. После видя, че заговорилият го е образцовият работник Камеджиро. Забравил, че неотдавна го е пердашил с камшика, той леко свали гарда и попита:

— Какво си се развикал?

За негова изненада дребният японец се наведе, внимателно събу своя зори, застана в опъната стойка като майор от немска пиеса и потупа по рамото мъжа срещу себе си с прашната японска обувка. В този момент Камеджиро очакваше да бъде повален с юмручен удар на земята, след което скритите в храстите негови приятели трябваше да изскочат и добре да напердашат надзирателя.

Но нищо такова не се случи. Едрият, объркан германец зяпна странния си нападател, после погледна надолу към босия му крак и вдигна рамене.

— Ще говориш ли, Камеджиро? — попита той, неспособен да проумее какво става.

Отвратен от един дотолкова лишен от чувство за чест мъж, Камеджиро му обърна гръб и закуцука към къщи с един обут и един бос крак. Смаян повече от всякога, снажният надзирател се взира след него, докато той се загуби от очите му, сетне отново вдигна рамене и на свой ред тръгна към дома си. Както вървеше, му се стори, че откъм нивата край пътя долита приглушен подигравателен смях, обърна се рязко, но не видя нищо друго, освен разлюляната тръстика.

Вечерта Камеджиро беше героят на японците от лагера Ишии.

— Разкажи ни още веднъж как унизи онзи луна! — молеха неговите почитатели.

— Приближих се до него, точно както бях казал на жена си, че ще сторя, и викнах: „Хей, ти, господин фон Шлем“. После си свалих обувката и го ударих с нея по главата.

— По главата ли? — питаха японците, които не бяха наблюдавали от нивата. — И той нищо ли не направи?

Един от спотайвалите се в тръстиката заобяснява:

— Той беше изненадан! Изплаши се! Видях го как се разтрепери. Само колко беше жалък в този момент!

— Мисля, че ще е най-добре да отпразнуваме това с малко саке — предложи един от по-възрастните японци, горд от начина, по който Камеджиро бе върнал честта на лагера Ишии, ала още преди празненството да е започнало истински, самият Ишии сан дотича задъхан от Капаа с потресаваща новина. В началото не можеше да говори, но после от зачервените му очи бликнаха сълзи и той изтърси:

— Жена ми избяга!

— Сумико сан? — ахнаха всички.

— Избяга в Хонолулу — изстена съкрушеният мъж. — Каза, че не можела повече да живее на Кауаи.

— Каква е причината? — попита един от по-възрастните. — Да не би да не си се справил както трябва в леглото?

— В леглото ни беше много хубаво — отвърна Ишии сан — но тя ми се присмиваше, че нямам костюм. Молех я… Може някои от вас да са чували кавгите в нашата къща.

Той стоеше оклюмал, унизен, засрамен от своето фиаско, и доста мъже от лагера му съчувстваха извънредно много, защото можеше да чете и пише, бе похарчил сума пари, за да си докара жена от Япония, и тази, за която накрая се бе оженил, се бе оказала най-хубавата японка на Хаваите, а не бе успял да я задържи. Възцари се мълчание, после госпожа Сакагава, яката жена с четвъртито лице, която бе отхвърлил, се приближи до него и рече:

— Забрави това невъзпитано момиче, Ишии сан. На парахода бяхме започнали да я презираме и знаехме, че от нея никога няма да излезе добра съпруга. Вината не е твоя. Обявявам пред всички тук, че Ишии сан не е виновен.

Дребният писмописец погледна в лицето недодяланото момиче, което му бе изпратено от Хирошима, и смънка унило:

— Значи ми прощаваш, Йорико чан?

— Отдавна съм ти простила — отвърна набитата селска девойка — защото ти ми даде възможност да намеря истинския си съпруг. — Употреби японската дума данна сан, господар, и макар че не бе позволила на Камеджиро да я надмине в нищо, произнесе думата по напевен, подобаващ за една съпруга начин и сведе очи, та всички присъстващи мъже си помислиха: „Камеджиро е имал голям късмет, като е направил тази размяна“.

В къщурката им той прошепна на жена си:

— Тази вечер потръпнах при мисълта, че Сумико можеше да е моя съпруга.

— Тя щеше да избяга и от тебе.

— Провървя ми! Провървя ми! — заприпява Камеджиро. — Четиристотинте хиляди богове на Япония са ме пазили през онзи ден.

Йорико сведе поглед към съпруга си и попита:

— Наистина ли удари с обувката фон Шлем сан по главата?

— Да.

— Цяла Япония се гордее с тебе, данна сан.

Те се отпуснаха на леглото и Камеджиро рече:

— Смешна работа, не знаех много за момичетата и си мислех, че когато един мъж и една жена се оженят и започнат да спят заедно, скоро след това се появяват бебета.

— Понякога наистина става така — увери го Йорико.

— Но не и с нас… както изглежда.

— Трябва да се потрудим малко по-усилено — рече тя и двамата духнаха светилника.

Йорико се трудеше усилено и на други поприща. Когато ананасите узряха, помагаше в брането им за по петдесет и четири цента на ден. По-късно се захвана да почиства излишните листа от короните, та като ги насадят, да се развиват по-бързо. За тази трудна и досадна работа получаваше по седемдесет и пет цента на хиляда корони. Съсредоточавайки в нея цялото си внимание, Йорико се научи да почиства над четири хиляди на ден и предизвика възхищението на цялата плантация. Мъжете от другите лагери питаха съпругите си: „Защо и ти не можеш да почистваш корони така, както жената на Камеджиро“. А те им се сопваха: „Защото съм човешко същество, а не машина, ето защо“.

Йорико пое също и готвенето за бекярите от дългите бараки. Сега и двамата със съпруга й ставаха всеки ден в три и половина, той да събере дърва за банята и за нейната печка, а тя да приготви закуската на мъжете, и заедно печелеха доста пари, но тяхната цел, четиристотинте долара в брой, продължаваше да им се изплъзва. В Япония ставаха военни събития и многобройните призиви на императора, довеждани до знанието им от консулството в Хонолулу, трябваше да бъдат подкрепяни с дарения. Налагаше се да се издържат свещенослужители и учители, занимаващи се с образованието на децата — нали никой не искаше да заведе в Хирошима синове и дъщери, които не знаят японски? И макар семейство Сакагава да нямаха собствени деца, помагаха на онези, които имаха.

Но изтичането на парите най-често се дължеше на някоя лична трагедия в лагерната общност, както стана и онази вечер, когато Ишии сан се втурна в дома им с молба за тридесет долара.

— Трябва да замина за Хонолулу веднага — смънка той, опитвайки се да задържи сълзите си.

— Сумико ли? — попита госпожа Сакагава.

— Да. Хашимото сан, фотографът от Капаа, отишъл в Хонолулу да си купува друг фотоапарат и разбрал, че мъжът, който отведе Сумико, я изоставил в града и тя… — Той не бе в състояние да продължи.

— И тя работи в някой от публичните домове? — хладно произнесе Йорико.

— Ммммммм — кимна Ишии сан, заровил от срам лице в дланите си.

— Така й е писано, Ишии сан — увери го жената от Хирошима — остави си я там. Нищо не можеш да направиш.

— Да я оставя там ли? — проплака Ишии сан. — Та тя е моя жена!

— Повярвай, Ишии сан — настояваше на своето госпожа Сакагава, — от тази не ще излезе съпруга никога.

— Значи няма да ми дадете тридесетте долара? — умолително рече дребният писмописец.

— Разбира се, че ще ти ги дадем — намеси се Камеджиро и макар жена му да възразяваше против подобно прахосничество, защото знаеше, че пътуването ще е безсмислено, парите му бяха дадени.

Пет дни по-късно дребничкият господин Ишии се върна на Кауаи сам и очите му се срамуваха да погледнат приятелите. Дълго никой не го попита за Сумико и той вървеше по пътя си с наведена глава, докато накрая една сутрин по време на закуска в дългата барака Камеджиро не удари по масата и не изрече на висок глас:

— Ишии сан, жена ти все още ли работи в публичния дом?

— Да — отвърна Ишии сан, зарадван, че някой го бе попитал открито.

— Тогава след необходимото време ще се разведеш с тази негодна уличница, нали?

— Да — кимна писмописецът.

— Така ще си по-добре и с парите — рече Камеджиро — ала не забравяй, че ми дължиш тридесет долара. — Мъжете се разсмяха и това бе последното, което лагерът на Ишии чу за красивата Сумико. Но Камеджиро, смразен от мисълта за бедата, която го бе отминала на косъм, понякога разпитваше моряците от Хонолулу на пристанището:

— Какво стана с онова момиче Сумико?

И накрая научи:

— Върна се в Япония.

Вечерта, когато понечи да съобщи новината на жена си Йорико, тя го прекъсна с още по-смайващо съобщение:

— Ще си имаме бебе!

Камеджиро отпусна ръце и всякакви мисли за Сумико изчезнаха.

— Бебе! — извика той, обзет от буйна радост. — Ще го наречем Горо.

— Защо Горо? — попита Йорико, практична както винаги. — Това не е име за първи син.

— Знам — призна Камеджиро. — Но още преди години реших първият ми син да се казва Горо. Името звучи добре. — И тя се съгласи.

* * *

Споменах, че сблъсъкът между Камеджиро Сакагава и немския надзирател фон Шлем щеше да има исторически последствия, и това е самата истина, но те щяха да се проявят едва след четиридесет години. Непосредствените резултати бяха, че щом мълвата стигна до Хонолулу, отмъщението на Камеджиро бе раздуто до зараждащ се бунт и управителите на имения си шушукаха загрижено за „онзи японец, който съсипал от ритници немския надзирател“. За щастие по това време Дивия Уип отсъстваше, бе на почивка в Испания, но му бе съобщено за случилото се още с неговото слизане от лайнера на „Хоксуърт и Хейл“.

Мускулите на врата му се напрегнаха и кръвта нахлу в грозните белези по лицето му.

— Кой е японецът? — попита той.

— Човек на име Камеджиро Сакагава — отвърна един служител на „Хоксуърт и Хейл“. Дивия Уип стоя няколко секунди неподвижен на кея, повтаряйки името „Камеджиро!“ с поглед, зареян към планината Кулау. Напрежението му нарасна и сякаш под въздействието на някакъв импулс той сграбчи за яката докладвалия му служител.

— След колко време мога да взема параход за Кауаи? — грубо попита и когато малкото корабче потегли за острова градина, служителят от „Хоксуърт и Хейл“ промърмори:

— Господ да е на помощ на нещастния японец, когато Уип го докопа.

Щом междуостровното параходче хвърли котва в Лихуе, силно възбуден, Дивия Уип скочи на кея, нае такси, с гръм и трясък полетя към Ханакаи и още с пристигането си в плантацията изрева:

— Доведете ми онзи проклетник Камеджиро, който си мисли, че може да рита моите надзиратели!

Камеджиро приближи смирено, както се полага, когато разговаряш с хаол, а Уип се втурна към него и кресна:

— Чух, че си пребил моя надзирател.

Камеджиро не разбираше какво става и си помисли: „Ще ме уволнят. Какво ще правя сега, като трябва да изхранвам и малката си дъщеричка“.

— Е? — изрева Уип. — Ти ли си го извършил?

Дребният японец запремята в ръце шапката си и смотолеви нерешително:

— Аз не удрял надзирател, както ти казва… хонтони… Хоксууърту. Ти вярваш мене. Аз говори истина.

Внезапно Дивия Уип сграбчи Камеджиро за рамото и завря лицето си в неговото.

— Дребосъко — попита той — наистина ли си толкова куражлия, колкото разправят?

— Какво това „куражлия“? — подозрително отвърна Камеджиро.

— Тогава, когато се спречкахме заради ламарината за твоята баня, наистина ли щеше да се сбиеш с мен?

Сега Камеджиро разбра и тъй като, така или иначе, щеше да бъде уволнен, не сметна за нужно да проявява предпазливост.

— Да — рече той и ръгна с пръст Уип в стомаха. — Аз щял да прасне теб тук… с моя глава.

— Досетих се, че намеренията ти са такива — разсмя се тихо Уип. — А знаеш ли какво щях да направя аз? Само да беше навел глава, щях да… — Десният му юмрук полетя в мощен ъперкът към главата на Камеджиро и кокалчетата му застинаха на сантиметър от носа на работника. — Щях да те убия!

Камеджиро отвърна на кръвнишкия поглед на своя работодател и рече:

— Може пък първо аз теб ударил. Може твой юмрук не стигнал до мен. — Той размаха своя със страхотна сила и го спря току до корема на Уип.

За негова изненада шефът му избухна в нервен смях и прегърна своя градинар, сякаш бе намерил голямо съкровище.

— Това решава въпроса! — извика той. — Камеджиро, ти си мъж, когото мога да уважавам. — Пъхна силните си ръце под мишниците на дребното човече, затанцува с него, повдигайки го от земята, и викна: — Стягай си багажа, непокорно малко копеле, защото двамата с теб имаме среща с една планина!

Камеджиро се освободи и загледа Уип подозрително. И преди бе виждал шефа си да изпада в подобни диви, чудати настроения и предположи, че или е пиян, или пък има някакви неприятности с ананасите.

— Ти сигурно станеш по-добре — увери го той.

Уип се разсмя, отново сграбчи своя работник и го замъкна на моравата, откъдето можеше да му покаже красивата зелена планина на Кауаи, и внимателно му обясни:

— Двамата с теб ще отидем оттатък на Оаху, Камеджиро. И ще пробием дупка направо през планината. Ще докараме повече вода…

— Какво говори, Хоксууърту? — попита дребният японец.

— Ще сложим динамит и ще пробием тунел направо през планината. Ти ще се занимаваш с взривяването.

Камеджиро погледна подозрително шефа си.

— Бум-бум? — свъси вежди той.

— Такузан бум-бум! — отвърна Уип.

— Понякога бум-бум убие — възрази Сакагава.

— Точно затова ми трябва мъж с кураж — извика Уип. — Добро заплащане. Един ден — един долар.

— Повече добре, един долар и половина — предложи Камеджиро.

Уип задържа поглед върху храбрия дребосък и се разсмя.

— За теб, Камеджиро, един долар и половина. — Протегна ръка на набития селянин, но Камеджиро не бързаше да я поеме.

— И парче ламарина за гореща баня?

— Колкото искаш ламарина. Чух, че си имал бебе.

— Уахин — засрамено призна Камеджиро.

— Вземи и нея… и жена си — викна Уип и договорът бе сключен.

Лагерът, където Камеджиро премести семейството си, беше високо в планината Кулау на Оаху, откъм дъждовната й страна, и за да пусне в действие своята гореща баня за японските работници, му бе необходим навес, който той и Йорико построиха през нощта. Йорико се занимаваше и със снабдяването и благодарение на буквално неспирната работа двамата пестеливи японци успяха да натрупат значителна сума пари. Размерите й не се дължаха толкова на трудолюбието им, колкото на факта, че труднодостъпната планина държеше представителите на консулството далеч от тях и Камеджиро изкара цели две години, без да разбере колко много се нуждае от пари отечеството му.

Той бе погълнат от вълнуващото занимание да влачи големи заряди в тунела, да копае дупки, да тъпче експлозива в тях и сетне да го взривява най-драматично. Технически работата би трябвало да е проста и ако се спазват изпитаните от времето предпазни мерки — на практика безопасна. Ала планината Кулау показваше някои объркващи особености, които правеха труда му не само неприятен, но и направо рискован.

Преди милиони години скалите, от които се състоеше тази планина, лежали хоризонтално на един равен бряг, водонепроницаемите пластове се редували с пропускащи водата конгломерати. По-късно всеобщо нагъване изправило отвесно разнородните пластове и ръбовете им били изложени на непрестанните дъждове. В продължение на милиони години поройните валежи се просмуквали през рехавите пластове дълбоко в недрата на острова и захранвали подземните резервоари, до които Дивия Уип и неговият сондьор, господин Овърпек, се бяха добрали преди около тридесет и пет години. И сега, когато изпълненият с любопитство Камеджиро дълбаеше във водонепроницаемия слой, всичко беше наред, но стигнеше ли до конгломератите, все едно че забиваше бургията си направо във вода, често просмуканата влага бликваше внезапно навън и избиваше инструмента от ръцете му. В тунела всекидневно се изливаха тридесет и две хиляди непредвидени кубика. Камеджиро, който работеше в него, непрекъснато бе мокър до кости и понеже температурата на водата по правило бе деветнадесет градуса, постоянно съществуваше риск да хване пневмония.

Като го гледаше как работи, Дивия Уип си мислеше: „Той е от онези хора, за които ти се иска да бяха американци“.

Естествено, това бе пълна безсмислица, защото както американците, така и японците много добре разбираха, че никой японец не може да стане американски гражданин. Законът го забраняваше и една от причините, поради които японското консулство така отблизо следеше своите сънародници, бе категоричното становище на Америка: „Те са си ваша грижа, не наша“. Когато например японските работници на тунела сметнаха, че храната им е негодна за консумация, те, както си му е редът, отидоха в консулството и адресираха протеста си направо до японското правителство. Но с това не постигнаха нищо, защото служителите в консулството бяха от онази класа в Япония, която експлоатираше трудещите се много по-жестоко, отколкото би си позволил някой на Хаваите, затова те никога не отправяха протести към хора от рода на Дивия Уип Хоксуърт. Всъщност на тях дори им се виждаше чудно, че той се държи така добре със своите японци. След като работниците от тунела казаха, каквото имаха да казват, служителите от консулството ги отрязаха:

— Връщайте се на работа и не създавайте неприятности.

— Но храната…

— Марш на работа! — изрева един чиновник и хората си тръгнаха. Разбира се, когато в отчаянието си отидоха направо при Дивия Уип, той опита храната и кресна:

— Кой, по дяволите, смята, че това тук може да се яде от хора? — И храната бе подобрена… колкото да се предотвратят откритите бунтове.

Но понякога взривяването в планината Кулау ставаше наистина опасно — когато някой нормален на вид заряд не избухваше. За повечето засечки от този род си имаше разбираеми причини: кога фитилът се повредил, кога детонаторът не дал достатъчно силна искра или пък връзката се прекъснала някъде. Подобни дефекти може и да изглеждат лесни за отстраняване, но винаги съществува определен риск експлозията просто да се е забавила: фитилът да е бил добре запален и да е започнал да гори, но по някаква неясна причина пламъкът да е замрял някъде по пътя. По всяко време той би могъл да възобнови движението си към масивния заряд и човекът, отишъл да провери причината за забавянето, да бъде убит.

Винаги когато някой от зарядите в тунела не избухваше, хората викаха:

— Хей, Камеджиро! Какво ще кажеш? — И той бързо тръгваше да види.

Камеджиро имаше усет за взривните материали. Хората твърдяха, че можел да „мисли“ като пръчка тротил — сякаш знаеше кога да изчака и кога да продължи работата. До този момент бе видял четирима да загиват, защото бяха пренебрегнали преценката му. С напредването на тунела неговата дума бе станала решаваща. Ако той кажеше: „Ще погледна свръзките“, мъжете го наблюдаваха с възхищение, докато го правеше. Но кажеше ли: „Много пиликиа“, всички чакаха. Веднъж бе задържал работата цели два часа и накрая една забавена експлозия внезапно бе откъснала хиляди тонове базалт. Благодарение на Камеджиро никой не беше убит и същата вечер един от потресените работници извика от неговата баня с топла вода:

— Днес, госпожо Сакагава, цяла Япония се почувства горда с твоя съпруг!

Когато бе преодолян и последният къс базалт, раздробен от сетния мощен заряд на Камеджиро, Хаваите взеха да оценяват онова, което бе постигнал Дивия Уип. В допълнение на артезианските кладенци, изкопани по-рано, в долината започнаха всекидневно да се изливат още сто и десет хиляди кубически метра вода и така стана възможно да се обработват хиляди акри земя, стояла дълго неизползвана и смятана за безнадеждна. По традиционния модел на Хаваите, за пореден път умът и всеотдайността на един човек бяха превърнали потенциалното богатство в реално.

За честването по случай завършването на първия голям тунел през планината бе издигната платформа за ораторите, на която се настаниха губернаторът, трима съдии, изтъкнати военни и Дивия Уип Хоксуърт. Произнесени бяха цветисти речи, поднесени бяха поздравления към мъдрите инженери, изработили проектите, смелите банкери, които ги бяха финансирали, и строгите надзиратели, следили работата на бригадите. Но не се виждаха никакви японци. Сякаш щом проектите са били подготвени и парите осигурени, тунелът сам се е изкопал. Късно същия следобед Дивия Уип, който имаше усет за тези неща, откри набития дребен Камеджиро Сакагава да събаря горещата баня откъм дъждовната страна на планината и попита своя пиротехник:

— Какво ще правиш сега, Камеджиро?

— Може намеря работа с експлозиви.

— Трудно се намира такава работа. — Уип разрови с обувка калната земя и рече: — Не искаш ли пак да работиш за мен, в Ханакаи?

— Може остана в Хонолулу, може повече добре.

— И аз мисля така — съгласи се Уип. — Знаеш ли какво, Камеджиро? Никога нямаше да мога да построя този тунел, ако не беше ти. Да бях се сетил, днес щях да те сложа на платформата. Ала не се сетих и каквото било, било. Но имам малко парче земя в Хонолулу, достатъчно за една градина. Ще ти го подаря.

— Не иска земя — отвърна дребният бомбаджия. — Много скоро връща в Япония.

— Може би така ще е най-добре — кимна Уип. — Ще направя следното. Вместо земята ще ти дам двеста долара. И ако някога пожелаеш да се върнеш в Ханакаи, само ми съобщи.

Така Камеджиро се отказа от земя, която, да бе я взел, един ден щеше да струва двеста хиляди долара. Вместо нея той прие двестате долара, но сделката не беше толкова глупава, колкото изглежда, защото тези двеста долара, плюс онова, което жена му и той бяха спестили, най-сетне им осигуряваха необходимите средства, за да се върнат в Япония.

Те напуснаха дъждовния планински склон, където бяха работили толкова дълго и така изтощително, и радостно се отправиха към Хонолулу и офиса на „Киото мару“, но още с появяването им в града бяха посетени от служителите в консулството, събиращи дарения за храбрия императорски флот, който се биеше с германците, и за смелите заселници, които заминаваха за новите колонии на остров Сайпан и остров Яп. Връхлетяха ги будистки свещенослужители, които се канеха да строят хубав храм в Нууану. И господин Ишии бе дошъл от Кауаи да опита щастието си в Хонолулу и му трябваха сто и петдесет долара.

— Камеджиро — примоли се жена му — не давай на този човек никакви пари повече. Той никога не ги връща.

— Винаги когато погледна горкия Ишии сан, си спомням, че откраднах законната му съпруга и че цялото ми щастие се гради върху неговото нещастие — тихо отвърна Камеджиро. — Щом тези пари му трябват, ще ги получи.

Така връщането в Япония за момента бе отложено, а после Йорико обяви: „Ще си имаме още едно дете“. И този път беше момче, което нарекоха Горо, както бе запланувано. То бързо бе последвано от трима братя — Тадао през 1921-ва, Минору през 1922-ра и Шигео през 1923 година — и неуловимите нишки, които приковаваха семейство Сакагава към Хаваите, ставаха все по-здрави и по-здрави, защото, израствайки тук, децата щяха да говорят английски, щяха да се смеят като американци и да предпочитат не ориза, а консервираните храни.

* * *

Когато Камеджиро Сакагава приключи работата си по тунела и когато парите, които бе спестил, по един или друг начин се изнизаха между мазолестите му пръсти, той се надяваше, както се оказа — напразно, да си намери подобна работа като бомбаджия, но такава възможност не му се откри. Затова отведе жена си и двете деца на една плантация с артезиански кладенец западно от Хонолулу, някогашната „Малама Шугър“, и започна работа там — по дванадесет часа на ден срещу надница от седемдесет и седем цента.

Беше му дадена стара дървена къща, шест метра дълга и четири и половина широка, около два квадратни метра от която бяха отделени за веранда. До нея бе долепен разкривен навес, където Йорико готвеше на една ламарина. Къщата бе вдигната на греди тридесет сантиметра над земята и през горещите дни децата можеха да се крият в празното пространство под нея. Мястото беше мръсно, тясно и грозно, но за щастие най-отзад имаше достатъчно голяма свободна площ, където Камеджиро построи баня. Така, въпреки оскъдните доходи, семейството му беше малко по-добре финансово от съседите, които трябваше да си плащат, за да използват тяхната баня.

При това приходите им се увеличаваха и от госпожа Сакагава, която работеше на нивите със захарна тръстика за шестдесет и един цента на ден, като оставяше децата при съседите. Привечер настъпваше изключително радостният момент, когато семейството се събираше и пъргавите малчугани с гарвановочерни коси, подстригани на права линия над очите, се втурваха навън да посрещнат родителите си. Но в тези мигове се прокрадваха и нотки на объркване, защото, макар и с неохота, Камеджиро и Йорико бяха принудени да признаят, че невинаги разбират онова, което казват децата им. Например една вечер, когато попитаха на японски къде е съседът им, малката бистроока красавица Реико чан им обясни: „Техен баща паухана конаи“ и те трябваше внимателно да разтълкуват изречението, защото „техен баща“ беше на развален английски, „паухана“ беше хавайската дума за край на работното време, а „конаи“ — не е дошъл, на чист японски.

Камеджиро си даваше сметка, че ако възнамерява да отведе дъщеря си в Япония, а плановете му бяха тъкмо такива, ще срещне големи трудности да й намери там приличен съпруг, при положение че тя не се научи да говори по-добре езика. Затова я записа в японското училище, където един учител от Токио поддържаше строга дисциплина. Над главата му бе закачена голяма табела, чиито йероглифи Камеджиро не можеше да прочете, но хилавият млад учител стори това вместо него: „Вярност към императора“. И добави:

— Тук преподаваме както в Япония. Ако детето ви не се старае, ще си тегли последствията.

— Нали ще я учите за императора и величието на Япония? — попита Камеджиро.

— Както ако си беше в Хирошима кен — обеща учителят и като го видя как чука с кокалчетата на пръстите си главите на непослушните момчета, Камеджиро почувства увереност, че поверява детето си в добри ръце.

Всъщност не ставаше нужда Реико чан да бъде наказвана, защото възприемаше бързо и учеше с удоволствие. Тя беше най-малката в училището, но също така и една от най-способните и когато вечер дотичваше боса вкъщи и започваше да бърбори на добър японски, Камеджиро се чувстваше горд, защото, за разлика от него дъщеря му щеше да се научи да чете.

Животът му в „Малама Шугър“ имаше и други неприятни страни, свързани все с парите. На Оаху бе по-скъпо, отколкото на Кауаи, а надницата му беше по-ниска. Оризът, рибата, водораслите и туршията бяха поскъпнали, а сега трябваше да изхранва пет деца и момчетата ядяха като лами. Дрехите също бяха станали по-скъпи и макар Йорико да бе скромна жена, все пак от време на време имаше нужда от някоя нова рокля за пред хората. Една сутрин по изгрев-слънце Камеджиро проследи с поглед отрудената си съпруга, която потегляше с мотиката, и си рече: „Тя носи все същата пола и все същата блуза на точки, същата бяла забрадка и същата сламена шапка вече от пет години. Толкова са окъсани“.

Но когато дойде време да й купи нови дрехи, установи, че няма достатъчно пари, и си даде сметка, че макар двамата възрастни в семейство Сакагава да работят здраво, съществуването им опасно наближава границата на глада. Ето защо Камеджиро бе настроен доста отзивчиво, когато в „Малама Шугър“ пристигна един необичаен посетител. Бе дошъл господин Ишии, който сега изпълняваше ролята на пътуващ агент при Федерацията на японските работници. Както ги информира той, неговата организация водела разговори с редица големи плантатори като Уипъл Хоксуърт и щяла да издейства на японците прилично заплащане.

— Чуйте това! — шепнеше на групата работници, с които се бе срещнал тайно. — Ние искаме по долар и двайсет и пет цента на ден за мъжете и деветдесет и пет цента за жените. Представяте ли си колко поносим ще стане животът ви? Работният ден ще бъде намален на осем часа и ако годината е добра, през декември ще има премии. Щом ви се наложи да работите в неделя — двойно заплащане! А на жените ще бъде разрешено да напускат работа две седмици преди раждането.

Мъжете слушаха със страхопочитание, докато видението на един нов живот озаряваше неугледната къщурка, но още преди да уточнят кога ще стане всичко това, поставеният отвън пазач подсвирна и се втурна вътре с ужасяващата вест:

— Надзиратели! Надзиратели!

Четирима снажни германци нахълтаха на мястото на срещата, сграбчиха дребния господин Ишии, преди да е успял да избяга, и го повлякоха навън в прашния двор. Не го малтретираха повече от необходимото, задоволиха се да го сплашат с три-четири солидни удара, после го изритаха на пътя, водещ обратно за Хонолулу.

— Да не си посмял да припариш до „Малама Шугър“ с твоите радикални идеи — предупредиха го те. — Следващия път — много пиликиа!

Двама от надзирателите поеха грижата дребният агитатор да напусне плантацията, а другите двама се върнаха в стаята, където се бе провело тайното събрание.

— Нишимура, Сакагава, Ито, Сакаи, Сузуки — изреждаше единият, а другият записваше. — Много добре се отплащате на господин Джандърс и господин Уипъл. Чия е тази къща? Твоята ли, Иногучи? — По-едрият от надзирателите сграбчи Иногучи за ризата и го вдигна във въздуха. — Няма да забравя кой е предателят — рече той, пронизвайки с поглед работника. Изпухтя с отвращение, хвърли го обратно между другарите му и двамата германци си тръгнаха. Но на вратата спряха и казаха заканително: — Вървете си по домовете, хора. И повече никакви събрания, ясно ли е?

На излизане Камеджиро пошушна на Иногучи:

— Май ще мине доста време, докато получим онова, което ни обещава Ишии сан.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Иногучи.

От тази вечер нататък положението в „Малама Шугър“ започна да става все по-напрегнато. За изненада на всички дребният господин Ишии демонстрира неподозирани запаси от героизъм, защото въпреки наистина значителния риск успяваше от време на време, в пряко противоборство със седмината надзиратели, да се промъква в плантацията и да осведомява хората за хода на преговорите. Както можеше да се очаква, когато го пипнаха, го пребиха от бой и той загуби един от предните си зъби. Но след относителния неуспех на всичко, с което се бе захващал в продължение на двадесет и две години, най-накрая бе попаднал на дейност, която да му допада. Ишии обожаваше интригите и слуховете, обичаше да гледа на себе си като на борец за всеобщото благо, така че се връщаше отново и отново, докато накрая надзирателите събраха всички земеделски работници и казаха:

— Всеки, хванат да разговаря с болшевика Ишии, ще бъде изхвърлен от къщата си и от плантацията. Ясно ли е?

Ала онова, което се опитваше да постигне господин Ишии, бе завладяло въображението на японците и поемайки големи рискове, те продължаваха да се срещат с него. Един януарски ден той им каза мрачно, с тъга, каквато човек изпитва, когато види рухването на прекрасните си планове:

— Земевладелците не щат и да чуят за нашите искания. Ще трябва да стачкуваме.

На следващия ден Хонолулу бе залят от многобройни листовки с апел в неподражаемия стил на господин Ишии, с неговите цветисти изрази, с неговите въжделения:

„Добри мъже и жени от Хаваите, ние, работниците, отглеждащи захарната тръстика, от която живеете, се обръщаме към вас със смирение и надежда. Когато минавате покрай разлюлените тръстикови ниви, давате ли си сметка, че хората, които ги обработват, получават само по седемдесет и седем цента на ден? С тези пари ние се грижим за децата си и ги учим на добри обноски, учим ги да бъдат добри граждани. Но с тези пари ние гладуваме.

Ние обичаме Хаваите и смятаме за голяма привилегия и чест да живеем под американското знаме, символ на свободата и справедливостта. Щастливи сме, че сме част от мощната захарна индустрия и допринасяме за рентабилността на плантациите.

Ние обичаме труда. Преди тридесет и пет години, когато за пръв път дойдохме на Хаваите, земите, където работим сега, бяха покрити с охиа[11], гуава[12] и буренаци. Не спирахме, денонощно изкоренявахме тези паразити и изгаряхме тревата. Нашият труд създаде плантациите. Неоспорима истина е, разбира се, че не бихме успели, ако не бяха инвестициите на богатите капиталисти и неуморните усилия на надзирателите и администрацията. Ала Хаваите не бива да преувеличават заслугата на капиталистите, а в същото време да забравят приноса на работниците, трудили се всеотдайно и с пот на челата.

Погледнете безмълвните надгробни камъни във всяко населено място. Това са последните символи на хавайските пионери в труда. Защо трябва те да умират в бедност, докато други забогатяват от техния труд? Защо трябва работниците да вземат все така по седемдесет и седем цента на ден? Неотдавна един управител на плантация каза: «Аз мисля за земеделските работници колкото и за ютените чували. Купувам ги, използвам ги, купувам други». Ние се смятаме за човешки същества и за членове на голямото човешко семейство. Искаме по един долар и двадесет и пет цента за осемчасов работен ден. Най-обикновената хуманност ни дава право на това.“

 

 

Забележителното резюме на работническите искания бе посрещнато по различен начин на четири различни места.

Когато Камеджиро Сакагава с другарите си чу цветистите думи, които им бяха прочетени на японски под носа на надзирателите, готови да запишат имената на всички участници в събранието, той си помисли с почуда колко сполучливо бе схванал мотивиращите ги чувства неговият приятел господин Ишии. С просълзени очи попита:

— Иногучи сан? Чувал ли си някога нещо по-добре написано? Той казва, че ние сме част от голямото човешко семейство. Мислил ли си досега за себе си по този начин?

— Единственото, за което мисля — отвърна Иногучи сан — е, че ще си имаме неприятности.

С жена си Йорико Камеджиро сподели:

— Докато слушах декларацията на Ишии сан, се радвах за всеки долар, който съм му давал на заем. Изглежда, ще получим всичко, което искаме, защото аргументите му са много силни.

Неговата трезвомислеща жена бе настроена по-скоро като Иногучи:

— Най-добре да се готвим за глад — предупреди го тя.

Стачката започна същия ден.

Когато манифестът стигна до Дивия Уип Хоксуърт, председателстващият Асоциацията на плантаторите почувства, че му се повдига, още преди да го е дочел.

— Налудничав руски болшевизъм! — излая. — Свикайте плантаторите!

Щом се събраха водещите фигури между производителите на захарна тръстика, той зачете декларацията ред по ред.

— „Ние, работниците…“ — подхвана презрително. — Ще речеш, че заседава някакъв революционен трибунал. „С тези пари гладуваме.“ Каква унизителна, ужасна игра с чувствата. „Добри мъже и жени от Хаваите!“ Апелират към тях, сякаш те могат да пренебрегнат нашата воля — нали ние сме хората, които определят заплащането! За бога, господа, този документ подкопава самите устои на обществото! Това е злостен, червен, разбойнически болшевизъм и ако има човек в тази стая, който да развали строя и да отстъпи дори на сантиметър пред проклетите дребни жълти копелета, лично ще го смажа от бой и ще му спукам с ритници кекавия черен дроб. Ясно ли е?

Останалите плантатори, изплашени от този вдъхновен от болшевиките манифест дори може би повече, отколкото Дивия Уип, защото го бяха проучили в по-спокойна обстановка и бяха разбрали по-добре усложненията, до които можеше да доведе, не показаха никакви признаци на несъгласие със своя водач и когато той се увери в това, мина към по-второстепенните въпроси:

— Кажете сега, кой от вас, по дяволите, е изтърсил тази глупост за работниците и ютените чували?

Настъпи тишина. След миг Дивия Уип хвърли листчето на масата и изрева:

— Вярно е и всеки тук знае, че е вярно. Но такива неща не се говорят. Дръжте си устата. На никого не е работа какво мислим и вършим ние с вас. Дръжте си устата! Днес в света се ширят отвратителни настроения и според мен за всичко това е виновен Уудроу Уилсън. И той апелира към хората през главите на онези, които ги управляват! Също като тази мръсна хартийка. От сега нататък ще говоря аз.

Той повика една секретарка и започна да диктува, а смаяните му колеги слушаха.

— След като се запознахме с декларацията на Японската работническа федерация на Хаваите, ние със задоволство отбелязваме нейното умерено съдържание, внимателната й аргументация и заявения в нея отказ от насилствени или необосновани действия. Хората, които са я писали, трябва да бъдат поздравени за въздържаността, отсъстваща в предишните документи от този род.

Ние, разбира се, съжаляваме, че една група чуждестранни работници, които не са граждани на тази територия, са се почувствали призвани да ни кажат как да управляваме най-голямото производство на островите. Но наш дълг като лоялни американци е да изтъкнем, че в годините след една голяма война, в която принципите на демокрацията за пореден път бяха защитени от посегателствата на чужди и неприемливи за нас по дух противници, икономиката ни, изтощена от усилията за спечелване на войната, е в такова състояние, че просто не може да издържи други обременяващи я разходи. Един бегъл анализ на поставените искания би показал на всеки непредубеден…

Той диктуваше и диктуваше в тон на приспиваща търпимост и когато секретарката излезе, заяви на плантаторите:

— Само така ще се оправим с дребните копелета. Това е стачка на чужденци, на японски болшевики, насочена срещу устоите на американската свобода. Не позволявайте никой да го забравя, за бога… дори и за минута. Тъкмо на това основание ще се разправим с тях!

В редакцията на вестник „Мейл“ декларацията на работниците имаше зашеметяващ ефект, защото тя бе първото от дълга поредица оплаквания, в което се чувстваха някакви зачатъци на зрялост.

— Написал им го е някой любезен умник! — беснееше издателят. — По дяволите, ако човек не знае какъв е случаят, може да си помисли, че го е съчинил Томас Джеферсън или Том Пайн. По мое мнение това е най-опасният документ, който се е появявал някога на Хаваите, и трябва да му се противопоставим.

Целият екип бе събран да анализира възпламеняващата декларация, след което издателят се оттегли в своята светая светих. Внимателно и след много поправки той написа:

„Тази сутрин гражданите на Хаваите най-сетне имаха възможността да разберат какво се върши в японоезичните училища, в будистките храмове и в тъмните предели на императорското консулство. Манифестът на болшевишкия японски профсъюз най-сетне дръпна пердето от очите ни. Граждани на Хаваите, изправени сме пред — ни повече, ни по-малко — един организиран опит тези острови да бъдат превърнати в придатък на Японската империя. Първите пипала вече се протягат над Кауаи, Мауи и Оаху. Крои се пъклен план да се отстранят от ръководните постове онези благородни и трудолюбиви синове на американските пионери, направили Хаваите така прекрасни, и мястото им да заемат лукави азиатци, чиято единствена цел е не да подобрят положението на своите сънародници, а да разширят една далечна и враждебна нам империя.

Японските заговорници апелират към народа на Хаваите да подкрепи тяхната кауза. Нашият вестник апелира към народа на Хаваите да помисли какво би означавало за всеки от нас, ако настоящата стачка успее. Вместо далновидните хора, като тези от семействата Уипъл, Джандърс, Хейл и Хоксуърт, които развиха островите до настоящото им великолепно положение, чужденци ще се опитват да ръководят нашите производства. Захарната тръстика и ананасите ще залинеят. Никакви товари няма да се превозват до континента. Училищата ни ще загинат и църквите ни ще бъдат затворени.

Ние трябва да се борим докрай с тази стачка. Не бива да им се прави и най-малката отстъпка. Цялото гражданство на Хаваите следва да се обедини срещу чуждата заплаха. Защото е пределно ясно какъв е залогът: дали Хаваите да са част от Америка или от Япония? Няма никакъв смисъл този въпрос да се формулира по друг начин. Всеки американец, който носи в себе си и следа от почтеност, ще знае как да отвърне на ужасното предизвикателство, пред което е изправен. Тази стачка трябва да се провали. Не бива да има никакво колебание, защото онзи, който се колебае, е предател на своята нация, своя дом и своя бог.

И за да не остане и капчица съмнение относно позицията на нашия вестник в този тежък кризисен момент, държим да заявим следното: ако в който и да е етап от хода на стачката възникне алтернативата пълен икономически крах на тези острови или капитулация пред коварните замисли на японските профсъюзни деятели, ние категорично заявяваме, че не само ще предпочетем, но и ще поощрим първото.“

Четвъртото място в Хонолулу, където манифестът предизвика неочаквано бурна реакция, бе японското консулство в Нууану. Вторият секретар получи екземпляр от него към осем часа, хвърли му един поглед, почувства как кръвта се отдръпва от лицето му и се втурна в кабинета на началника си, чиито ръце се разтрепериха, докато го четеше.

— Тези глупаци! Тези глупаци! — извика консулът. Още не бе видял уводната статия на вестник „Мейл“, но можеше да си представи каква ще е реакцията. Захвърли документа и се заразхожда напред-назад в застлания с килим кабинет, после закрещя на помощника си: — Защо проклетите японски работници не се научат да се задоволяват с онова, което имат? Глупаците му с глупаци! Заплатите им тук са двойно по-големи от тези, които биха получавали в Япония. И с тях се отнасят добре! — Той бесня известно време, сетне събра всички служители.

— Разпореждам най-строго — каза хладно — това консулство да не предприема абсолютно нищо в помощ на стачкуващите. Ако дойде делегация, както е бивало винаги досега, тя трябва да бъде посрещната без никакво съчувствие. Наложително е тази стачка бързо да се пресече.

— А в случай че стачниците поискат да бъдат репатрирани? — попита един от подчинените.

— Тяхната задача е да стоят тук, да работят тук и да изпращат парите си в родината — сряза го консулът.

— Какво да правим, ако дойдат с оплакване от полицейския произвол? — не мирясваше дребният чиновник.

— Обадете ми се. Ще изпратя обичайния формален протест, но не бива да създаваме впечатление, че сме на страната на работниците. Помнете, Хаваите не се управляват от работници, а от хора като Уипъл Хоксуърт и ние носим отговорност тъкмо пред тях.

— Още един въпрос, сър. Да речем, че стачниците помолят за храна?

— Да не им се отпуска. Господа, тази стачка е една опасна проява. Ако фразеологията на разпространения документ бе използвана в Япония, виновниците щяха да получат доживотни присъди… или да бъдат екзекутирани. Ужасен съм, че почтени земеделски работници от Япония са посмели да си служат с такъв език. Нашата задача е да принудим тези хора да се върнат на работа. Стачката трябва да бъде осуетена, защото в противен случай вестниците ще започнат да обвиняват императора, че той е нейният подбудител.

 

 

Стачката, разбира се, бе осуетена, но главно поради ред странични обстоятелства. В онзи февруарски ден, когато плантаторите изхвърлиха японските работници от техните жилища, като им казаха да спят, ако искат, и на полето, по чиста случайност избухна особено опасна епидемия от инфлуенца. В един пренаселен земеделски район, където стачниците живееха по десет човека в стая или направо под дърветата, умряха повече от петдесет души. Общо около пет хиляди японци бяха повалени от болестта, много от тях без подслон и топла храна, и последвалите смъртни случаи се тълкуваха от суеверните като знак, че стачката е против Божията воля.

Семейство Сакагава измина пеша четиридесетте километра до Хонолулу с надеждата, че господин Ишии ще им намери някакво жилище, но той не успя и те накрая се настаниха заедно с повече от четиристотин други в една изоставена фабрика за саке, където нощем върху децата пълзяха плъхове. Там Реико чан се зарази от опасната болест и изглеждаше, че ще умре. В началото майка й изпитваше желание да се нахвърли върху Камеджиро, задето бе подкрепил стачката и бе подложил семейството си на такива страдания, но като го видя с каква любов и внимание се грижи за Реико, въпреки че тя бе момиче, прости на съпруга си и рече:

— Данна сан, този път стачката ще има успех, сигурна съм.

Но на следващия ден се събра Съветът по здравеопазването и изслуша Дивия Уип Хоксуърт.

— Ние сме въвлечени във война, господа, а по време на война човек използва всяко оръжие, с което разполага. Всяко. Снощи минах покрай старата фабрика за саке, тя е заплаха за здравето. Искам хората, които са вътре, да бъдат изхвърлени и сградата да бъде заключена.

— Сър, там има много деца, болни от инфлуенца — възпротиви се един лекар.

— Тъкмо затова трябва да бъде заключена — отвърна Хоксуърт.

— Но тези хора няма къде да отидат! — възрази лекарят.

— Зная. Искам да разберат какво означава да стачкуваш срещу принципите на законността и реда в едно общество.

— Но, сър, ние сме длъжни да помислим…

— Заключете тази проклета фабрика! — излая Хоксуърт и тя бе заключена.

Температурата на Хаваите винаги е умерена, освен по върховете на вулканичните планини, където снеговете се задържат през по-голямата част от годината, но февруарските нощи понякога стават отвратително студени. Две нощи измъчваното от инфлуенца семейство Сакагава спа на земята близо до Иуилеи. Камеджиро държеше на ръце болното момиче Реико, а жена му люлееше в скута си бебето Шигео. Беше ужасно. На третия ден господин Ишии ги намери и каза:

— Американците се държат с нас много зле и трябва да се обърнем за помощ към имперското правителство.

— Правителството на империята пази интересите на поданиците с изключително старание — увери делегацията служителят от консулството. — Вчера Негово превъзходителство протестира пред началника на полицията, задето на японците се пречи да провеждат своите законни събрания.

— Но те ни изхвърлят от домовете ни и нашите хора мрат по полето — кротко рече господин Ишии.

Също така спокойно говорителят на консулството обясни:

— Миналата седмица Негово превъзходителство прегледа законите и установи, че плантаторите имат право да ви изгонят… ако стачкувате.

— Но тези острови са обхванати от опасна епидемия — запротестира господин Ишии.

— Тогава стачката може би трябва да бъде прекратена — подхвърли говорителят.

— Но ние не можем да живеем с по седемдесет и седем цента на ден.

— Братята ви в Япония определено живеят с много по-малко — напомни им служителят и разговорът приключи.

Друга случайност, която се обърна срещу стачниците, бе откриването в началото на май на един учебник, използван в японските училища. В него имаше дълъг пасаж, тълкуващ значението на произнесената от първия японски император фраза: „Целият свят под един покрив на осем стълба“. „Очевидно идеята на император Джиму Тено е била, обясняваше учебникът (той изобщо не бе предназначен за използване на Хаваите, но по погрешка бе попаднал някак на островите), че един ден целият свят трябва да бъде обединен в голямо семейство, прекланящо се пред богинята на слънцето и покоряващо се на нейния пряк потомък императора.“ И вестник „Мейл“ нададе вой:

„Ако на някого са се стрували необосновани твърденията на нашия вестник, че Япония има намерението един ден да завладее света, като Хаваите бъдат първата стъпка към покоряването му, тази пъклена малка книжка дава неподлежащи на съмнение доказателства за това. Целият свят под един покрив! Местните японски болшевики вече направиха крачка в тази посока и ако ние не останем твърди и не отблъснем мръсните им аспирации, ще бъдем първата чужда територия, която ще потъне под японския покрив.“

Дори производителите на захарна тръстика да бяха започнали да се обезсърчават, след като продължителната стачка навлезе в шестия си ужасяващ месец, навременното разкритие за нещата, които се преподават в Япония, укрепи тяхната решителност.

Накрая дойде и срамната история с взривяването на къщата, в която живееше Иногучи сан от „Малама Шугър“. За щастие никой не пострада, но когато вестник „Мейл“ оповести, че атентатът против Иногучи е бил организиран, защото той водел тайни преговори с плантаторите и всяка нощ им съобщавал какви са най-близките планове на господин Ишии и комитета, обществеността бе принудена да признае, че японските профсъюзни водачи наистина са група готови на всичко болшевики. При внезапни полицейски проверки бяха прибрани деветнадесет от ръководителите, включително господин Ишии, и бяха хвърлени в затвора с обвинения в престъпен заговор. Дивия Уип Хоксуърт посети ангажираните със случая съдии, изтъкна, че ще е по-добре арестуваните да бъдат обвинени в престъпен синдикализъм, и блюстителите на закона му благодариха за интереса към делото.

Но сетне възникна въпросът кой е научил комитета да борави с експлозиви и един репортер си спомни, че Камеджиро Сакагава, който до момента не беше задържан, бе усвоил този занаят, докато работеше на тунела. Беше известно, че той е приятел на господин Ишии, така че го арестуваха и го хвърлиха в затвора, макар да нямаше нищо общо с атентата. Съпругата му Йорико даде пред полицията показания, че си е бил вкъщи и се е грижил за болните си деца, но Асоциацията на плантаторите — производители на захарна тръстика, която инструктираше областния прокурор как да води делото, отказа да приеме това алиби, изтъквайки:

— Не е задължително умен човек като Сакагава непременно да е присъствал на местопрестъплението. Той спокойно може да е приготвил предварително пръчките динамит и да е показал на своите съконспиратори как да ги взривят. Явно е, че е виновен. — И го оставиха в затвора.

Сетне стачката приключи без съществени придобивки за работниците и част от най-евтината работна сила в Америка продължи да произвежда захарна тръстика. „Хоксуърт и Хейл“ натрупаха милиони от превоза на новите товари захар до Калифорния, а „Джандърс и Уипъл“ — още повече милиони, управлявайки плантациите по добрия стар начин. Заговорниците бяха изправени пред съда и господин Ишии бе осъден на десет години затвор. Когато чу присъдата, краката му се подкосиха и той падна назад, сякаш суровите думи го бяха ударили, от този ден нататък не бе вече същият човек. Започна да мънка и да си въобразява разни неща и никой не му обръщаше особено внимание.

Камеджиро, професионалният бомбаджия, за всеобща изненада не бе осъден. Един ден преди началото на процеса в килията му дойде посетител. Беше Дивия Уип Хоксуърт, слаб, висок и красив, окрилен от победата.

— Е, Камеджиро, момчетата разправят, че ти си слагал взрива. Вярно ли е?

— Не, господин Хоксууърту. Не.

— Аз също мисля, че не си ти.

И Дивия Уип каза на областния прокурор:

— По-добре оттегли обвиненията срещу Сакагава. Той не е замесен.

— Откъде знаеш? — попита младият юрист, нервен и развълнуван преди процеса, който щеше да му създаде име.

— Той ми го каза — обясни Уип.

— И ти си готов да повярваш на думите му?

— Сакагава е най-честният човек, когото познавам. Освен това има добро алиби.

— Но аз мисля, че трябва да осъдим истинския виновник, независимо дали алибито му е добро, или не.

— Освободи го! — разгневи се Уип. Той беше на шестдесет и шест години и се бе уморил да спори с глупаци.

И така, на сутринта, когато започна процесът, Камеджиро бе освободен без много шум. Разбира се, повече не бе взет на работа в „Малама Шугър“, защото в големите плантации стриктно се водеха черни списъци, за да не се допускат размирници, а той си бе спечелил славата на човек, който се бие с надзиратели и подкрепя болшевики като Ишии. Намери малка, гъмжаща от плъхове колиба в хонолулския квартал Какаако и започна да върши каквото му падне, главно да чисти клозети след полунощ. Децата, чиито бащи имаха по-добра работа, му викаха „краля на нощния караул“. Прозвището „крал“ наистина му подхождаше, защото с каквото и да се захванеше Камеджиро, го вършеше с изключителна сериозност и сръчност. Независимо от факта, че тайно бе известен като Сакагава бомбаджията, човека, който се е опитал да убие Иногучи, хората продължаваха да го търсят, когато клозетите им имаха нужда от почистване, защото той бе достоен за титлата „крал на нощния караул“.

* * *

През 1926 година ползващият се с лоша слава стар английски ботаник доктор Шилинг разви още една поразителна идея за отглеждането на ананаси. Като се съвзе от поредния четиримесечен запой, той обърна бодрия си, макар и кървясал поглед към обширните поля на Кауаи и докато изучаваше ятата японки, окопаващи с мотики червената почва срещу бурени, си каза: „Защо да не покрием цялата проклета нива с хартия, да пробием в нея дупки, в които да засадим младите растения, и да попречим на бурените да растат?“.

Той набави импрегнирана с асфалт мукава, разстла я върху едно опитно поле и засади ананаси в малките дупки, които бе пробил в черното покритие. За негова изненада тази проста хитрина не само унищожи всички плевели и спести стотици долари за работна ръка, но разкри и други две непредвидени предимства, които се оказаха по-доходоносни дори и от изтребването на бурените: хартията спираше влагата, задържаше я около корените на растенията и в слънчеви дни акумулираше топлина, която изпускаше по-късно, когато насажденията се нуждаеха от нея.

Щом видя резултатите от експеримента, Дивия Уип веднага издаде категорична заповед:

— Отсега нататък всички ананаси на нашите плантации ще се отглеждат върху мукава!

И заедно с доктор Шилинг и хората от целулозния завод в Калифорния усърдно се зае да създава специално хартиено покритие, което издържа на вода през първите седем месеца от своето използване, после постепенно се разпада и към десетия месец нивата е вече чиста. Когато проектът бе осъществен, Дивия Уип напомни на производителите на ананаси:

— Винаги можете да намерите някой възпитаник на Йейл да свърши всичко, което пожелаете. Отнасяйте се с тях добре, плащайте им малко и им викайте „доктор“. Те не очакват нищо повече. Но проблемът, по който ще работят, трябва да бъде формулиран от умен човек.

А сетне, през 1927 година, този единствен по рода си плантатор умря на свадливата, хаплива възраст седемдесет години. Умря, както често го бе предричал, не от някоя обикновена болест, а от тежък рак на простатата вследствие на (жителите на островите ни най-малко не се съмняваха в това) многобройните му боледувания от гонорея и сифилис, плюс цироза на черния дроб, причинена от безкрайните свръхдози алкохол. Всичко това бе утежнено от факта, че малкият самолет, с който се връщаше от плантацията Ханакаи, се блъсна в пронизаната от неговия голям тунел планина и той лежа там почти едно денонощие, изложен на студените дъждове. Ала дори и при тези обстоятелства жизненият старец води доста равностойна борба със смъртта цели три седмици и през това време привика край болничното си легло водещите личности от „Хоксуърт и Хейл“ и „Джандърс и Уипъл“, включително всички онези, които бе логично да имат аспирации към неговото председателско място.

Превъзмогвайки болката, той се надигна до седнало положение, хвърляйки в ужас медицинската сестра, и изръмжа:

— Навлизаме в труден период и задачата ни е да вземем пет-шест правилни решения. — Говореше, сякаш щеше да бъде между ръководителите на фирмите още много години, едва ли не завинаги. — Сигурен съм, че настоящото ни благополучие не може да продължава вечно, а когато настъпи застой, захарната тръстика и ананасите ще бъдат силно засегнати. Слава богу, не изглежда много вероятно демократите някога да се върнат във Вашингтон, така че няма защо да се тревожим от радикалния комунизъм. Обаче трябва да се замислим как да задържим своя дял от пазара.

Длъжни сме да поставим начело на нашите компании човек, достатъчно умен, за да предвижда бъдещето, и достатъчно решителен, за да се бори с онова, което не е наред. Аз доста мислих кой да бъде той и стигнах само до едно твърдо заключение: никога, при никакви обстоятелства, не позволявайте на когото и да било от синовете ми, нито на Джизъс Дуарте, нито на Джон, да се месят тук. Плащайте им добре, редовно и ги дръжте колкото може по-далеч от Хаваите. Ако другият ми син, Джандърс, бе останал жив… е, тогава сигурно щеше да е по-различно.

Естествено, мислих много за Марк Уипъл. Наследил е ума на баща си и изборът ми би паднал най-напред на него, ала като възпитаник на Уест Пойнт той смята, че трябва да остане в армията, и може би е прав. Но ако някога реши да подаде оставка, бързо го върнете в компанията. Мислих доста и за Хюи Джандърс…

Едрият, набит и червендалест мъж, навремето знаменит гард в Йейл, пламна, ала Дивия Уип продължи:

— Но се опасявам, че силата на ума не фигурира между неговите достойнства, а сега имаме нужда тъкмо от това. Както виждате, отминавам всички по-възрастни съдружници, защото ни е потребен човек, който да ръководи фирмите ни дълго, последователно и с твърда ръка. Затова избрах за изпълнител на последната си воля, който ще гласува с моите дялове, докато пази интелектуалните и моралните си качества, ето това момче. — Той се протегна и взе ръката на Хоксуърт Хейл, тогава двадесет и девет годишен, жадуващ за власт. Останалите не можеха да оспорят решението, нито пък имаха някакво основание да го правят, защото Хейл явно беше човекът, който трябваше да поеме ръководството при създаденото положение.

— Съществуват три правила, Хоксуърт. Другите също да слушат. Никога не подценявай захарната тръстика. Аз се захванах с ананасите, вярно е, но чак когато имах солидна, сигурна основа в производството на тръстика. И ти прави така. Пази тръстиката с помощта на науката, пази своите квоти с помощта на законодателството, пази плантациите, пази притока на работна ръка. Дръж се за тръстиката. Тя е по-добра от парите, по-надеждна и от кръвта.

Второ, не разрешавай на работниците да надигнат глава и на сантиметър. Запознай се с онова, което се случи на континента. Ако някой профсъюзен лидер се опита да стъпи на тези острови, изхвърли го обратно в океана и му кажи да плува, но дори не му показвай накъде е Калифорния. Внимавай с японците. Напоследък дават признаци, че искат да основат профсъюз. Доверявай се само на филипинците, защото на никого другиго не може да се има вяра. Но ако и те се опитат да направят някоя глупост, размахай сопата.

Трето, трябва да попречиш на фирмите от континента да си пробият път в нашата икономика. Не пускай на островите веригите магазини. Дръж настрана от тези брегове компании като „Грегърис“ и „Калифорния фрут“. Ние си имаме добра система, за усъвършенстването на която сме вложили дяволски много труд, и не искаме тя да бъде замърсявана от купища нови радикални идеи. Ако подобни гангстери се опитат да проникнат тук, не им продавайте земя, отказвайте да превозвате товарите им, не им отпускайте кредити, задушете тези копелета.

Беше говорил твърде енергично и сега падна на възглавниците, пронизан от болка в разядената от рака простата, в отказващите да функционират бъбреци и във всяка от четирите си счупени кости. Сестрите домъкнаха един случайно минал по коридора лекар, който се развика:

— Боже милостиви! Господа, ужасно сте неделикатни! Веднага излизайте оттук!

Уип се унесе за малко и когато се събуди в късния следобед, бе в силно приповдигнато настроение, защото във въображението си виждаше картините, които за пръв път бе открил благодарение на прекрасната си баба Ноелани, алии нуи на Лахайна. През своето последно пътуване до Азия Ноелани бе купила комплект японски цветни графики, изобразяващи осемте най-красиви гледки на света, както бяха и озаглавени. Имаше снежна планина, завръщащи се на брега лодки, спускащи се диви гъски и залез.

— В неща като тези — бе казала на своите внуци благата Ноелани — се крие истинската красота на живота.

Бяха играли на една игра: „Хайде да решим кои са осемте най-красиви гледки на Хаваите“. И сега Дивия Уип, самият по-стар, отколкото Ноелани, когато бе определяла победителя в надпреварата, бе отправил вътрешния си взор към вечните красоти на своите острови.

За „Снежна планина“ тогава бяха избрали големите вулкани на остров Хавай, които, при все че се намират в тропиците, са наметнати със загадъчна бяла покривка. Геолозите ги смятаха за най-високите планини на Земята — около 5000 метра под равнището на океана и 4210 над него.

Невъзможно бе някъде по света „Завръщащите се лодки“ да са по-красиви, отколкото в Лахайна, с техния провиращ се между островите път. Естествено, „Спускащите се диви гъски“ беше най-величествената и неповторима гледка на Хаваите: безбройните водопади до селището на прокажените на Калауао. „Толкова бяха красиви! — мислеше си Уип. — Толкова красиви!“

„Сиянието на залеза“, което момчетата, избиращи осемте най-красиви гледки, харесваха особено много, никъде не би могло да бъде по-ефектно, отколкото в дълбокия червен каньон на Кауаи, невероятна пукнатина в искрящата, стара петдесет милиона години скала. На залез тя сякаш се изпълваше с демонична сила. А колкото до любимия на японците „Нощен дъжд“, нима имаше място на света, където въздействието му да е по-поетично, отколкото върху мрачните скали на големия остров, тези усукани и устояли на толкова бури причудливи образувания от лавата, заляла първите заселници от Бора Бора?

Следващите две гледки бяха от Оаху, кралицата на островите. Веднъж Дивия Уип бе видял там „Есенна луна“, която огряваше със сребристосиво сияние равнините в подножието на Пали, и бе пленен от неуловимата игра на пронизаните от лъчите й сенки върху тъмните силуети. Той и баба му бяха решили, че мястото на „Вечерната камбана“, която китайците харесваха, защото им навяваше спомени за родината, е в Хонолулу: бе наистина неповторимо преживяване да седиш на някоя широка ланаи горе по склоновете, да слушаш вечерния църковен звън и да гледаш как припламват светлините на града.

Имаше и една осма графика, „Небето на залез“ — краят на деня, чезнещите очертания на земята. Уип вече не помнеше кое място бе определила за този заключителен пейзаж Ноелани, но сега, като мислеше за своите острови, самият той би избрал само Ханакаи. Виждаше пред очите си норфолкските борове и кралските палми, дърветата и цветята, които бе донесъл от целия свят. Виждаше отвесните скали и връхлитащите върху тях зимни бури. Но преди всичко виждаше оттатък затревеното игрище за поло светлозеленото на захарната тръстика и тъмното синьо-зелено на ананасите горе на високото. Колко красиви бяха Хаваите, колко благосклонни се бяха показали към тях древните божества!

Той умря като хаваец, оставяйки неукротимия си дух да витае над местата, които бе обичал. За него се грижеше само едно хубаво малко филипинско момиче, което бе открил на Кауаи. В сетните си минути се опита да продиктува на съблазнителната си мургава другарка в игрите една бележка, но за свое огорчение откри, че тя не може да пише. Развика се да дойде сестрата, защото искаше да предупреди своя наследник: „Хоксуърт, най-добрият начин да държиш работниците под контрол е винаги да участваш в законодателството“. Ала когато сестрата се появи да запише последното му напътствие, Дивия Уип, строителят на островите, оказал се неспособен да изгради собствения си живот, бе мъртъв. Властите изпратиха неговата малка филипинка обратно на Кауаи и тя никога не получи примамливите суми пари, които й бе обещавал.

 

 

На двадесет и девет години Хоксуърт Хейл пое ръководството на огромния холдинг и когато за пръв път седна на стола, заеман в продължение на петнадесет години от Дивия Уип, си даде сметка, че сигурно изглежда като хлапак, който си позволява да се захване с мъжка работа. Но поне бе облечен подходящо за новата си роля: тъмносин костюм с четири копчета и тясна жилетка, риза от египетски памук с твърда подвижна яка и тежка синьо-червена вратовръзка. Копчетата на ръкавелите му бяха златни, с перли. Вдясно косата му бе разделена строго на път. Беше гладко избръснат, с непоклатим дух, решен да умножи богатството на фамилията.

За него не бе нещо ново да командва, защото бе станал сержант веднага след импулсивното си записване в Американския експедиционен корпус през 1917 година, а на бойното поле във Франция бе произведен в офицерски чин и се демобилизира като капитан. Висшестоящите много го уважаваха, понеже се опитваше да бъде смел и въздържан млад командир, готов да щурмува всяка цел. Войниците също намираха компанията му приятна, защото той се стараеше да показва онова безгрижие, което всяко момче в униформа предпочита да вярва, че притежава, и неговата рота бе една от най-добрите.

След войната завърши образованието си в Йейл — тих двадесет и две годишен младеж, захвърлил някъде във Франция предишния си радикализъм. Нито веднъж не отиде да разгледа отново прословутите картини на Джарвиз. Когато се дипломира, вече бе консервативен бизнесмен, изгарящ от желание да даде своя принос за „Хоксуърт и Хейл“. На връщане за Хаваите срещна в Калифорния едно хубаво момиче, дъщеря на фермер, притежаващ много земя. Известно време нещата вървяха към женитба, но една вечер тя заговори с пренебрежение за Хонолулу и предложи Хоксуърт да остане в Калифорния:

— Хокси, защо не накараш баща си да те назначи в офиса в Сан Франциско?

Отговорът му бе хладен и сдържан:

— В Калифорния изпращаме само далечни роднини, които не са особено умни.

С това ухажването приключи и оттам нататък никой никога повече не го нарече Хокси.

Когато се ожени за третата си братовчедка Малама Джандърс, сестра на Хюи Джандърс, бе работил известно време в главното управление в Хонолулу. След година му се роди син, Бромли, когото той благоразумно записа в Пунахоу и Йейл. Вярно, че когато бизнесът го отвеждаше в Сан Франсиско, сърцето му се изпълваше с дълбоко вълнение още щом зърнеше калифорнийския бряг, и той се питаше какво ли е станало с хубавата фермерска дъщеря. Но това бе, кажи-речи, най-грешната мисъл, която минаваше през главата му.

Сега, през 1927 година, Хоксуърт Хейл бе почти идеалната илюстрация на прототипа: беше Хейл, бе завършил Пунахоу, бе възпитаник на Йейл, ръководител на голяма островна фирма и женен за своя братовчедка. Ето защо, когато за пръв път взе думата пред управителния съвет на „Хоксуърт и Хейл“, неговите колеги чуха следното:

— Светът днес е завладян от зловредния дух на размириците и аз смятам, че първата ни грижа трябва да е запазването на нашите позиции посредством упражняване на логичен контрол върху законодателството.

Той нахвърли разумен план, съгласно който внушителният му братовчед Хюи Джандърс бе избран за председател на сената, а пет-шестима адвокати, касиери и счетоводители от големите фирми заеха по-маловажни постове. Хитро се спря на дружелюбния, спокоен китайски политик Кенгуру Кий за председател на Долната камара и му предложи няколко доходни сделки. Младият ръководител бе обмислил всичко така внимателно, че не след дълго Хаваите навлязоха в онзи стабилен и благонадежден период, през който повечето закони най-напред се обсъждаха на тихи сбирки в заседателната зала на „Хоксуърт и Хейл“ и после биваха изпращани на доверени депутати, на които можеше да се разчита, че ще ги внесат и гласуват точно както са формулирани от Хоксуърт Хейл и най-близките му сътрудници.

Заседателната зала на „Хоксуърт и Хейл“ се намираше на втория етаж на голяма, подобна на крепост сграда на ъгъла на Форт стрийт и Марчънт стрийт и заради тази комбинация от факти мощната клика, която управляваше Хаваите, бе станала известна просто като „Форта“. Тя, разбира се, включваше „Хоксуърт и Хейл“, а също и „Джандърс и Уипъл“. Нейни членове бяха Хюлетови, както и някои от по-дребните плантатори от големия остров. Във Форта бяха представени банките, железниците, тръстовете и едрите земевладелци, но никой не можеше да каже съвсем точно кой влиза в него. Това бе просто групата, която по взаимно съгласие се събираше на втория етаж в сградата на „Хоксуърт и Хейл“ — тясно обвързана, сплотена организация от хора, решени да осигурят на Хаваите отговорна форма на управление.

Форта рядко злоупотребяваше със силата си. Ако някой щурав законодател от онези, които не му бяха подчинени, пожелаеше да се подмаже на своите избиратели и започнеше да дере гърло: „Обещах, че ще извоювам спортна площадка за Какаако, и ще го сторя!“, биваше оставян да си крещи и на някоя от сбирките Хоксуърт Хейл питаше: „Съществува ли някаква причина, поради която в Какаако не трябва да има спортна площадка?“. Щом проектът не застрашаваше фундаменталните интереси на Форта (и разноските можеха да бъдат прехвърлени на обществеността, без да се повишават данъците върху недвижимата собственост), на спортната площадка се даваше зелена улица. Но ако след време същият този депутат надигнеше глас: „През изтеклата година движещи се без светлини влакове от плантациите убиха четирима души, поради което настоявам на местата, където линиите пресичат пътищата, да бъдат поставени светлинни сигнали“, Форта преминаваше в тихо, ала масирано настъпление. „Изчислихме разноските, необходими за такава сигнализация — казваше на своите директори Хоксуърт Хейл — те ще сведат до нула печалбата от захарната тръстика.“ Намираха се начини подобни проекти да бъдат замразявани в комисиите и разгневените депутати не успяваха да ги задвижат, колкото и да се мъчеха.

Всъщност всички съществени закони, засягащи захарната тръстика, ананасите или земята, задължително се пишеха от Форта. Тези въпроси бяха твърде важни, за да бъдат оставяни на депутатските капризи. Ала за чест на Хоксуърт Хейл трябва да се каже, че той не допускаше внасянето на грубо тенденциозни законопроекти. „Моето разбиране за демокрацията е, че бизнесът не бива да се меси в нормалните законодателни процедури, освен когато става дума за жизненоважни неща, и то никога по егоистични подбуди.“ Случваше се в четиридесет и девет от внесените на някоя сесия петдесет законопроекта да няма никаква намеса, което отчасти се дължеше на факта, че депутатите се бяха научили, преди да предложат каквото и да било, да питат: „Форта ще подкрепи ли това и това?“. От чисто благоразумие не се внасяше за гласуване нищо, на което Форта по принцип би се противопоставил.

Един януари Хоксуърт Хейл даде добър пример за държавническо поведение. Съпругата му, момиче от семейство Джандърс, проявяващо сърдечна загриженост към правата на човека, го попита на закуската:

— Хоксуърт, видя ли списъка на пострадалите от новогодишните фойерверки?

— Има ли сериозно ранени, Малама? — поинтересува се той. Китайската Нова година бе между най-големите събития на Хаваите, китайците направо вдигаха града във въздуха с изключително зрелищните си илюминации.

— Убито е едно момче и четиринайсет са сериозно осакатени — докладва му Малама. — На тези фойерверки трябва наистина да се сложи край.

Хоксуърт, който също намираше, че е абсурдно заради някакъв обичай да хвърчат във въздуха ръце и крака, каза на жена си:

— Ако можеш да прокараш закон, с който да бъдат забранени, действай.

Госпожа Хейл основа комитет от петдесет обществено активни дами, за нещастие всички от съсловието на хаолите, които атакуваха парламента със законопроект за защита на децата от осакатяване. Първите депутати, с които разговаряха, си рекоха: „Госпожа Хейл! Сигурно е привлякла на своя страна Форта. Ще трябва да приемем този закон“. И прословутият проектозакон против фойерверките бе внесен за обсъждане.

А после се вдигна такъв невъобразим шум, че в сравнение с него новогодишните пиротехнически изпълнения приличаха на кротка забава. Депутатите китайци крещяха в залата:

— Това е дискриминация! Винаги сме празнували Нова година с фойерверки!

И за всеобща изненада бързо спечелиха на своя страна хавайците.

— И ние обичаме фойерверките! — протестираха те.

Един надут депутат португалец произнесе прочувствена защитна реч за правото на малките хора да се повеселят поне една нощ в годината и огромното лоби на търговците, продаващи фишеците с повече от седемдесет на сто печалба, започна да разстройва обичайната законодателна процедура.

Тогава дружелюбният Кенгуру Кий, председател на Долната камара, смятан за марионетка на Форта, се прояви като лидер от твърде неочакван тип. Предавайки чукчето на свой приятел, той слезе в залата и произнесе такава страстна реч, каквато Хаваите не бяха чували от години. Викна:

— Този зловреден проектозакон представлява опит китайците на Хаваите да бъдат лишени от едно свое неотменно право! Това е религиозно преследване от най-отвратителен вид! Нуждаят ли се от фойерверки хаолските жени, които внесоха законопроекта, за религиозните си церемонии? Не! А китайците нуждаят ли се от фойерверки за своите церемонии?

Той направи пауза и всички китайци, португалци и хавайци в парламента нададоха мощен, развълнуван вик в защита на верските свободи. И Кенгуру Кий продължи:

— Предупреждавам хората, които си позволиха наглостта да внесат за обсъждане в Долната камара този законопроект, че ако той бъде приет, аз моментално ще си подам оставката! Готов съм да понеса политическата доминация. Готов съм да понеса икономическите репресии. Но няма да се примиря с религиозното преследване! — Някои от мъжете се разплакаха и залата гръмна от овации.

Същия следобед Хоксуърт Хейл свика Форта и попита мрачно:

— Какво става тук, по дяволите? Защо изневиделица ни обвиняват в религиозно преследване?

— Жена ти започна всичко това със своето желание да спаси децата от фойерверките — напомни му големият Хюи Джандърс. — А моята, проклето да е милостивото й сърце, я подкрепи.

— Знам само — изръмжа Хоксуърт — че китайците заплашват да основат нова политическа партия. Че хавайците ни обвиняват в религиозна нетърпимост. Че португалците са събрали подписите и на едните, и на другите под онзи проектозакон за железопътните прелези. А Кенгуру Кий тази сутрин си подаде оставката. Заяви, че повече нямало да търпи диктата на тираните. Господа, ще трябва да предприемем нещо.

Хюи Джандърс предложи:

— Не можеш ли да направиш официално изявление? В защита на религиозните свободи и фишеците.

— Извикай секретаря — троснато рече Хоксуърт и когато младият мъж дойде, ръководителят на Форта издиктува своята забележителна декларация, започваща така: „Хавайските острови винаги са се радвали на религиозни свободи и никой от защитниците на това основно човешко право не е изключвал китайците. Фактът, че някои безчувствени хора са сметнали за уместно да погазят един от най-тачените ритуали в китайската религия, а именно изстрелването на фойерверки по празнични поводи, е много неприятен“.

Хюи Джандърс го прекъсна:

— Не забравяй, че става дума за твоята и моята съпруга, Хоксуърт! Ако излезеш с такава декларация, те ще побеснеят!

На което Хоксуърт отвърна:

— Когато е застрашена структурата на обществото, не ме е грижа чии чувства ще бъдат засегнати.

Крайният резултат от това отстъпление беше, че госпожа Хейл и госпожа Джандърс сметнаха своите съпрузи за жалки страхливци и им го казаха; Кенгуру Кий се заля в поток от сълзи и обяви пред парламента, че оттегля оставката си, тъй като лидерите на Хаваите благородно са потвърдили своята подкрепа за религиозните свободи; опасната китайско-хавайско-португалска коалиция се разпадна; и търговците продадоха повече фойерверки от когато и да било. На следващата китайска Нова година две деца бяха ослепени, на едно момиче бяха откъснати три пръста и имаше шестнадесет случая на обезобразяващи изгаряния. Но на островите цареше щастие и радост. Обобщавайки впечатленията от бурната нощ, хонолулският „Мейл“ я нарече „красива демонстрация на островитянския чар“. А Хоксуърт Хейл, чиято съпруга не пропусна да отбележи, че ослепяванията и осакатяванията са тъкмо онова, което нейният законопроект е трябвало да предотврати, подхвърли мрачно пред Форта:

— Никога повече не бива да гневим фишечния електорат.

 

 

Под ръководството на Хейл Форта насочи своите хора към обществените комитети, отговарящи за най-различни неща, като например университета и парковете, и когато един външен писател се нае да напише биографични справки за най-влиятелните сто осемдесет и един хавайски общественици, той откри, че става дума всичко на всичко за тридесет и един човека и че двадесет и осем от тях са Хейловци, Уипъловци, Хоксуъртовци, Хюлетовци и Джандърсовци или техни зетьове. „Силно обществено ангажирана група хора — заключи писателят — ала понякога комитетите трудно се различават един от друг или от управителния съвет на «Хоксуърт и Хейл».“

Хонолулският „Мейл“ беше собственост на Форта, но с въздействието му върху общественото мнение не се злоупотребяваше открито. Беше хубав вестник, републикански, разбира се, и често изразяваше становища, които Форта не одобряваше, но които се ползваха с популярност сред читателите. Ала ставаше ли дума за земя, захарна тръстика или работна ръка, „Мейл“ поместваше убедителни уводни статии, в които обясняваше как всичко това засяга общото благосъстояние и каква би трябвало да бъде позицията на властите. Веднъж репортер от вестника бе изпратен в петнадесет различни района, в които се отглежда захарна тръстика, със задачата да напише серия статии и да покаже колко по-заможни са хората на Хаваите в сравнение с работниците в Ямайка, Фиджи и Куинсланд. Преди да излязат, кореспонденциите му се изучаваха най-внимателно във Форта, „за да е сигурно, че не се отклоняват от правилната историческа перспектива“. Когато съобщаваше за дейността на „подмолната Демократическа партия“, „Мейл“ бе скрупульозно точен, но материалите бяха написани така, сякаш доброжелателен възрастен човек се подсмива на лудориите, вършени от глупави и пакостни деца.

Безкрайната върволица държавни чиновници, изпращани от Вашингтон, твърде често некадърни политици със стадни инстинкти, бързо биваха въвличани във веселия светски живот на Форта: ловни излети до големия остров, разходки с лодка, пикници на плажа. Случваше се някой новодошъл в продължение на шест месеца да работи като съдия, без да срещне китаец, ако не се броят подсъдимите по някое дело, или пък японец, който да не е облечен в бяло и да не сервира сандвичи. Простимо бе такъв служител да започнеше да смята Хаваите и Форта за едно и също нещо и да взема решенията си съобразно с това.

Но най-голямата заслуга на Хоксуърт Хейл беше основният принцип, който той формулира още в началото на своето управление. За негова чест трябва да се каже, че забеляза проблема далеч преди съвременниците си и благодарение на умелия си подход спечели на Форта много милиони долари. Той беше категоричен:

— Нито един от разквартируваните на Хаваите военни с ранг над капитан от армията и над капитан-лейтенант от флота не бива да напусне островите, без да е гостувал на поне три семейства от тази зала. — И добави: — А ако успеете да включите и по-долните чинове — толкова по-добре!

В резултат на това правило постоянно преминаващите през Хаваите военни започнаха да възприемат големия Хюлет Джандърс и любезния Хоксуърт Хейл като двамата началници на островите, мъже, на които може да се има доверие, стабилни мъже. И през идните години, когато Хаваите щяха да се превърнат в бастион на Пасифика, за Вашингтон щеше да е изключително трудно да изпрати в Хонолулу адмирал или генерал, който да не е в близки дружески отношения с Форта. Ето защо, имаше ли да се изпълняват някакви поръчки за армията, не се налагаше да се търсят други оферти. „Ще ни го построи Хюлет Джандърс, онзи приятел, с когото ходих на лов преди десет години.“ И най-важното, когато вашингтонските щабове на тиловите и инженерните войски започнаха да играят първостепенна роля в американската програма за ускорена военна експанзия, просто нямаше начин напредващите в кариерата млади мъже, с каквито бяха пълни, да не са от онези, които Хоксуърт Хейл и Хюи Джандърс бяха забавлявали така щедро през предишното десетилетие.

Нито едно от постиженията на Хоксуърт не бе по-важно от установяването на тази лична връзка директно с източниците на властта във Вашингтон. Той не злоупотребяваше с предимствата си и тук. Не звънеше по телефона на някой генерал, за да му се развика, както някои: „По дяволите, Шели, чувам, че се каните да отчуждите три хиляди акра от най-отбраните ми ниви със захарна тръстика“. Така обикновено се постигаше обратният ефект и Вашингтон решително пристъпваше към конфискацията. Хоксуърт Хейл действаше по друг начин: „Ти ли си, Шели? Как е Бърнис? Ние тук сме много добре. Виж, Шели, обаждам се във връзка с идеята за строеж на летище в Уайпаху. Мястото е хубаво, Шели, но дали твоите хора са помислили как ще кацат самолетите с тези високи планини наоколо… Да, Шели, дето ходихме на лов през почивните дни… Да, исках само да съм сигурен, че хората ти са преценили добре, защото малко по-нататък има една друга равнина… Да, да, на Хавай, откъм океана, и според мен… Да, и там земята е наша, така че каквото и да решите, нямам лична изгода… Не забравяй да поздравиш Бърнис от всички“.

В годините на това благотворно господство на Форта Хаваите бяха едно от най-приятните места в света. Слънцето грееше, пасатите духаха и когато туристите пристигаха с луксозните лайнери на „Хоксуърт и Хейл“, свиреше полицейски оркестър и момичета в полички от листа танцуваха хула. Условията на труд бяха сравнително добри и всеки надзирател, който посмееше да удари работник, моментално биваше изгонван от островите. Законодателите бяха почтени, изпращаните от континента съдии издаваха строги, но безпристрастни присъди, с изключение на някои маловажни случаи, свързани със собствеността върху земята, и икономиката процъфтяваше. Наистина имаше американски фирми като „Грегърис“ и „Калифорния фрут“, които протестираха: „Господи, това място е истинско феодално владение! Опитахме се да купим парцел за магазин, а те казват: «Не можете да придобиете земя на Хаваите. На островите не искаме магазини като вашите».“

Истина бе също, че японците и китайците, които възнамеряваха да напуснат Хаваите, за да пътуват до континента, задължително трябваше да получат писмено разрешение и ако Форта сметнеше, че даден азиатец не е подходящ да представя островите в Америка, тъй като проявява склонност към комунистическите идеи, говори за профсъюзи и други подобни, властите не му позволяваха да замине и той не можеше да стори нищо против това. По-специално Хюлет Джандърс възразяваше срещу големия брой китайски и японски младежи, които желаеха да отидат на континента и да се изучат за лекари и адвокати, и лично се грижеше повечето от тях никога да не напуснат Хаваите, защото, както изтъкваше той: „Тук си имаме прекрасни лекари, на които можем да се доверим, а ако не попречим на азиатците да стават адвокати, само ще си създадем проблеми. Трябва да се прекрати образоването на подобни хора над социалното им равнище“.

Веднъж през 1934 година, след като Хоксуърт и неговият екип бяха извършили чудеса, за да защитят Хаваите от беснеещата депресия (на островите тя се почувства много по-слабо, отколкото където и да било другаде по света), той с огорчение научи, че група японски работници са подкрепили посещението на профсъюзен деец от Вашингтон, и отказа да се срещне с него. „Очаквах малко уважение заради онова, което направих, за да смекча удара от кризата. Всеки японец, който получава редовно заплатата си, дължи това на мен, а сега искат да разговарям с някакъв профсъюзен функционер“.

Три пъти отказа да го приеме, но един ден синдикалистът го причака на тротоара и побърза да каже:

— Господин Хейл, уважавам вашето становище, ала трябва да ви напомня, че съгласно новите закони сте длъжен да разрешавате на профсъюзните деятели да разговарят с хората ви в плантациите.

— Какво? — смаяно попита Хоксуърт. — Казвате, че…

— Казах — бавно повтори посетителят, неприятен чужденец — че законът ви задължава да осигурявате достъп на организаторите от профсъюзите до вашите работници на плантациите.

— Значи правилно съм чул — отвърна Хейл. — За бога, човече! — После потърси спасение в една фраза, която често бе чувал да повтаря Дивия Уип: — Ако видя гърмяща змия да се промъква в някоя от плантациите ми и я застрелям, ще ме смятат за герой. А вие искате от мен доброволно да отворя земите си за профсъюзните деятели. Честно казано, трябва да сте си загубили ума. — Обърна се рязко и си тръгна.

— Господин Хейл! — извика профсъюзният деец, настигна го и го дръпна за палтото.

— Не смейте да ме докосвате! — разфуча се Хейл.

— Извинявам се — разкаяно рече човекът. — Исках само да ви предупредя, че Хаваите не са по-различни от останалата Америка.

— Явно не познавате Хаваите — отвърна Хейл и продължи по пътя си.

В строгия, ефикасен маниер, по който ръководеше Форта, се забелязваха само две странности, които можеха да бъдат изтълкувани и като слабости. Когато трябваше да вземе някое особено важно решение, той се затваряше за известно време в кабинета си и започваше да мести насам-натам по полираното бюро един червеникав камък с размерите на голям юмрук. Наблюдението на тайнствените му форми укрепваше неговата интелектуална самоувереност. „Камъкът е на прапрапрабаба му от Мауи — обясняваше секретарят. — Той му е нещо като талисман“ — допълваше той, но не знаеше откъде идва неговата сила, Хейл никога не бе му го казвал. Освен това винаги когато Форта започваше нов строеж, Хейл настояваше да бъдат доведени местните кахуни, за да определят разположението на бъдещата сграда. Веднъж американски архитект го попита:

— Какво общо може да има с жреците един мъж с диплома от Йейл?

Хейл отвърна:

— Ще се изненадате, но в нашите съдилища е забранено да се вземат показания от хаваец, ако в залата присъства човек, известен като кахуна.

Архитектът попита:

— Вие едва ли вярвате в подобни глупости?

Хейл отговори уклончиво:

— Ами ако бях на мястото на съдията, положително щях да настоявам от съдебната зала да бъде отстранен всеки, известен като кахуна. Те притежават странна сила.

А що се отнася до Форта, всички спазваха едно неписано правило: той не съществуваше. Това понятие никога не се споменаваше публично. Самият Хейл никога не го изговаряше. То бе табу за пресата и радиото. Постройката, където се събираха влиятелните мъже, си оставаше такава, каквато беше и по времето на Дивия Уип — солидна, непристъпна крепост от червен камък, с проста медна табелка, на която се четеше: ХОКСУЪРТ И ХЕЙЛ, КОРАБОВЛАДЕЛЦИ И ТЪРГОВСКИ ПОСРЕДНИЦИ.

* * *

В далечната 1880 година, когато китайската амбулантна търговка Нюк Цин реши да изучи петимата си синове и да изпрати единия от тях чак в Мичиган, за да вземе диплома за адвокат, Хонолулу бе поразен от нейната упоритост и възхитен от начина, по който тя накара четирите си деца да издържат петото на континента. Но всеотдайността на японските семейства към учението, на която предстоеше да станат свидетели Хаваите, щеше да затъмни всичко, постигнато от китайците, да го направи бледо и неубедително. Например безпаричният чистач на клозети Камеджиро Сакагава бе твърдо решен всяко от петте му деца да получи — ни повече, ни по-малко — пълно образование: дванадесет години в държавното училище, четири в местния университет и три години специализация на континента. За всяка друга страна на света подобна амбиция би била лудост, но за чест и слава на Америка, и по-специално на онази част от нея, която се наричаше Хаваи, там мечтата на клозеточистача бе напълно осъществима, при положение че семейството му има куража да я преследва докрай.

Всяка сутрин петте деца на Сакагава потегляха от дома си в Какаако за училище. Чисти и спретнати, с черни коси, подстригани на права линия над очите, с безупречно бели зъби, те вървяха, нетърпеливо устремени, и измитите им до блясък лица грееха на слънцето, защото за тях училището бе най-голямото приключение на света. Уроците не им се удаваха леко — преподаваха се на чужд език, на английски. Майка им не знаеше почти нито дума от него, а баща им говореше само пиджин.

Но въпреки трудностите петимата Сакагава се представяха блестящо и дори учителите, първоначално може би враждебно настроени към японците, обикнаха тези изключителни деца. Реико чан даваше пример на братята си. През първите шест години тя неизменно бе отличничката на класа и когато се налагаше преподавателите да излязат от час, за да говорят с директора, преспокойно поверяваха учениците си на това възхитително момиченце с изящно дръпнати очи и гладка кожа. Реико чан бе призвана да бъде любимка на учителите и още от малка реши, че когато завърши университета, и тя ще стане учителка.

Момчетата бяха по-буйни и никой нормален учител не би им поверил класа си. Те бяха специалисти в по-грубите игри. Както гласеше древното правило, всички, дошли на Хаваите, се променяха и четирите момчета на Сакагава явно щяха да станат по-високи от баща си, щяха да имат по-хубави зъби, по-широки рамене и по-прави крака. Хвърляха като американци и улучваха наредените на оградата бутилки с изненадваща точност, но в познанията по английски език чувствително отстъпваха на сестра си, факт, с който те се гордееха, защото в държавните училища на Хонолулу всеки, говорещ прекалено правилно, биваше критикуван и дори измъчван от съучениците си. За да бъдеш приет, трябваше да говориш като полуидиот, а момчетата Сакагава държаха преди всичко да бъдат приети.

Успехът на тези япончета в американското училище бе толкова по-забележителен, като се има предвид, че след часовете, когато хаолските деца тичаха вкъщи да играят, петимата Сакагава се строяваха и се отправяха към шинтоисткия храм, където човекът, който в неделя биваше свещенослужител, се появяваше в черно учителско кимоно и водеше японското училище. Той беше суров възпитател, склонен да бие децата. Гордееше се с това, че не говори „развращаващия английски“, съвсем наскоро бе дошъл от Токио и тиранизираше учениците, растящи в една чужда страна.

— Как ще станете почтени японци с чувство за собствено достойнство — ругаеше ги той — след като не желаете да се научите дори да седите прилично със скръстени крака? Сакагава Горо! — И тежката тояга се стоварваше жестоко върху гърба на момчето. — Стой мирен! Няма ли да те е срам, когато се върнеш в Япония и отидеш на гости, постоянно да шаваш? — Туп, редяха се ударите, туп, туп и пак туп.

Свещенослужителят се отнасяше с презрение към всичко американско и внушаваше на възпитаниците си, че са в тази чужда страна само за няколко години, докато започне истинският им живот. Когато говореше за Япония, очите му се замъгляваха и гласът му зазвучаваше поетично:

— Земя, създадена от самите безсмъртни богове! — уверяваше ги той. — В Япония няма хулигани, както тук. В Япония децата се отнасят с уважение към родителите си. В Япония всеки човек знае мястото си и всички се прекланят пред императора. Никой не може да предскаже какви невероятни неща ще постигне Япония някой ден.

Той преподаваше от същите учебници, които се използваха в Токио, наблягаше на същите ценности и прилагаше същата сурова дисциплина. Всеки ден в продължение на три часа, докато другите деца лудуваха на слънце, малките Сакагава седяха върху болезнено подвитите си крака пред свещенослужителя и получаваха онова, което той наричаше истинско образование.

Имаше много протести срещу, както им викаха, японоезичните училища. Без всякакво съмнение свещенослужителите преподаваха антиамерикански, шинтоистки, националистически материал. Но в онези години нито едно дете, посещавало тези уроци, нямаше неприятности с полицията. Сред японците нямаше престъпност. Родителите се слушаха, учителите се уважаваха. В японските училища се втълпяваха суровата нравственост и гражданската отговорност, така характерни за общността на възрастните японци, усвоили ги на свой ред главно от подобни строги уроци в късните следобеди. Колкото и да бе странно, след години никое от децата не си спомняше много от патриотарските глупости, преподавани им от свещенослужителите, малцина пожелаваха да се върнат в Япония, но всички се научаваха да уважават установените порядки. Като че големите свободи, на които се радваха през първата половина от деня в американското училище, ги предпазваха от националистическия буламач на следобедите, така че повечето япончета, включително и потомците на Сакагава, възприемаха най-доброто от двете училища и оставаха незасегнати от най-лошото.

Всъщност през тези години те получаваха истинското си възпитание вкъщи. В своята барачка в Какаако, която би се препълнила и от тричленно семейство, майка им налагаше строгите правила на чистотата, които бе усвоила като дете. Нищо не се оставяше на пода. Нямаше неизмита чиния. С пръчиците за хранене се боравеше така, че от тях не падаше никаква храна. Дрехите се сгъваха спретнато и се прибираха, а дете, което не се къпеше от главата до петите поне веднъж на ден, се смяташе за безнадежден варварин, също като китайците. Влиянието на баща им не бе така очебийно. Той виждаше света ясно разграничен на добро и зло и никога не се колебаеше дълго, преди да реши към коя половина да отнесе дадено действие. Добро беше да почиташ страната си, да загинеш геройски, да се вслушваш в онова, което казват по-висшестоящите от теб, добро беше да имаш образование. Животът му се ръководеше от най-строги норми, според които беше лошо да крадеш, да играеш комар, да отговаряш троснато и да късаш дрехите си. Той бе привърженик на суровата дисциплина, но рядко удряше децата си, разчитайки повече на силата на своя характер. Обичаше ги, сякаш те бяха тайнствени ангели, слезли да поживеят за малко с него. Понякога се случваше в жалката им барачка да няма храна, но любов никога не липсваше.

Децата се забавляваха с глупави шеги, непонятни за родителите им. Реико чан знаеше куп смешки, които братята й посрещаха с радостни възгласи, колкото и често да ги повтаряше. „Какво казала шапката на закачалката? Аз ще вървя начело, пък ти си стой тук!“ — тази довеждаше момчетата до истеричен смях най-малко шест пъти седмично. „Какво казал килимът на пода? Не мърдай, покрит си[13]!“ „Какво казал големият пръст на крака на малкия? Не се обръщай, по петите ни върви пета!“

Момчетата играеха на по-груби игри, включително и на една, при която Горо хващаше някой от братята си за ухото и го питаше мило: „Трябва ли ти още това ухо?“. Ако момчето отговореше „не“, Горо се преструваше, че го откъсва. Ако отговорът беше „да“, го дръпваше силно и викаше: „Тогава ще ти го направя по-дълго“. Обикновено се стигаше до сбиване, което напълно отговаряше на неговите намерения.

Но по два основни въпроса децата на Сакагава не търпяха никакви шеги. На никого не бе позволено да ги нарича „джапанки“. За японците тази дума бе толкова обидна, че просто не можеше да бъде търпяна — по цяла Америка тя се използваше в заглавия и карикатури като нарицателно за подли и зли човечета с щръкнали напред зъби. Никой хаол не бе в състояние да разбере страстта, с която японците се бореха против употребата й.

Също така не разрешаваха да ги наричат и „дръпнати очи“. Възражението им бе: „Очите ни не са дръпнати! Само изглеждат така, защото нямаме гънка над клепачите“. Но тук, разбира се, те не бяха прави. Очичките на Реико чан бяха очарователно полегати, при носа разположени ниско и закачливо наклонени нагоре. Именно тя донесе вкъщи една от най-веселите им игри. Слагаше два пръста в ъгълчетата на хубавите си очи, буташе ги нагоре и казваше: „Майка ми е японка“. После ги дръпваше силно надолу и припяваше: „А баща ми е китаец“. След това преместваше показалците до средата на веждите, поставяше палците отдолу, разтваряше широко очите и викаше: „Но аз съм стопроцентова американка“.

Когато за пръв път видя този трик, Камеджиро смъмри дъщеря си и й напомни: „Най-голямата гордост в живота ти е, че си японка. Никога не се шегувай с това“. Ала същевременно той смътно съзнаваше, че с раждането на децата семейството му се бе заплело в противоречиви и взаимно изключващи се ценности: пращаше потомците си в американско училище, за да преуспеят при американския начин на живот, но ги държеше и в японското, та да бъдат подготвени за евентуалното си връщане в Япония. Децата чувстваха тази раздвоеност и един ден след американското училище Горо не отиде в японското, а направо се прибра вкъщи, където Камеджиро го посрещна с въпроса:

— Защо си тук?

— Повече няма да ходя в японското училище.

Камеджиро възпря гнева си и търпеливо попита:

— Защо?

— Не искам да бъда японец. Искам да съм американец.

Известно време Камеджиро държа ръцете си опънати до тялото, налагайки си самодисциплина, но не се стърпя дълго. Внезапно сграбчи най-големия си син, вдигна го във въздуха, пъхна го под мишница и разярен хукна с него към храма, където се поклони церемониално на свещенослужителя, все още държейки момчето, а сетне го запрати сред учениците.

— Той каза, че не искал да бъде японец! — изломоти разгневеният баща, поклони се отново и си тръгна.

Високият свещенослужител бавно се надигна и посегна към тоягата. Тихо приближи с босите си нозе до мястото на рогозката, където лежеше Горо, и започна безмилостно да млати момчето. Когато свърши, тържествено се върна на своя подиум, седна с педантично точни движения и извика с разтреперан глас:

— Сакагава Горо, кои са първите закони на живота?

— Любов към отечеството. Любов към императора. Уважение към родителите.

Японските деца се чувстваха непрекъснато теглени в противоположни посоки, дори по отношение на имената си. В американското училище наричаха момчето Горо Сакагава, в японското — Сакагава Горо. След боя то изчака удобен момент и пошушна на брат си Тадао:

— Никога няма да се върна в Япония.

— Кой говори? — остро кресна учителят.

— Аз — отвърна Горо. За него бе немислимо да излъже.

— Какво каза?

— Казах, че когато порасна, няма да се върна в Япония.

Със злокобен вид свещенослужителят грабна отново тоягата и този път го би по-дълго и по-жестоко. Накрая попита:

— Сега ще се върнеш ли в Япония?

— Не — упорито отговори Горо.

Вечерта учителят каза на Камеджиро:

— В японското училище не ни трябва такова момче. Не е достатъчно искрен.

— В понеделник той ще се върне — рече покорно Камеджиро, покланяйки се пред духовния си наставник. — Повярвайте ми, сенсей, ще се върне.

Това беше в сряда вечерта и когато покритият със синини Горо тръгна да си ляга, баща му го хвана за ръката и рече тихо:

— А, не! Тази нощ няма да спиш.

— Но утре трябва да ходя на училище — примоли се Горо.

— Не. За теб няма повече училище. От тази нощ започваш да работиш с мен.

Камеджиро накара момчето да облече топли дрехи и го взе на своите обиколки за изпразване на клозетите. Горо бе ужасен от работата на баща си, от нейната унизителност, от подигравките на бродещите по улиците закъснели пияници, от вонята. Но кривокракият дребен Камеджиро не казваше нищо. Мъкнеше със себе си своя син и вършеше, каквото имаше да върши. На разсъмване двамата нощни скитници взеха топла баня и когато другите деца тръгнаха за училище, седнаха да закусват.

В четвъртък, петък и събота през нощта младият Горо продължи да чисти клозети, докато не започна да му се гади толкова много, че го беше страх дори да върви редом с решителния си баща. Призори в неделя, когато яркото тропическо слънце се показа над Диамантената глава, Камеджиро се обърна към сина си:

— Така са принудени да работят хората, които нямат образование. Готов ли си да се извиниш на свещенослужителя?

— Да.

— И да полагаш старание… и в двете училища?

— Да.

В понеделник следобед Камеджиро заведе Горо обратно в храма и стоеше на прага, когато синът му обяви пред класа:

— Извинявам се пред цяла Япония за онова, което казах миналата сряда. Извинявам се пред вас, сенсей, за лошото си поведение. Извинявам се пред тебе, татко, задето бях такъв неблагодарен син.

— Сега готов ли си да се върнеш в Япония? — попита свещенослужителят.

— Да, сенсей.

— Сядай тогава и да продължаваме с уроците.

След тази случка между децата на Сакагава нямаше повече никакви прояви на непослушание.

 

 

Но едно нещо от възпитанието им Камеджиро не можеше да повери никому. Когато извеждаше семейството си на разходка из Какаако, той постоянно беше нащрек, от време на време стискаше лявата си китка с дясната ръка и тогава децата му разбираха.

— Този от тях ли е? — шепнеха момчетата.

— От тях е — отвръщаше с дрезгав, изпълнен със страх глас Камеджиро. По този начин потомците му се учеха да разпознават ета, тези представители на най-долната каста, промъкнали се на Хаваите. Госпожа Сакагава предупреждаваше Реико чан за най-лошата възможна съдба за едно момиче:

— В Какаако имаше девойка на име Итагаки, която, без да подозира, се омъжи за ета. Семейството й бе опозорено и бе принудено да се премести на друг остров.

Имаше си начини едно уважаващо себе си семейство да се предпази от ета и Камеджиро често повтаряше на децата си:

— Когато дойде време да се жените, ще отида при детектива и той ще ми каже, ако кандидатът или кандидатката са ета или пък са от Окинава.

На Хаваите имаше двама такива детективи и тъй като водеха досиета на всички японски семейства, нямаше много ета и окинавци, които те да не познават. Услугите им бяха скъпи, но с тяхна помощ бъдещите младоженци и младоженки можеха да избягнат срама от един несполучлив брак и затова, общо взето, всички бяха готови да плащат хонорарите им.

После, когато Реико чан наближи възрастта да бъде преместена в по-горно училище, вниманието на баща й се отклони от ета и се насочи към въпрос от по-непосредствена важност. Белите жители на Хаваите, справедливо разтревожени от ужасния английски, който се говореше в училищата, се обединиха и поискаха на всеки остров да има поне по едно, където всички деца да говорят приемлив английски. В резултат на това се появиха така наречените образцови англоезични училища. За да постъпи в тях, детето трябваше да положи устен изпит и да докаже, че не е повлияно от жаргона на простолюдието и следователно няма да го предаде на съучениците си, които след това обикновено кандидатстваха в някой от университетите на континента.

Основната концепция на образцовите английски училища беше похвална, защото в другите като че изобщо нямаше изисквания и дори учителите понякога преподаваха на жаргон. Но начинът, по който се подбираха учениците, бе между най-срамните мошеничества, разрешавани някога на островите. Плантаторите бързо дадоха да се разбере, че няма да гледат с добро око на учители, които приемат в предпочитаните училища прекалено много деца от азиатски произход. Така те автоматично се превърнаха в скъпи частни гимназии с първокласно оборудване, плащано с парите на всички данъкоплатци, но ползвано предимно от децата на хаолите. Никак не бе трудно да се наложи тази дискриминация, защото учителите, които провеждаха разговорите с бъдещите ученици, биваха окуражавани да отхвърлят всяко дете, което покажеше дори най-слаб акцент или употребеше неправилно и една-единствена дума. Така всичко се превръщаше в жалък фарс: учителите, които знаеха, че са под наблюдението на земевладелците, изпитваха японските и филипински деца, определяйки грешките им още преди да е започнало събеседването. Разбира се, биваха приемани и неколцина синове на китайски или японски лекари и адвокати, за да не е така възмутителна злоупотребата с парите на данъкоплатците, но, общо взето, образцовите англоезични училища се превърнаха в още едно средство азиатците да бъдат държани на плантациите, където, по мнението на хаолите, им бе мястото. Хоксуърт Хейл, в качеството си на член на Комитета по образованието, подкрепил създаването на тези училища, бе формулирал това по следния начин:

— Не бива да даваме на земеделските работници образование, надвишаващо тяхното равнище.

Образцовото англоезично училище в Хонолулу се казваше „Джеферсън“, превъзходно учебно заведение с чудесни игрища, лаборатории и преподаватели. Бащите като Камеджиро Сакагава проследиха с истинско безпокойство резултатите от първите приемни изпити. Не бяха приети почти никакви япончета и Камеджиро рече:

— Виждате ли? Вие, мързеливи деца, дето не искате да учите! Никой от приятелите ви не влезе в хубавото училище. Но вие ще влезете, защото отсега нататък ще учите двойно повече, отколкото досега.

Той изработи една простичка програма, съгласно която петте му деца всяка неделя посещаваха две различни християнски черкви, за да слушат добрия английски на проповедниците. Камеджиро и челядта му можеха да бъдат видени на всяка безплатна сказка. Той не разбираше онова, което се говореше, но след като прибереше малките ученици вкъщи, ги слагаше да седнат в кръг и ги караше да повтарят казаното отново и отново, с интонацията на оратора. Не след дълго Реико чан и Горо владееха английския до съвършенство.

Децата на Сакагава вече бяха стигнали до връхната точка на образователното си раздвоение. В американското училище им втълпяваха, че всички хора са създадени равни, но баща им продължаваше да им показва кой е ета и кой е окинавец. В японското училище им преподаваха на официалния японски и ги биеха, когато правеха грешки, ала нощем те се упражняваха взаимно да говорят правилен английски. Родителите им разбираха слабо този език, но настояваха децата да разговарят помежду си на него. Това бе побъркан, противоречив свят, ала те си имаха едно спасително убежище: съберяха ли се с други деца като тях самите, говореха само на неподвластния на никакви правила волен пиджин, чиито срички се сливаха в ухото като разбиващи се в брега вълни.

Когато Реико чан стана дългокрако дванадесетгодишно девойче с блестящи очи, тя бе готова да се яви на своя най-важен от всичко устен изпит, за да бъде допусната между привилегированите в „Джеферсън“. Родителите й я измиха необикновено грижливо, облякоха я в бяла престилка с волани и лъснаха обувките й. Камеджиро искаше да отиде с нея, тя го помоли да не го прави, но като стигна в училището, разбра, че изискванията са той да я придружава. Върна се тичешком да го вземе и щом видя как се е загряла от бързането, майка й я изкъпа още веднъж. Сетне, хванала неспокойната ръка на баща си, тя отново се отправи към училището, където една учителка пое свидетелството й от първоначалното училище и зачете наум: „Реико Сакагава. Минава с 6. Поведение 6. Познаване на американските обичаи 6. Английски език 6“. Учителката се усмихна одобрително и предаде свидетелството на останалите две членки на комисията, но едната от тях държеше до лакътя си друго свидетелство за момичето Сакагава и в него бе казано ясно: „Баща — чистач на клозети“.

— Как прекарваш времето си това лято? — попита първата учителка.

Реико чан отговори със сладък, ясен глас, внимавайки за всяка сричка:

— Помагам на мама в прането. В неделя ходя на църква. И когато излизаме на излет, помагам на братята си да се облекат.

Трите учителки бяха впечатлени от прецизния говор на момиченцето. Очевидно мястото му бе в най-доброто училище, което общината можеше да предложи, и първата вече се готвеше да отбележи в официалния протокол „Издържала“, когато третата й пошушна:

— Видя ли това? Баща й?

Изобличителният документ мина от ръка в ръка и учителките кимнаха. „Скъсана“, написа първата. После се усмихна любезно на Реико чан и обясни:

— Няма да те приемем в „Джеферсън“, мила. Намираме, че говориш малко бавно… сякаш си го наизустила.

Не последва никакво възражение. Камеджиро и блестящата му дъщеря бяха изведени навън и под лятното слънце бащата попита на японски:

— Влезе ли?

— Не — отвърна тя, полагайки отчаяни усилия да не се разплаче.

— Защо? — с тиха болка изрече бащата.

— Казаха, че говоря много бавно — обясни му тя.

Камеджиро се разплака, не и Реико чан. Той гледаше хубавото училище, красивия парк и си даваше сметка от какво голямо предимство се бе лишило семейството му.

— Защо, защо? — отчаяно повтаряше той. — Вкъщи приказваш като картечница! Защо днес говори бавно?

— Защото исках много да внимавам.

Камеджиро имаше чувството, че дъщеря му е изневерила на семейството чрез някаква съзнателна грешка, и го обхвана гняв. Вдигна ръка да я накаже, но видя готовите да бликнат от очите й сълзи и вместо да я набие, каквито бяха намеренията му, се отпусна на едно коляно и я прегърна.

— Не се тревожи — рече той. — Горо ще влезе. Може би така е дори по-добре, защото той е момче. — После хвана нежно дъщеря си за ръка и каза: — Трябва да побързаме.

Събитието, за което се бе разбързал, показваше колко силно е объркан, понеже след като бе опитал да помогне с всичките си молитви Реико чан да влезе в „Джеферсън“ и да стане още повече американка, сега я караше да тича към къщи и бързо да облече кимоното, за да демонстрира заедно с братята си своята вечна принадлежност към Япония. Бе рожденият ден на императора и неговите поданици се събираха в японското училище. С влизането на всяко семейство родителите се покланяха пред портрета на августейшата особа почти до земята, после отвеждаха децата си до определеното им място на рогозката, където те сядаха с подвити крака. В единадесет се появи учителят с мъртвешки бледо лице — толкова тежка бе неговата отговорност през този ден. Един бивш офицер от армията се изправи и обясни:

— Ако днес в Япония някой учител произнесе неправилно дори една-единствена дума или само се запъне, докато чете императорския указ, от него се иска да си направи харакири. Нека изслушаме внимателно безсмъртните думи на императора за това, какъв трябва да бъде добрият японец.

Учителят започна да чете мъчително бавно. Ролята на императорския рескрипт в живота на японците бе нещо напълно непознато за западните страни. Началото бе поставено през 1890 година с обикновено съобщение за бъдещата образователна политика, но ясните формулировки за правата и задълженията на поданиците допаднаха толкова много на нацията, че рескриптите бяха обявени за безсмъртни. Децата и войниците бяха задължени да ги учат наизуст и да живеят съобразно предписанията им. Те внушаваха любов към отечеството, пълно подчинение на божествената императорска воля и покорство пред всяка власт. На хубав език в тях се развиваше една изумителна теория за живота, смиреното придържане към която превърна Япония в мощна държава.

Когато учителят свърши със своята сковаваща го от ужас задача, на челото му бяха избили огромни капки пот, но слушателите му бяха заредени с нова всеотдайност към Япония, готови да пожертват живота си по команда на императора.

Офицерът от армията стана и призова:

— Да си спомним Япония! — И всички се поклониха, отправили мислите си към далечната, красива и мила на сърцето страна.

После тълпата се изля навън, където бе приготвена арена и чакаха двама гостуващи от Япония огромни мъже, разсъблечени, само с по една превръзка около бедрата. Свещенослужителят изрече молитва, всеки от двамата застана в своя ъгъл на арената, загреба пълни шепи сол и я пръсна върху тепиха, където щяха да се борят. Камеджиро пошушна на своите момчета, които следяха събитието с огромен интерес:

— Не е зле хаолите, дето разправят, че японците били дребосъци, да видят тези мъже!

Подготовката продължи мъчително бавно цели четиридесет минути, а сетне двамата гиганти се нахвърлиха светкавично един срещу друг, пъшкаха и се бутаха, докато единият не изтласка другия зад чертата. Японците зааплодираха и избухнаха в гръмък смях, когато, разсъблечени почти до голо, да премерят сили излязоха двама от собствените им тлъстаци, работници от плантациите.

Следобед пристигнаха с черна кола служителите от консулството и съобщиха на присъстващите:

— В Азия назряват сериозни събития. Вечната заплаха от Китай отново надвисва над нас и ние не знаем какви страховити мерки ще бъде принуден да вземе нашият августейши император. Нека в този тържествен ден отново обречем живота си на страната, която обичаме. — Зловещите събития, застрашаващи отечеството, далеч не се изчерпваха само с това, но никой не бе много наясно в какво се състоят те. Все пак бе пусната подписка, за да бъде подпомогнат императорът в този труден час, и семейство Сакагава даде парите, събирани за нова рокля на Реико чан. На нея й бе разрешено да пусне монетите в сандъчето и тя го стори, тръпнеща от любов към Япония.

Сетне празнуващите се преместиха в кварталната градинка на Какаако и там, под едно баняново дърво, бе изпълнен древният ритуален японски танц с фенери. Децата вземаха важно участие в него, промушваха се с бавни стъпки навътре и навън, а пъстрите им кимона се развяваха на лекия вечерен бриз. Като гледаха как грациозно изпълнява фигурите нежната Реико чан, група възрастни жени, учили ритуалните танци в селца на хиляди километри от Хаваите, почувстваха, че очите им се изпълват със сълзи. Една старица рече:

— Питам се, дали тя знае колко е хубава? Такава безупречна кожа, а и очите й са толкова японски!

Камеджиро, който дочу тези похвални думи, се изчерви и каза:

— Ние така възпитаваме Реико чан, че като се върне в Япония, да бъде призната за добра японка.

— Тя вече е такава — одобрително рече жената.

Когато празненствата по случай рождения ден на императора приключиха, предишното объркване обзе с нова сила Камеджиро и той на един дъх предупреди синовете си:

— Този свещен ден трябва да ви напомня колко е важно семейството ни да се върне отново в Япония! — И: — Момчета, видяхте, че Реико чан пропусна възможността да влезе в „Джеферсън“. Вие не бива да я пропускате!

И къщурката на Сакагава се превърна в класна стая, в която всичките деца работеха над своя английски.

„Джеферсън“ демонстрира успехи още от първата година. С по-добрите си учители и оборудване училището обещаваше да подготвя възпитаници, които владеят английски език и с положителност ще направят отлично впечатление в университетите на континента. Някои от плантаторите започнаха да се питат дали пък образцовите англоезични училища не са прекалено добри. Хоксуърт Хейл отбеляза:

— Ами че в „Джеферсън“ се получава почти толкова солидно образование, колкото и в Пунахоу. Никое издържано от бюджета училище не бива да е толкова добро.

Но имаше и възражения от по-сериозно естество, защото в работническите среди започваха да разбират, че колкото и правилно да говорят английски, техните деца няма да бъдат допуснати в добрите училища, и някои радикално настроени профсъюзни деятели надигнаха глас:

— Ние плащаме данъците, от които се издържат тези образцови училища, за да получават в тях образованието си онези, дето нямат нужда от това. Те трябва да бъдат посещавани от нашите деца, за да се намалят разликите между прослойките в обществото.

Понякога вечер, докато слушаше как Реико чан упражнява братята си по английски, Камеджиро си мислеше: „На Хаваите всички други са по-добре от японците. Ето например проклетите Кий! Те имат големи магазини, а синовете им учат в Пунахоу. Когато китайците са дошли на островите, всичко е било по-лесно“.

Вече бе ред на Горо да опита щастието си в „Джеферсън“ и също като сестра си той се яви пред комисия от три учителки. Също като нея представи отлично свидетелство: „Минава с 6. Поведение 6. Познаване на американските обичаи 6. Английски 6. Момчето показва необикновени способности по история“. Изпитът започна и той разказа за Гражданската война на прекрасен английски.

Вече изглеждаше, че ще трябва да го приемат, и тогава една от учителките приложи способа, който бе давал добри резултати при проверката на истинските познания на не едно дете. Тя бавно вдигна къс хартия и го скъса на две.

— Какво направих с хартията? — попита.

— Съдрахте я — веднага отговори Горо.

Учителката отново скъса хартията и попита:

— А сега какво направих с нея?

— Пак я съдрахте — рече Горо.

— Съжаляваме — обяви председателката. — Тя скъса хартията. Думата е „скъсвам“. — И Горо не бе приет.

Когато баща му чу новината, попита глухо:

— Я повтори, каква беше думата?

— Аз казах „съдирам“, а трябваше да кажа „скъсвам“.

— Съдирам! — с болка извика Камеджиро. — Съдирам!

Самият той не знаеше думата, но бе разгневен, че синът му я е използвал неправилно. Започна да го пердаши по гърба и се развика:

— Колко пъти съм ти повтарял да не казваш „съдирам“? Глупаво, глупаво момче! — И продължи да налага сина си, без да разбира, че ако не беше думата „съдирам“, щеше да е някоя друга, защото в „Джеферсън“ нямаше място за децата на японец, който изпразва хорските клозети.

* * *

През 1936 година Камеджиро Сакагава бе изправен пред изключително трудно решение, защото стана ясно, че великите му планове да изучи петте си деца от детската градина до университета са неосъществими. Отруденото семейство просто не разполагаше с необходимите пари, за да продължат нататък. Налагаше се поне някои от децата да напуснат училище и да започнат работа. Разговорите за възможностите, които им оставаха, държаха семейството будно много нощи.

Вината не бе у Камеджиро. Той би успял да издържа четирите момчета в училище и същевременно да разреши на Реико чан да постъпи в университета, само че новините от Китай ставаха все по-лоши. Отново и отново ту свещенослужителят, ту чиновниците от консулството съобщаваха на японската общност, че императорът е изправен пред най-тежката криза в историята на страната.

— Този свят човек — напомняше свещенослужителят — вечер си ляга с бремето на цяла Япония върху плещите. Най-малкото, което можете да направите, е да подкрепите нашите войски в техния победоносен марш през Китай.

Армията вечно бе на прага на победата и японските кинопрегледи наистина показваха всяка седмица завладяването на някоя нова провинция, но въоръжените сили на императора като че ли не стигаха доникъде. През август същата година един служител от консулството заяви без заобикалки:

— Искам от островите да бъдат изпратени за спасяването на японската армия петдесет хиляди долара.

Семейство Сакагава даде седемдесет и същата вечер се събра на съвет.

— Реико чан не може да учи в университет — каза направо Камеджиро.

Умното момиче, председателка на девическия клуб в „Маккинли“ и отлична ученичка, седеше скромно с ръце в скута. Като добра японска дъщеря не пророни нито дума, но затова пък Горо възропта:

— Тя знае повече от всички нас. Трябва да постъпи в университета. После може да стане учителка и да помага и на нас.

— Момичетата се омъжват — спокойно констатира Камеджиро. — Хубавите момичета се омъжват веднага, а образованието и парите отиват на вятъра.

— Може да обещае да не се омъжва — предложи Горо.

— Образование трябва да получават момчетата — изтъкна Камеджиро — макар да не разбирам защо ти и Тадао не успяхте да влезете в „Джеферсън“. Глупави ли сте? Защо не се научихте да говорите както трябва английски? — развика се на японски той.

— Недей така, татко — умолително поде кроткото момиче — нали виждаш, че в добрите училища влизат само синовете на хора, които се харесват на плантаторите!

Камеджиро се обърна да погледне дъщеря си. Подхвърлената от нея мисъл бе изненадваща и неприятна за него.

— Вярно ли е това? — попита той.

— Разбира се, че е вярно — отвърна Реико чан. — Минору и Шигео също няма да влязат.

— Че какво му е на „Маккинли“? — троснато рече Горо, застъпвайки се за подобното на зайчарник училище, в което ходеха азиатците, португалците и бедните хаоли. То бе удобно и приятно, местният жаргон се използваше арогантно дори в клас. Бяха го завършили много от политическите лидери, но никой от бизнес магнатите на Хаваите. В „Маккинли“ като нищо биха разбили зъбите на дадено момче, задето говори добър английски, но от друга страна, то не бе лишено от възможността да получи добро образование, защото училището разполагаше с всеотдайни преподаватели, които изпитваха голямо задоволство да наблюдават развитието на надарени деца като Горо.

— Сега няма да говорим за „Маккинли“ — каза на децата си Камеджиро. — Каква работа може да си намери Реико чан, която да ни носи най-много пари?

— Нека поработи три години, после Тадао и аз ще се хванем на работа, а тя ще продължи в университета — предложи Горо.

— Не — възрази Камеджиро. — Забелязал съм, че когато момчетата прекъснат учението, никога не продължават. Отсега нататък Реико чан трябва да работи.

Тихата девойка вече едва сдържаше сълзите си и братята забелязаха как потрепват раменете й. Горо — едро, плещесто момче, по-високо от баща си — се приближи до своята сестра и сложи ръка върху нейната.

— Татко е прав — каза на английски той. — Ти ще се омъжиш. Хубаво момиче като тебе…

— Ще говорим на японски! — смъмри го Камеджиро. — Сядай. Казвайте сега — каква работа?

— Бих могла да стана машинописка — предложи Реико.

— Нищо не плащат на японските машинописки — възпротиви се Камеджиро.

— Не може ли да работи при някой лекар? — попита Тадао. Той бе слабо, жилаво момче, по-високо от Горо, но далеч не така мускулесто. — Там плащат добре.

— Трябва да завърши курсове, а ние нямаме пари — отвърна Камеджиро. Замълча за момент, едва ли не изплашен да каже открито онова, за което мислеше. После преглътна и рече: — Говорих с Ишии сан и той предложи…

— Моля те, татко! — прекъснаха го момчетата. — Не и Ишии сан! Ако слушаш него…

— Ишии сан е глупак — разсмя се Реико. — Всички го знаят.

— Нашето семейство е задължено на Ишии сан — повиши тон Камеджиро. Той често използваше тази фраза, но никога не обясняваше на децата защо са длъжници на това смешно дребно човече, чиито идеи с всяка изминала година ставаха все по-странни. — Ишии сан твърди, че най-лесният начин една японка да направи пари е… — Той направи драматична пауза.

— Да краде! — пошегува се на английски Горо. Бащата разбра, че синът му е казал нещо непочтително, но не и точно какво, затова не му обърна внимание.

— Ишии сан ще ми заеме парите — с нервно вълнение заобяснява Камеджиро — и аз ще отворя малка бръснарница на Хоутел стрийт, където са моряците. И всичките столове ще се обслужват от момичета бръснарки.

Бавно, сякаш обхванати от непонятен ужас, четирите момчета се обърнаха да погледнат хубавата си сестра. Тя седеше отстрани и наблюдаваше как майка й чисти ориз. Макар да продължаваше да мълчи, видимо побледня, защото разбра, че в най-близкото бъдеще не я очаква нито университет, нито работа като медицинска сестра или машинописка. Щеше да бъде бръснарка. Тя знаеше, че на Хоутел стрийт вече има една бръснарница, обслужвана от жени, че мъжете се тълпят в нея, че собственикът, който и да бе той, печели много пари и момичетата получават бакшиши. „Но кои са тези момичета? — мислеше си Реико. — Те едва ли са завършили и основно училище.“

— Затова попитах Сакаи сан дали ще разреши на дъщеря си Чизуко да работи за мен — уведоми ги озареният от надежда Камеджиро — и той се съгласи, при положение че я следя отблизо и не й позволявам да се сприятелява с непознати. С нас ще работи и Румико Хасегава, така че ще разполагаме с три стола, аз ще премитам и ще лъскам обувки и би трябвало да печелим доста добре.

Неочаквано Горо отпусна ръце на масата и се разплака. Когато баща му го попита какво има, шестнадесетгодишното момче промърмори:

— Реико чан е най-добрата от всички ни.

— Тогава ще е готова да помогне братята й да получат образование — тихо рече Камеджиро.

Майката, която приготвяше храната, се обади от своя ъгъл:

— Всяко японско момиче е длъжно да помага на семейството си. Когато бях млада и аз помагах на моето и така станах по-добра съпруга. Ако Реико чан работи упорито и сама печели, после ще може да оценява парите, които нейният съпруг ще й дава за децата. Това е неин дълг.

— Но бръснарка! — извика през плач Горо.

— Като бръснарка ще печели повече пари — отвърна майка му.

Горо се хвърли към сестра си и я прегърна.

— Когато стана адвокат и спечеля един милион долара — каза на бърз английски той — всичките ще бъдат твои.

Сълзите се стичаха по лицето му. След него се разплака и Тадао, който се учеше изключително добре, но не чак толкова, колкото сестра му на същата възраст. Захлипаха и двете по-малки момчета, те също знаеха за силното желание на Реико да стане учителка. Това дойде много на Камеджиро. Вземането на подобно решение бе жестоко изпитание за него и сега той също почувства как по страните му рукват сълзи.

Само госпожа Сакагава не плачеше.

— Това е неин дълг — увери тя разкисналите се мъже от семейството, но видя насълзените очи на хубавата си дъщеря и бе принудена да признае, че дългът понякога е непоносимо тежко бреме. Притисна своето дете до гърдите си и зарида.

Бръснарският салон на Камеджиро Сакагава имаше огромен успех. Той бе открит тъкмо когато американските военни бази на Хаваите започваха да се разрастват, така че матросите от Пърл Харбър и пехотинците от Скоуфийлд Баракс се трупаха на Хоутел стрийт да си правят татуировки при местни художници и да се бръснат в салоните с дамски персонал. Но главната причина за благополучието на Камеджиро бе кристалната красота на трите японки, обслужващи столовете. Те бяха мургави, тъмнокоси млади дами с нежни очи и изглеждаха особено привлекателни в снежнобелите престилки, грижата за чистотата на които за тях бе удоволствие. Мъжете често се отбиваха да се подстрижат още веднъж, само за да погледат момичетата, защото удоволствието бе двойно: да бъдеш обслужен от девойка, която на всичкото отгоре е и японка. Не след дълго редовните клиенти започнаха да молят хубавиците за срещи.

И тук вече се намесваше Камеджиро. Още от първите дни той бе научил своите бръснарки да бодват с ножиците клиентите, които се опитват да опипват краката им. Също така им бе показал един от най-добрите начини за справяне с настойчив ухажор: да метнеш на лицето му горещ пешкир тъкмо когато прави своето предложение. Подучваше момичетата да обезкуражават упоритите донжуани, като ги резнат лекичко с бръснача, особено по ухото, откъдето тече много кръв. Но този ход понякога даваше обратен резултат, защото момичетата се разкайваха за стореното и отрупваха с внимание наранения клиент, мажеха го със стипца и го питаха с такъв сладък глас „Боли ли?“, че мъжът ставаше още по-настъпателен.

Всяка вечер в края на работния ден вън на Хоутел стрийт имаше безделници, които чакаха девойките, но Камеджиро строяваше своите бръснарки, отвеждаше ги до дома на момичето Сакаи и гордо крещеше: „Сакаи сан! Ето ти дъщерята, здрава и невредима“. След това продължаваше до къщата на Хасегава и викаше: „Ето ви я Румико, здрава и невредима“. А на прага на собствения си дом неизменно съобщаваше на жена си: „Ето го нашето момиче благополучно пак вкъщи“. Японската общност се възхищаваше от успехите на Камеджиро и всички бяха единодушни, че неговата Реико чан е прекрасна бръснарка.

 

 

Тогава, през 1938-а, последната година на Горо в гимназията „Маккинли“, в семейство Сакагава избухна същинска бомба, случи се толкова неочаквано събитие, че всички притаиха дъх. Един следобед в края на юли в къщата им в Какаако дойдоха трима мъже в сини костюми и попитаха:

— Госпожо Сакагава, къде е Тадао?

Йорико говореше малко английски, така че отвърна:

— Тадао, той не тук.

— Кога ще се прибере? — попита един от мъжете с колосаните бели яки.

— Аз не знае.

— Довечера?

— Хонтони, хонтони! — закима тя. — Сигурно.

— Кажете му да чака тук — казаха мъжете.

Да се бяха усмихнали, както си му е редът, щяха да спестят на семейството неимоверно много тревоги, но не го сториха, защото прегърбената от работа и леко сбръчкана госпожа Сакагава ги изплаши и те я гледаха със същия ужас, с какъвто ги наблюдаваше и тя.

По време на семейния съвет същата вечер госпожа Сакагава бе в центъра на вниманието. Тя повтори четири пъти своите реплики от зловещата следобедна среща и всички се нахвърлиха върху седемнадесетгодишния Тадао да каже какво престъпление е извършил, защото решиха, че мъжете са били детективи. Никакви други хаоли със сини костюми и бели яки не посещаваха домовете на японците. Постепенно незаподозрените в нищо започнаха да се обединяват срещу първия от синовете в семейство Сакагава, дръзнал да създава неприятности. Страшната, смразяваща кръвта праволинейност на японското семейство влезе в действие и Реико чан извика:

— Тадао, какво си направил? Аз по цял ден работя и виждам негодниците на Хоутел стрийт. Нима и моят брат е като тях?

— Тадао — кресна и Камеджиро, удряйки по масата — какво лошо нещо си сторил?

Тихото високо момче не можеше да отговори, така че се развика и неговият по-як брат:

— Ти и твоята проклета глупост! Ами ако полицията те арестува? Ще трябва да се простиш с отборите в „Маккинли“. А пък мен ще ме е срам да изляза на игрището. Кажи! Какво си забъркал?

Невинното и смутено момче се разтрепери пред гнева на своето семейство. Доколкото знаеше, не бе направило нищо лошо, но все пак мъжете бяха идвали. Камеджиро, който бе работил безкрайно упорито, за да бъдат децата му почтени японци, та Хирошима да се гордее с тях, реши, че усилията му са отишли напразно, и застена в шепите си.

— Никой не може да възпита децата си както трябва — изруга той с трепереща от срам и мъка брадичка.

На вратата се почука и в ужаса на последната минута членовете на семейство Сакагава се спогледаха.

— Ти стой тук — прошепна на сина си Камеджиро, избутвайки го на такова място, че мъжете лесно да го хванат. В неговото семейство нямаше да има бягство. Сетне прехапа устни, за да скрие унижението си, и отвори вратата.

— Господин Сакагава? — попита първият. — Аз съм Хюлет Джандърс, това е Джон Уипъл Хоксуърт, а този господин в черния костюм — непринудено се усмихна той — е Хоксуърт Хейл. Добър вечер. — Тримата водещи бизнесмени на Хаваите влязоха в стаичката, за момент застанаха объркани, а после се разсмяха, защото Реико извика на английски:

— Момчета, намерете им някакви столове.

— Няма да е зле — прихна големият Хюлет Джандърс. — Много ви е хубава къщата, господин Сакагава. Вече не се виждат често такива красиви цветя. Сигурно имате разсадник.

Горо бързо преведе и Камеджиро се поклони.

— Кажи им, че обичам цветята — рече той. Горо преведе думите му и се извини:

— Татко се срамува от своя английски.

— Но ти определено се справяш добре с езика — отвърна Хюлет. — Ти си Горо, предполагам?

— Да, господине.

Тримата мъже го загледаха одобрително и накрая Хюлет подхвърли шеговито:

— Значи ти си младежът, който ни бърка работата.

Горо се изчерви, а Реико чан ги прекъсна:

— Ние мислехме, че търсите Тадао. Ето, това е Тадао.

— Знаем, госпожице Сакагава. Но този тук е младият калпазанин, който ни създава неприятности.

За миг се възцари напрежение. Никой не знаеше какво да мисли, нито каква посока ще вземе тази странна среща в следващия момент. Мълчанието наруши Хоксуърт Хейл, най-възрастният и най-въздържаният от посетителите, и както винаги се опита да говори по същество.

— Ние сме неофициален комитет от бивши ученици на Пунахоу. До гуша ни е дошло да гледаме как първокласни спортисти като този Горо прегазват отбора ни. Младежо, ти имаш фантастично бъдеще. Баскетбол, бейзбол и преди всичко футбол. Ако някога ти потрябва помощ, ела да говориш с мен.

— Значи, не сте дошли да арестувате някого от нас? — попита Реико чан.

— Мили боже, не! — отвърна Хейл. — Такова впечатление ли сме създали този следобед?

— Майка ми не разбира… — поде Реико, но облекчението, което изпита, бе така голямо, че не успя да продължи. Сложи ръка на устните си, за да им попречи да треперят, сетне прегърна Тадао.

— Не, за бога! — продължи Хейл. — Тъкмо напротив, госпожице Сакагава. Всъщност ние сме така възхитени от вашето семейство, че дойдохме тази вечер да предложим на брат ви Тадао пълна стипендия за Пунахоу, защото имаме нужда от халфбек[14], който да тича като него.

Никой не пророни дума. Възрастните Сакагава, които не разбираха какво става, гледаха Горо в очакване да им преведе, но още преди той да е започнал, големият Хюлет Джандърс стовари ръка на рамото му и рече:

— Искахме и тебе, Горо, ала решихме, че след като си вече в последния клас, вероятно ще е най-добре да си завършиш в „Маккинли“. Освен това в училището имаме доста добри таклери[15]. Но трябва да ни обещаеш нещо. Че на мача с Пунахоу няма да отнемаш топката от брат си.

— Щом като ще е от „Пунахоу“, ще го разкъсам на парчета — разсмя се Горо.

— Вече две години ни правиш на нищо — призна Джандърс и приятелски ръгна момчето.

Най-после се обади и Тадао:

— Как ще си плащам разноските в Пунахоу? — попита той. — Онези извън таксата за обучението?

— Там ще учиш две години — заобяснява Хейл. — Няма да харчиш абсолютно нищо за такси и учебници. Веднага можеш да получиш работа в „Хоксуърт и Хейл“ — ще се грижиш за формулярите. И, съвсем неофициално, бихме искали да ти дадем сто долара: двайсет сега, останалите — по-късно, за дрехи и други такива.

Джон Уипъл Хоксуърт, мъж с остър поглед и бърз ум, добави:

— Кажи на баща си, че правим това не само защото си многообещаващ като футболист, а и защото знаем, че си добро момче. Ако не беше такъв, нямаше да те допуснем в Пунахоу.

Хоксуърт Хейл се намеси:

— Няма да ти бъде много леко, синко. В Пунахоу няма японци. Ще бъдеш единственият и ще се чувстваш самотен.

Реико чан отговори вместо брат си:

— Това е най-доброто училище на островите. Ще си струва да изтърпи всичко, за да учи там.

— И ние смятаме така — рече Хейл и тримата мъже стиснаха ръката на Тадао, новия ученик в Пунахоу.

Когато те си отидоха, Камеджиро избухна:

— Какво става? — изрева той на Горо.

— Тадао е приет в Пунахоу — отвърна момчето.

— В Пунахоу! — В дома на Сакагава това име се споменаваше рядко. То бе училище, което японците не възприемаха като нещо реално, рай само за хаоли, забранена територия. Логично бе едно японско момче да се стреми към „Джеферсън“, през последните години някои дори успяваха да влязат, но Пунахоу! Камеджиро седна, съвсем объркан. — Кой е подавал документи за Пунахоу? — смотолеви той.

— Никой. Училището го кани, защото има добри бележки и може да играе футбол.

— А как ще плаща?

— Те вече му платиха — обясни Горо, посочвайки парите на Тадао.

И именно в онзи момент, докато Камеджиро внимателно разглеждаше двадесетте долара, семейство Сакагава като цяло за пръв път честно и открито си даде сметка, че момчетата вероятно няма да се върнат в Япония. Защото си представиха как Тадао посещава Пунахоу, едно от най-известните училища в Америка, общува с най-изисканите хора на островите, завършва и после продължава в колежа и университета. Той щеше да стане лекар или адвокат и да прекара живота си тук, в Америка. В този миг на просветление те отправиха очи към него и го видяха като завинаги изгубен за Япония. Такава бе силата на образованието.

 

 

Тримата бивши възпитаници на елитното училище, които ги посетиха онази вечер, бяха предупредили Тадао, че животът му ще бъде труден, но не бяха определили правилно източника на неговите неприятности. Те не идваха от Пунахоу, където подвизите му във футбола предизвикваха респект, а от Какаако, чиито потънали в дългове жители отдавна се отнасяха с подозрение към момчето заради добрия му английски. Сега то бе открито заклеймено като хаолски подлизурко и през септември, когато се връщаше от футболните тренировки, три пъти го издебваха банди от квартала и му хвърляха солиден бой. „Ще те научим ние как ще се правиш на по-добър от нас!“ — предупреждаваха го те. А след трите тъчдауна[16] срещу отбор, състоящ се предимно от японци и други, говорещи местния диалект, го биха безмилостно, крещейки: „Проклет предател! За какъв се мислиш, та играеш за «Пунахоу»?“

Тадао нито веднъж не помоли Горо за помощ. Наказанието на Какаако бе нещо, с което трябваше да се примири. Научи се да крие с ръце лицето си, за да не му счупят зъбите, и бързо усвои изкуството да използва стъпалата и коленете си като поразяващи оръжия. Към средата на октомври нападенията бяха прекратени главно защото отборът на „Маккинли“ имаше добра година и Горо бе една от най-ярките му звезди.

Тази история с футбола в Хонолулу бе от най-безумните в района на Пасифика. Китайците, японците и филипинците бяха луди по игрите, а пък хаолите като Джандърс, Хоксуърт и Хейл не можеха да забравят славните си дни в Пунахоу, така че островите като цяло бяха пристрастени към спорта и най-сигурният начин да се продава един вестник бе да се разгарят страстите във връзка с футбола или баскетбола. Като нямаше колежи и съответните първенства, върху които да съсредоточи вниманието си, цялото общество се нахвърляше на гимназиите. Радиокоментатори съобщаваха задъхано, че Акаяму Каланианаоле има разтегнато сухожилие на дясното стъпало и в събота няма да е в състояние да играе в „Хюлет Хол“. Вестниците поместваха огромни снимки на свирепо озъбени петнадесетгодишни хлапаци под заглавия от рода на: „Тигърът Чун, готов да разкъса «Пунахоу»“. Юноши, които би трябвало да мислят за себе си като за голобради младоци, срещащи трудности с квадратния корен от десетична дроб, насила биваха карани да се смятат за малки копия на играчите от „Ред Грейндж“ — целият шум, който на континента се вдигаше около зрелите професионални спортисти, на Хаваите бе насочен към гимназистчета с жълто около устата. Вследствие на това година след година избухваха срамни скандали, защото възрастни комарджии подкупваха момчетата да провалят игри. Сетне големите заглавия крещяха, че училищата не калявали достатъчно характерите, и от време на време някое объркано момче наистина биваше хвърляно в затвора за „опорочаване на спортния ни свят“, докато възрастните комарджии, които го бяха хванали в капана си, оставаха ненаказани.

За нула време тази огромна хавайска щуротия разцъфтя дори по-пищно и от есента на 1938 година, последната, през която Горо Сакагава играеше за „Маккинли“, и първата на брат му Тадао в „Пунахоу“. Като наближи традиционната среща между двете училища в Деня на благодарността, всички местни вестници започнаха да поместват пикантни истории за братята Сакагава. „Мейл“ се сдоби с хубава снимка на баща им Камеджиро, застанал пред своя бръснарски салон с емблемата на „Пунахоу“ в едната ръка и флагчето на „Маккинли“ в другата. „Неутрален!“ — гласеше текстът под нея. Това бе първата снимка на японец, появила се в хонолулски вестник извън спортните страници, ако не се броят тези на престъпниците и на някой служител от консулството.

В деня на мача имаше две фотографии на по половин страница, едната на Горо, с вид на побеснял булдог, който се готви да разкъса катерица, и друга на Тадао, протегнал ръка да отбие атаката на въображаем противник. „Брат против брата“ — крещеше петсантиметровото заглавие. Мачът бе страхотен и ако не беше изключителната игра на Горо през последните петнадесет секунди, трите мълниеносни тъчдауна на Тадао биха довели „Пунахоу“ до победата. Вечерта, докато вървеше към къщи през Какаако, объркан от рева на огромната тълпа, която го бе аплодирала като звезда на отбора „Пунахоу“, той понесе най-жестокия побой от хулиганите. Когато го оставиха, те предупредиха: „Никога повече да не си посмял да играеш така срещу «Маккинли»!“

Довлече се до вкъщи с кървящо от три порезни рани лице и търпението на Горо се изчерпи.

— Знаеш ли кои бяха? — попита той.

— Да.

— Да вървим!

Взеха със себе си шестнадесетгодишния Минору и петнадесетгодишния Шигео. Горо даде на всекиго бейзболна бухалка или прът от ограда и те обикаляха Какаако, докато не се натъкнаха на седмина от бандата.

— Никаква милост — прошепна Горо и четиримата братя връхлетяха с ужасяваща вещина. На другия ден вестниците нарекоха мача „Триумф на братята Сакагава“ и когато видя заглавията, Горо каза на Тадао:

— И снощи не се справихме зле.

 

 

Докато братята Сакагава драпаха по описания начин нагоре по стълбата на живота, момчетата от хавайски произход живееха при съвсем различни условия. Когато старият Ейбрахам Хюлет от остров Мауи се ожени повторно за хубава хавайска девойка, той откри, че семейството й притежава около половината от онова, което щеше да се превърне в зона на хотелите в Уайкики. След време всеки акър от земите на Хюлет бе оценен на повече от един милион долара и поради далновидната мисионерска щедрост на стария Ейбрахам всичките му доходи се влагаха в Хюлет Хол, където момчетата и момичетата с хавайска кръв имаха право на безплатно образование. Под ръководството на директорски съвет, обикновено състоящ се изключително от Хейловци, Хюлетовци и Уипъловци, прочутото хавайско училище се превърна в представителна институция. То притежаваше блестящ оркестър, един от най-добрите хорове на островите, грижовни учители и приветливи спални помещения. Всичко беше безплатно и ако някой външен човек, случайно спрял поглед на училището, стигнеше до извода: „Хюлет Хол е спасение за хавайската раса“, това можеше да му бъде простено.

В действителност фактите говореха едва ли не обратното. Външно Хюлет Хол бе почти самото съвършенство, но в духовно отношение училището бе ограничено от представите на големите семейства, които доминираха в неговия съвет. Те изпращаха своите синове в Пунахоу и Йейл. Нито за момент не се бяха замисляли сериозно, че хавайските момчета притежават същите способности както хаолските и следователно съвсем съзнателно стягаха Хюлет Хол в калъпа на занаятчийското училище. Преизпълнените от любов директори философстваха: „Хавайците са приятна, спокойна раса. Те обичат да пеят и да играят на разни игри. От тях стават превъзходни механици и шофьори. Момичетата им са отлични учителки. Нека ги окуражаваме да вършат тези неща още по-добре“. И хавайците биваха окуражавани от своите приятели.

Едно време, когато някое талантливо китайско момче попаднеше под крилото на абсурдния Улиасутай Каракорам Блейк, на него всеки ден му се втълпяваше: „Ти си най-прекрасното човешко същество, което съм познавал. Няма нещо, за което да не ти достигат способности“. И тези момчета ставаха лекари, политически лидери и банкери. Когато надарените японски момчета като Горо Сакагава се напъхваха в гимназията „Маккинли“, известна в града като „училището Микадо“, те неизбежно намираха там някоя ентусиазирана учителка, доведена от Канзас или Минесота, която им казваше: „Ти имаш ум, с който можеш да постигнеш всичко. Можеш да пишеш чудесни книги или да станеш велик изследовател в областта на медицината. Ти можеш всичко“. Затова китайските и японските момчета с нокти и зъби си пробиваха път до върховете на някоя професия. Но хавайците не получаваха подобни стимули. Всичко им се даваше безплатно и те биваха поощрявани да стават надеждни механици. А няма такова общество, което да се ръководи от надеждни механици и лоялни учителки.

Когато през далечната 1907 година доктор Хюлет Уипъл бе избран за член на директорския съвет на Хюлет Хол, той мъжествено се бе борил да съживи учебната програма и да намери енергични учители като стария Каракорам Блейк, но бе спрян от Хейловци и Хюлетовци: „Не бива да образоваме тези мили хавайски деца над техните способности“. Подир тригодишни безплодни усилия доктор Уипъл се оттегли и вечерта, след като подаде оставка, каза на жена си:

— С любов и пари ние осъждаме тези хора на вечна посредственост. Хюлет Хол е най-лошото нещо, което се е случвало на хавайците, след морбилите и идването на белите.

И тъй, докато китайци и японци се учеха да управляват обществото, хавайците бяха лишени от тази възможност.

* * *

През есента на 1941 година Хонолулу се убеди, че ако не друго, Пунахоу поне може да подготвя образовани млади хора, способни да пишат исторически студии с високи литературни достойнства. Доказателството се появи късно един петъчен следобед, след часовете, под формата на циклостилен памфлет. До вечерта цялата хаолска общност бе научила за него и диапазонът на реакциите бе твърде широк. Кикотеха се дори някои от азиатците, по навик безразлични към литературните постижения.

Никой не реагира по-бурно от Хоксуърт Хейл, един уравновесен човек: още на четвъртия ред от това съчинение той побесня. Чувстваше, напълно основателно, че е избухнал скандал, налагащ незабавни мерки — извод, в съответствие с който директорите на Пунахоу бяха започнали да действат още преди час. По-късно, докато премисляше случилото се, Хоксуърт си даде сметка, че е трябвало да предугади тези неприятности, защото си припомни твърде загадъчното поведение на сина си Бромли в последно време.

С помощта на майстор дърводелец, комуто плащаше от собствените си джобни пари, младият Бром бе построил в задния двор чудато съоръжение и когато го питаха какво е това, все повтаряше: „Кошарка за възрастни“. То стоеше без никаква връзка с всичко останало, половин стая без покрив и само с две дървени стени с изрязани в тях четири малки отвора, зад които бяха сковани тесни ниши. Странната постройка имаше дървен под, дълъг метър и петдесет и пет и широк метър и петдесет и три, а стените се крепяха на летви два на четири сантиметра. Хоксуърт забеляза, че по този проект работят доста от приятелите на сина му. Един ден например ниско подстриганият Уипъл Джандърс с новата „Лайка“, купена от семейството му по време на последното пътуване до Германия, бе викнал:

— Хей, господин Хейл, бихте ли ни помогнали за малко?

— С какво мога да ви бъда полезен, Уип?

— Искам да изпробвате тази измишльотина.

— Само ако ми кажеш какво представлява.

— Бром го нарича „кошарка за възрастни“ — отвърна Уипъл. — Някаква негова смахната идея.

— И как да я изпробвам? — попита Хоксуърт.

— Ще ми се да видя дали възрастен човек може да се побере в някоя от малките ниши.

— Там вътре ли имаш предвид?

— Да. Здраво са заковани.

— Искаш да се напъхам вътре?

— Ами да. Използвайте стълбата.

Хоксуърт бе вечно неподготвен за отегчения маниер, по който съвременните деца раздаваха команди на родителите си, и с известни опасения се покатери в чудатия сандък, протегна крака, доколкото бе възможно, и се засмя любезно на младия Уипъл Джандърс.

— Липсва ми само герданът от стрели — рече той.

— И така сте на фокус, сър — отвърна Уип и изщрака няколко снимки с лайката. — Много благодаря, господин Хейл.

Докато четеше възпламеняващия текст, Хоксуърт си спомни тези сцени и трябваше да си признае, че бе пропуснал да забележи предупреждението в тях. Каквото и да ставаше сега, бе отчасти и по негова вина. „Но как да предугади човек какво може да хрумне на децата?“ — изстена той. Творбата започваше така:

СЕКС НА БОРДА НА БРИГАНТИНАТА

или

Не е възможно през цялото време

да са страдали от морска болест

или

За разврата под платната

Умозрително есе за мисионерите

от Бромли Уипъл Хейл

 

 

Сред многобройните ми и верни другари в Пунахоу е всепризнато, не, не отстъпвам на никого по своето уважение към мисионерското племе, от което водим потеклото си както аз, така и мнозина от най-близките ми приятели. Пазя като най-скъпи на сърцето си притежания записките, предавани в моето семейство от баща на син, тези безценни свидетелства за изпитанията, през които, водени от своята жажда за спасение на душите чрез добри дела, са минали предците ми, докато заобиколят нос Хорн. Още по-високо ценя кръвта на тези храбри души, която тече в моите вени и прави от мен младежа, който съм днес. Ето защо, когато говоря за някои изследвания от научно естество, които съм извършил благодарение на факта, че съм ученик в уважавано училище, само по себе си носещо донякъде мисионерски дух и разпространяващо само най-чисти знания, аз говоря като един Хейл, един Уипъл, един Бромли и един Хюлет. Всъщност с цялата си скромност — качество, забелязано от приятелите ми — ще си позволя да попитам: кой от моето поколение, шестото, има по-голямо право от мен да се произнася по мисионерските въпроси? И със същата скромност ще трябва да отговоря: никой.

Откърмен с мисионерската митология, аз винаги съм бил дълбоко впечатляван от няколко аспекта на дългото пътуване от Бостън до Хаваите, предприето от моите предци. Имало е ужасна морска болест, от която почти всички са страдали непрекъснато. Имало е затягащо стомаха заболяване на жлъчката, от което очите са пожълтявали и вървежът е ставал по-бавен, също както при запека в нашия по-малко склонен към евфемизми век. Имало е претъпкани каюти, делени от осем души, докато най-обикновеното приличие е изисквало обитателите да са само двама. Имало е неудобства, породени от липсата на чисто бельо — все същите вонящи дрехи, използвани седмица след седмица — и е тегнела неудържимата скука на живота в непривична обстановка.

Никой мисионерски потомък не е страдал повече от мен при съпреживяването на тези изпитания. Всъщност в последно време стигнах дори дотам, че възпроизведох действителните условия, при които моите предци са се борили с морето, и в продължение на няколко нощи се опитах да живея така, както трябва да са живели те, стараейки се по този начин да докарам себе си до техните реакции. На първите снимки, приложени към това есе, ще видите как реагирах аз на трудностите, понасяни от моите деди.

Хоксуърт Хейл плахо обърна страницата и установи, че лайката на Уипъл Джандърс бе използвана много сполучливо. От нишата с предполагаемата койка надничаше Бромли Хейл със сгърчено в тясното пространство тяло и…

— Боже Господи! — изпъшка Хоксуърт. — Това не е ли Манди Джандърс? — Той заразглежда следващата снимка, която показваше как мъж и жена спят в тясната ниша, и нямаше никакво съмнение, че онзи, който хъркаше, бе неговият син Бромли Хейл, а до него лежеше хубавата дългокрака Аманда Джандърс, с боне с широка периферия, и в очите й се четеше отвращение.

— О, Господи, най-добре веднага да се свържа с бащата на Манди — отпаднало промърмори той, но не можеше да се откъсне от есето, точно както и всички останали в Хонолулу, имали щастието да се сдобият с едно от тристате циклостилни копия, придружавани от лъскавите снимки на Уип Джандърс.

Както ясно се вижда — продължаваше Бромли Хейл — пътуването с бригантините трябва да е било така трудно, както са го описали нашите предци. Но на мен винаги ми се е струвало, не добрите ни деди пазят странно мълчание по един важен въпрос. На бригантините е било истински ад, няма съмнение. Но животът е продължавал. О, да, продължавал е, и още как! Всъщност подпомогнат от превъзходните библиотеки в Хонолулу, аз събрах някои статистически данни за това колко бързо е продължавал животът. Да вземем например бригантината „Тетис“, на която са стигнали до тези гостоприемни брегове някои от моите предци както по бащина, така и по майчина линия. „Тетис“ е потеглила от Бостън на 1 септември 1821 година и е пристигнала в Лахайна на 26 март 1822-ра, след двеста и седем дневно пътуване в бурния океан.

Като прибавим към тези данни известни факти, изложени в „Ботаника“ 2 по начин, неоставящ възможности за успешно оспорване, всяко дете, което се е родило на единадесетте мисионерски двойки преди 27 май 1822 година, трябва да е било заченато — в свещен брак, разбира се — на сушата в Нова Англия, а всяко, бебе, родено след 21 декември 1822-ра, в същия ред на мисли, ще да е заченато на сушата в Хаваите. Но всяко дете, родило се на същите тези мисионерски семейства между 27 май и 21 декември 1822 година, не е могло да бъде заченато никъде другаде, освен на борда на подмятаната от вълните бригантина „Тетис“. Нека видим какво е станало с обитателите на една от каютите:

РОДИТЕЛИ ДЕЦА ДАТА НА РАЖДАНЕ
Абнър и Джеруша Хейл син Михей 1 октомври 1822 г.
Джон и Аманда Уипъл син Джеймс         2 юни 1822 г.
Ейбрахам и Урания Хюлет син Абнър 13 август 1822 г.
Иманюъл и Джепта Кигли дъщеря Люси 9 юли 1822 г.

Осланяйки се на старите документи, Бромли Хейл бе доказал, че през критичния период девет от единадесетте мисионерски двойки от борда на „Тетис“ са се сдобили с потомци. Той бе изследвал по хронологичен ред и останалите вдъхващи уважение мисионерски групи, бе установил датите на заминаването и пристигането им, бе ги сравнил с датите на ражданията и накрая бе в състояние да представи умопомрачително количество статистически материал.

— Милостиви боже — изстена Хоксуърт — ако момчето изразходваше само половината от тази находчивост за нещо важно… — Но както и останалите от Хонолулу, продължи ядосано да чете.

Нима тази смайваща плодовитост на борда на бригантините не сочи твърде определено, че в претъпканите каюти трябва да е имало едно допълнително занимание, с което се е запълвало свободното време, занимание, за което от скромност нашите прадеди не са ни разказали? Според мен случаят е тъкмо такъв.

Аз далеч не се мисля за експерт в това, на което се готвя да спра вниманието ви сега, но от висенето по билярдните зали и от споровете с по-възрастни от мен по мачовете съм с впечатлението, че се смята за доказано: за да оплоди човешкият самец една човешка самка — опазил Бог да опитва триковете си върху някаква друга — се искат средно не едно, а най-малко четири сношения. Както го разбирам аз, това е нормалната практика на човешката раса, независимо че популярните романи и сантименталните филми разчитат на щастливия случай. Следователно е видно, че за деветте забременявания, постигнати на борда на „Тетис“…

Хоксуърт се свлече на стола си.

— Това момче има болен мозък — изпъшка той. — Тук вече заприличва досущ на клиничен случай! — И беше прав: младият Бромли бе изфабрикувал всевъзможни смехотворни статистически таблици, които на места бе подкрепил с бомбастична риторика:

Мисля, че ще ми бъде разрешена привилегията да се съобразя поне с теориите, развивани напоследък от Негово Светейшество във Ватикана, които категорично доказват факта, че за човешките самки съществува период, определян от свещениците като „безопасен“. И макар че когато говоря за интимния живот на група калвинисти, аз, конгрегационалистът, с естествена неохота се позовавам на думите на един католически сановник, и макар да не ми убягва деликатността на ситуацията, все пак…

Телефонът иззвъня, първият от многото разговори, които щяха да бъдат проведени тази вечер. Беше Хюлет Джандърс и той крещеше:

— Видя ли проклетата снимка, която проклетият ти син е направил на дъщеря ми…

— Не си дери гърлото, Хюлет! Току-що получих това ужасно нещо.

— Прочете ли го вече докрай, Хоксуърт?

— Не, още съм едва на пета страница.

— Значи не си стигнал до онова място, където казва… чуй само, Хоксуърт! Той събира общото количество полови актове… Дявол да го вземе, Хоксуърт, какво чудовище си създал?

По-късно, след десетина подобни прекъсвания, Хоксуърт стигна до първия извод на сина си:

И така, като имаме предвид всичките тези факти, които аз приемам за статистически неоспорими, установяваме, че бригантината „Тетис“ със сигурност, а вероятно и всички останали мисионерски кораби, не е била място за измъчване на ангели, както са ни учили, а — използвам фразата в буквалния й смисъл — плаващ ад на похотта.

— Нищо чудно, че ми звънят — изохка Хоксуърт. Но чашата му далеч още не бе преляла, всъщност тя се бе напълнила едва малко над захарта на дъното, защото на следващите страници Бромли навлизаше в същността на своите изследвания и споделяше заключенията си:

Онова, което винаги е интригувало притежаващите склонност към научно мислене, е теснотията в каютите. Отново и отново срещаме доказателства, че четирима мъже и четири жени, повечето венчани едва седмица преди да се качат на кораба и напълно непознати помежду си, са живели заедно в нещо, за което най-подходящото название би било зайчарник. От неоспорими свидетелства става известно, че са минали месеци, през които нито съпругът, нито съпругата са сваляли дългото си бельо от червен бархет, а ние знаем, че главите на едната двойка са били на по-малко от шестдесет сантиметра от главите на останалите три двойки и само тънка платнена преграда е отделяла семействата едно от друго. При това, както добре се вижда на следващата фотография, мъж със среден ръст не е можел да се опъне в цялата си дължина…

Измъчен, Хоксуърт Хейл обърна на снимката и страховете му се оправдаха. Мъжът със среден ръст и недвусмислено свити колене беше той, хванат от младия Уип Джандърс и неговата лайка с глупаво изражение на лицето.

За щастие телефонът иззвъня, преди да бе осъзнал в пълна мяра смешното положение, в което бе изпаднал. Беше директорът на Пунахоу:

— Предполагам, че си го видял, Хоксуърт.

— Как е могло да се случи подобно нещо, Лари? — изстена Хейл.

— Човек никога не може да разбере какво имат в ума си тези дечурлига — призна директорът.

— И на тебе ли ти се вижда толкова ужасно, колкото на мен? — попита Хоксуърт.

— Нямах време да преценявам качествата му, Хоксуърт. Без съмнение ти е ясно, че това означава…

— Той ще трябва да напусне, Лари. Разбирам.

— Благодаря ти, Хоксуърт. Важното е да влезе в Йейл. Позволих си да изпратя телеграма на моя стар приятел Колинсън от „Дъ Хил“. Има вероятност да го вземат. В миналото съм правил на Колинсън доста услуги.

— Ти смяташ, че въпреки всичко ще успее да влезе в Йейл?

— В нашата характеристика няма да очерняме момчето, Хоксуърт. Можеш да бъдеш сигурен.

— Много съм ти признателен, Лари. Но кажи, това есе не говори ли за болен мозък?

Последва пауза, а после директорът каза замислено:

— Според мен на първо време трябва да оставим нещата така. С младите човек никога не знае.

— Известно ли ти е къде е Бромли?

— Не, Хоксуърт, нямам представа.

 

 

Разговорът свърши и Хейл остана да седи в сгъстяващия се здрач. Телефонът веднага се обади отново, но той не отговори. Пак някой родител щеше да вдига врява заради онова, което Бромли бе написал за предците им. „Да вървят по дяволите всичките!“ — извика истински объркан Хоксуърт и се загледа как припламват светлините на Хонолулу, това вечерно чудо, което така радваше окото му. Неговото семейство бе докарало електричеството в града, както и много други неща, но сега, понеже един Хейл бе сгазил лука, лешоядите искаха да го разкъсат. И когато звънецът на предната врата настойчиво задрънча, Хоксуърт бе склонен да го остави да си звъни: не желаеше да показва болката си пред тях. Да се заяждат със собствените си отвратителни гарджета!

Вратата се отвори и весел мъжки глас извика:

— Хей! Има ли някой тук?

Хоксуърт чу стъпки да прекосяват предната голяма стая и си помисли в паника: „Сигурно е някой нахален репортер“. Понечи да побегне, но гласът настоя:

— Ей, господин Хейл, нали сте…

— Кой сте вие? — попита сковано Хейл и неволно се обърна. Видя безочлив на вид млад човек с панталони от каша и бяло ленено сако. Той носеше под мишница три книги и изглеждаше обезоръжаващо спокоен.

— Аз съм Ред Кендърдайн, учителят по английски на Бром. — Погледна към един стол и след като Хейл не реагира, попита: — Имате ли нещо против да седна?

— Не желая да говоря за това нещо, господин Кендърдайн.

— Видяхте ли се вече с Бром?

— Не — троснато отвърна Хейл. — Къде е той?

— Хубаво. Много държах да съм първият, който ще говори с вас, господин Хейл.

— Защо?

— Не искам да направите една сериозна грешка, господин Хейл.

— Какво имате предвид?

— Най-напред, бихте ли се съгласили да приемете това, което ще ви кажа, като думи на приятел… а не на учител от Пунахоу?

— Аз дори не ви познавам — рязко каза Хейл. Никога не бе обичал даскалите. За него те бяха лицемерна пасмина.

— Но Бромли ме познава.

Хейл погледна подозрително младия човек.

— Замесен ли сте по някакъв начин…

— Господин Хейл, дошъл съм тук като приятел, не като заговорник.

— Извинете ме, Кендърдайн. Бромли говореше за вас добри неща.

— Много се радвам — хладно отвърна младият учител. — Аз пък съм дошъл да кажа добри неща за него.

— Вие май сте единственият в Хонолулу…

— Точно така. Господин Хейл, прочетохте ли есето на Бром?

— Колкото успях да преглътна.

— Ако оставим настрана вашата снимка, за която няма извинение, не намирате ли, че есето на вашия син е една великолепна ирония?

— Ирония ли! Това е чиста и неподправена мръсотия. Помия.

— Не, господин Хейл, това е първокласна доброжелателна ирония. Бих искал да притежавам таланта, който има вашият син.

— Вие искате… — изломоти Хоксуърт и зяпна недоверчиво своя посетител. — Говорите като някой от онези елементи, които в този град се опитваме да държим под контрол.

Кендърдайн изду долна устна, духна в носа си и си позволи да отговори едва след като търпеливо помълча няколко мига. После подаде на господин Хейл трите книги.

— Това е за вас, сър.

— За какво са ми? — изръмжа Хоксуърт.

— Ще ви помогнат да разберете изключително талантливия младеж, който по волята на съдбата ви се пада син — обясни му Кендърдайн.

— Не съм чувал за тях — изсумтя Хейл, а младият учител леко се ядоса и каза нещо, за което веднага съжали.

— Така си и мислех, сър. Това са три от най-великите романи на нашето време.

— О — промърмори Хейл, пропускайки да забележи сарказма. — Е, въпреки това не съм ги чувал. За какво се разказва в тях?

— Семейни истории, господин Хейл. „Изгубената дама“ е истински шедьовър. Бих искал всички на Хаваите да прочетат „Стариците“ на Гленуей Уескот. Ще разберат доста неща за Хонолулу и Пунахоу. А тази, последната, трябва да бъде прочетена от всеки, който идва от голяма фамилия с много преплитащи се клонове. „Когато свалям мантията си“ от Кейн О’Браян. Разказва се за Ирландия, но е за вас с Бромли, господин Хейл.

— Знаете ли, Кендърдайн, не ми харесвате. Не ми харесва държането ви и ми се струва, че ако истината можеше да се установи, би се оказало, че Бромли е кривнал от пътя главно под вашето зловредно влияние. Не зная доколко Пунахоу…

— Господин Хейл, и аз не ви харесвам — рече с равен тон младият учител. — Не мога да харесвам човек, който е прочел едно от най-умните и многообещаващи произведения на ученик в цялата моя практика, без дори да забележи какво е постигнал синът му. Господин Хейл, знаете ли защо на Хаваите е така отвратително скучно, защо тук е такава пустош за човешкия интелект? Защото никой не се замисля за тези острови. Не ви ли озадачава фактът, че жителите на Небраска пишат хубави романи за Небраска, а хората от Мисисипи сътворяват прекрасни неща за Мисисипи? Защо никой никога не пише за Хаваите?

— Стивънсън е писал — възрази Хейл и добави развеселено: — И Джек Лондон!

— Абсолютен боклук — презрително изсумтя Кендърдайн.

— Да не смятате да седите тук и да ми разправяте как учите нашите деца, че Джек Лондон…

— Какво е написал той за Хаваите? Абсолютен боклук, господин Хейл. Какво е писано от други за Хаваите? Абсолютен боклук, господин Хейл.

— Кой сте вие, та да съдите онези, които ви превъзхождат?

— Само констатирам фактите. А най-важният факт е този, че никой не пише за Хаваите, защото големите фамилии като вашата не поощряват своите синове и дъщери да мислят… да чувстват… особено пък да разказват. Тук ви е много добре и не желаете да се задават въпроси.

— Млади човече, достатъчно ви слушах — рязко го прекъсна Хоксуърт. — Виждам, че сте от онзи тип хора, които са твърде опасни, за да работят с деца. Ето защо като член на директорския съвет на Пунахоу…

— Ще ме уволните, така ли?

— Бих изневерил на дълга си, ако постъпя по друг начин, господин Кендърдайн.

Младият мъж се отпусна безочливо на стола и се загледа в светлините на Пърл Харбър.

— Аз пък бих изневерил на дълга си като човешко същество, което обича тези острови, господин Хейл, ако пропусна да ви кажа, че колкото до мен, и пет пари не давам какво ще правите и кога ще го правите. Наблюдавах ви как се опитвате да пречите на образованието. Наблюдавах ви как се опитвате да пречите на профсъюзите. Наблюдавах ви как се опитвате да пречите на законодателството. Нищо не можех да сторя срещу тези престъпления против обществото като цяло. Но когато се опитвате да попречите на един доказан талант, вашия собствен син, способен, ако бъде поощрен, да напише книгата, която ще хвърли светлина върху тези острови, тук вече възразявам. Не знаех нищо за необикновеното и прекрасно есе на вашия син, докато не го видях. Късно успях да си набавя екземпляр, но винаги ще го ценя. Когато Бромли стане велик човек, ще го ценя двойно повече. Разпознавам в него някои от своите изрази и се радвам, че е научил поне нещичко от мен.

— С вас е свършено, Кендърдайн! Изхвърлен сте! — Хейл крачеше назад-напред покрай големия прозорец в очакване нахалният млад човек да си тръгне, но учителят по английски запали цигара, дръпна два пъти и бавно се изправи.

— С мен е свършено, господин Хейл, но не заради онова, което ще сторите. С мен беше свършено още когато дойдох тук. Защото не желая да понасям вашите гадости и ден повече. Постъпих във флота.

— Бог да пази Америка, щом във флота приемат хора като вас.

— А когато тази война стигне до Хаваите, господин Хейл, което неминуемо ще стане, не само мен, но и вас вече няма да ви има. Заедно с всичко, което защитавате. Работниците, които мразите, ще се организират. Японците, които презирате, ще започнат да гласуват. И, кой знае, може би дори удобната ви търговийка с военните, благодарение на която управлявате островите заедно с тях, ще отиде по дяволите. С мен е свършено засега, господин Хейл. С вас е свършено завинаги.

Той се поклони мрачно, почука всяка от трите книги с показалец и намигна. Но на излизане от стаята каза тихо:

— Аз ви позволих да ме уволните, господин Хейл. Сега вие направете нещо за мен. Отново прочетете внимателно есето и ще откриете любовта към мисионерите, която храни синът ви. Само пропит от истинска любов ум може да пише с ирония. Другите прибягват до сатирата. — И си отиде.

 

 

Останал сам, Хоксуърт понечи да се обади в полицията, за да открият къде е синът му, но се отказа. После с гръм и трясък пристигна Хюлет Джандърс, едър, жизнен, преливащ от енергия и ругатни. Хоксуърт намери разговора с него твърде объркващ, защото след като бе размислил, Хюлет вече нямаше никакво желание да шиба Бромли с камшик. Беше на мнение, че есето е страшно сполучлива закачка, и заяви, че вероятно от години не се е случвало нещо, което да носи по-голяма полза на мисионерските фамилии.

— Целият град се пука от смях — боботеше той. — Според мен тази твоя снимка в нишата е направо убийствена, Хоксуърт. А какво ще кажеш за онзи пасаж, в който прави извода: „Така по аналогия можем да приемем…“ Къде е твоят екземпляр, Хоксуърт? — Съзря циклостилното копие под една възглавница на дивана, взе го и го заразлиства. — Бога ми, Хоксуърт, ако някога решиш да се кандидатираш, тази твоя снимка в нишата би ти донесла най-малко десет хиляди гласа. Единствената ти постъпка, която показва, че и ти си човешко същество. Ето, това тук търсех: „Така по аналогия можем да преценим, че на едно пространство, по-тясно от метър и осемдесет на метър и петдесет, по време на двеста и седем дневното пътуване трябва да са станали не по-малко от 197 полови акта при условия, които не са позволявали на участвалите в тях жени да свалят дългото си бархетно бельо и на мъжете да се просват в цяла дължина“. А сега идва онова, което най-много ми харесва — разсмя се жизнерадостно Джандърс. — „Ще не ще, умът не може да се отърве от натрапчивите въпроси: Какво всъщност е ставало в тези претъпкани каюти? Какви оргии са се разигравали там? От деликатност и благоприличие няма да се спирам на възможностите, защото те са прекалено мъчителни, за да бъдат обсъждани публично, но препоръчвам на всеки читател сам да ги проследи по логичен път, за да стигне до неизбежните заключения. Какво е ставало?“. — Големият Хюлет Джандърс се плесна с есето по бедрото и извика: — Да ти призная, Хоксуърт, често съм си задавал същия въпрос. Как смяташ, че са го правили, по дяволите?

— Откъде да знам? — умолително отвърна Хоксуърт.

— Да го вземат мътните, човече, нали теб са те снимали свит в една от нишите! — изрева Джандърс.

— Някой да знае къде е Бромли? — рязко попита Хейл.

— Разбира се — разсмя се Джандърс. — Но не променяй темата. Не си ли съгласен, че тази част, която ти прочетох, е много смешна? За бога, представям си как ще подскочи онази моралистка Лусинда Уипъл, когато види това! В клуба един каза, че синът ти Бромли е гений.

— Къде е той? — отново попита Хейл.

— Цяла банда са и похапват чоп суи[17] у Азия Кий. На всеки петнадесет минути някой изревава „Авторът! Авторът!“ и Бром се покланя. После всички запяват измислена от някого прощална песен „Сбогом, Пунахоу“. Предполагам, си чул, че моето момче Уип също е изхвърлено. Защото е правил снимките. Ужасно се радвам, че не са изключили и Манди. Нали и тя е позирала заедно със сина ти. — Но гръмогласният му смях показваше, че не е особено загрижен.

— Ти видя ли ги… на онова място, където ги гощават с чоп суи? — изгледа го навъсено Хоксуърт.

— Да, отбих се… Е, дявол да го вземе, реших, че това е голямата им вечер, така че им оставих една-две бутилки скоч.

— Ти си дал на тези безобразни деца…

— Това, за което дойдох да поговорим, Хоксуърт, е, че току-що се обадих в онова частно училище край Лорънсвил и те се съгласиха да приемат Уип и Бром… ако искаш да го запишеш там… Гарантират, че ще ги подготвят за Йейл. Това наистина е единственият проблем, Хоксуърт. Момчетата да влязат в Йейл.

— За кое училище говориш?

— Как му беше името? То е до самия Лорънсвил. Марк Хюлет изпрати момчето си в него, когато го изхвърлиха от Пунахоу. И те го вкараха в Йейл. — Джандърс забеляза трите романа на ниската масичка, взе единия с маниера на човек, който никога не чете книги, и попита: — Да не би да удавяш мъката си в приятно четиво?

— Познаваш ли един учител по английски в Пунахоу на име Кендърдайн?

— Да. Такъв ниско подстриган.

— Имах с него страхотна сцена. Той е в основата на тази работа, убеден съм.

— Той е размирник. От някакъв забутан уисконсински или уеслиански[18] колеж. Непрекъснато повтарям на Лари: „Вземай хора от Йейл. Може и да не са толкова умни, ала в крайна сметка ти създават по-малко неприятности“. Но Лари все ще домъкне някой гений… Да, Кендърдайн е от Уисконсин.

— Той вече не е в Пунахоу.

— Уволни ли го?

— Разбира се. Но знаеш ли, Хюлет, той каза почти същото, което и ти. Каза, че есето на Бромли щяло да ни донесе голяма полза. Щяло да накара хората да се смеят. Според него било кристално ясно, че Бромли го е писал с любов и привързаност… че не осмива мисионерите.

— Така смята и един от съдиите в клуба — спомни си Джандърс. — Но знаеш ли какво, Хоксуърт, изглежда, моят син ти е направил онази снимка в нишата за доказателство, че сексът е бил невъзможен. Е, ако смяташ, че ще се справиш, имаш съгласието ми да го напердашиш както трябва. Аз няма и да се опитвам, защото, току-виж, ме набил.

 

 

Вратата се блъсна и Хоксуърт Хейл остана сам в голямата стая с изглед към Хонолулу. Известно време наблюдава светлините, идващи и отминаващи по брега на залива, гледка, която никога не му омръзваше, оживеното движение в Пърл Харбър и звездното небе над своя град, града на неговия род, създаден от енергията на фамилията му. Прелисти шокиращото есе на сина си и отново попадна на провокативното последно изречение: „Ето защо според мен е логично да се приеме, че колкото и често дедите ни да са крачели по палубата на «Тетис», борейки се със своята съвест, накрая винаги са се завирали долу, в претъпканите каюти, и са подхващали боричкането със съпругите си“.

Хейл лениво взе трите книги, които Кендърдайн му бе оставил. Претегли на ръка ирландския роман, намери го прекалено тежък и го отмести настрани. Погледна тънката книжка на Уила Катър „Изгубената дама“, ала заглавието твърде откровено напомняше за неговата собствена съдба и никак не му се четеше за красиви дами, които някой губи, защото това май се случваше непрекъснато около него. Остана му само „Стариците“, която не бе нито много дебела, нито особено близка до средата му. Но макар когато я зачете да не го знаеше, тя бе най-опасната от трите — стрела, насочена право в сърцето на Хонолулу и неговите прекрасни матрони.

Светлините на града печално заотстъпваха пред първите лъчи на слънцето, а за своя изненада той все още четеше историята на една необикновена възрастна жена от Уисконсин. Вратата плахо се открехна и в стаята влезе с несигурна стъпка поруменелият от авторска гордост и хубавото уиски на вуйчо си Бромли Уипъл Хейл.

— Здрасти, татко.

— Здравей, Бромли.

Красивият младеж, носещ върху ведрите си черти печата на неизличимия уипъловски чар, се свлече на един стол и изпъшка:

— Ама че ден беше, татко!

Хоксуърт подхвърли неохотно:

— Ти май си си издълбал солидна ниша в местния мавзолей.

— Татко, изхвърлиха ме от училище.

— Зная. Вуйчо ти Хюлет вече прави планове ти и Уипъл да бъдете приети в едно от добрите подготвителни училища. Това, за което трябва да внимаваш, е влизането ти в Йейл.

— Татко, смятах да говоря с теб по този въпрос по-късно, но като че ли сега… Не мисля, че искам да отида в Йейл. Чакай малко! Ще ми се да опитам или в Алабама, или в Корнуол.

— Алабама! Корнуол! — избухна Хоксуърт. — Тези загубени… Господи, със същия успех можеш да се запишеш и в Хавайския университет.

— Точно това възнамерявах да сторя… като разбрах колко силно е желанието ми да пиша за Хаваите. Но господин Кендърдайн казва, че в Алабама и Корнуол имало много добри класове по литературно творчество.

— Бромли, как изобщо ти е хрумнала идеята да ставаш писател? Това не е работа за мъж. Аз разчитах на теб да…

— Ще трябва да се ориентираш към някой друг, татко. Има толкова добри и умни млади хора от Харвардския и Пенсилванския бизнес факултети, които ще са щастливи…

— Какво знаеш ти за Харвард и Пенсилвания?

— Господин Кендърдайн ни каза, че те са най-добрите в страната… що се отнася до бизнеса.

Хоксуърт се наежи и изръмжа:

— Предполагам, вашият господин Кендърдайн ви е втълпявал, че всеки, който си е направил труда да се захване с бизнес…

— О, не! Той смята, че бизнесът е океанът за съвременните Франсиз-Дрейковци и Жан-Лафетовци.

— Те не са ли били пирати? — подозрително попита Хоксуърт.

— Били са хора, които не са се плашели от рисковете. Господин Кендърдайн посъветва Уип Джандърс да направи всичко, за да влезе в бизнес факултета на Харвард.

— Но на тебе не ти го е казвал, нали?

— Не, татко. Той мисли, че аз мога да пиша. — Долу над града вече се пръскаха пастелните багри на утрото, а в голямата стая се възцари продължително мълчание. Зараждаше се един от онези редки мигове, когато синът може да разговаря с бащата, и ако Хоксуърт Хейл бе изръмжал по обичайния за него начин, този миг би отлетял като духа на Пеле, отминаващ човека, когото не счита достоен за своето предупреждение. Но личният бог на Хоксуърт бе седнал тежко на рамото му и той не каза нищо, така че синът му продължи: — И ти, татко, и твоят баща, и целите ви поколения сте се заседавали до късно тук, гледали сте надолу към Хонолулу и сте мечтали да го държите в ръцете си. Всеки трамвай по улиците и всяка влизаща в пристанището лодка са се движели по ваша команда. Аз високо ценя това. То е благородно, цивилизоващо призвание. Понякога съм се виждал във въображението си как водя подобен живот. Но тези картини винаги са отминавали бързо, татко. Просто нямам такава представа за себе си и ти ще трябва да си намериш някого, който я има. В противен случай и двамата ще претърпим провал.

— Представяш ли си изобщо своето бъдеще по някакъв начин? — тихо попита Хоксуърт от сумрачното дъно на стаята.

— О, да! — Красивото момче посочи към легналия покорно в краката им Хонолулу и за пръв път довери някому: — Аз също искам да владея този град, татко. Но желанието ми е да проникна дълбоко в сърцето му, за да разбера какво го движи. Защо китайците купуват земя, а японците не. Защо старите фамилии като нашата се женят и женят помежду си, докато накрая почти половината имат по някого, когото държат заключен в таванските стаи. Искам да зная кой в действителност притежава крайбрежието и какви унижения трябва да изтърпи човек, преди да стане адмирал в Пърл Харбър. А когато стигна до отговорите, ще напиша книга… може би много книги… и те няма да бъдат от рода на онези, които ти четеш. Ще бъдат като „Стариците“ и „Когато свалям мантията си“, за които никога не си чувал. И науча ли всичко това, напиша ли каквото съм научил, ще имам власт над Хонолулу, за каквато ти не си и мечтал. Ще имам власт над въображението му.

Той бе леко пиян и се отпусна в стола си. Баща му го наблюдава няколко минути, в които през разбунения му мозък отново и отново преминаваха откъси от прочетената книга. Накрая каза:

— Предполагам, не искаш да постъпиш в подготвителното училище?

— Не, татко.

— Какво ще правиш?

— Няма да е особено трудно да вляза в Корнуол или Алабама. В понеделник ще се запиша в гимназията „Маккинли“.

Хоксуърт изстена и попита:

— Защо в „Маккинли“?

— Момчетата я наричат „Манила“, а на мен като че ли ми се иска да се запозная и с някои филипинци.

— Вече познаваш… Синът на консул Адуйо не е ли в Пунахоу?

— Искам да се запозная с истински филипинци, татко.

Хоксуърт Хейл понечи да се възпротиви, очевидно се готвеше да каже на момчето, че няма да търпи тези глупости за гимназията „Маккинли“, но докато думите се подреждаха в съзнанието му, видя своя син да се откроява подобно гравюра на бледата утринна светлина и смътният силует не бе на радикала есеист Бромли Хоксуърт, скандализирал Хаваите, а на радикала художествен критик Хоксуърт Хейл, обвинил в кражба Йейлския университет. Бащата почувства същностната връзка помежду им и преглътна укоризнените думи.

— Кажи ми само едно, Бромли. Този господин Кендърдайн… Може ли да се вярва на преценките му?

— В най-голяма степен, татко. Той не е емоционален, но при все това е зареден с вътрешен огън. Чул си, предполагам, че ще го загубим. Постъпва във флота. Казва, че със сигурност щяло да има война.

Настъпи мъчителна тишина и накрая момчето рече:

— Може би тъкмо затова искам сега да отида в „Маккинли“, татко. Вероятно не ни остава много време. — Тръгна да си ляга, но се сети, че дължи на баща си някакво извинение, защото отпечатаното на циклостил есе бе предизвикало такава буря, каквато той, авторът, не бе очаквал. — Колкото до онази твоя снимка, татко… Мисълта ми е, че ако стана писател, ще бъда добър писател. — И се заклатушка към леглото.

* * *

Футболният мач в Деня на благодарността през 1941 година бе, общо взето, повторение на класическата среща от 1938-а, „Пунахоу“ играеше срещу „Маккинли“, но този път в „Пунахоу“ участваха две от момчетата на Сакагава. Хоксуърт Хейл и неговият комитет от бивши ученици бяха останали толкова доволни от представянето на Тадао, че автоматически бяха отпуснали стипендии и на по-малките братя — таклера Минору и халф бека Шигео. Това бе причината бившият чистач на клозети Камеджиро да седи на стадиона заедно с жена си и двамата си по-големи синове (Горо бе във войнишка униформа) и да вика за „Пунахоу“. Един журналист отбеляза:

— На Хаваите става революция, щом като бръснарят Сакагава и Хоксуърт Хейл поддържат един и същи отбор.

Това малко чудо на сговорчивостта обхващаше целите Хаваи. Когато някой хлапак усетеше болка, той викаше „Итаи, итаи!“, което бе на японски. Когато дойдеше краят на работния ден, той наричаше това „паухана“, поздравяваше приятелите си с „алоха“, опитваше се да се пази от „пиликиа“ и правеше комплименти на момичетата, казвайки „хумалимали“ — все хавайски думи. Рядко ядеше бонбони, но джобовете му винаги бяха пълни със „сийд“, чудесни китайски дребни сладкиши от сушени череши или сливи, едновременно сладки и солени на вкус. След танците не си купуваше хотдог, а похапваше купичка „саймин“, японски макарони със скара. Или си вземаше чоп суи. За десерт се подслаждаше с португалска маласада, сиропирана и хрущяща от захар поничка. Бе възникнала една островна общност, приела най-доброто от много култури. През онзи ден, когато „Пунахоу“ се срещна с „Маккинли“ в мач, по-вълнуващ за Хонолулу, отколкото финалната среща от първенството „Роуз Баул“ за Калифорния, Пунахоу, раят на хаолите, излезе на игрището с отбор, в който се числяха двама Сакагава, един Кий, двама Каланианаоле, един Родригес и доста Хейловци, Хюлетовци, Джандърсовци и Хоксуъртовци. Този път „Пунахоу“ победи с 27 на 6. Шигео Сакагава спечели два тъчдауна и докато вървеше към къщи по улиците на Какаако, вечните хулигани презрително му подвикваха, че бил хаолски подлизурко, но не си и помисляха да нападат братята Сакагава. Имаха си обица на ухото.

Логично бе семейство Сакагава вече да е в състояние — с помощта на стипендиите за три от момчетата — да освободи Реико чан от бръснарския салон и да й даде възможност да се запише в университета. Но тъкмо спестиха достатъчно за тази цел, и консулството от Нууану стрийт свика японската общност, за да направи едно мрачно съобщение: „Войната в Китай ни струва по-скъпо от всякога. Длъжни сме веднага да помогнем на отечеството. Много ви моля, спомнете си своите клетви пред императора“. И парите отидоха, за да помогнат на Япония да устои на китайската агресия. А пред приятелите си Горо недоумяваше: „Как е възможно агресорът да е Китай, когато Япония го е окупирала?“.

Искаше да попита баща си, но в онези дни на изпитание в края на 1941 година Камеджиро имаше тежки проблеми, които не можеше да сподели с децата си, или по-точно с никой друг, освен с господин Ишии.

Те се появиха, когато на Хаваите бе основан комитет от американски граждани, чиято работа бе да посещават всички японци по домовете и да убеждават родителите, че трябва да пишат до Япония и да искат имената на децата им да бъдат зачеркнати от селските регистри, за да се прекрати японското им поданство. Членът на комитета, посетил семейство Сакагава веднага след Деня на благодарността, бе Хоксуърт Хейл. С помощта на Реико, която му превеждаше, той им обясни:

— Господин Сакагава, Япония е държава, която държи на двойното гражданство. Но след като петте ви хубави деца са родени тук, по закон са американци. И самите те се чувстват американци. Тъй като преди години вие сте регистрирали имената им във вашето село в Хирошима, те обаче са и японски граждани. Представете си, че войната в Европа се разрасне. Какво ще стане, ако Япония и Америка се включат в нея като противници? Синовете ви може да имат сериозни неприятности с двойното си гражданство. Уредете това, за да им ги спестите.

Петте деца се присъединиха към молбата му.

— Виж, татко — убеждаваха го те — уважаваме Япония, но ние ще бъдем американци.

Баща им не възразяваше. Кимаше. Отвръщаше на господин Хейл, че това наистина трябва да се направи, ала както винаги досега, отказваше да подпише какъвто и да било документ. Децата не го разбираха и се съгласиха с господин Хейл, когато той рече:

— Наистина не е хубаво от ваша страна да наказвате синовете си, господин Сакагава, особено като се има предвид, че трима от тях учат в Пунахоу.

Но Сакагава сан държеше на своето. Когато господин Хейл си тръгна и семейството се нахвърли върху му с аргументите си, той се почувства като в клетка. Накрая ритна един стол и изкрещя:

— Отивам някъде, където човек може да остане малко на спокойствие. — Намери господин Ишии и седна навъсено при него.

— Нашето проклятие ни настигна, стари приятелю — поде той.

— Това трябваше да се очаква рано или късно — тъжно отбеляза господин Ишии.

— Децата настояват да пиша до Хирошима и да поискам имената им да бъдат задраскани от регистрите на селото.

— Ти няма да го направиш, нали? — с надежда попита господин Ишии.

— Как бих могъл? И да опозоря всички ни?

Двамата мъже, пред прага на шестдесетте и вече с посивели коси, седяха унило и размишляваха за срамното положение, в което бяха изпаднали. В своето село Камеджиро се водеше законно женен чрез посредник за хубавото момиче Сумико, родило му пет деца, всичките надлежно регистрирани. А господин Ишии бе в законен брак с Йорико Мори, без регистрирани деца. Обаче чрез удобна и за двамата размяна Камеджиро се бе оженил за Йорико, по американски маниер, и тя бе майка на децата му. Господин Ишии се бе оженил по същия начин за Сумико и тя се бе оказала проститутка. Как да обяснят тези неща в японското консулство на Нууану стрийт? Как да обяснят това дължащо се на случая двуженство пред петте деца? И преди всичко, как да го обяснят на селските власти в Хирошима?

— Цяла Япония би се срамувала — мрачно рече господин Ишии. — Най-добре да оставим нещата както са си, Камеджиро.

— Но децата се карат с мен. Днес вкъщи дойде самият господин Хейл. Държеше документите в ръцете си.

— Разбира се, че е носел документите! Но да видиш само каква физиономия ще направи, ако се опиташ да му обясниш коя е жена ти! Камеджиро, приятелю, остави тази работа.

Ала в събота, 6 декември, господин Хейл отново дойде в къщурката и каза:

— Вие сте последният от списъка ми, който още се опъва, господин Сакагава. Моля ви, прекратете двойното гражданство на синовете си. След като Горо служи войник тук, а Тадао и Минору са в Корпуса за подготовка на запасни офицери, просто сте длъжен да го направите.

— Не мога — отвърна Камеджиро с помощта на своя преводач Горо, който бе получил за края на седмицата отпуска от Скоуфийлдската казарма.

— Не разбирам баща си — рече Горо, приглаждайки войнишката униформа, с която явно се гордееше. — Той е лоялен към Япония, но не е някой патриотар. След като си отидете, отново ще се опитам да го убедя, господин Хейл.

— Неговото упорство създава много лошо впечатление — предупреди господин Хейл. — Особено като се има предвид, че ти си във войската. Аз, разбира се, ще трябва да съобщя за това.

Горо вдигна рамене.

— Опитвали ли сте се някога да спорите с японски татко сан? Моят баща има някои смахнати фиксидеи. Но ще видя какво може да се направи.

В онази съботна вечер цялото семейство Сакагава се хвърли в ожесточена схватка по въпроса за двойното гражданство, на японски.

— Аз уважавам твоята страна, татко — започна Горо. — Не съм забравил как се спречках със свещенослужителя във връзка с връщането в Япония. Когато накрая отстъпих, наистина имах намерение да се върна. Но ти знаеш как се развиха нещата. Футболът… сега войската. Нека погледнем истината в очите, татко. Аз съм американец.

— Аз също — обади се Тадао.

Синовете не преставаха да го убеждават и накрая той рече:

— И аз искам да сте американци. Да не мислите, че не се чувствам горд, когато сложа над умивалника някоя снимка от вестника, като тази, „Четирите звезди от семейство Сакагава“? Много отдавна съм си дал сметка, че никога няма да станете японци.

— Тогава уреди да заличат имената ни от гражданските регистри в Япония.

— Не мога — повтори за стотен път той.

— По дяволите, татко, понякога ме влудяваш! — извика Горо.

Камеджиро се изправи. Погледна строго децата си и каза:

— Тук няма да се крещи. Спомнете си, че сте синове на порядъчни японци. — Те се усмириха и той добави тъжно: — Има сериозна причина, поради която не мога да направя тази промяна в регистрите.

— Но защо? — не преставаха да питат момчетата.

Препирнята продължи през цялата дълга нощ. Упоритият Камеджиро не бе в състояние да разкрие своето безсилие да предприеме нещо, защото, макар синовете му да бяха американци, той бе завинаги японец и се надяваше един ден да се върне в Хирошима. Когато пристигнеше там, щеше тихичко да обясни на приятелите си за станалата на Хаваите бъркотия, ала му бе невъзможно да направи това с писмо. Той самият не се бе научил да пише, а и не можеше да позволи друг да обяснява тези неща вместо него. Когато си легна, бе два часът сутринта и докато придърпваше завивките около раменете си, група самолетоносачи бе заела позиции на хиляда километра от Хаваите и специален отряд японски летци, мнозина от които хирошимци, се готвеха да бомбардират Пърл Харбър.

 

 

На следващата сутрин Шигео, най-младият Сакагава, стана рано и завъртя педалите на велосипеда си надолу към „Кейбъл Уайрлес“, където в неделя работеше като пощальон — разнасяше насъбралите се през нощта телеграми и онези, които идваха през деня. Първите му бяха връчени в седем и тридесет и всичките бяха адресирани до хора в района на Диамантената глава, все Хейловци и Уипъловци, които живееха в големи къщи високо над града.

Беше стигнал до Уайкики, когато чу откъм Пърл Харбър серия глухи експлозии и си помисли: „Флотът пак има учения. Какво ли трябва да означава това?“.

Обърна гръб на Пърл Харбър и продължи да върти педалите нагоре по една внушителна алея, която водеше до къщата на Хоксуърт Хейл. Докато чакаше пред вратата, погледна назад към военноморската база и видя в блясъка на утрото да се вият стълбове гъст черен дим. Последваха нови експлозии и той забеляза множество самолети, които пикираха и рязко сменяха посоката в яркосиньото небе. „Много внушително!“ — помисли си Шиг.

Отново натисна звънеца на Хейлови и след миг Хоксуърт Хейл се появи в тъмен делови костюм, с риза и вратовръзка, сякаш на такъв виден член на обществото не бе разрешено да се отпуска. Шиг забеляза, че лицето му е пребледняло и ръцете му треперят. От някакво помещение, което не можеше да види, се чуваше радио, но не се разбираше какво се говори. Преглъщайки по начин, неприсъщ на Хейловци, Хоксуърт отвори вратата с мрежа против насекоми и се обърна към звездата на единадесеторката от „Пунахоу“:

— Господи, Шиг, твоята страна е обявила война на моята!

За момент Шиг не успя да проумее казаното. Посочи към Пърл Харбър и попита:

— Вражеско нападение ли упражняват?

— Не — отвърна с глух, изплашен глас Хейл. — Япония бомбардира Хонолулу.

— Япония ли? — Шиг вдигна очи към пикиращите самолети и видя, че на местата, над които прелитат, избухват експлозии, а когато се стрелнат към планините, в небето зад тях се нанизват облачета от зенитни снаряди. — О, боже! — изстена момчето. — Какво става?

Хоксуърт държеше вратата отворена и без да обръща внимание на телеграмата, направи на Шиг знак да влезе вътре. Двамата отидоха при радиото. Говорителят редеше трескаво, като все пак се опитваше да не създава паника с гласа си: „Повтарям. Това не е военно учение. Японски самолети бомбардират Хонолулу. Повтарям. Няма шега. Това е война“.

Хоксуърт Хейл скри лице в дланите си и промърмори:

— Какъв ужас ни очаква! — После погледна момчето с умните очи, което бе само година по-голямо от собствения му син, и рече: — Ще имаш нужда от целия си кураж, синко.

Шиг отвърна:

— Отвън казахте „Твоята страна е обявила война на моята“. Вашата и моята са една и съща страна, господин Хейл. Аз съм американец.

— Извини ме, Шиг. Това е грешка, която през следващите няколко дни ще правят мнозина от нас. Господи, погледни само експлозиите! — Двамата трепнаха, когато страхотен тътен изпълни въздуха. Последва го бавно надигащ се стълб черен като катран пушек, който се понесе на талази и се заизвива над развалините в Пърл Харбър. — Свидетели сме на нещо ужасно — промърмори Хейл.

От стълбището зад гърба му се чу призрачен глас, слаб и писклив като на дете, и той направи движение, сякаш искаше да избута Шигео навън през вратата. Но преди да успее да го стори, жената от стълбите пристъпи в стаята и застана срещу съпруга си и неговия посетител. Беше госпожа Хейл, крехка и много красива за своите тридесет и осем години. Имаше светлокестенява коса и големи, разположени хоризонтално очи, които трудно се фокусираха. Носеше ефирен халат, какъвто Шиг никога преди не бе виждал, освен на кино, и се движеше несигурно.

— Какъв е този страхотен шум, който се чува, Хоксуърт? — попита тя.

— Не биваше да слизаш тук, Малама — смъмри я съпругът й.

— Но аз чух, че се стреля — тихо заобяснява тя — и си помислих, че може да си изпаднал в беда.

В този момент внезапен залп на зенитните оръдия отклони един бомбардировач от курса му и той прелетя бързо над Диамантената глава, встрани от планирания си път за отстъпление. Когато минаваше над тях, Шиг и господин Хейл видяха отдолу на корпуса му червения кръг на Япония.

— По-добре си тръгвай вече — рече господин Хейл.

— Не сте се разписали за телеграмата — напомни Шиг и докато Хоксуърт вземаше телеграмата и се разписваше на квитанцията, жена му се понесе като призрак към вратата и погледна към Пърл Харбър, където бомбите продължаваха да избухват.

— Ахххххх! — нададе тя странен гърлен вик. — Има война и синът ми ще бъде убит! — Метна прозрачните ръкави на робата върху лицето си и изтича разплакана при своя съпруг. — Война е и Бромли няма да се върне жив!

Хейл прегърна жена си с дясната ръка, а с лявата подаде разписката и сграбчи Шигео за рамото.

— Не бива да говориш за това — рече той.

— Няма — обеща Шигео, без да му е много ясно какво точно се очакваше да запази в тайна.

 

 

Същата сутрин Камеджиро бе станал в шест часа и бе отишъл в бръснарския салон да дезинфекцира още веднъж всичко, защото част от успеха му се дължеше на неговата мания за чистота. Вече се бе върнал и чакаше закуската си. Жена му Йорико я приготвяше спокойно, тъй като никога не се занимаваше с прането на клиентите в неделя и вече бе нахранила Шигео. Горо се възползваше от отпуската да поспи до късно, но Тадао, който бе в Корпуса за подготовка на запасни офицери при университета, се бе надигнал. Реико чан бе облечена и готова да потегли за утринната служба в един японски храм в Моилиили. Минору, който беше на деветнадесет години и вече тренираше баскетбол в „Пунахоу“, също бе още в леглото.

Пръв разбра какво става Горо. Когато бомбите започнаха да падат, той излетя от леглото, втурна се по гащета на двора и се развика:

— Това не е игра. Някой ни е обявил война! — Изтича при радиото, което бе сглобил сам, и чу официалното потвърждение на своите опасения: „Вражески самолети от неизвестен произход бомбардират Пърл Харбър и Хикъм Фийлд.“ Обърна се към родителите си и каза на японски: — Мисля, че Япония ни е обявила война.

Пътят за отстъпление на бомбардировачите, които атакуваха източната част на Пърл Харбър, минаваше над Какаако и сега те прелитаха триумфално над главите им. Семейство Сакагава се скупчи на своята миниатюрна тревна площ, заобиколена отвсякъде с цветя, и се загледа нагоре в яркочервеното изгряващо слънце на Япония. Щом врагът бе идентифициран, Горо извика:

— Тад! Най-добре веднага да се явим в частите си! — Бързо се пъхна във войнишката униформа и замина на автостоп за Скоуфийлдската казарма. Тадао и Минору облякоха униформите от Корпуса за подготовка на запасни офицери, Тадао се яви в университета, а Минору в Пунахоу. Но преди да тръгнат, момчетата се поклониха церемониално пред смутения си баща.

Краката на Камеджиро се подкосиха от тези внезапни събития. Объркан и зашеметен, той седна на стъпалата пред къщурката и отправи поглед към небето, към оттеглящите се японски самолети и преследващите ги облачета от противовъздушната стрелба. Три пъти видя над главата му да се стрелка червеното слънце на неговата родина и веднъж — злата муцуна на нисколетящ японски изтребител, бълващ картечен огън в залива без особен ефект. Опита да се съсредоточи върху онова, което ставаше, и върху бързината, с която синовете му потеглиха да се присъединят към американската армия, но не позволи на зараждащите се в съзнанието му мисли да се оформят в думи. Япония трябва да е била в голяма опасност, за да извърши такова нещо. Момчетата трябва да са имали големи неприятности, щом веднага тръгнаха да защитават Америка. По-далеч от това не смееше да стигне.

В единадесет часа сутринта същата неделя група от четирима тайни полицаи, въоръжени и с черна камионетка, която ги чакаше на Какаако стрийт, нахлуха в дома на Сакагава и арестуваха Камеджиро.

— Сакагава — каза единият, който говореше японски — отдавна те наблюдаваме. Ти си пиротехник и трябва да отидеш в концентрационен лагер.

— Чакайте! — запротестира Реико. — Чували сте за момчетата Сакагава. От Пунахоу. Какви са тези приказки за концентрационен лагер?

— Той е пиротехник, госпожице Сакагава. Давал е пари за Япония. И е отказал да ви освободи от японско гражданство. Трябва да бъде затворен. — Експедитивните полицаи натикаха объркания Камеджиро в камионетката и потеглиха да арестуват други заподозрени в подмолна дейност.

В единадесет и тридесет Шигео пристигна на своето колело от „Кейбъл Уайрлес“ да сподели със семейството ужасяващите неща, които бе видял, но не успя, защото съобщението на Реико, че баща им е откаран в концентрационен лагер, го зашемети. Това наистина беше война, а той и всички останали японци моментално бяха въвлечени в нея.

— Не е възможно татко да е правил нещо лошо, нали?

Братът и сестрата се спогледаха и Шигео бе този, който даде израз на общите им съмнения:

— От друга страна, преди кръстосваше улиците всяка нощ.

— Шигео! — извика Реико чан. — Това е недостойно!

— Само се опитвам да мисля като ФБР — заоправдава се Шиг.

Двамата се разстроиха още повече, когато в крайно възбудено състояние дотича господин Ишии и съобщи следната новина:

— Японската армия дебаркира в другия край на острова. Вече са завзели Мауи и Кауаи.

— Това е невъзможно! — извика Шигео. — Тази сутрин обиколих цял Хонолулу и не чух нищо такова.

— Ще видите! — увери ги пъргавото дребно човече. — До утре вечер Япония ще завладее всичко!

За изненада на младите хора, господин Ишии несъмнено изглеждаше вдъхновен от тази перспектива и Шигео го хвана за рамото.

— Внимавайте какво приказвате, господин Ишии. ФБР току-що арестува татко.

— След като японците победят, той ще бъде герой! — възкликна дребното човече. — Сега всички, които се присмиват на японците, ще започнат да се държат прилично. Само гледайте какво ще стане, когато войските влязат в Хонолулу! — Той размаха предупредително показалец срещу тях и отново хукна по улицата.

— Мисля, че не е с всичкия си — тъжно каза Шигео, загледан подир отдалечаващия се клюкар на японската общност.

Малко след като господин Ишии зави зад ъгъла, през Какаако мина патрул, който обявяваше с мегафон: „Всички японци са под домашен арест. Не напускайте къщите си. Повтарям. Не напускайте къщите си“.

Шигео се приближи до полицаите и каза:

— Аз съм неделният пощальон на „Кейбъл Уайрлес“.

Последва моментно колебание, след което патрулът взе решение, каквото този ден щеше да се взема доста пъти на Хаваите: всички японци са шпиони и всички са нелоялни, те трябва да бъдат държани под домашен арест, обаче точно този японец го познаваме и работата, която върши, е много важна, затова ще направим за него едно изключение. Полицаите погледнаха велосипеда на Шиг с неговата ясна маркировка и един от тях се взря в момчето:

— Ти не играеше ли за „Пунахоу“?

— Да — отвърна Шиг.

— Ти си добро момче. Върви.

— Нямате ли някакъв пропуск, който да използвам? — попита Шиг. — Не ми се иска да стрелят по мен.

— Разбира се. Вземи това.

В два часа следобед Шиг се яви в службата си за четвъртия наръч телеграми и му бе дадена една за генерал Ланзинг Хомър. Момчето знаеше, че генералът живее в самия край на маршрута му, и пъхна телеграмата най-отдолу под купчината. Тъй като пътят му минаваше през западната част на Хонолулу, по посока на Пърл Харбър, то се натъкна на пораженията и разбра по-добре от повечето хора какво се бе случило и какво още имаше да става. От верандата на една къща, където достави телеграма, видя самото пристанище на Пърл Харбър, видя бомбардираните кораби, легнали на една страна край кейовете и бълващи пламъци. Човекът, комуто бе предал телеграмата, рече:

— Проклетите джапанки улучиха всичко, в което се мереха. Във вестниците пишеше, че не можели да карат самолети, защото били кривогледи. Е, ако питат мен, по-добре и ние да си намерим някой и друг кривоглед пилот. Както и зенитчици. Стоях на тази тераса цели три часа и не забелязах нашите хора да свалят нито един японски самолет. Ти какво мислиш за това?

— Искате да кажете, че всичките са се измъкнали, така ли?

— До последното копеле.

— Някаква маймуна ми разправяше, че японците вече били дебаркирали — рече Шит.

— Никога няма да успеят — отвърна човекът. — Засега са ударили само флота, който и без това представлява банда безделници. Ако се опитат да дебаркират, тогава вече ще налетят на пехотинците. Те са по-друга работа. Двама от синовете ми са в армията. Много жилави момчета. Ти имаш ли някой близък в униформа?

— Двама братя.

— Надявам се, в пехотата?

— Да. И те са доста яки.

— Не вярвам жълтите копелета да успеят — рече човекът и отвори телеграмата.

В четири часа и тридесет и една минути през този ужасяващ следобед Шигео Сакагава стигна края на своя маршрут и завъртя педалите на служебния велосипед по дългата алея, която водеше нагоре към резиденцията на генерал Хомър. Пребледнелият военачалник взе телеграмата и надраска с молив името си напреки на квитанцията. Неговото командване беше на практика унищожено. Островите, които би трябвало да защитава, бяха изоставени на произвола на противника. Безнаказано бе разгромен дори собственият му щаб. А като капак на целия този провал бе принуден да получава и телеграми от Вашингтон. Но специално тази бе повече, отколкото можеше да понесе. Той я прочете, изруга, смачка я и я захвърли на пода. Тя бавно се разгъна и Шиг успя да зърне, че е от военното министерство. То предупреждаваше генерал Хомър, че въз основа на донесения от секретни източници във Вашингтон допускат възможността Япония да извърши нападение над Пърл Харбър. При всичките системи за незабавно оповестяване, с които разполагаше, правителството би могло да предаде съобщението навреме и да предотврати погрома, но то бе изпратило тази най-спешна за момента телеграма по обичайния търговски телеграф. Тя пристигна с десет часа закъснение, доставена с велосипед от едно японско момче.

 

 

Америка не отговори на Горо и Тадао със същата готовност да приеме услугите им, с каквато те се втурнаха да й ги предложат. 298 пехотен полк от Скоуфийлдската казарма, в който се яви Горо, бе съставен главно от редници и сержанти японци, командвани от офицери не японци, и тъкмо тази част бе изпратена да разчисти пораженията в Хикъм Фийлд, където японските бомби бяха унищожили десетки американски самолети. Когато хората от авиационния корпус видяха на разрушената писта да нахлува цял камион местни японски момчета, те закрещяха „Нападат ни!“ и някои от изплашените часови започнаха да стрелят.

— Престанете! — викаха им войниците от 298 полк. — Ние сме американци!

През трите кризисни дни след това частта положи изключителни усилия, работи по осемнадесет, двадесет часа на денонощие, за да стане летището използваемо. „Най-добрият екип на острова — рапортува с възхищение един хаол с по-висок чин. — Няма никакво съмнение на чия страна са.“

Но през нощта на 10 декември служител от генералния щаб в Хонолулу получи съобщение от Калифорния, в което се изтъкваше, че там действали най-енергично за арестуването на всички престъпни елементи от японски произход. И някой от старшите офицери натисна копчето на паниката. В тихите часове преди разсъмване три роти благонадеждни хаолски бойци, допълнително въоръжени с картечници, бяха изпратени да изпълнят една от най-нелепите задачи през тази война. Първият войник от 298 полк, надникнал от палатката още с пукването на зората, бе Горо Сакагава, който извика:

— Господи! Обкръжени сме!

Другарите му се измъкнаха от спалните чували и тръгнаха да излизат на плаца, но строг и безличен метален глас ги изкомандва по мегафона:

— Японски войници! Слушайте внимателно. Останете, където сте. Не правете никакво погрешно движение. Към вас отвсякъде са насочени пушки. Стойте на място!

После друг глас извика:

— Японски войници, искам да излъчите по един на всеки десет, който да излезе навън. Бързо!

Само по гащета, Горо изскочи от своята палатка на все по-ярката светлина на утрото. Гласът продължи:

— Японски войници, които сте в палатките, подайте навън пушките, пистолетите и гранатите си! Бързо! Вие отвън, съберете оръжието!

Това бе сторено и гласът изкомандва:

— Ако в този лагер има войници, които не са японци, да излязат веднага! Давам ви пет минути. Бързо!

Младежи, които не се решаваха да погледнат японските си приятели в очите, затътриха крака навън и когато петте минути изтекоха, в палатките бяха останали само смутените японски момчета.

— Означава ли това затворнически лагер? — прошепна едно.

— Кой знае? — вдигна рамене другарят му.

Не се наложи да чакат дълго, за да разберат какво ги очаква.

— Строй се тук отвън! — заповяда металическият глас. — Както сте! Както сте! — И когато обърканите войници се подредиха, полковникът, който бе говорил пръв, ги осведоми: — Вашето обезоръжаване е една превантивна мярка. Ние не знаем на кое място ще се опитат да ни атакуват повторно вашите съотечественици и не можем да поставяме в опасност тила си, като ви позволим да се движите между нас с оръжие. Ще останете зад тази ограда от бодлива тел до получаването на по-нататъшни разпореждания. На моите хора е дадена една-единствена проста заповед: „Ако някой японец пристъпи вън от заграждението, стреляйте!“.

В продължение на три унизителни дни, изпълнени със слухове и страх, японските войничета от 298 полк гледаха в дулата на картечниците. После охраната им бе отслабена и им бе казано:

— Ще ви бъде дадена възможност да поддържате в ред отходните места, да белите картофи и да се грижите за чистотата. Но никога повече няма да пипате пушки. А сега се захващайте! — Това реши въпроса на Горо, който премина на постоянно дежурство в клозетите.

 

 

Когато на 7 декември Тадао напусна дома си, измина целия път до университета тичешком. Неговата част от Корпуса за подготовка на запасни офицери вече бе сформирала група от живеещите в общежитието и той пристигна останал без дъх, тъкмо навреме, за да тръгне с тях срещу парашутния десант, който, както им бе съобщено, бил осъществен северно от Диамантената глава. Разбира се, там не се бяха приземили никакви неприятелски парашутисти, но главният щаб бе пропуснал да уведоми за това Корпуса и момчетата патрулираха в своите райони без смяна цели четири дни. Японските семейства от околността им носеха оризови топки с пъхнати вътре солени сливи от туршия и студентите не напускаха дори за миг самотните си постове.

На това тихо дежурство Тадао Сакагава категорично реши как ще постъпи, ако откъм височината срещу него се зададат войници от японската императорска армия. „Ще стрелям — каза си просто той. — Те ще са врагът и аз ще стрелям.“

Минору Сакагава от Корпуса за подготовка на запасни офицери в Пунахоу стигна до същото заключение на поста си до водния резервоар — „Ще стрелям!“. През тези яростни, болезнени дни на Хаваите около четиринадесет хиляди млади американци от японски произход, достигнали възрастта да служат войници, водеха вътрешна борба около същия труден въпрос и всички в крайна сметка си отговаряха: „Очевидно е, че те са ни врагове, следователно няма съмнение, че ще стрелям“.

После, след няколко седмици отлична служба, на всички японски момчета от Корпуса за подготовка на запасни офицери бе казано най-спокойно:

— За вас няма повече място в нашата част. Върнете униформите.

Не им бе посочена никаква причина, никаква алтернатива, така че Тадао и Минору върнаха трудно заслужените си американски униформи и на следващия ден се появиха в цивилно облекло. Хаолски войник от Арканзас ги видя да вървят по улицата и им се присмя:

— Защо вие, жълти копелета, не носите същата униформа като мен? От къде на къде ще съм длъжен да се сражавам, за да защитавам типове с дръпнати очи като вас?

Минору, якият таклер от Пунахоу, бе винаги готов да се сбие и застана пред момчето от Арканзас, но по-кроткият по нрав Тадао го хвана за ръката и го помъкна след себе си.

— Ако посегнеш на войник, ще те линчуват.

— Ще го понеса — промърмори Минору — а после някой ще си изпати.

Но още същия ден им предстоеше да разберат колко много неща ще трябва да понасят. Когато се връщаха от щаба на Корпуса за подготовка на запасни офицери, където молбите им за възстановяване на служба бяха отхвърлени, видяха майка си в обичайните черно кимоно и сламени сандали да влачи по селски крака през Какаако с насочени навътре пръсти и превито напред тяло. Минору трябваше да признае, че видът й бе крайно чуждестранен, та не бе учуден, когато се насъбра тълпа и хората започнаха да й крещят думи, които тя не разбираше: че не искали по улиците на Хонолулу никакви японци с техните дръпнати очи и кирливи кимона. Преди момчетата да стигнат до майка си, хулигани вече бяха взели да дърпат дрехата й.

— Защо не носиш обувки както всички порядъчни американци? — ревяха те. Притиснаха я в един ъгъл, без тя изобщо да разбира какво става, а един едър мъж неспирно риташе дразнещите го зори.

— Свали ги, мътните те взели! Свали ги!

Минору и Тадао светкавично се хвърлиха в тълпата да защитят майка си, няколко запалянковци ги познаха и извикаха:

— Това са братята Сакагава!

Инцидентът завърши без повече неприятности, но Тадао, който бе дипломат, прошепна на ужасената жена:

— Събуй си сандалите. Те са причината за гнева им.

Тя безмълвно ги изрита от краката си и тълпата посрещна това с радостни викове. По пътя към къщи Тадао я предупреди:

— Трябва да престанеш да излизаш пред хората облечена в кимоно.

— И си купи някакви обувки! — сопна й се Минору. Както всички момчета на неговата възраст, и той не можеше да проумее защо родителите му не се отказват от старите си привички.

През следващите дни Минору и Тадао бяха подлагани на непрекъснати изпитания. Родени в Америка, те по закон бяха американски граждани, дори имаха право да бъдат избирани за президенти. Но също така бяха и японци, затова търпяха унижения, по-тежки дори от онези, на които биваха подлагани чужденците. Няколко пъти ги заплашваха пияни войници и благоразумието им подсказваше да не се шляят по улиците. Така или иначе, враждебността срещу японците стана още по-голяма, когато, потресени от пълното поражение на местните военни, Хаваите започнаха да се хващат за всяко логично обяснение, което им се предлагаше.

— Не можете да ме убедите, че джапанките биха успели да унищожат нашите кораби, ако местните жълтури не са ги снабдявали с шпионска информация — крещеше някакъв мъж в един бар.

— Аз зная с положителност, че работниците в „Малама Шугър“ са изрязвали стрелки в нивите със захарна тръстика, за да посочат на японските летци пътя за Пърл Харбър — твърдеше един надзирател.

А след като инспектира пораженията, самият министър на флота честно призна пред пресата:

— Хаваите станаха жертва на най-ефективно работилата пета колона през тази война, като се изключи Норвегия.

Затова не бе никак чудно, че много японци бяха арестувани и хвърлени в набързо импровизирани затвори, след което все още оставените на свобода с готовност вярваха на слуховете, че всички японци на Хаваите ще бъдат интернирани в палатки на Молокай. Но когато затворите се препълниха и в пристанището наистина се появиха кораби, за да откарат арестуваните в концентрационни лагери в Невада, се случи нещо необикновено, нещо, което повече от всичко помогна да се затворят причинените от нападението върху Пърл Харбър рани. Хоксуърт Хейл, госпожа Хюлет Джандърс, госпожа Джон Уипъл Хоксуърт и една неомъжена библиотекарка на име Лусинда Уипъл тръгнаха поотделно, не в резултат на някаква съгласувана акция, да обикалят затворите, където държаха японците. Разрешаваха им да влизат, защото бяха изтъкнати граждани на хавайското общество. Те минаваха по коридорите и казваха на надзирателите:

— Познавам добре този човек. Пуснете го да си върви.

Госпожа Хюлет Джандърс стигна дори дотам, че взе със себе си и своя съпруг, големия Хюи, издокаран във флотската си униформа, и той също посочи пет-шестима примерни граждани, които познаваше от години.

— Смешно е тези хора да се държат в концентрационен лагер. Те са не по-малко добри американци от мен.

— Ще гарантирате ли за тях, ако ги освободим? — попитаха го хората от ФБР.

— Да гарантирам за Ичиро Огава ли? Ще се чувствам горд да гарантирам за него. Хайде, излизай оттук, Ичиро. Върви да си гледаш работата.

Около триста изтъкнати граждани от японски произход бяха освободени от затвора благодарение инициативата на мисионерските потомци. Не че толкова им харесваха японците или че се бояха от императорска Япония по-малко от останалите. Като християни те просто не можеха да стоят със скръстени ръце и да гледат как се малтретират невинни хора. В Калифорния, където въображаемата опасност от неприятности, причинени от потенциални членове на петата колона, бе нищожна в сравнение с реалната, която бе възможно да съществува на Хаваите, бяха взети жестоки и безсмислени мерки и те щяха да останат завинаги едно срамно петно за Америка. Изселваха се изключително честни и патриотични семейства, разграбваше се личното им имущество, поставяха ги под непрекъснато наблюдение и потъпкваха гордостта им на пълноправни американски граждани. На Хаваите подобни неща не се случиха. Мъже като Хоксуърт Хейл и Хюлет Джандърс не допуснаха това. Жени като госпожа Уипъл и госпожа Хоксуърт лично обикаляха затворите, за да защитят невинните.

Но когато Хоксуърт Хейл стигна до килията, в която бе затворен Камеджиро Сакагава, възникна един по-сложен морален проблем, защото в началото Хейл не бе готов да се закълне пред хората от ФБР: „Сигурен съм, че този мъж е невинен“. Хейл знаеше следното: Камеджиро бе известен пиротехник, който бе имал неприятности по време на стачката в „Малама Шугър“. Той твърдоглаво бе отказал да прекрати японското гражданство на децата си. Няколко години преди нападението над Пърл Харбър бе кръстосвал нощем цял Хонолулу. А сега имаше бръснарски салон и използваше собствената си дъщеря, за да привлича вътре моряци и войници. Това бяха минусите му. Но на Хейл бе известен и един друг факт: между всичките японски момчета в Хонолулу нямаше по-добри американци от синовете на Камеджиро. Ето защо, вместо да отмине килията, се спря и помоли да му бъде разрешено да поговори със Сакагава. Когато отключиха, той седна при Камеджиро и каза на преводача да го попита:

— Господин Сакагава, защо не ми разрешихте да прекратя двойното гражданство на синовете ви?

В очите на Камеджиро се появи предишният упорит блясък, но си даде сметка, че ако не признае истината, може никога повече да не види момчетата си, омекна и рече:

— Ще обещаете ли да не казвате нито дума на синовете ми?

— Да — отвърна Хейл, защото и той имаше семейни проблеми. Заръча на преводача да предаде, че обещава.

— Съпругата ми и аз не сме женени — поде Камеджиро.

— Но аз видях брачното ви свидетелство! — прекъсна го Хейл.

— Да, в Америка сме женени, ала това не се брои — заобяснява Камеджиро. — Когато изпратих снимка, за да ми намерят булка от префектура Хирошима, там са избрали едно момиче и са ме оженили за него по японските обичаи. Нейното име е вписано в регистъра на селото като моя съпруга.

— В какво се състои проблемът тогава? — недоумяваше Хейл.

Камеджиро се изчерви заради това старо прегрешение и обясни:

— Ами когато тя пристигна тук, аз не я харесах, а имаше и още един човек, който не хареса жена си.

— И сте си ги разменили? — попита Хейл. На устните му се появи усмивка. Всичко изглеждаше съвсем просто.

— Да. Във всяка от двете страни съм женен за различна жена.

— Но, разбира се, истинската ти родина е тук и само тукашният ти брак е валиден — рече Хейл.

— Не — търпеливо го поправи Камеджиро. — Япония е истинската ми родина и аз бих се срамувал, ако в селото ми научат какво лошо нещо съм извършил.

Хейл бе впечатлен колко откровено защитаваше Япония този човек, дори и при мъчителните обстоятелства в момента, и каза снизходително:

— Според мен това едва ли ще е от значение след толкова много време.

— Ах, напротив! — възрази Камеджиро и неговите думи докоснаха една трептяща струна в съзнанието на Хейл. — Защото жената, която получих при тази размяна, излезе най-добрата съпруга, каквато един мъж може да си пожелае. Но жената, която отстъпих на приятеля си, се оказа наистина много лоша, неговият живот бе съсипан и аз трябваше да гледам всичко това отстрани. Моето щастие е изградено за негова сметка и не бих си позволил да направя нищо, с което да го нараня допълнително. Поне в нашето село още смятат, че той е един достоен за уважение човек, и аз ще оставя нещата както са си.

Хейл стисна юмруци и се замисли за собствената си реакция на точно същите проблеми и за своето твърдо решение, независимо от натиска на приятелите, жена му Малама да остане с него, въпреки че умът й отдавна бе прекрачил границите, отвъд които бе прието хората да се настаняват в лудница. И в този миг на обич към съпругата си и страхове за съдбата на сина си през тази война почувства голяма близост със седналия срещу него дребен кривокрак японец.

— Този определено може да бъде освободен — каза той на хората от ФБР.

И Камеджиро се върна при семейството си.

Естествено, когато по-късно градинарят Ичиро Огава, спасен от интерниране благодарение на Хюлет Джандърс, започна да настоява плащаната му от Джандърс надница долар и четиридесет цента да бъде повишена, големият Хюи подскочи като ужилен и обвини дребния японец в липса на патриотизъм, задето иска повишение в такъв критичен момент от американската история.

— Аз непрекъснато мисля за твоето благополучие, Ичиро — обясни му Хюи. — Остави тези неща на мен.

— Но вече не мога да живея с долар и четирийсет на ден. Военни разходи.

— Да не би да ме заплашваш? — избухна Джандърс.

— Трябват ми повече пари — не отстъпваше Ичиро.

Веднага след като японецът си излезе, Джандърс се обади на службата за сигурност в Пърл Харбър.

— Лемюъл — изсъска той — имам тук един работник, в чиято лоялност силно се съмнявам. Мисля, че трябва незабавно да бъде откаран.

— Как е името му?

— Ичиро Огава, истински размирник.

Още същата нощ Огава изчезна, бе въдворен в концентрационен лагер на континента, след което агитацията за повишаване на заплащането секна.

* * *

Никой от живеещите на Хаваите не успя да избегне последствията от нападението над Пърл Харбър, но сутринта на 8 декември хората практически нямаха и най-бледа представа за промените, които ги очакваха. Например, за своя изненада, безцеремонният Хюлет Джандърс стана направо капитан от флота, комуто бе поверен контролът върху пристанищните съоръжения. Носеше скъпа униформа в цвят каки, златните му нашивки бяха между най-красивите в Пасифика, а накрая бе удостоен и с почетна грамота от президента за това, че е изпразнил пристанището и го е държал на разположение за нуждите на военните.

Събитията свариха съпругата на Джон Уипъл Хюлет на континента и се наложи тя да остане там три години. Деветнадесет от потомците на стария морски капитан от Ню Бедфорд Рейфър Хоксуърт облякоха военната униформа, включително и две момичета, които постъпиха в женските резервни поделения на флота. От друга страна, цели девет потомки на доктор Джон Уипъл се омъжиха за морски офицери, с които се бяха запознали в Хонолулу.

Разбира се, последствията бяха най-драматични за семейство Сакагава, но ще се спра на тях по-късно, тъй като е важно да се разбере как благодарение на войната членовете на това голямо семейство японски заселници се превърнаха в пълноправни американци. Ирония на съдбата бе, че години наред много от местните японци бяха молили за американско гражданство, без да постигнат нищо, доброто поведение не бе им помогнало ни най-малко, а след като императорските войски разрушиха Пърл Харбър и убиха повече от 4000 човека, веднага им бе дадено всичко, към което се бяха стремили. Но, както вече казах, бих искал да отложа тази смешна история за по-нататък.

Освен за семейство Сакагава ужасните бомбардировки и поражението имаха изключително сериозни последствия и за разрасналата се фамилия Кий. Два дни след нападението Нюк Цин, тогава на деветдесет и четири години, бе изведена от внука си Хонконг на обиколка из града и когато видя объркването, в което бяха изпаднали белите граждани на Хонолулу, тя предусети, че следващата половин година ще предостави на рода Кий съдбоносна възможност за материален просперитет и че ако изпуснат този рядък шанс, няма да заслужават никой повече да се съобразява с тях.

Същата вечер Нюк Цин свика синовете и по-способните от внуците си и когато неугледната й къщичка в Нууану се препълни и затъмнителните завеси бяха спуснати, тя поде:

— В цял Хонолулу хаолите се готвят да бягат. Азия, мислиш ли, че японците ще окупират Хаваите?

— Не.

— Защо бягат тогава хаолите?

— Може да са по-добре информирани от мен — отвърна предпазливият Азия.

— Ще се върнат ли японските самолети? — не отстъпваше Нюк Цин.

— Чух, че нашите летища при Уилър и Хикъм били разрушени — осведоми ги Азия — но един морски офицер каза в ресторанта, че дори и при това положение следващия път ще прогоним вражеските самолети.

Нюк Цин мисли известно време, притисна своите сбръчкани ръце към хлътналите си бузи, после ги прокара назад по почти напълно оплешивялата глава.

— Хонконг, ти как смяташ, ще се върнат ли японците?

— Може и да се опитат, но според мен едва ли ще успеят.

— Мислите ли, че е безопасно да заложим на Хонолулу? — попита Нюк Цин. — С други думи, японците ще бъдат ли държани настрани от града?

— Да — отвърна Азия.

— Има ли значение? — обади се Хонконг. Той беше на четиридесет и осем години, корав, честен човек, научен от баща си, адвоката Африка Кий, на всичките номера за оцеляване. След като му бе отказано елитното образование в Пунахоу, което би смекчило маниера му, бе възприел от баща си безпогрешен усет за опасността. Все още не беше много известен на Хаваите, понеже с удоволствие разрешаваше на именитите си чичовци да се представят пред обществеността като привидни водачи на големия клан Кий, но Нюк Цин, която дърпаше всички конци, знаеше, че в негово лице има наследник не по-малко умен и трудолюбив от нея самата. Ето защо, когато той каза „Има ли значение?“, тя се заслуша.

— Ако Япония завземе Хаваите — започна Хонконг — като влиятелни китайци, ние всички ще бъдем екзекутирани. Значи не трябва да мислим за тази възможност. ФБР няма да ни разреши да избягаме на континента, така че е излишно да мислим и за това. Принудени сме да стоим, където сме, да се молим японците да не победят и да работим по-усърдно от всякога.

Нюк Цин го изслуша, после отпусна своите тънки ръце в скута.

— Нашето щастие е в нещастието ни — прошепна тя. — Ние не можем да избягаме, но хаолите могат. Те ще бягат като изплашени зайци с всеки кораб. А щом си отидат, на мястото им ще дойдат войници и моряци с много пари. И когато пристигнат, ние ще бъдем тук. Тази война ще продължи дълго и ако сме достатъчно трудолюбиви, родът ни би могъл да стане по-силен от всякога.

— С какво да се захванем? — попита Азия.

— С недвижими имоти — отвърна Нюк Цин с невероятната решителност на хакка, за която притежаваната земя никога не е достатъчна. — Когато изплашените хаоли заминат, ние трябва да купим всичките имоти, които ще изоставят.

— Нямаме достатъчно пари, за да направим това — възрази Хонконг.

— Прощавайте — извини се Нюк Цин — не се изразих правилно. Разбира се, че не можем да си позволим да ги купим. Но можем да внесем малки депозити и да обещаем, че ще дадем останалото по-нататък. После ще експлоатираме имотите и ще печелим пари, за да изплатим дълговете си.

— Но откъде ще вземем необходимия капитал, за да започнем? — недоумяваше Хонконг.

— Ще вложим всеки цент, който притежаваме — отвърна Нюк Цин. — Азия, заеми се с това. Превръщай всичко в пари. Трябва да поемем магазините на Хоутел стрийт, защото моряците ще идват там. Хвани на работа всичките ни момичета. Австралия, твоите внучки не могат ли да отворят павилион за хотдог в Уайкики?

Семейният съвет изработи планове как да прибере всяка заблудена пара от разхождащите се военни, но най-важните тактически въпроси тепърва щяха да се обсъждат.

— Утре сутринта всеки мъж, който е годен за работа, да се яви в Пърл Харбър — разпореди се Нюк Цин. — Ако корабостроителниците са толкова пострадали, както разправят, ще има нужда от много хора. Ще ги е страх да назначават японци и нашите ще получат добри служби. Но всеки спечелен цент да бъде даван на Азия.

Семейството се съгласи, че това е правилният начин на действие, и Нюк Цин се обърна към Хонконг:

— Твоята задача ще бъде най-трудна. От теб се иска да вземаш парите, които ще набавя Азия, и да купуваш имоти. Тоест да плащаш толкова, колкото да осигуриш контрола над тях. И запомни, когато изплашените хора тръгнат да бягат, те ще приемат едва ли не всяка сума в брой, която им се предложи, и ще се надяват на съдбата да си получат останалото.

Хонконг я изслуша, после попита:

— Какви имоти да купувам, промишлени или къщи?

Въпросът предизвика спорове, но накрая Нюк Цин отсече:

— По-късно, след като войната свърши, големите пари ще са в промишлената собственост. Но преди това, когато островите започнат да се пълнят с хора, всеки ще има нужда от дом.

— Какво да правя тогава? — попита отново Хонконг.

— Купувай сега къщи, а щом започнат да постъпват парите от наемите, ги влагай в промишлена собственост — посъветва го Нюк Цин. После погледна старшите членове на фамилията и рече: — През следващите години ще ни е нужен кураж. Когато войната свърши, хората ще побързат да се върнат на Хаваите и ще кажат: „Тези проклети китайци ни окрадоха имотите“. Ще забравят, че са избягали от страх, а ние сме останали. Ала каквото и да говорят, то няма да има значение. — Тя се разсмя треперливо и ги сгълча: — Никога не съм виждала възрастни мъже толкова уплашени, като вас тази вечер. Стига да можехте, и вие бихте избягали, до един. Но за щастие ФБР няма да ви позволи. Така че всички ще трябва да останем тук и да работим.

След тази нощна среща зад затъмнените срещу бомбардировки прозорци в Хонолулу станаха три промени. Първо, доста от магазинчетата, които обслужваха военните, като им продаваха мазна храна, безалкохолни напитки и захарни пръчици, минаха в ръцете на хора от рода Кий. Те се поддържаха чисти, цените им бяха прилични и всяко носеше пари. Второ, когато започна ускореното възстановяване на пострадалата военна база в Пърл Харбър, изненадващо голям брой от инспекторите, старшите счетоводители, закупчиците и помощниците в управлението носеха фамилията Кий. Заплатите им бяха добри, работата — безупречна, а държането им — по-тихо от водата. Когато от наборните комисии питаха флота: „Да не би в Пърл Харбър да криете хора, подлежащи на мобилизация?“, военноморските сили освобождаваха със съответните извинения разни Мендонка или Гереро, но никакви Кий, защото тяхната работа там бе от първостепенно значение за войната. Трето, след като военните започнаха да докарват със самолетите си стотици цивилни съветници (а висшите чиновници пристигаха с целите си семейства), тези хора откриваха, че ако искат да наемат жилище, ще трябва да се обърнат към Хонконг Кий. Дори на генералите и адмиралите се препоръчваше: „Най-добре се посъветвайте с Хонконг“. С напредването на войната, когато на Хаваите се струпа страшно много народ, от всяка къща се вземаше тройно по-висок наем, всички магазини и заведения бяха претъпкани и само Нюк Цин и Хонконг знаеха как родът Кий незабележимо обръща спечелените пари в промишлени имоти.

* * *

Войната внесе най-дълбоки промени в живота на Хоксуърт Хейл, който бе едва четиридесет и три годишен, когато тя започна. Той, разбира се, незабавно се яви като доброволец и напомни на местните генерали за опита си от Първата световна война, но те му отговориха, че е крайно необходим на компанията „Хоксуърт и Хейл“, много от дейностите, на която бяха обвързани с нуждите на войската. Поради тази причина не му бе разрешено да влезе в армията. По-късно, когато научи, че група бивши студенти на Йейл сформират екипаж за подводница, той положи всички усилия да се включи в него, смятайки се много подходящ за подводничар, но от флота му отвърнаха доста категорично, че хората от Йейл, за които става дума, са по-близо до възрастта на сина му, отколкото до неговата. Затова беше принуден да остане в Хонолулу, където работеше в тясно сътрудничество с адмирал Нимиц и генерал Ричардсън и даваше сериозен принос в общите усилия за спечелване на войната. Наред с другите си задължения той бе поел и длъжността началник на наборните комисии и оглавяваше ръководството на гражданската отбрана.

В това си качество Хейл бе много доволен от факта, че младите японци на Хаваите без колебание се явяваха като доброволци за военна служба. Смяташе, че своеволното отхвърляне на тези момчета от страна на армията е неоправдано, и писа до президента Рузвелт:

„Сведенията ми по въпроса са от първа ръка, сър. Японските младежи са между най-лоялните граждани на страната. Защо не се разпоредите вашите хора да сформират бойна единица, състояща се от японци, която да бъде използвана само в Европа?“

От друга страна, бе разстроен, че толкова малко китайци изявяват желание да вземат оръжието и да защитават Америка.

— Щом като не се явяват доброволно — разбесня се един ден той — ще заповядам на наборните комисии да ги изкарат с калиев цианид. Къде са се изпокрили? — Накара цивилните власти да проучат въпроса и разбра, че повечето са в Пърл Харбър. Попита адмирал Нимиц:

— Да не би да твърдите, че военното строителство не може да мине без всичките тези момчета? — И беше изненадан, когато Нимиц се запозна със случая и заяви категорично:

— Да. Там са ни необходими хора, които могат да боравят със сметачна линийка.

В началото на 1942 година от военновъздушните сили предложиха на Хоксуърт да се включи в група старши офицери, които летяха до различни острови в Южния Пасифик, за да проучват възможностите за построяване на нови самолетни писти. Той, естествено, веднага се съгласи, защото жена му имаше пристъп на депресия, по време на който не можеше да разговаря разумно, дъщеря му бе в училище на континента, а синът му — в авиацията, така че нищо не го задържаше вкъщи. С голямо удоволствие навлече униформата, в която щеше да минава за полковник.

Военният му принос в това проучвателно пътуване не бе голям, но социологическите му наблюдения бяха наистина от изключително значение. Винаги когато хидропланът се насочваше да кацне в бази като остров Джонстън или Кантон, или Нукуфетау и той съзираше през тесните прозорчета кристалните лагуни и широките пясъчни наноси около скалите, Хоксуърт си спомняше всичко, което бе писал за тропиците един от дедите му, доктор Джон Уипъл, и бе в състояние да обясни на хората от авиацията много неща. Когато стъпи за пръв път на рифовете в един атол, имаше странното усещане, че се е върнал у дома, и макар от години да не си бе спомнял факта, че отчасти е и полинезиец, древното чувство за принадлежност го заля подобно вълна. Докато хората от военновъздушните сили обикаляха подходящите за летища места, често оставаше на скалите, загледан далече в океана, дълго спотаявалите се частици от кръвта на предците заиграваха във вените му и той виждаше канута и пътешествия.

Но не това бяха дълбоките промени, за които споменах. Те започнаха, когато хидропланът кацна в залива Сува на островите Фиджи. Хоксуърт се качи на малко английско корабче и отиде на брега, за да се запознае с губернатора, истински англичанин с жена американка. В началото престоят му протичаше като всяко нормално военновременно посещение на някой остров, който скоро може да бъде завзет от врага. Но докато групата се запознаваше с положението на Фиджи, Хоксуърт Хейл започна да добива впечатления, които дълбоко го разстройваха.

— Защо индийците тук са отделени? — заинтересува се той.

— О, индийците не ги бива за нищо! — отвърна секретарят на губернатора.

— Как така? — попита Хоксуърт.

— Опитвали ли сте се някога да работите с азиатци? — отвърна на въпроса му с въпрос англичанинът.

Хейл не отговори, но когато оглеждаше нивите със захарна тръстика на Фиджи, той ги намираше точно такива, каквито бяха и на Хаваите, а там, при съвсем същите природни условия и без да създават особени неприятности, ги бяха обработвали японци. Помисли си: „На Фиджи са докарани индийци, а на Хаваите — японци, със същата цел и приблизително по същото време. Но колко различни са резултатите! Японците на Хаваите са доста добри американци. А на Фиджи индийците са абсолютни чужденци. Какво ли са сбъркали управниците?“.

— Хубавото обаче е — говореше англичанинът — че ако вие, джонитата, решите да си осигурите земя за самолетни писти, няма защо да берете грижа за мръсните индийци. Те нямат право да притежават земя.

— Защо? — учуди се Хоксуърт.

— Азиатците? Да притежават земя? — попита риторично елегантният млад човек, а Хоксуърт си каза наум: „Защо, по дяволите, да не притежават? Ако съм разбрал правилно, семейство Кий сега са собственици на половината къщи на Хаваите. А най-хубавото, което може да се случи на един японец, е да си намери парче земя и да започне да я обработва. Това го прави по-малко радикал и го държи настрана от профсъюзите“.

— Значи индийците не притежават нищо от тази земя? — попита на глас Хоксуърт.

— Не, ние забраняваме това най-строго — увери го младият човек. — Нито пък имат избирателно право, така че тук сме гарантирани от неприятности.

— Искате да кажете, че онези, които са родени в Индия, нямат право на глас, така ли? — продължи да разпитва Хоксуърт.

— Нито пък родените тук — обясни служителят и Хоксуърт си помисли: „На Хаваите нашият подход е коренно различен“.

И колкото повече се запознаваше с Фиджи, толкова по-доволен се чувстваше от начина, по който азиатците на Хаваите бяха въведени в пълноправно гражданство, без пред тях да се поставят някакви сериозни бариери. Посещават ли индийците колежи? Тук нямало колежи, а на Хаваите имаше и японците учеха в тях. Притежават ли индийците парчетата земя, върху които са кацнали тесните им магазинчета? Не, а на Хаваите китайците и японците можеха да стават собственици на каквото си поискат. Вземат ли индийците участие в гражданските управленчески структури? Не, за бога, а техните азиатски братовчеди на Хаваите вече започваха да поемат някои ресори. Назначават ли се индийци за държавни чиновници? Не, а китайците на Хаваите бяха много търсени като държавни служители.

Така, посредством обстойни съпоставки между Фиджи и Хаваите, Хоксуърт Хейл разбра, че стореното, за да се включат азиатците в живота на Хаваите, е било правилно, докато онова, което бяха направили англичаните, за да останат индийците на Фиджи угнетена и омразна част от населението, е било погрешно. Именно на Фиджи Хейл за пръв път прозря колко справедливи по принцип са били потомците на мисионерите, стигайки до извода: „На Хаваите имаме стабилна основа, върху която островите ни могат да градят своето бъдеще: японци, китайци, филипинци, бели и хавайци ще работят рамо до рамо. Но не мога да си представя как на Фиджи, с тази омраза между расите, която виждам, би се намерило някакво логично решение. — После си каза мрачно, ала с чувство за хумор: — Бога ми, следващия път, когато чуя някой японски работник от плантациите със захарна тръстика да вдига врява за профсъюзи, ще му река: «Уатанабе сан, май ще е най-добре да отидеш малко на Фиджи и да видиш как живеят индийците там». Той ще се върне в Хонолулу и още от кораба ще се развика: «Моля ви, господин Хейл, пуснете ме да сляза на брега! Искам да работя на Хаваите, тук съм си много добре»“.

Сетне, изпълнен с гордост от първокласната система, създадена от неговите деди, мисионерите, посети банкета, даван от сър Рату Салака, величествен черен вожд с дипломи от Кеймбридж и Мюнхен, и когато този потомък на голям фиджийски род се появи, облечен в традиционната лава — лава[19] на туземците, с риза и сако по западната мода, с огромни кафяви кожени обувки и с медалите за храброст, получени през Първата световна война, Хейл интуитивно почувства: „На Хаваите нямаме местни жители като този тук“.

Сър Рату Салака бе изключително информиран човек. Говореше безупречно английски, знаеше как се развиват военните действия и макар вече да бе доста над петдесетте, имаше готовност да поведе фиджийски експедиционен корпус срещу японците.

— Не забравяйте, скъпи ми приятели от военновъздушните сили — предрече той — че когато завземате острови като Гвадалканар и Бугенвил, където съм ходил на етноложки експедиции, ще ви трябват хора като мен. Тъмната ни кожа ще бъде голямо предимство при разузнаването, познаването на джунглата ще ни даде възможност да се промъкваме на такива места, до които вашите хора никога не биха проникнали, а нашата привичка да се движим тихо ще ни позволи да пропълзяваме до противниците и да ги убиваме без шум, докато другарите им си седят на десетина метра по-нататък. Щом ви потрябваме, обадете се, ние сме готови.

— Ще вземете ли със себе си и индийски войници? — попита Хейл.

При този въпрос тъмнокожият му домакин избухна в смях.

— Индийци ли? — презрително изсумтя той. — Разпространихме призив за набиране на доброволци и знаете ли колко души от нашето над стохилядно индийско население се отзоваха? Двама, и то с твърдата уговорка да не напускат Фиджи. Всъщност, ако си спомням добре, не бяха съгласни да отидат дори на друг остров от тази група. Не, господин Хейл, няма да използваме индийци. Те не се записват доброволци и ние не го очакваме от тях.

Хейл си помисли: „На Хаваите от същия брой японци биха се явили петнайсет хиляди доброволци… дори за войната срещу Япония. А тук индийците не желаят да се бият и против враг, с когото нямат никаква емоционална обвързаност“. И отново го изпълни чувство за превъзходство.

Но като изпи брендито си, сър Рату Салака отбеляза с резкия тон на английски скуайр[20], какъвто всъщност беше:

— Уверявам ви, че тук на Фиджи никак не се чувстваме горди, задето не успяхме да приобщим нашите индийски работници. Някой ден ще плащаме ужасна цена за този свой пропуск — размирици, дори може би кръвопролития — и като фиджийски вожд аз особено ясно си давам сметка каква трагедия е това. Но когато посещавам Хаваите и установявам колко зле са се отнесли там към полинезийците, как са заграбили земята им, как всичките прилични държавни служби се заемат от японци и как цялата култура на един велик народ е разрушена, се виждам принуден да кажа, че макар нашите индийци да не са в завидното положение на вашите японци, ние, фиджийците, сме далеч по-добре от вашите хавайци. Ние сме собственици на земята си. Предполагам, че девет десети от обработваемите площи, които сте видели днес, принадлежат на фиджийци. Освен това онази част от държавната власт, която не се държи от англичаните, е под наш контрол. Днес старите традиции в живота ни са по-силни, отколкото преди петдесет години. Преуспяваме във всяко отношение и аз не мога да си представя, че ще се намери фиджиец с чувство за собствено достойнство, съзнаващ какъв рай е тук, който би се съгласил да си смени мястото с някой жалък хаваец, на когото не е оставена никаква собственост. Вие, американците, сте се отнесли ужасно с тях.

В групата се възцари мълчание и накрая Хоксуърт каза:

— Може би ще се изненадате, сър Рату, а предполагам, че и някои от господа офицерите ще се изненадат, но аз съм полухаваец и не се чувствам така, както твърдите вие.

Сър Рату беше кален стар парламентарист, който рядко оставяше магарето си в калта, затова внимателно разгледа госта и отбеляза безцеремонно:

— Ако се съди по вида ви, се натрапва изводът, че американската ви половина е значително по-преуспяла от хавайската. — След което се засмя учтиво и предложи по още едно бренди, казвайки на Хейл: — Говорим за твърде сериозни неща, господин Хейл, но според мен си заслужава човек да се замисля понякога над въпроса: в чий интерес управляват завоевателите един остров? Тук англичаните заявиха: „Ние управляваме тези острови в интерес на фиджийците“ и по този начин направиха лоша услуга, може дори да се каже, отнесоха се крайно несправедливо към индийците, които докараха тук да обработват нивите със захарна тръстика. Но на Хаваите вашите мисионери явно са рекли: „Ние управляваме в интерес на онези, които довеждаме да работят на плантациите“. И като са предоставили островите на китайците, са извършили голяма несправедливост по отношение на хавайците. Струва ми се, че ако предците ни бяха достатъчно мъдри, щяха да намерят някакво средно решение, което би задоволило всички. Но вие, господа, се отправяте на изток към Таити. Проучете този проблем и там. Ще видите, че французите не са се справили и на йота по-добре от англичаните тук или от американците на Хаваите.

На което Хейл отговори:

— На Хаваите поне никога няма да имаме гражданска война. Няма да има кръвопролития.

Сър Рату, гигант във всяко отношение, не можеше да остави подобна забележка да мине покрай ушите му, така че подхвърли:

— След няколко години няма да имате и хавайци.

И приемът приключи.

Хоксуърт Хейл напусна Фиджи с ужасно объркани чувства, но когато хидропланът достави инспектиращия екип в Американска Самоа, той бе хвърлен в още по-смущаващи размишления. Пристигна в Паго Паго[21] един ден преди насрочената дата, на която островите щяха да честват своето присъединяване към Америка, станало през 1900 година, и му бе казано, че тъй като неотдавна японска подводница обстрелвала Самоа, тази година островите държали да демонстрират своята лоялност към САЩ със специални церемонии. Ала на следващата сутрин Хейл видя, че застрашителните върхове около Паго Паго са преградили пътя на цял рояк дъждовни облаци и в момента над островите се изливаше пороен дъжд. Предположи, че празненствата ще бъдат отменени.

Но той не познаваше самоанците! На съмване местните моряци се строиха под дъжда и изстреляха салют. В осем военен оркестър с красиви униформи замарширува под звуците на „Звезди и ленти завинаги“, а към десет всички граждани, способни да се движат, се струпаха около прогизналия параден площад, на който самоанските части извършваха тържествени маневри. Сетне един огромен златистокафяв вожд с лице като изгряващо слънце и плът, достатъчна за двама, се приближи до пилона на знамето и произнесе пламенна реч на самоански, давайки израз на своята любов към Америка. Последваха го други и докато говореха, Хоксуърт Хейл започна да долавя думи, а накрая и цели изречения, които разбираше. Полинезийските слова отекнаха в паметта му и той бе завладян от дълбок душевен смут, тъй че когато оркестърът засвири „Знаме, обсипано със звезди“ и оръдието изгърмя, не чу бурните овации на тълпата.

Сравняваше видяното в Самоа с начина, по който Хаваите отбелязваха деня на своето присъединяване, и бе поразен от разликата. В Самоа кънтяха топовни изстрели; на Хаваите порядъчните хора запазваха мълчание. В Самоа тълпите ревяха възторжено; на Хаваите мнозина плачеха. В Самоа и бурите не можеха да възпрат населението, което изгаряше от желание още веднъж да види как любимият им нов флаг се развява символично над острова; а на Хаваите дори не вдигаха американското знаме, защото хавайците не бяха забравили, че присъединяването на техните острови към Америка бе постигнато посредством измама и несправедливост. При неизбежната победа на прогреса бе извършено насилие над един народ, по-малката общност бе осъдена на пълно незачитане. Понятно беше, че в Самоа полинезийците посрещат с овации деня на присъединяването, но на Хаваите не беше така.

За Хоксуърт Хейл тези размисли бяха особено мъчителни, защото човекът, осъществил анексията на Хаваите, беше собственият му прадядо Михей. В семейството непрекъснато му напомняха, че събитието е съвпаднало с неговото раждане, и приятелите обичаха да казват: „Хаваите и Хоксуърт са на една и съща възраст“, превръщайки онова, което мнозина смятаха за престъпление, в семейна шега. Но той си спомняше и своята прабаба, хавайката Малама, която му бе доверила преди смъртта си:

— Моят съпруг ме накара да присъствам на церемонията, когато бе смъкнато хавайското знаме. И знаеш ли какво направиха хаолите с това знаме, Хокеи? Нарязаха го на малки парченца и ги раздадоха на събралите се.

— Защо? — бе попитал той.

— За да си спомнят за този ден — бе отвърнала старата жена. — Но така и не разбрах защо ще искат да си го спомнят.

Имаше много хавайци, дори през 1942 година, които избягваха да разговарят с членове на семейство Хейл и отказваха да сядат на една маса с тях. Но други помнеха не непреклонния Михей, който им бе откраднал островите, а неговата майка Джеруша, която бе обичала хавайците, и те се съгласяваха да се хранят заедно с Хейловци. Сега, в Самоа, където дъждът не преставаше да се лее, Хоксуърт Хейл, потомък и на Михей, и на Джеруша, почувства как различните природи на двамата воюват за неговите симпатии и му се прииска да можеше да се направи нещо, за да бъдат премахнати несправедливостите на хавайската анексия, та и техните полинезийци да се гордеят с новия си флаг не по-малко от самоанците. Но знаеше, че това не е възможно. Отново се върна старата тъга, която го бе връхлетяла в Йейл при мисълта за откраднатата колекция на Джарвиз, и той си рече: „Кой би могъл да прецени резултатите от едно действие“. Посещението в Самоа не му доставяше радост.

 

 

Но когато стигнаха в Таити, тази Мека на южните морета, и хидропланът им кацна в малкия залив, разположен недалеч от Папеете[22], между остров Моореа и Диадемата на Таити, което определено го правеше най-живописната база за водосамолети в света, Хоксуърт Хейл отново бе изпълнен с вълнение, защото това бяха островите, от които бе дошъл неговият народ, това бе легендарната столица на моретата, по-красива, отколкото си я бе представял. Почувства се горд, че в жилите му тече кръв, водеща началото си оттук.

Разочарова се обаче от ползващите се с всемирна слава момичета на острова, тъй като малко от тях имаха зъби. Австралийските консерви и отказът от традиционната рибна храна лишаваха девойките от зъби още в пубертетна възраст, но, както отбеляза един майор от военновъздушните сили, „ако човек си пада по хубавите венци, може да си прекара страхотно на Таити“.

Интересът на Хоксуърт обаче бе насочен не към момичетата, а преди всичко към китайците. Френският губернатор изтъкна, че американците ще намерят на Таити една сигурна база, защото тук държали китайците с твърда ръка. Не им разрешавали да притежават земя, много видове бизнес били забранени за тях, валутният контрол ги шпионирал свирепо и, общо взето, били така притиснати, че те можели да бъдат спокойни, нямало да имат никакви проблеми. Хоксуърт понечи да каже: „У нас на Хаваите всяка година богатството на островите се умножава неколкократно благодарение на китайците, които обработват собствена земя и се занимават с търговия. Единственият валутен контрол е стремежът на банките ни да привлекат капиталите, които китайците държат в собствените си банки“. Но като гост си наложи да държи устата си затворена и продължи да събира впечатления.

По негово мнение на Таити щяха да бъдат горе-долу десет пъти по-добре във всяко отношение, ако не само разрешаваха на китайците да просперират, но ги и насърчаваха.

— Толкова много се говори за Таити — подхвърли той с известно разочарование на генерала, който водеше групата — но сравнете техните пътища с хавайските!

— Отчайващи — съгласи се генералът.

— Или тяхното здравеопазване, или магазините им, или храмовете.

— Доста жалки в сравнение с онова, което вие, момчета, сте изградили на Хаваите — отново се съгласи генералът.

— Къде са таитянските училища? Къде им е университетът? Ами летището, ами чистите болници? Знаете ли, генерале, колкото повече се запознавам с останалата част от Полинезия, толкова повече се впечатлявам от Хаваите.

Мислите на генерала бяха заети с други неща и на третия ден той обяви на екипа си:

— Колкото и да е невероятно, тук на Таити наистина няма място, на което да се построи самолетна писта. Но по̀ на север, изглежда, има един остров, където вероятно ще успеем да изравним някой от рифовете и да се сдобием с доста добра писта за кацане.

— Кой остров? — попита Хейл.

— Нарича се Бора Бора — отвърна генералът и рано на следващата сутрин насочи хидроплана натам.

Така Хоксуърт Хейл стана първият полухаваец, видял от въздуха острова на предците си Бора Бора. Той се откри пред очите му в ясен слънчев ден, океанските вълни се разбиваха във външния риф, а тъмният остров, от който се издигаха високите върхове със застрашителния монолитен блок базалт в средата, бе обграден от спокойната синева на лагуната. Дъхът му спря от чисто физическото удоволствие при гледката на този приказен остров, неговите дълбоко врязани заливи, бушуващия му прибой и канутата със странични поплавъци, кръжащи около мястото за кацане. Хейл си помисли: „Нищо чудно, че още помним стиховете за Бора Бора“ — и започна да декламира фрагменти от онзи откъс, който бе записал прапрадядо му Абнър Хейл:

Под ярки огнени звезди се гуши суша,

от чудни заливи прорязана, от върхове белязана,

с огърлица от рифове и водна пяна.

О, Бора Бора, остров на безшумните гребла!

О, Бора Бора, родина на великите мореплаватели!

Останалите в хидроплана също бяха възхитени от гледката, но по други причини. Тук имаше огромно пространство, на което корабите можеха да стоят на котва, при нужда цяла бойна флотилия би намерила убежище в лагуната. Но още по-важно беше, че малките островчета покрай външния риф бяха дълги, гладки и равни.

— Само да хвърлим тук няколко булдозера, и за три дни самолетите ще започнат да кацат — обади се един инженер.

— Ще направим още един кръг — обяви генералът — да видим дали ще постигнем съгласие кой от външните острови е най-подходящ.

И докато военните гледаха настрани, към рифа, Хоксуърт Хейл бе обърнал очи навътре към острите скалисти върхове и искрящите заливи, така дълбоко врязани в сушата, че всяка къща на Бора Бора, която успя да забележи, бе разположена край океана. Колко прекрасен бе този остров, като благословен дом сред бурното море!

Хидропланът излезе от виража и започна да се спуска към лагуната, а Хоксуърт бе развълнуван от мисълта, че пътува със самолет, който може да каца на вода, защото това трябва да е било характерно и за първите големи животни на земята, научили се да летят. Те сигурно са излитали направо от океана и са кацали на него, което сега се готвеше да стори и тяхната машина. Тя наближи водата, носейки се с повече от сто и петдесет километра в час, и Хоксуърт за пръв път си даде сметка колко бързо лети. Когато тя протегна разположеното под корема си стъпало, за да стигне вълните, той се улови, че е напрегнал задните си части и ги намества в такова положение, та да запази хоризонталността на летежа и сякаш се опитва да ги отпусне върху вълните. Справи се толкова добре, че скоро самолетът вече се плъзгаше, едва докосвайки водната повърхност, полуптица-полуриба, а сетне престана да лети и легна в скута на най-старата стихия — покорил Пасифика и накрая спрял да почине сред него.

— Здрасти, Джо! — извика един туземец пред вратата и за миг хидропланът бе наобиколен от обитатели на Бора Бора в техните бързи малки канута.

Хейл беше между първите, които слязоха на брега, защото знаеше няколко полинезийски думи и говореше доста сносно френски, и докато седеше несигурно на напречната дъска в едно от канутата, носещо се стремително по кристалните води на лагуната към пръснатото по брега село със сламени покриви, оградено от кокосови палми, си мислеше: „На Хаваите нямаме нищо, което може да се сравни с това“.

В известен смисъл беше прав, защото след като генералът и неговите хора бяха нагостени с хубава сладка аю[23] от лагуната и червено вино от Париж, вождът на селото се приближи малко смутено и поде на френски, така че Хейл трябваше да превежда:

— Генерале, ние, народът на Бора Бора, знаем, че сте дошли да ни спасите. Бог вижда, че французите не биха направили нищо за нашето избавление, понеже те ни мразят. И знаете ли защо? Защото през цялата си история никога не сме покорявани, дори и от тях, и официално се водим като доброволно присъединили се към империята им. Те така и не ни простиха, задето не се предадохме без съпротива като останалите, но ние казваме: французите да вървят по дяволите!

— Накарай го да млъкне! — нареди генералът. — Французите се отнесоха с нас изключително добре, Хейл, и не искам да слушам повече тези размирни приказки.

Но вождът бе свършил с увода и вече минаваше към сериозните въпроси:

— Затова ние, коренните обитатели на Бора Бора, искаме да ви помогнем с всичко, което е по силите ни. Казвате, че желаете да построите самолетна писта. Добре! Ние ще помогнем. Казвате, че ще ви трябват храна и вода. Добре! Ще помогнем и в това. Има и още нещо, за което, изглежда, не сте помислили, но ние ще ви помогнем и в него. Докато летящата ви лодка почива в лагуната, на вас ще ви е необходимо място на брега, където да спите. Ние ще ви отделим седем къщи.

— Кажи му, че ни трябват само две — намеси се генералът. — Не желаем да смущаваме живота на местните хора.

Гордият вожд, облечен в кафява лава — лава и с венец от цветя около слепоочията, не позволи това прекъсване да го отклони.

— Най-голямата къща ще е за генерала, а и останалите са почти толкова големи. Е, за един мъж не е много удобно да спи сам в такава къща и затова ние попитахме седем от младите ни момичета дали не биха се съгласили да поемат грижата за всичко.

На това място Хоксуърт Хейл, син на мисионери, започна да се изчервява и когато девойките бяха доведени — чистички, тъмнокоси и босоноги, със закръглени форми, облечени в саронги[24] и с венци на главите — запротестира, ала вождът наистина се зае да ги разпределя: най-високата и хубавата за генерала, а за него едно плахо и стройно петнадесетгодишно създание — и той направо капитулира. Преводът секна.

— Какво става, по дяволите? — попита генералът, но определеното за него високо и красиво седемнадесетгодишно момиче го хвана нежно за ръката и го затегли към къщата.

— Господи! — извика непочтително майорът. — На Бора Бора имали зъби!

Едно от момичетата вероятно знаеше малко английски, защото се разсмя радостно — тук островитяните бяха по-примитивни и ядяха повече риба, затова зъбите им бяха силни и бели. Майорът пое ръката на своята дама и без дори да погледне генерала, изчезна с нея.

— Не можем да допуснем това! — запротестира генералът. — Кажи им го.

Но когато Хейл им предаде неговото решение, вождът заяви:

— Ние не се боим от бели бебета. Хората на острова ги харесват.

След известно време под навеса, където се бе състояла срещата, остана само Хоксуърт Хейл, загледан в своята дългокоса петнадесетгодишна полинезийска придружителка. Тя беше едва година по-голяма от собствената му дъщеря, не така висока, но също толкова красива, а той бе един напълно объркан мъж. Сетне момичето го хвана за ръката и каза на френски:

— Господин полковник, вашата къща ви чака. Най-добре да вървим.

Поведе го по покрити с тъмен чакъл пътеки, под хлебни дървета, чиито широки листа засланяха жаркото слънце. Крачеха покрай редицата кокосови палми, завиваща към лагуната, както толкова мъже и жени от дълбините на хилядолетията, и след известно време стигнаха до една къщурка настрани от другите. Момичето спря пред ниската ограда, която пазеше от свободно разхождащите се прасета и кокошки, и рече:

— Тази къща е моя.

Почака го да влезе, последва го и развърза канапа, който държеше вдигната служещата за врата рогозка, а когато тя падна, двамата останаха сами.

Той стоеше вдървено, безкрайно смутен, стиснал купчинка книжа, сякаш бе ученик, а тя ги взе от ръцете му и бавно го заизбутва навътре, докато той седна на легло с дървена рамка и изплетена от въжета пружина, изплашен повече от когато и да било през живота си. Тя захвърли бумагите му в един ъгъл и рече:

— Името ми е Техани. А това е къщата, която моят баща построи, когато станах на петнайсет години. Аз изплетох рогозките от панданус за покрива, но останалото изгради той.

Хоксуърт Хейл, тогава на четиридесет и четири, се срамуваше, че е с петнадесетгодишно момиче, но както седеше на леглото, тя мина покрай него, дългата й черна коса се развя покрай лицето му и той усети уханието на най-омайното от всички цветя, таитянската таирия. Никога преди не бе срещал този аромат и неволно посегна да я хване за ръката, ала тя се движеше твърде бързо и не успя да го стори. Затова пък хвана десния й крак над коляното, усети как цялото й тяло замря, подчинявайки се на тази команда, и охотно се насочи към него. Без да пуска крака й, той я дръпна надолу, а тя, с венеца от таирии около слепоочията, драговолно се отпусна по гръб на леглото и му се усмихна. Хейл свали саронга й и останала гола, тя му прошепна:

— Помолих баща си за тебе, защото ти беше по-тих от останалите.

Късно следобед екипът от инспектори се събра на заседание около импровизирана маса под хлебните дървета, по всеобщо и безмълвно съгласие никой не спомена за станалото и те продължиха да дискутират къде да бъде пистата, все едно че не се бе случило нищо необичайно. Но щом падна нощта и момичетата се появиха с вечерята им, всеки офицер инстинктивно настани своето до себе си и в начина, по който тези мъже, вече не в първа младост, се грижеха младите им приятелки да получат справедлив дял от храната, прозираше невероятна нежност.

Още не бяха приключили с яденето, когато група младежи с паднали пред очите дълги коси и пъстри набедрени превръзки се появиха с китари и там-тами и в миг нощта на Бора Бора се изпълни със звуци. Публиката остана по местата си, докато накрая високата стройна красавица на генерала скочи в образувания кръг и заигра буйния, пламенен танц на острова. Това послужи като сигнал за останалите момичета, те я последваха и скоро едно от тях повлече след себе си наперения майор, който веднага се включи с някакъв собствен вариант на движенията. Последва го един полковник, а после и самият генерал. Получи се див, необуздан, очарователен танц под звездите и по-възрастните хора, които наблюдаваха отстрани, заръкопляскаха.

Момичето на Хоксуърт Хейл, Техани, не го бе поканило да танцува, защото от поведението му в сламената къщурка бе подразбрало, че е стеснителен човек, и накрая една беззъба старица разбута тълпата, застана пред него и направи няколко похотливи движения. За изненада на всички Хейл скочи на крака и се понесе в хавайска хула, в която, както повечето му съвременници от Хонолулу, бе доста изкусен. Публиката престана да вдига шум, гостите от войската седнаха, и без това уморени от собствените си изпълнения. Хейл и старата жена танцуваха възхитително. Накрая, когато хората започнаха да изразяват гласно изумлението си, майорът извика: „Хейл президент!“ и Хоксуърт се впусна в една много по-бърза разновидност на хулата, докато под одобрителните възгласи на тълпата жената правеше направо неприлични движения.

В този момент Техани излезе напред, решително избута старата вещица и зае нейното място. За няколко минути Хейл и младото момиче с нежни форми, с потоци цветя в косите, внесоха някакво древно изящество върху пясъците на Бора Бора. Той се почувства в плен на страсти, които бе смятал за отдавна мъртви, а девойката се усмихваше меко на себе си, чувствайки се обект на всеобща завист, задето нейният мъж умее да танцува, и си мислеше: „Получих най-добрия от цялата група, бях достатъчно умна да си поискам тъкмо него“.

 

 

Групата инспектори се застоя на Бора Бора девет дни и през това време селото празнуваше по цели нощи. От близкия остров Райатеа, в старите времена известен като Хавайки — свещения остров на полинезийците, пристигна млад френски държавен служител с цяла бъчва червено вино, което генералът настоя да купи, макар великодушният французин да го бе донесъл като подарък. Привечер на тази бъчва се слагаше канела и всеки, който искаше да пийне, получаваше по чаша. Оркестърът не спираше да свири. Случваше се мъжете да изпускат там-тамите от изтощение, но ги поемаха други. Седемте девойки, които се грижеха за почетните гости, рядко се отделяха от тях, така че накрая присъстваха дори на официалните заседания на военните инспектори, не разбираха и дума от онова, което се казваше, ала всяка от тях се изпълваше с гордост, когато от време на време нейният човек вземаше думата и започваше да говори разгорещено.

През тези девет дни изобщо не се споменаваше за секс, само генералът веднъж отбеляза замислено:

— Смаян съм на какво е способен един четирийсет и девет годишен мъж! — Но той подремваше по два часа сутрин, следобед и вечер.

Хоксуърт предпочиташе дори да не мисли за Техани като за реално съществуваща личност. Тя бе едно изживяване, един сън, чиито контури щяха да останат завинаги неясни. Получил нормално образование в Пунахоу и Йейл, той имаше обща, но не и правилна представа какво представлява сексът, а бракът му бе в традициите на фамилията и известно време бе изглеждал привидно благополучен, все едно че си отишъл с напълно облечената си сестра на безкраен пикник. Ала скоро дори и това бе свършило и когато в отделни моменти от последните няколко години си бе мислил за секс, бе стигал до убеждението, че лично за него той е приключил още на тридесет и пет. Техани Вахине, защото това бе цялото й име, госпожица Техани от Бора Бора, беше обаче на съвсем различно мнение. Бяха я учили, че мъжете на възрастта на полковник Хейл получават най-голямо удоволствие от секса и често са най-опитни в него; и въпреки че, що се отнася до Хейл, и двете предположения се оказаха неверни, защото той бе колкото изплашен, толкова и неопитен, тя никога не бе срещала мъж, който възприема така бързо.

Това бяха дни на неспирна, безгрижна радост. Той я любеше най-добре, когато саронгът бе небрежно наметнат около нейните бедра, гърдите й бяха разголени и в дългите й коси искряха цветя. Можеше да лежи безкрайно на въженото легло и да наблюдава движенията й, сякаш никога дотогава не бе виждал момиче. Случваше се да скочи с радостен вик, да я грабне на ръце и да я занесе на кревата сред порой от целувки. Веднъж я попита:

— Винаги ли е така на Бора Бора?

— Обикновено нямаме толкова много хубаво вино — отвърна тя и той си помисли: „В други краища на света се води война, на Хаваите изнервените мъже се карат помежду си, в Ню Йорк момичетата си правят сметката: «Дали довечера да му позволя?», а на Бора Бора е Техани“. Също като генерала, и Хейл бе смаян от онова, на което е способен един мъж на четиридесет и четири години… когато го стимулират по подходящ начин.

 

 

Предпоследната вечер Техани му пошушна:

— Кажи на другите, че утре няма да те има!

На разсъмване тя напръска лицето му с вода и извика:

— Ставай да видиш рибата!

Заведе го още сънен на едно място недалеч от къщата, където бе приготвила прясна риба тон, изчистена и измита.

— Това ще бъде най-вкусното нещо, което си ял някога през живота си — увери го тя — сурова риба по бора-борийски. Гледай ме как я приготвям, та когато си далече и ти се доще да си спомниш за мен, да си направиш и да усетиш в нея моя вкус.

Техани наряза рибата на обезкостени късчета, около пет сантиметра дълги и половин сантиметър дебели. Сложи ги в голяма кратуна, която занесе до едно непосещавано от хора кътче край лагуната, напълни няколко черупки от кокосов орех със студена солена вода и заля с нея филетата. Сетне взе прът и отбрули три лимона, разряза ги наполовина и ги изцеди в кратуната. Грижливо избра място, където слънцето припичаше най-силно, и постави рибата там, да се грее през цялата дълга гореща сутрин и да омекне в лимоновия сок и морската вода.

— Сега идва онази част, за която ми е нужна твоята помощ! — весело извика тя и посочи една наклонена палма, надвесила се над водата. На върха й се виждаха няколко зрели кокосови ореха. — Аз ще се покатеря горе, но ти трябва да хващаш орехите, когато ти ги хвърля.

И преди да успее да я спре, Техани вече бе вързала саронга си около бедрата, бе се хванала с ръце и крака за дървото и бе пропълзяла чак до върха, където бяха плодовете. Като се държеше с лявата ръка, откъсна с дясната един отбран орех, сетне го хвърли към брега с широко странично движение и Хоксуърт го хвана.

— Ураа! — нададе тя ликуващ вик и се захвана със следващия плод.

Когато слезе, намери дебела пръчка, заби я в земята и показа на партньора си как се бели външната обвивка на кокосов орех. Той се справи с тази задача, след което момичето заудря двата едри плода един в друг, докато черупката се счупи и сокът им потече в празна кратуна. Сетне заби в земята втора пръчка, този път под ъгъл, и започна бавно и ритмично да стърже кокосовия орех в тъпия й край, а напоената с нектар бяла ядка се ронеше върху сложените на пясъка листа от таро. И докато златистите й рамене се люлееха напред-назад под слънчевите лъчи, тя пееше:

Стържа кокосов орех за моя любим,

роня сладката ядка за него, соля рибата аз

под разлюляното хлебно дърво,

под ясното синьо небе,

роня сладката ядка за моя любим.

Когато свърши с това, Техани престана да забелязва Хоксуърт, сякаш той не беше там. Грижливо събра настъргания кокосов орех и сложи половината в кратуната при сока, а другата половина — в топката кафяви влакна от черупката, която сетне взе в стройните си ръце и изстиска в трета кратуна. Докато усукваше грубите влакна, от тях се отцеждаше гладка гъста течност, кокосово мляко, с което приготвяното от нея блюдо щеше да бъде доведено до съвършенство.

Техани стискаше отново и отново настъргания кокосов орех и тихичко напяваше своята песен, а в нея вече се говореше как изцежда ядките за своя любим, не как ги стърже, палмите покрай брега се свеждаха над лагуната и Хоксуърт Хейл бе завладян от поразително ясното предчувствие: „Отсега нататък, когато помисля за жена, съвсем абстрактно… в смисъл на женственост… ще виждам пред очите си това момиче от Бора Бора с хлабаво наметнатия около бедрата саронг как седи в пъстрата сянка, изцежда кокосовия орех и тихичко си тананика. Дали е била тук, под тези хлебни дървета, през всичките ми празни последни години?“. И го споходи още едно прозрение: че през идните дори още по-пусти години тя ще продължава да е тук, въплътила представата му за женственост, за грижовност, ще го преследва като видение от другата половина на живота — царствената, прекрасната, отзивчивата втора половина.

Под властта на своите видения от миналото и бъдещето той се преизпълни с желание да се отдаде на насладата от случайното сега и протегна ръка от сянката, където тя го бе настанила, опитвайки се отново да я хване за крака, но Техани безмълвно му се изплъзна и отиде до една дупка, в която бе опекла ям и таро. Започна да чупи богатото на скорбяла таро на дребни възморави късчета, а сладките картофи взе за малко в дланите си, за да ги покаже на своя любим.

— Моряците ги наричат малките небесни очи — засмя се тя и му посочи очичките на яма, струпани като съзвездието, чието появяване на изток възвестява полинезийската Нова година.

Накрая Техани наряза лука, а после смеси всички зеленчуци с гъстото кокосово мляко, изми ръцете си в лагуната, върна се и седна с кръстосани крака на слънцето пред Хейл, вдигнала високо саронга, за да открие нежните си шоколадови бедра, с разголени гърди.

— Ние имаме една такава игра — рече и както си седяха, той в сянката, а тя на слънце, започна да го пляска по раменете, затананика своята мелодия за кокосовите орехи и му направи знак да стори същото, сетне мина от раменете към горната част на ръцете му, към гръдния кош, към ханша и накрая към бедрата. Колкото повече се увличаше в играта, толкова по-леко ставаше докосването и по-бавна песента, докато с един последен жест, който започна като пляскане и завърши като прегръдка, Хейл хвана саронга й и понечи да го смъкне, ала тя извика нежно на своя език:

— Не на слънцето, Хейл тане!

Той разбра, грабна я на ръце и я отнесе в сламената къщурка, където играта стигна до очакваната развръзка.

Към обед тя го попита на френски:

— Харесва ли ти как ние на Бора Бора приготвяме това блюдо? — И донесе напоената със слънце и лимонов сок риба.

Хейл забеляза, че късчетата вече не са червени, а с примамлив сивобелезникав цвят. Техани ги изсипа в кокосовото мляко с тарото, лука и яма. После пусна вътре за аромат и няколко стриди и върху всичко това наръси свежо настъргания сочен кокосов орех. Направо с дясната ръка разбърка продуктите и с три пръста подаде на госта да опита суровата риба по бора-борийски.

— Ето така храним ние мъжете си на този остров — пошегува се тя. — А вашите момичета умеят ли да го правят? — Хейл се разсмя, Техани набута в устата му късче от добре напоената риба и се изкикоти, когато бялото мляко потече по брадата и по голите му гърди. — Колко си невнимателен — сгълча го тя. — Но си възхитителен мъж, Хейл тане. Умееш да се смееш. Нежен си. Танцуваш като бог. И си силен в леглото. Ти си мъж, когото всяко момиче може да обича. Кажи ми — помоли — обичат ли те вашите момичета?

— Да — правдиво отвърна той.

— Играят ли понякога и те игри като тази с пляскането и после преследват ли те из къщата само заради удоволствието да бъдат с теб?

— Не — отвърна той.

— Колко жалко, Хейл тане — натъжи се тя. — Годините летят и скоро… — Техани посочи една старица, която събираше миди по брега. — Тогава няма вече игри. — Изрече тези думи на своя островитянски френски с всемирна, космическа печал: — Et bientot c’est tout fini et nous ne jouons plus.[25]

— Затова ли баща ти ти е построил самостоятелна къща, когато си навършила петнайсет години? — попита Хейл. — За да научиш нужните игри?

— Да — заобяснява тя — никой приличен мъж няма да пожелае да се ожени за мен, ако не е сигурен, че съм веща в любовното изкуство. Мъжете са най-доволни, когато момичето докаже, че може да ражда деца, и знаеш ли на какво се надявам, Хейл тане? Надявам се, когато утре си заминеш със самолета, да си оставил за мен тук едно бебе. — Тя помилва плоския си шоколадов корем, който изглеждаше така, сякаш бе невъзможно някога да бъде издут от бременност. — Това искам.

Прекараха в мързел целия ден, ядоха сурова риба, най-вкусното ястие, измисляно някога на островите, и играха наивните любовни игри, на които Бора Бора бе учила дъщерите си в продължение на близо две хилядолетия, а когато му дойде времето, върху лагуната запълзяха сенки, нощта се спусна и няколко часа след като там-тамите бяха започнали да бият на селския мегдан, Техани си сложи саронга и каза:

— Хайде, Хейл тане, искам хората на Бора Бора още веднъж да ни видят как танцуваме. Ако родя бебе от теб, те ще си спомнят, че ти си бил най-добрият танцьор от всички американци.

 

 

На сутринта, когато екипът от инспектори се събра в хидроплана, за да излети обратно към Хаваите, никой не заговори за дългокосите момичета на Бора Бора, за блестящите им зъби и игрите, които знаеха, защото, ако някой ги бе споменал, всички щяха да пожелаят да останат още един ден, още една седмица на острова. Но щом машината отлепи корема си от океана и се изправи на онова, което авиаторите наричаха „стъпало“ — малката част в края на корпуса, на която огромната машина се плъзга по вълните, преди да се понесе във въздуха — Хейл отново изпита удоволствието от мига, в който човек е част от водата и от небето. Набиращият скорост самолет профуча през лагуната в това положение, накрая се издигна и всички те принадлежаха вече само на небето.

Едва тогава, след като Бора Бора изчезна в блясъка на утринното слънце, майорът отбеляза с горчивина:

— Само като си помисли човек! Ще мобилизираме добрите американски момчета, ще ги откъснем от майчините обятия, ще ги напъхаме в униформи и ще ги изпратим на Бора Бора. Господи, каква жестокост!

И до края на войната, пък и много години след нея, съществуваше нещо като мъжко братство, принадлежащите към което се срещаха случайно по барове, коктейли и делови вечери и някой от тях подхващаше:

— За Пасифика се пишат най-често глупости, но има един остров…

— Да не говориш за Бора Бора? — прекъсваше го другият.

— Да. Там ли си служил?

— Аха.

Обикновено не се казваше нищо друго, защото, ако един мъж бе изкарал военната си служба на Бора Бора, нямаше нужда от повече приказки. Ала винаги когато попадаше на такива хора, Хоксуърт Хейл отиваше и малко по-далеч:

— Срещал ли си едно стройно дългокосо момиче на петнайсет-шестнайсет години? Живееше до планината. Името му е Техани.

Веднъж се запозна с капитан трети ранг от ескортен миноносец, който бе познавал Техани. Той каза:

— Чудесно момиче. Танцуваше като богиня. Тя бе първата на острова, която роди американско бебе.

— Момче ли беше? — попита Хейл.

— Да, но го даде на едно семейство от Маупити. Там момичетата нямали възможност да си родят американски бебета, а островът искал да си има поне едно.

И изведнъж през дима в бара Хоксуърт Хейл видя танцуващо край лагуната момиче, видя древно двукорпусно кану върху сините води и си помисли: „Аз завинаги съм част от Бора Бора и моят син живее на островите“. Сетне това видение изчезна и той чу тъжния глас на девойка: „Годините отлитат и много скоро идва краят на игрите“.

След време пътуването на Хейл из южните морета даде и други плодове, освен спомена за Техани Вахине, защото, наред с нейната весела песничка за кокосовите орехи, в съзнанието му бе трайно заседнал и разговорът със сър Рату Салака от Фиджи. Той започна да сравнява всеки аспект от живота на Хаваите със съответния нему на Фиджи и Таити и стигна до следното непоклатимо убеждение: „Във всяко отношение, с изключение само на едно, ние, американците, сме свършили на Хаваите по-добра работа, отколкото англичаните на Фиджи и французите на Таити. В здравеопазването, образованието, строителството и трупането на капитали сме наистина много пред тях. А в начина, по който сме интегрирали азиатците в самото сърце на обществото, сме толкова напред, че дори е немислимо да се правят сравнения. Но сме допуснали ужасно нехайство, като сме позволили хавайците да загубят земята, езика и културата си. Можехме да натрупаме цялото това богатство и в същото време да опазим хавайците“. Ала винаги когато стигаше до този извод, той си спомняше за Джо Том Чар, който в момента председателстваше сената, а беше полухаваец-полукитаец, или за кралицата на красотата същата година, Хелън Фукуда, полухавайка-полуяпонка, или пък за безбройните Кий, които, изглежда, движеха цялата работа в Пърл Харбър и много от които бяха полухавайци-полукитайци. „Може би тук на Хаваите ние изграждаме нещо безкрайно по-добро от всичко, което Фиджи и Таити някога ще постигнат.“ Във всеки случай Хейл се върна от това пътуване, без повече да изпитва угризения заради делата на мисионерите.

* * *

Когато през първите дни на войната японските момчета на Хаваите бяха отстранени от бойните части и прогонени от Корпуса за подготовка на запасни офицери, на островите смятаха, че с това въпросът е приключен. „На никоя джапанка не може да се има вяра, така че ги изритахме всичките“ — обясняваше един генерал.

Но за всеобща изненада те упорито отказваха да приемат тази присъда. Тихо и кротко, ала с едва ли не ужасяваща морална сила тези младежи започнаха да настояват за пълните си права като американски граждани. „Ние държим да се възползваме от неотменимата си привилегия да умрем за страната, която обичаме“ — заявяваха и ако някой бе попитал синовете на Сакагава защо, те биха отговорили: „В «Маккинли» и Пунахоу се отнасяха с нас добре. Учеха ни да ценим демокрацията и ние си искаме правото да я защитим“.

Комитети, основани от японски момчета, взеха да затрупват с петиции държавните мъже. Една от тях бе написана от Горо Сакагава и гласеше:

„Ние сме лоялни американски граждани и смирено молим за правото да служим на нацията си в такъв кризисен момент. Ако смятате, че не може да ни се има доверие във войната против Япония, изпратете ни поне в Европа, където този проблем не съществува.“

Комитетите се обръщаха към генерали и адмирали, управници и съдии: „Готови сме да вършим за страната си всяка работа, която ни поверите. Няма да искаме заплати. Позволете ни да докажем, че сме американци“.

В продължение на три мъчителни месеца японските момчета не постигнаха нищо, докато накрая по-младите синове на Сакагава, възпитаници на Пунахоу, успяха да се срещнат с един от най-изключителните мъже, които Хаваите бяха дали през XX век. Името му беше Марк Уипъл, роден през 1900 година, син на лекаря, наредил да се изгори Чайнатаун, праправнук на Джон Уипъл, помагал при християнизацията на островите. Този Марк Уипъл бе възпитаник на Уест Пойнт и полковник от армията на Съединените щати. Повечето време бе служил извън Хаваите, но неотдавна бе назначен да помага на върховното командване за решаването на въпроса с японците. Във Вашингтон очакваха, че щом пристигне на островите, той на бърза ръка ще разпореди евакуацията на всички до един в някой концентрационен лагер, я в Невада, я на остров Молокай — не можеше да се вярва на никого от тях, „включително, разбира се, и на дребните жълти копелета, успели да проникнат в такива единици като 298 пехотен полк и поделенията на местния Корпус за подготовка на запасни офицери“.

Полковник Марк Уипъл разочарова, кажи-речи, всички, защото, когато пристигна на Хаваите, носейки изключително строгите директиви, връчени му лично от президента Рузвелт, който познаваше неговото семейство, не започна да издава прибързани заповеди, нито да се държи арогантно, а веднага се захвана за работа. Първият човек, когото повика на разговор, беше шефът на ФБР в Хонолулу, който докладва, както Уипъл бе и очаквал:

— Най-новите ни сведения показват, че няма нито един случай на шпионаж от страна на японците, с изключение на установените и специално изпратени агенти от японското консулство, все граждани на Япония.

— Значи прибързаният доклад от министъра на военноморските сили, че Пърл Харбър бил предаден от местните японци, е пълна щуротия? — попита Уипъл.

— Да. Но не бива да го съдим прекалено строго. Излезлите от релси генерали са му дали такива сведения. Сега вече и те знаят, че са се поизхвърлили.

— Някакви нелоялни прояви в момента?

— Тъкмо напротив, младите японци, изглежда, горят от желание да облекат униформи. Онзи ден и при мен идваха двама. Добри момчета. Изгонили ги от Корпуса за подготовка на запасни офицери и сега искат да ги използваме като трудоваци, на всичко са съгласни. Предлагат да служат без заплащане.

— Имате ли имената им?

— Ето ги.

Полковник Уипъл се поколеба, преди да вземе листчето.

— Обещавам ви, че няма да записвам какво ще отговорите на следващия ми въпрос. Но трябва да се ориентирам. Бихте ли могли да заявите категорично, че местните японци не са замесени в никакви саботажи?

— Заявявам категорично, че не е имало нито един случай на саботаж — отвърна служителят.

Уипъл забарабани с пръсти.

— Бих искал да видя имената. Ще можете ли да доведете тук момчетата?

В резултат на тази среща бе образуван комитетът „Учащи се — доброволци за победата“, първи членове на който станаха Тадао и Минору Сакагава. Той се състоеше само от японци, все високоинтелигентни и във висша степен патриотично настроени младежи. Те се досещаха, че бъдещето на съплеменниците им в Америка ще зависи от техния принос в тази война срещу Япония, и бяха решили, след като поради истерията са възпрепятствани да вземат оръжие, да грабват лопатите. Готови бяха да копаят клозетни ями, да чистят на белите войници и да строят мостове. Нямаше да има работа, която да е унизителна за тях, и щяха да я вършат за по деветдесет долара на месец, докато хаолските и китайските им съученици, наети в Пърл Харбър като цивилни лица, получаваха от държавата десет пъти повече. Тадао така и заяви на полковник Уипъл: „Готови сме да вършим всичко, за да докажем, че сме американци“.

Като препоръча основаването на този комитет, полковник Уипъл си спечели доста критики от страна на останалите офицери, но той изтъкна, че изпълнява специалната заповед на президента Рузвелт да проучи какво точно може да се направи с японците и че лично ще прецени всички възможности. Ала веднага след това предложи те да не бъдат изпращани в концентрационните лагери нито на Молокай, нито където и да било другаде и тогава се вдигна страхотна врява.

— Да не искате да кажете… — изрева един генерал от Южна Каролина.

— Искам да кажа, сър, че тези хора са лоялни американци и няма да спечелим нищо, ако ги натикаме в лагерите.

— Защо, по дяволите? Калифорния ни показа как трябва да се постъпва с тези предатели!

— Онова, което са сторили в Калифорния, си е тяхна работа. Тук, на Хаваите, ние няма да го направим.

— За бога, Уипъл, ти си подривен елемент!

Но Марк Уипъл не позволи да бъде отклонен и на сантиметър от вярната посока, в която бе поел. Когато на едно събиране собствената му фамилия го предупреди: „Ти предизвикваш много опасения, Марк. Военните казват, че си на път да опропастиш цялата си кариера“, той отговори:

— По този въпрос върху мен тегне едно допълнително бреме, което никой не може да облекчи, така че предпочитам да не чувам повече каквито и да било сплетни. Защото онова, което ще предприема, ще вбеси цялата тази военна общност. Май ще е по-добре да поукрепите разклатените си нерви.

И предложи следното:

— Мисля, че е най-целесъобразно да образуваме още сега, тази седмица, специална част от армията на Съединените щати, в която да включим само японски младежи от Хаваите. Ще ги използваме в Европа. Ще ги хвърлим против германците и ако се представят така, както съм убеден, че ще го сторят, ще възстановят доверието към себе си не само тук, но и на континента. Те ще подарят на всички свободни хора една морална победа над нацизма, която ще намери отзвук по целия свят. Със своя кураж ще докажат, че теориите на Хитлер са погрешни във всяко отношение.

Надигна се ропот, което бе надлежно предадено по телеграфа във Вашингтон, а там пък допълнително раздухаха страстите: „Японски войници в американската армия? И при това част със специално предназначение? Смешно“.

Но имаше един човек, който не го намираше смешно — президентът на Съединените американски щати. След като се запозна с доклада на полковник Уипъл, той направи изявление, в което се казваше: „Патриотизмът не се диктува от цвета на кожата, а от сърцето“.

На Хаваите все още съществуваше ожесточена съпротива срещу създаването на такава част, но когато в средата на май 1942 година президентската заповед стигна в Хонолулу, макар и неохотно, всички трябваше да се подчинят. Един сърдит генерал попита:

— Че кой ще пожелае да тръгне на бой с полк японци зад гърба си?

— Аз — отвърна полковник Уипъл.

— Искаш да кажеш… че се явяваш доброволец за тази служба?

— Да, сър.

— Имаш я. И се надявам, че няма да те застрелят в гърба.

Полковник Уипъл отдаде чест и веднага предприе необходимото, за да събере в една част всички японски младежи, вече служещи в армията — мъже като Горо Сакагава от 298 пехотен полк — и да подготви приемането по-нататък на други, в момента членуващи в „Учащи се — доброволци за победата“, и такива като Шигео, почти навършили наборна възраст. Фамилия Уипъл бе огорчена, задето най-способният й син рискува кариерата си с подобни неблагоразумни действия, но както Марк вече им бе заявил, върху него тегнеше бремето на стар дълг.

 

 

Носеше го още от времето, когато бе момче и нито един китаец в Хонолулу не желаеше да разговаря с него, защото бе син на човека, изгорил Чайнатаун по настояване на хаолските търговци. Никога не бе успял да повярва, че неговият благороден, храбър баща доктор Уипъл е извършил подобно нещо, но китайците не се съмняваха в това. Самото име Уипъл предизвикваше у тях отвращение и те не се колебаеха да го демонстрират на младия Марк. Накрая, когато и собствените му хаолски другари в игрите започнаха да подмятат разни неща, той отиде при баща си и направо го попита:

— Татко, ти ли изгори Чайнатаун?

— Ами може и така да се каже.

— За да отстраниш от бизнеса китайските търговци?

Баща му се закова на място и наведе глава.

— Така приказват сега значи. И какво си чул?

— Разправят, че имало някаква лека болест и хаолските собственици на магазини те уговорили да изгориш Чайнатаун и да отстраниш от бизнеса всички китайски търговци.

— Кой точно го разправя, синко?

— Хаолите. Китайците не са ми го казвали, защото изобщо не искат да разговарят с мен. Но зная, че го мислят.

Доктор Хюлет Уипъл тогава беше четиридесетгодишен мъж и бе толкова преуспял като практикуващ лекар, колкото изобщо бе възможно в Хонолулу, но обвинението на Марк легна като тежък камък на душата му. Той заведе дванадесетгодишния си син под едно дърво сред моравата на своя дом в Пънчбоул и рече:

— Задай ми сега всички въпроси, които те тревожат, Марк. И никога не забравяй онова, което ще ти отговоря.

— Ти ли изгори Чайнатаун?

— Да.

— И китайците изгубиха всичките си магазини?

— Да.

Марк нямаше повече въпроси, тъй че вдигна рамене. Баща му се разсмя и го подкани:

— Няма да спреш дотук, нали?

— Ти ми каза онова, което исках да зная — отвърна момчето.

— А не те ли интересува каква всъщност е истината? Какво се е случило в действителност?

— Ами ти си призна, че си изгорил квартала, както твърдят и момчетата.

— Марк, естеството на истината е такова, че не можеш да я откриеш още след първото, което си чул. Трябва да задаваш стотици въпроси, докато въз основа на реалните факти успееш сам да си съставиш мнение. Нека сега аз поставя въпросите, които ти би трябвало да ми отправиш. Съгласен ли си?

— Добре.

Доктор Уипъл, защо изгори Чайнатаун?

— Защото градът бе заплашен от ужасна епидемия.

Изгарянето на китайския квартал помогна ли да се спаси градът?

— Бяха спасени десет хиляди живота.

Имаше ли намерение да изгориш китайските магазини?

— Не, огънят излезе от контрол. Изплъзна ни се.

Ти направи ли нещо, за да избавиш китайците от гибел?

— Лично се втурнах сред огъня и им помагах да излязат на безопасно място.

Съжаляваше ли, че не овладяхте огъня?

— Когато се прибрах вкъщи и погледнах към пепелищата, седнах и се разплаках.

При същите обстоятелства би ли го изгорил отново?

— Бих.

Двамата Уипъл потънаха в мълчание, загледани надолу към своя град. Младият Марк бе получил бледа представа каква е истината, но онова, което каза след малко баща му, я превърна със силата на експлозия от нещо едва проблясващо в периферията на съзнанието му в сияйна действителност. Защото доктор Уипъл продължи:

— Има още два въпроса, които трябва да бъдат зададени, а те изискват по-обстойни отговори. Готов ли си?

— Да.

Доктор Уипъл, кажи честно, нямаше ли и такива хаоли, които бяха доволни да видят китайския квартал изгорен?

— Разбира се, че имаше. Както и отделни китайци. Всяко добро дело на света бива използвано от определени хора за тяхна лична икономическа изгода. Всяко нещастие също. Ето защо можеше да се очаква, че някой ще спечели от пожара и ще се радва, че е избухнал. Когато огънят затихна, същите тези хора възстановиха Чайнатаун в предишния му вид, за да продължават да печелят по малко от копторите. Затова китайските ти приятели са прави, като казват, че някои са били доволни от унищожаването на китайските магазини. Само че аз не бях между тях.

Доктор Уипъл, нима не разбираш защо въпреки това китайците те мразят?

— Разбирам, естествено. Те вярват на лъжата, винаги е по-лесно да се приеме една лъжа, отколкото да се открие истината. Когато се движа из Хонолулу, съм принуден да нося на плещите си и това бреме. Китайците ме мразят. Но ако знаеха истината, нямаше да е така.

Като полковник от армията на Съединените щати Марк Уипъл често си спомняше този разговор и понякога, когато, изпълнявайки задълженията си, караше своите хора да вършат тежка или неприятна работа, разбираше, че поради незнанието си те ще го намразят и че ако им бе известна истината, отношението им към него щеше да е съвсем различно. Затова се върна на Хаваите и се зае със задачата си, мотивиран от силното желание, той, Марк Уипъл, да изтрие посредством своето честно отношение към японците позорното петно, което китайците бяха лепнали на баща му Хюлет Уипъл. Ето защо, когато се нагърби с командването на японската част, това донякъде не беше доброволно действие, цялата история на неговото семейство го задължаваше да постъпи така. Тъй като Уипълови от Хаваите бяха хора, които винаги са се стремили да не допускат историята да бъде изопачавана.

Неговата изцяло японска част, командвана от група хаолски офицери, стана известна като 222 боен отряд и любима шега на по-старите войници бе да питат новобранците „От коя част си, синко?“ и щом редникът отвърне „От Ту-ту-ту[26]“, да се развикат: „Чуйте го! Той си играе на влакче!“. След малко пак ще изреват „От коя част си?“, момчето ще отговори „От Ту-ту-ту“ и те ще му се скарат: „Отговаряй, синко! Стига си пелтечил!“.

Войниците от 222 боен отряд носеха на ръкавите си униформен знак с Диамантената глава в кафяво на фона на синьо небе, в основата му имаше палма и три бели линии, изобразяващи вълните. Отдолу с печатни букви бе написано мото на местния жаргон: „По си е гот!“ Емблемата беше красива, напомняше за Хаваите, но войничетата дори и не подозираха до каква степен родният им град е „по гот“ в сравнение с някои други места, докато не разположиха основния си тренировъчен лагер в Кемп Булвър, сред гъстите гори на Мисисипи.

През първата градска отпуска на Горо Сакагава се наложи да отиде в тоалетната и той, поради незнание, се напъха в „За бели“.

— Махай се оттук, проклет жълтур! — озъби му се един местен жител и Горо побърза да се измъкне. И други имаха подобни преживявания, така че съществуваше опасност да възникнат неприятности, но същата вечер полковник Марк Уипъл показа що за човек е. Той събра цялата част и извика:

— Вие, момчета, имате само една работа. Не позволявайте каквото и да било — нито смърт, нито унижение, нито страх, нито глад — да ви отклони от нея. Вие сте тук, за да докажете на Америка, че сте лоялни граждани. Можете да постигнете това единствено като станете най-добрите войници в американската армия, най-опитните бойци.

Ако на хората от Мисисипи им хрумне да се подиграват с вас, нека се подиграват. Ще затваряте големите си усти и ще търпите. Защото, ако войник от това поделение причини дори и най-малката неприятност, аз лично ще го пратя право пред вратите на ада. Има ли някакви въпроси?

— Трябва ли да понасям, когато някой местен шегаджия ме нарича жълтур с дръпнати очи?

— Да! — разбесня се Уипъл. — Да, за бога! Защото, ако си толкова чувствителен, че заради такова нещо си готов да изложиш на опасност бъдещето на всички японци в Америка, тогава, Бог ми е свидетел, Хашимото, ти не си нищо повече от жълтур с дръпнати очи. Ти си мръсник. Ти си проклета джапанка. Ти си всичко онова, в което те обвиняват, и за мен не си мъж.

— Значи да търпим? — попита Горо с дълбок, обръщащ стомаха му гняв. — Както и да ни наричат?

— Ще търпите — изръмжа Уипъл. — Не можете ли да съберете две и две, вие, тъпи и упорити образи на Буда? — Като каза това, той се разсмя и напрежението се стопи. — Нима сте готови да рискувате бъдещето на триста хиляди японци заради обидните думи, които ви е подхвърлил някакъв случаен тип? Не бъдете идиоти. В името на всичко свято, не бъдете идиоти!

От задните редици един сержант промърмори:

— Струва ми се, че ще можем да изтърпим.

Тогава полковник Уипъл каза:

— Не преставайте да мислите за това, момчета: един ден ще тръгнете с вашата част в атака срещу германците. И тогава ще победите. Не може да има никакво съмнение, защото никога не съм ръководил по-достойни мъже. А когато победите, ще триумфирате над тесногръдието у нас, над хитлеризма в чужбина, над всяка обида, която някога сте понесли. Благодарение на извършеното от вас вашите бащи и майки, а после и децата ви, ще живеят по-добре. Нима тази цел не заслужава да се борите за нея?

Полковник Уипъл наложи изключително сурови правила и започна безкомпромисно да следи за тяхното изпълнение.

— В това поделение не искам да чувам и дума на японски! Вие сте американци. Не разрешавам при никакви обстоятелства да предлагате срещи на бели момичета. Това вбесява местните хора. Абсолютно ви е забранено да се срещате с цветнокожи момичета. Това ги вбесява дори още повече. И в този щат всяка седмица пристигат по четири дълги влака, натоварени с бира. Невъзможно е да я изпиете всичката.

Полковник Уипъл ръководеше с твърда ръка своите хора в духа на типичното поведение на военните от Уест Пойнт и традиционната гражданска порядъчност на своето семейство. В цяла Америка нямаше такава част в стадий на подготовка, където да са вземани повече дисциплинарни мерки, отколкото в Две-две-две, защото нейният командир търсеше отговорност на войниците както за занятията, така и за свободното им време и ги наказваше при най-малкото нарушение. Само веднъж избухна недоволство.

След дълги консултации и проучвания на общественото мнение добрите хора от Мисисипи решиха, че колкото до обществените тоалетни и автобусите, японските войници могат да бъдат считани за бели и ги задължиха да използват съответните услуги, но станеше ли дума за контакти с обществеността, за тях щеше да е по-добре да се смятат за нещо средно между бели и негри, изключваха ги и от двете групи.

Това вече беше прекалено и Горо отиде да говори с полковник Уипъл.

— Разбирам казаното от вас, полковник. Ние спазваме вашите правила, но това решение за тоалетните вече минава всякакви граници. Значи мога да уринирам като бял човек, но положението ми в обществото е като на негър. Основното нещо, за което се борим ние, е търпимостта между хората. Нашите момчета не желаят отстъпките, които щат Мисисипи е готов да ни направи. Искаме към нас да се отнасят като към негри.

Полковник Уипъл си спести гръмките фрази. Каза тихо:

— Съгласен съм с теб, Сакагава. Търпимостта е една цялостна тъкан без начало и край. По силата на логиката никой не може да се бори за правата на японците, а в същото време да пренебрегва правата на негрите. По силата на логиката не може, но понякога бива принуждаван. И в момента случаят е тъкмо такъв.

— Искате да кажете, че трябва да приемем решението на Мисисипи, макар да знаем, че стига да имат възможност, те ще се отнасят с нас по-зле, отколкото с негрите?

— Това е тактическото решение, което обстоятелствата ви налагат.

— Толкова е нелогично, че момчетата няма да се примирят с него.

Полковник Уипъл и този път не го скастри. Вместо това взе една заповед, размаха я пред очите му и рече:

— Ето ти я причината, поради която ще се примирите. Армията се съгласи да приеме всички японски младежи, които желаят да се запишат доброволци. Тази вечер твоите двама братя от „Учащи се — доброволци за победата“ ще пристигнат в поделението. Е, ако в Мисисипи възникнат неприятности, всичко, което успях да издействам за вас, ще отиде по дяволите. Така че, Горо, ще уринираш, където ти кажат хаолите.

Съгласно новата директива армията обяви, че ще подсили Две-две-две с хиляда и петстотин доброволци от Хаваите и още толкова от континента, но този план пропадна, защото към регистрационните гишета в Хонолулу моментално се втурнаха единадесет хиляди и осемстотин кандидати и ги задръстиха. Наложи се да бъдат върнати седем от всеки осем, включително и Шигео Сакагава, който се разплака. На континента се явиха обаче само петстотин доброволци, хиляда места останаха незаети. Армията се обърна пак към Хаваите и набързо попълни свободните бройки след слабия отзвук сред японците на континента. Шиг попадна в този втори набор.

Президентът Рузвелт сравни контрастиращите реакции на двете групи и нареди на полковник Уипъл да изпрати обяснение за случилото се. Уипъл написа:

„Тази разлика съвсем не е причина за безпокойство, напротив, още повече ни окуражава в нашата привързаност към демокрацията и нейното трайно въздействие. Аз бих се разтревожил, ако резултатът не беше такъв. Това, че японците от Хаваите постъпиха както подобава, а момчетата от континента — не, за мен лично, а смятам и за цяла Америка, е факт, който вдъхва увереност.

На Хаваите японците получиха правото да притежават земя. В Калифорния бяха лишени от него. На Хаваите ги приемат в най-добрите училища, но не и в Калифорния. На Хаваите те бяха интегрирани в обществото, станаха част от нас, докато в Калифорния са отхвърлени.

И още по-важното е, че когато войната започна, японците на континента бяха затворени в концентрационни лагери и онова, което притежаваха, им бе безмилостно отнето за пет цента срещу долар. На Хаваите известно време също се говореше за подобни мерки, ала не бе допуснато да се стигне до крайности. Веднага след Пърл Харбър доста японци са били арестувани, за да бъдат изпратени в концентрационни лагери, но моята леля ми разказа, че лично тя, както и много други видни представители на белите тръгнали по затворите и издействали освобождаването на хората, които познават като лоялни граждани. Накратко, японците на Хаваите имат много причини да се бият за Америка; тези на континента нямат нито една. И основната разлика е не в японците, а в начина, по който са се отнесли към тях собствените им съграждани.

При това положение не е ли логично, като кажеш на група хавайски японци, които не са хвърляни в лагери и чието имущество не е ограбено: «Вие можете да ни помогнете в борбата против потисничеството!», веднага да се отзоват единадесет хиляди и осемстотин души? А като минеш по концентрационните лагери и се обърнеш към събратята на същите тези хора: «Ние упражнихме над вас произвол, затворихме ви, унижихме ви и иззехме имуществото ви, но сега очакваме от вас да се запишете доброволци и да се биете за нас», не е ли логично те да отговорят: «Вървете по дяволите!»? Аз съм изненадан, че са се явили толкова много японски доброволци от континента. Те трябва да са храбри мъже и аз с радост ще ги приема в своята част“.

Когато президентът Рузвелт прочете това, попита секретаря си:

— Кой беше този Марк Уипъл?

— Вие познавахте баща му, доктор Хюлет Уипъл.

— Момчето изглежда умно. Нали на него е поверено командването на японците?

— Да. Те вече са на път за Италия.

— От тази част можем да очакваме добри новини — рече президентът.

 

 

Една вечер през септември 1943 година Нюк Цин попита внука си Хонконг:

— Не сме ли се разгърнали прекалено нашироко?

— Има нещо такова.

— Ако войната свърши утре, ще бъдем ли в състояние да запазим цялата си собственост?

— Не.

— Според теб какво трябва да предприемем? — взря се в него старата жена.

— Изглежда, вече съм те настигнал по кураж — отвърна Хонконг. — Аз съм на мнение да задържим имотите. Ще изплатим колкото можем от дълговете, а когато войната свърши, ще стегнем коланите и ще караме само на ориз, докато не получим първоначално ускорение.

— Колко тежки години можем да очакваме?

— Две много тежки. Две години на приемлив риск. Ако ги издържим, фамилията ни ще преуспее.

— Това ме тревожи — призна старицата — но съм съгласна с теб, че трябва да се борим докрай. Въпреки че, ако питаш мен, можем да продадем няколко къщи, за да понамалим натиска.

— Натискът е съсредоточен само върху нас двамата — изтъкна Хонконг. — Останалите не подозират за него. Ако тебе не те е страх, мен също.

За една старица на деветдесет и шест години бе странно да се тревожи за бъдещето, но тя се тревожеше. Вълнуваше я не нейното собствено, а бъдещето на голямото семейство Кий, вълнуваше я делото, на което бе сложила началото, но което вече не бе по силите й. Ето защо рече:

— Не сме заложили само свои пари, Хонконг, а и парите на всички Кий, на онези, които работят, на момичетата от магазините, на старците. Като помислиш за тях, все още ли си готов да задържиш всичко?

— Нали го правя за тях — отвърна Хонконг. — Зная колко крехко е изграденото от нас. Всяка къща се държи на някой магазин, на някоя служба в Пърл Харбър, на някоя нивичка, на спестяванията на някой старец. Възможно е всичко да рухне, но аз съм готов да заложа на това, че когато започне да се клати, ти и аз ще бъдем достатъчно умни да хванем падащите парчета.

— Струва ми се, че вече е започнало да се клати, Хонконг — предупреди го старата жена.

— Аз не мисля така — възрази внукът й, пренебрегвайки за пръв път съвета на баба си, и тя рече:

— Ти решаваш, Хонконг.

— Захванахме се с тази авантюра, когато хаолите бягаха от войната, и нямам намерение сега пък аз да бягам.

— Е, поне обещавам да не споделям страховете си с другите — рече старицата.

И тъй, той остана верен на своята странна, люлееща се конструкция, разчитайки единствено на собствения си кураж. Когато наемите в Хонолулу се повишиха, заплатите в Пърл Харбър и печалбите от магазините — също, продължи да залага парите, които Азия му даваше, и конструкцията ставаше все по-висока и по-нестабилна, но той не се спираше пред никакви рискове и престарялата му баба започваше все по-ясно да разбира, че в негово лице е възпитала внук, на когото може истински да се възхищава. „В много отношения — размишляваше тя, спомняйки си за Горното селище и топлите дни на своята младост — той е като баща ми. Смел е, готов е да се хвърли в големи битки и сигурно накрая ще сложат главата му в клетка насред Хонолулу.“ Сетне пред очите й изникваше зловещата гледка отпреди толкова много години — главата на баща й, отделена от тялото и изцъклена — и си казваше: „Нима това бе лоша смърт?“. И семейство Кий продължи своята опасна игра.

* * *

Докато четиримата синове на Сакагава носеха униформа и се бореха за пълноправно гражданство, техните родители и сестра им Реико бяха силно объркани, измъчваха ги противоречиви чувства. Възрастните Сакагава се молеха за благополучното завръщане на синовете си, ще рече, и за победата на американците, поне що се отнася до войната срещу Германия, и слушаха с удовлетворение, когато Реико чан им четеше от местния японски вестник „Нипу Джифи“ за успехите в Европа. Но, от друга страна, продължаваха да се молят за Япония, защото родината им бе в трудно положение и те се надяваха тя да надделее в Азия, без да признават дори пред себе си, че победите на Америка в Европа и на Япония в Азия са несъвместими.

Докато един ден господин Ишии влезе крадешком в бръснарския салон и зашепна:

— Страхотни новини! Довечера непременно ще се отбия у вас. — И преди Сакагава сан да успее да задържи дребното човече, то изчезна в следващия японски магазин.

Същата вечер, след като затвори бръснарницата и благополучно изпрати момичетата по домовете им, правейки се, че не чува подсвиркванията на шляещите се по Хоутел стрийт моряци, Камеджиро рече на Реико:

— Господин Ишии положително има да ни казва нещо много важно. — И те забързаха по тъмните улици към своята къщурка в Какаако.

Господин Ишии вече ги чакаше и след като щорите бяха спуснати и стопаните насядаха, театрално приближи до масата, върху която лежеше последният брой на „Нипу Джифи“, яростно го накъса на парчета, хвърли ги на пода и се изплю върху им.

— Така се отнасям аз с враговете на Япония! — кресна той.

— Не съм го прочела… — умолително промълви Реико, опитвайки се да го спре.

— Отсега нататък няма да четеш тази мръсна пропаганда! — важно обяви господин Ишии. — Нали ви казах, че това са само американски лъжи! А вие ми се изсмяхте: „Какво ли пък знае господин Ишии за войната“. Приятели, сега ще разберете какво знам. Знам онова, което в действителност става по света. И всички добри японци в Америка го знаят. Само вие, глупаците, дето непременно държите да четете хавайските вестници, не го знаете.

Той надуто измъкна от джоба на палтото си „Преъри Шинбун“, японски вестник, излизащ в Уайоминг, и показа на Реико вълнуващите заглавия: „Императорската армия разби американците на Бугенвил“, „Голяма японска победа при Гвадалканар“, „Президентът Рузвелт признава, че Япония ще спечели войната“. Повечето материали на първа страница бяха взети от радиопредаванията на къси вълни, излъчвани от Токио, и разпространяваха наглата японска пропаганда. Един от тях особено възмути шушукащата в холчето на Сакагава групичка. Заглавието гласеше: „Американски моряци не отричат, че са пробождали с щикове безпомощни японски войници“. Съобщението идваше от Токио и не подлежеше на съмнение.

Когато ужасът от бруталността на американците поотмина, господин Ишии продължи с важните новини: един материал, в който редакторите от Уайоминг обобщаваха хода на военните действия, позовавайки се на радиопредаванията от империята. Всички в стаичката се убедиха, че Япония не само побеждава навсякъде в Тихия океан, но и скоро ще нахлуе на Хаваите.

— Е, Сакагава сан, какво ще отговориш на императорския генерал, когато стъпи на брега в Хонолулу и попита: „Сакагава, ти държа ли се като добър японец?“ С твоите четирима синове, които се бият срещу императора? Знаеш ли какво ще каже генералът, като чуе отговора ти? Ще каже: „Сакагава, наведи се!“. После ще извади меча си и лично ще ти отсече главата.

Никой от семейство Сакагава не продума. Бяха приковали очи във вестника, само Реико местеше поглед по заглавията. Той се издаваше открито в Уайоминг, бе минал през американската цензура, следователно онова, което господин Ишии им бе прочел, беше истина. Япония печелеше войната и скоро щеше да превземе Хаваите. Измъчван от силни угризения, Сакагава сан се бе вторачил в йероглифите, които не разбираше, и попита Реико чан:

— Вярно ли е?

— Да — отвърна дъщеря му.

Една от най-вбесяващите аномалии на войната бе, че докато ФБР и Службата за сигурност при флота най-внимателно следяха японските вестници на Хаваите и се грижеха те да не се отклоняват от истината, да не поместват никакви материали, идващи от Токио, японоезичните периодични издания в Юта и Уайоминг свободно публикуваха каквото си поискат — местните военни бяха решили, че официалните японски комюникета са достатъчно смешни и абсурдни, за да се саморазобличат с течение на времето. Както всъщност и стана. Затова японската преса на континента, често издавана от типове с непоклатимо самурайско мислене, продължаваше да излива невероятен пропаганден буламач — слухове, антиамерикански настроения, лъжи с направо подривно съдържание. И когато екземпляри от тези вестници стигаха до Хаваите, където мълвата имаше свойството да добива епидемични измерения, ефектът им бе потресаващ.

— Ще кажа на императорския генерал — рече накрая Сакагава сан, — че синовете ми са се били само в Европа. Не и срещу Япония.

— Няма да ти помогне! — тъжно възрази господин Ишии. — Императорът никога няма да ти прости за стореното.

На Сакагава сан му прималя. Винаги го бяха мъчили съмнения, задето изпрати синовете си да воюват, и ето сега вестникът от Уайоминг потвърждаваше, че е сгрешил. Камеджиро гледаше безмълвно вечния си наставник, а господин Ишии се наслади в пълна мяра на неговото унижение и накрая се смили:

— Ще кажа на генерала някоя добра дума за теб. Ще го уверя, че винаги си бил предан японец.

— Благодаря ти, господин Ишии! — извика бомбаджията. — Ти си единственият приятел, на когото мога да вярвам.

Същата вечер тримата Сакагава си легнаха изтерзани и изплашени, а на следващия ден Реико почака, докато на нейния стол в бръснарницата седна интелигентен на вид млад морски офицер и тихо го попита:

— Моля ви, бихте ли ми помогнали?

— Разбира се — отвърна офицерът. — Казвам се Джаксън, от Сиатъл.

— Снощи един човек ми каза, че японците щели да завземат Хаваите всеки момент. Вярно ли е това?

Морякът отвори уста от изумление, махна пешкира от врата си и се обърна да погледне Реико, която по това време бе на двадесет и шест години и на върха на красотата си. Усмихна й се и попита:

— За бога, момиче, какви глупости са ти наговорили?

— Казаха ми, че според достоверни източници японските кораби всеки момент щели да атакуват островите.

— Вижте, госпожице — скастри я военният — ако сте шпионка и се опитвате да събирате сведения…

— О, не! — изчерви се Реико. В този момент видя, че баща й приближава, за да възстанови реда, който забраняваше всякакви разговори с клиентите. Върза отново пешкира, дръпна го силно назад, за да попречи на моряка да говори, и започна да го подстригва. — Забранено ни е да приказваме — прошепна тя.

— Къде обядвате? — попита офицерът.

— „У Сенага“ — отвърна шепнешком тя.

— Ще се видим там и ще ви разкажа за войната.

— О, не мога! — отново пламна Реико.

— Вижте, аз съм от Сиатъл. Познавам много японски момичета. Значи „У Сенага“.

На бара в ресторанта, който принадлежеше на собственика на свинеферма Сенага от Окинава, лейтенант Джаксън изненада Реико, като си поръча суши и сашими и се нахвърли върху храната с пръчици.

— Служил съм в Япония — рече той. — Ако капитанът ми ме хване, че ям с пръчици, ще ме изправят пред трибунала. За липса на патриотизъм.

— Ние пък се опитваме да се храним с вилици — подхвърли Реико.

— Сега за нападението на джапанките — поде Джаксън.

— Бихте ли били така добър да не ни наричате джапанки? — помоли Реико.

— Вие сте японци — непринудено се разсмя Джаксън. — Враговете са джапанки. Как е малкото ви име? Реико? Колко хубаво. Е, Реико чан…

— Къде сте научили това Реико чан?

— В Япония — спокойно отвърна той.

— Познавали ли сте някоя Реико чан?

— Познавах една Киоко чан.

Настъпи продължително мълчание и както похапваха суши, на Реико чан й се искаше да му зададе много въпроси, лейтенант Джаксън пък имаше желание да й каже доста неща, но никой от двамата не проговори, докато в един и същ момент Реико не посегна с вилицата към своето сашими, а офицерът бодна пръчиците в суровата риба. Сред тракане на прибори и смях Джаксън рече:

— Много бях влюбен в Киоко чан и тя ме научи малко японски, тъкмо затова получих и сегашната си служба.

— Каква е тя? — попита Реико със сериозен вид и пламнало лице.

— Тъй като говоря малко вашия език… Разбирате ли, аз не съм точно морски офицер. Аз съм сиатълски адвокат. Прикрепен съм към генерал-адютанта и работата ми е да посещавам японски семейства и да им казвам, че дъщерите им не бива да се омъжват за американски войници. Всяка седмица се срещам с около двайсет семейства… Нали знаете какви са американските мъже… Щом видят хубаво момиче, и веднага налитат да се женят. Моята работа е да не допускам това.

С внезапна горчивина той счупи пръчиците на две и кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Всяка седмица, Реико чан, се срещам с японски момичета и споря с тях, а всички те ми напомнят за Киоко чан и вече съм на път да откача.

Лейтенантът гледаше право пред себе си — мъж, стегнат в едно голямо менгеме — и загуби желание да се храни. Реико беше практично момиче, приключи със сашимито и каза:

— Трябва да се връщам на работа.

— Ще обядваш ли утре с мен? — попита офицерът.

— Да — отвърна тя, но когато той понечи да я придружи по улицата, ахна и рече:

— Баща ми ще получи удар.

— Да не би да вярва, че японският флот скоро ще бъде тук?

— Той не — излъга момичето — но един негов приятел е сигурен в това. Каква е истината?

— След година-две ние ще унищожим Япония.

Същата вечер Реико чан обясни на баща си, че с вестника от Уайоминг нещо сигурно не е наред, защото Япония не побеждава в тази война, но това вбеси Сакагава сан. Той бе донесъл вкъщи друг брой на „Преъри Шинбун“, още по-възпламеняващ от предишния, и докато му го четеше най-търпеливо, самата Реико започна да се пита кой казва истината.

 

 

Сетне дойде и доказателството. Президентът Рузвелт пристигна в Хонолулу с военен кораб, тримата Сакагава го видяха с очите си и обърнаха внимание на начина, по който той премина през града — под охраната на десетки мъже от секретните служби. За Сакагава сан това бе сигурен знак, че Америка е силна. Но бе пропуснал да вземе под внимание изключителния ум на господин Ишии. Дългите черни автомобили едва бяха профучали покрай тях, когато развълнуваният дребосък се втурна в бръснарския салон с потресаваща новина.

— Казвах ли ти аз? — зашушна той. — О, страхотно! Ела веднага у Сакаи.

Сакагава повери бръснарницата на дъщеря си, по една странична уличка се промъкна до магазина на Сакаи и влезе през задната врата, за да не привлича вниманието, защото на японците все още се забраняваше да се събират на групи. В тясната канцелария Сакаи, господин Ишии и още няколко развълнувани възрастни мъже стояха и обсъждаха потресаващата вест. В първия момент Сакагава не успя да разбере за какво става дума, но скоро господин Ишии му обясни всичко:

— Президентът Рузвелт се е отбил на Хаваите на път за Токио. Ще се предаде без бой, ще бъде екзекутиран пред светилището на Ясукуни като обикновен военнопрестъпник и след три дни японският флот ще бъде тук!

Историите на господин Ишии винаги съдържаха точни подробности и дати и бе оправдано да се очаква публиката му все някога да забележи, че от три години насам нито едно негово пророчество не се бе сбъдвало. Но надеждата за победа в сърцата на повечето му слушатели бе така силна, че никой не му търсеше сметка за грешките.

— След три дни! — рече той. — Императорският флот ще влезе под пълна пара в Пърл Харбър. Но аз ще се погрижа за теб, Сакагава сан, ще помоля императора да ти прости, задето си изпратил синовете си да воюват.

Когато президентът Рузвелт напусна Хонолулу и се отправи към своята екзекуция в Токио, господин Ишии зачака в близко до припадък състояние от запад да се зададат бойните кораби на неговото отечество. Три нощи спа на покрива си, да не би да пропусне появяването им. Изпълнен с тревога, Сакагава също ги чакаше в своята къщичка в Какаако.

На четвъртия ден, когато стана ясно, че императорският флот ще се позабави известно време, господин Ишии остави тази тема и се захвана да разпространява отпечатания в „Преъри Шинбун“ слух, че японците били завзели Австралия и Нова Зеландия. Както каза на тримата Сакагава, имал чувството, че никак не е лоша идеята да се емигрира в Австралия, защото под владичеството на японците за всекиго щяла да се намери добра земя.

Реико чан обсъждаше всички тези слухове с лейтенант Джаксън, който слушаше търпеливо, докато младата бръснарка му разкриваше страховете си с разширени очи. Разказите й винаги го разсмиваха и веднъж той отбеляза:

— Този господин Ишии трябва да е голям глупак.

Но Реико се застъпи за дребното човече:

— Той е дошъл от Хирошима много отдавна и живее със своите заблуди.

— По-добре да внимава какво говори — отвърна морският офицер. — Може да си навлече неприятности.

Сега бе ред на Реико чан да се разсмее:

— Никой не взема господин Ишии на сериозно. Той е един симпатичен и безобиден дребосък.

Поредицата от срещи в бръснарския салон под ястребовия поглед на Камеджиро Сакагава и в претъпкания ресторант на окинавското семейство Сенага трудно можеха да бъдат наречени любовни, защото между Реико чан и лейтенант Джаксън нямаше страстни целувки и дълги сбогувания, но въпреки всичко двамата бяха влюбени. Един вторник Реико си позволи дързостта да продължи своята обедна почивка чак до четири часа. През този слънчев следобед имаше и целувки, и главозамайващи прегръдки. Една сряда вечер тя се измъкна тайно от къщи, качи се в шевролета на лейтенант Джаксън, двамата отидоха до Диамантената глава и колата спря в алеята на влюбените. Местното население казваше в подобни случаи: „Среднощни атлети наблюдават надбягване на подводници по пълнолуние“. Но бреговите патрули, които проверяваха колите, му викаха селско натискане и много се изненадаха, когато стигнаха до шевролета.

— Какво правите тук с тази джапанка, лейтенант?

— Говорим си.

— С джапанка?

— Да, с японка.

— Покажете си документите!

— На другите не поискахте документи.

— Те са с бели момичета.

Лейтенант Джаксън извади документите си с явно раздразнение и бреговите полицаи поклатиха глави.

— Това вече е върхът — рече единият от моряците. — Тя от местните ли е?

— Разбира се.

— Говорите ли английски, госпожице?

— Да.

— Е, мен какво ме интересува, след като един морски офицер не го е грижа, че се натиска с джапанка.

— Виж какво, приятел…

— Търсите ли си го, сър?

Лейтенант Джаксън вдигна поглед към двамата мускулести дангалаци и рече:

— Не.

— Не сме го и очаквали. Лека нощ, японски любовнико.

Лейтенант Джаксън седя безмълвно няколко минути, после въздъхна:

— Войната е невероятно нещо. Ако тези две момчета са още живи, когато стигнем до Токио, сигурно ще се влюбят в японски момичета и ще се оженят за тях. И с какво неудобство ще си спомнят за тази вечер!

— Нашите скоро ли ще стигнат до Токио? — попита Реико.

Лейтенантът бе впечатлен от начина, по който тя каза „нашите“.

— Защо го каза така?

Реико отвърна:

— Имам четирима братя, които се бият в Европа.

— Ти имаш… — Спря насред думата и един непреодолим импулс го накара да изскочи от колата и да се развика: — Хей, бреговият патрул! Бреговият патрул!

Двамата млади полицаи забързано се върнаха и попитаха:

— Лейтенант? Да не би тя да се е оказала шпионка?

— Момчета, искам да ви запозная с госпожица Реико Сакагава. Тя има четирима братя, които се бият в редовете на американската армия в Италия, докато ние с вас си седим на тлъстите задници в Хаваите. Когато бяхте тук преди малко, и аз не го знаех.

— Имате четирима от семейството във войската?

— Да — тихо отвърна тя.

— Всичките в пехотата?

— Да. Във флота не приемат японци.

— Госпожице — каза единият от бреговите полицаи, младеж от Джорджия — искрено се надявам братята ви да се върнат живи и здрави.

— Лека нощ, госпожице — рече другият.

— Лека нощ, момчета — измърмори Джаксън и когато патрулът зави надолу по пътя, каза със запъване: — Реико чан, мисля, че трябва да се оженим.

Тя въздъхна, стисна ръцете си много силно и отвърна:

— Аз пък мислех, че работата ти е да пречиш на мъже като теб да се женят за момичета като мен.

— Така е, но никога ли не си забелязвала как хората на такива служби в края на краищата стават жертва тъкмо на онова, срещу което се борят? Косата да ти се изправи. Намесвал съм се в около триста подобни случая и почти във всичките мъжете бяха от дълбокия Юг.

— Какво общо има това с нас? — попита Реико чан.

— Разбираш ли, у нас момчетата от Юга са учени още от раждането си, че всеки, който има различен цвят на кожата, е лош и заслужава презрение. В сърцата си те знаят, че това не може да е вярно, и когато им се удаде възможност да видят какво представлява някоя девойка с различен цвят и открият, че тя е човешко същество, изпитват потребност да се влюбят и оженят за нея.

— Ти от Юга ли си, лейтенант? И ти ли изпитваш такава потребност?

— От Сиатъл съм, но у мен импулсът е още по-силен. Защото моят баща, общо взето, добър човек, отприщи кампанията след Пърл Харбър за затварянето на всички японци в концентрационни лагери. Знаеше, че върши зло. Знаеше, че говори измислици и действа за собствена икономическа изгода. Но въпреки това не се спря. Вечерта, когато произнесе по радиото пламенната си реч, аз му рекох: „Татко, ти напълно съзнаваш, че онова, което каза, не е вярно“. А той ми отвърна: „Война е, сине“.

— Значи искаш да се ожениш за мен, за да си разчистиш сметките с него? — попита Реико. — Не бих могла да се омъжа за теб, ако нещата стоят така.

— Моята потребност е много по-дълбока, Реико чан. Спомни си, че съм живял в Япония. Надявам се, че и подир години, когато двамата остареем, няма да забравяш, че в разгара на войната съм ти казал: „След като настъпи мирът, между Япония и Америка ще се установят равноправни приятелски отношения“. Сигурен съм в това. Сигурен съм, че моят баща, който всъщност е добър човек, ще те посрещне благосклонно, като своя дъщеря. Защото хората трябва да забравят предишните си грешки. Трябва да възстановят разкъсаните връзки.

— Говориш така, сякаш проблемът е в твоя баща — тихо рече Реико.

— А според теб е в твоя, така ли?

— Никога няма да се оженим — тъжно рече Реико. — Баща ми не би го допуснал за нищо на света.

— Кажи на баща си да върви по дяволите. На моя аз вече му казах.

— Но аз съм японка — напомни му тя и го целуна по устните.

 

 

Камеджиро Сакагава разбра за любовната връзка на дъщеря си с хаол, когато една сутрин добрият му приятел Сакаи се появи в бръснарския салон и рече:

— Съжалявам, Камеджиро, но дъщеря ми не може повече да работи тук.

Сакагава ахна и попита:

— Защо? Плащам й добре.

— Да. И ние имаме нужда от тези пари, но не мога да поема риска тя да работи тук ден повече. И с нея може да стане така. Тук идват толкова много хаоли.

— Какво да стане? — сепна се Сакагава.

— По-добре да излезем отвън — предложи Сакаи и там, до канавката на Хоутел стрийт, му каза натъжено: — Ти ми беше добър приятел, Камеджиро, и добре плащаше на нашето момиче, но ние не можем да поемем риска и тя да се влюби в хаол както твоята Реико.

Вратните мускули на дребния, подобен на булдог Камеджиро се издуха, той сграбчи приятеля си за раменете, повдигайки се на пръсти, за да ги стигне.

— Какво говориш? — изрева.

— Камеджиро! — запротестира Сакаи и безрезултатно опита да се освободи от неговата вдъхваща страх хватка. — Попитай когото искаш. Дъщеря ти обядва всеки ден с един американец… в „У Сенага“.

В състояние на шок ниският Камеджиро Сакагава отблъсна приятеля си и се загледа надолу по Хоутел стрийт към ресторанта на свинаря от Окинава, и тъкмо в този момент коварният Сенага влезе в заведението си заедно с някакъв хаол. В тази недвусмислена поличба Сакагава съзря доказателство, че обвиненията на съотечественика му Сакаи отговарят на истината. Реико чан, най-добрата дъщеря, която човек може да си пожелае, силна и покорна, посещаваше окинавски ресторант заедно с един хаол! Потресен, набитият дребен мъж, тогава на шестдесет и една години, се облегна на близкия телеграфен стълб, без да забелязва потока моряци и войници край себе си.

Каква ирония на съдбата, мислеше си той, че войната бе запратила на такива благоприятни позиции две от групите, които най-силно ненавиждаше. Проклетите китайци бяха заели всичките добри служби в Пърл Харбър и с парите, които получаваха, бяха изкупили по-голямата част от Хонолулу. Техните синове не се биеха по фронтовете, а арогантността им нямаше граници. Като съюзници, привърженици на отвратителния Чан Кайши, който се бе опълчил срещу почтените японски инициативи в Китай, те се появяваха на всички паради и произнасяха речи по радиото. Китайците, мислеше си през онази ужасна сутрин Сакагава, бяха станали доста заможни.

Но особено оскърбителен бе фактът, че окинавците трупаха дори още повече пари. Ами, размишляваше с мрачен гняв Сакагава, без да сваля очи от ресторанта на Сенага, окинавците, първо на първо, са много бедни хора, нито са напълно японци, нито напълно китайци, но се правят на японци. На един окинавец не може да се има доверие, човек трябва да го наблюдава всяка минута, че, току-виж, подучил дъщерите си да подмамят собствените му синове, той е лишен от истинския японски дух. По света едва ли се срещаха хора, които да стоят по-ниско от окинавците, Сакагава бе убеден в това, но я ги виж какво постигнаха през войната!

Тъй като преди 1941 година не ги приемаха в японската общност, те се бяха обединили. По-голямата част от сметта в Хонолулу се събираше от окинавци. За да се отърват от отпадъците, те гледаха свине, хиляди и хиляди свине. И когато дойде войната и вече нямаше свободни товарни кораби, с които да се докарва на Хаваите прясно говеждо от Калифорния, към кого трябваше да се обърнат всички, за да получат месо? Към окинавците! Кой отваряше ресторант след ресторант? Окинавците! Кой щеше да излезе от войната по-богат дори и от белите? Окинавците! Беше жестока подигравка, че в края на краищата те ще станат богати, силни и уважавани само защото по волята на случая всички свине са се оказали техни.

С тези мисли дребният бомбаджия Камеджиро Сакагава се скри в тълпата на Хоутел стрийт, решил да шпионира своята дъщеря Реико, и докато чакаше, мърмореше под носа си: „С хаол, в ресторанта на окинавец!“. Това наистина бе повече, отколкото можеше да понесе.

В дванадесет и пет лейтенант Джаксън влезе в ресторанта и се настани на масата, която усмихващият се Сенага сан запазваше за него. Поръча малка чинийка туршия от репички и започна безмълвно да я яде с пръчици, а Сакагава си помисли: „Но какво прави той, шукемоно ли яде? С хаши?“.

В дванадесет и десет Реико Сакагава влезе забързано в заведението, така се усмихна и цялото й изпълнено с копнеж тяло така се устреми напред, че дори слепец би забелязал колко е влюбена. Не докосна морския офицер, но сияещото й лице и светналите й очи спряха само на сантиметри от неговите. Тя си взе с вилица няколко репички и баща й, който дебнеше от улицата, си помисли: „Всичко е толкова объркващо! Какво прави тя с тази вилица?“.

През цялото време, докато двамата се хранеха, дребният японец наблюдаваше жалката сцена — срещата на собствената му дъщеря с един хаол. Дълго преди тя да си тръгне, изтича по Хоутел стрийт обратно в магазина на своя приятел Сакаи и го попита:

— Какво да правя, Сакаи?

— Убеди ли се със собствените си очи?

— Да, онова, което ми каза, е истина.

— Хасегава също ще вземе дъщеря си от бръснарницата.

— По дяволите бръснарницата! Какво да правя с Реико?

— Трябва да разбереш кой е този хаол, Камеджиро. После да отидеш във флота и да помолиш да го преместят.

— Ще ме послушат ли? — усъмни се Камеджиро.

— За такова нещо ще те послушат — отвърна без колебание Сакаи. Сетне добави: — Но най-важната ти работа, Камеджиро, е да намериш съпруг за дъщеря си.

— От години търся — рече дребният бомбаджия.

— Аз ще я сватосам — обеща Сакаи. — Обаче няма да е лесно. След като вече се е посрамила с хаол.

— Не! Не говори така! Реико чан е добро момиче.

— Но всички вече знаят, че ходи с хаол. Кое японско семейство с чувство за собствено достойнство ще я приеме сега, Камеджиро?

— Ще положиш ли всички усилия като посредник, Сакаи?

— Аз ще намеря съпруг за твоята дъщеря. Порядъчен японец.

— Ти си ми приятел — рече просълзен Сакагава, но преди да си тръгне, добави предпазливо: — Сакаи, опитай се, моля те, да й намериш мъж от Хирошима. Така ще е по-добре.

Госпожа Сакагава бе прекарала сутринта вкъщи, слагайки кисело зеле, а следобед отиде у госпожа Марк Уипъл да навива бинтове за Червения кръст. Това се оказа доста мъчително, тъй като всички жени в стаята имаха поне по един син в Две-две-две, с изключение на госпожа Уипъл, чийто съпруг им беше командир. Ето защо разговорът, в който повечето от японските жени не можеха да вземат участие, нямаше как да не се върти около войната в Италия и тежките загуби, понасяни от частта на техните момчета. Но щом атмосферата ставаше прекалено тягостна, госпожа Уипъл, една от дъщерите на фамилия Хейл, винаги съобщаваше някой нов радостен факт. Веднъж тя каза:

— Президентът Рузвелт лично е обявил, че нашите момчета са между най-смелите, които някога са се били под американското знаме.

По-късно рече:

— Тази седмица списание „Тайм“ съобщава, че когато нашите момчета пристигнали в Салерно за градския си отпуск, другите войници на гарата ги посрещали с овации, докато слизали от влака.

Госпожа Уипъл винаги наричаше японските войници „нашите момчета“ и хаолите на Хаваите постепенно започваха да следват примера й.

И тъй, независимо дали ставаше дума за жертви или за победи, следобедът бе минал много емоционално и госпожа Сакагава, с крака, изранени от американските обувки, които се бе почувствала задължена да обуе, се прибра, зажадняла за почивка. Вместо това завари вкъщи съпруга си, който в този час на деня трябваше да е в бръснарницата, и веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Преди да успее да го попита, Камеджиро извика:

— Добра дъщеря си отгледала! Да върти любов с хаол!

За госпожа Сакагава нямаше по-жестоки думи. Принудена бе да признае, че някои японски момичета открито ходеха с хаоли, но те не бяха от уважаващи себе си семейства. Имаше и такива, които под давлението на войната бяха станали проститутки, ала Йорико подозираше, че те са или ета, или окинавки. Не беше за вярване, че японско момиче, изпълнено от съзнанието за течащата в жилите му горда кръв…

— Сакаи взе дъщеря си от бръснарницата, да не би и тя да се повлияе, и Хасегава спира своята от утре. — Камеджиро едва не плачеше. — Ние сме пред фалит. — Но го налегна една дори още по-голяма тревога и той се свлече на един стол, отпусна глава върху скръстените си ръце и захлипа: — Нашето семейство никога досега не се е опозорявало!

Госпожа Сакагава, която отказваше да повярва, че нейната дъщеря е стоварила върху семейството такова безчестие, изрита американските си обувки, размърда на воля пръстите на краката си и коленичи до обезумелия си съпруг.

— Камеджиро — прошепна — ние научихме Реико как се държи добрата японка, сигурна съм, че тя няма да ни опозори. Някой ти е казал една голяма лъжа.

Дребният бомбаджия отблъсна яростно жена си и закрачи из стаята.

— Аз ги видях! Тя едва не го целуна пред хората. И сега си мисля, къде е била онзи следобед, когато рече, че не й било добре? Излизала е с хаола. И къде е ходила, когато каза, че отива на кино? Возила се е с хаола в някой черен автомобил. Онази вечер чух, че спира кола, но бях твърде глупав, за да събера две и две.

В този момент влезе Реико чан, поруменяла от любов и от бързия ход до дома, и от лицата на родителите си веднага разбра, че тайната й е разкрита. Със сърцераздирателна въздишка баща й каза само:

— Собствената ми дъщеря! С хаол!

Майка й все още беше готова да сложи край на целия този скандал и попита:

— Не е вярно, нали?

В очите на Реико чан грееше вътрешното убеждение, което щеше да я крепи по време на неизбежната кавга, и тя отвърна:

— Аз съм влюбена и искам да се омъжа.

Никой не отрони дума. Камеджиро се отпусна на един стол и закри лицето си. Госпожа Сакагава беше вперила в дъщеря си невярващ поглед, а сетне започна да се държи с нея с пресилено внимание, сякаш тя вече бе забременяла. Реико се усмихна, вътрешно развеселена, ала в този момент покрусеният й баща издаде ужасен стон, тя коленичи до него и бързо заговори:

— Лейтенант Джаксън е прекрасен човек, татко. Толерантен е и е живял в Япония. Има хубава работа в Сиатъл, но смята, че след войната ще може да се установи тук. — Тя се поколеба, защото думите й останаха без отзвук, но после добави: — Където и да отиде той, аз искам да съм с него.

Баща й бавно се отблъсна от масата, отдръпна се от дъщеря си и я погледна, потресен и неспособен да повярва:

— Но ти си японка! — изкрещя в мъката си той.

— Ще се омъжа за него, татко — твърдо рече тя.

— Но ти си японка — повтори Камеджиро. Взе ръката й и продължи: — В теб тече кръвта на Япония, силата на една велика нация, всичко… — Опитваше се да докаже колко немислими са намеренията й, ала не успяваше да се сети за нищо друго, освен за най-важния факт: — Ти си японка!

Реико търпеливо му обясняваше:

— Лейтенант Джаксън е уважавана личност. Има много по-добра работа, отколкото който и да е мъж тук, за когото бих могла евентуално да се омъжа. Завършил е колеж и притежава доста пари в банката. Семейството му е известно в Сиатъл. Тези неща не са толкова важни, но ти ги казвам, за да разбереш какъв необикновен човек е той.

Камеджиро с отвращение изслуша този брътвеж и когато му се стори, че Реико ще продължи в същия дух, я зашлеви силно по бузата.

— Това ще е унизително! — кресна й той. — Вечен позор! Слуховете за твоето поведение ликвидираха бръснарницата. Момичето на Сакаи напусна. Както и дъщерята на Хасегава. След онова, което си сторила, никое достойно японско семейство не ще пожелае да общува с нас.

Реико прокара ръка по пламналата си буза и каза тихо:

— Татко, стотици порядъчни японски момичета са се влюбвали в американци.

— Всичките са уличници! — изрева Камеджиро.

Все едно че не го бе чула, Реико продължи:

— Аз зная, защото тъкмо това е работата на лейтенант Джаксън. Да разговаря с родители като вас. И момичетата не са…

— Аха! — извика Камеджиро. — Ето с какво се занимава значи! Утре отивам да говоря с адмирал Нимиц.

— Татко, предупреждавам те, че ако ти…

— Адмирал Нимиц ще разбере за това!

 

 

Дребният бомбаджия всъщност не стигна до Нимиц. Първо го спря някакъв мичман, който бе така очарован от якия японец с извитите като дъги от бъчва ръце, че го заведе при един лейтенант, който пък го изпрати при командир на флотилия, а той на свой ред влетя в офиса на контраадмирала и извика:

— Господи, Джак! Дошъл е един дребен японец с най-щуравата история, която някога си чувал. Трябва да го изслушаш!

Така цял кръг капитани, контраадмирали и адмирали прекъснаха работата си, за да слушат невероятния английски на Камеджиро, който протестираше пред флота, че един от техните офицери е довел до фалит бръснарския му салон и е съсипал дъщеря му.

— Тя бременна ли е? — попита някой от контраадмиралите.

— Внимавай какво говори! — извика Камеджиро. — По-добре вие да знае, Реико добра уахин!

— Извинете ме, господин Сакагава. На нашия език „съсипана“ означава… ами съсипана.

Когато офицерите чуха кой е „съсипал“, или каквото е там, девойката Реико, направо побесняха.

— Този проклет Джаксън! — запръска слюнки един от тях. — Работата му е да слага край тъкмо на такива неща.

— Десетки пъти съм ви го казвал — рече друг. — Не е достатъчно да напъхаш в униформа някой цивилен, за да стане от него офицер.

— Това няма отношение към въпроса — прекъсна го адмиралът с най-висок ранг. — Онова, което искам да зная, господин Сакагава, е следното. Ако младежът има добра репутация, хубава работа, стабилни доходи и е от уважавано сиатълско семейство… Следите ли мисълта ми? Вашата дъщеря е бръснарка. Според мен би трябвало да не изпускате възможността за подобен брак.

Камеджиро, който бе по-нисък поне с двадесет сантиметра от всички присъстващи, ги зяпна слисано.

— Тя е японка! — рече той на преводача. — Ще бъде безчестие, ако се омъжи за хаол.

— Как така? — попита командващият флотилия.

— Това би навлякло такъв срам на нашето семейство…

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — сопна му се офицерът. — Откога женитбата на една джапанка за порядъчен американец е срам… за джапанката?

— Братята й в Италия биха се почувствали унизени пред другарите си — не отстъпваше Камеджиро.

— Това пък как да го разбираме? — недоумяваше един от присъстващите. — Тя има братя в Италия?

— Четиримата ми синове воюват в Италия — скромно отбеляза Камеджиро.

Един контраадмирал стана и се приближи до дребния бомбаджия.

— Имате четирима синове в Две-две-две?

— Да.

— И всичките са в Италия?

— Да.

Настъпи продължително мълчание, нарушено от адмирала, който каза:

— И аз имам син там. Непрекъснато се тревожа за него.

— Аз пък се тревожа за дъщеря си — отвърна упоритият Камеджиро.

— И ако тя се омъжи за бял, четиримата й братя няма да могат да преживеят позора?

— Никога.

— Какво искате да направи адмирал Нимиц?

— Да прати другаде лейтенант Джаксън.

— Той ще замине още този следобед — рече военният.

— Бог да благослови адмирал Нимиц! — възкликна Камеджиро.

— Странна фраза — отбеляза адмиралът. — Християнин ли сте?

— Аз съм будист. Но всичките ми деца са християни.

Когато Камеджиро бе изведен навън, щастлив, че с такава лекота е постигнал решение на тежкия си проблем, адмиралът вдигна рамене и каза:

— Ще победим тези дребни копелета, но никога няма да ги разберем.

Реико чан не видя повече лейтенант Джаксън. Подчинявайки се на секретна заповед от висшето командване, още същата вечер той излетя от Хаваите, изпратен в заточение на Бугенвил. След по-малко от седмица една част проникнали на острова японци се прокрадна през джунглата, нападна щаба, в който служеше, и се нахвърли върху му с щикове. Тъй като не разбираше нищо от огнестрелно оръжие, младият адвокат се опита да ги отблъсне със стол, но японски войник изби стола от ръцете му, прониза го в гърдите и го остави да се задуши в калта.

Никой не каза на Реико, че нейният адвокат е убит — нямаше причина да й го казват — и тя реши, че той само се е позабавлявал с нея, както правят понякога мъжете, и че се е преместил на друга служба. След като се наложи бръснарницата на баща й да бъде затворена, защото предпазливите японски семейства не разрешаваха на дъщерите си да работят при човек, който не е опазил дори своята от позорната любовна история с хаол, Реико отиде в друг салон. Понякога, когато влезеше да се подстриже някой морски офицер и тя посягаше да сложи пешкира около врата му, за момент й се завиваше свят при вида на познатите отличителни знаци на неговата риза. Друг път, когато безочливи войници се опитваха да опипват краката й, бодваше ръцете им с ножиците, както я бе учил баща й, но дори и тогава се чувстваше объркана от голямата страст, която може да пламне между един мъж и една жена.

 

 

Макар в момента Камеджиро Сакагава да не го съзнаваше, принудителното затваряне на бръснарницата всъщност бе щастие за семейството му. През първите седмици якият дребен бомбаджия не успяваше да си намери друга работа, освен да поддържа морави, занимание, което не му беше по сърце. Сетне окинавецът Сенага, собственикът на ресторанта, изпрати да му кажат, че имал нужда от келнер за новото си заведение в Уайкики, посещавано от голям брой войници и моряци, и искал Сакагава сан да поеме тази работа. Камеджиро впери в пратеника святкащи от гняв очи.

— Ако Сенага беше приятел, нямаше да разреши на едно японско момиче да разговаря в ресторанта му с хаол. Кажи му, че не приемам.

А пред жена си изсъска:

— По-скоро бих умрял от глад, отколкото да работя за окинавец.

И тогава получиха от съвсем неочакван източник финансова помощ, която ги направи едно от сравнително влиятелните и заможни японски семейства на Хаваите. Всичко това се случи благодарение на речта, която Хонконг Кий произнесе в началото на 1943 година.

Вдъхновеното слово бе произнесено още преди японските момчета от Две-две-две да се превърнат в общопризнатите герои, каквито станаха впоследствие. По онова време японците все още бяха под подозрение и един хаолски комитет, в стремежа си да разпали патриотизма заради военните облигации, убеди Хонконг да произнесе кратка реч, в която да обясни защо китайците са благонадеждни, а японците не са. Тъй като в този патриотичен комитет членуваха много от ръководните личности в Хонолулу, Хонконг, естествено, бе поласкан от поканата и отдели доста време да съчини пламенна възхвала на китайските добродетели, които да противопостави на японското двуличие. Сетне, като се качи на ораторската трибуна, той се вдъхнови от тълпата и се отклони от написания текст, така че критиките му станаха далеч по-обхватни, отколкото бе възнамерявал.

— Японските военни дълги години потискаха Китай — викна той — и сега ние следим с радост в сърцата как мощната американска армия прогонва злите японци от райони, където те нямат никакво право да бъдат.

Хонконг бе изненадан от нестихващите аплодисменти, с които масовият митинг посрещаше неговите думи, и придоби достатъчно смелост да насочи порицанието си и към японците от Хаваите. Речта му стана много популярна, благодарение на нея се продадоха голямо количество военни облигации и снимката му се появи във вестниците с текст „Патриотично настроен китайски лидер разобличава японците“.

Изявата му бе приета като огромен успех навсякъде, с изключение на един дом. В своята дървена къщурка горе в Нууану бабата на Хонконг, по онова време на деветдесет и шест години, слушаше ужасена, докато една от праправнучките й четеше на глас информацията за неговия ораторски подвиг.

— Веднага го доведете тук! — гневно викна тя и когато могъщият банкер се изправи пред нея, отпрати останалите. Щом вратата се затвори след тях, старата жена се надигна, гордо пристъпи до внука си и четири пъти го зашлеви по лицето.

— Глупак такъв! — крещеше тя. — Глупак такъв! Проклет, проклет глупак!

Хонконг се стъписа пред тази атака и закри лицето си с ръце, за да се предпази от нови плесници. Тогава разлютената спаружена старица го заблъска в гърдите, повтаряйки през цялото време „Глупак такъв!“, докато, отстъпвайки, той се блъсна в един стол и падна на него. Тя спря, почака да свали ръцете си и прикова в него изпълнен с тъга поглед.

— Хонконг — рече — вчера си се държал като голям глупак.

— Защо? — едва чуто попита той.

Тя му показа вестника с неговата ухилена физиономия сред полукръг от хаолски лица. Макар че не можеше да чете, добре помнеше какво бе чула от своята праправнучка и сега заповтаря фразите с леден сарказъм: „Ние не можем да вярваме на японците! — Нюк Цин се изплю на собствения си под. — Те са лъжливи, престъпни хора“. — Тя отново се изплю. Сетне хвърли вестника и започна да го тъпче, защото яростта й беше безмерна, и когато свърши с това, кресна на внука си:

— Голяма ли беше честта да стоиш няколко минути между хаолите?

— Помолиха ме да представя китайската общност — измънка Хонконг.

— Кой те е избирал за наш представител, глупако?

— Мислех, че след като сме във война с Япония, някой трябва да…

— Не си мислил! — беснееше Нюк Цин. — Как ще мислиш, като нямаш мозък. Заради едноминутната чест да се наредиш между хаолите ти унищожи всички благоприятни възможности, които си създадоха китайците в Хонолулу.

— Чакай малко, Лельо на Ю Чоу! — запротестира Хонконг. — Нали тъкмо за това мислех, когато се съгласих да произнеса тази реч. Това бе една възможност китайците да се представят в по-благоприятна светлина пред хаолите, които управляват островите.

Нюк Цин погледна смаяно внука си.

— Хонконг — изпъшка тя — нима смяташ, че когато войната свърши, хаолите все още ще управляват Хаваите?

— В техни ръце са банките, вестниците…

— Хонконг! Кой се бие на фронта? Кои мъже са облекли униформи? Кой ще се върне на островите, готов да поеме политическата власт? Кажи ми, Хонконг!

— Японците ли имаш предвид? — тихо попита той.

— Да! — изкрещя тя, присъщата на хакка ярост бе достигнала върха си. — Точно тях имам предвид. Те ще спечелят тази война и можеш да ми вярваш, Хонконг, че когато вземат властта, ще си спомнят ужасните неща, които си наговорил вчера, и заради твоята глупост животът на всеки Кий в Хонолулу ще стане малко по-труден.

— Нямах намерение да…

— Млъкни, глупак такъв. Когато след войната Сам започне да строи магазин, кой ще дава разрешенията и ще подписва документите? Някой японец. Ако съпругът на Рут поиска да стане собственик на автобусна линия, към кого ще трябва да се обърне за разрешително? Към някой японец. А те ще те мразят заради онова, което си казал вчера. Твоите думи вече са подредени в съответната графа на техните мозъци.

Сянката на една административна сграда, където всички разрешителни се подписват от японци, се надвеси застрашително над Хонконг и той попита:

— Какво да правим?

За членовете на семейство Кий бе показателно, че когато някой от тях дръзваше да предприеме смела крачка, той неизменно казваше „Аз направих това и това!“, ала щом трябваше да се вземат мерки и да бъде поправена нечия грешка, въпросният винаги се съветваше с лелята на Ю Чоу и питаше: „Какво да правим?“.

Старицата отвърна:

— Ще обиколиш Хонолулу и ще се извиниш на всеки японец, когото познаваш. Ще се унижаваш, така ти се пада. После ще откриеш поне двайсет души, които имат нужда от пари, и ще им ги заемеш. Ще им помогнеш да започнат нов бизнес. — Тя замълча, сетне добави разсъдливо: — По-добре ще е, ако заемеш парите на онези, чиито синове са на фронта, защото те ще са хората, които ще управляват Хаваите.

Докато обикаляше японската общност и се извиняваше, Хонконг по едно време отиде и при Сакаи, собственика на магазин, и Сакаи му каза на английски:

— Не, аз нямам нужда от пари, но моят добър приятел Сакагава бомбаджията беше принуден да затвори бръснарницата си и се нуждае от средства да отвори някакъв дюкян.

— Къде мога да го намеря? — попита Хонконг.

— Живее в Какаако.

— Между другото, някой от синовете му не е ли в Две-две-две?

— И четиримата — отвърна Сакаи.

— Ще го потърся — обеща Хонконг и същия следобед се изправи пред Камеджиро.

— Дойдох да се извиня за онова, което казах на митинга.

— По-добре ти бъдеш засрамен — изтърси без заобикалки Камеджиро.

— Да, особено като се вземе предвид, че ти имаш четирима синове на фронта.

— И всички японци също.

— Съжалявам, Камеджиро.

— Аз съжалява теб — рече набитият нисък японец, защото не обичаше китайците.

— И съм дошъл да ти заема пари, за да си отвориш магазин тук, в Какаако.

Камеджиро отстъпи назад — беше му втълпено, че каквото и да върши един китаец или един окинавец, в делата му положително се крие някакво коварство. Без да изпуска от погледа си Хонконг, той попита:

— За какво даваш заем на мен?

Хонконг отвърна смирено:

— Защото трябва да докажа, че искрено се разкайвам.

Това бе начинът, по който Камеджиро отвори своята бакалница, и понеже беше пестелив и невероятно работлив и жена му знаеше как да обслужва японските клиенти, а дъщеря му, бръснарката, имаше опит във воденето на сметки, магазинът процъфтя. Сетне, сякаш добрата съдба бе натрупала за тях цял склад дарове, в първия ден на новата 1944 година дотича Сакаи сан с една секваща дъха новина:

— Пссст! — повика той Сакагава, който тъкмо пръскаше с вода зеленчуците. — Ела тук!

— Какво? — извика бакалинът.

— Ела навън!

Сакагава излезе от магазина и позволи на Сакаи сан да го отведе в една уличка, където той му съобщи с благоговеен тон:

— Намерих съпруг за дъщеря ти!

— Наистина ли? — възкликна Сакагава.

— Да! Чудесно й подхожда!

— Японец, нали?

Сакаи погледна презрително стария си приятел.

— Що за сватовник щях да бъда, ако дори ми бе минало през ума да ти предложа друг, освен японец?

— Извинявай! — рече Сакагава. — Сигурно ще ме разбереш, нали едва ни се размина.

— Този мъж е идеален. Малка къща. Немалко пари. Добър японец. И как мислиш, какво още?

— Той е… — Трудно му бе да произнесе думите, прекалено бе да се надява на толкова много.

— Да! Той е хирошимец!

Гъст облак от еуфория обгърна двамата шушукащи мъже, защото посредникът Сакаи бе точно толкова щастлив, колкото и Сакагава, че едно почтено японско момиче най-сетне ще си има добър съпруг, на всичкото отгоре и хирошимец. Накрая Сакагава мина към по-маловажен въпрос:

— Кой е той?

— Господин Ишии! — възторжено заяви Сакаи.

— Той съгласи ли се да се ожени за дъщеря ми? — недоверчиво попита Камеджиро.

— Да! — извика сватовникът Сакаи.

— Знае ли за нея… за хаола?

— Разбира се. Честта ме задължаваше да му го кажа.

— И въпреки това е готов да я приеме? — не можеше да повярва Камеджиро.

— Да. Той твърди, че се чувства призван да я спаси.

— Този добър човек! — възкликна Сакагава. Повика жена си и й каза: — Сакаи е успял! Намерил е съпруг за Реико чан.

— Кой? — попита практичната му съпруга.

— Господин Ишии!

— Хирошимец!

И преди Реико чан да разбере за предстоящото си омъжване, сред японската общност плъзна мълвата, че си е намерила съпруг от Хирошима, и почти всички най-искрено се радваха на нейния късмет, особено пък като се има предвид, че се бе забъркала с хаол. Но едно момиче, което бе завършило гимназия, отбеляза:

— Господин Ишии трябва да е трийсет и пет години по-възрастен от Реико.

— Какво значение има? — сопна се майка му. — Нали е от Хирошима!

Реико беше в бръснарницата на Хоутел стрийт и подстригваше един моряк, когато новината стигна и до нея. Момичето от съседния стол й пошушна на японски:

— Моите поздравления, Реико чан!

— За какво? — попита Реико.

— Сакаи сан ти е намерил съпруг.

Японската фраза прозвуча странно в ушите на Реико, защото, макар и отдавна да подозираше, че родителите й са наели посредник, за да й намери съпруг, изобщо не бе очаквала, че от това ще излезе нещо сериозно. Подпря се на бръснарския стол и попита с равен глас:

— И кой разправят, че е мъжът?

— Господин Ишии, прекрасно, нали?

Реико чан продължаваше механично да движи пръстите си и човекът на стола я предупреди:

— Отстрани не толкова късо, госпожице.

— Извинете ме — рече Реико. Щеше й се да избяга вън от бръснарницата, далеч от всички, но продължи да си върши работата. Търпеливо оформи косата на моряка, точно както той желаеше, сетне се зае да сапунисва врата и бакенбардите му и попита: — Прави ли ги искате, или малко полегати?

— Както ще е най-хубаво — отвърна младежът. — Говорите добър английски. По-правилно и от мен.

— Ходила съм на училище — тихо пророни Реико.

— Добре ли сте, госпожице? — извърна се към нея морякът.

— Да.

— Не ми изглеждате много добре. Вижте, госпожице…

Реико без малко щеше да припадне, но с върховни усилия успя да се овладее и свърши със сапунисването. Ала когато се опита да вземе бръснача, не успя да се справи с него. В силен смут погледна изплашения моряк и тихо попита:

— Ще имате ли нещо против този път да не ви избръсна врата? Вие ми се свят.

— Трябва да си полегнете, госпожице — рече морякът, изтривайки сапуна от бакенбардите си.

Когато той си тръгна, Реико окачи престилката, каза „Отивам си вкъщи“ и по дългия път до Какаако се опитваше да не сравнява господин Ишии с лейтенант Джаксън, ала не можеше да попречи на мислите си да текат в тази посока. После, като наближи бакалницата, потърси сили в следното утешение: „Той е един побъркан дребосък и повече подхожда за мой баща, отколкото за съпруг, но е истински японец и баща ми ще е щастлив“. И без да мисли повече за своя отсъстващ сиатълски адвокат, който не й бе написал дори и едно писмо, тя влезе в магазина на семейство Сакагава, отиде при баща си и се поклони.

— Много съм ти благодарна, татко.

— Той е хирошимец! — изтъкна Сакагава.

На сватбата, която бе най-забележителното събитие в японската общност през февруари 1944 година, посредникът Сакаи командваше всичко. Той казваше на семейството къде да застане и на свещенослужителя какво да прави, и на жениха как да се държи. Господин Ишии бе прекарал първата половина на следобеда, показвайки на събралите се последния брой на „Преъри Шинбун“, който твърдеше, че доблестните войски на императора най-сетне са прогонили всички американски моряци от Гвадалканар и готвят голямо нашествие на Хаваите. Един от гостите, който имаше двама синове в Италия, пошушна на жена си:

— Мисля, че дядката се е побъркал.

— Шшшш! — рече жена му. — Той се жени!

Когато навалицата бе най-гъста, погледът на Реико чан, облечена в стара японска носия, случайно падна върху нейния жених, за пръв път, след като бе обявен годежът им, и тя не успя да скрие от себе си факта, че той е едно патетично прегърбено старче. Цялото й американско образование я караше да избяга от тази смахната церемония, почувства главата си ужасно замаяна и каза на едно момиче до себе си:

— Това оби много ми стяга, трябва да изляза малко на въздух.

И тъкмо щеше да побегне, когато посредникът Сакаи извика „Започваме!“ и откри сложната, красива японска брачна церемония.

Щом тя приключи, жените се насъбраха около Реико чан и я отрупаха с възторзи:

— Толкова си красива в това кимоно! Истинска булка, с пламнали страни и сведен поглед.

— Толкова е прекрасно да знаеш, че и той е хирошимец!

Тълпата така я притисна, че тя не издържа.

— Това оби наистина е много стегнато. Трябва да изляза на въздух. — Напусна сватбеното празненство, отиде сама на верандата и задиша дълбоко. Появи се тъкмо навреме, за да посрещне раздавача, който пристигна на велосипед.

В следващия момент гостите вътре чуха откъм вратата стонове като на смъртно ранено животно, втурнаха се навън и намериха Реико чан, която пищеше и пищеше, и никой не можеше да я спре, защото в ръката си бе стиснала телеграма от Министерството на войната — с нея известяваха семейство Сакагава за събития, разиграли се неотдавна край една река в Италия.

* * *

В мъгливата утрин на 22 септември 1943 година момчетата от Две-две-две видяха пред носа на кораба им да се очертава хълмистият бряг на Италия и сержант Горо Сакагава си помисли: „Обзалагам се, че там се е потулила някоя германска дивизия и само ни чака да стъпим на сушата“.

Той излезе прав: щом японските младежи слязоха от транспортния параход, за да завземат бреговата ивица край Салерно, германски самолети и тежка артилерия се опитаха да ги сплашат, но тяхната цел бе пущинакът и всички взводове стигнаха там без загуби, с изключение на един редник с остригана глава на име Ташимото, който навехна глезена си. Войниците предадоха от уста на уста новината за произшествието заедно със заядливата забележка: „Както сигурно се досещате, той е от Молокай“.

Салерно се намираше на югоизток от Неапол и бе избран, защото представляваше добра изходна позиция за придвижване към отдалечения около двеста и четиридесет километра Рим, и още в деня на дебаркирането Две-две-две започна дългия си марш на север. Немците, които знаеха както за идването, така и за състава им, бяха решени да ги спрат. Хитлер беше издал специална заповед: „Дребните жълти войници, изменили на нашия съюзник Япония и безскрупулно използвани от своите еврейски господари в Америка за пропагандни цели, трябва непременно да бъдат разгромени. Ако тези престъпни дребосъци постигнат победа, пропагандата срещу нас ще се засили още повече. Те трябва да бъдат спрени и пометени“.

Японските младежи от Хаваите не знаеха за тази заповед и когато на пътя им една след друга започнаха да се изпречват отбранителните линии и масираният отпор на германците, те стигнаха до извода: „Тези шваби трябва да са най-добрите бойци на света. Много по-тежко е, отколкото ни казваха“. Ако Две-две-две бе напреднал с пет километра, това означаваше, че е била преодоляна първокласната отбрана на немците, че мини са разкъсвали момчета от Мауи, танкове са премазвали войници от Молокай, гигантски снаряди са избухвали сред взводовете от Кауаи и мощни сухопътни сили са влизали в отчаяна схватка с тях за всеки хълм. Загубите бяха тежки и хонолулският „Мейл“ започна да помества списъци на убитите с имена като Кубокауа, Хига и Моригучи.

Яростните усилия на немците да задържат и посрамят японските младежи имаха обратен на желания от Хитлер ефект. Военните кореспонденти на съюзниците, както от Европа, така и от Америка, бързо откриха, че докато на другите фронтове може и да не попаднат на интересна история, то покрай Две-две-две винаги се намира нещо вълнуващо, защото това бе частта, която се биеше с най-елитните сили на противника. Заедно с други репортери и Ърни Пайл вървя няколко дни с хавайските войници и писа:

„Бях свикнал нашите американски момчета да не се стъписват пред силно превъзхождащ ги противник, но тези ниски чернооки бойци поставят нов рекорд. Те продължават да пердашат немците дори когато и най-смелият мъж би се предал или би отстъпил. Те са едно чудесно попълнение на нашия тим и десетки войници от Тексас и Масачузетс са ми казвали: «Радвам се, че са на наша страна». Тъй че твърдото решение на Хитлер да нанесе на японците такъв мощен удар, та те позорно да капитулират, доведе до обратен резултат, хавайските войници продължават да се бият с чест.“

Веднъж Ърни Пайл попита Горо Сакагава:

— Сержант, защо тръгнахте към онази група къщи? Нали знаехте, че там е пълно с немци?

Думите, които му каза в отговор Горо, станаха известни както в Италия, така и в Америка:

— Трябваше. Ние водим двойна война: срещу германците и за всеки японец в Америка.

Репортер Пайл: „Те печелят и двете войни“.

Септември, октомври, ноември, декември — вълшебните месеци, месеците на поезия и ритъм, в които нощите стават по-студени и леките мъгли на Италия се превръщат в скреж. Колко прекрасни бяха те за младежите от Хаваите, които за пръв път се убеждаваха, че като бойци не отстъпват на никого в света. „Ние водим двойна война!“ — казваха си те и стигнеха ли до някой окъпан в слънце италиански град, открояващ се като гравюра срещу хълмовете с ясните очертания на всяка своя кула, атакуваха яростно и пресметливо и стъпка по стъпка отблъскваха немците към Рим. Полковник Уипъл, зарадван от представянето на своите войници и доволен от хвалебствените отзиви за тях в американската преса, въпреки всичко ги предупреждаваше:

— Не може вечно да е така лесно, както досега. Немците все някъде ще се окопаят наистина солидно. Тогава ще видим дали сме толкова добри, колкото разправят.

В началото на декември Хитлер изпрати на италианския фронт един фанатизиран пруски полковник на име Зеп Зайгел, необичайно съчетание от наследствени пруски традиции и преданост към нацизма. Фюрерът му бе наредил кратко и ясно: „Унищожи японците!“ и като изучи картите си, той реши: „Ще го направя при Монте Касино“. Полковник Зайгел бе твърдоглав тридесет и седем годишен мъж, чието израстване в чин бе ускорено поради предаността му към Хитлер. Беше доказал своите възможности на три различни фронта и бе решен при Монте Касино да повтори предишните си успехи. Японците щяха да лазят в краката му.

И тъй, докато се изнизваше декември, докато Две-две-две упорито напредваше с бой нагоре по италианския ботуш в посока към Рим, редица признаци показваха, че тяхната решителна битка ще е някъде около стария манастир Монте Касино, и когато го наближиха, всички се мобилизираха. В същото време полковник Зеп Зайгел придвижваше от север няколко от най-боеспособните германски части в Италия, но нямаше намерение да се бие с японците по планинските склонове. На войските му не бе разрешено да разположат предните си позиции върху идеалната за целта купчина скали. Той ги остави долу в ниското, по бреговете на река Рапидо, която тук течеше в посока север-юг; японците щяха да дойдат от изток, а немците се окопаха по протежение на западния бряг. Като направи преглед на силите, които бе разположил покрай реката, полковник Зайгел заяви:

— Тук ще ги спрем.

На 22 януари 1944 година полковник Марк Уипъл стигна с японските си войници на километър и половина източно от Рапидо и им каза:

— Заповедите ни са ясни. Да прекосим реката… така че идващите след нас части да атакуват онези скали там горе. Германците твърдят, че и заек не можел да премине подстъпите, без по него да се стреля от шест посоки. Но ние ще преминем.

Той изпрати разузнавателна група, в която влизаха сержант Горо Сакагава, неговият брат Тадао, който скицираше добре, и четирима стрелци. На 22 януари те се измъкнаха от своите укрития още щом започна да се здрачава и запълзяха по корем през най-трудния терен на бойни действия, който американците щяха да срещнат през цялата Втора световна война. Тадао Сакагава чертаеше с педантично старание карти на маршрута им. На двеста метра западно от мястото, където се намираха в момента, частта им би се натъкнала на напоителна канавка, метър широка и метър и двадесет дълбока. И когато изпълзят от нея, войниците щяха да се озоват точно пред немските картечници и едно около тридесет метра широко мочурище, зад което имаше друга канавка. А още тридесет метра по-нататък се спотайваше трети изкоп, два пъти по-дълбок и два пъти по-широк. Излезеха ли от него, бойците щяха да се натъкнат на плътна стена от картечен огън.

Като го прекосиха в мрака, Горо Сакагава облиза устни и попита хората си:

— Какво е това отпред?

— Прилича на каменен зид.

— Господи — прошепна Горо — не може да се очаква нашите момчета да преодолеят тези три рова, а сетне да се катерят по зид. Колко е висок?

— Като че ли някъде към три метра и половина.

— Невъзможно е — отвърна Горо. — Ще се разделим, момчета. Вие ще тръгнете натам, а ние насам. Да видим дали някъде няма пролука.

В тъмнината не откриха никакво отверстие, само дебела, убийствена каменна стена, три метра и половина висока и отгоре назъбена. Когато се събраха отново, Горо рече с дрезгав шепот:

— Господи, как може някой да прескочи това проклето нещо, когато отвсякъде дебнат картечници? Шшшш!

Внезапно немците откриха огън, но хората, които стреляха, очевидно бяха чули нещо от друга посока, защото куршумите не падаха близо до Горо и хората му.

— Хайде — подкани другарите си той, когато стрелбата секна — прехвърляме се!

Търпеливо и сръчно, помагайки си взаимно, шестте японски момчета преодоляха под прикритието на тъмнината всяващата ужас стена и скочиха право до ръба на пресъхналото речно корито. То бе около двадесет и пет метра широко, близо пет метра дълбоко и всеки сантиметър от него бе под обстрела на немски картечници. Шестимата войници запълзяха по корем през сухото дере, надявайки се към тях да не бъдат насочени прожектори. Потяха се от страх въпреки нощния студ.

Ала едва когато стигнаха до отсрещната страна, разбраха какво е истински страх, защото в тяхната посока блеснаха прожектори, затракаха картечници и те едва успяха да намерят прикритие из пукнатините в подножието на западния бряг. Онова, което ги хвърли в най-голям ужас, не бе повелителното стакато на картечниците, нито опипващите пръсти на прожекторите, а чудовищното препятствие, срещу което бяха изправени. Брегът се издигаше от коритото почти отвесно на височина пет метра и завършваше с два реда ограда от бодлива тел. Можеше да се очаква, че между тях има мини на разстояние половин метър една от друга.

— Отбелязваш ли всичко? — пошушна Горо на Тадао. — Щото като видят това, едва ли ще посмеят да изпратят войници през тази река. — Лъч от прожектор освети пущинака и ужасната плетеница от бодлива тел, а сетне продължи нататък. — Готов ли си? — попита Горо. — Добре, повдигни ме. Ще мина през нея.

Тадао сграбчи ръката на по-големия си брат.

— Направил съм достатъчно карти — опита се да го спре той.

— Някой трябва да погледне какво има там горе.

Момчетата го повдигнаха до ръба на западния бряг, където прекара петнадесет изпълнени с опасности минути, пробивайки си път сантиметър по сантиметър през преплетената бодлива тел. Знаеше, че всеки момент може да взриви някоя мина и не само да загине, но да обрече на смърт и петимата си другари. Вече не се потеше. Вече не изпитваше страх. Бе изпаднал в изключителното състояние, познато само на войниците нощем или в разгара на най-жестоко сражение. Той бе едно ниско подстригано момче от Какаако в Хонолулу със свит от напрежение стомах и никой на Хаваите не би повярвал какво мъжество прояви през тези петнадесет минути.

Премина заграждението, оставяйки по бодливата тел съвсем малки парцалчета, които щяха да му покажат безопасния път назад, и в мрака се озова от източната страна на прашен път, минаващ в подножието на Монте Касино. Скри се в канавката и задиша дълбоко, опитвайки се отново да бъде човек, а не лишен от нерви автомат, и докато лежеше там по гръб, наоколо заигра светлината на прожектор, който може би търсеше него, но го отмина и внезапно освети местността, извисяваща се зад пътя. Макар да я бе виждал от разстояние и пропорциите й да му бяха известни, сега той изстена измъчено: „О, Господи, не!“

Защото над него, високо-високо в небето, се издигаше непревземаем скалист зъбер, на чийто връх бе кацнал старинният манастир. Както лежеше в канавката, Горо си даде сметка, че от него и хората му се очаква да преминат през всичко онова, което бе видял тази нощ, и че когато стигнат до този път, където се бе сгушил сега, други момчета от Хаваите ще трябва да продължат нататък и да изкачат надвисналите недостъпни скали. Потръпна от страх в самотния мрак. Но, както постъпват мъжете в подобни моменти, успя да изключи от съзнанието си мисълта за опасностите, които криеше Монте Касино. Той вече не бе непревземаема височина, не бе миниран и осеян с картечници. Не бе държан под обстрел от укрепените покрай реката части и от група японски момчета не се искаше да го щурмуват с цената на загуби, които щяха да стигнат до петдесет, ако не и до осемдесет процента. Горо Сакагава, непредразположен към сантименталности, се отърси от тези мисли и изпълзя обратно при своите хора, а сетне и при командващия офицер.

— Ще бъде много трудно — докладва той. — Но не и невъзможно.

Докато японският войник излагаше констатациите си, полковник Зеп Зайгел изучаваше същия терен, а немецът знаеше за него много повече от Горо Сакагава, защото разполагаше с карти, изработени от прочутия трудов корпус „Тод“, изградил тази последна отбранителна линия преди Рим. Той за сетен път се увери, че първите три рова, които японците трябваше да преминат, са подсигурени най-щателно с мини и картечници, и каза на хората си:

— Предполагам, че точно в този момент наоколо обикалят разузнавателни групи, но ще имат късмет, ако не попаднат на мините.

Разгледа и плановете за отбраната на самата река, която представляваше най-сериозното препятствие, на каквото би могла да се натъкне една армия, и докато само преди броени минути Горо се бе опитвал да се досети къде са разположени мините и картечниците, Зайгел знаеше това, знаеше, че дори и собствените му войници, най-добрите в света, не биха преминали тази укрепена линия. И, разбира се, западно от реката се намираше откритият път, който можеше да бъде раздробен на парчета с минометите, а зад него бяха скалите на Монте Касино, отрязващи тази посока за придвижването на каквито и да било военни части. Около полунощ полковник Зайгел стигна до извода:

— Ще се опитат, но е изключено да успеят. Тук ще разкървавим носовете на японските предатели. Утре ще ги гледаме как се пържат в огъня.

 

 

24 януари 1944 година започна в полунощ студен и ясен и бе поздравен от оглушителния преграден огън на американските оръдия, който освети враждебната река, но не изтласка немците от позициите им. Стрелбата продължи четиридесет минути и някой новак на фронта вероятно би добил кураж, би си помислил: „Никой не може да оцелее след подобно нещо“. Но момчетата от Две-две-две вече имаха опит, те знаеха, че немците са се окопали и чакат.

В нула часа и четиридесет минути масираната артилерийска стрелба бе прекратена и бе даден сигнал за настъпление. Горо сграбчи брат си за рамото и му пошушна:

— Това е голямата ни битка, малкият. Пази се.

Придвижването до първата канавка бе мъчително, защото германците откриха ответен артилерийски огън и при Монте Касино вече падаха първите убити, но Горо и Тадао уверено продължаваха напред в тъмнината. Преведоха своята рота през опасния ров до началото на мочурището, казаха на капитана си: „Ние ще се погрижим за мините“ и запълзяха по корем — двама братя, които можеха да играят в някой труден мач, а вместо това лазеха през мочурището и ловко прерязваха маскираните жици по пътя си, защото, ако някой се препънеше в тях, щяха да избухнат мини и да убият техни другари. Когато стигнаха до втория ров, Горо се изправи в тъмното и викна:

— По-добре тръгвайте, мините са обезвредени!

Но тъкмо съобщи това, неговият по-малък брат Тадао, едно от най-способните момчета, завършвали някога Пунахоу, стъпи върху магнезиева мина, която избухна с ужасяваща светлина и го разкъса на хиляди късчета плът и кости.

— О, Господи! — изкрещя Горо и зарови лице в ръцете си. Не бе необходимо да прави каквото и да било. Нищо не можеше да се направи. Тадао Сакагава вече не съществуваше в никаква достъпна за въображението форма, не бяха останали дори и обувките му, но през мястото, където бе стоял, други японски момчета преминаха блатистия участък и с бойни викове скочиха в следващия ров, сетне и в онзи зад него.

След пет часа възможно най-жестоки сражения японската част стигна до близкия бряг на Рапидо и когато се пукна зората, полковник Зеп Зайгел бе леко обезпокоен.

— Не съм очаквал, че ще успеят да прекосят това поле. Изглеждат доста боеспособни, но истинското сражение започва сега.

Той прегради пътя на войската, която особено ненавиждаше, с почти невероятна стена от снаряди и за негово облекчение напредването й бе задържано. Никое живо същество не би успяло да проникне през тази първа плътна завеса от шрапнели, която посрещна Две-две-две на река Рапидо.

— Е — въздъхна полковник Зайгел — поне разбрахме, че са човешки същества. Могат да бъдат спрени. А сега да не им позволяваме да мръднат. Японците не се примиряват със загубите. Убийте половината от тях, и другата половина ще побегне.

Но тук полковник Зайгел грешеше. Половината на Горо Сакагава бе вече убита, той обичаше своя умен брат Тадао, както могат да обичат само момчетата, познали отблизо бедността и презрението на обществото, а сега Тадао бе мъртъв. Ето защо, тъкмо когато обстрелът на немските оръдия бе най-жесток, той се обърна към своя капитан:

— Хайде да прекосим тази река. Аз зная как.

— Ще се окопаем — нареди капитанът.

Но когато полковник Уипъл дойде да провери загубите на хората си, Горо настоя, че реката може да бъде прекосена, и командирът на полка даде съгласие:

— Опитай.

Тогава един лейтенант от ротата на Бейкър, прекият командир на Горо, добър млад офицер от Канзас, заяви:

— Щом отиват моите хора, отивам и аз.

— Добре, лейтенант Шели — разреши Уипъл. — Трябва да минем тази река.

В девет часа лейтенант Шели поведе четиридесет бойци в кристално ясната утрин, сержант Сакагава им показваше пътя долу през коритото на Рапидо и вече им оставаха само около шест метра, когато немците откриха титаничен огън и избиха половината взвод, включително лейтенант Шели. Двадесетимата оцелели бяха в паника, но Горо рязко ги изкомандва:

— Нагоре по брега и през бодливата тел!

Беше пълно безумие да се опитват. Този ден река Рапидо нямаше да се даде на никакви войници, дори да ги водеше Горо Сакагава, и когато неговите упорити кални пръсти стигнаха заграждението от бодлива тел, той бе посрещнат от такава яростна стрелба, че трябваше да се спусне обратно в коритото. Направи още три безрезултатни опита да премине и всеки път полковник Зайгел крещеше на хората си: „Убийте го! Убийте го! Не им позволявайте да пробият!“ Ала въпреки че около мястото, където бяха Сакагава и неговите решителни момчета, се изсипаха тонове амуниции, те някак си оцеляха. Под прикритието на западния бряг доблестната двадесеторка чакаше другарите им да ги последват и тогава, всички заедно, може би щяха да успеят да пометат теленото заграждение.

Но огънят на германците беше толкова мощен, че за японските младежи, които бяха още на източния бряг, бе невъзможно да се придвижат напред. На моменти стената от шрапнели изглеждаше направо плътна и да тръгнат през нея би било равносилно на самоубийство.

— Ще трябва да останем където сме — със съжаление нареди полковник Уипъл.

— Ами онези двайсетимата оттатък реката?

— Кой им е командир? Лейтенант Шели?

— Той е убит. Сержант Сакагава.

— Горо?

— Да, сър.

— Той ще измъкне своите хора — уверено рече Уипъл.

И на мръкване, след един адски ден, Горо направи тъкмо това: преведе благополучно всичките си двадесет войници през реката и през минните полета нагоре по опасния източен бряг обратно при командването.

— Полковникът иска да те види — каза му един майор.

— Не успяхме — мрачно докладва той.

— Няма човек, който да е проявявал по-голямо упорство, лейтенант Сакагава.

Горо не показа никаква изненада от това повишение на бойното поле. Той вече бе отвъд страха, отвъд скръбта и без съмнение отвъд радостта. Но лично полковникът прикрепи нашивките на куртката му, якият сержант избухна в сълзи и те рукнаха от тъмните очи по загрубялата жълтеникавокафява кожа на лицето му.

— Утре ще минем реката — закле се той.

— При всяко положение ще се опитаме — рече полковник Уипъл.

На 26 януари наистина се опитаха, но елитните войници на полковник Зеп Зайгел отново ги отблъснаха и загубите им бяха жестоки. На 27 януари пробваха за трети път и въпреки че лейтенант Горо Сакагава стигна с хората си до пътя от другата страна на реката, там по тях бе открит такъв изпепеляващ огън, че след четиридесет и пет минути се видяха принудени да се оттеглят. Същата вечер кореспондентът на „Асошиейтед Прес“ написа един от най-прекрасните военни репортажи:

„Ако сълзите можеха да се изпращат по телеграфа и да се печатат с линотипни машини, този мой разказ щеше да е облян от сълзи, защото най-сетне видях какво е кураж, надхвърлящ изискванията на дълга. Видях как шепа кривокраки японски хлапаци от Хаваите прекосиха река Рапидо и се задържаха на отсрещния бряг повече от четиридесет минути. Сетне отстъпиха, претърпели поражение, отблъснати от цялата мощ на немската армия. Ала никога и никъде по света не съм виждал победили бойци, извоювали си по-заслужена слава, и ако след всичко това някой американец отново постави под съмнение лоялността на нашите японци, аз няма да споря с него. Зъбите му ще избия.“

На 28 януари лейтенант Сакагава се опита за четвърти път да прекоси Рапидо и за четвърти път войниците на полковник Зеп Зайгел отблъснаха японците. От хиляда и тристате войници, с които полковник Уипъл бе потеглил преди четири дни, седемстотин деветдесет и девет бяха вече убити или ранени. Коритото на реката бе осеяно с телата на японци, към задните позиции биваха изнасяни хора с откъснати ръце и крака. Най-сетне изглеждаше, че немците успешно са преустановили напредването на ненавистния Две-две-две. Същата нощ разузнаването на полковник Зайгел докладва:

— Победа! Японците са отблъснати. Те се придвижват назад и, изглежда, напускат позициите си.

Докладът отчасти отговаряше на истината. Взводът на лейтенант Горо Сакагава и ротата, към която се числеше той, се оттегляха. Момчетата бяха готови да опитат отново, но хората вече бяха недостатъчни за добре съгласувани действия и трябваше да отстъпят, за да възстановят загубите. Когато минаха покрай една част от Минесота, която идваше да ги замести, шведите, чули за нечовешкото им упорство, ги посрещнаха с овации и им козируваха, а един войник от Сейнт Пол извика:

— Дано се справим толкова добре, колкото и вие.

— Ще се справите — измърмори младеж от Лахайна.

Така немците спряха Две-две-две… за няколко часа, защото в друга отсечка на отбранителната линия вече съсредоточаваха огромна мощ други роти от Хаваите. На 8 февруари офицер от разузнаването докладва задъхано на полковник Зеп Зайгел:

— Проклетите японци са минали реката и щурмуват самата планина!

С мощна атака първите японски войници бяха стигнали почти до върха. Изкатерили бяха височини, които дори собствените им командири смятаха за непревземаеми, и бяха обезвредили повече от двеста картечни гнезда. Техният героизъм в този невероятен щурм остана ненадминат през Втората световна война. За два шеметни часа стъпиха на самия връх на планината.

— Изпратете подкрепления! — трескаво повтаряха по радиото те. — Подгонихме ги!

Но подкрепленията не успяха да преодолеят скалите и един по един победилите японци бяха отблъснати от главозамайващите зъбери. Докато се препъваха надолу по стръмните склонове на Монте Касино, немците стреляха безмилостно по тях, но поне една част се добра обратно до лагера и обяви:

— Немците не могат да бъдат изгонени оттам.

Ала все пак им оставаше една победа: лагерът на командването сега беше на западния бряг на Рапидо. Реката бе преодоляна. Пътят към Рим беше открит.

Именно в това жестоко поражение при Монте Касино Две-две-две стана едно от най-прославените бойни подразделения през войната. Нарекоха го „Батальонът с кървящото сърце“, защото бе дал повече убити и ранени от всяка друга част с подобен числен състав. Войниците от „По̀ си е гот!“ спечелиха най-много почести, най-много ордени и медали, най-много хвалебствени послания от президента и генералите. Но най-важно от всичко бе, че цяла Америка сведе смирено глава. Белите момчета, които се биеха редом с тях, пишеха в родината: „Те са по-добри американци и от мен. Аз не бих имал куража за онова, което правят те“. А на Хаваите, тези прекрасни острови, с дълбоката любов към които загиваха японските момчета в Италия, вече дори не се споменаваше старият мъчителен въпрос лоялни ли са японците. Сега хората от другите раси се питаха: „Щях ли и аз да бъда толкова храбър?“. И макар че прусакът нацист полковник Зеп Зайгел стриктно изпълни своето обещание към Хитлер — разби частта им при Монте Касино — нито той, нито фюрерът постигнаха първоначалното си намерение, защото тъкмо в поражението японските младежи показаха своята най-голяма храброст и спечелиха възхищението на света.

Затова твърдението, че всъщност Две-две-две са пожънали най-много лаври не при Монте Касино, ще прозвучи малко странно. Ала по волята на случая това стана в едно затънтено кътче на Франция.

След като се оттегли в тила на армията в Италия да ближе сериозните си рани и да се окомплектова с нови попълнения от Щатите, включващи по-младите братя на лейтенант Горо Сакагава Минору и Шигео, батальонът „По̀ си е гот!“ бе прехвърлен по море в Южна Франция, където му се предостави възможност без много бързане да се придвижва нагоре по долината на Рона. Той срещаше слаба съпротива от страна на германците. Друго не се и очакваше, генералите смятаха, че след героичните дела при Монте Касино японските момчета заслужават нещо като почивка, и както никога всичко вървеше по план. Сетне заедно с една тексаска част, която също си бе спечелила име със своята агресивност в боя, те се отклониха от реката и започнаха рутинни прочиствателни операции във Вогезите — там, където най-източната част на Франция допира южния край на Германия.

Две-две-две и тексасците се придвижваха напред с разумна експедитивност, докато не докараха немците до, както смятаха, техния окончателен разгром. Лейтенант Сакагава подтикваше войниците си да нанасят удари по пръснатите вражески части с едно изречение, което неизменно даваше резултат: „Спомнете си какво правеха те с нас при Монте Касино!“. Предаваха му се стотици смутени германци, които питаха отчаяно: „И японците ли вече се обърнаха срещу нас? Като италианците?“. На подобни въпроси Горо отвръщаше равнодушно: „Ние сме американци. Минавайте към тила“. Но запазвайки върху суровото си лице маската на безразличие, вътрешно тръпнеше от радост всеки път, когато войници от господарската раса на Хитлер вдигаха ръце пред него.

Ето защо бе съвсем понятно, че Горо Сакагава, както и висшестоящите му, приемаха кампанията във Вогезите като начало на Хитлеровия край. Ала това бе тъжна заблуда: младите и неподготвени нацистки войници наистина понякога се разколебаваха, но не и умните пруски генерали. Сега задачата им бе да защитават родната си Германия. След своя епичен успех в Монте Касино полковник Зеп Зайгел, вече генерал Зайгел, също бе пристигнал във Вогезите да организира съпротивата в това естествено укрепление. И ако той допускаше събраните му от кол и въже войници панически да се предават на Две-две-две, то за това си имаше причина. В края на октомври 1944 година тази причина стана очевидна. На 24 същия месец неговите войски дадоха вид, че са окончателно разгромени, и заотстъпваха в пълен безпорядък през трудния планински терен. По този начин подмамиха жадните за битки тексасци да се втурнат след тях, откъсвайки се далеч напред от американските танкове, и те попаднаха в най-коварната клопка от войната.

Генерал Зайгел оповести щракването на своя капан с ураганен артилерийски обстрел, който затвори обърканите тексасци в тясна падина сред планината.

— Ще ги разстреляме един по един — заповяда Зайгел, който придвижваше частите си напред. — Ще покажем на американците какво значи да нахлуеш на немска земя.

Той разгърна на позиция своите прегрупирани сили и започна да сипе снаряди върху лагера на американците. А там, без храна и вода, без достатъчно амуниции, доблестните тексасци се окопаваха и гледаха как огненият пръстен все повече и повече се свива около тях.

Тогава един американски журналист въведе названието „Загубения батальон“. Радиоапаратите в Тексас оставаха включени през всички часове на денонощието. Цели селища слушаха ужасяващите вести за това как синовете на този горд щат се готвят да умрат възможно най-храбро при създадените обстоятелства. Ридания огласяха прериите, чуваха се викове: „Измъкнете се оттам, момчета! Направете нещо, за Бога!“.

Така онова, което бе замислено като поемане на дъх, внезапно се превърна за Две-две-две в драматична кулминация на войната. Специален пратеник от Сената предупреди Пентагона: „Измъкнете тексасците оттам, защото иначе…“. Пентагонът изпрати радиограма: „До главното командване на Европейския фронт. Незабавно организирайте спасяването! От първостепенна важност!“. Главното командване на Европейския фронт разпореди на командването в Париж, а то от своя страна на генерал Макларни, който се намираше в непосредствена близост до Вогезите. Именно той заповяда на полковник Марк Уипъл:

— Вие ще пробиете огнения обръч на германците и ще спасите онези момчета от Тексас.

И за да няма никакви недоразумения, още един генерал долетя от Париж, зачервен и кисел, и рече:

— Ще ни разпънат на кръст, ако оставим тези момчета да загинат. Измъкнете ги, дявол да го вземе, измъкнете ги!

Полковник Уипъл повика лейтенант Горо Сакагава и му каза:

— Трябва да изкачите това било, Горо. И да не се връщате без тях!

— Ще ги измъкнем — отвърна Горо.

Когато понечи да си тръгне, полковник Марк Уипъл хвана ръката му и я стисна с тихото вълнение, завладяващо бойците в навечерието на битката.

— Това е краят на пътя ни, Горо. Тази заповед идва направо от президента. Победи сега и можеш да смяташ, че си спечелил своята война.

Мисията бе убийствена, адска. Тежка мъгла обгръщаше скованите от студ Вогези и никой не виждаше повече от четири-пет метра пред себе си. Когато ротата на Бейкър се строи в предутринния здрач, всеки войник трябваше да се хване за раницата на момчето отпред, защото това бе единственият начин веригата да не се разкъсва. Скрити в клоните на високите, обрасли с мъх дървета, германски снайперисти ги поваляха един по един и се случваше в отчаянието си някой японски младеж да се закове упорито на място и, разтворил крака, да открие яростен огън срещу безформената мъгла. Друг път немска картечница затракваше смъртоносно само на седем-осем метра от тях. Но Горо си даваше сметка за едно: ураганният огън, който допреди час се бе изсипвал върху обречените тексасци, сега вече бе раздвоен.

За да спаси „Загубения батальон“, Две-две-две трябваше да измине само километър и половина, ала това бе най-кошмарният километър и половина на света и за да го преодолеят, щяха да им бъдат необходими четири жестоки дни, без достатъчно храна и вода, без помощ отникъде. Понесените от японците загуби бяха потресаващи и Горо чувстваше, че ще е цяло чудо, ако в тази акция успее да запази двамата си по-малки братя. Предупреждаваше ги:

— Момчета, дръжте се близо до дърветата. Когато се придвижваме през открито пространство, тичайте като луди. И щом стигнете до дървото, към което сте се насочили, моментално се обръщайте, за да застреляте всеки германец, който може да се е промъкнал зад вас.

В края на първия ден войниците от Две-две-две бяха напреднали само триста метра, а вътре в стоманения обръч ранените тексасци започваха да измират от гангрена.

На следващата сутрин японските момчета продължиха да се придвижват метър по метър напред, изгубени сред студената мъгла, обраслите с мъх дървета и острите скали. Почти на всяка стъпка ги дебнеха от безупречните си укрития снайперистите на генерал Зайгел, които не пропускаха да се възползват от своето предимство. Методични и внимателни, те стреляха само когато някой японец се изпречваше точно пред мушката им, и ги избиваха със смъртоносна прецизност. В този студен дъждовен ден войниците от Две-две-две напреднаха с двеста метра, а близо сто души от обкръжените тексасци загинаха от раните си и от несекващия обстрел.

Любопитното при тази битка бе, че целият свят имаше възможност да я следи. Беше известно, че тексасците са попаднали в капан, че бойците от Две-две-две са изпратени да ги спасяват, и смъртоносната игра очароваше пресата. Ефрейтор от Минесота, който се бе сражавал заедно с японците в Италия, заяви пред един журналист: „Ако някой изобщо може да ги измъкне, това са момчетата с дръпнатите очи“. В хонолулските вестници тази фраза бе задраскана, но цялата общност разбираше в какъв неравен бой са влезли синовете им и се молеше за тях.

На третия ден от безумния опит да се разкъса огнения обръч ротата на Бейкър с изумление видя по склона, който току-що бяха преодолели, да се катери познатата фигура на полковник Марк Уипъл. Войниците добре познаваха основното правило на войната: лейтенантите водят взводовете в битката с врага; капитаните стоят отзад и насърчават цялата рота; майорите и подполковниците се движат между командването и ротите, но строгите полковници не мърдат от мястото си. Ала ето че полковник Уипъл, непреклонно държащият на дисциплината възпитаник на Уест Пойнт, бе нарушил правилата и се приближаваше към предните редици. Когато минаваше край тях, японските младежи инстинктивно му козируваха. Той стигна при Горо и му каза:

— Днес ще изкачим билото и ще спасим тексасците.

Подстъпите бяха убийствени и никой не знаеше това по-добре от Уипъл, но заповедта идваше от върховното командване.

— Не мога да изпратя момчетата си на втори Монте Касино — бе протестирал той.

— Тук е по-лошо и от Монте Касино — съгласиха се хората от щаба, — но трябва да бъде направено.

Уипъл козирува и отсече:

— Тогава аз лично ще поведа войниците си.

И ето че бе дошъл.

Неговият вдъхновяващ пример даде на японците допълнителния кураж, от който имаха нужда. Две-две-две се хвърли към билото със страховита решителност. Битката беше жестока, немците стреляха в спасителите почти от упор. Преграден огън от скрити оръдия, още преди седмици разположени от генерал Зайгел на подходящи места, безмилостно поразяваше бойците и в един момент на колебание Горо си помисли: „Защо да сме длъжни да минем през този мощен обстрел? Ние губим повече хора, отколкото се опитваме да спасим!“.

Сякаш досетил се, че подобни въпроси може да измъчват войниците и да стопяват куража им, полковник Уипъл тръгна между тях, викайки:

— Понякога човек върши нещо заради жеста. Това е нашият последен жест. Там, оттатък билото, ни чакат.

Ала момчетата от Две-две-две не успяваха да прогонят грозната мисъл, която ги преследваше: „Тексасците са важни и трябва да бъдат спасени. Японците могат да бъдат пожертвани“. Но никой не изрече тези думи, защото всички знаеха, че тексасците не бяха длъжни да доказват нищо. За разлика от тях.

В нощта на 29 октомври японските бойци все още бяха на четиристотин метра от целта си. Спаха прави или подпрени на някое замръзнало дърво — без вода, без храна, без топлинка. Когато ги сменяха, часовите от външните постове мърмореха: „Мога да остана и тук с тебе, все едно е“. Нямаше къде да легнат. Всичко ги болеше, по-леките рани пулсираха. Стотици бяха вече мъртви.

На разсъмване един немски снайперист, прикрит с тевтонска щателност, стреля в лагера на японците и уби редник Минору Сакагава. В продължение на няколко минути неговият брат Горо не разбра какво се бе случило, но сетне Шигео изкрещя:

— Господи, убили са Минору!

Като чу ужасения вик на брат си, Горо се втурна нататък и видя Минору да лежи мъртъв върху замръзналата земя. Това бе повече, отколкото можеше да понесе, и той започна да губи разсъдък.

— Ахххх! — Силният дрезгав звук излизаше дълбоко от гърлото му. Вече двама от братята му бяха загинали, намирайки се под негова команда, а, изглежда, и останалите му войници бяха обречени. Дясната му ръка започна да трепери, от гърлото му продължаваше да се изтръгва лишеният от смисъл вик: — Ахххх!

Полковник Уипъл, който разбра какво става, дотича и зашлеви на младия лейтенант силна плесница.

— Не сега, Горо! — изкомандва той и думите му прозвучаха странно: не сега, сякаш по-късно щеше да му е позволено да загуби ума си, сякаш след време щеше да настъпи момент, когато всички ще са свободни да го сторят, включително и самият Уипъл.

Горо отстъпи назад и ръката му престана да трепери. Вторачи се с няма паника в своя полковник, опитвайки да съсредоточи вниманието си върху възникналия проблем, но това не му се удаваше. Не виждаше нищо друго, освен своя паднал върху боровите иглички на Вогезите брат. После си възвърна хладния разум и изтегли пистолета. Сграбчи брат си Шигео за рамото, рече: „Ще вървиш оттук“ и изрева на войниците си по японски:

— Няма да ни спрат!

С безумна решителност той и хората му се хвърлиха между високите дървета. Последните триста метра от склона изминаха в отчаяна, жестока ръкопашна битка. Шигео следваше своя брат, който с яростта си едва ли не парализираше врага, и сам проявяваше храброст, каквато не бе подозирал, че притежава. Хвърляше се право срещу позициите на немците и ги унищожаваше с гранати, прикриваше се зад дърветата като ветеран и щом стигнаха до последното зловещо, бълващо смърт укрепление по пътя си, именно мекият по душа Шигео, най-кроткият от синовете на Сакагава — макар сега те да бяха останали само двама — тръгна срещу него с демонична ловкост, привлече огъня му, та да установи какво е въоръжението, а сетне скочи вътре с гранати и автомат. Уби единадесет германци и когато другарите му се спуснаха покрай него, за да спасят най-сетне тексасците, той се показа от нацисткия окоп и се развика, ликуващ като ученик.

— Ти си лейтенант! — смъмри го полковник Уипъл, устремил се напред към тексасците, а едно момче от Мауи погледна Шиг и му каза:

— Аха, всички шваби са капут!

В неравен строй, начело с лейтенант Горо Сакагава, японските момчета се втурнаха да се здрависат с тексасците, а един висок майор, Бърнс от Хюстън, чийто глезен бе в ужасно състояние, се запрепъва насреща им и се опита да козирува. Но моментът бе прекалено вълнуващ за него. Той бе изтощен от глад, изгаряше от жажда и рухна в прахта, преди да стигне до Горо. Сетне се надигна на колене и рече:

— Слава богу. Вие, момчета, от частта на джапанките ли сте?

— Японци сме — отвърна с равен тон Горо. Спря се, помогна на тексасеца да се изправи и видя, че човекът е почти тридесет сантиметра по-висок от него. Всички тексасци, макар и примрели от глад и жажда, бяха грамадни мъжища и изглеждаше някак неудобно да ги спасяват шепа препитаващи се с ориз завързаци.

Против волята си, защото майор Бърнс бе много храбър и бе запазил живота на своите войници главно със силата на изключителния си характер, високият тексасец захлипа. Сетне се засрами от себе си, прехапа устни, докато от тях едва не потече кръв, и попита:

— Могат ли хората ми да получат по малко вода? — Обърна се към бойците си и извика: — Да направим на тези джапанки едно голямо посрещане!

Горо сграбчи майора, сякаш бяха двама бабаити у дома в Какаако, и процеди във внезапен прилив на гняв:

— Да не си посмял да ни наричаш джапанки!

— Горо! — извика полковник Уипъл.

— Какво, сър? — Не помнеше какво бе казал току-що.

— Добре — отсече Уипъл. — Да слизаме долу.

Японските войници се строиха в редици от двете страни на входа към падината, в която бяха подмамени тексасците. Когато грамадните мъжаги се заизнизваха към свободата между ниските и набити момчета от Две-две-две, някои от тях започнаха да се смеят и скоро цялата падина се задъхваше от веселие, гигантите прегръщаха своите спасители, целуваха ги и ги подхвърляха във въздуха.

— Хей, дребосъци, не ви липсва кураж! — извика един огромен младеж от Абилин. — Мислех, че с нас е свършено.

Лейтенант Сакагава не се включи във веселбата. Той наблюдаваше хората си и преценяваше, че от първоначално хиляда и двестате японски момчета, тръгнали да щурмуват билото, цели две трети бяха или убити, или сериозно ранени. Тази ужасна цена, включваща и неговия брат Минору, почти прекрачваше границата на онова, което можеше да изтърпи, и той промърмори: „Защо трябваше да бъдат пожертвани толкова много дребосъци за спасяването на толкова малко от тези гиганти?“. Триста четиридесет и един тексасци бяха спасени с цената на осемстотин японци. Сетне Горо започна да си възвръща твърдостта, успя да се овладее. За да държи мислите си под контрол, взе да проверява ротата на Бейкър и установи, че от сто осемдесет и тримата войници, слезли заедно с него на брега при Салерно през септември 1943 година, само седем бяха оцелели до края на октомври 1944-та. Останалите — всичките сто седемдесет и шестима — бяха или убити, или ранени.

В този момент при него дотича Шигео, да съобщи на брат си, че полковник Уипъл го е повишил в чин на бойното поле, най-голямата гордост за един боец, и извика със светнали очи:

— Горо, този път май наистина показахме на целия свят!

Но Горо броеше убитите и ранените и се питаше: „Още колко ще трябва да се доказваме?“. И от начина, по който мисълта му скачаше от една картина на друга, разбра, че е на път да рухне психически.

Ала бе спасен благодарение на една любопитна случка. Изпаднал в истерия лекар, чийто ум бе помрачен от трите снаряда, избухнали, докато се бе опитвал да ампутира нечий раздробен крак, се отдели от групата на тексасците и тръгна от японец на японец, мърморейки:

— Няма по-голяма любов от тази да пожертваш живота си за ближния.

Майор Бърнс чу тези думи и се провикна:

— Проклетият хахо пак започва. Моля ви, моля ви, накарайте го да млъкне!

Но лекарят бе стигнал до Горо и изломоти:

— Лейтенант, наистина е така. Няма по-голяма любов от тази, да щурмуваш скапания хребет, за да спасиш абсолютна измет като майор Бърнс. — В своята лудост медикът се обърна, застана лице срещу лице с майора и истерично закрещя: — Мразя те! Мразя те! Ти ни завлече в този смъртоносен капан, ти, гадино побъркана!

Едва ли не с тъга майор Бърнс се завъртя на здравия си крак, стовари юмрук върху лекаря и го нокаутира.

— Той ни създаваше повече неприятности и от немците — рече гузно. — Изнесете оттук нещастното копеле!

Преди някой от тексасците да приближи до рухналия на земята човек, Горо вече го бе взел състрадателно на ръце. Един огромен мъжага се притече да му помогне и странната тройка потегли надолу по обагрения с кръв склон. Когато стигнаха някъде към средата на обратния път, генерал Зайгел за последно ги прикова с мощен артилерийски обстрел, два шрапнела пронизаха полковник Марк Уипъл и го убиха на място. Горо станал свидетел на смъртта му, пусна лекаря и се завтече към човека, който бе сторил толкова много за японците, но най-накрая нервната му система не издържа.

Ужасяващото „Ахххх!“ изду вратните му жили и ръцете му се затресоха. Главата му яростно се замята, сякаш беше епилептик, погледът му стана празен като на малоумен. „Ахххх! Ахххх!“ — застена истерично и започна да се свлича надясно, но се задържа на крака, хващайки се за въздуха. Гласът му се изчисти и той закрещя:

— Не смейте да ме наричате джапанка! Дяволите да ви вземат, големи руси тексасци, не смейте да ме наричате жълтур!

В дива ярост се нахвърли върху своите мъчители и започна да нанася безсмислени, неточни удари. Сипеше неизпълними закани върху тексасците, които току-що бе спасил, готов да се сбие дори с най-едрия от тях. Един го хвана внимателно, както възрастен би хванал дете, и бе покъртително да се види как ниският и набит японец яростно размахва ръце във въздуха, неспособен да достигне исполинския си противник. Накрая отново се върна към своето ужасяващо „Ахххх!“. В този момент дотича брат му Шигео и взе нещата под свой контрол. Той притисна ръцете му до тялото и когато Горо показа признаци, че отново ще се разбеснее, Шигео му удари силно дясно кроше и го усмири.

Тогава Горо захленчи като дете и двама от неговите хора проявиха съобразителността да метнат отгоре му одеяло, та останалите войници да не гледат как се разпада. Търпеливо го поведоха така — цял треперещ, разтърсван от конвулсии — вън от Вогезите, оказали се капан за тексасците.

В предпланините срещнаха охранителен отряд от собствения си батальон и един млад лейтенант от ротата на Ейбъл, хаолско момче от Принстън, попита:

— Кого сте скрили под това одеяло?

И Шигео отвърна:

— Лейтенант Сакагава.

— Същия ли, който направи пробива до тексасците?

— Че кой друг? — отвърна Шиг и докато се точеше колоната от ранени, полупобъркани, изтощени от глад и съсипани от войната, момчето от Принстън не откъсваше очи от механично влачещите се крака на Горо Сакагава. Накрая то промърмори:

— Там върви един американец!

Бележки

[1] Префектура Хирошима. — Б.пр.

[2] Вечнозелено иглолистно дърво, до 60 м високо и 2 м в диаметър. — Б.пр.

[3] Дърво от рода на фикусите. От клоните му се спускат въздушни корени, които се врастват в земята и стават много дебели, понякога с обиколка до 10 м. Така едно дърво може да изглежда като цяла горичка с огромна корона и многочислени стволове. — Б.пр.

[4] Дървета с твърда дървесина, от която се правят домакински съдове и поплавъци за канута. — Б.пр.

[5] Висока палма с перести листа и белезникав, често удебелен в долната част ствол, отглеждана в тропическите райони заради красотата й. — Б.пр.

[6] Увисналите, членести вейки на дървото напомнят оперението на австралийската безкрила птица казуар. — Б.пр.

[7] Растение от семейството на млечките. — Б.пр.

[8] Снопчето листа върху ананаса. — Б.пр.

[9] Pilikia (хавайски) — неприятност. — Б.пр.

[10] Pau (хавайски) — ял. — Б.пр.

[11] Охиа-лехуа — широко разпространено на тихоокеанските острови дърво с яркочервени съцветия. — Б.пр.

[12] Храстовидно тропическо дърво със сладки или възкисели жълти сферични плодове. — Б.пр.

[13] Игра на думи: covered (англ.) — покрит и взет на мушка. — Б.пр.

[14] В ръгбито — играч, разположен непосредствено зад предната линия. — Б.пр.

[15] В ръгбито — играч, който спира противниковия нападател, като го събаря или му отнема топката. — Б.пр.

[16] В ръгбито — докосване на топката в мъртво поле. — Б.пр.

[17] Вид китайско ястие с месо. — Б.пр.

[18] Повлиян от Джон Уесли (1703–1791) — английски теолог, основател на методизма, клон от протестантството. — Б.пр.

[19] Правоъгълно парче плат, носено в Полинезия като пола от мъже, жени и деца. — Б.пр.

[20] Титла на нисш благородник. — Б.пр.

[21] Главен град на Изт. Самоа, о-в Тутуила, военноморска база на САЩ. — Б.пр.

[22] Административен център на Таити. — Б.пр.

[23] Дребна, много вкусна риба, подобна на сьомгата. — Б.пр.

[24] Дълго парче плат, което се завива подобно пола около тялото и се затъква на кръста. — Б.пр.

[25] Скоро всичко свършва и ние вече не сме млади (фр.). — Б.пр.

[26] Two-two-two (англ.). — Две-две-две. — Б.пр.