Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hawaii, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Боян Николаев; Леда Милева; Йова Тодорова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7976

 

 

Издание:

Автор: Джеймс Мичънър

Заглавие: Хаваи

Преводач: Йорданка Пенкова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — В.Търново

Отговорен редактор: Петър Величков

Редактор: Силвия Борисова

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Художник на илюстрациите: Художник на емблемата: Никола Тузсузов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-114-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7977

История

  1. — Добавяне

III. От фермата на горчивината

Хиляда години, след като хората от Бора Бора бяха направили дългото си пътешествие на север, един слаб и блед младеж с рядка руса коса напусна бедната на вид ферма близо до село Марлборо в Източен Масачузетс и се записа като първокурсник в Йейлския колеж в Кънектикът. Това беше странно поне по две причини — първо, ако човек погледнеше фермата, никога не би си помислил, че собствениците й могат да си позволят да издържат което и да е от десетте си деца да следва, и, второ, след като са решили да го сторят, родителите трябва да са имали дълбоко лични причини да изпратят сина си не в Харвард, който бе само на четиридесет километра, а в Йейл, на повече от сто и шестдесет километра на юг.

Гидиън Хейл, изпит мъж на четиридесет и две години, който изглеждаше на шестдесет, даваше отговори и на двата въпроса:

— Нашият пастор е ходил в Харвард и твърди, че университетът там е станал свърталище за унитарианци, деисти и атеисти. Аз нямам син, когото да оставя да мърсят в такова греховно място.

И така, седемнадесетгодишният Абнър бе изпроводен в Йейл, който си оставаше убежище за честните, макар и аскетични последователи на Калвин[1], чието учение е изразено най-добре в конгрегационализма в Нова Англия.

А въпроса с парите изпитият Гидиън обясняваше така:

— Ние практикуваме християнството, като се придържаме към учението на Калвин, както то се проповядва от Теодор Без[2] в Женева и Джонатан Едуардс в Бостън. Не мислим, че трябва да боядисваме оборите си, за да изглеждаме заможни в очите на околните, нито да гримираме дъщерите си, за да покажем колко са похотливи. Парите си спестяваме и ги използваме за развитието на ума и за спасението на душите си. Когато синът ми Абнър се дипломира като пастор в Йейл, той ще прославя Бога, проповядвайки същите идеи и сам давайки същия пример. Как е стигнал от тази ферма до богословското училище? Стигнал е, защото в това семейство се пести, а светската показност се отбягва.

Като абсолвент в Йейл измършавелият Абнър Хейл, чиито родители му изпращаха твърде малко пари, за да преживява, бе осенен от духовно просветление и то промени живота му, тласна го към непредвидени постъпки и към трайно обвързване. Не беше онова, което в началото на деветнадесетия век наричаха „приобщаване към вярата“, защото с Абнър това бе станало още на единадесетгодишна възраст, докато вървеше по тъмно от далечните ниви към навеса, където дояха кравите. Случи се през една мразовита нощ в Марлборо. Със заскрежен дъх минаваше през пропукващите стърнища и чу отчетлив глас: „Абнър Хейл, ти спасен ли си?“. Знаеше си, че не е, но след като отговори „Не“, гласът продължи да повтаря същия въпрос, а накрая полето се изпълни със светлина и той бе обхванат от силен тремор. Стоеше вцепенен сред нивите и когато баща му дойде да го прибере, избухна в неутешими ридания и умолително запита: „Татко, какво трябва да направя, за да бъда спасен?“. За Марлборо това представляваше малко чудо и от тази негова единадесета година набожният му баща вече броеше залъците и вземаше заеми: спести достатъчно, за да изпрати предопределеното момче в богословско училище.

Онова, което тесноликият Абнър изживя в Йейл, бе съвсем различно от приобщаването към вярата — то беше духовна светлина с определена насоченост, която стигна до него чрез неочаквано появил се човек. Група от по-обиграните му съученици, сред тях и съквартирантът му по стая, студентът по медицина Джон Уипъл, който веднъж бе пушил и пил, отидоха при него, докато подготвяше обширен доклад на тема „Черковната дисциплина в Женева, както я прилага Теодор Без“.

— Ела с нас да чуем Кеоки Канакоа! — подканиха го шумните му колеги.

— Работя — отвърна Абнър и се сви още по-навътре в убежището си срещу изкушенията. Беше стигнал до онази част на доклада, в която излагаше как Без бе започнал да прилага по-широко учението на Калвин в обществения живот на Женева. Неговият подход бе направил силно впечатление на младия студент по богословие, защото той с жар написа: „Без постоянно се сблъсквал с въпроса, стоящ пред всички, на които се налага да управляват — дали управлявам за добруването на човека или за Божията слава? За Без не било трудно да отговори, защото в Женева неизбежно се проявявала грубостта, отричана от света; там в същото време било и царството Божие на земята. За първи път един цял град заживял напълно в съответствие с предписанията на небесния ни баща“.

Пред вратата нещо изтропа и се показа рошавата глава на Джон Уипъл.

— Запазили сме ти място, Абнър. Изглежда, всички искат да чуят Кеоки Канакоа.

— Работя — за втори път обясни Абнър, внимателно затвори вратата и се върна при лампата, под чиято кехлибарена светлина старателно написа: „Божието царство на земята не се постига лесно. Четенето на Библията не осветява достатъчно ясно пътя на което и да е управление към светите му задължения, защото хилядите вече отминали управители, придържали се някога към Библията, биха намерили Божия промисъл. Но ние знаем, че не са успели; не са успели, защото им е липсвал мъдър човек, който да им покаже…“ — Захапа края на писалката си и се замисли за дългата и нерадостна борба на баща си с управниците на Марлборо. Баща му знаеше добре какъв е Божият закон, но управниците бяха твърдоглави и не го слушаха. Затова нито Абнър, нито баща му се учудиха, когато се оказа, че неженената дъщеря на един от тези своенравни хора очаква бебе, макар че за какъв грях точно ставаше дума, на Абнър не му бе съвсем ясно.

— Абнър! — долетя гръмовит глас откъм коридора. — Длъжен си да изслушаш Кеоки Канакоа. — Вратата се отвори рязко и се показа дребен професор с прекалено тясно сако и доста мръсна вратовръзка. — Трябва да чуеш посланието на този забележителен млад християнин заради собствената си душа. — Професорът отиде до бюрото му, духна лампата и поведе некриещия неохотата си студент да изслуша лекцията на мисионера.

Абнър намери мястото, запазено му от красивия Джон Уипъл, и двамата младежи, които по толкова много неща се различаваха, зачакаха столовете върху подиума на залата да се заемат. В седем и половина президентът Джеремия Дей, спокоен, но озарен от духовен огън, отведе до най-далечния стол един млад чернокос гигант с кафява кожа и бели зъби.

— За мен е чест да представя на студентите от Йейлския колеж — направо започна президентът Дей — един от най-мощните гласове в света днес. Защото, когато Кеоки Канакоа, синът на един от владетелите на Аухихи, заговори, словата му стигат до съвестта на света. На вас, които вече сте се посветили на свещеническото дело в името на Христос, гласът на Кеоки Канакоа ще донесе особено предизвикателство.

При тези думи младият гигант, висок повече от метър и деветдесет и с тегло над сто килограма, се изправи и удостои публиката си с ослепителна усмивка, след което вдигна ръце като свещеник и се помоли:

— Нека добрият Бог благослови онова, което се готвя да ви кажа. Нека отвори сърцата ви, за да можете да ме чуете.

— Изразява се по-добре от мен — пошепна Джон Уипъл, но на Абнър не му беше весело; искаше му се да бъде при книгите си, защото беше почувствал, че се е приближил до сърцевината на есето си за Теодор Без, когато професорът бе настоял да го завлече на лекцията на този варварин от Аухихи.

Но щом гигантът с кафява кожа започна посланието си, не само Абнър Хейл, а и всички останали в аудиторията се заслушаха, тъй като приятният млад дивак разказа как е избягал от своя идолопоклоннически дом, от полигамия и аморалност, от простащина и бруталност, за да открие словото на Исус Христос. Разказа как наскоро, след като слязъл в Бостън от китоловен кораб, се опитал да постъпи в Харвард, но там му се изсмели, как стигнал пеша до Йейлския колеж и срещнал президента Дей на улицата. Спрял го с думите: „Дойдох да търся Исус“. А ръководителят на Йейл отвърнал: „Ако не успееш да го откриеш тук, колежът би трябвало да се разпусне“.

Кеоки Канакоа говори два часа. Понякога гласът му преминаваше в шепот, когато ставаше дума за злото и мрака, тровещи възлюбените му острови Аухихи. После отново се надигаше като ревящо море, когато разказваше на младежите от Йейл какво биха могли да направят за Христос, ако можеха да отидат в Аухихи да проповядват Божието слово. Но онова, което бе запленило предишните слушатели из Нова Англия и сега така погълна публиката в Йейл, че никой и не помръдна цели два часа, беше страстният разказ за живота в Аухихи без Христос.

— Когато бях малко момче — започна Кеоки тихо на хубавия английски, усвоен в разни църковни училища — ние се прекланяхме пред ужасни богове като Ку, бога на битките. Ку искаше от нас безброй човешки жертвоприношения. И как жреците намираха жертвите? В навечерието на светия ден баща ми, владетелят на Мауи, ще каже на помощниците си: „Трябва ни човек“. А преди някоя битка ще съобщи: „Нужни са осем души“. Помощниците му ще се съберат и ще кажат „Да вземем Какаи. Аз съм му сърдит“ или „Сега е моментът да се отървем от еди-кого си и да присвоим земите му“. И през нощта двама заговорници ще се промъкнат тайно отзад, а трети ще го спре самонадеяно: „Здравей, Какаи, как е риболовът?“. И преди да е успял да отговори…

В този момент гигантът Кеоки, явно обучен от наставниците си мисионери, направи драматична пауза, изчака и вдигна с огромните си ръце къс плетено кокосово въже.

— Докато пратеникът на баща ми разсмива жертвата, единият заговорник пролазва отзад и хваща ръцете й. Другият слага това въже около врата й… ето така. — И той бавно извъртя двете си длани и опъна здрав възел с въжето. Започна да хрипти и остави голямата си глава да клюмне на гърдите му. След нова пауза, по време на която огромното тяло сякаш щеше да пръсне тесния американски костюм, той бавно изправи глава и откри лицето си, сега потънало в печал. — Ние не познаваме Исус. — Тихият му глас излизаше като от гробница.

После премина към заключението си — гласът му ехтеше подобно гръм, а от очите му струяха сълзи, така че за ужаса от детството свидетелстваше цялото му тяло.

— Младежи на Бога! — умолително извика той. — Заради вас на островите на баща ми всяка нощ към вечния ад се отправят безсмъртни души! Вие сте виновни! Не сте посели словото на Исус Христос на островите ми. А ние жадуваме за него. Гладни сме за него. Ние умираме за словото. Завинаги ли смятате, в своето безразличие, да ни оставите без него? Тази вечер сред вас няма ли човек, който ще се изправи и ще ми каже: „Кеоки Канакоа, ще дойда с теб в Аухихи и ще спася триста хиляди души за Исус Христос“.

Гигантът замълча. Гласът му секна от дълбока и искрена скръб. Президентът Дей му наля чаша вода, но той я отмести и извика задавено:

— Никой ли няма да дойде с мен да спаси душите на народа ми?

И седна разтреперан на стола си — човек, разбит от откровението на Божието слово. След малко президентът Дей го изведе.

 

 

Мисионерската реч на Кеоки Канакоа разтърси из основи съквартирантите Хейл и Уипъл, богослов и лекар. Напуснаха залата мълчаливи и потресени, замислени върху нещастието, описано от аухихянина. Не си направиха труда да запалят лампата в стаята си, а си легнаха на тъмно. Измъчваха ги думите на Кеоки за безразличието им. След като ужасът на това безразличие накрая проникна в съзнанието му, Абнър захлипа — беше израснал в един век на риданията — и Джон го попита:

— Какво има, Абнър?

Младежът от фермата отвърна:

— Не мога и да помисля за сън, когато в съзнанието ми плуват тези човешки души, осъдени да прекарат вечността в безконечния ад.

От думите му пролича, че си е представял как всяка душа попада във вечния огън, а той просто не може да понесе това нещастие.

Уипъл добави:

— Последният му вопъл още кънти в ушите ми. „Кой ще дойде в Аухихи с мен?“.

Абнър Хейл не каза нищо.

Дълго след полунощ младият лекар — той още чуваше как хлипа съквартирантът му — стана, запали лампата и започна да се облича. В началото Хейл се престори, че не забелязва какво става, но накрая скочи от леглото и хвана Уипъл за ръката.

— Какво се каниш да правиш, Джон?

— Отивам в Аухихи — отвърна красивият лекар. — Не мога да пропилявам живота си тук и да остана безразличен към молбата на тези острови.

— Но къде отиваш в момента? — уточни Хейл.

— При президента Дей. Да предложа себе си на Христос.

Последва миг на мълчание. Лекарят, напълно облечен, и свещеникът, по нощна риза, се оглеждаха един друг. Въпросът на Абнър прекъсна тишината:

— Ще се помолиш ли с мен?

— Да — съгласи се лекарят и коленичи до леглото си.

Абнър зашепна:

— Всемогъщи Отче, тази вечер чухме призива ти. Гласът ти стигна до нас през звездната пустош на небето, през безмерните дълбини, където душите гният в злото. Колкото и да сме недостойни да ти служим, ще ни приемеш ли все пак за свои служители? — Продължи така няколко минути, отправяше молитва към далечния, жив, реален, отмъстителен, но и всеопрощаващ Бог. Ако в този миг някой го бе попитал какво представлява съществото, на което се моли, би обяснил: „Той е висок, доста слаб, с черна коса и пронизващи очи. Много е сериозен, забелязва всяко прегрешение и изисква от всички хора да следват указанията му. Строг, но всеопрощаващ баща, суров, но справедлив съдник“. По съвсем същия начин той би описал и Гидиън Хейл. Ако слушателят му би го запитал: „Този Отец усмихва ли се някога?“, младият Абнър би се изненадал, че не се е сещал за това, би размислил внимателно и накрая би отвърнал: „Той е състрадателен, но никога не се усмихва“.

Когато молитвата завърши, Джон Уипъл го попита:

— Идваш ли с мен?

— Да, ала не е ли по-разумно да изчакаме до сутринта, за да говорим с президента Дей?

— „Обиколи целия свят и отнеси Божието слово до всяко същество“ — цитира младият лекар и Хейл, като видя колко подхожда за случая тази повеля, също се облече.

Беше четири и половина, когато почукаха на вратата на президента Дей, но той не прояви видима изненада и ги отведе в кабинета си, където седна по сако и покрита с шал дълга нощна риза.

— Навярно Бог е говорил с вас — допусна внимателно той.

— Предлагаме се за работа в Аухихи — обясни Джон Уипъл.

— Обмислихте ли тази сериозна крачка? — попита Дей.

— Често сме разисквали как да прекараме живота си в служба на Бога — понечи да отвърне Абнър, но бе разтърсен от пристъп на ридание, от който бледото му младежко лице се зачерви и носът му потече. Президентът Дей му подаде носна кърпа.

— Преди известно време решихме да посветим живота си на Бога — убедено започна Уипъл. — Аз спрях цигарите. Абнър мечтаеше да замине за Африка и да спасява там заблудените души, а аз възнамерявах да работя сред бедните в Ню Йорк. Тази вечер осъзнахме кое е мястото, където наистина сме искали да отидем.

— Тогава значи решението ви не е обикновено хрумване? — настояваше президентът Дей.

— О, не! — увери го Абнър с подсмърчане. — Аз реших за себе си още преди три години — след лекцията за Африка на преподобния Торн.

— А вие, господин Уипъл? Бях останал с впечатлението, че искате да станете лекар, а не мисионер.

— Дълго се колебах какво да предпочета, господин президент — медицината или семинарията. А избрах лекарската професия, защото реших, че мога да бъда полезен на Бога едновременно като лекар и като мисионер.

Президентът огледа двамата си способни студенти и ги попита:

— Молихте ли се вече по този изключително важен въпрос?

— Направихме го — отвърна Абнър.

— И какво послание получихте?

— Че трябва да отидем в Аухихи.

— Добре — без повече колебание се съгласи Дей. — Тази вечер самият аз изпитах силно желание да отида там. Но работата ми ме задържа тук.

— И какво трябва да направим сега? — Въпросът на Уипъл дойде едновременно с първите лъчи на пролетната зора над университетското градче.

— Върнете се в стаята си, не споделяйте своето решение с никого, а в петък елате на среща с комисията на Американския съвет на пълномощниците по задграничните мисии.

— Толкова скоро ли ще бъдат те тук? — с нескрита радост ахна Абнър.

— Да. Установили са, че често има нужда от тях след беседите на Кеоки Канакоа. — Но като забеляза въодушевлението по лицата на младежите, той ги предупреди: — Преподобният Торн, председателят на комисията, много умело открива младежите, които са подтикнати от спонтанен порив, а не от истинска любов към Христос. Ако не изпитвате дълбока преданост към това дело, на която да се опирате цял живот, не губете времето на Елифалет Торн.

— Всецяло сме предани — твърдо заяви Абнър и двамата студенти пожелаха на президента си „лека нощ“.

 

 

В петък Джон и Абнър надничаха зад пердетата, когато комисията на Американския съвет на пълномощниците по задграничните мисии тържествено пристигна в Йейл, за да проведе разговори с онези младежи, чието въображение бе запленено от Кеоки Канакоа.

— Това е преподобният Торн — прошепна Абнър, щом се появи и председателят й. Беше висок слаб мъж в редингот до глезените и с широкопола черна касторена шапка. Имаше рошави черни вежди, гърбав нос и строга брадичка. Приличаше на съдия и вся страх у двамата студенти.

Но страховете на Джон Уипъл бяха неоправдани, защото срещата му с Елифалет Торн протече леко. Напрегнатото, изпито лице се наклони, докато останалите четирима пастори мълчаха, и Уипъл чу първия любезен въпрос:

— Вие синът на преподобния Джошуа Уипъл от Западен Кънектикът ли сте?

— Същият — отвърна Джон.

— Баща ви в набожен дух ли ви е възпитал?

— Да.

Ясно беше, че комисията приема Уипъл за такъв, какъвто е — прям, привлекателен и съобразителен млад лекар от богобоязливо провинциално семейство.

— Приели ли сте вярата? — тихо попита преподобният Торн.

— Когато станах на петнайсет години — заразказва Джон — започнах много да се тревожа за бъдещето си; колебаех се между медицината и свещеничеството, но избрах първото, защото не бях убеден в сърцето си, че разбирам Бога. Не се чувствах особено набожен младеж, макар татко да ме водеше за вярващ в църковните регистри. После един ден, когато се връщах към къщи от училище, видях как изведнъж се вдигна вихрушка от прах, която растеше и растеше, и ясно чух един глас да ме пита: „Готов ли си да ми служиш с живота си?“, а аз отвърнах: „Да“. Разтреперих се, както никога не съм треперил през живота си, а прашният облак кръжа около мен известно време, без да влиза в носа ми. От този миг познах Бога.

Петимата строги пастори кимнаха с одобрение, защото внезапни откровения от този тип бяха станали обичайни в Нова Англия след Голямото пробуждане от 1740 година, а и никой не би могъл да предположи как другият ще приеме вярата; преподобният Торн вдигна леденото си лице и попита:

— Ако в началото сте били объркан, господин Уипъл, и сте се колебаели медицината или свещеническото поприще да предпочетете, ако не сте били сигурен, че познавате Бога, защо — след като Бог се е обърнал направо към вас — не сте променили решението си и не сте отишли в богословския факултет?

— Това дълго време ме измъчваше — призна си Уипъл. — Но медицината ми харесваше и реших, че така ще мога да служа на Бога двояко.

— Отговорът ви е честен, господин Уипъл. Върнете се към учението си и ще получите писмо от нас до една седмица.

Когато Джон Уипъл си тръгваше след разговора, настроението му бе така приповдигнато, че той нито погледна към съквартиранта си, нито му каза нещо. Всъщност в досегашния му живот това бе най-възвишеният миг. Бе се почувствал най-близо до Бога. Бе се посветил изцяло на Божията работа и бе сигурен, че няма сила на земята, която би могла да го откъсне от този оброк. И без да говори, подсказа на съквартиранта си, че е приет.

Преживяванията на Абнър Хейл с комисията бяха съвсем различни. Когато той се появи със зле стоящия му костюм, със слепнала руса коса, с червени петна по бледото си лице и прекалено приведени мършави рамене, един от по-либералните пастори си помисли: „О, Боже, защо избираш такива жалки хора да вършат работата ти?“.

— Приели ли сте вярата? — нетърпеливо попита преподобният Торн.

— Да — кимна Абнър, но обяснението му после се проточи и прозвуча прекалено надуто. Загуби много време, за да опише къде точно се е намирала нивата и какво е разположението й спрямо навеса за доене на кравите. Но нямаше никакво съмнение, че той лично е познал Бога.

— Защо искате да се отдадете на мисионерска работа? — зададе втория си въпрос преподобният Торн.

— Защото от мига, когато приех вярата, твърдо реших да служа на Бога — пак се забърза Абнър. Беше прекалено припрян, за да е убедителен, и на останалите членове на комисията беше ясно, че младежът прави лошо впечатление на Торн, а Торн беше председател, защото бе работил в Африка и знаеше точно пред какви трудности се изправят мисионерите. След една среща с желаещи да станат мисионери в колежа „Уилямс“ той бе споделил с членовете на комисията: „Трябва да се пазим от ония неуравновесени младежи, които са така убедени в своята лична връзка с Бога, че изобщо не могат да приемат подчинената си роля в мисионерската общност. Ако успеем да очистим още сега тези бурени, ще спестим на мисиите много пари и недоразумения“. Той в момента явно се канеше да се заеме с поредния бурен, защото прекъсна набожната тирада на Абнър и напомни:

— Попитах ви защо желаете да станете именно мисионер. Вие така и не ми отговорихте.

— Винаги съм искал да служа на Бога — повтори Абнър — но не знаех, че съм призван за мисионерска работа до нощта на 14 август 1818 година.

— Какво стана тогава? — Преподобният Торн отново изглеждаше нервен.

— Вие говорихте за Африка в черквата на конгрегационалистите в Марлборо, Масачузетс. Мисля, че истинското ми пробуждане започна от онази нощ.

Елифалет Торн наведе глава и дръпна дългия си нос. Чудеше се как да продължи.

— Какво по-специално ви направи впечатление в беседата на преподобния Торн? — запита язвително по-либералният пастор.

— На това ми е лесно да отговоря, сър, защото оттогава думите му живеят в сърцето ми като идеал. По повод на мисията в Африка той каза: „Ние бяхме като единно Христово семейство и всеки даваше нещо от себе си, всеки се бе посветил на общата кауза за спасяване на душите“. От тази нощ аз започнах да се подготвям да стана член на такова Христово семейство. Научих се да режа право с трион и да строя, подготвях се за деня, когато ще се озова в място, където няма къщи. Обучих се също да шия, да готвя, да водя сметки. От беседата на преподобния Торн досега никога не съм мислил за себе си само като за колежанин или за учен семинарист. Непрестанно се подготвях сериозно да стана скромен член на семейство, изпратено някъде далече да служи на Христос.

Думите на младежа изведнъж прозвучаха така трогателно, а и самият той бе тъй обладан от духа на следовник на Христос, че дори либералният пастор, който преди това бе определил Абнър като жалък — какъвто той, разбира се, беше — видя, че не е лишен от възможности.

— Един от членовете на факултета — същият пастор тактично пропусна името на президента Дей — ни каза, че имате прекалено голямо самомнение за собствената си святост.

— Така е — направо призна Абнър. — Знам, че трябва да се боря с това, но никой от братята и сестрите ми не е набожен. Повечето от младежите тук, в Йейл, също не са. И подобни сравнения ме доведоха до известна гордост. Казвах си: „Бог е избрал мене, а не тези, останалите“. Срамувам се, че дори преподавателите ми са забелязали този мой недостатък. Но ако сега отново ги попитате, сър, навярно ще се съгласят, че бях такъв преди. Повтарял съм си безброй пъти „Ненавистен е всеки, чието сърце е гордо“ и наистина мисля, че съм го преодолял.

Промените, настъпили в характера на младия семинарист на 14 август 1818 година, направиха силно впечатление на преподобния Торн, защото тази дата бе свързана за него с ярки спомени. Той добре си спомняше беседата и бе разказал за нея на другарите си в Бостън: „Прекарах вечерта с една група в Марлборо и бях разстроен от самодоволното безразличие на тези заможни фермери, дошли от богатите си ферми. На тях им стана толкова ясно мисионерското усърдие, колкото ако бях говорил на добитъка им“. И все пак сред тая равнодушна публика е имало и един бледолик младеж, за когото беседата не е била излишна и го е довела днес пред тази комисия. „Съвпадението е прекалено голямо“, помисли си преподобният Торн и изведнъж видя Абнър не само като русоляв младеж с нездрав цвят на лицето, който явно имаше склонност да се идентифицира с Бога, а и като пратен от небето отговор на най-важния въпрос за семейство Торн в момента. Председателят на комисията се наведе и попита:

— Господин Хейл, женен ли сте?

— О, не, сър! — Резкият отговор на младежа би могъл да се приеме и за отвращение. — Никога дори не съм търсил компанията на…

— А знаете ли, че Съветът няма да изпрати неженен пастор в чужбина?

— Не, сър. Нали ви казах, че съм се научил да шия и да готвя…

Преподобният Торн продължи с въпросите си:

— Но може би познавате някоя посветена девойка, която е приела вярата и е готова да тръгне…

— Не, сър. Не познавам никакви жени.

Преподобният Торн като че ли въздъхна с облекчение и даде да се разбере, че няма повече въпроси, но след като друг от комисията съобщи на Абнър да изчака една седмица за решението, председателят направи малка поправка:

— Може да ни се наложи да помислим по-дълго по вашия случай, господин Хейл. Не губете търпение.

Когато младежът се върна в стаята си, позамаян от сложността на въпросите, той се обърка още повече, защото Уипъл му описа колко леко е минал неговият разговор.

— Зададоха ми няколко въпроса за вярата ми — обобщи съквартирантът му — а после ми казаха да се оженя веднага след като получа писмото другата седмица.

— За коя ще се ожениш? — попита Абнър.

— За братовчедка си, разбира се.

— Но ти никога не си ми говорил за нея!

— Сега ще ти разкажа. А ти за коя?

— Комисията се отнесе с мен съвсем иначе — призна си Абнър. — Просто нямам представа какво бяха намислили.

Почука се, Уипъл отвори и рамката на вратата се изпълни от високата фигура на преподобния Торн, чиято играеща адамова ябълка издаваше сдържано вълнение.

— Ще ни извините ли, господин Уипъл?

— Моля ви, седнете, сър — смотолеви Абнър.

— Ще ви отнема само минутка. — След това изпитият мисионер добави с прямотата, с която бе известен: — Искам да уточня някои неща за доклада си. Значи, ако Съветът ви одобри за Хаваите, вие не познавате девойка, която би…

Абнър бе ужасен от мисълта, че внимателно подготвеният план за живота му трябва да бъде задушен в зародиш единствено защото не познава никакви момичета, затова го прекъсна:

— Преподобни Торн, ако само това е необходимо… Преподобни, сигурен съм, че бих могъл да помоля баща си… Той има много вярна преценка за хората, сър, и ако ми посочи някое момиче…

— Господин Хейл, моля ви. Не съм казал, че ще ви се забрани да заминете. Дори не съм потвърдил, че ще ви пратят. Просто ви попитах дали познавате подходяща жена, за която бихте се оженили… е, доста набързо. И вие казахте не. Така ли е?

— Но, преподобни Торн, ако ми дадете само две седмици — Абнър едва не се разплака — знам, че татко…

— Вашата набожност ми направи много силно впечатление, господин Хейл — смени темата по-възрастният човек.

— Тогава значи има възможност?

— Всъщност исках да поговоря с вас, Абнър — започна високият строг мъж по най-милия за него начин — за… за дъщерята на сестра ми в Уолпол… — Той замълча притеснен, като се надяваше, че Абнър ще се досети сам и няма да е нужно да продължава. Но честният Абнър с пригладената върху слепоочията коса не можеше да си представи защо внушаващият страх мисионер трябва сега да говори за сестра си или за дъщеря й. Погледна с обезоръжаваща невинност към преподобния Торн и го изчака да се доизкаже.

Адамовата ябълка на високия човек потрепна; той изтри чело.

— Значи, щом не познавате нито една млада жена… — отново започна.

— Сигурен съм, че татко ще ми намери — прекъсна го Абнър.

— А ако Съветът ви одобри… — упорито продължаваше Елифалет Торн.

— Моля се да стане така! — извика Абнър.

— Чудех се дали бихте се съгласили аз да говоря с племенницата си от ваше име. — Едрият мисионер с мъка преглътна и се вторачи в бледия младеж.

Абнър зяпна, после изтърси:

— Значи вие бихте ми помогнали да си намеря съпруга? Собствената ви племенница? — Той се протегна и разтърсва ръката на преподобния Торн почти цяла минута. — Това е повече, отколкото бих могъл да мечтая — радостно извика. — Наистина, преподобни Торн…

Изпитият мисионер отдръпна ръката си и прекъсна прочувственото словоизлияние:

— Тя се казва Джеруша. Джеруша Бромли. Една година по-възрастна е от вас и е много набожна девойка.

Споменаването на конкретно име, добавянето към това име на материално същество с определена възраст дойде твърде много на Абнър и той захлипа, но бързо се овладя.

— Преподобни Торн, днес ми се случиха прекалено много неща. Може ли да се помолим? — И в малката стая на Йейлския колеж опитният мисионер и чувствителният младеж застанаха с вдигнати към небето глави, докато Абнър нашепваше:

— Мили и милостиви Боже, не съм в състояние да разбера всичко, което се случи днес. Разговарях с мисионерите ти и те казаха, че може би ще се присъединя към тях. Един от твоите служители сам ми предложи да говори с девойка от собственото си семейство от мое име. Обични и всесилни Боже, ако всичко това е станало с твоя помощ, ще бъда твой слуга до края на дните си, ще отнеса словото ти до далечните острови. — Той покорно наведе глава, а преподобният Торн добави и своето дрезгаво „Амин“.

— Ще ни трябват около две седмици — каза на тръгване.

Тактът бе нещо, с което Абнър Хейл никога не би могъл да се похвали.

— Джон Уипъл твърди, че ще научи резултата до една седмица — напомни той на председателя на комисията.

— Вашият случай е по-различен — отвърна Торн.

— Защо? — настоя да разбере Абнър.

На преподобния Торн му се искаше да изтърси истината: „Защото си противен, недохранен, бледолик малък формалист, от тези, дето могат да съсипят всяка мисия, към която бъдат зачислени. В моята комисия няма и един човек, който да смята, че си подходящ да бъдеш изпратен през океана, но въпросът е, че имам племенница, която трябва да се омъжи в най-скоро време. И може би, ако поговоря с нея, преди да те види, ще съумея да я принудя да се омъжи за теб. Ето защо, младежо, са ми нужни две седмици“. Вместо това благодарение на самоконтрола, придобит в Африка, съобразителният мисионер запази самообладание и даде обяснение, което според него беше доста умно:

— Вижте, господин Хейл, доктор Уипъл ще замине за Аухихи като мисионерски лекар. Ако одобрим вас и ако си намерите невяста, вие ще заминете като ръкоположен пастор. Ето защо вашият случай трябва да се разгледа по-задълбочено.

Отговорът звучеше така разумно, че Абнър веднага го прие. А когато Джон Уипъл получи вестта за положителния резултат и веднага изпрати две писма — едното до Съвета в Бостън с потвърждението си, а другото до братовчедка си в Хартфорд с предложение за женитба, Абнър спокойно се усмихна на своя развълнуван съквартирант, като си повтаряше успокоителния довод: „Всеки може да е мисионерски лекар. Но за да станеш редовно ръкоположен пастор, е нужно да бъдеш проучен внимателно“. Ала когато му дойдеше наум тази суетна мисъл, той си спомняше за библейската противоотрова и си повтаряше и нея: „Ненавистен Богу е всеки, чието сърце е гордо“, а след това търсеше опора в силните слова на Йов: „Открий всеки горделивец и го накажи. Погледни горделивеца и го накарай да склони глава“. По този начин двете лица на Абнър се бореха едно с друго.

* * *

Преподобният Торн, веднага след като приключи с разговорите в Йейлския колеж, се върна в Бостън и оттам взе дилижанса за Марлборо, Масачузетс, за да проучи характера на Абнър Хейл и перспективите му. Още преди дилижансът да влезе в Марлборо, той почувства как старото му неприятно усещане за селото се връща. Самодоволните бели плевни сред самодоволния пролетен пейзаж говореха за поколения от пестеливи и предпазливи хора, горди с имота си и глухи за Божието слово. Предишните му впечатления се подсилиха, когато видя и жителите — самодоволни също като плевните си.

Училищният директор се замисли.

— Абнър Хейл! А, да! Децата на Хейл са толкова много, че човек трудно ги различава едно от друго. Абнър — с рядка руса коса, не беше добър по физкултура и беше още по-зле по математика, но се справяше добре с разказвателните предмети, което е свидетелство за буден ум. Аскетичен младеж, който никога не си гризеше ноктите. Имаше добри зъби.

— Набожен ли беше? — настояваше Торн.

— Дори прекалено — кимна директорът. После, усещайки, че посетителят може да изтълкува това като упрек срещу набожността, добави бързо: — Искам да кажа, че беше склонен към фанатизъм, което за мен е погрешно, защото нали Библията ни учи: „Мъртвите мухи в мазилото на аптекаря му придават лоша миризма също като глупостта на мъдрия и почтен човек“. — Вдигна ръце и се усмихна подкупващо.

— Ще стане ли добър мисионер от него? — малко раздразнено попита Торн, понеже цитатът от Библията не му беше съвсем ясен.

— О, да! — извика директорът. — Да се втурне в неизвестното. Да приобщи езичниците към словото на Бога. Да, мисля, че Абнър Хейл… Но дали говоря за същото момче? Беше най-голямото дете на Гидиън Хейл. Лош цвят на лицето… наистина, некрасиво дете. Да, той е. О, да! От него ще стане чудесен мисионер. Обича отдалечените места, където да бъде сам.

Местният пастор се оказа не по-добър от директора и преподобният Торн, обучен в суровите африкански условия, бързо се досети откъде Абнър е добил навика да хлипа. Треперливият старец изхриптя:

— Малкият Абнър Хейл! Спомням си годината, когато той откри Бога. Случило се е в ливадата на баща му и там се заковал на мястото си.

— Ще стане ли добър мисионер от него? — прекъсна го Торн.

— Мисионер! — раздразни се старецът. — Защо трябва да напуска Марлборо? Защо да не се върне тук и да заеме мястото ми, на което ще бъде полезен? Някой трябва да изпрати мисионери в Марлборо. Атеизъм, деизъм, унитаризъм, квакеризъм. Скоро няма да остане и един свестен последовател на Джон Калвин в цяла Нова Англия. Ако ви трябва моето мнение, млади човече, а по зачервеното ви лице мога да преценя, че не е така, вие не би трябвало да съблазнявате нашите младежи с пътешествия в Цейлон и Бразилия или в други подобни места. Нека си стоят тук и тук да вършат мисионерската си работа. Ала аз не съм отговорил на въпроса ви. Абнър Хейл би станал чудесен мисионер. Внимателен е, но и упорит, когато има право. Работи здравата, в любовта му към природата има нещо поетично. Набожен е и уважава родителите си. Прекалено добър е, за да бъде изпратен в Цейлон.

По прашния път към фермата на Хейл преподобният Торн беше почти взел решение да се откаже от сложния си план първо да убеди Съвета, че е нужно да вземат Абнър, а после да съгласи племенницата си Джеруша да направи същото. Всичко, което досега бе чул за момчето, потвърди подозренията на комисията, че Абнър е труден и своенравен младеж и ще създаде трудности, където и да отиде; но когато изпитият мисионер влезе в дома на Абнър Хейл, мнението му бързо се промени.

От пътя до уединената новоанглийска къща с прилепена до нея плевня водеше тясна алея, оградена с кленови дървета. Сградите не бяха боядисвани последните сто и петдесет години и сега се изправяха сивкаво-кафяви под новоанглийското слънце, което, вместо да осветява някогашната красива вътрешна затревена площ, само подчертаваше мрачния вид на постройките. Преподобният Торн си спомни, че и той бе израснал в подобна къща; в такива християнски домове се възпитаваше истинската набожност. Абнър изведнъж му стана много по-ясен просто като видя неприветливите очертания на дома му.

Сухият и непреклонен Гидиън Хейл допълваше картината. Като преметна кльощавия си ляв крак почти изцяло около десния, така че глезените му се срещнаха, той се опита да предразположи госта си.

— Ако вземете Абнър за Аухихи, преподобни Торн, работата няма да потръгне съвсем леко. Той не е обикновено момче. И с него човек не може да се разбере особено лесно. Беше доста разумен, преди да приеме вярата. Оттогава започна да мисли, че не аз, а той е в състояние да тълкува волята на Бога. Но има изключително силен характер. Ако видите бележките му в местното училище, ще откриете, че успехът му там беше доста лош. Но вероятно са ви известни постиженията му в Йейлския колеж. Само отлични оценки. Наистина много неща не го интересуват, преподобни Торн, ала стане ли дума за правдата, той е непоклатим като скала. Всичките ми деца са такива.

На вечеря Елифалет Торн видя гранита, от който бе изсечен Абнър. Деветте деца на Хейлови, без мръсотия по лицата си и облечени във възможно най-евтиното домашно платно, влязоха послушно в колона и седнаха на масата, която се отличаваше с безупречна чистота и много малко храна.

— Да се помолим — призова жилавият Гидиън с ястребови очи и всички глави се сведоха. Едно по едно деветте деца изрецитираха подходящи пасажи от Библията, след което госпожа Хейл, почти безжизнена купчина кокали, измърмори „Бог да благослови този дом“, последвано от петминутна молитва, изречена от съпруга й. Накрая Хейл попита:

— Ще се съгласи ли сега и нашият гостенин да ни благослови с една молитва?

Сцената толкова напомняше собственото му детство, че преподобният Торн се впусна в десетминутна благословия, в която възкреси набожните извисявания на младостта си, прекарана в християнско семейство.

След жалката вечеря Гидиън Хейл отведе цялото домочадие в предната стая, където изключително острият мирис на мухъл свидетелстваше, че тук никога не се е палил огън, и предложи да преминат към тържествените вечерни молитви. Започнаха жена му и дъщерите с пламенна версия на „Всички да славят силата на Христовото име“, след което Гидиън и момчетата изпяха химн, доста популярен навремето — „О, нека вървим по-близо до Бога“. Когато стигнаха до трогателния куплет за идолите, преподобният Торн се присъедини със силния си глас, защото текстът би могъл да се определи почти като основен мотив на живота му:

Дори да имам идол скъп,

какъвто и да е,

от трона ще го снема аз,

за да почитам теб.

Последваха молитвите на Гидиън и най-голямото му момче, после поканиха и посетителя да каже няколко думи. Преподобният Торн говори дълго и разпалено за влиянието, което християнският дом може да окаже върху младия мъж или — като си спомни сестрите си, израснали като силни жени — върху младата жена.

— От такива домове — говореше той — Бог избира хората, които да пренесат делото му на земята. — Усети, че със словото си се е превърнал в опекун на Абнър Хейл, защото разбираше, че макар младежът да бе неприятен сега, в бъдеще щеше да стане мощно и солидно оръдие на Божията воля.

След като молитвите свършиха и децата бяха отпратени, преподобният помоли Гидиън за лист, на който да напише доклада си за Съвета.

— Дълго ли ще е писмото? — заинтересува се Гидиън.

— Съвсем кратко — отвърна Елифалет. — Имам само да им съобщя една приятна новина.

Гидиън благоразумно откъсна само половината от листа за писмо и я подаде на посетителя си.

— Тук не хабим нищо — обясни той.

Високият мисионер започна писмото си: „Братя, посетих дома на Абнър Хейл и установих, че той произхожда от семейство, изцяло посветено на Бога…“, но погледна и към тясната полица за книги. Видя със задоволство, че те много приличат на книгите, които имаха и в неговия дом — старо томче на Евклид, „Книга за мъчениците“ на Фокс, помагало за правопис от Ноа Уебстър, протрито издание на Джон Бъниан, поставено до семейната Библия.

— С удоволствие забелязвам — прекъсна писмото си преподобният Торн — че това християнско семейство не се е поддало на увлечение по лекомислената поезия и романите, които напоследък са така популярни.

— Семейството ни се стреми към спасението си — мрачно отвърна Гидиън, а мисионерът се зае да довърши писмото, което щеше да изпрати Абнър Хейл в Аухихи.

Елифалет Торн, придружен от господин и госпожа Хейл, излезе навън в хладната пролетна вечер и тръгна към огрения от лунната светлина път.

— Ако валеше — подхвърли Гидиън — или ако нямаше луна, щях да оседлая коне… — Вместо това посочи пътя към Марлборо със силната си десница.

— Не е далече — увери той госта си.

Преподобният Торн пожела „лека нощ“ на съпрузите и се отправи към слабите светлини на Марлборо, но след малко спря, обърна се и огледа още веднъж мрачния и неприветлив дом, в който бе израснало протежето му. Дърветата бяха засадени в редици, нивите добре обработени, а кравите угоени. От останалата част на фермата лъхаше единствено крайна бедност, нямаше съвсем нищо, свързано със стремежа към красота. Съзнателно постигнатият аскетичен вид бе определено отблъскващ, но явното му послание към минувача беше: „Този дом е посветен на Бога“. Като още едно доказателство за това по-малко от два часа след потеглянето на преподобния Торн най-голямата сестра на Абнър Хейл се втурна разплакана в стаята на майка си, застана разтреперана на лунната светлина и изхлипа:

— Мамо! Мамо! Не можах да заспя и си мислех само за бедните африканци, за които ни разказа преподобният Торн. Разтреперих се и чух как Бог се обърна право към мен.

— Облада ли те чувството, че си извършила съкрушителен грях? — попита майка й, като намяташе дългото палто, което използваше вместо халат.

— Да! И за първи път осъзнах, че съм безнадеждно и изцяло прокълната, че за мен няма спасение.

— И си почувствала желание да се посветиш изцяло на Бога, нали?

— Сякаш някаква огромна ръка ме разтърсваше — така силно, че едва се съвзех.

— Гидиън! — в екстаз извика майката на момичето. — Естър е открила посвещението си в чувството за грях!

Новината бе най-приятната, на каквато Гидиън Хейл можеше да се надява, и той на висок глас запита:

— А изпитала ли е Божията милост?

— Изпитала я е! — викаше госпожа Хейл. — О, благословена земя на Израил, още един грешник те откри!

Тримата Хейл коленичиха на лунната светлина и с плам благодариха на своя мрачен и строг закрилник, че е разкрил пред още един член на семейството безпощадното бреме на греха, което човек неизменно носи; близостта на вечните огньове, предопределени завинаги и безнадеждно за деветдесет и девет от всеки сто човешки същества; нерадостният и горчив път на избавлението…

 

 

След три дни преподобният Торн наближи едно от най-изисканите селища, строени в Америка — село Уолпол край река Кънектикът в Югозападен Ню Хампшир, чиито облицовани с бели дъски къщи с фронтони бяха в три редици. Това село радваше сърцето, защото блестящата му черковна камбанария се виждаше отдалече, а заобикалящата го хълмиста земя бе много плодородна. Тъкмо в Уолпол бе дошла най-голямата сестра на преподобния Торн, след като се бе наложила и омъжила за младия харвардски адвокат Чарлс Бромли, чието семейство бе живяло в Уолпол вече няколко поколения.

Преподобният Торн никога не бе одобрявал нито семейство Бромли, нито селото им, защото и двете свидетелстваха повече за охолен живот, отколкото за набожност. Рядко му се случваше да дойде в Уолпол, без да изпита чувството, че някой ден Бог трябва да накаже това тънещо в разкош място. То се превръщаше в убеждение, щом приближеше дома на семейство Бромли — красива, обширна, бяла триетажна къща с много фронтони. Този път бе поразен, когато чу, че сестра му свири английска танцова музика на семейния орган. Мелодията изведнъж спря и една весела четиридесетгодишна жена с кръгли бузи се втурна към вратата и извика:

— Това е Елифалет!

Той избягна целувката и се огледа неспокойно. С радост видя, че племенницата му Джеруша я няма вкъщи.

— Не, тук е — уточни Абигейл. — Седи умислена на горния етаж. Никак не е добре, но ако питаш мен, тя сама си е виновна. Не иска да го забрави, а когато дойде моментът да се вземе решение, в Бостън пристига писмо от Кантон или Калифорния и тя отново оклюмва.

— Не ти ли е идвало наум да не й даваш писмата?

— Чарлс никога не би го разрешил. За него стаята, заемана от определен индивид, е крепост за обитателя. Външните фактори, дори да са покварени, имат неотменното право да поддържат контакт с тази крепост.

Преподобният Торн се канеше да запита защо ли все пак Бог не е отнел живота на Чарлс Бромли, но след като се бе чудил за същото през последните двадесет и две години и Бог упорито бе отказвал да вземе мерки, остави вече изтъркания въпрос неизказан. Дразнеше се обаче, че Бог не престава да благославя всяко занятие, с което се захващаше Бромли.

— Не — тръсна глава той, когато сестра му го попита дали ще остане у тях. — Ще се настаня в странноприемницата.

— Тогава защо си бил целия този път?

— Защото открих възможност дъщеря ти да бъде спасена.

— Джеруша?

— Да. Три пъти съм я чувал да казва, че иска да отдаде живота си на Исус, да работи където и да я изпрати той… като мисионерка.

— Елифалет! — прекъсна го сестра му. — Това бяха думи на младо момиче, разочаровано от любовта. Тогава той не й се беше обаждал цяла година.

— Тъкмо в миговете на разочарование изказваме истинските си мисли — настояваше Торн.

— Но Джеруша тук има всичко, което й е нужно.

— На нея й е нужен Бог в живота, а него го няма тук.

— Моля ти се, Елифалет! Не смей…

— Разисквала ли си някога с нея нещата, които е говорила с мен? — не се отказваше преподобният Торн. — Имала ли си смелостта?

— Знаем само, че когато получи писмо от него, тя е на седмото небе от щастие и е готова да се омъжи веднага щом корабът му пристигне в Ню Бедфорд. Минат ли обаче шест-седем месеца без вест, се кълне, че ще стане мисионерка и ще служи в Африка… като вуйчо си.

— Нека поприказвам с нея сега — предложи Елифалет.

— Не! В момента е в депресия и ще се съгласи с всичко.

— Навярно и със спасението на безсмъртната си душа, така ли?

— Елифалет! Не говори така. Знаеш, че Чарлс и аз се опитваме да живеем като добри християни…

— Никой не може да бъде добър християнин в Уолпол, Ню Хампшир. — По лицето му се четеше отвращение. — Единственото, което виждам тук, е суета. Погледни и тази стая! Орган, на който не се свирят химни. Романи. Книги от похотливи поети. Парите, които би трябвало да се дадат за мисиите, отиват за показна украса. Абигейл, един младеж от Масачузетс, отдаден на Бога, наскоро ще бъде изпратен като мисионер в Аухихи. Помоли ме да поговоря с теб за ръката на Джеруша.

Госпожа Бромли се облегна на тапицирания си стол, после се съвзе и повика слугата:

— Иди веднага да извикаш господин Бромли — нареди тя.

— Не съм дошъл тук да говоря с мъжа ти — възнегодува Елифалет.

— Мъжът ми, а не Бог е бащата на Джеруша.

— Това е светотатство!

— Не, любов!

Брат и сестра седяха в неприязнено мълчание и изчакаха да дойде Чарлс Бромли — закръглен, весел, благополучен и преял.

— Семейна кавга, а? — грубовато запита той.

— Брат ми Елифалет…

— Знам го, скъпа. Наричай го просто Фет. — Засмя се и добави: — От опит съм се уверил, че ако в такива случаи успееш да накараш страните да се държат естествено, е най-добре. Щом представяш някого като „брат ми Елифалет“, така би могъл да се озовеш и в съда. Какво ще кажеш, Фет?

— Един прекрасен младеж от Богословския факултет на Йейлския колеж тия дни заминава за Аухихи…

— Къде е Аухихи?

— Близо до Азия.

— Там китайци ли живеят?

— Не, аухихяни.

— Нищо не ми говори.

— Направи му много силно впечатление онова, което му разказах за племенницата си Джеруша.

— От къде на къде стана дума за нея? — подозрително запита Бромли.

— Това е унизително — възмути се Абигейл. — Елифалет е тръгнал насам-натам да предлага дъщеря ни. И да я жени.

— Защо, много мило от негова страна! — избухна Бромли. — Бог ми е свидетел, че аз не съм имал никакъв успех, като съм я предлагал. Една седмица е влюбена в моряк, когото не е виждала цели три години! Аби, дали този моряк я е целунал поне веднъж?

— Чарлс!

— А следващата седмица е влюбена в Бога и търси наказанието си на някой далечен остров. Откровено казано, Фет, ако можеш да й намериш добър съпруг, ще съм ти много благодарен. Тогава ще насоча усилията си към двете й сестри.

— Младежът, за когото говоря, се казва Абнър Хейл — делово съобщи Торн. — Ето препоръките на професорите му. Посетих дома му…

— О, Елифалет! — възрази сестра му.

— Под претекста, че се интересувам дали е израснал в християнска среда.

— И добър християнски дом ли откри? — заинтересува се Бромли.

— Във всяко отношение — отвърна Елифалет.

Чарлс Бромли закрачи из красиво обзаведената си стая, после каза изведнъж:

— Щом ти твърдиш това, Фет, тогава със сигурност трябва да е бил нещо ужасно. Мога в този миг да си представя как изглежда младият Абнър Хейл. Кльощав, с лоша кожа, със съсипани от прекалено четене очи, много набожен за пред хората, с мръсни нокти на ръцете, поне с шест години забавено развитие по отношение на светските обноски. И все пак, интересно, като наблюдавам как върви животът тук, в Уолпол, много от тези момчета в последна сметка се оказват най-добрите съпрузи.

Въпреки че не би го признал, преподобният Торн винаги се бе възхищавал от острия ум на зет си, така че сега отбеляза нещо, което изобщо не бе имал намерение да казва:

— Чарлс и Абигейл, този младеж е съчетал всичко, което Чарлс току-що изреди. Но той е също човек с призвание, изключително наясно със себе си, а положителните му качества ще се множат и занапред. В момента не бих го искал за зет, но след десет години ще е най-добрият съпруг за всяка жена.

— Поне висок ли е колкото Джеруша? — попита Абигейл.

— Не съвсем, а е и една година по-малък.

Госпожа Бромли се разплака, но съпругът й грубо й шътна.

— И да знаеш само каква е цялата история, Фет! Морякът, в когото Джеруша е влюбена… На някаква смешна забава тук, в Уолпол… Мисля, че е братовчед на Лоуел… Винаги съм смятал, че оная вечер най-много в него се влюби майка й. Тези високи мъже с властен поглед! — Той поглади закръгленото си коремче и започна да убеждава жена си да не плаче.

— Въпросът в края на краищата е ясен. — Елифалет бе решил да говори без заобикалки. — Вие имате дъщеря и аз имам племенница. Всички ние я обичаме много. Тя е на двайсет и две години и с всеки изминал ден става все по-объркана. Трябва да й намерим съпруг. Трябва да й помогнем да си избере начин на живот. Аз предлагам и двете неща.

— А аз оценявам предложението ти — сърдечно благодари Чарлс. — Бог ми е свидетел, че се чудех какво да направя.

— Все още ли държиш да разговаряш с нея, Елифалет? — попита Абигейл, разколебана от реакцията на мъжа си.

— Не, Абигейл — намеси се съпругът й. — Това е твой проблем, не на Фет.

— Как не! — изсумтя госпожа Бромли. — Но какво мога аз да й кажа за младежа?

Елифалет, който бе предвидил това, й подаде сбито досие на Абнър Хейл с кратко описание на външността на младия пастор, извлечение от оценките на изпитите, есе, написано от него самия за порядките в женевската църква, бележки по родословното дърво на семейство Гидиън Хейл от Марлборо, потомци на Елиша Хейл от английския град Бъкс. На отделно листче бе отбелязано, че поверителни писма може да се изпращат на Джон Уипъл, президента на колежа Дей, няколко християнски семейства в Марлборо, Масачузетс, и на Естър, сестрата на Абнър, в семейната ферма. Абигейл Бромли погледна първо физическото описание: „Добър и чист цвят на кожата, донякъде блед; хубави зъби“.

Би могла да понесе лоши новини, но тези окуражителни оценки й дойдоха в повече и тя изхлипа:

— Ние дори не знаем къде е Аухихи. — После реши да обвини мъжа си в недостатъчна родителска любов. — Ти искаш ли да изпратиш дъщеря си…

— Скъпа моя — твърдо започна Чарлс — единственото нещо, което не искам да направя, е да оставя детето си в плен на пристъпите на депресия и религиозните мании в стаичката на горния етаж. Ако в Аухихи може да открие любов и заможен живот, това е хиляда пъти по-добро от онова, с което се занимава в Уолпол, Ню Хампшир. А сега иди и поговори с нея. Според мен този месец тя се е залюляла в ритъма на религиозното махало, така че навярно ще подскочи от радост при възможността да се омъжи за пастор и да замине за Аухихи.

И така, в резултат от настойчивите пътувания на преподобния Торн до Марлборо и Уолпол младият Абнър Хейл, който притеснено броеше юнските дни в Йейл, накрая получи писмо от Бостън: „Драги господин Хейл, благодарение на внимателното проучване, извършено от преподобния Елифалет Торн, Американският съвет на пълномощниците по задграничните мисии (АСПЗМ) има честта да Ви съобщи, че по Божията воля сте избран за мисионерска работа в Хаваите. Вие и съпругата Ви ще потеглите от Бостън на първи септември с брига «Тетис». Капитан му е Джандърс“. Приложен бе и списък с около двеста предмета, които отпътуващите мисионери би трябвало да вземат със себе си:

3 бръснача

1 чадър за слънце

1 касичка

1 компас

3 ножици

1 мех за вода

21 кърпи

4 чаши

3 кани

1 леген

3 нощни гърнета

1 ръжен

1 качулка

1 фенер

1 пиростия…

Имаше и много по-кратко писмо, в което пишеше: „Осведомявам Ви, че би било добре да се представите в края на юли в дома на Чарлс и Абигейл Бромли в Уолпол, Ню Хампшир, и да се срещнете там с дъщеря им Джеруша, двадесет и две годишна християнка. Предполагам, че бихте искали да си купите това-онова, за да изглеждате по-добре за тази важна среща, затова прилагам и три долара, които не е нужно да ми връщате“. Писмото бе подписано: „Елифалет Торн от Африканската мисия“.

* * *

През онези години в началото на деветнадесети век за Хаваите тръгваха много млади пастори, които — погълнати от учението — нямаха време да се запознаят с млади жени, готови да сключат брак, и изведнъж се сблъскваха с наложителната необходимост да се оженят за няколко седмици, тъй като Американският съвет на пълномощниците по задграничните мисии решително отказваше да изпрати неженени мъже на островите и съветваше всички, желаещи да работят там в името на Бога, да разпитат приятелите си и да намерят подходяща жена. Не бе имало случай на провал. Някои млади пастори, разбира се, бяха отхвърляни от първите избраници на приятелите им, но рано или късно всички си намираха съпруги „не защото тези момчета са красиви, а защото в Нова Англия има толкова много стари моми. Най-добрите ни младежи са с корабите в морето“. Водеха се спорове дали решението на АСПЗМ е продиктувано от опасения, че неженените мъже могат да допуснат множество грешки, или предпазната мярка се дължеше на някакви специални сведения за живота на Хаваите. Второто изглеждаше по-вероятно, защото китоловците, които се завръщаха в Ню Бедфорд или Нантъкет — ако си направеха труда да се отбият вкъщи — донасяха истории за благосклонни моми, безкрайни запаси от кокосови орехи и тръстикови къщички сред красиви долини. По всички пристанища се носеше тъжният напев:

Как искам в Аухихи да се върна,

където сладко шепне океана,

и пак момичетата нежни да прегърна,

че те не знаят в любовта забрана!

От такива песни Съветът бе извадил заключение, че би било разумно да се изисква дори от достигналите Божията благодат младежи да вземат със себе си собствените си, приели вярата, жени. Още по-важно обаче бе убеждението, че жените са носители на цивилизацията, видимите вестители на християнския живот. Затова АСПЗМ настояваше за съпругите — не само да задържат младите мисионери в правия път, а и защото самата набожна млада съпруга е най-убедителен мисионер. И така, тези младежи бродеха из Нова Англия, запознаваха се със скромни и набожни момичета в петък, предлагаха им брак в събота и се женеха, след като изчакваха триседмичния църковен срок, а после веднага заминаваха за Хаваите.

Но никое от тия любовни приключения не бе по-странно от онова на Абнър Хейл. Когато напусна Йейл в началото на юли, ръкоположен за пастор на конгрегационалистката черква, беше висок метър и шестдесет и два сантиметра, тежеше шестдесет и два килограма, беше необичайно блед, ходеше приведен, а рядката му руса коса бе сресана на път в средата, пригладена с вода и намазана с помада. Носеше черен фрак като повечето пастори, на врата си имаше къса и широка памучна вратовръзка, новият му двадесет и пет сантиметров касторен цилиндър се стесняваше десетина сантиметра над главата, а после се разширяваше до значителни размери най-горе. В оскъдния си багаж бе сложил малка четка, с която му бяха казали да приглажда шапката си. Цилиндърът бе най-екстравагантната част от облеклото му, защото Абнър намираше, че той — повече от всичко останало — ще показва, че е пастор. Не обръщаше толкова внимание на черните си кожени обувки с ластична закопчалка.

Дилижансът накрая го стовари в Марлборо и той слезе внимателно, нагласи високата си шапка, вдигна багажа си и се отправи пеша към къщи. За негово разочарование никой в Марлборо не си направи труда да го поздрави за пасторското звание, защото никой не го разпозна с този цилиндър. Достигна дома по оградената с дървета алея, без да е говорил с някого, и застана сред горещината и праха загледан, както му се струваше, за последен път в мрачната и недружелюбна къща, родно място на поколения Хейлови. Сградата означаваше за него толкова много любов, че той наведе глава и се разплака. По-малките деца го завариха в тази поза и доведоха цялото семейство да го приветства с „добре дошъл“.

Едва се бяха събрали в скромно обзаведената предна стая, когато Гидиън Хейл, греещ от радост, че синът му току-що е ръкоположен, предложи:

— Абнър, ще прочетеш ли първата си молитва в тази къща?

Абнър избра Левит 25:10 — „… и всеки да се върне във владението си, и всеки да се върне между племето си“ — и изнесе въз основа на този текст кратка проповед. Семейството засия от гордост и задоволство, а когато службата привърши, срамежливата висока Естър отведе брат си настрани и му прошепна:

— Случи ми се най-прекрасното нещо, Абнър.

— Татко ми каза, Естър. От сърце се радвам, че си изпитала Божията милост.

— Би било суетно от моя страна да говоря за това — изчерви се момичето. — Имах предвид нещо друго.

— Какво?

— Получих писмо.

— Откъде?

— От Уолпол, Ню Хампшир.

Сега дойде ред на Абнър да се изчерви и макар че не искаше да проявява прекалено любопитство, все пак трябваше да попита със запъване:

— От… — Но не намери сили да произнесе името, което още не бе изговарял пред никого. Струваше му се така невероятно дори да е чувал за Джеруша Бромли, да не говорим за намерението му да й направи предложение, че не искаше да осквернява името й, като го изрече.

Естър Хейл пое дланите на брат си в своите и го увери:

— Това е една от най-сладките, най-внимателни и нежни млади християнки в цяла Нова Англия. Нарича ме сестра, настоява да се моля за нея и да й дам указания.

— Би ли ми показала писмото? — попита Абнър.

— О, не, не! — енергично се възпротиви Естър. — Писмото е поверително и е лично до мен. Джеруша казва… Колко сладко е името й, Абнър! То идва от Иеруша, майката на Йоатам от Книга на царете. Пише ми, че всичко става толкова бързо, че й е нужно да се довери на надежден приятел. Би се учудил на нещата, за които ме пита.

— За какво?

— За теб.

— А ти какво й отговори?

— Написах й осемнайсет страници и макар това да е тайно писмо между сестра ми и мен…

— Сестра ти?

— Да, Абнър, писмото й ме убеди, че смята да се омъжи за теб. — Естър се усмихна на смутения си брат и добави: — И макар че писмата ни са тайни, преписах една от осемнайсетте страници.

— Защо?

— Защото там изброявам всичките ти недостатъци, както една млада жена би ги преценила, и като израз на сестринската си любов, Абнър, бих искала да ти дам тази важна страница.

— И аз бих желал да я видя — тихо се съгласи Абнър и занесе добре подредената страница, изписана с красив почерк, в стаята си. Там прочете: „Мила ми Джеруша, която се надявам един ден да имам правото да наричам своя сестра, досега ти писах само за добродетелите на брат си. Те са много и аз не съм ги преувеличила, защото, както можеш да се досетиш, хармоничният живот в голямо и сплотено семейство дава добра възможност и на ограничения ум да проникне в най-тайните кътчета на съзнанието и темперамента на другия. И така, с надеждата, че скоро ще дойде денят, когато ще станем истински сестри, и понеже искам да ме оцениш като напълно искрена според християнския принцип, както повелява нашият Бог в Посланието на апостол Павел до Ефесианите, 4:25 — «Заради това, като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму», сега трябва да ти съобщя и слабостите на своя набожен и мил брат. Първо, Джеруша, той не е научен на светски обноски, така че сигурно ще се разочароваш, ако търсиш тях на първо място у съпруга си. Би могъл, сигурна съм, да се научи на повече изисканост и може би с помощта на внимателните ти съвети някой ден ще се държи почти цивилизовано, но аз се съмнявам в това. Той е груб и непосредствен. Нетактичен и прям е и от наблюденията върху майка си, която цял живот е имала работа с такъв съпруг, знам, това понякога е много тежко. Мисля обаче, че жените ценят добрите обноски, но рядко ги намират. Второ, той проявява небрежност в отношенията си с жените. Живяла съм заедно с него деветнайсет години и винаги сме били много близки, споделяли сме и най-големите си тайни, ала никога не се е сетил да ми направи подарък. Получавала съм от него само полезни предмети като линии за чертане или списания. Убедена съм, той дори не подозира, че съществуват цветята, макар Бог да се е погрижил храмът му в Йерусалим да е построен от най-добър материал и благоуханно дърво. По това прилича много на баща ни. Трето, той не е красив, а навикът да се привежда му вреди още повече. Не се интересува от облеклото си, нито от себе си, макар че трябва да призная — мие зъбите си редовно. Всеки ден в Марлборо срещам по-красиви младежи от брат си и навярно някой ден ще се омъжа за един от тях, ала не се надявам ни най-малко той да има многото положителни качества, за които вече ти писах. Но знам, че на теб често ще ти се иска Абнър да стои малко по-изправен, бельото му да е малко по-бяло и да има малко по-внушително присъствие. Той никога няма да притежава тези добродетели, тъй че ако предварително се мъчиш да ги откриеш, ще бъдеш доста разочарована. И накрая, сестро Джеруша — осмелявам се да те нарека така в израз на най-пламенната си надежда, че ще приемеш брат ми — духът на радост, който прозирам в писмото ти, е много нужен на Абнър. Абнър много се нуждае. Трябва да те предупредя, че той е и сериозен, и суетен и че ако не беше предопределен за мисионерска работа, тези негови черти щяха да са ужасни, но сериозността и суетата му се подхранват от един и същи източник. Той има чувството, че Бог е говорил лично с него, и това е самата истина — Бог удостои и мен, а от писмото ти съдя, че е бил в пряк контакт и с теб — ала нито ти, нито аз сме обсебени от неговата суета. Самата аз открих в присъствието на Бога радост, която никога не съм познавала. Тя ме кара да съм по-мила със сестрите си, да разбирам по-добре и братлетата си. По-лесно ми е да храня пилетата и да бия маслото. Ако Абнър само можеше да преодолее суетата си в присъствието на Бога, би станал почти безупречен съпруг за теб, Джеруша. Но той и сега е добър човек и аз те моля да запазиш това писмо, защото след години ще разбереш, че непознатата ти сестра е говорила истината“.

В Марлборо бе дошло и още едно писмо. Беше от преподобния Елифалет Торн и в него пишеше само: „Докато си при баща си, работи всеки ден на слънце със свалена шапка. Аз ще отслужа церемонията, ако Джеруша те приеме“.

И така, Абнър работи две седмици на полето като в момчешките си години и след известно време загоря, а бледата кожа под вдлъбнатите му очи се изопна. Когато настъпи часът да се сбогува с голямото си и любещо семейство, беше станал по-красив от всякога, но не се бе освободил от мрачната си увереност, за което сестра му Естър се бе молила. Това отчасти се дължеше на предчувствието на младия пастор, че се радва за последен път на тези единадесет души, на познатата плевня, на нивите, сред които бе станало приобщаването му към вярата, на топлото и дружеско отношение на християнското си семейство. Ръкува се с майка си, защото никога не си бе падал по прегръдките, а после и с баща си, който замислено предложи:

— Дали да не впрегна каруцата, след като вече тръгваш.

Но с явно облекчение прие отговора на сина си:

— Не, татко. Денят е приятен. Ще вървя пеша.

— Бих искал да ти дам малко пари за из път, Абнър. — Баща му отново се колебаеше.

— Няма нужда — отвърна Абнър. — Преподобният Торн беше любезен да ми изпрати три долара.

— Така ми каза и Естър. — Гидиън Хейл протегна отрудената си ръка. — Господ да те пази, синко.

— Дано не те напуска Божията благодат — пожела от своя страна Абнър.

После се сбогува с Естър и за първи път осъзна, че е станала хубава девойка. Усети моментно съжаление и си помисли: „Трябваше да се сближа повече с Естър“. Но вече беше твърде късно и той стоеше все така смутен и объркан, когато тя го целуна, като с това даде пример и на останалите му сестри.

— Довиждане — със задавен глас каза Абнър. — Ако не се срещнем отново тук, на земята, със сигурност ще се съберем отново пред Божиите нозе на небето. Защото ние сме наследници и на Бога, и на Исус Христос, а онова, което ще получим, е непокварено, неомърсено и безгранично и то няма да изчезне.

Обърна се със сурово изражение и напусна мрачните си родители и мрачния им дом с небоядисани дъски и грозни прозорци. За последен път се спусна по алеята, излезе на прашния път към Марлборо, откъдето взе дилижанса за Ню Хампшир и тръгна към приключението, от което се ужасяваше.

 

 

Абнър се настани в странноприемницата „Старата колония“ в Уолпол, изми се и извади от книжата си листа, който сестра му бе дала на тръгване. Там бяха подредени и номерирани множество препоръки, които започваха така: „След пристигането си се измий и изчеткай добре дрехите си. После изпрати по прислужника известие до госпожа Бромли със следното съдържание: «Мила госпожо Бромли, ще ми окажете ли честта да ме приемете днес следобед в три часа?». Сетне се подпиши и посочи името на странноприемницата, в случай че някой от семейството реши да дойде и да те вземе лично“.

Абнър едва бе изпратил писмото, когато чу сърдечен мъжки глас да пита:

— Да е отседнал при вас един младеж от Масачузетс?

И преди Абнър да е успял да прочете указанията на сестра си за своето първо посещение, вратата се отвори енергично и един добре закръглен нюхампширски джентълмен го поздрави със смях.

— Аз съм Чарлс Бромли. Ти сигурно си нервен като младо конче.

— Така е — призна си Абнър.

— Изглеждаш доста по-загорял и по-здрав, отколкото те описваха.

— Преподобният Торн ме посъветва да поработя на полето.

— И за мен ще е много полезно да направя същото. Дойдох обаче да ти кажа, че изобщо не сме съгласни да висиш в тази странноприемница чак до три часа. Тръгвай с мен през селската мера да те запозная със семейството.

— А няма ли да изглеждам като натрапник? — поколеба се Абнър.

— Синко! — засмя се адвокатът Бромли. — И ние сме нервни също като теб! — Бяха вече на вратата, когато нещо му хрумна и той попита съдържателя:

— Колко струват стаите ви тук?

— Шейсет цента на ден.

— Запази сметката за мен. Тия млади пастори още не печелят достатъчно.

После поведе Абнър из прекрасното в средата на лятото село Уолпол. Минаха покрай селската черква, блестяща и бяла в предреволюционното си великолепие, масивните къщи, гигантските брястове, красивата зелена мера с резбован подиум в средата, откъдето Чарлс Бромли често четеше патриотични речи, и излязоха пред адвокатското жилище, от което госпожа Бромли и двете й по-малки дъщери надничаха като шпиони.

— Не е толкова лош, колкото разправяха — пошепна Чарити Бромли на сестра си.

— Не е много висок — намръщи се Мърси. — Повече би подхождал за теб, Чарити, отколкото за Джеруша.

— Дръжте се прилично, момичета — нареди им госпожа Бромли и всички седнаха кротко на високите столове. Чарлс Бромли отвори вратата с ритник, както обикновено правеше, и в стаята влезе младеж в черно и с висок цилиндър. Мина с твърда стъпка по килима и се поклони на госпожа Бромли:

— За мен е щастие, че ме каните в дома си. — После погледна Чарити, деветнадесетгодишна хубавица с къдри до раменете, изчерви се силно и се поклони още по-дълбоко. — Особено ми е приятно да се запозная с вас, госпожице Бромли.

— Тя не е Джеруша! — изкикоти се Мърси.

Господин Бромли също се засмя.

— Знаеш ги как се занасят момичетата, Абнър. И ти имаш сестри. Ще познаеш Джеруша, като влезе. Тя е хубавицата.

Абнър се почувства обхванат от сковаващо смущение. С малко закъснение долови въпроса на госпожа Бромли:

— Имаш ли сестра, връстничка на Мърси? Тя е на дванайсет години.

— Имам дванайсетгодишен брат — смотолеви той.

— Е, щом брат ти е на дванайсет — умно забеляза Мърси — не може да имаш и сестра на тази възраст.

— Може пък да са близнаци — засмя се Чарити.

— Нямаме близнаци — съвестно обясни Абнър.

— Тогава няма дванайсетгодишна сестра! — победоносно заключи Мърси.

— Госпожа Бромли искаше да каже, Абнър — намеси се господин Бромли — че ако имаш дванайсетгодишна сестра, би могъл да разбереш защо понякога ни се ще да удавим това малко дяволче.

Тези думи поразиха Абнър. Никога не беше чувал родителите си да казват такова нещо дори на шега. Всъщност в първите няколко минути сред семейство Бромли бе станал свидетел на повече веселие, отколкото в собственото си семейство през изминалите двадесет и една години.

— Мърси изглежда твърде добро дете, за да бъде удавена — измърмори той в желанието си да бъде любезен и после зяпна, тъй като по стълбите слезе Джеруша Бромли — двадесет и две годишна, стройна, тъмноока, тъмнокоса, със съвършени черти и заобиколено от леко потрепващи къдрици лице, по три от всяка страна. Беше изискано облечена с фина колосана рокля от розов муселин на бели клончета, с един ред големи перлени копчета, но не плоски, каквито се продават в по-евтините магазини, а прекрасно закръглени и с многоцветни отблясъци. Образуваха права линия от брошката на шията й през забележителния бюст и надолу, чак до подгъва на роклята, където ефектът се подсилваше от три бели воланчета. Абнър, след първия си поглед към нея, се задави. „Това не може да е сестрата, която са избрали за мен — помисли си. — Прекалено е красива.“

Тя пресече стаята с твърда крачка, подаде ръка на Абнър и му каза с нисък мил глас:

— Най-умното нещо, което съм правила през живота си, беше да пиша на Естър. Имам чувството, че вече се познаваме, преподобни Хейл.

— Той се казва Абнър! — извика Мърси, но Джеруша не й обърна внимание.

Прекараха дълъг, горещ, но очарователен следобед от един до шест часа. Абнър никога не се бе сблъсквал с такова остроумие и непринуден смях. Настроението му се помрачи единствено от огромното количество вода, която бе изпил след пристигането си в странноприемницата, потънал в прах. Някъде от четири часа нататък от всичко на света най-много му се щеше да отиде до тоалетната — никога не бе попадал в толкова затруднено положение и сега просто не знаеше как да постъпи. Накрая господин Бромли ги прекъсна направо:

— Току-що ми хрумна, че вече пет часа говорим с младежа. Сигурен съм, че би искал да посети тоалетната отвън. — И поведе изчервения млад пастор към най-приятното облекчение, което някога бе изпитвал.

Абнър забеляза на вечеря как цялото семейство наблюдава поведението му на масата, но не се смути и имаше чувството, че се държи доста добре. Това му достави удоволствие, защото — макар да му се струваше глупаво да се съди за човека по маниерите му — изведнъж почувства, че би искал приятното семейство Бромли да остане с най-добри впечатления от него.

— Всички гледахме дали ще извадиш костилките от черешите от устата си с пръсти — закачи го Мърси.

— Научихме се да избягваме това в колежа — обясни й Абнър. — Но вкъщи обикновено ги плюех. — Семейството се засмя щастливо и Абнър разбра, че се е пошегувал, без да е имал такова намерение.

В осем часа господин Бромли попита Абнър дали иска да започне вечерната молитва и той го направи, като взе текста, избран от Естър за случая след грижливо проучване — Битие, 23:4: „… аз съм у вас пришелец и заселник; дайте ми между вас място за гроб, което да си е мое, та да погреба моята покойница отпред очите си“. На Чарлс Бромли този откъс му се стори прекалено тъжен за начинаещ проповедник на двадесет и една години, но призна пред себе си, че Абнър много умело говореше за смъртта като за възторжена възхвала на живота. Абнър от своя страна помисли, че начинът, по който госпожа Бромли свиреше химните на органа, а дъщерите й пееха, беше ненужно приповдигнат. Но въпреки тия различия молитвата премина успешно.

Тогава господин Бромли предложи:

— Хайде в леглата си, деца! Тези младежи тук сигурно имат да си говорят за куп неща. — И с широко разтворени ръце проводи семейството си нагоре.

Когато излязоха, Джеруша сви ръце в скута си.

— Преподобни Хейл, сестра ви ми писа толкова подробно за вас, че не чувствам нужда да ви питам каквото и да е, но може би сте озадачен от много неща.

— Имам един въпрос, който е по-важен от всички останали, госпожице Бромли — отвърна той. — Непоколебима ли е вярата ви в Бога?

— Да. Вярвам повече от майка си и баща си, повече от сестрите си. Не знам как е станало, но е така.

— Радвам се да чуя, че не сте чужда на нашия учител и повелител — доволен въздъхна Абнър.

— Нямате ли други въпроси? — попита Джеруша.

Абнър изглеждаше изненадан и като че ли щеше да попита „Какво друго бих могъл да искам да знам?“, но каза само:

— Имате ли желание тогава да го последвате сляпо за най-величавата работа в живота на човека, дори ако това ви отведе на трийсет хиляди километра от къщи?

— О, несъмнено. Съвсем сигурна съм. Вече няколко години чувствам, че съм предопределена за това. А напоследък чувството ми стана по-силно.

— А знаете ли, че Аухихи е езическа земя, в която витае злото?

— Имах възможността една вечер да чуя лекцията на Кеоки в черквата. Той ни разказа за безпросветните привички на своя народ.

— Но вие въпреки това желаете да отидете в Аухихи?

Джеруша остана скована няколко минути, като се бореше с импулса да потисне естествената си реакция, ала не можа да го направи и накрая избухна:

— Преподобни Хейл, вие не сте тук, за да ме наемате на работа в Аухихи! И не ме проверявате дали ще стана добър пастор! Очаква се да ме попитате бих ли се омъжила за вас!

Абнър преглътна мъчително на стола си на около метър от нея. Избухването на Джеруша не го учуди, защото не се самозалъгваше, че разбира нещо от жени, а може би те трябваше да реагират тъкмо по този начин. Така че не изгуби самообладание. Вместо това започна, загледан в ръцете си:

— Вие сте толкова прекрасна, госпожице Бромли. Вие сте много по-красива, отколкото изобщо бих могъл да очаквам, затова и сега не разбирам как бихте склонили да се омъжите за мен. Изумен съм, че бихте си губили времето с мен, и затова си го обяснявах с някакво властно влечение към Бога. Ето защо ми изглеждаше безопасно и разумно да подхвана тази тема.

Джеруша стана от стола си, отиде до Абнър и коленичи на пода, за да може да го погледне право в очите.

— Да не би да твърдите, че се боите да ми направите предложение, преподобни Хейл?

— Да. Вие сте много по-красива, отколкото си мислех.

— Значи сте се чудили: „Защо ли досега не се е омъжила“.

— Да.

— Преподобни Хейл, не се смущавайте. Цялото семейство и приятелите ми също недоумяват. Истината е, че преди три години, когато още не познавах Бога, се влюбих в един мъж от Ню Бедфорд, който бе дошъл да ни посети. У него имаше всичко, каквото у вас липсва, и в Уолпол бяха решили, че той е най-подходящият съпруг за мен. Но той замина и по време на отсъствието му…

— Използвахте Бог за негов заместник?

— Мнозина смятат така.

— А сега искате да използвате като заместник и мен?

— Струва ми се, че мама и сестрите ми си мислят същото — тихо отвърна Джеруша. Чувствата бяха отминали, без Абнър дори да е докоснал ръката й; тя се изправи сдържано и се върна на стола си.

— И все пак сестра ми Естър смята, че в писмото си сте били искрена — разсъждаваше на глас Абнър.

— И след като е сметнала така — сухо отбеляза Джеруша — направи всичко възможно да ме убеди да се омъжа за вас. Ако сега Естър беше тук…

Двамата странни любовници седяха далече един от друг като неоткрити континенти, с океани от несигурност помежду им, но в края на този изключителен ден Джеруша се увери, че Абнър Хейл наистина вярва и че дълбоко в сърцето си искрено се бои да вземе за съпруга жена, която не е изцяло обвързана с Бога; а Абнър пък прозря, че не е важно дали Джеруша Бромли е изпитала Божията милост, или не — от значение беше само желанието й да остане стара мома завинаги, освен ако бракът не й донесе единствената истинска страст в живота.

С тези взаимни открития първата им среща приключи, а на входната врата Абнър тихо попита:

— Ще ми позволите ли на тръгване да стисна ръката ви нежно… като израз на дълбокото ми уважение към вас?

Когато за първи път докосна плътта на Джеруша Бромли, уолполска стара мома, което бе най-смелата проява в целия му млад живот, от пръстите й в неговите нахлу такава сила, че той за миг онемя, а после смутен закрачи през заспалата мера към странноприемницата.

 

 

Преди осем часа на следващата сутрин във всички уолполски кухни — поне на хората, които посещаваха местната черква — вече бяха в течение на любовния роман Хейл-Бромли, защото разузнаването от страна на малката Мърси бе действало успешно и сега тя ходеше от къща в къща и разказваше, останала без дъх: „Е, всъщност не я целуна, тъй като би било нередно при първото му посещение, но все пак взе ръката й в своята — също като в английските романи“.

В осем и половина Мърси и сестра й Чарити минаха през странноприемницата и съобщиха на вероятния си бъдещ зет, че му предстои да бъде отвлечен на семеен пикник, и той попита, без много да му мисли:

— Ще дойде ли и… госпожица Бромли?

А Мърси отвърна:

— Джеруша? Естествено. Как иначе ще се сгоди?

Но този път Абнър предвиди, че му предстои още един ден, прекаран далеч от тоалетната, и отказа да хапне каквото и да е на закуска, дори да изпие млякото си, та когато кошниците за пикника бяха отворени на един нюхампширски хълм, той беше умрял от глад и яде с изумителен апетит. След това отиде заедно с Джеруша на разходка покрай потока и я попита:

— Как можете да се решите да напуснете това прекрасно място?

А тя отговори загадъчно:

— Не всички последователи на Исус са били селяни.

Той се спря до ствола на едно дърво и сподели:

— Снощи не можах да заспя, госпожице Бромли. Мислех си, че съм подхванал доста зле разговора ни. Излиза обаче, че не е било толкова зле, защото в резултат от него ви опознах и оцених качествата ви. Всеки глупак би могъл да види, че сте прекрасна, така че няма смисъл да се говори за това, но при други обстоятелства снощи щяхме да си кажем много неща и да не стигнем до онова, което открихме.

— А ние открихме — продължи Джеруша, хванала една клонка — че и двамата сме трудни хора, но че и двамата почитаме Бога.

Застанал на не по-малко от два метра от нея, той попита:

— А имате ли желание да отидете в Аухихи… при тези условия?

— Бих отишла, преподобни Хейл.

Той преглътна, поглади ствола на дървото и продължи:

— И това значи ли, че сме сгодени?

— Не значи — отсече тя, като държеше своя клон и се поклащаше предизвикателно.

— Защо няма да се омъжите за мен? — попита той напълно объркан.

— Защото не сте ми направили предложение — тръсна глава тя.

— Но нали казах…

— Казахте „Имате ли желание да отидете в Аухихи“ и аз се съгласих. Но това съвсем не значи, че съм съгласна да заобиколя нос Хорн и да се отправя към Аухихи с мъж, който не ми е съпруг.

— О, изобщо не съм мислил… — Абнър цял почервеня от смущение и се опита безуспешно да се извини по няколко различни начина. Накрая спря и погледна стройното момиче в копринена лятна рокля, което клатеше големия клон, сякаш танцуваше. След като тя престана със закачките си, той откри какво трябва да каже. Пусна дървото и коленичи до лъкатушещия поток:

— Госпожице Бромли, ще се омъжите ли за мен?

— Ще се омъжа — отвърна Джеруша и добави нервно. — Така се страхувах, преподобни Хейл, че ще кажете „Ще се омъжите ли за мен, за да дойдете в Аухихи“. Това би развалило всичко.

Тя протегна ръце и му помогна да стане, като очакваше да я прегърне, но той само изтупа колене и с неподправена радост възкликна:

— Трябва да съобщим на родителите ви.

Тя се съгласи с огорчена усмивка и двамата се върнаха до мястото на пикника, където господин и госпожа Бромли бяха заспали дълбоко. Мърси и сестра й бяха будни и явно се досещаха какво е станало, защото Мърси попита:

— Сгодени ли сте вече?

— Да — кимна Джеруша.

— А той целуна ли те?

— Още не.

— Абнър! Целуни я! — извикаха двете сестри и под горещото юлско слънце Абнър Хейл целуна за първи път Джеруша Бромли. Не беше кой знае колко умела целувка, а и публиката го затрудняваше, но след нея, за свое учудване, той сграбчи първо Чарити, сетне Мърси, целуна и двете и извика:

— Вие сте най-милите сестри в целия свят! — После седна замаяно и призна:

— Никога през живота си не съм целувал момиче, а ето че сега целунах три!

Мърси с писък събуди родителите си.

— Направиха го!

Последваха сърдечни поздравления, след което Чарити извади лист с множество подчертани дати:

— Бихме могли да изпратим поканите в неделя, това е пети, и в понеделник, на двайсети, можете да се ожените.

Мърси извика:

— Ще превърнем кантората на татко в шивашко ателие и там ще ушием от плата, който сме купили, рокли и наметала…

— Купили сте плат? — учуди се Абнър.

— Да — призна Чарити. — Преди три седмици Джеруша реши да се омъжи за теб, след като прочете писмото от Естър. А на нас каза: „Ще почакаме да ни посети просто да не би случайно сестра му да е подла малка лъжкиня“. Но всички бяхме уверени, че не е така. Както и да е, татко трябва да е получил поне петнайсет писма за теб, така че си знаехме.

— Значи всички сте се запознали с тия писма? — Абнър явно беше смутен.

— Разбира се! — извика Мърси. — И най-много ми хареса мястото, където пишеше, че си се научил да шиеш, да готвиш и да поддържаш домакинството… в случай че станеш мисионер. Казах на Джеруша да се омъжи непременно за теб, защото никога няма да й се налага да работи вкъщи.

Но вечерта, когато двете по-малки сестри изпращаха новия си зет до странноприемницата, за да се измие преди вечеря, Мърси посочи една голяма бяла къща.

— Ето там беше отседнал морякът. Беше много красив мъж, ала може да ми се е сторил по-висок, отколкото е бил всъщност, защото тогава бях само на девет години.

— И какво стана? — предпазливо попита Абнър, тъй като забеляза как Чарити стиска ръката на сестра си.

— Ох! Чарити се опитва да ме накара да млъкна, Абнър, но аз си мислех, че все някой трябва да ти каже. Той беше много по-красив от тебе, само че не толкова добър.

— Джеруша и без това не би се омъжила за него — добави Чарити.

— Защо не? — попита Абнър.

— За моряци се омъжват определен тип момичета.

— Какъв тип?

— Ами като тези от Салем или от Ню Бедфорд. Жени, които са склонни да чакат съпрузите си с години. Джеруша не е от тях, Абнър. Тя има голяма нужда от внимание. Бъди мил с нея.

— Ще бъда — обеща той и когато в деня на венчавката преподобният Торн пристигна с дилижанса от Бостън, за да извърши церемонията, откри младия си приятел и пастор от Йейл в състояние на лека хипноза.

— Не мога да повярвам, че ще се оженя за този ангел — на един дъх издума Абнър, зажаднял да поговори с някого след седмиците, прекарани в шиене, събирания и срещи с приятели. — Сестрите й са просто невероятни. Миналата седмица осемнайсет жени приготвяха в дома на семейство Бромли дрехи за мен. Никога не съм виждал…

Показа на високия мисионер шестте сандъка с дрехи, ушити за него от уолполските жени, книгите, подарени за мисията в Аухихи, глинените съдове.

— Срещнах истинска душевна щедрост в град, който дори не знаех, че съществува — призна Абнър.

— Сестра ми Абигейл е жена, която винаги лесно е печелила приятели — съгласи се Елифалет Торн. — Толкова се радвам, че ти и Джеруша се открихте един друг в името на Бога. Извини ме сега, но ще отида до къщата, за да довърша приготовленията с Чарлс.

Ала на вратата той се сблъска със съдържателя на странноприемницата, който му подаде нещо.

— Ако сте тръгнали към семейство Бромли, може да вземете и това писмо, току-що пристигна с пощата.

Мисионерът получи няколко листа, сгънати във формата на плик. Писмото бе тръгнало от Кантон, Китай, бе прекарало много месеци в морето, в Чарлстън, Южна Каролина, и Ню Бедфорд. Беше адресирано до госпожица Джеруша Бромли, Уолпол, Ню Хампшир, и бе надписано красиво от силна ръка. Преподобният Торн разгледа внимателно писмото и се замисли: „Каква възможност има съдържателят да спомене за това писмо, преди Джеруша да напусне Уолпол? Не особено голяма според мен. Но все пак съществува известна опасност, така че не бива да го изгарям. Това и бездруго би било грях. Ако сега обаче честно заявя «Елифалет Торн, ти ще предадеш писмото на племенницата си Джеруша Бромли» намеренията ми ще бъдат ясни. А после, ако го пъхна по-дълбоко във вътрешния си джоб, ето така, би било съвсем естествено да забравя за него. А след три месеца мога да го изпратя на сестра си и да се извиня. След като Джеруша вече бъде омъжена, Абигейл надали би поискала да тревожи дъщеря си с такова писмо. Абигейл не е глупава“. И така, той скри писмото и каза на глас, докато вървеше през мерата:

— Трябва да предам това писмо на Джеруша веднага щом я видя.

 

 

Този следобед Абнър Хейл, двадесет и една годишен, се ожени за Джеруша Бромли, двадесет и две годишна, която познаваше от две седмици и четири дни, а на следната сутрин младата двойка заедно с четиринадесет сандъка мисионерски вещи потегли за Бостън, към двумачтовия 230-тонен бриг „Тетис“, който отплаваше за Аухихи.

Групата мисионери се събра за първи път на 30 август 1821 година в тухлената черква на бостънския кей. Когато Абнър и Джеруша влязоха, Джон Уипъл ги забеляза и ахна от учудване пред красотата на младата жена, която стоеше неуверено в светлобежовото си палто и синьото боне, подходяща рамка на танцуващите й кестеняви къдрици и блестящите очи.

— Аманда! — пошепна на жена си той. — Погледни Абнър!

— Това ли е Абнър? — попита дребничката хартфордска невяста. — Но ти каза…

— Здрасти, Абнър! — тихо го повика Уипъл. Когато двойките се събраха, представи жена си.

— Това е жена ми, Аманда.

— А това е госпожа Хейл — отвърна Абнър, преди да се запознаят и с останалите девет мисионерски двойки.

Всичките единадесет младежи, събрани в черквата, бяха под двадесет и осем години, а деветима и под двадесет и четири. Един бе женен от две години, а друг вече почти година. Останалите се бяха оженили горе-долу като Абнър и Джеруша. Приятели им бяха изпратили словесни портрети на познати неомъжени набожни девойки и сватбите бяха устроени набързо, обикновено при първата среща. Всичките девет двойки, с изключение единствено на Джон Уипъл и дребната му братовчедка Аманда, се бяха запознали едва четири дни, преди да се разпратят поканите за венчавките. Шест от останалите осем двойки не бяха свикнали достатъчно един с друг преди отплаването, за да си говорят на име. Сред тях бяха преподобният и госпожа Хейл.

Малцина пътници се бяха отправяли на далечно пътешествие с по-ясни указания от препоръките, които им даде Американският съвет на пълномощниците по задграничните мисии в малката тухлена черква. Високият, богоподобен Елифалет Торн, като си спомни тежките години, прекарани в Африка, им каза направо:

— Братя, предстои ви да се потопите в едно от най-трудните начинания на света — мисионерска работа в езическа земя. Настоятелно ви съветвам да се придържате към следните правила. Първо, цялата ви собственост трябва да е обща. Вие сте едно семейство и като семейство ще получавате редовно припасите си от Бостън. Те няма да бъдат предназначени за нито един отделен мъж или жена, а за цялото семейство. Ако тези от вас, които имат земеделски умения, решат да отглеждат плодове и да продават излишъците, с печалбата ще разполага цялото семейство. Ако шивачките сред вас започнат да шият дрехи и да ги продават на моряците в Аухихи, изкараното ще принадлежи на семейството. Вие сте Христово семейство и като семейство ще притежавате къщите, земите, училищата и черквите си.

Второ, задължавате се да не се намесвате в управлението на островите. Трябва непрекъснато да си повтаряте указанието на нашия Бог, което откриваме у Матея: „И казва им: чий е този образ и надпис? Отговарят му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“. Особено категорично ви се забранява да участвате в управлението. Изпратени сте не да управлявате, а да приобщавате към вярата. Божествените ви задачи са две — да доведете езичника при Бога и да го цивилизовате. А как той ще устрои управлението си, си е негова грижа. Вашето задължение е да опознае Христос и азбуката. Помнете — преди да се научи да чете, той не може да опознае Библията и спасителното слово на Бога. За да ускорим работата ви в името на тази достойна цел, ние изпращаме с вас три пълни словослагателски комплекта. Вие трябва да наберете Светото писание на езика, който се използва в Аухихи, както и други текстове, съдържащи познания, които аухихяните биха могли да усвоят. Осигурете им писменост и те ще възвеличаят Бога.

Трето, у повечето жители на Нова Англия има вродена склонност към търговията, а постиженията ви, които проучих, ми дават основание да подозирам, че много от вас биха се справили изключително добре и в бизнеса, но вашето призвание е да служите на Бога, и това е бизнесът, на който трябва да обърнете внимание. Заплата няма да получавате и от вас не се очаква да си я изкарвате по друг начин. Единствената ви задача е да служите на Бога и ако го правите с всички възможни средства, няма и да ви остане свободно време за търсене на начини за печалба.

Накрая задачата ви е да издигнете езичника постепенно до вашето равнище. С течение на годините той трябва да започне да преподава в училищата, построени от вас, амвоните, които ще издигнете и от които ще проповядвате Божието слово, трябва да се заемат от него. Вие сте тръгнали за спасение на безсмъртните души и да ги запазите за Божията жътва.

След като преподобният Торн им даде указания и за някои медицински норми, към които да се придържат, пред тях застана един по-възрастен, белокос пастор с голям стаж из много места в Америка и Цейлон.

— Братя во Христе — започна той простичко, — мисията, която ви предстои, не е ограничена. Вашата цел е, ни повече, ни по-малко, напълно да възродите и да спасите едно общество. Ако децата умират, те трябва да бъдат спасени. Ако умовете са невежи, те трябва да бъдат просветени. Ако идолите процъфтяват, те трябва да се подменят със словото на Исус. И ако пътят е потънал в кал и е непроходим, вие трябва да го павирате и изправите. Ако сред вас има мъж или жена със стотина умения, ще намери в Аухихи простор за всички тях. Отдайте се на Христос, така че след години да кажат за вас: „Дойдоха при народ, тънещ в мрак, а го оставиха в светлина“.

* * *

В последния ден на август мисионерското семейство бе разведено из кораба, на който щеше да живее през шестте месеца на бавния преход до Хаваите. Преподобният Торн ги взе от тухлената черква, където четяха сутрешните си молитви, и ги отведе на дока при закотвен голям тримачтов кораб, от който разтоварваха варели с китово масло.

— Наистина солиден кораб — забеляза Джеруша, която вървеше заедно с други жени. — Човек не би трябвало да страда прекалено от морска болест на него — с надежда добави тя.

— Това не е корабът на мисията — поправи я преподобният Торн. — Вашият е по-напред.

— О, не! — ахна една от жените, когато видя тумбестия и грозен бриг „Тетис“. Изглеждаше не по-голям от обикновен речен кораб.

— С това ли ще пътуваме? — обърна се потресеният Абнър към Джон Уипъл.

— На него пише „Тетис“ — кисело посочи Уипъл.

Бригът бе почти най-малкият двумачтов кораб, който можеше благополучно да заобиколи нос Хорн в най-долния край на Южна Америка. Беше дълъг двадесет и четири метра, широк седем и половина и, натоварен, се подаваше само три метра и половина над водата. Джеруша, след като го разгледа по-внимателно от кея, сподели с Аманда Уипъл:

— Изглежда, сякаш ще потъне, когато на него се качат двайсет и двама мисионери.

— Свободно можете да разгледате „Тетис“ — прозвуча груб глас и те за първи път видяха капитан Ритайър Джандърс, недодялания четиридесетгодишен господар на кораба с кръгла жълтеникава брада, която ограждаше гладко избръснатото му лице от едното ухо, покрай линията на челюстта, под брадичката до другото ухо, като му придаваше вид на червендалесто момче, надникнало през плет.

Преподобният Торн поведе семейството си на борда и представи официално всяка от двойките на капитан Джандърс.

— Капитанът има задачата да се грижи и за вас по време на дългото и досадно пътуване — обясни Торн. — Но първото му задължение е да управлява кораба.

— Благодаря, преподобни — изръмжа капитан Джандърс. — Понякога на хората не им е ясно, че бригът в морето не е като ферма в Масачузетс. — Поведе мисионерите към един капак на палубата, под който те видяха сандъците, книгите, варелите и останалия си багаж дълбоко във вътрешността на кораба. — Невъзможно, абсолютно и напълно невъзможно е да се докосва каквото и да е в този трюм, преди да стигнем до Хаваите. Така че имайте го предвид. Ще живеете с онова, което можете да поберете в каютите си.

— Извинете, капитане — прекъсна го Уипъл. — Вие наричате островите Хаваи. А ние досега ги знаехме като Аухихи. Кое е правилното име?

Капитан Джандърс се спря, изгледа Уипъл и изръмжа:

— Харесват ми хората, които искат нещата да са им ясни. Името е Хаваи. Ха-ва-и. С ударение на втората сричка.

— Били ли сте на Хаваите? — Уипъл внимателно произнесе вярното наименование.

— Бързо усвояваш, млади човече — похвали го капитан Джандърс. — Разбира се, бил съм на Хаваите.

— Как е там?

След доста размисъл капитанът отвърна:

— Няколко мисионери не биха били излишни. За каютите си ще минавате през входа откъм кърмата. — Той поведе двадесет и двамината по тъмно, стръмно и тясно стълбище, а всички съпруги си мислеха: „Когато корабът се люлее, въобще няма да мога да мина оттук“.

Не бяха подготвени за това, което капитан Джандърс им показа сега. Беше неприветливо и мръсно пространство между палубите с дължина около шест метра — по-малко от височината на шестима възрастни мъже — и ширина четири и половина, като голяма част от площта се заемаше от груба маса във формата на полумесец, а през центъра й минаваше главната мачта на брига.

— Това е площта за пасажерите — обясни капитан Джандърс. — В момента е малко мрачно, но когато попаднем на силна буря и загубим платната, ще извадим допълнителния комплект, поставен сега пред люковете, и ще стане малко по-светло.

Мисионерите погледаха като онемели тясното пространство, а Джеруша си помисли: „Как могат двайсет и двама души да живеят и да се хранят тук шест месеца?“ Но истинската изненада дойде, когато капитан Джандърс изрита едно от платнищата, които разделяха масата от мястото за спане.

— Това е една от каютите — съобщи Джандърс и мисионерите струпаха глави на входа, за да видят преградената кутийка за джуджета. Подът й бе с дължина точно сто седемдесет и осем сантиметра и ширина сто петдесет и пет. Нямаше прозорци и не беше ясно как би могла да се проветрява. Страната към платнището бе преградена от бакборда на кораба, към който една върху друга бяха прикрепени две койки с ширина седемдесет сантиметра. В една от страничните прегради имаше вградени още две подобни койки.

— Това значи ли… — заекна Аманда Уипъл.

— Какво да значи, госпожо? — попита капитан Джандърс.

— Че в каютата се настаняват две двойки? — изчерви се Аманда.

— Не, госпожо. Тук се побират четири двойки. По едно семейство на всяка койка.

Абнър бе поразен, но Джеруша, която веднага схвана положението, се приближи към семейство Уипъл, за да ги уговори да им станат съседи по койка, ала откри, че дребната Аманда вече се обръщаше към капитана:

— Семействата Хейл и Уипъл ще заемат тази каюта заедно с които и да е две двойки, избрани от вас.

— Вие и вие — посочи наслуки капитанът и попадна на семействата Хюлет и Куигли.

Останалите минаха нататък, за да получат своите койки, а първите четири двойки с опрени един до друг лакти започнаха да решават неща, които щяха да определят живота им в следващите шест месеца.

— Нямам нищо против горната койка — любезно се обади Джеруша. — А вие, преподобни Хейл?

— И аз — съгласи се Абнър.

Имануел Куигли, дребен и сговорчив човек, веднага добави:

— И ние с Джепта ще вземем горна.

Практичната Аманда предложи:

— Нека на първо число всеки месец онези, които са били горе, да се преместват долу. А което е по-важно, койките до тази стена изглеждат малко по-дълги. Джон, легни на едната.

И когато Уипъл се опита да се изтегне, откри, че Аманда е имала право — койките покрай обшивката на кораба бяха с двадесет и три сантиметра по-дълги от останалите, които бяха прекалено къси.

— А онези, които в началото ще спят на най-късите койки — продължи Аманда — ще заемат по-дългите след месец и тъй ще се редуваме. Съгласни ли сте?

Така осемте мисионери сключиха първото си споразумение, но дълго след като то щеше да бъде забравено, предложението на Абнър още щеше да се помни. Той огледа седемте разтревожени лица в тясното помещение и каза:

— Жилищната ни площ не е обширна и ще се сблъскаме с много неудобства, особено след като сред нас има и четири жени, но да не забравяме, че ние сме наистина Христово семейство. И нека винаги използваме истинските си семейни имена. Аз съм брат Хейл, а това е жена ми, сестра Хейл.

— Но аз съм сестра Аманда — поправи го веселата млада жена от Хартфорд — и това е мъжът ми, брат Джон.

— Все пак току-що сме се запознали — възрази спокойно Абнър — и според мен най-добре ще е да използваме по-официалните обръщения.

Семействата Хюлет и Куигли се съгласиха, така че Аманда учтиво отстъпи.

— Как ви се струва? — попита капитан Джандърс, показал глава през отвора в платнището.

— Тясно е — отвърна Аманда.

— Нека те посъветвам нещо, младежо — обърна се Джандърс към Уипъл. — Нареди всичко каквото можеш наоколо. Не се тревожи, че няма да има място да се изправиш. Трупай нещата до височината на койката, защото ще пътуваме шест месеца и ще ми бъдеш много благодарен, ако разполагаш с по-голяма част от вещите си.

— Ще страдаме ли от морска болест? — с кисела физиономия запита Джеруша.

— Госпожо, два часа след като напуснем Бостън, ще се озовем в открито море. А после ще навлезем в Гълфстрийм, който е много бурен. Най-силно ще е вълнението, когато наближим африканското крайбрежие. Накрая ще изпитаме брига около нос Хорн, а там морето е най-бурното в света. Госпожо, колко килограма сте сега?

— Около шейсет и осем — неспокойно отвърна Джеруша.

— Госпожо, толкова повръщане ви чака в малката ви каюта, че ще имате късмет, ако са ви останали четирийсет, след като заобиколим нос Хорн. — Последва неловко мълчание и Абнър, който от известно време усещаше люлеенето на кораба, си помисли, че сигурно той ще бъде първият, ала капитанът го тупна по гърба и го увери: — Но след като отминем нос Хорн и навлезем в Тихия океан, морето ще стане като езеро през лятото, апетитът ви ще се върне и отново ще надебелеете.

— След колко време ще стигнем Тихия океан? — попита Абнър със слаб глас.

— След около сто и петнайсет дни — засмя се Джандърс. После добави: — Ще ви изпратя едно момче с отвертка. Прикрепете куфарите си към пода. Не искам да се подмятат насам-натам при вълнение.

Когато момчето влезе в претъпканата каюта на мисионерите, те едновременно се изненадаха и развеселиха, защото бе толкова високо, че таванът го принуди да се наведе.

— Това е Кеоки Канакоа! — извика Джон Уипъл.

Всички го поздравиха сърдечно, а едрият хаваец обясни:

— Американският съвет ме изпраща обратно, за да помогна за християнизацията на островите. А работя за капитан Джандърс само защото обичам корабите.

Миниатюрната каюта накрая бе подредена — подът не се виждаше, нямаше къде да се седне, всичко бе заето от плътни слоеве багаж, а четирите койки бяха толкова близо една до друга, че ходилата на всяка мисионерска двойка се намираха само на половин метър от ходилата на съседната.

 

 

Рано в съботната сутрин на 1 септември 1821 година мисионерското семейство се събра на кея. Изпитият набожен преподобен Елифалет Торн извърши службата, като надвикваше пристанищния шум:

— Братя во Христе, заповядвам ви да не плачете в този радостен ден. Нека светът види как се отправяте с висок дух и с въодушевление към великата си и победоносна задача. Ние, които ви изпращаме на тази мисия в далечните земи, го правим с радост. И вие трябва да заминете със същия възторг, защото с вас е духът на Исус Христос.

И той с ясен глас подхвана химна на онези, които тръгват на опасни пътувания към далечни острови:

Носете славата на Бога

и мъдростта голяма

до най-греховните и нищи

потомци на Адама.

 

И нека с Божието име

да просветлите мрака.

Уверени сме — Бог е с вас

и там успех ви чака.

После преподобният Торн премина към последните си окуражителни слова:

— Аз лично съм помогнал при подбора на всички в тази група и съм уверен, че работата ви само ще добави блясък към делото на Исуса Христа. Бурите няма да ви сломят, разочарованията няма да хвърлят сянка върху вярата ви в последното тържество на вашата кауза. С ваша помощ душите на милиони още неродени ще бъдат спасени от вечния адски огън. Не ми идва наум по-добър химн в чест на заминаването ви от онзи, с който аз тръгнах за своята мисия преди години:

Иди в тропическия остров,

сред океан безкраен.

Там небесата вечно се усмихват,

а чернокожите отвек ридаят.

Ваша задача е да пресушите тези сълзи.

И още един пастор изнесе дълга проповед, не съвсем във връзка със случая, и службата би могла да завърши в този строго религиозен тон, като всеки от двадесет и двамата мисионери се постарае да спази забраната на преподобния Торн — да не показва тъга. Тогава обаче по-възрастната съпруга на един от присъстващите пастори от Съвета, като гледаше хубавите млади невести, готови за тръгване, като знаеше, че някои от тях ще умрат при раждане на Хаваите, други просто ще угаснат, а трети ще загубят разсъдъка си поради съсипващата работа и недостатъчната храна, не можа да сдържи майчинските си чувства и с висок писклив глас подхвана един от най-дълбоко християнските черковни химни. Познатата стара мелодия скоро бе подета и от останалите. Дори преподобният Торн, който не можеше да предвиди какво ще стане, запя с всички сили:

Благословен съюз навек

сплотява ни сърцата.

Да служим вярно на Христа

за нас е цел най-свята.

Всичко вървеше добре при първия куплет, а също и при втория, но щом певците стигнаха до текста на третия, започнаха един след друг да се запъват и накрая всички присъстващи жени плачеха:

Споделяме в най-труден час

неволята човешка

и плачем, щом едного от нас

застигне участ тежка.

Преподобният Торн, чийто глас остана ясен и силен до края, си помисли тъжно: „Не би трябвало да се допускат жени на прощалните събирания“, защото плановете му за подходящо изпращане се проваляха от плача, обхващащ все повече хора. От повод за триумф тази сутрин се бе превърнала в сантиментална бъркотия; обикновената човешка любов се бе оказала по-силна от скритото в черни свещенически дрехи благоприличие.

Въпреки това и противно на очакванията, сутринта завърши в духа на религиозна приповдигнатост, защото изведнъж отпред излезе Джеруша Хейл с бежовото палто и веселото си боне, застана пред преподобния Торн и с ясен глас каза високо:

— Говоря ви не като на вуйчо си Елифалет, нито като на преподобния Торн от Африка, а като на служител на Американския съвет на пълномощниците по задграничните мисии. Ние ви поверяваме бъдещето. Единайсетте мъже тук не са взели пари със себе си, а само нещата, необходими за живота на див остров. И за мен не би било редно да вземам земни блага, така че предоставям на Съвета малкото наследство, което ми е завещано от любимата леля. То трябваше да се изхарчи на сватбата ми, но аз се омъжих за делото на Бога. — И тя подаде на преподобния Торн пакет, в който имаше повече от осемстотин долара.

Безпарични, неосведомени, несвикнали с новите си другари, но силни в любовта си към Бога, мисионерите се качиха на борда на „Тетис“ и капитан Джандърс извика:

— Разгънете платната!

Малкият кораб с опънатите си девет нови платна бавно се понесе към открито море. Застанал на кърмата, Абнър Хейл изпита ясно предчувствие, че повече няма да види Америка, и промълви кратка молитва за всички, които живееха в неприветливата и скромна ферма в Марлборо, Масачузетс. Ако в този тържествен миг го бяха попитали на каква мисия се отправя, той би отговорил искрено: „Да занеса на хората на Хаваите благата, които имах във фермата“. Никога не би му хрумнало — и наистина не му дойде наум — че по-добре би било мисията да занесе на Хаваите благата на солидния бял дом срещу селската мера в Уолпол, Ню Хампшир, защото Абнър не бе в състояние да повярва, че лекият живот и светската музика, романите и недостигът от Божия милост в къщата на семейство Бромли можеха да се нарекат добрини. Всъщност чувстваше, че като взема Джеруша със себе си на „Тетис“, той донякъде я спасява от самата нея.

Сега забеляза, че тя го дърпа за ръката.

— Преподобни Хейл, мисля, че ми е лошо.

Тогава той я отведе в каютата и я сложи на една от късите койки, където тя щеше да прекара повечето време през първите четири месеца. А Абнър, за всеобщо учудване, се оказа добър моряк и макар постоянно да изглеждаше като че ли ще повърне, това никога не се случи, а апетитът му беше чудесен.

И затуй на него се падна да започва молитвите и да проповядва, да учи хавайски от Кеоки Канакоа и често да се грижи за осемнадесет или двадесет болни мисионери. Някои от тях проявяваха неблагодарност и едва ли не намразиха дребния млад човек, който делово сновеше между койките им, уверяваше ги, че скоро ще станат като него, ядеше свинско, бисквити, сос, каквото си поиска. Но накрая и против волята си трябваше да оценят твърдостта му, особено когато капитан Джандърс взе да го ругае.

Джандърс започна с първия си помощник:

— Мистър Колинс, вече няма да пускате този мухльо Хейл да влиза в помещението на моряците.

— Защо, пречи ли на някого?

— Кара ги да приемат християнската вяра.

— Тези говеда?

— Сега е подгонил Кридланд. Снощи видях момчето да плаче в един ъгъл, попитах го какво има и то ми обясни, че преподобният Хейл го убедил, че всички на този кораб ги чака смърт и вечен адски огън, ако не се разкаят и не влязат в църквата.

— Може би има право — засмя се Колинс.

— Но ние междувременно трябва да управляваме кораба.

— Някой оплакал ли се е, сър?

— Не, не е. Кридланд казва, че дори им е приятна загрижеността на малкия келеш. Така имали чувството, че някой се интересува от тях.

— Ще му наредя да не се навърта около хората — обеща Колинс.

Капитан Джандърс разбра съвсем точно кога съобщението бе предадено, защото след две минути преподобният Хейл, запенен от ярост, тропаше по голямата маса между палубите.

— Капитан Джандърс, трябва ли да разбирам, че ми е заповядано да не ходя в помещението на моряците?

— Не е било заповед, просто молба.

— Тогава тази молба е била и от ваше име?

— Така е.

— И вие съзнателно заставате против усилията ми да спася душите на тези забравени хора, потънали в зло и мерзост?

— Това са просто добри, обикновени моряци, преподобни Хейл. Не искам да ги тревожите.

— Да ги тревожа! — Преподобният Хейл заудря още по-силно по масата, така че страдащите от морска болест мисионери трябваше да станат свидетели на спора, независимо дали искаха, или не. — Значи смятате обръщането на безсмъртната душа към Божията милост за тревога! Капитан Джандърс, на борда на този кораб има хора, които биха спечелили от такова разтревожване, и аз не говоря само за онези в отделението при носа.

Все пак след този разговор Абнър вече не ходеше в претъпканото помещение на моряците, но ги причакваше, когато тръгнеха да си вършат работата. Затова капитан Джандърс отново потърси първия си помощник.

— По дяволите, мистър Колинс, сега е започнал да се пречка на хората ми в момента, в който се мъчат да сменят платната. Предупредете го отново.

Това доведе до нови протести от страна на мисионера, които капитан Джандърс търпеливо изслуша. Накрая Хейл извика:

— Според мене вас не ви е грижа, капитан Джандърс, дали корабът ви е християнски, или не. Научих от моряците, че след буря им раздавате ром. Че изобщо не сте се постарали да ги откажете от пиенето. Вие явно се опитвате да ми попречите по всякакъв възможен начин.

— Преподобни Хейл — отчаяно изстена капитанът — полагам всички усилия да стигнем с този кораб до Хаваите. А вашата цел, изглежда, е да го закарате в Израил!

— Така е — съгласи се Хейл.

— Но на двете места не можем да отидем едновременно.

— Не и в очите на Бога, капитан Джандърс. Вие ми забранихте достъпа до помещението на моряците. Сега не ми разрешавате да говоря с хората по време на работа. Може би смятате да ми забраните да извършвам християнската служба в неделя?

— Не, преподобни Хейл, целта ми е на този кораб да се зачита Бога. Когато на борда няма свещеници, аз сам провеждам службите. По-кратки. Радвам се, че вие го правите вместо мен. Наистина държа на църквата — и в морето, и на суша.

По-късно, в разговор с първия си помощник, капитанът попита:

— Как мислите, мистър Колинс, защо при всички тези интелигентни младежи на борда и с тия наистина привлекателни млади жени тъкмо Хейл е винаги достатъчно здрав и дори се храни с нас? Защо не се разболее, а на вечерята да дойде жена му?

— Провидението понякога е зложелателно, капитан Джандърс — отвърна помощникът.

Но докъде точно можеше да стигне тази зложелателност, той щеше да разбере едва на първата неделна служба, извършена от преподобния Хейл на кърмата. „Тетис“ така се клатеше, че друг мисионер не би и могъл да излезе горе, но Абнър Хейл се бе изправил с дебелата си Библия и надвикваше ветровете:

— За проповедта си днес ще използвам Посланието на Иаков, глава 4, стих 8: „Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас; очистете ръце, грешници, изправете сърца, двоедушни“. — И той се впусна в една от най-яростните си атаки срещу опасностите, надвиснали над моряшкия морал, каквато хората от екипажа бяха чували през живота си. Обясни, че изкушенията за морските труженици са особено големи, че водачите им имат склонност да се проявяват като безчувствени тирани, че работодателите им, в безопасност в луксозните си домове в Салем и Бостън, са твърдо решени да дадат път на покварата по корабите си и че във всяко пристанище ги дебнат злини, каквито останалите у дома си граждани само могат да сънуват. Абнър описа хората пред себе си като най-черната, най-зла и най-окаяна група негодници в християнския свят и на екипажа това много му се хареса. По време на цялата огнена проповед моряците кимаха одобрително. Дори капитан Джандърс и първият му помощник трябваше да признаят, че освен в случаите, когато Абнър изобличаваше моряците поименно, той бе близо до истината. Но резултатът от неделната служба беше съвсем противоположен на онова, което Абнър предвиждаше, защото през останалата част на деня младите моряци, към които Абнър най-вече бе насочил вниманието си — тъй като чувстваше, че Джандърс и Колинс не подлежат на спасяване — тръгнаха с още по-наперена стъпка, сякаш изведнъж бяха осъзнали, че са „най-злата група негодници в християнския свят“. От известно време и те имаха подобни подозрения и сега удоволствието, че им го казва експерт, беше огромно. Истинското послание на проповедта стигна само до Кридланд, чувствително и недохранено момче с непреодолимо чувство за вина. То спря Абнър малко преди той да се спусне в каютата и го попита:

— Какво трябва да направя, за да бъда спасен?

Този въпрос бе достатъчен — Абнър разбра, че проповедта му е имала успех.

— Трябва да се молиш. Трябва да изучаваш Библията. Трябва и да се опитваш да спасиш душите на другарите си от моряшкото помещение — обясни Абнър. После подаде на младия Кридланд собствената си Библия. — Можеш да я задържиш тази вечер. Взел съм и осем моряшки библии. Ще ти дам една от тях на следващата неделна служба, но тя ще е само заем, който Бог ще ти отпусне. И чак когато някой от приятелите ти на носа дойде и ме помоли да му дам Библията, ще разбера, че си тръгнал по пътя на истинското спасение.

На вечеря капитан Джандърс изръмжа:

— Помощникът е видял голямата ви Библия в помещението на моряците, преподобни Хейл. Мисля, че се бяхме разбрали да не безпокоите повече хората ми там.

— Спазвам изключително строго обещанието си, капитан Джандърс, но след като достъпът до този разсадник на греховността ми е забранен, бях сигурен, че няма да възразите, ако използвам пратеник, за да отнесе там светото слово на Бога. Ако искате да изхвърлите Библията от кораба си, направете го, капитане. Тогава името ви ще остане вечно в списъка на греховните моряци.

— Моля ви, преподобни Хейл, не продължавайте с проповедите си и тук. Попитах ви само дали сте нарушили споразумението ни да не ходите в помещението на моряците.

— О, изобщо не съм го нарушавал! — извика Абнър. — И няма да го сторя. Не се бойте. Но до следващата неделя, капитан Джандърс, там ще бъдат осем от моите библии.

 

 

Бащинското отношение на Абнър към болните му другари бе направило впечатление и на капитан Джандърс, и на първия помощник Колинс въпреки споровете им с опърничавия мисионер. От рано сутринта той обикаляше койките с болни, събираше гърнетата, изхвърляше ги и донасяше прясна вода за измиване след повръщане. Преди закуска отново минаваше покрай всички мъже и жени, за да им почете от Библията. На мъжете, които искаха да се обръснат, занасяше гореща вода от корабната кухня, а жените, които желаеха чисто бельо, можеха да посочат на Абнър коя кутия да измъкне, за да го вземе. В часовете за ядене предлагаше на всеки от болните си приятели по малко от мазната храна, която имаше вероятност да се задържи в неспокойните им стомаси. Увещаваше капитана да му разреши да приготви овесена каша за жените. А всяка вечер, колкото и зле да бяха мисионерите, той ги измъкваше от койките и ги караше да присъстват на вечерното богослужение, водено от Абнър в малката претъпкана кабина. Забележеше ли, че някой мъж или жена с мъка се държи на крака, завършваше молитвата след половин минута с думите: „Бог видя, че си дошъл, Джошуа. Сега по-добре се върни в леглото си“. После, след като болните с благодарност се оттеглеха, той дълго спореше с останалите, четеше текстове от Евангелието, пееше химни. Особено обичаше химна, съдържащ куплет, който според него имаше пряко отношение към „Тетис“.

Той с огнена стена ще ви предпази,

сърцата ви Той с обич ще дари,

на вятъра зловещ мощта ще скърши

и бурята ще усмири.

Но след като чу за осми път това приятно обещание, Джон Уипъл, който едва стоеше на крака, изстена със слаб глас:

— Абнър, ти все пееш, че бурята ще утихне, а тя все повече се засилва.

— Когато стигнем островите Зелени нос, времето със сигурност ще се оправи — опита се да успокои всички Абнър и макар че малкият кораб все така ужасно се гмуркаше във вълните на северния Атлантически океан, той стана още по-весел и по-услужлив.

— От него може да излезе чудесен помощник на готвача — подхвърли една вечер капитан Джандърс на първия си помощник.

— А помисляли ли сте на какво биха заприличали каютите без него? — възкликна Колинс. — Да се озовем с двайсет и един болни мисионери на ръцете ни?

Затова не беше за учудване, че дълго преди бурята да утихне, Абнър Хейл бе признат от всички за неофициалния баща на мисионерското семейство. Имаше по-възрастни и по-мъдри мъже, но станеше ли дума за помощ или решение, всички се обръщаха към него. И така, когато той съобщи в навечерието на четвъртата неделя, че бурята е стихнала достатъчно, за да извършат службата горе, и че всички, които можеха, би трябвало да отидат, започнаха всеобщи усилия измъчените и вмирисани тела да се приведат в що-годе приличен вид.

Вечерта преди неделята Абнър коленичи върху кутиите в каютата и обеща на четирите болни жени, че ще направи всичко необходимо и ще им помогне да се облекат, да се качат горе и да се помолят на Бога. Аманда Уипъл се съгласи, последваха я двете други и той извади дрехите им, но Джеруша, след като опита да се надигне, се стовари отново и прошепна:

— Не мога дори ръката си да вдигна, преподобни Хейл.

— Ще ви помогна, госпожо Хейл. Донесъл съм ви малко бульон от месото и ако го изпиете сега, сутринта ще бъдете по-силна.

Джеруша изпи мазния бульон и с голяма мъка се сдържа да не го повърне в миризливата каюта.

— Ужасно болна съм — настояваше тя.

— Сутринта ще ви е по-добре — увери я Абнър и когато Джеруша заспа, се качи горе да погледа първите звезди, откакто бе започнало пътуването им. Стоеше все така до десния борд на брига, когато приближиха два тъмни силуета и той чу гласа на Кридланд:

— Разговарях цяла седмица с Мейсън, сър, и той реши да ви поиска една Библия.

Абнър се обърна и в мрака различи лицето на млад моряк.

— Искаш ли да бъдеш спасен? — попита той.

— Искам — отвърна момчето.

— Какво те накара да вземеш това решение?

— Уплашиха ме разказите на по-възрастните моряци за живота на брега — изстена момчето.

— Ти си умен младеж, Мейсън — похвали го Абнър. — Бог се е обърнал към теб и ти си го послушал.

— Не, сър, извинявам се. Кридланд се обърна към мен. Той ме накара да видя грешките в сегашния си живот.

— Утре след службата, Мейсън, ще ти връча Библията. Тогава и Кридланд ще получи своята. Но това е само заем, който Бог ти дава. За да я задържиш, трябва да намериш свои приятели в моряшкото помещение, които да признаят Бога и също да поискат Библията.

— Ще се помолите ли за нас, преподобни Хейл? — запита Кридланд.

Господ винаги дарява мъдрост на онези, които го търсят — обясни Абнър. И в тъмнината вдигна глава към звездите и се помоли: — Боже, носим се по големия океан с този малък кораб. Ветровете и бурите ни измъчват, но ние се уповаваме на теб. Тази вечер само трима ти се молим — младо момче, за което това плаване е първото, моряк, който търси верния път, и начинаещ пастор, който още не е проповядвал от свой амвон. Велики Отче в небесата, ние сме нищожества в очите ти, но молим те, води ни към спасение. Макар тази вечер да сме само трима, по-нататък броят ни ще нарасне, защото мъдростта ти прониква навсякъде и е в състояние да спаси всички души.

Отпрати двамата моряци и остана дълго време загледан в звездите; очакваше да настъпи светият ден, когато на службата щяха да присъстват повече мисионери. Точно в полунощ Абнър се помоли на Бога да превърне този ден в особено събитие. После слезе в каютата и каза на отслабналата си жена:

— Мила ми спътнице, няма да повярвате. Тази вечер дойдоха двама моряци и се присъединиха към вечерната ми молитва. Божият дух е започнал да прониква на този забравен кораб.

— Това е чудесно, преподобни Хейл — прошепна жена му съвсем тихо, за да не събуди останалите двойки, които бяха зле през по-голямата част от вечерта.

— А утре семейството ни ще отслужи първата си света служба — въздъхна Абнър. — Всъщност не утре. Вече е неделя. Оглеждах къде да окачим брезента. Ще имаме красива черква, госпожо Хейл, насред океанските дълбини.

— Няма да успея да се изкача по стълбите, преподобни Хейл, ала ще се моля заедно с вас — прошепна тя.

— Ще се оправите — увери я той и пролази в късата и тясна койка до нея.

Но Джеруша беше все така немощна и сутринта, а на дребната Аманда от люлеенето върху натрупаните кутии й стана още по-зле, така че когато Абнър се върна от обиколката при мисионерите, завари жена си не да се облича, а да лежи на койката бледа и изтощена.

— Ужасно съжалявам, преподобни Хейл — въздъхна тя — но ще се наложи да изпусна службата тази сутрин.

— Ни най-малко — радостно възрази той. — Ще ви помогна.

— Сигурна съм, че не мога да се изправя — настояваше Джеруша.

— Ето, госпожо Хейл… — И Абнър насила свали стройните й нозе върху кутиите и я задържа, когато започна да губи равновесие. — Една лека закуска ще ви е от полза. А после ще идем на службата. Ще видите слънцето. И всичко ще бъде наред.

Докато се опитваше да се измъкне от тясната претъпкана каюта, тя едва не припадна — съчетанието от слабост и гадене я накара да се почувства изключително зле, но Абнър отново й помогна, прекара я през отвора в платнището и я въведе в малкото помещение с масата, където Кеоки Канакоа вече поднасяше закуската от студено говеждо с мас, бобено пюре и воднист ориз, остатъци от предната вечер. Джеруша затвори очи, когато й поднесоха клисавата храна, и остана така, докато помоленият от Абнър пастор благослови деня. После Кеоки се помоли на хавайски, за да могат мисионерите да чуят езика му, и закуската започна.

Джеруша успя да поеме глътка чай и хапка от говеждото, но от маста й прилоша и тя се надигна да си върви, ала Абнър я хвана здраво за китката и й пошепна:

— Още малко, госпожо Хейл, и ще го превъзмогнете.

Така че тя остана почти в агония, а студената мас проникна в стомаха й, от което се почувства непреодолимо зле.

— Ще повърна! — каза Джеруша в ухото на Абнър.

— Не — настоятелно отвърна той. — За първи път сме всички на масата. И е неделя.

И тя продължи да се бори с гаденето, а мирисът на храната и на двадесет и четиримата души дразнеше ноздрите й.

Беше съвсем бледа, когато закуската приключи, и понечи да се върне на койката си, ала Абнър отказа да я пусне и стиснал здраво ръката й, я избута по стъпалата и я изведе на леко полюляващата се палуба, където окаченият брезент показваше мястото на импровизираната черква.

— Това е първата ни служба като на семейство — гордо обяви той; но все пак не цялото семейство щеше да участва, защото един от по-възрастните пастори само при вида на наведената палуба изтича до преградата, за да се освободи от закуската, и тръгна обратно към койката си блед и задъхан. Абнър го изгледа в гръб, като прие неволните действия на нещастника за лично отхвърляне на Бога. Особено се раздразни, когато няколкото моряци, които убиваха свободното си време покрай въжетата, открито се изсмяха на повърналия пастор.

— Ще има и още — злокобно предсказа един от тях, а другарите му се изкикотиха.

Службата проведе Абнър, тъй като бе единственият, в състояние да я довърши, а членовете на семейството, разположени удобно под платнището, закрепено за главната мачта, запяха радостно, доколкото обстоятелствата им позволяваха, един стар неделен новоанглийски химн:

Една работна седмица измина,

отново е неделен ден.

Душа, върни се, отдъхни си

в деня, от Бог благословен.

След това Абнър се впусна в тълкуване на различни откъси от Посланието на апостол Павел до Ефесяни, глава 3: „Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа, от Когото се именува всеки род на небесата и на земята… И чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви… и да узнаете Христовата любов“. Изтъкна, че семейството на любовта, каквото бяха те, е отворено за всички, които искат да признаят греховете си и да потърсят Божията благодат. Очевидно проповедта му бе насочена към два вида слушатели — към братята му мисионери, за да им напомни, че те всички са едно семейство, и към подслушващите моряци, за да ги съблазни да се присъединят към това Христово семейство. Посланието му към втората група обаче бе донякъде помрачено от Джеруша, която в нов пристъп на гадене се опита да стигне перилото, но падна на колене и повърна на палубата.

— Внимавай, госпожо! — подигравателно й викна един от моряците, ала Кридланд и Мейсън, двамата младежи, които щяха да получат Библиите си днес, бързо хванаха под ръка Джеруша и я отведоха долу. Абнър, ядосан от прекъсването на обръщението му към моряците, завърши проповедта си доста объркано и предостави на един от своите колеги да произнесе молитвата. Беше смутен и сърдит, защото бе замислил службата си така, че в края й тържествено да връчи Библиите на Кридланд и приятеля му и по този начин символично да ги приветства с встъпването им в Христовото семейство. Но когато времето за това дойде, и двамата бяха под палубата, а Абнър с болка осъзна, че първата му сериозна проповед завършваше като изявите на толкова много пастори — с търсене на подходящ момент да спре. Накрая просто се махна.

След като службата свърши, останалите членове на семейството се престориха, че проповедта им е харесала, и поздравиха Абнър, ала на всички беше ясно — одобрението им е неискрено. В пристъп на раздразнителност и разочарование той понечи да слезе долу, но срещна Кридланд и Мейсън на стълбите.

— Жена ви е много зле, сър — съобщиха му те.

— Благодаря — беше единственият му отговор.

— Пасторът, който първи се разболя, се грижи за нея — допълни Кридланд.

Абнър понечи да отмине, но Мейсън го спря.

— Ще ни дадете ли Библиите, сър?

— Другата седмица — отсече той и продължи надолу. Ала когато видя колко е пребледняла жена му, забрави собствените си проблеми и отиде за вода да измие лицето й.

— Съжалявам, скъпи ми съпруже — с отпаднал глас каза тя. — От мене няма да излезе моряк.

— Ще се качваме заедно горе за малко всеки ден — опита се да я успокои той, но от самата мисъл за люлеещата се палуба отново й се догади.

— Ще отслабна повече, отколкото предвиди капитан Джандърс — прошепна тя.

По обед, когато поднесоха основното ядене за деня, капитан Джандърс с удоволствие отбеляза, че вече седемнадесет от пътниците му са в състояние да се хранят.

— При всяко пътуване — забеляза той — болните започват да се оправят с приближаването към островите Зелени нос.

— Ще спрем ли на островите? — попита Джон Уипъл.

— Да, ако времето ни позволи.

Новината бе така добра, че Абнър остави пудинга си със свинско и мас и надникна в каютите с болните мисионери:

— Скоро ще спрем на островите Зелени нос. Там ще можете да се разходите и хапнете пресни плодове.

— Между другото, преподобни Хейл — продължи капитанът, след като Абнър се върна — днешната ви проповед беше добра. Бог наистина награждава всички, които му служат; дано и ние се окажем достойни за това. — Мисионерите кимнаха в знак на съгласие, но тогава Джандърс добави: — Струва ми се обаче, че накрая Посланието ви стана малко объркано.

Тъй като знаеха, че е прав, всички забиха нос в чиниите си и си помислиха: Нашият капитан е умен човек. Но Абнър го погледна дръзко.

— За мен проповедта има успех, ако съдържа в себе си поне една истинска християнска мисъл.

— И аз смятам така — съгласи се Джандърс. — А във вашата имаше няколко.

— Надявам се те да стигнат до всички умове — набожно заключи Абнър, но в себе си съжали, че проповедта не завърши, както я бе замислил. Тогава впечатленията щяха да са по-други.

След обеда капитан Джандърс покани мисионерите на обиколка из кораба и в един момент Джон Уипъл се зачуди:

— Не разбирам защо, след като пътят ни е на запад към Хаваите, трябва да се отклоняваме на изток почти до бреговете на Африка.

— Мистър Колинс, разгънете ни една карта. — И Джандърс показа на удивените мисионери защо корабите, които искат да заобиколят нос Хорн, се насочват от Бостън по маршрут, отвеждащ ги не на юг към Хорн, а далеч на изток, почти до брега на Африка. — Правим го, защото, когато накрая завием на юг към Хорн, можем да държим права линия покрай Бразилия и Аржентина до Тиера дел Фуего, Огнена земя — обясни им Джандърс, като сочеше пътя по картата.

— Островите Зелени нос приятни ли са? — попита Уипъл.

— Само да ги видите! По няколко от момчетата на кораба бягат там при всяко пътуване. И си тръгваме с две-три местни момчета за заместници.

Докато капитанът разказваше тия неща, Абнър беше в друг ъгъл на палубата и разговаряше сериозно с Кридланд и Мейсън.

— Днес не ви дадох Библиите, защото не си ги заслужихте — укори ги той.

— Но нали трябваше да отведем госпожа Хейл долу? — възрази Кридланд.

— Работата за Бога изискваше да останете горе — упорстваше Абнър.

— Но тя…

— За нея можеха да се погрижат и други, Кридланд. Следващата неделя, когато ви давам Библиите, ще чета от Псалтира, псалом 25, стих 5: „Намразих сборището на злонамерените, и с нечестивци няма да седна“. Щом завърша проповедта си, ще връча на всеки от вас Библията му. — После се сети какво бе казал преди това, обърна се към Мейсън и попита: — Но дали ти си заслужил Библията си? Останах с впечатлението, че трябваше да доведеш още една душа в лоното Господне.

— Съвсем скоро ще го направя — с радост заяви Мейсън. — Четох от трактатите, които ни дадохте, на един от по-възрастните моряци. Животът му е бил грешен, но при последното си плаване с китоловен кораб бил изхвърлен от вълна зад борда и се спасил по чудо. Напоследък е много нещастен и аз ще продължа да разговарям с него. Може би до следващата неделя…

— Добра работа си свършил, Мейсън — похвали го Абнър.

На външен човек би се сторило странно, че религиозният плам на двамата моряци не бе отслабнал от разочарование заради Библиите — особено след като прегрешението им се състоеше в хуманно отношение към жена, при това съпругата на самия пастор. Абнър Хейл не се учуди и подчерта пред двамата младежи:

— Господ е ревнив господар. Не можете да се приближите до него, когато вие искате. Той ви казва кога да се явите. А ако сте се показали като безверници дори и за дребни неща, Бог ще изчака да докажете, че сте достойни. — Абнър знаеше, че лесното спасение никога не се оценява — Кридланд и Мейсън вече щяха да ценят очакваните библии двойно повече, защото веднъж не ги бяха заслужили.

 

 

Ако първата неделна проповед на Абнър не беше особено успешна, втората премина забележително и се помрачи единствено от отсъствието на Джеруша. Той я бе принудил да излезе на закуска, бе успял да я накара да поеме малко студено свинско и ориз, дори я бе отнесъл на палубата, но един поглед към набиращите мощ вълни бе достатъчен, за да й се повдигне, и тя бе отведена набързо долу от Аманда Уипъл и госпожа Куигли. Проповедта на Абнър достигна интелектуалния си връх, когато той отдели петнадесет минути за сборището на злонамерените, които дяволът бе събрал на брига „Тетис“. Според Абнър в Атлантическия океан рядко можеха да се срещнат кораби, където злините да са така концентрирани, а описът на греховете, извършени от разхождащите се по палубата моряци през краткия им живот, бе наистина ужасяващ. Кулминационната точка дойде, разбира се, когато той изненада мисионерите и екипажа със съобщението, че Бог е действал дори в този разсадник на злото и три души вече са спасени. С тия думи Абнър представи Кридланд, Мейсън и един препатил куц стар китоловец, чиито някогашни прегрешения бяха надхвърлили и очакванията на Абнър. Някои от приятелите на стареца, които бяха участвали заедно с него във веселбите във Валпараисо, Кантон и Хонолулу, очакваха върху кораба да се стовари гръм, когато той докосна Библията, подадена му от Абнър. Капитан Джандърс потрепна и каза на първия си помощник:

— Помнете ми думата, мистър Колинс, вие сте наред следващата седмица.

Обедът тази неделя беше истински триумф. Капитан Джандърс заяви на масата, че това е била една от най-добрите проповеди, които е чувал на борда през живота си, макар че би предпочел преподобният Хейл да беше говорил за друг кораб, а помощникът Колинс призна:

— Това е много странно явление — на който и кораб да си, колкото повече наближава нос Хорн, толкова по-религиозни стават пътниците. Сякаш всички на борда най-после разбират колко нищожен е човекът в сравнение с ужасната мощ на Бога. Не съм сигурен, че някога щях да бъда и умерено вярващ, ако не бях минавал покрай нос Хорн.

Капитан Джандърс кимна.

— Съгласен съм. Никой не може да разчита само на собствените си сили за преодоляване на препятствието, което ни очаква.

Абнър не би могъл да очаква по-подходящи разсъждения, тъй като той, както и повечето мисионери, вече беше мислил с ужас за изпитанията, които ги очакват около нос Хорн, и макар че им оставаха още осем седмици, според него беше време да се направят известни приготовления. Затова подхвърли:

— Забелязал съм, капитан Джандърс, че вие прекарвате неделите си в четене на… — Беше му трудно да произнесе думата и се поколеба.

— Романи ли? — попита Джандърс.

— Да. Нечестиви книги. Чудех се, капитан Джандърс, дали не би ви било приятно да ви дам от запасите на мисията някои по-подходящи благочестиви книги?

— За мен Ричардсън[3] и Смолет[4] са достатъчно благочестиви автори — засмя се Джандърс.

— Но вие трябва да се грижите за петдесетина души…

— За тая цел се уповавам на Боудич[5] и на Библията… в този ред.

— Да разбирам ли, че не би ви било приятно…

— Не би ми било — отсече Джандърс.

— Мисионерското семейство реши — рязко каза Абнър, без да е говорил с никого от мисионерите — че от днес ще извършваме и сутрешна, и следобедна служба на борда, ако времето не е прекалено лошо.

— Добре — съгласи се Джандърс. Но тъй като искаше винаги да държи младия пастор в напрежение, попита: — Между другото, как е госпожа Хейл?

— Зле е — отвърна Абнър.

— Според мен би трябвало да й отделяте повече от времето си — предложи Джандърс.

— Отделям й — сопна се Абнър. — Моля се с нея и сутрин, и вечер.

— Искам да кажа, да играете на нещо с нея, да й почетете от някой интересен роман. Ще ви бъде ли приятно, ако ви предложа от собствената си библиотека няколко развлекателни романа?

— Ние не четем романи — показа се опърничав от своя страна Абнър. — Особено в неделя.

— В такъв случай, когато отново наминете при жена си, кажете й, че във вторник ще спрем в Брава и тя ще може да походи по сушата. Това ще се отрази чудесно на всички ни.

Джеруша изпадна във възторг от новината и в понеделник, щом навлязоха в по-спокойните води при подветрената страна на островите Зелени нос, се осмели да прекара на палубата цял час и слънцето заличи бледността й. Във вторник, когато островите вече ясно се виждаха, тя стоеше до перилата и се молеше по-скоро да дойде мигът да стъпи на сушата, но горчиво се разочарова, защото от брега задуха силен бриз, появиха се ниски гъсти облаци и още преди „Тетис“ да се залюшка сред вълните, стана ясно, че да се стигне Брава би било извънредно трудно; от друга страна, плаването сред надигащата се буря щеше да отнесе малкия бриг така далече на запад, че всеки опит да пуснат котва в Брава би бил безсмислен. Въпреки всичко Джеруша остана на дъжда и се молеше за някое чудо, което би позволило на кораба да достигне островите. Но самият капитан Джандърс мина покрай нея с думите:

— Ще се движим с вятъра, госпожо. До Брава не ще се доберем.

Тогава тя със съжаление разбра, че няма надежда, стана й лошо и започна да повръща до перилото. Джандърс извика:

— Хей, вие! Отведете тази жена долу!

Семейството беше умърлушено, когато се събра за вечерята си от овесена каша и сирене. Половината мисионери не бяха успели да излязат от каютите си. Останалите седяха с мрачни лица, тъй като съзнаваха, че са пропуснали възможността да слязат на сушата и нямаше да имат такъв случай още много дни. Колко самотно и неприветно изглеждаше помещението, осветявано от люлеещата се лампа с китова мас и с вонящото отходно място. От новото разочарование на пътниците отново започваше да им се гади. Кеоки, който бе донесъл храната, предложи:

— Нека аз да прочета вечерната молитва.

На звучния си хавайски той изказа своето възхищение от откритото море, където човек се чувства длъжен да опознае Бога, докато на земята има толкова много други неща, които отвличат вниманието. Затова, заключи Кеоки, бе по-добре, че тази нощ са на „Тетис“, а не в Брава.

От слушателите единствен Абнър знаеше достатъчно хавайски, за да разбере цялото съдържание на молитвата, и то му се стори така уместно, че го преведе на мисионерското семейство. След това изненада всички, като се изправи и произнесе първата си молитва на хавайски. Запъваше се, но все пак това бе езикът на островите и си струваше Бог да се запознае със странното наречие, което семейството щеше да използва в работата си.

* * *

На четиридесет и петия ден от пътуването, понеделник, 15 октомври, скърцащият „Тетис“ пресече екватора под лъчите на ярко слънце и по море, гладко като стъкло. Първата жертва беше преподобният Хейл. Тъй като денят бе горещ, капитан Джандърс подхвърли, между другото, че е по-добре пътниците да сложат стари дрехи, и то по-малко. Щом видя, че никой не е с най-подходящото облекло, намигна на Кеоки, който предаде сигнала по мачтите.

— О, преподобни Хейл! — извика някой долу. — Кридланд иска да ви види!

Абнър стана бързо от масата, хвана перилото и се заклати по тясната стълба. Бе изминал само няколко метра, когато върху му се изля кофа морска вода, изсипана от вантите. Той ахна, огледа се изумен и усети как мускулите му се стягат в безсмислена ярост. Но преди да е казал нещо, помощникът Колинс му намигна:

— Току-що минахме екватора! Повикайте Уипъл!

Абнър бе още така стреснат, че без да мисли, извика:

— Братко Уипъл! Ела горе, моля ти се!

По стълбата се затропа и Уипъл бе посрещнат с пълна кофа вода.

— Екваторът! — изкикоти се Абнър.

Джон избърса лице и вдигна глава към вантите, където двама моряци, опиянени от радост, посягаха за нови кофи. На Уипъл му дойде наум да извика:

— Китове!

Дръпна се и даде път на няколко други пътници, които се затичаха нагоре и получиха морското си кръщение. Скоро палубата се изпълни с разсмени мисионери. Капитанът съобщи, че сега предстои да бъдат посветени и неминавалите досега през екватора моряци. Но когато едно от момчетата, които бяха полели Уипъл, дойде за дажбата си овесена каша, китова мас, сапун и грес, Джон извика:

— О, не, този ще го нахраня аз!

И за всеобщо учудване скочи сред насъбралите се, изцапа се с грес и нахрани засмения моряк. Като капак на веселбата капитанът нареди да се раздаде по малко ром на всички моряци. В този момент мисионерите тържествено се оттеглиха. След един час Абнър получи нагледно доказателство за вредата от алкохолните напитки. Кеоки Канакоа го помоли да отиде с него в помещението на моряците, където старият китоловец, който бе получил Библия, бе успял някак да се снабди с осем допълнителни дажби ром, а сега псуваше наляво и надясно и блъскаше глава в стената. Абнър успя с мъка да го сложи на смрадливата му койка и започна да го усмирява. Когато морякът изтрезня достатъчно, за да говори свързано, Абнър го попита:

— Къде ти е Библията?

— В кутията ми — с разкаян глас отвърна китоловецът.

— В тази ли?

— Да.

Абнър отвори кутията и без да обръща внимание на мръсотията, извади Светото писание.

— Някои хора не са достойни за Библията — строго каза той и излезе.

— Преподобни! Преподобни! — викаше след него морякът, но Абнър вече бе далеч към кърмата.

Странният ден завърши с изключително красива гледка. От запад, запътен към африканския бряг, се появи висок кораб с много платна и се очерта на фона на залеза. „Тетис“ и непознатият си размениха сигнали с флагове, после бригът спусна лодка за посещение на големия кораб. Капитан Джандърс събра писмата за Бостън и викна от кърмата:

— Уипъл! Може би ще са доволни да чуят някоя молитва.

Джон също се качи на лодката и всички от „Тетис“ проводиха с поглед хората, които щяха да посетят привечер странния висок кораб, така красив в здрача.

Изведоха на палубата и Джеруша и тя, макар че се опита да се овладее, се разплака от любопитната среща на двата кораба малко преди падането на нощта.

— Обични ми съпруже — въздъхна — това е най-прекрасното нещо, което съм виждала в живота си. Погледни как залезът е огрял водата. Морето е като огледало.

Аманда, която не искаше да остава сама в този безмълвен миг, се приближи, застана до семейство Хейл и прошепна:

— За мен беше почти непоносимо да гледам как брат Уипъл се отдалечава с лодката. Ние за първи път се разделяме. През цялото време ми е бил близък другар и приятел. Какво щастие е за нас, че прекарваме първите дни на брака си така.

Но когато лодката се завърна на „Тетис“, а високият кораб продължи пътя си по безшумното море в нощта, Аманда видя, че мъжът й седи на носа на кораба и хапе устни, а капитан Джандърс е на кърмата, скован от омраза. Дори моряците, всички от Нова Англия, изведнъж замълчаха. Чуваше се единствено гласът на капитана:

— За бога! В такива случаи ми се иска да носехме оръжие. Колко бих се радвал, ако всемогъщият Господ изпрати проклетия съд на дъното. — Той ядосано хвърли купчината писма в краката на мисионерите. — Не мога да пратя писмата ви по такъв кораб. Превозвач на роби!

Джон Уипъл разказа по-късно на другарите си:

— Беше ужасно. Не бяха стегнали веригите долу и се чуваше как се люлеят и дрънчат от течението. Това е кораб на злото. Абнър, би ли се помолил?

Мисионерите сключиха ръце в горещата кабина в първата нощ след преминаването на екватора. Абнър започна молитвата:

— Боже, разреши на светлината да прогони мрака. Нека добротата замести злото. Но да не мислим само за далечното зло. Напомняй ни винаги, че първата ни грижа е злото непосредствено около нас. Боже, избави ни от лицемерието. Помогни ни да вършим работата ти всеки ден.

Абнър бе така развълнуван от случайния сблъсък с превозвача на роби, че не можа да заспи и прекара нощта на палубата, загледан в африканския бряг с надеждата Бог да му покаже с лъч светлина, че корабът на търговците на роби е избухнал.

Рано сутринта при него дойде Кеоки Канакоа и го попита:

— Преподобни Хейл, вие се тревожите толкова много за Африка. Не знаете ли, че роби има и на Хаваите?

— Така ли? — учуди се Абнър.

— Разбира се. На острова на баща ми има много роби. Наричаме ги мръсни трупове и нямат право да пипат нещата, до които ние се докосваме. Те са капу. До неотдавна ги държаха само за човешки жертвоприношения.

— Разкажи ми подробно за тях — помоли младият мисионер и докато Кеоки му описваше различните ритуали и капута, свързани с мръсните трупове, Абнър почувства как в гърлото му се надига ярост и още преди края извика: — Кеоки, пристигна ли на Хаваите, робството ще се премахне.

— Няма да е лесно — предупреди го огромният хаваец.

— Кеоки, ти ще седнеш на масата заедно с мръсните трупове.

Не каза на никого от останалите мисионери за решението си, не сподели дори с Джеруша, но с настъпването на деня знаеше в сърцето си, че странният висок кораб, жестокият бразилски превозвач на роби неслучайно е пресякъл пътя му на екватора. На Хаваите няма да има вече робство, закле се той пред издигащото се слънце.

 

 

Прочутата „мисионерска болест“ се разрази с пълна мощ по време на дългия и ужасен преход до нос Хорн — повече от шест хиляди мили почти в права линия. Дълго, след като морската болест бе забравена, мисионерските семейства щяха да си спомнят с неудобство и притеснение за неразположението, което наистина ги бе сломило.

Наричаха болестта, донякъде смекчаващо, страдание на жлъчката, та Джеруша ден след ден питаше внимателно:

— Преподобни Хейл, още ли ви мъчи жлъчката?

А той отговаряше:

— Да, скъпа ми другарко, още.

Тъй като подобни разговори се водеха и при другите двойки, мисионерите започнаха да гледат към лекаря си с наистина жълтеникави очи, като че ли брат Уипъл с някакво чудо би могъл да премахне страданията от жлъчка. Той проучи наръчниците си, особено „Медицинска книга за семейството“, и назначи лечение, утвърдено от времето.

— По две супени лъжици ипекакуана и ревен — препоръча.

— Брат Уипъл, от седмици вземам ипекакуана — съобщи разтревожен мисионер. — Не помага.

— А опитали ли сте по две зърна каломел, брат Хюлет?

— Помага за момента… но…

— Тогава пробвайте с рициново масло… и много ходене.

— Рициновото масло не ми понася, брат Уипъл.

— Е, поне ходете.

И така, ужасно запечените мисионери вземаха ипекакуана, ревен, каломел и рициново масло. Но главно ходеха. След закуска всички, които бяха в състояние да се движат, крачеха нагоре-надолу по претъпканата задна палуба, от кошарата за животните в единия край до главната мачта в другия. Понякога ходеха часове наред в опит да засрамят непослушните си вътрешности, но нищо не помагаше.

На кърмата имаше само един невероятно мръсен нужник и ако всеки мисионер го използваше по петнадесет минути — а това в никакъв случай не бе много при тяхното положение — пет часа и половина или половин ден автоматично се запълваха, без да се смятат спешните случаи — онези, които в крайно отчаяние бяха поели голяма доза ипекакуана, ревен, каломел и рициново масло едновременно.

Затова се наложи брат Уипъл, със съгласието на капитан Джандърс и компетентната помощ на Кеоки Канакоа, да стъкми втора импровизирана тоалетна на кърмата. В уречено време всички жени слизаха в каютите, а мисионерите един след друг пробваха щастието си на откритата седалка с ръце, сложени върху закованите от Кеоки дъски, и намигащи на китовете бели задници.

Продължаваха и всекидневните им разходки. Шумните моряци, чиито стомаси бяха в ред поради многото физическа работа всеки ден, правеха непочтителни облози кой ще е следващият брат, който ще опита късмета си на несигурното отходно място, и наричаха постоянното ходене „мисионерския валс“.

Един ден нещастният отчаян Абнър се обърна към брат Уипъл:

— Защо Бог наказва така нас, а не прави нищо на тези невярващи моряци?

— Много е просто, брат Хейл — засмя се лекарят. — Ние хванахме морска болест и напълно изпразнихме стомасите си. Ядяхме малко и червата ни се стегнаха. А при липсата на плодове и зеленчуци това състояние продължава. Но най-лошото е, че не вършехме никаква работа. Моряците работят и Бог се грижи за стомасите им.

Абнър не беше сигурен, че е така, а в думите на брат Уипъл прозираше и светотатство, но беше прекалено притеснен да спори и каза само:

— Чувствам се ужасно.

— Дай да ти видя очите — загрижено се взря в него Уипъл и когато забеляза жълтите петна по тях, добави: — И изглеждаш ужасно.

— Но какво да направя? — изстена Абнър.

— Ходи — нареди му Уипъл и мисионерският валс бе подхванат отново.

Брат Уипъл се разхождаше най-много през нощта, когато небето се изпълваше със звезди и той можеше спокойно да задоволи научната си любознателност. Дългите астрономически разговори с моряците обсебваха съзнанието му и често забравяше да отиде на вечерната молитва. Това нарушение накара Абнър да изпрати двама братя да разучат случая.

— Както знаете, брат Уипъл, ние сме семейство — напомниха му те. — И молитвите ни са семейни.

— Съжалявам, че съм забравил — извини се Уипъл. — Ще идвам на молитвите. — Но първият мисионер едва бе успял да каже „Амин“, когато младият лекар се отдалечи по палубата, за да подхване нов разговор за астрономията.

— Как се чувстват моряците, когато пресекат екватора и открият, че Северната звезда е изчезнала? — питаше той.

— Колкото и добре да познаваш южните звезди — отвърна помощникът Колинс — винаги е неприятно да видиш как старите ориентири изчезват зад хоризонта.

От заниманията си с моряците Уипъл се бе научил да изчислява местоположението на кораба по формулите на Боудич и понякога резултатите му съвпадаха с преценките на Джандърс. Затова капитанът веднъж подхвърли:

— От вас може да излезе много по-добър навигатор, отколкото мисионер.

— Ние още не сме започнали битката за вашата душа — отвърна Уипъл. — Ако можех да доведа брат Хейл тук…

— Оставете си го там! — настоя Джандърс.

И въпреки всичко капитан Джандърс трябваше да признае изненадата си от Абнър по отношение на успеха му в приобщаването на екипажа към вярата. Беше раздал вече шест библии и две предстоеше да се връчат. Шест души бяха примамени да подпишат обети за трезвеност, по повод на което Джандърс ръмжеше:

— Най-лесното нещо на света е да накараш моряците да подпишат обети за трезвеност, докато са на борда. Номерът е да го направиш на пристанището.

Моряците обаче оценяваха дарбата на Абнър да говори точно по въпросите, които и те самите си бяха задавали често, така че край него се навъртаха дори нерелигиозните хора.

— Да предположим, че това пътуване продължи четири години — подхващаше Абнър. — И още първата седмица майка ти умира. Не можеш да разбереш за това. Какво ще е твоето отношение към майка ти през следващите двеста седмици? Тя е мъртва, но ти продължаваш да мислиш за нея като за жива. Тя е умряла, но все пак е в състояние да ти помага. Не е ли възможно да продължава да живее? Чрез Исус Христос?

— Не съм мислил за това точно по този начин, преподобни — намеси се един от неверниците. — Но ми е минавало наум нещо подобно. Да кажем, че съм женен и когато напускам Бостън, жена ми… е, ако ме извините… очаква дете. Изобщо не съм виждал бебето четири години, но когато се връщам вкъщи, откривам, че прилича на мен, има моите навици, а и по някакъв неизвестен начин вече ме обича.

— Само че понякога не прилича на теб — от собствен опит забеляза старият китоловец. — Тогава какво?

— Приобщихте ли към вярата капитан Джандърс? — попита Кридланд.

— Не — тъжно поклати глава Абнър. — „И глупакът каза в сърцето си: «Няма Бог»“.

— Почакайте малко, преподобни! — поправи го един стар моряк. — Капитанът вярва. Когато ви нямаше на борда, той извършваше службите.

— Истинската вяра изисква да се отдадеш изцяло на Бога — обясни Абнър. — Капитан Джандърс не иска да признае, че живее греховно.

— Не мога да го нарека грешник — замисли се старият китоловец. — Искам да кажа, че не е истински, упорит грешник. Ако вземете например капитан Хоксуърт от китоловния кораб „Картаджиниън“ — виждал съм го да се забавлява с четири голи момичета от Хонолулу в каютата си… Е, като грешник нашият капитан просто не може да се сравнява с него.

И все пак Абнър започна неуморна кампания срещу капитан Джандърс, особено по отношение на романите, които капитанът четеше показно след всяка неделна проповед.

— Ще разберете, че тези книги са отвратителни — с тъга в гласа предсказа Абнър.

Джандърс си го върна с подигравка:

— Привлекли ли сте към вярата още стари китоловци, брат Хейл?

Въпросът вбеси Абнър, защото бе изява на разпространения вреден навик на мнозина да се подиграват с провалите и на най-светите хора. Всъщност в случая поражението не бе така голямо, защото китоловецът с трогателна настойчивост искаше да си възвърне Библията, преди да са стигнали нос Хорн. „Много моряци са загинали на Хорн, преподобни — постоянно говореше той. — Не ме оставяйте на Хорн без Библията!“

Но Абнър бе научил на това пътуване едно важно правило — върху установената на кораба черква не бива да се оказва влияние от страна на отмятащите се глупаци, които, така или иначе, поначало не са били спасени. Такива хора представляваха най-голяма опасност за черквата и затова не биваше да им се дава възможност да вредят. По време на дългото пътуване на юг Абнър често присядаше на някой куфар в каютата и обсъждаше случая с другарите си: „Избързах с приемането на този човек… Интересуваше ме по-скоро бройката, отколкото душата. На Хаваите никога не трябва да допускаме такава глупава грешка“.

 

 

Вечерта на 24 ноември Кеоки тъкмо бе сложил на масата с форма на полумесец пудинга с мас за съботната вечеря, когато изведнъж силен вятър удари лявата страна на „Тетис“ и рязко наклони брига. И тъй като бурята бе дошла неочаквано, капакът към входа за кърмата не бе затворен и в кабината нахлу порой от студена сива вода. Лампата се залепи за тавана. Храна, столове и мисионери станаха на миш-маш и върху им се изсипа нов порой, който се стече от люка. Разнесоха се писъци, а от каютата, където лежеше болната Джеруша, до Абнър долетя жален вик:

— Потъваме ли?

Той изпълзя до нея и откри, че койката й е цялата залята, а наоколо цари пълен безпорядък.

— Всичко ще бъде наред — твърдо я увери Абнър. — Бог е с този кораб.

Чуха как отгоре заковават капака на люка и усетиха липсата на свеж въздух. Тогава готвачът извика:

— Нос Хорн се е втурнал да ни посрещне.

— Дълго ли ще трае бурята? — попита брат Уипъл.

— Може и четири седмици — отвърна готвачът, докато прибираше остатъците от вечерята.

В неделя, 25 ноември, Абнър се осмели да излезе на палубата, за да види какви са пораженията, и после задъхан обясни:

— Всички животни са пометени. Първата голяма вълна за малко не ни е преобърнала.

Един по един мисионерите, които не бяха на легло, излизаха на палубата и откриха какво е имал предвид готвачът, като им казваше, че нос Хорн е дошъл да ги посрещне. Корабът бе обвит от студена и гъста мъгла на мястото, където топлите води на Атлантическия океан се срещаха с ледени късове от Антарктика, а вълните се издигаха високо в тъмнината и падаха отново в ледените дълбини.

— Ужасно ми е студено — оплака се Джеруша на мъжа си, но той с нищо не можеше да й помогне.

Малкият „Тетис“ продължаваше пътя си към самия нос и всеки ден морето ставаше все по-студено. Термометърът показваше плюс четири градуса и на борда не разрешаваха да се пали огън. Койките бяха влажни от стичащата се вода, а вещите гниеха в непроветрените кутии. През повечето време люкът бе затворен и тъй като в усойните каюти нямаше и въздух, стомашните тревоги отново се стовариха върху мисионерите.

Във вторник, 27 ноември, Джон Уипъл се втурна в каютата с ободряваща новина:

— Отляво се вижда Статън Айланд, тъй че сигурно наближаваме носа. Вълните не са така големи, както се опасявахме.

После отведе другарите си горе, за да видят един от най-мрачните и най-самотни острови на света, който се намира на известно разстояние от южния край на континента. През разкъсаната мъгла се показваха част от голите му ниски хълмове.

— Сега е лято. Представяте ли си какъв ще бъде през зимата? — подхвърли Уипъл.

Но мисионерите гледаха не към Статън Айланд, а към ужасяващите води отвъд него.

Там, в най-южния край на обитаемия свят, на ширина петдесет и пет градуса, където опасващите земята южни течения се спускаха с трясък от долната част на Тихия океан и се сблъскваха с необузданите вълни на Атлантика, мисионерите видяха, че се образуват водни маси, високи като планини, обвити в мъгла и вдъхващи страх. Ако моряк имаше щастието да мине покрай Статън Айланд с попътен източен вятър, би могъл да навлезе сред чудовищните вълни с известна надежда за успех, но в края на ноември 1821 година, със западен вятър и вълни в същата посока, вероятността да се заобиколи носа бе съвсем малка.

Ала капитан Джандърс бе решил непоколебимо да опита всяка възможност.

— Аз няма да съм капитанът, който ще запише в дневника си: „Днес се отказах от надеждата да заобиколя нос Хорн и обърнах през Атлантика към нос Добра надежда“. Напишеш ли това в дневника си, няма да те оставят да го забравиш цял живот. „Ще бъдеш американецът, който не е успял да заобиколи носа.“

И реши да рискува — току-виж, вятърът се обърне на изток и му помогне да мине или тихоокеанските вълни се укротят и му позволят да преодолее вятъра.

— Убеден съм, че ще стане едно от двете — настояваше Джандърс. Но вечерта в Деня на благодарността се спусна в кабината и се обърна мрачно към мисионерите:

— Ако някой от вас има лични взаимоотношения с Бога, ще оценя особено много молитвите му сега.

— Продължава ли да духа срещу нас? — попита го Абнър.

— Никога не е било така зле — изръмжа Джандърс.

— И ще се наложи ли да се върнем? — заинтересува се една от съпругите.

— Не, госпожо, няма! — отсече Джандърс. — Не ще позволя на никого да каже, че съм се опитал да заобиколя носа и не съм успял.

Капитанът се върна на палубата, а Джон Уипъл каза:

— Не виждам нищо лошо да го подкрепим с молитвите си.

— Нито пък аз, брат Уипъл — съгласи се Джеруша и Уипъл започна.

— Да си припомним обнадеждаващите слова от Притчи Соломонови: „… не се научих и на мъдрост, нито имам знанията на светиите. Кой е възлизал на небето и слизал? Кой е събрал вятъра в шепата си? Кой е свързал водата в дреха? Кой е поставил всички граници на земята? Как е името му?“. Братя, ние, застаналите на края на земята, където ветровете са събрани в Божи пестник, не бива да забравяме, че Бог подлага на изпитания само праведниците. Грешникът отминава носа без всякакви трудности, защото вече е бил подложен на проверка. Тъкмо ние не сме били проверени. Да се помолим тези ветрове да стихнат заради нас, но нека разчитаме на Бога двойно, ако не стане така.

В събота, на 1 декември, се изпълниха седем денонощия в мъки „Тетис“ да преодолее разстояние от сто и десет мили. В миговете, когато бурята стихваше, отчаяните мисионери успяха да видят смътно грубите очертания на Тиера дел Фуего — Огнена земя — и се върнаха пак в ледените си койки, където отново се сгушиха от страх и от пристъп на морска болест. Долитащите от запад вихри не утихваха.

В неделя, 2 декември, „Тетис“ се насочи право на запад в опит да открие пролука, която да ги отведе на север от самия нос, но този ден вълните откъм Тихия океан бяха особено яростни и дори капитан Джандърс се ужаси. Веднъж корабът се наклони така силно, че той погледна смутено към помощника Колинс, който има смелостта да забележи:

— Никога не съм попадал в толкова бурно море, капитане. По-добре е да бягаме оттук.

Капитан Джандърс сякаш само това чакаше. За миг промени посоката на малкия бриг и го остави да се носи пред силната буря. Мина покрай опасните скали на изток и с учудваща скорост, близо тридесет възли, „Тетис“ загуби цялото разстояние, което бе извоювал на запад в последните осем дни.

На 3 декември помощникът Колинс зададе фаталния въпрос:

— Сър, ще прекосим ли Атлантика към нос Добра надежда?

— Няма да стане — отсече капитанът и нареди отново да се подредят платната за западните ветрове, които рошеха високите тихоокеански вълни. Същия ден на обед Джон Уипъл съобщи тревожната новина на уплашените и измръзнали мисионери:

— Мисля, че сме на същото място, където бяхме преди осем дни! Сигурен съм, че на юг от нас е Статън Айланд, а на север се вижда високият връх на Тиера дел Фуего.

Жена му попита със слаб глас:

— Значи сме запратени назад? — Той й кимна и тя продължи: — Джон, с такава мъка се задържам на койката, че вече лактите ми кървят. Погледни колко е зле и сестра Хейл.

Джон се извърна и видя, че и нейните лакти и колене са наранени. Но никой не можеше да направи нищо, освен да лежи в студената си и мокра койка и да се бори с ужасното люлеене на кораба.

На 4 декември „Тетис“ достигна толкова далечни южни ширини, че слънцето почти не залязваше, а нощта представляваше тайнствена пепелява мъгла, надвиснала над бурното море. И когато изглеждаше, че ще попаднат на по-благоприятен вятър към Антарктика, капитан Джандърс реши да изпробва следващия си номер. Насочи смело брига в посока, която го отдалечи от защитния остров, използван обикновено от моряците при заобикаляне на носа. Корабът навлезе във водите на течението Дрейк, най-коварното на света. Беше смел ход, но на сутринта масивна тихоокеанска въздушна маса, примесена със суграшица и сняг, се стовари върху „Тетис“, повдигна го нависоко и го запрати встрани, така че в каютите на ужасените мисионери нахлу вода и изпълни долните койки.

— Абнър! Абнър! — изпищя от пода изподраната Джеруша, като забрави обичайното си обръщение. — Ще се удавим!

Той я вдигна внимателно, постави я на горната койка на Джон Уипъл и отвърна спокойно:

— Не, любима ми другарко. Господ пази този кораб и няма да ни изостави.

Ужасното клатене продължи, последваха нови порои вода, които се стичаха в кърмата през някоя пробита част на корпуса.

— Няма да издържим! — истерично изпищя една от съпругите.

— Бог пази този кораб — успокои и нея Абнър и в тъмнината, до глезените във вода, започна да се моли с висок глас сред хълцанията на жените, които смятаха, че скоро ще умрат. Напомни на мисионерите, че са тръгнали на това пътешествие да вършат Божията работа, а всички знаят — Бог подлага на проверка избраниците си и пътят им никога не е бърз и лесен. — Ще оставим бурята зад гърба си и ще видим приятните хавайски долини — успокояваше ги той.

После обиколи всички койки и помогна да се вдигне падналият багаж.

На кораба никой не беше ял, но когато капитан Джандърс надникна в каютите и видя с какво се занимаваше Абнър, извика на готвача:

— Занеси малко сирене на горките хора на кърмата.

Абнър го попита:

— Вече заобикаляме ли носа?

— Не още — отвърна Джандърс. — Но скоро и това ще стане.

Все пак към шест часа вечерта беше ясно, че нощните вълни ще бъдат още по-силни, и той сподели с помощника Колинс:

— Ще се измъкнем.

И още веднъж за по-малко от час загубиха всичко, което бяха постигнали за два дни.

На 5 декември пострадалият бриг „Тетис“, покрит с лед, се озова обратно при атлантическия проток към водите, които заобикаляха носа. Нямаше признаци нито за източен вятър, нито за утихване на вълнението, така че капитан Джандърс остави кораба да се носи напред-назад и чакаше. Към десет часа вечерта, изглежда, дойде големият им шанс, защото вятърът промени посоката си. Капитанът вдигна платната, насочи кораба към вълните и през останалите два часа на този сив ден „Тетис“ непохватно си пробиваше път през бурното море и явно постигна някакъв резултат.

На 6 декември бригът успя да измине повече от четиридесет и осем мили в снежна буря и през толкова развълнувано море, че мисионерите страдаха от морска болест повече от всякога. Това не беше обичайното поклащане, а непрекъснато издигане и пропадане, подмятане и заставане, което караше дори неодушевените предмети като куфари и кутии да скърцат нещастно. Суграшицата и снегът помогнаха температурата да падне още повече и жените, сгушени под мокрите одеяла, трепереха и бяха убедени, че смъртта е за предпочитане пред още две седмици на нос Хорн. Но брат Уипъл оживено съобщи, че корабът накрая е напреднал доста.

В петък, 7 декември, за зла чест вятърът пак задуха в първоначалната си посока, а „Тетис“ отново се заклати силно. Този път потъването изглеждаше по-вероятно от всякога. Прикрепените с летви тежки куфари се откачиха и бяха струпани по койките. Дъските скърцаха зловещо, сякаш и те не можеха да понасят повече, а малкият бриг пропадаше дълбоко в браздите между вълните и всеки път изглеждаше, че няма да излезе оттам.

— О, Боже! Помогни ми да умра! — проплака Джеруша, затисната до корпуса на кораба от голям куфар.

— Брат Хейл! Бихте ли преместили тази кутия? — извика една от другите жени, защото знаеше, че той е единственият мисионер, който е в състояние да й помогне.

Затова, не по негова вина, бяха минали няколко минути, преди да стигне до Джеруша. Завари я да говори несвързано:

— Боже, нека умра! Абнър не е виновен. Беше много добър с мене, но нека умра!

Той я освободи от куфара и опипа крайниците й да види няма ли нещо счупено. Тъкмо тогава чу молбата й за смърт.

— Какво каза? — отвратен попита Абнър.

— Боже, нека умра! — сляпо продължаваше да се моли тя.

Той силно я зашлеви по бузите и извика:

— Госпожо Хейл! Нямаш право да светотатстваш!

Продължи да я удря, докато тя се съвзе. После седна до нея и каза спокойно:

— И аз се страхувам, обична ми другарко. Страхувам се да не се удавим. Ох! — Той спря, докато корабът се спусна по склона на една вълна, застина там, а след това със скърцане отново се изкачи.

— И ти ли мислиш, че сме обречени? — тихо попита Джеруша.

— Страх ме е — кротко отвърна Абнър — ала не бива да светотатстваме дори когато сме изоставени.

— Но какво говорех, скъпи ми съпруже? — попита тя.

— Най-добре е да забравим — махна с ръка той. — Ще се помолите ли с мен, госпожо Хейл?

В студеното и тъмно помещение Абнър й помогна да прочете молитвата, която можеше и да е последна.

В същия миг на палубата капитан Джандърс яростно крещеше:

— По дяволите, мистър Колинс, няма да успеем!

— Да се отправяме ли към Добра надежда, сър?

— Дума да не става.

— Ще потънем, сър — предупреди го Колинс.

— Обърнете, ще закърпим кораба на Фолкландските острови — реши изведнъж Джандърс.

— А после?

— Ще минем през Магелановия проток.

— Слушам, сър.

* * *

И тъй, двумачтовият 230-тонен бриг „Тетис“ с дължина двадесет и четири метра, тръгнал от Бостън, накрая се отклони от нос Хорн в североизточна посока, като се възползва от силните ветрове, и се насочи към Фолкландските острови в южната част на Атлантическия океан отвъд брега на Патагония.

Фолкландските острови — скалисти, незалесени и брулени от ветровете — се използваха от китоловците и от онези, които не могат да заобиколят нос Хорн, за да възстановят силите си. Но на измъчените мисионери, когато ги зърнаха на 10 декември, те се сториха като късчета от Обетованата земя и щом „Тетис“ пусна котва в един скалист залив, всички забързаха да слязат на брега. През цялата кратка, сива и беззвездна нощ Джон Уипъл изследва студената земя и на разсъмване зарадва кораба с добри новини:

— Тук има гъски, патици и малки морски птици. Вземете всички пушки!

Уипъл организира ловна дружина и тя достави за „Тетис“ прясна храна, която щеше да им стигне за много седмици. Колинс поведе друга група, която намери прясна вода, за да допълнят варелите, и събра дърва, доплавали от аржентинския бряг.

— Ще поддържаме огньове десет дни — обеща той на мисионерите. — Ще се изсушите добре.

Жените простряха на палубата пране, тъй като не бяха прали повече от сто дни, но най-голямото откритие направи Абнър Хейл, когато се изкачи до най-високата точка на острова. В един от северните заливи се бе приютил друг кораб, към който той веднага се спусна заедно с двама моряци. Корабът бе китоловен, току-що пристигнал от Тихия океан, и не след дълго неговият капитан и капитан Джандърс започнаха да сравняват картите си на Магелановия проток.

— Ужасно място — уверяваше ги китоловецът и показа на капитан Джандърс и на Абнър как остров Тиера дел Фуего — Огнена земя, който се бяха опитали да заобиколят откъм юг, се издаваше на съвсем близко разстояние от брега на Южна Америка, така че Магелановият проток всъщност им позволяваше да минат край Тиера дел Фуего от северната му страна.

И на двата кораба нямаше човек, който да е минавал през протока, но мнозина си спомняха какво са чували за него.

— През 1578 година Франсис Дрейк го е преминал за седемнайсет дни — обади се един познавач на историята. — Но в 1764 французинът Бугенвил го е преминал за петдесет и два. Рекордът обаче принадлежи на двама испанци, които са се борили в протока сто и петдесет дни. Все пак, в края на краищата, са го преминали.

— Защо е така труден този проток? — попита Абнър.

— Всъщност — обясни китоловецът — трудностите започват, когато стигнеш до другия му край.

— Какво става тогава? — продължаваше да пита Абнър.

— Виждаш ли онези скали? Казват им Четиримата евангелисти. Там се разбиват корабите.

— Защо? Мъгла ли има?

— Не. Западните ветрове от Тихия океан издигат огромни вълни на изхода от протока. И мъчейки се да ги преодолееш, ти се блъскаш в Евангелистите.

— Искаш да кажеш, че е по-лошо от мястото, през което минахме?

— Разликата е тази — обясни китоловецът — че ако се опиташ да заобиколиш нос Хорн при неблагоприятни условия, може да останеш сред яростни вълни петдесет дни. Значи просто не е възможно да се заобиколи. При Четиримата евангелисти вълните са още по-страшни, но можеш да ги преплаваш за един следобед… ако имаш късмет.

— Къде точно са се разбивали в скалите толкова кораби? — искаше да разбере Джандърс.

— На остров Десолейшън. Не че самият остров е лош, но когато се смята, че корабът е преминал Евангелистите, често излиза, че не може да се задържи над вълните. Завива панически, за да ги избегне, и тогава се разбива в Десолейшън. Петдесет… сто кораба…

— Някои оцелели ли са? — запита Колинс.

— При скалите на Десолейшън ли? — въздъхна китоловецът.

— Има ли все пак някакво разковниче? — настояваше Колинс.

— Намери си добро пристанище в западния край на Десолейшън. Излизай от него всеки ден, ако трябва цял месец, и се опитвай да преодолееш Евангелистите. Но дръж кораба в такова положение, че ако е нужно да се върнеш в пристанището за през нощта, ти да си господарят на кораба, а не вълните.

— Точно така смятам и аз — съгласи се капитан Джандърс.

— Не ви ли се струва, че излиза източен вятър? — обади се пак Колинс с надежда. — Мисля, че ако хванем устойчив източен вятър, ще имаме късмет. Той ще ни избута през протока.

— Това ще е грешка! — противопостави се китоловецът. — Вярно е, че източният вятър ще ти помогне малко в началото, но когато се издигнат големи вълни при изхода на запад, източният вятър ще направи положението при Четиримата евангелисти още по-трудно. Направо ще попаднеш в ада.

— Въпреки това вълните не могат ли да се преодолеят? — не се отказваше Джандърс.

— Могат. Правили са го холандци. И испанци. Но помнете — тръгвайте от Десолейшън всеки ден и се връщайте обратно всяка вечер, докато случите подходящо море. И трябва да управлявате кораба вие, а не вълните.

Китоловецът, предположил, че Абнър е пастор, го попита дали не би се съгласил да отслужи църковна служба като гост на техния кораб. Това зарадва мисионера и той отправи поглед към капитан Джандърс, сякаш искаше да каже: „Ето един морски капитан, който почита Бога“. Но Джандърс не бе склонен да позволи пълна победа на Абнър и когато китоловецът слезе да вдигне екипажа си, със змийски глас се опита да помрачи райското задоволство на Хейл.

— Този капитан може би управлява един от най-порочните кораби — промърмори той. — Навярно на съвестта му лежат безброй престъпления. Попитай го какво е правил в Хонолулу. Щом заобиколят носа и наближат Бостън, всички китоловци искат някой да се помоли за тях и да ги очисти от греховете.

Все пак за службата на палубата след малко се събраха навъсени здрави мъжаги и Абнър избра за очищение на греховете текста от Левит, 25:41:

— „… и да се върне между племето си и влезе пак във владението на бащите си…“ Но ще се върне ли заедно с него и съвестта му?

С вълнуващи думи, към които го подбуждаше и присъствието на капитан Джандърс, Абнър анализира положението на човек, който четири години е бил далече от дома Господен и от дома на семейството си, промените, настъпили у него, а и в дома му, за които той не би могъл да знае; после се спря на стъпките, които такъв човек трябва да предприеме, за да се заличат тези промени, ако са били към лошо, или да се възползва от тях, ако са били благоприятни. Китоловците слушаха изумени, докато Абнър разкриваше техните неизречени мисли, а в края на службата трима души го попитаха дали би желал да се помоли заедно с тях. След молитвите капитанът се обърна към мисионера:

— Това бе силна проповед, младежо. В знак на благодарност бих искал да ти дам малък подарък от името на нашия кораб. — И той изненада Абнър, като му предаде за „Тетис“ грозд хубави зелени банани. — Те ще узреят и ще бъдат добри за ядене дълго време — увери го китоловецът. — Ще ги харесат и болните пътници.

— Какви са тези плодове? — попита Абнър.

— Банани, синко. Помагат при запек. Научете се да ги ядете, защото бананите са основната храна на Хаваите. — Китоловецът показа на Абнър как се белят бананите, отхапа си от обеления и подаде на мисионера. — Като свикнеш с тях, ти стават много вкусни.

Но силната миризма на банановата кора се стори на Абнър твърде неприятна.

— Ще сториш добре, ако свикнеш с тях, синко — подвикна китоловецът — защото отсега нататък това ще ти е храната.

— Бил ли си на Хаваите? — попита го Абнър.

— Дали съм бил в Хонолулу? — учудено го погледна китоловецът. — Хванахме десетина кита на юг от Хаваите.

Във вторник, 18 декември, след като капитан Джандърс бе прекопирал всичките карти на Магелановия проток на колегата си китоловец, след като ги бе сравнил със своите и бе установил, че нито един остров в протока не е отбелязан на едно и също място на различните карти, „Тетис“ вдигна котва. Насочи се към Огнена земя, но този път към северния край на острова, най-близо до Южна Америка, където ги очакваше мрачно страшният проток, открит от Магелан. Когато на 21 декември се показа неприветливият бряг, капитан Джандърс се обърна към Колинс:

— Огледай този бряг добре, защото няма да се върнем тук.

И с упорита решителност той навлезе в тесния проток, който бе сразил толкова много кораби.

 

 

Мисионерите бяха очаровани от първите дни през протока, стояха до перилата и гледаха първо Южна Америка, после Огнена земя. Беше началото на лятото и веднъж забелязаха група местни жители, облечени само в кожи. Нощем Абнър наблюдаваше огньовете, които бяха дали името на големия остров при първото акостиране на Магелан. Макар и мрачен, островът бе интересен.

„Тетис“, с помощта на източния вятър, понякога изминаваше по тридесет мили на ден, но по-често напредваха бавно и внимателно с по двадесет мили. След известно придвижване на запад корабът зави на юг, като следваше бреговата линия на Огнена земя; дните минаваха сънливо, а нощ почти нямаше. Мисионерите понякога спяха на палубата, а като се будеха, се радваха на всяко явление през нощта. Когато вятърът не бе попътен, както често се случваше, привързваха „Тетис“. Тогава по брега тръгваха ловни дружини, така че за Коледа имаха достатъчно патици, ала им бе странно, че се намират в тези сиви ширини, а не в снежната Нова Англия. Вече не страдаха от морска болест, но една от пътничките намрази Магелановия проток повече от всяко друго място.

Това бе Джеруша Хейл. Двете й основни заболявания бяха преминали, но се бе появило ново, което се състоеше в непреодолимо желание да повръща винаги когато съпругът й я караше да изяде един банан.

— Не ми харесва миризмата му — протестираше тя.

— И на мене не ми харесва — обясняваше й той търпеливо — но щом това е храната на островите…

— Нека почакаме, докато стигнем дотам — молеше се тя.

— Не, щом Бог сега ни е изпратил тези банани…

— Но другите жени не са принудени да ги ядат — съпротивляваше се Джеруша.

— Бог не ги е изпратил пряко на другите жени — не се предаваше той.

— Преподобни Хейл — молеше се тя — сигурна съм, че като слезем от този кораб, където тъй много боледувах, ще мога да ям банани. Но тук мазната им кора ми напомня… Съпруже, ще ми стане лошо.

— Не, госпожо Хейл! — налагаше се той и два пъти на ден обелваше по един банан, лапваше половината и макар да не мислеше така, заявяваше: — Чудесен е!

Другата половина насила натъпкваше в устата на Джеруша и я наблюдаваше, докато го преглътне. Тази процедура бе така болезнена за младата жена, че Аманда Уипъл избягваше да остава в койката си, докато тя продължаваше. Още по-лошо бе, че Абнър провеси узряващите банани от тавана на каютата, където те постоянно се люшкаха напред-назад. А докато узряваха, издаваха неприятната си миризма.

Най-напред Джеруша си помисли: „Ще следя как кичурът намалява“. Ала от това гроздът не ставаше по-малък. Напротив, ставаше по-голям, по-ароматичен и нощем се люшкаше по-близо до лицето й.

— Мили съпруже — молеше го тя пак — наистина ще ми стане лошо!

Но Абнър притискаше стомаха й с ръка, докато преглътне дневната си порция, не й позволяваше да повръща и тя се подчиняваше.

След една такава процедура Джон Уипъл попита:

— Защо толкова обичаш бананите, брат Хейл?

— Не ги обичам — отвърна Абнър. — И на мене ми прилошава от тях.

— Тогава защо ги ядеш?

— Защото очевидно Бог иска да ги ям. Получих ги заради една моя проповед. Ще бъда неблагодарник, ако не ги ям.

— Ти вярваш ли в знамения? — попита младият учен.

— Какво имаш предвид?

— Суеверия. Знамения.

— Защо ме питаш?

— Дойде ми наум. Кеоки Канакоа ми разказа за всички знамения, с които някога трябвало да се съобразява. Когато някое кану излизало в морето, вземали една старица и тя постоянно гадаела знаменията. Ако прелетял албатрос или се появяла акула, това означавало нещо… били изпратени от някой бог… можело да разбереш какви са намеренията на бога… стига да умееш да тълкуваш знаменията.

— Какво общо има всичко това с мене? — изгледа го Абнър.

— Струва ми се, брат Хейл, че и ти се отнасяш така към бананите. Някой ти ги е дал, значи са били изпратени от Бога. И ако са били изпратени от Бога, значи трябва да се ядат.

— Джон, това е светотатство.

— Светотатство или не, аз бих изхвърлил тези банани зад борда. На всички ни прилошава от тях.

— Зад борда!

— Да, преподобни Хейл — намеси се Джеруша. — Зад борда!

— Това е непоносимо! — извика Абнър и излезе на палубата, но бързо се върна пак в каютата. — Никой да не е посмял да пипне тези банани! Те са ни изпратени от Бога, за да ни подготвят за новия ни живот. Ние двамата, госпожо Хейл, ще изядем бананите до един. Такава е Божията воля.

И докато „Тетис“ мъчително се придвижваше напред, миризливите банани танцуваха насред каютата.

 

 

Корабът напусна Огнена земя и се понесе сред стотиците безименни острови в западната част на протока. Ветровете променяха посоката си, а скучните дни се нижеха в скучни седмици. Капитан Джандърс многократно записваше в дневника си: „Вторник, 15 януари. Двадесет и шести ден в протока. Земя наблизо и от двете страни. Цял ден се движехме срещу вятъра. Изминахме четири мили, ала по залез ги загубихме. Не намерихме място за закотвяне край стръмните брегове. Върнахме се назад и пуснахме котва на снощното място. Но се надяваме този западен вятър да продължи, за да изглади морето при Четиримата Евангелисти. Ловната дружина удари хубави гъски и напълни две кофи с миди“.

Дните се точеха, а корабът напредваше с по четири мили или шест, или никак. Моряците изтегляха „Тетис“ от пристана му, за да хванат вятъра, и се обзалагаха, че вечерта ще нощуват пак на същото място. Два факта все по-често глождеха съзнанието на всички. Земята около тях бе тъй бедна, че не би могла да ги изхранва дълго, особено когато лятото свършеше, а то вече бе към края си. Мислеха и друго: „Ако тук е тъй трудно, какво ли ще бъде, когато стигнем до остров Десолейшън? А като стигнем до него, как ще бъде при Четиримата евангелисти?“. Изглеждаше, че сантиметър по сантиметър се приближават към голямата развръзка, и това бе вярно.

На тридесет и втория ден от мъчителното придвижване излезе източен вятър, който бързо подкара малкия бриг край северния бряг на остров Десолейшън. Мястото им се стори още по-ужасно, като видяха дъски от разбит върху скалите кораб. Морето стана по-бурно и осемнадесет от мисионерите намериха, че ще е по-разумно да останат долу, където се чувстваха още по-зле поради миризмата на бананите. Тази нощ Джеруша заяви, че и да я убият, няма да изяде поредния банан; но Абнър, чувал и друг път такива заплахи, спокойно погълна своята половина, а другата набута в устата на Джеруша.

— Никакво повръщане! — заповяда той и притисна стомаха й.

Ала в този миг корабът се заклати силно от първите тихоокеански вълни, навлезли в протока, и нито Джеруша, нито Абнър можеха да спрат гаденето. Тя повърна.

— Госпожо Хейл! — извика той и затисна със свободната си ръка устата й, но напразно. Цялата каюта се изпоцапа. — Това беше нарочно! — промърмори той.

— Съпруже, лошо ми е — изхълца тя.

Тонът й направи впечатление на Абнър и той грижливо изчисти каютата, после постави жена си да легне.

— Не правя това, за да те измъчвам, моя скъпа другарко — утешаваше я той. — Бог ни изпрати тези банани. Виж!

И Абнър откъсна един от жълтите плодове, които и самият той бе намразил, и го изяде целия.

— Пак ми е лошо! — извика Джеруша и Абнър отново изчисти каютата.

На сутринта стана ясно, че „Тетис“ е стигнал до края на остров Десолейшън и е изминал деветдесет и девет на сто от Магелановия проток. Оставаше само краткото разстояние покрай Четиримата евангелисти, четирите жестоки, безлюдни скали, които пазеха западния вход към протока. На разсъмване във вторник, 22 януари 1822 година, малкият кораб напусна защитените води на остров Десолейшън и се опита да навлезе в кръстовището на бури, където се сливат източните течения на Тихия океан с водите на Атлантическия, които се движат на запад. Както бе предрекъл капитанът на китоловния кораб, добрите ветрове, които бяха придружавали „Тетис“ през последните дни, сега предизвикваха вълнение, невиждано от нито един човек на кораба досега.

Гигантски вълни от Тихия океан връхлитаха с ужасяваща сила, която очевидно можеше да помете всичко по пътя си. По-малките вълни от Атлантика се нахвърляха като бесни кучета върху разбушуваната повърхност и я разкъсваха на хиляди отделни океани, всеки със свое течение и своя посока. Когато малкият кораб се приближи до този многолик водовъртеж, капитан Джандърс изкомандва:

— Всички на борда да се завържат за кораба!

Моряците се превързаха с въжета около кръста и през гърдите, бързо намериха къде да вкопчат ръцете си и „Тетис“ със затворени люкове се впусна в огромния хаос.

През първите петнадесет минути малкият бриг бе подмятан така, сякаш бесните морски кучета бяха престанали да се нахвърлят едно връз друго и бяха налетели върху него. Издигаха го и го спускаха надолу, ръфаха гредите на бакборда, люлееха кораба безмилостно и го тласкаха назад. Той така се люшкаше, че никой не би могъл да се задържи на палубата, ако не е завързан.

— Държиш ли под око Евангелистите, мистър Колинс? — изкрещя през воя на вълните капитан Джандърс.

— Да, сър.

— Можем ли да издържим още, Колинс?

— Не можем, сър.

— Ще обърнем назад и ще бягаме.

— Внимавайте за скалите, сър.

И „Тетис“, брулен отвсякъде, се насочи към бурните води, които идваха от Атлантика, и като ранено морско животно се върна на остров Десолейшън. В каютите си мисионерите се молеха. Дори и болните не бяха се задържали в койките си, тъй силно бе клатушкането и подхвърлянето.

Изведнъж всичко утихна и капитан Джандърс скри малкия си кораб в уютно пристанище, чиито брегове имаха формата на рибарска кука. Всеки ден през следващата седмица Абнър Хейл, Джон Уипъл, още двама мисионери и четирима яки моряци гребяха до брега в лодка, привързана с дълги въжета към носа на „Тетис“. Заобикаляха края на рибарската кука, напъваха се и копаеха пясъка, после дърпаха, докато корабът се задвижи. Бавно-бавно го изтегляха към входа на протока, след това тичаха към лодката и с нея настигаха „Тетис“.

Ден подир ден, цяла седмица корабът внимателно си проправяше път към мястото, където двата океана се срещаха, капитанът и помощникът му изучаваха вълните, смело ги изпитваха и предизвикваха смъртта. Вълнението бе тъй мощно, че изглеждаше невъзможно да се преодолее. Моряците, завързани за мачтите, се питаха дали капитанът няма да се върне назад и да се насочи към нос Добра надежда. Но всяка вечер капитан Джандърс се заклеваше:

— Утре ще разтурим магията. Утре ще се измъкнем.

А в дневника си записваше: „Вторник, 29 януари. Пак опитах. Гигантски вълни от Тихия океан се сблъскват с бурните атлантически води и предизвикват невероятни водовъртежи. Няма кораб, който може да премине през такива високи вълни. Върнах се в същото пристанище“.

 

 

На 30 януари ветровете се обърнаха от запад, което в крайна сметка бе добре, тъй като нямаше да поддържат вълнението на Атлантика и щяха да стабилизират несмущавания вече Тихи океан. Но непосредственият резултат бе, че по-нататъшните опити да се стигне до изхода ставаха невъзможни. Затова „Тетис“ остана вързан за брега в уютното си пристанище, подобно на рибарска кука, а капитан Джандърс, мистър Колинс, Абнър и Джон Уипъл се изкачиха на един малък хълм, за да наблюдават дивата среща на океаните. Не виждаха Четиримата евангелисти, но знаеха къде се намират, и докато изучаваха гигантските вълни, Абнър попита:

— Не сте ли мислили, сър, че може би Божията воля ви задържа?

Капитан Джандърс този път не изръмжа срещу младия мъж.

— Готов съм да мисля всичко, стига да успеем да преодолеем тази проклета една миля от океана.

— Снощи ми хрумна — каза Абнър — че безумният ви отказ да изхвърлите светските си романи е проклятие за този кораб.

Колинс погледна младия пастор смаяно и се готвеше да му възрази по най-груб начин, но Джандърс го изпревари:

— Какво сте си наумили, преподобни Хейл?

— Ако ние, мисионерите, се помолим и успеем да изведем кораба отвъд бариерата, тогава ще се съгласите ли да изхвърлите светската си литература и като капитан на кораб, който има нужда от Бога, да приемете книги от мене?

— Съгласен съм — отвърна Джандърс сериозно.

Четиримата мъже, застанали на един хълм в края на света, постигнаха споразумение, а когато мисионерите се отдалечиха, Джандърс се заоправдава пред първия си помощник:

— Решен съм да премина този проток. Никога не бях виждал такова бурно море, на каквото се натъкнахме при нос Хорн. А сега тук. Ако щеш, кажи, че съм суеверен, но мисля, че да имаш свещеник на борда е лош късмет. А ние имаме единайсет. Ала освен лош късмет те може би могат да ни донесат и добър късмет. Готов съм да опитам всичко.

Вечерта Абнър събра мисионерите, за да им съобщи за споразумението.

— Бог е задържал кораба, за да ни даде урок — уверяваше ги той — ала нашите молитви ще вдигнат проклятието.

За Джон Уипъл и за още неколцина такива разсъждения изглеждаха средновековни и не искаха да се молят, но повечето се съгласиха. В края на молитвата Уипъл попита дали той също може да се помоли и Абнър прие.

— Господи, дай сила на ръцете и очите на нашите моряци — изрече молитвата си Уипъл. — Усмири вятъра, укроти вълните и ни позволи да минем.

— Амин — каза капитан Джандърс.

След молитвите Абнър посети Джеруша, която все още не бе в състояние да се вдигне от койката си, и си раздели с нея един банан. На протестите й, че от бананите й е зле и поради това не може да стане, Абнър отвърна:

— Тази нощ поставяме съдбата си в ръцете на Бога. Моля те, послушай ме, любима моя другарко, и ако утре преминем през бариерата, няма да ядеш повече банани.

— Свещено обещание ли е това? — попита Джеруша.

— Да — увери я той.

Затова тя се овладя, почувства здравата ръка върху стомаха си и изяде банана.

В четири часа сутринта целият кораб се събра на молитва и след като мисионерите говориха дълго, капитан Джандърс се помоли:

— Господи, преведи ни през протока.

Още преди пет часа Абнър, Джон и шестимата им редовни помощници в гребането се отправиха към брега и отблъснаха малкия кораб в главното течение. Но когато ги бяха изтеглили отново на борда, Абнър обяви:

— Днес искам да се моля на палубата.

— Завържи се за мачтата — изръмжа Джандърс. А на Колинс каза: — Днес вълните не са по-малки, отколкото предишните дни, но морето е по-постоянно и имаме вятър, който може да ни помогне да се измъкнем.

— По-добър ден едва ли бихме могли да очакваме — съгласи се Колинс.

— Потегляме! — изкрещя Джандърс и „Тетис“ се гмурна в морето доста на юг от Четиримата евангелисти, към най-бурната част на океана.

Това бяха решителните часове. Преди два дни се мъчеха да се придвижват с помощта на вятъра откъм кърмата, да наберат достатъчно скорост и да проникнат сред огромните вълни. Сега вятърът духаше право срещу носа и „Тетис“ трябваше да се насочи първо на север, после на юг и отново на север, като се опитваше да измине неколкостотин метра напред, за да успее с един силен пробив на север най-сетне да преодолее Евангелистите. Голямата опасност бе, че при решителното поемане на север „Тетис“ можеше да изгуби предимството си, да бъде отнесен от вълните встрани върху скалите и безнадеждно да се разбие.

Утринните часове се изнизваха и бригът продължаваше да прави един след друг неуспешни опити. Корабът напразно се мъчеше да се отблъсне напред; Абнър чувстваше, че постоянно се плъзгат обратно към остров Десолейшън, отдалечават се от по-сигурния курс, който би им позволил да вземат една дълга отсечка, за да отминат Четиримата евангелисти.

По обед и след пладне малкият кораб не преставаше да се бори. Успя да се придвижи с една миля и навлезе в по-бурни води, където мощният Пасифик им се нахвърли с пълна сила. Гредите скърцаха, мачтите се люлееха и Абнър наблюдаваше как мустакатият капитан Джандърс се взира напред и преценява вятъра.

В три следобед люшкането стана почти непоносимо на палубата. Ако имаше някой, който не се е привързал добре, той бездруго щеше да бъде пометен от огромните вълни и Абнър започна да се моли:

— Мили Боже, погрижи се за хората, които са долу. Дай им свеж въздух. — Но той усещаше ужасната миризма на каютите и съжаляваше мисионерите.

В четири часа, когато още не се бояха, че ще се стъмни, защото лятното слънце нямаше да залезе преди десет, положението на „Тетис“ бе критично. Капитан Джандърс бе изправен пред алтернативата да продължи битката с морето и да загуби надежда, че ще могат да се върнат безопасно до остров Десолейшън, или да се откаже от днешните си опити. Не му се искаше да избере второто, защото никога не бяха се приближавали толкова до заветната цел, затова сред най-силната буря той продължаваше да премисля.

— Остава ни само половин миля морско вълнение — изкрещя към Колинс.

— Дори и по-малко, сър.

— Наблюдаваш ли Евангелистите? — подвикна пак Джандърс.

— Да, сър.

— Още с колко пункта в посока на вятъра трябва да се придвижим, за да отминем скалите, мистър Колинс?

— С три пункта, сър.

— Можем ли да поддържаме този курс?

Въпросът не бе честен — това знаеха и Джандърс, и Колинс — защото капитанът се опитваше да накара своя помощник да вземе окончателното съдбоносно решение, на живот или на смърт. Колинс гледаше упорито напред и не казваше нищо.

— Можеш ли да дадеш още три пункта, мистър Колинс?

— Мога, сър.

И скърцащият „Тетис“ навлезе още по-навътре в бурята.

— Ако удържим курса, ще отминем ли скалите, мистър Колинс?

— Да, сър, ако удържим курса.

Двамата мъже стояха напрегнати и следяха дали корабът се изплъзва към големите водни пропасти, но той се държеше стабилно. Мина минута, после две, после три и най-сетне капитан Джандърс изкрещя към всички на палубата:

— Насочваме се към скалите. Бъдете готови да се отвържете и да дърпате въжетата.

Рядко някой моряк е бивал изправян пред тъй ясно очертан проблем. Ако вятърът се запазеше, ако килът продължаваше да пори вълните, този дълъг набег напред щеше да изхвърли „Тетис“ отвъд Четиримата евангелисти и пробивът щеше да се осъществи, защото след това, когато се насочеха на юг, малкият кораб можеше да плава и цяла нощ, докато вълнението утихне.

— Сега е време за молитва, преподобни Хейл — изкрещя Джандърс през вятъра и Абнър, привързан към главната мачта през кръста и под мишниците, започна да се моли да се запази сегашното положение на кораба в океана и вятърът да не се променя.

В този миг Колинс спокойно предупреди:

— Корабът се изплъзва, сър.

— Усещам, че се изплъзва, Колинс — отвърна капитан Джандърс, чието сурово изражение прикриваше страха му.

— Да издигна ли най-горното платно още малко към вятъра?

— Издигни го напълно, Колинс.

— Вятърът може да го отнесе, сър.

Капитан Джандърс се поколеба, защото виждаше, че корабът губи направление, и извика:

— Трябва да се издигне това платно. Ако удържи, ще успеем. Ако вятърът го отнесе, ще е без значение. И без това бяхме загубени.

Той рязко се извърна към привързаните моряци и закрещя заповеди, които бяха последвани от дърпане на въжета, за да се издигне задното най-горно платно към вятъра — така щеше да се противодейства на изплъзването встрани към океана. Но докато моряците дърпаха, въжетата в горния сектор се оплетоха и триъгълното платно се заклати опасно от вятъра. „Тетис“ изглеждаше обречен.

— Ти и ти, оправете горния сектор — изкрещя Джандърс.

Върху разлюляната палуба, където се бяха закрепили здраво, за да се обезопасят, Кридланд и старият китоловец се отвързаха и се хванаха за въжетата, които водеха към върха на главната мачта. Закатериха се нагоре като маймуни, четирите уверени ръце, четирите опитни крака стискаха въжетата, макар че мачтата се навеждаше ту напред, ту назад в ледената буря. Корабът се носеше към скалите, но те се изкачваха все нагоре и нагоре.

— Боже, закриляй ги — молеше се Абнър, докато се люлееха над главата му.

„Тетис“ сега попадна в участък, където вълните бяха особено яростни, защото се блъскаха в Евангелистите и след това се нахвърляха върху дясната предна част на брига. Докато малкият кораб се клатушкаше наляво и надясно, наклоняваше се насам и натам, върхът на главната мачта, където работеха двамата моряци, описваше във въздуха невероятни дъги почти от по сто градуса. В края на всяко дъгообразно движение високата мачта се огъваше до долу и свиреше от вятъра, сякаш искаше да събори мъжете, които опъваха въжетата й. При едно от тези безумни пропадания Кридланд загуби шапката си и като протегна дясната ръка, за да я хване, тези, които го гледаха отдолу, помислиха, че е отнесен в морето. Абнър изкрещя:

— Господи, спаси душата му!

Но всъщност само шапката на Кридланд бе отнесена.

— Опитайте пак да издърпате въжетата! — извика капитан Джандърс.

— Още не могат да се оправят — дочу се отгоре гласът на втория помощник.

— Към скалите ли се носим, мистър Колинс?

— Да, сър.

— Да изпратим ли още хора горе?

— Това няма да помогне — отвърна Колинс.

Капитанът и първият му помощник се взираха напред към бурята в късния следобед, наблюдаваха кораба и се молеха.

— Опитайте пак да оправите въжетата! — нареди Джандърс, но моряците отново не успяха. Той си пое дълбоко дъх и каза: — Имаме още осем минути, Колинс. Това, което се помъчихме да направим, беше разумно.

Сега Абнър забрави двамата навигатори до себе си и наблюдаваше само моряците, които продължаваха да летят по въздушните арки на мачтата. Шибаха ги леден дъжд и виещи ветрове; подскачането на кораба като че ли бе най-силно на мястото, където те работеха. И Абнър си спомни желанието на стария китоловец: „Не ми се иска да заобиколя нос Хорн без Библия“. Мисионерът започна да се моли за тези двама смелчаци, от които сега зависеше оцеляването на кораба. Отчаяните му молитви ги следваха в прелитането им надолу и нагоре върху фона на сивото небе.

— Опитайте пак да се справите с въжетата! — извика Джандърс, когато изтекоха две от скъпоценните осем минути.

Този път двамата моряци отвърнаха с безумен вик, въжетата се задвижиха и задното горно платно тръгна нагоре по огъващата се мачта. Триъгълното платно като по магически начин хвана вятъра и плъзгането на кораба към брега спря.

— Чувствам, че сега върви стабилно по курса — подвикна Джандърс.

— Наистина е стабилен — повтори Колинс.

— Ще мине ли покрай Евангелистите? — искаше да се увери Джандърс.

— Ще мине — отговори глухо Колинс, прикривайки буйната си радост.

През последните опасни минути малкият кораб поддържаше курса си на север през бурята и когато най-после се доближи до смъртоносните скали, всички на палубата видяха, че ще мине покрай тях едва на сантиметри.

— Всевишният е с нас! — извика Абнър с човешка, а не свещеническа радост.

Капитан Джандърс не го чу, защото бе устремил очи напред и отказваше да погледне към Евангелистите. Търсеше подходящо място в океана, където ще е безопасно да промени курса на „Тетис“, за да поеме по последната опасна отсечка. Изминаха минути, после четвърт час, след това половин час, а той не отместваше поглед от могъщия развълнуван океан. Изведнъж килна кораба настрани и го насочи на юг по отсечката, която трябваше да го изведе през последните високи вълни и морски пропасти.

— Двамината да слязат долу! — извика капитанът.

Кридланд и старият китоловец се смъкнаха от мачтата, на която бяха кацнали, и стъпиха на палубата.

— Слава на бога! — промърмори Абнър.

Ала точно в този момент, когато имаше право да участва в общата радост, Абнър, като изпаднал в транс, потъна в дълбок размисъл: „Преди два дни ни съпътстваше добър вятър, в гръб, но не можахме да постигнем нищо. А днес, когато ураганът биеше право в лицата ни, успяхме да се преборим с него“. Той оглеждаше малкия кораб от Нова Англия и се мъчеше да открие тайната, която му бе позволила да се вреже в самото сърце на бурята, да преодолява ветровете и вълните сантиметър по сантиметър. И макар да не бе наясно с техниката, приложена от капитан Джандърс, той разбираше този човек, и всички мъже на борда, и себе си. „Не е ли странно — мислеше сред воя на вятъра — че когато ураганът духа в лицето ти, тогава можеш да се пребориш с него.“

По-късно, след като отвърза Абнър, капитан Джандърс някак замаяно произнесе:

— Не бих искал да съм капитанът, за когото ще се говори в Бостън: „Той се опита да заобиколи нос Хорн, но се отправи към Добра надежда“.

— Никой няма да каже това за вас, капитане — с чувство на гордост му отвърна Абнър.

Отвориха всички люкове и Колинс побърза да предаде добрата новина на мисионерите:

— Спасени сме!

Всички пътници, които можеха да се държат на крака, се изкачиха на палубата. Капитан Джандърс извиси глас сред воя на студения вятър:

— Преподобни Хейл, успяхме да преминем протока с Божията милост. Ще се помолите ли?

Абнър за първи път нямаше сили да проговори. Очите му бяха пълни със сълзи, той продължаваше да си представя как Кридланд и китоловецът се люлеят заедно с огъващата се мачта и как капитанът се бори с бурята, затова Джон Уипъл прочете някои от любимите на моряците силни и вълнуващи стихове от Псалтира:

„Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди, затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят в сърцето морско.

Нека бучат и се подигат водите им, нека се тресат планините от вълнението им…

Господ на силите е с нас, Бог на Иакова е наш застъпник…

Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води —

виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините:

Той каже — и настава бурен вятър и високо издига морските вълни;

възлизат до небесата, слизат до бездната; душата им чезне в неволя;

те се въртят, политат като пияни, и всичката им мъдрост изчезва.

Тогава в скръбта си викнаха към Господа и Той ги изведе из неволите им.

Той превръща бурята в тишина и вълните замлъкват.

И се радват, че те са утихнали, и Той ги довежда на желаното пристанище.

Да славят Господа за милостта Му и за чудните Му дела към синовете човешки!“

Тогава забелязаха, че капитан Джандърс е изчезнал по време на четенето. Сега той излезе от вътрешността на кораба с куп книги в ръце.

— Вчера обещах на преподобния Хейл, че ако молитвите му ни преведат през препятствието, ще се откажа от моите книги и ще взема неговите. Ричардсън… Стърн… Смолет… Уолпол. — Една по една той захвърли книгите в Тихия океан, който вече започваше да оправдава името си. После добави: — От 21 декември до 31 януари — четирийсет и два дни останахме в този проток. Не съм имал по-трудно преминаване в живота си, но все пак успяхме. Слава на Бога.

Това тържество за Абнър бе помрачено от поражение, защото, докато мисионерите наблюдаваха как изчезват светските книги, изведнъж забелязаха, че Джеруша Хейл излиза на палубата, следвана от Кеоки, който носеше останалите банани. Тя мина с несигурни стъпки покрай мъжа си, хвана се за перилата на кораба и един по един изхвърли бананите далече в океана. Вечерта в каютата, която вече бе по-спокойна, каза на съпруга си:

— Ти ме измъчи, Абнър… Не, отсега нататък ще те наричам по име, защото за мене ти си Абнър. Измъчи ме с твоето греховно престараване. Вече никога в живота си няма да се поддам на твоите мъчения, тъй като не по-зле от тебе разбирам Божията воля, а Бог не може да иска от една болна жена да яде нещо, което й е противно. — Като видя изненадата на Абнър от този ултиматум, тя смекчи думите си, добавяйки нещо, което също бе вярно: — Докато ти разговаряше с моряците тая вечер, капитан Джандърс ми довери, че през най-трудните мигове на преминаването през протока той е намирал успокоение в присъствието на такъв смел човек като тебе. Още по-важно е, Абнър, че и аз намирам успокоение в присъствието на смел и набожен човек като теб до себе си. — И тя го целуна.

Преди да успее да го целуне още веднъж, в каютата влезе Кеоки и съобщи:

— Преподобни Хейл, старият китоловец се нуждае от тебе. Той е в моряшкото помещение.

— Пак ли е пиян? — намръщи се Абнър подозрително.

— Нуждае се от тебе — повтори хаваецът и заведе Абнър до мръсната койка, в която лежеше старецът и си мърмореше.

— Какво има? — тихо го попита Абнър.

— Мога ли сега пак да получа Библията си? — замоли го китоловецът.

— Не. Църквата ти даде Библия веднъж, а ти я оскверни. Донесе срам и позор за всички ни.

— Преподобни Хейл, ти ме видя днес да оправям въжетата. Знаеш как се страхувах да се кача на мачтата при нос Хорн… без Библията си.

— Не, Господ — Бог е суров с отстъпниците — строго заяви Абнър.

Кридланд, който бе споделял опасността със стареца, предложи:

— Преподобни Хейл, какво ще кажеш, ако, вместо ти да му даваш Библия, аз му дам моята. Тогава ще можеш ли…

— Да ти дам друга? — Никога! Кридланд, Христос е казал: „Който отстъпи в сърцето си, ще си носи последствията“. Такива хора вредят на църквата повече от грешниците.

— Преподобни Хейл, нали този човек спаси всички ни в бурята? Аз се опитвах да оправя въжетата, но не успях. Той ги оправи.

— Вярно е, преподобни — призна китоловецът. — Аз спасих кораба и си искам Библията.

— Не — повтори Абнър. — Докато вие бяхте горе, аз се молех за вас. И сега се моля. Ако сте спасили кораба, всички сме ви благодарни. Но още веднъж да поема риска целият кораб да се присмива на църквата? Не. Това не мога да сторя. — И той се отдалечи.

Едва в събота вечерта Абнър забеляза, че Джеруша е без Библия. Той ръководеше молитвите и видя, че жена му чете от Библията на сестра Уипъл. Когато се върнаха в каютата си, запита тихо:

— Къде е Библията ти, моя мила съпруго?

— Дадох я на стария китоловец — отвърна му тя.

— На стария… Как си научила за него?

— Кеоки дойде при мене, плачейки за прегрешилия старец.

— И ти си взела страната на Кеоки срещу собствения си съпруг… срещу църквата?

— Не, Абнър. Аз просто дадох Библия на един смел старец.

— Но, госпожо Хейл…

— Името ми е Джеруша.

— Но нали обсъждахме този въпрос? Че отстъпниците нанасят най-голяма вреда на църквата.

— Не съм дала Библията си на отстъпник, Абнър. Дадох я на един човек, който изпитва страх. А ако Библията не може да прогонва страха, тогава значи не е онази книга, в която ние вярваме.

— Но авторитетът на мисията? Самите основи на нашата църква?

— Абнър — убедено започна Джеруша — сигурна съм, че старецът ще направи ново отстъпление, може и да ни нанесе вреда. Но в четвъртък вечер, когато слезе от високата мачта, той бе в близост до Бога. Той спаси моя живот и твоя. А представата за Бога няма да значи нищо за мене, ако в такива случаи Той не е готов да приеме с любов дори един грешен старец.

— Какво искаш да кажеш с това „представата за Бога“?

— Абнър, ти да не би да смяташ, че Бог е човек, който се крие в облаците?

— Смятам, че Бог чува всяка твоя дума и е толкова изумен, колкото съм и аз.

Но преди да продължи с обвиненията си, Джеруша, с полюшващи се край ушите й кестеняви къдрици, го целуна и двамата се свиха в тясната си койка.

 

 

Късно след полунощ Абнър, разтревожен както никога преди, стана и излезе на палубата, където няколко ярки звезди осветяваха сивата антарктическа нощ. Беше тревожен, че жена му въпреки неговото нареждане бе дала Библията си на стареца. Но още повече го безпокоеше дълбокото му и нарастващо желание за нейното успокояващо тяло. Три пъти по време на пътуването, след големи спорове, тя го бе притегляла засмяна в тясната койка, бе спускала преградната завеска, а през следващия зашеметяващ половин час той бе забравял Бога и проблемите на Бога. Знаеше само, че Джеруша Бромли Хейл е по-вълнуваща от бурята, по-успокояваща от утихналия океан.

Убеден бе, че такова себеотдаване от негова страна трябва да е греховно. Често бе чувал в претъпканата каюта как Джон и Аманда Уипъл шумолят с часове, бе забелязвал как шепотът им внезапно спира и Аманда почва да издава странни, невъздържани викове и бе предполагал, че именно това църквата нарича „свещена радост“. Възнамерявал бе да разисква този въпрос с Джеруша, но се срамуваше, защото собствените му изблици на „свещена радост“ от време на време го оставяха морално потиснат. Нещо тъй тайнствено и мощно несъмнено трябваше да е греховно. В Библията често се споменаваше за жени, които съблазняват мъжете, и за ужасните последици от това. Поради недостатъчните си познания за живота Абнър бе склонен да мисли, че като пастор за него ще е по-добре, ако не бъде тъй близо до Джеруша. Тя бе твърде опияняваща и заредена със „свещена радост“.

Ала щом стигнеше до това объркващо, но логично заключение, пред него се изправяше неоспоримият, известен дори на глупците факт, че пастор, който живее без жена, изпада в папски, римокатолически уклон. А той от дън душа искаше да избягва папските канони. „Великите мъже от Стария завет са имали жени — разсъждаваше Абнър — и едва св. Павел говори за подобни забрани: «Затова ви казвам да не се жените… Добре е да останете като мене. Но който не може да се въздържа, нека да се ожени, защото е по-добре да се ожени, отколкото да гори».“ „Какъв е истинският смисъл на този пасаж?“ — питаше се Абнър в тази тревожна нощ.

Няколко часа се разхожда по палубата и дежурните през нощта се шегуваха:

— Изглежда, че танцува мисионерския валс.

Но като прости хора, които отдавна бяха решили за себе си сложния проблем за мъжа и жената и често казваха, че Хонолулу е най-доброто пристанище на света, защото там жените се качват на кораба голи и готови за работа — те не биха могли да разберат смущенията на Абнър.

„Прекалено дълбоко ли обичам Джеруша?“ — питаше се той в сивата нощ. Но щом дойдеше до извода, че трябва да я обича по-малко, си спомняше завладяващата й прелест и си казваше: „Не! Това е папско мислене“. И отново се връщаше към сърцевината на душевния си смут, бореше се със сладкото и объркващо го изкушение.

Неделният ден бе свеж и ясен. За първи път от началото на пътешествието цялото мисионерско семейство можа да се събере за неделната служба на палубата, макар че от Антарктика нахлуваше студен въздух. Тъй като имаше специален повод да празнуват, четирите жени от каютата на Абнър помолиха съпрузите си да ги оставят сами, за да си помогнат една на друга в обличането.

За този благодарствен ден Джеруша скромно смени червените долни фланелени дрехи, които носеше от няколко седмици, с чисти, а отгоре сложи стегнат корсет с два широки банела. Забоде за долната част на корсета си дълги, плетени на ръка черни чорапи, облече колосана още в Уолпол камизола и си обу колосани гащи до коленете. След това навлече три фусти — вълнена, колосана ленена и най-отгоре — от батиста, като ги закрепи добре в талията. Прибави малък тургор, който да поддържа сукнената й рокля на карета в черно и убито лилаво.

На раменете си Джеруша наметна мек вълнен шал, а на главата си сложи елегантно боне с широк сенник край бледото й лице; окачи плетена чантичка на ръката си и затъкна носна кърпичка в един от маншетите; мушна пръстите си първо в копринени ръкавици, а след това във вълнени и с помощта на Аманда Уипъл облече палтото си. Вече готова за утринната служба, Джеруша помогна на останалите три жени да сложат палтата си и четирите мисионерски съпруги се изкачиха по стълбичката на палубата.

 

 

Настъпиха златните, незабравими дни, когато „Тетис“ се носеше леко, с вдигнати платна под слънчевото небе, а наоколо делфини преследваха лъскави летящи риби. Малкият бриг бе поел по дългата отсечка от седем хиляди мили между нос Хорн и Хаваите. Постепенно неприятният студ на Юга отстъпваше пред нарастващата топлина на Севера. Новите звезди над Огнена земя започнаха да изчезват, а старите, познати от Нова Англия съзвездия, се явяваха по местата си. Но най-важното бе, че мисионерското семейство се сля в една-единствена, организирана и всеотдайна група. Някои, забравили морската болест и как Абнър се бе грижил за цялото семейство, негодуваха, че той е поел ръководната роля, а една съпруга с по-остър език промърмори:

— Държи се, сякаш е богопомазан!

Но съпругът й бързо я накара да замлъкне, като й припомни:

— Нужно е някой да взема решения… дори и в едно семейство.

С приближаването към екватора всекидневните уроци, организирани от Абнър, станаха по-съдържателни. След „мисионерския валс“ всички групово разискваха „Моралната философия“ на Уейланд и „Свидетелства за християнството“ на Александър. Кеоки Канакоа също изнасяше лекции за живота на островитяните. Но ефектът от съобщението му, че на хавайските жени е забранено да ядат банани под страх от смъртно наказание, бе смекчен от Джеруша, която прошепна доста високо:

— Не смятам, че това е голямо лишение.

Най-тържественият момент на всяко събиране обаче идваше, когато някой — обикновено една от съпругите — запяваше любимия химн „Благословен съюз навек сплотява ни сърцата“. В такива мигове мисионерското семейство наистина се чувстваше сплотено навеки в християнско братство, каквото малцина познават.

Сега, когато Пасификът бе по-спокоен и дневните разходки по-редовни, морската болест изчезна и мисионерите почти се отърваха от запека, но се появи ново, странно неразположение. Сутрин на някои от жените внезапно им прилошаваше и започваха да повръщат, сякаш корабът отново се клатушкаше сред бурни вълни. Доктор Уипъл скоро разбра, че от единадесетте жени на борда на „Тетис“ поне седем, а може би и девет са бременни. Той бе горд, че собствената му съпруга първа си призна това открито, като заяви, че „очаква малък вестоносец от небето“. Красивият й съпруг озадачи мисионерите със загадъчната си забележка:

— Това не е изненадващо. Аз я познавам от седемгодишна.

Бременността на Джеруша бе една от последните, които се установиха, но бе посрещната с най-бурна, почти неподходяща за мисионерка радост.

— Голяма утеха е за мене, Абнър, да знам, че ще стана майка в една нова земя — довери му тя. — В това виждам прекрасен символ… сякаш ни е съдено да постигнем нещо велико на Хаваите.

Абнър, както и другите съпрузи, беше изумен, защото и той като тях не знаеше почти нищо за раждането на бебета. След това направиха ужасяващо откритие — от единадесетте жени на борда на „Тетис“ нито една не бе раждала, нито бе присъствала на раждане. Разбира се, мъжете не разбираха нищо, освен доктор Уипъл, който изведнъж стана най-важният човек и извади книгата си „Практически наръчник по акушерство“, за да могат всички да я проучат внимателно. Но над мисионерското семейство падна тъмен облак, тъй като жените започнаха да осъзнават, че щом пристигнат на Хаваите, доктор Уипъл ще бъде изпратен на един остров, а те ще бъдат на друг. Това значеше, че когато им дойде времето, няма да могат да се възползват от единствения лекар на мисията и ще трябва да раждат в примитивни условия само с помощта на своя съпруг. Мисионерките взеха да гледат с още по-голяма обич на мъжете си, защото знаеха, че от тях ще зависи благополучието на семейството. В каютата на „Тетис“ се водеше нещо като семинар по акушерство, при който доктор Уипъл бе инструктор, а медицинските му книги — учебници.

В една неделна сутрин мисионерите чуха вика на помощник-капитана:

— Китоловен кораб вдясно от борда!

Джеруша и Аманда, както обикновено сутрин, чувстваха неразположение и не излязоха на палубата. Но другите съпруги отидоха и видяха през утринната мъгла великолепен тримачтов кораб с вдигнати платна, който се носеше царствено над вълните. Платната му бяха потъмнели от дима на казани за мас, което доказваше, че корабът е китоловен. Една от лодките му вече приближаваше към „Тетис“.

— Какъв е вашият кораб? — подвикна мистър Колинс.

— Барката „Картаджиниън“ с капитан Хоксуърт от Ню Бедфорд. А вашият?

— Бригът „Тетис“ с капитан Джандърс от Бостън.

— Носим ви поща, за Хаваите — обясни помощник-капитанът на китоловния кораб и ловко се метна на борда. — А вашата поща можем да предадем в Бостън. — После, като забеляза мисионерите с високите им шапки, попита: — Тези хора мисионери ли са?

— Мисионери, за Хаваите — отвърна капитан Джандърс.

Китоловецът се поколеба за миг, след това кимна почтително и запита:

— Един или двама от вас биха ли дошли на нашия кораб, за да отслужат неделно богослужение? Не сме имали служба от месеци… всъщност от години. Скоро ще си бъдем у дома и бихме искали да си припомним…

Абнър, като се сети за своята успешна проповед на първия китоловен кораб, веднага предложи услугите си. Същото направи и Джон Уипъл, главно защото му се искаше да разгледа отблизо един от големите китоловни кораби на Нова Англия. Свалиха двамата мисионери в лодката, която веднага тръгна обратно към своя кораб.

— Кажете на жените ни, че ще се върнем след богослужението — извика Абнър в последния миг.

Младите мисионери бяха посрещнати добре на „Картаджиниън“.

Висок, строен млад мъж с килнат назад китоловен каскет протегна голямата си десница и извика с дълбок, заповеднически глас:

— Аз съм Рейфър Хоксуърт от Ню Бедфорд и много се радвам да ви видя на борда си, добри хора. Тази барка има нужда от някоя и друга молитва.

— Спорно ли бе пътуването ви? — попита Уипъл.

— Нямаше много китове — отвърна Хоксуърт и преметна единия си крак над перилата. — Капацитетът ни е три хиляди и двеста варела, но сме напълнили само две хиляди и шестстотин. — После добави: — Но, разбира се, вече сме изпратили две хиляди и двеста варела, затова мисля, че собствениците ще са доволни.

— Отдавна ли сте напуснали Ню Бедфорд?

— Скоро ще станат четири години — каза Хоксуърт и потърка масивната си брадичка. — Това е много време… твърде много.

— Но маста, която носите, заедно с онази, дето вече сте изпратили… правят пътуването ви успешно, нали? — продължи Уипъл.

— Е, да! Достатъчно, за да могат няколко от нас да се оженят, след като получим своя дял.

— И ти си между тях, така ли? — попита Уипъл.

— Да.

— Поздравявам те, капитан Хоксуърт… Абнър! — извика Джон към бледоликия си приятел, който вече спореше за спасението на душите и за въздържанието с няколко души от екипажа. — Абнър! Капитан Хоксуърт ще се ожени, като се прибере.

Дребният мършав мисионер с рядка руса коса погледна якия китоловец и каза:

— И след четири години волен живот в Хонолулу сега се надява да заживее по християнски, та иска да му помогнем.

Едрият капитан сви десния си юмрук и натисна крак към перилата, но не избухна. В себе си си помисли: „По дяволите! Всички мисионери са еднакви. По целия свят. Отнеси се любезно и…“. А Джон Уипъл си мислеше: „Този Абнър, защо не ще да приеме нещата такива, каквито са? Ако един китоловец, който се прибира у дома, иска неделна служба, защо просто не изпълним желанието му?“.

В този миг Уипъл чу гръмкия смях на капитан Хоксуърт.

— Да, преподобни… как ти беше името? Хейл? Да, преподобни Хейл, имаш право. Ние, китоловците, оставяме съвестта си на нос Хорн, когато заминаваме на запад, а след три години, на връщане към дома, си я прибираме. Затова ни се иска да ни помогнеш, като минаваме край носа, да си приберем съвестта.

— Край нос Хорн ли ще минавате? — попита Абнър леко смутен.

— То се знае.

— На отиване колко време ви отне да заобиколите носа?

— Колко беше? — обърна се Хоксуърт към един от хората си, намръщен мъж с хулигански вид и дълъг белег на бузата. — А, ти не беше с нас тогава. Този го взехме от Хонолулу, когато един от нашите падна от кораба. Ей, Андерсън! За колко дни заобиколихме нос Хорн на отиване?

— За три дни.

Абнър остана с отворена уста.

— Искаш да кажеш, че сте минали край нос Хорн за три дни?

— Протокът беше като огледало — гръмогласно съобщи капитан Хоксуърт. — И на връщане пак ще е като огледало. Ние плаваме с щастлив кораб.

— Така е! — засмя се Андерсън. — Има ли китове, непременно ги улавяме.

На огряната от слънце палуба Абнър продължаваше да гледа озадачено. Мъчеше се да проумее как е възможно един скверен китоловен кораб — защото бе убеден, че корабът е такъв — да заобиколи нос Хорн за три дни, а група мисионери да се промъкват през протока почти осем седмици. Накрая реши: „Странните изпитания, на които Бог подлага своите служители, не могат да се проумеят“.

— Ще се помолим на кърмата — обяви капитан Хоксуърт и поведе хората си заедно с мисионерите към задната палуба, която приличаше на селска мера в сравнение с теснотията на „Тетис“.

Абнър прошепна на Уипъл:

— Ти води молитвите и пеенето на химни, а пък аз ще изнеса същата проповед като на първия китоловен кораб.

Но тъкмо екипажът бе започнал да пее „Една работна седмица измина, отново е неделен ден“ — и наблюдателят извика:

— Ето ги!

Всички събрали се мигом се разпръснаха, някои се втурнаха към лодките, други за далекогледи, а трети към такелажа.

Дълбоките очи на капитан Хоксуърт блеснаха, като забеляза, че край „Тетис“ се носят китове. Той подмина мисионерите и даде команда:

— Бързо спускайте лодките!

— Капитане! Капитане! — запротестира Абнър. — Сега пеем химни!

— По дяволите химните! — изкрещя Хоксуърт. — Има китове!

Грабна един рог и продължи да дава през него командите си, а китоловните лодки бързо се понесоха по вълните. Капитанът следеше през далекогледа как лодките обграждат огромните китове, които се движеха като гигантско стадо.

Уипъл бе вътрешно раздвоен, изправен бе пред важно решение. Знаеше, че като Абнър и той е мисионер, и понеже бе неделя, не биваше да участва в оскверняването на този ден с лов на китове. Като учен обаче знаеше, че може никога друг път да не му се удаде случай да види как един екипаж се бори с огромен кит. След кратко колебание той подаде високата си шапка на Абнър и обяви решението си:

— Аз отивам да наблюдавам лова на китове.

Протестите на Абнър бяха напразни. През следващите вълнуващи седем часа той остана мрачен на кърмата и упорито отказваше да следи работата на китоловците.

От наблюдателния си пост брат Уипъл виждаше как се носят към китовете лодки от „Картаджиниън“, на всяка от които имаше по едно вдигнато платно, кормчия, човек с харпун и четирима гребци.

— Кашалоти са! — радваше се капитан Хоксуърт. — Погледни ги! — И той подаде на Уипъл един далекоглед.

Джон заоглежда огромните твари, които се мятаха в океана и изхвърляха във въздуха на височина от около пет метра струя от вода и сгъстен въздух.

— Колко кита има там? — попита Уипъл.

— Може би трийсет — продължи Хоксуърт.

— Колко от тях ще опитате да уловите?

— Ще имаме късмет, ако уловим един. Кашалотите са хитри.

Уипъл наблюдаваше как първата лодка се стреми да издебне едно особено голямо морско чудовище, но то отплава раздразнено и кормчията обърна лодката към друг синкавосив кашалот, който се припичаше на слънце. Лодката се промъкна към него откъм задната му дясна страна. Кормчията умело насочи носа право в дългото тяло на кита, другарят му стъпи здраво на дъното на лодката с протегнат напред ляв крак, а десния опря на планшира, изтегли харпуна назад с лявата си ръка и го запрати с невероятна сила дълбоко в туловището на звяра.

В първия мъчителен момент кашалотът изплава над водата, като влечеше след себе си въжетата на харпуна, и Уипъл извика:

— Той е по-голям от нашия кораб „Тетис“!

Китоловците наистина бяха ударили гигантски кит.

— От него ще излязат осемдесет варела — подвикна един моряк.

— Ако го хванем — предупредително измърмори Хоксуърт. Грабна далекогледа от Уипъл и зърна как китът се гмурна в първия си опит да се отърве от мъчителите си. — Прободен е — съобщи капитанът зловещо и зачака да види как хората от екипажа му ще се справят с първия бесен набег на раненото животно.

Уипъл наблюдаваше как се развива въжето на харпуна, а един моряк с брадва стоеше готов да го разсече, ако стане опасно, макар че по този начин щяха да изпуснат кита. А той, изглежда, се бе гмурнал до самото дъно — толкова дълго бе развитото въже, което го следваше. Останалите две лодки се бяха поотстранили, но имаха готовност да се включат в борбата, ако китът се покаже на повърхността.

Той се появи на неочаквано място, недалеч от „Картаджиниън“. Издигна се шумно през вълните, въртеше се, обръщаше се, пляскаше с огромните перки на опашката си и изхвърли нагоре висока струя. Високо във въздуха шурна червена кръв като паметник на клокочещата смърт, остана няколко мига огряна от слънцето подобно колона от червен мрамор и най-после се спусна в океана и обагри вълните в пурпур. Още четири пъти морският звяр изригна насъбраната в дробовете му кръв.

— Добре е улучен! — изкрещя Хоксуърт, като забеляза цвета на изхвърлената от кита струя.

Сега настъпи най-напрегнатият момент на битката, защото раненият кит се колебаеше и всички знаеха, че ако се покаже някъде ненадейно, можеше да се блъсне в китоловните лодки и да ги смачка с мощната си челюст или дори да удари с глава самия „Картаджиниън“, който би потънал за няколко минути, както се бе случвало с много китоловни кораби. Този път китът се носеше напред в открития океан със скорост тридесет мили в част и влачеше след себе си лодката. Платното бе издуто и четиримата гребци седяха с вдигнати весла, а другарите им на борда на „Картаджиниън“ изкрещяха:

— Морската шейна се понесе!

Шестима мъже в малка лодка се бореха да умъртвят огромен кит. Звярът се гмуркаше, почиваше, изхвърляше нагоре кръв и пак се гмуркаше. Носеше се в открито море, после се връщаше назад, ала харпунът се забиваше все по-дълбоко в туловището му и въжето оставаше опънато. Когато китът се доближаваше до лодката, гребците с бясна скорост прибираха въжето; но когато се отдалечаваше, отново го оставяха да се развие. В тази дива игра на приближаване и отдалечаване китът започна да усеща, че ще загуби.

Към него се промъкна и втора китоловна лодка, от която запратиха с харпун още една жестока желязна стрела в предната част на тялото му, и преследването продължи. Сега две лодки се носеха след кита като шейни. Той ги теглеше бързо през кървавите води, после лодките също тъй бързо издърпваха назад въжетата, когато китът си почиваше. Напред и назад, нагоре и надолу се мяташе и се бореше морският великан, докато кръвта изпълваше дробовете му и постепенно парализираше перките му.

— Този кит е истинско чудовище! — радваше се капитан Хоксуърт. — Молете се на бога да не се блъсне в някоя от лодките.

Минаваха минути, половин час, час, а китът продължаваше да се бори, кървеше все по-силно и търсеше спасение в по-големите дълбочини. Но този огромен агонизиращ кашалот бе принуден постоянно да излиза на повърхността, докато най-сетне се надигна мощно през кървавите вълни, обърна се настрана и умря.

— Уловихме го! — извика капитан Хоксуърт.

Сега от третата лодка завързаха своето въже към въжето на втората и трите заедно започнаха да теглят кита бавно към кораба. В това време на „Картаджиниън“ грижливо нагласиха платната така, че той да се придвижва внимателно към приближаващия кит.

На борда кипеше оживена дейност. Част от десните перила беше вдигната, после спуснаха малка платформа на три-четири метра над водната повърхност. Изваждаха се остри като бръсначи ножове с шестметрови дръжки. Довличаха се огромни железни куки, всяка от които тежеше колкото един човек, и се поставяха на място, за да могат да захапят китовата мас и да я изтеглят на борда. Там, където Абнър трябваше да проповядва, готвачът и помощникът му сега трупаха дърва, за да запалят огньове под казаните, в които щеше да се слага китовата мас, а мъжагата с белег на бузата надзираваше отварянето на вратата към трюма и проветряването на варелите за складиране на маста, която не можеше да бъде стопена веднага. Джон Уипъл наблюдаваше всяка стъпка от подготвителния процес, за разлика от Абнър Хейл, който се стараеше да не вижда нищо, защото бе неделя. Като изтеглиха кита до кораба, Джон Уипъл се провикна:

— Той е по-дълъг от „Тетис“!

Но капитан Хоксуърт като всички китоловци никога не говореше за дължината на китовете.

— Ще напълни осемдесет-деветдесет варела — изръмжа той.

Когато кашалотът бе довлечен до десния борд на „Картаджиниън“ и платформата бе нагласена, един черен моряк от островите Зелени нос ловко скочи върху грамадното туловище и се опита с ножа си да резне мастната част, за да могат там да се забият спуснатите вече надолу куки. Колкото и да бе сръчен, той не успя да забие куките здраво, и когато корабът внезапно се помръдна по посока на вятъра, една от люлеещите се куки удари чернокожия моряк в гърдите и го събори от гърба на кита в океана. Мигом десетина лъскави акули, които следваха кървавата диря, се нахвърлиха върху него, но моряците върху платформата запратиха ножове върху нападателите и ги прогониха. Чернокожият пак се покатери на гърба на кита, като псуваше на португалски и него, и акулите; този път успя да забие куките. Отделянето на маста можеше вече да започне. Ала преди това главата на кита, която бе дълга осем метра и тежеше няколко тона, трябваше да бъде отрязана и завързана за задния край на кораба.

— Ей, Черния! — извика капитан Хоксуърт. — Завържи тази кука за главата.

Жилавият моряк пъргаво скочи върху главата на кита и закрепи куката. После другарите му с най-острите ножове, закрепени за дълги пръти, прерязаха чудовищната глава.

След като я изтеглиха назад, моряците насочиха ножовете си към туловището и започнаха да разрязват дебелата кожа на диагонални линии — от мястото на отрязаната глава до огромната безжизнена опашка във водата. Докато режеха, сръчните работници често спираха и забиваха смъртоносните си ножове в акулите, които идваха да се гощават с трупа. Като изтеглеха ножа, ранената акула леко се извиваше, сякаш бе ужилена от пчела, и продължаваше да ръфа и да се храни.

Дойде ред на мъжете с въжетата, завързани за тежки куки, да започнат изтеглянето. Китът бавно се превърташе насам и натам, а дебелият пласт китова мас се отцепваше в огромна спирала, която издърпваха нагоре. Когато над палубата увиснеха повече от три метра, освобождаваха една от горните железни куки и я преместваха по-надолу. По същия начин постъпваха и с другата кука, а краят на мазния слой падаше на палубата; отрязваха го, режеха го на парчета и ги слагаха във врящите казани, а когато те се напълнеха — поставяха парчетата във временни варели. Стягаха отново въжените линии и дебелият слой китова мас продължаваше да се развива, вдигаха го на борда, а мъжете върху клатушкащата се платформа го отделяха от бавно въртящото се туловище.

Най-после стигнаха до опашката и преди да хвърлят чудовищния труп на акулите, чернокожият моряк отново скочи върху него и отряза десетина пържоли от прясно китово месо.

— Отрежи и от черния дроб — подвикна един моряк, но чернокожият усети, че ще падне при акулите, хвана се за едно въже и се метна пак на платформата. С последен удар на ножовете освободиха кита, който се понесе към чакащите акули.

След това разрязаха гигантската глава на три части, които изтеглиха на борда. Почти голи мъже изгребаха от огромната кухина повече от двадесет варела ценен спермацет, който щеше да се използва за свещи и за козметика.

На здрачаване празните вече части от главата, в които преди дванадесет часа се бе намирал миниатюрният мозък, направлявал един Голиат през вълните, бяха изхвърлени в океана.

— Поради щедростта на Бога молитвата ни бе забавена. Оставете казаните да врат. Сега ще се молим! — изкомандва капитан Хоксуърт.

Целият екипаж се събра на омазаната палуба, но Абнър Хейл отказа да участва в службата, затова Джон Уипъл трябваше да води молитвите и пеенето, след което изнесе вдъхновена проповед върху един пасаж от псалом 103:

„Колко са многобройни делата ти, Господи!… Земята е пълна с Твои произведения. А това велико и пространно море! Там има безброй влечуги, малки и големи животни; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него… Да бъде Господу слава навеки.“

Завърши проповедта си тихо със следните думи:

— От бурните дълбини Бог издигна един левиатан. От необхватните океански простори Той ни донесе своите богатства. Но от неизбродната шир на човешкия океан Той постоянно ни поднася още по-големи богатства, защото величието на човешкия дух е неизмеримо и богатството му не се изчислява с варели спермацет. То се измерва с любов, с почтеност и с вяра. Нека ние, които открихме и уловихме големия кит, открием в своя живот нещо още по-голямо и по-ценно — величието на прозрението.

Капитан Хоксуърт бе видимо трогнат от проповедта на Уипъл и извика:

— Готвач! Извади хубава храна. Ще празнуваме!

— Трябва да се връщаме на „Тетис“ — предупреди Абнър.

— Забравете за „Тетис“ — избоботи Хоксуърт. — Тази нощ ще спите тук.

И той отведе мисионерите в своите помещения, от които гостите останаха изумени. Каютата бе просторна, със зелена покривка на масата. Стаята за почивка бе облицована с махагон и украсена с многобройни фигури, изрязани от китова кост, а в спалнята имаше удобно легло с чисти ленени чаршафи, окачено на големи халки, така че и при силно вълнение капитанът да спи спокойно. На стената бе закрепена етажерка с географски, исторически и океанографски книги и томчета с поезия. В сравнение с жалкия и беден „Тетис“ този кораб изглеждаше луксозен.

Храната също бе добра. С дълбок, силен глас, който изпълваше цялата каюта с магнетизма си, капитан Хоксуърт каза на гостите:

— Ние се борим мъжки с китовете. Винаги сме първенци и се храним добре. Този кораб е щастлив и в края на това пътуване, преподобни Уипъл, ще притежавам две трети от него, а след още едно — целият ще бъде мой.

— Капитанските помещения са много хубави — забеляза Уипъл.

— Направиха ми махагоновата ламперия в Манила. При следващото пътуване ще взема жена си на борда. — Позасмя се и обясни: — Когато капитанът направи такова нещо, екипажът нарича кораба „кокоша фрегата“. Някои китоловци не искат да работят на „кокоша фрегата“. Други пък дори предпочитат. Казват, че храната и медицинските грижи са по-добри.

— Капитанските жени страдат ли от морска болест? — попита Уипъл.

— Малко, в началото — отвърна Хоксуърт. — Но на голям кораб като този бързо се оправят.

— Бих искал да видя Аманда и Джеруша като капитански съпруги — засмя се Уипъл.

— Джеруша ли каза? — попита капитанът.

— Да. Джеруша Хейл, съпругата на Абнър.

— Чудесно! — възкликна едрият мъж. — И моята бъдеща съпруга се казва Джеруша. — И той стисна дребната ръка на Абнър. — Откъде е твоята жена, преподобни Хейл?

— От Уолпол, Ню Хампшир — отговори Абнър, неприятно му бе името на жена му да се споменава в китоловна каюта.

— Уолпол ли каза? — изненада се Хоксуърт.

— Да.

Високият Рейфър Хоксуърт бутна стола си назад и сграбчи Абнър за ревера.

— Да не би Джеруша Бромли да е на борда на онзи бриг?

— Да — отвърна Абнър спокойно.

— Велики Боже! — изкрещя Хоксуърт и блъсна Абнър обратно на стола му. — Андерсън! Спуснете ми една лодка! — С помрачено от ярост лице той грабна фуражката си, килна я на темето си и излетя навън. Абнър и Джон понечиха да го последват, но капитанът ги натика в каютата. — Вие чакайте тук!… Мистър Уилсън! — извика с гръмотевичен глас на помощника си. — Ако тези хора се опитат да излязат от каютата, застреляй ги.

След миг Хоксуърт беше в лодката, която неговите хора насочиха към „Тетис“.

 

 

Когато той се метна на палубата, без да чака да му спуснат стълба, капитан Джандърс попита:

— Къде са мисионерите?

Но Хоксуърт, мрачен като нощта изръмжа:

— По дяволите мисионерите! Къде е Джеруша Бромли? — И нахлу в смрадливата обща каюта, викайки: — Джеруша! Джеруша! — Като я видя седнала до масата, разбута другите мисионери с огромните си ръце и с крясък: — Вън оттук! — А когато всички излязоха, взе дланите на Джеруша и я попита: — Вярно ли е това, което ми казват?

Джеруша, разхубавена, след като се бе отървала от морската болест и от радостта, че е бременна, се отдръпна от енергичния мъж, който я бе ухажвал преди четири години. Хоксуърт, като видя това, удари с мощния си юмрук по масата и изкрещя:

— Всемогъщи Боже, какво си направила?

— Омъжих се — отвърна Джеруша твърдо и спокойно.

— За оня червей? За нещастния дребен…

— За един чудесен и добър човек — каза тя и отстъпи до стената между две врати.

— За оня проклет от Бога дребосък…

— Рейфър, не богохулствай.

— Не богохулствам и по-скоро ще изпратя целия този жалък, смрадлив кораб в преизподнята, отколкото да ти позволя…

— Рейфър, тебе те нямаше. И никога не си казвал, че ще се ожениш за мене…

— Никога не съм казвал? — изръмжа той и прескочи един паднал стол, за да я притегли към себе си. — Писах ти от Кантон. Писах ти от Орегон. Писах ти от Хонолулу. Уверих те, че щом се върна в Ню Бедфорд, ще се оженим и ще пътуваш заедно с мене на моя кораб. Скоро корабът ще бъде мой, Джеруша, и ти ще пътуваш с мене.

— Рейфър, аз съм омъжена. За пастор. Писмата ти не са пристигали.

— Не е възможно да си омъжена! Ти обичаш мене, и го знаеш много добре. — Той я притисна до гърдите си и я обсипа с целувки. — Не мога да допусна това!

— Рейфър — промълви тя и го отблъсна от себе си. — Трябва да уважаваш положението ми.

Едрият капитан направи крачка назад и огледа младата жена, за която бе мечтал почти четири години. Наистина при първата им вълнуваща среща не бе поискал ръката й, но когато ловът на китове потръгна и бъдещето му се изясни, той й беше писал, три пъти, за да не би случайно да не получи някое от писмата. Сега пък казваше, че е омъжена… а може би и бременна. От презрения малък червей с рядка косица.

— Най-напред ще те убия! — изкрещя той. — За бога, Джеруша, няма да останеш омъжена… И се насочи към нея с един стол.

— Абнър! — извика в отчаяние Джеруша, без да знае, че съпругът й го няма. Беше сигурна, че ако е на борда на „Тетис“, би я спасил по някакъв начин. — Абнър!

Столът се строши, прелитайки току до главата й, а дивият морски капитан се нахвърли отгоре й. Но преди да припадне, Джеруша видя Кеоки и старият китоловец да влизат в каютата с куки и тояги.

По-късно мисионерите я успокояваха:

— Чувахме всичко, сестра Хейл, но се надявахме, че няма да стане нужда да се намесваме, защото той беше обезумял и вярвахме, че ще дойде на себе си.

— Наложи се здраво да го наложа, госпожо Хейл — извини се Кеоки.

— Къде е той сега?

— Капитан Джандърс го връща на неговия кораб — обясни една от жените.

— А къде е преподобният Хейл? — проплака Джеруша с дълбока любов и уплаха.

— Той е на другия кораб.

— Капитан Хоксуърт ще го убие! — ридаеше Джеруша и се мъчеше да излезе на палубата.

— Тъкмо затова тръгна капитан Джандърс — увери я Кеоки. — С пищови.

Ала дори и капитан Джандърс не можа да защити Абнър тази нощ. Наистина Рейфър Хоксуърт се успокои по време на освежителното пътуване до „Картаджиниън“. Той се отнасяше извънредно учтиво с Джон Уипъл, но когато зърна Абнър, видя колко е дребен на вид и колко жалко е държането му, загуби самоконтрол и се нахвърли с викове върху невзрачния мисионер. Грабна го от палубата и го понесе към перилата, където бяха товарили китовата мас. Дали случайно се бе подхлъзнал на мазните дъски, или пък го направи нарочно, но Хоксуърт издигна Абнър високо и го запрати гневно сред тъмните вълни.

— Ти няма да я запазиш за себе си! — крещеше той безумно. — Ще се върна в Хонолулу и ще я отскубна от ръцете ти. Бога ми, ще те убия, жалък, дребен червей!

Докато Хоксуърт вилнееше, капитан Джандърс отчаяно маневрираше с лодката и предупреждаваше гребците си:

— Щом са нарязали кит, тук непременно има акули.

Гребците забелязаха тъмните им силуети във водата, една акула се стрелна край Абнър и той изпищя:

— Акули!

От тъмната палуба на „Картаджиниън“ капитан Хоксуърт крещеше:

— Настигнете го, акули! Хванете го! От тази страна е. Тук е, тук е, акули.

Продължаваше да крещи, когато Джон Уипъл се пресегна сред вълните на Тихия океан и изтегли своя брат в лодката.

— Нападнаха ли те акулите, Абнър? — прошепна той.

— Отхапаха ми стъпалото…

— Не, стъпалото ти е на мястото си. Има малко кръв, нищо повече.

— Искаш да кажеш, че стъпалото ми не е…

— Всичко е наред, Абнър — успокояваше го Уипъл.

— Но аз усетих как една…

— Да, една акула те докосна, но само е обелила кожата ти. Виж, ето ти пръстите на краката.

Последното, за което Абнър си спомняше, преди да припадне, бе, че Уипъл дърпа пръстите му, а Хоксуърт яростно крещи: „Настигнете го, акули! Ей го там! Хванете гадното малко копеле и го сдъвчете. Защото, ако вие не го убиете, аз ще трябва да го направя“.

По тази причина Абнър Хейл, двадесет и две годишен, облечен в официални черни дрехи и с касторена шапка, висока почти колкото него, накуцваше, когато се готвеше да стъпи на пристанището в град Лахайна на остров Мауи. Акулата не бе отхапала стъпалото, нито дори пръстите му, но бе оголила и увредила сухожилието и дори грижовният Джон Уипъл не бе успял да го излекува напълно.

* * *

Пристигането на мисионерите бе съпроводено с истинска неразбория, защото, когато „Тетис“ влезе в известното пристанище на Лахайна, по брега цареше голямо оживление. Мисионерите с ужас видяха, че много от красивите млади жени захвърлят дрехите си и с плуване се насочват нетърпеливо към малкия бриг, от който очевидно бяха запазили приятни спомени. Но вниманието на мисионерите скоро бе отклонено, от плувкините към едно хубаво кану. Макар да бе потеглило по-късно, то бързо задмина голите жени във водата и се изравни с „Тетис“. В кануто имаше мъж, една гола жена и четири привлекателни момичета, също съвсем голи.

— Пак идваме! — извика радостно мъжът, като бързаше да качи жените на малкия кораб.

— Не! Не! — закрещя Кеоки Канакоа, притеснен от срам. — Тези хора са мисионери!

— Моите момичета, хубави момичета! — уверено викаше бащата и качваше красавиците на борда, както бе правил много пъти в миналото. — Момичета, дето плуват, не е добро. Някои болни.

— Отче небесни! — прошепна Абнър на брат Уипъл. — Това дъщерите му ли са?

В този миг две от момичетата видяха стария китоловец, който бе спасил „Тетис“ при Четиримата евангелисти. По всичко личеше, че си го спомнят с добро, защото изтичаха по палубата, викайки го по име, и се хвърлиха на врата му. Той обаче забеляза изумлението на Джеруша Хейл и взе да ги отблъсква, както човек гони мухи, които кацат по лицето му, докато се храни.

— Върнете се! Върнете се! — молеше ги Кеоки на хавайски, а четирите смеещи се момичета и красивата им гола майка постепенно почнаха да разбират, че на този кораб, за разлика от всички други, те не са желани.

Смутени и объркани, слязоха в кануто, с което семейството им се бе сдобило благодарение на подобни услуги, които оказваха на минаващите кораби. Натъжен, че е загубил дневната си печалба, главата на семейството подкара кануто със своите работнички назад към Лахайна, като крещеше изумен на всички девойки, които плуваха към „Тетис“:

— Връщайте се! Не искат момичета!

Красавиците на острова огорчени се отправиха към брега и се облякоха.

На борда на „Тетис“ Абнър Хейл, който никога не бе виждал гола жена, говореше като замаян на братята:

— В Лахайна ни предстои много работа.

Но на брега вече се появиха двамина съвсем различни хавайци. Абнър ги забеляза, след като едно голямо кану, на чийто нос и кърма стояха придворни с жезли, украсени с жълти пера, стана център на необикновено вълнение. Островитяните се раздвижиха неспокойно, когато сред тях се показаха мъж и жена — най-едрите, най-грамадните хора, които Абнър бе виждал през живота си.

— Това е баща ми! — извика Кеоки Канакоа към мисионерите. После застана до семейство Хейл и повтори на Абнър: — Високият мъж е баща ми, пазителят на кралските имоти.

— Аз мислех, че той е крал на Мауи — с известно разочарование забеляза Абнър.

— Никога не съм казвал това — отвърна Кеоки. — Казваха го хората в Бостън. Смятаха, че ще направи по-силно впечатление на американците.

— А коя е жената? — попита Джеруша.

— Майка ми. Тя е най-високопоставената личност на островите. Когато баща ми иска да й зададе някакъв въпрос, свързан с управлението, той трябва да пропълзи в стаята, като се движи на колене и длани. Същото правя и аз.

Опрени на перилата, мисионерите разглеждаха полулегналата грамадна жена, чието фантастично туловище нейни поданици качваха в кануто. Майката на Кеоти бе висока метър и деветдесет, царствена, с дълги коси, с благороден вид и тежеше повече от сто и четиридесет килограма. Ръцете й от лактите надолу имаха по-голяма обиколка от тялото на обикновен мъж. Широката й талия, обгърната от много пластове разноцветна тапа, наподобяваше дънер на гигантско горско дърво. Дори само от размерите на тялото й личеше, че тя е главатарката. Но най-впечатляващото у нея бяха двете й разкошни гърди, които висяха в кафяво величие над светлочервената и жълта тапа. Мисионерите я гледаха в почуда, а жените им — със страхопочитание.

— Наричаме я Алии Нуи — прошепна почтително Кеоки, като подчертано удължи двете „и“-та в края на Алии. — От нея струи нашата манна.

Абнър погледна изумен младия християнин, който очевидно по погрешка бе изрекъл нещо невероятно.

— От Бога, а не от някаква Алии Нуи струи твоето духовно пречистване — поправи го той.

Младият хаваец се изчерви и с трогателна откровеност обясни:

— Когато си живял дълго с някаква идея, понякога изразяваш по-добрата идея невнимателно.

Абнър отново се намръщи, сякаш бе почувствал, че всичките му усилия за издигането на Кеоки са били напразни.

— Бог не е една по-добра идея, както ти се изразяваш, Кеоки — заяви той убедено. — Бог е върховната истина. Той е единствен и не подлежи на сравнения. Ние не почитаме Бога само защото представлява по-добра идея.

Абнър говореше с презрение, но Кеоки, чиито очи бяха изпълнени с радостни сълзи, не забеляза това и прие думите му добродушно.

— Съжалявам, брат Хейл — отвърна с разкаяние. — Изрекох го, без да мисля.

— Струва ми се, че ще е по-добре, Кеоки, ако отсега нататък се обръщаш към мен по стария начин. Преподобни Хейл. Твоите хора може да не разберат обръщението „брат“.

— Не се ли съгласихме всички — прекъсна го Джеруша — че ще се наричаме „брат“ и „сестра“?

— Това си беше между нас, госпожо Хейл — обясни й спокойно Абнър.

— Кеоки не е ли един от нас? — настояваше Джеруша.

— Мисля, че когато говорим за нас, имаме предвид главно ръкоположените пастори и съпругите им — уточни Абнър.

— След като те ръкоположат, Кеоки, ще го наричаш „брат Абнър“ — увери Джеруша младия хаваец. — Но макар и още да не си ръкоположен, за тебе аз съм сестра Джеруша. — Застана по-близо до него и продължи: — Баща ти и майка ти са красиви хора.

С голямо достолепие, с потрепващи над жезлите жълти пера, дългото кану се приближаваше към „Тетис“ и едва сега семейство Хейл осъзна напълно колко царствен е бащата на Кеоки. Тялото му не бе тъй едро като това на Алии Нуи, но той бе с три сантиметра по-висок и бе необичайно внушителен. Черната му коса бе изпъстрена със сиви кичури. Кафявото му лице бе набраздено от бръчки, а изразителните му очи блестяха под гъсти вежди. Облечен бе с наметка от жълти пера и пола от червена тапа. Най-забележителен обаче бе шлемът му от пера, прилепнал плътно върху главата му, с тесен гребен, също от пера, който започваше отзад, минаваше по врата и по темето му и бе издаден над челото. По някаква странна прищявка на историята или на човешкия ум Келоло, пазителят на кралските имоти, имаше шлем, много подобен на шлемовете, носени от Ахил, Аякс и Агамемнон. Тъй като тукашните хора още не бяха открили металите, шлемът бе от пера, а не железен като на древните гърци.

Щом видя сина си на „Тетис“, гигантът Келоло сръчно грабна спуснатото му отгоре въже, бързо подскочи от кануто до щирборда на кораба и оттам ловко се прехвърли на палубата. Абнър го наблюдаваше в почуда.

— Той навярно тежи сто и трийсет килограма! — прошепна на Джеруша, но тя не му отговори, защото се бе просълзила също като Кеоки. Сърдечната среща на грамадния Келоло с дълго отсъствалия му син — двамата сега се прегръщаха, търкаха носовете си и плачеха — й напомни за собствените й родители и Джеруша бършеше очи с дантелена кърпичка.

Кеоки най-сетне се отскубна и извика:

— Капитан Джандърс! Баща ми иска да изкаже почитанията си.

Солидният морски капитан от Нова Англия пристъпи на кърмата, за да приеме приветствията. Келоло, горд, че е научил от други кораби как трябва да се поздравяват чужденците от Запада, протегна мощната си десница, а като я пое, капитан Джандърс забеляза, че по цялата му ръка — от китката до рамото — е татуирано със странни лилави букви „Крал Тамехамеха“.

— Баща ти може ли да пише на английски? — попита Джандърс.

Кеоки поклати глава и заговори бързо на хавайски. Когато Келоло отговори, синът му преведе:

— Един руснак е направил тази татуировка на баща ми. През 1819 година, когато е умрял нашият велик крал Камехамеха.

— А защо е написал „Тамехамеха“? — учуди се Джандърс.

— Нашата устна реч едва сега започва да се записва — обясни Кеоки. — Начинът, по който вие, американците, записвате имената ни, не е нито верен, нито погрешен. Вие пишете името на баща ми Келоло. А също тъй правилно ще бъде, ако го напишете Тероро.

— Искаш да кажеш, че истината е някъде по средата? — попита Джандърс.

Кеоки енергично грабна ръката на капитана и започна да я разтърсва, сякаш неговият въпрос бе хвърлил светлина върху един сложен проблем.

— Да, капитане — радостно потвърди младият хаваец. — Истината действително е някъде по средата.

За Абнър тези думи прозвучаха възмутително, още повече че с приближаването до Хаваите той бе почнал да се тревожи от очевидното връщане на Кеоки към езичеството.

— Винаги има само една истина — поправи го мисионерът.

Кеоки на драго сърце се съгласи.

— Когато става дума за Бога, разбира се, има само една истина, преподобни Хейл. Що се отнася до изписването на името на баща ми, истината не е много ясна. Тя е някъде между Келоло и Тероро, без да е нито едното, нито другото.

— Кеоки — заговори търпеливо Абнър — комисия от мисионери, които знаят добре старогръцки, староеврейски и латински, работиха в Хоноруру цяла година, за да решат как трябва да се пишат хавайските имена. Не са действали прибързано, нито са били некомпетентни, когато са решили, че името на баща ти следва да се изписва „Келоло“.

Без да се замисля, Кеоки изтъкна:

— Те са решили също, че градът трябва да се нарича Хонолулу, но истинското му название е по-близо до Хоноруру, както вие го произнесохте.

Абнър пламна и се готвеше да направи някаква остра забележка, но капитан Джандърс спаси положението, като огледа с възторг татуираната ръка на Келоло и възкликна:

— Тамехамеха! Велик Крал! Алии Нуи Нуи!

Келоло, който се бе озадачил от спора, сега се усмихна широко и побърза да върне комплимента. Потупа перилото на „Тетис“ и заяви на хавайски.

— Това е много хубав кораб. Аз ще купя този кораб за Малама, нашата Алии Нуи, а ти, капитан Джандърс, ще ни бъдеш капитан.

Когато думите му бяха преведени от Кеоки, капитан Джандърс не се засмя, а загледа Келоло сериозно и кимна одобрително.

— Попитай колко сандалово дърво може да ми даде за този кораб.

— Събрал съм доста сандалово дърво — предпазливо отвърна Келоло. — Но много повече има в планините на Мауи. Мога да му доставя сандалово дърво.

— Кажи му, че ако той ми даде сандалово дърво, аз ще му дам кораба.

Като чу тази новина, Келоло понечи да разтърси ръката му по американския обичай, но капитан Джандърс се отдръпна.

— Предай му, че няма да получи „Тетис“, преди да отнеса сандаловото дърво до Кантон и да се върна оттам с китайски стоки, с които ще търгувам.

— Това не е лишено от смисъл — съгласи се Келоло и още веднъж гордо протегна десница, за да скрепи сделката.

Този път капитан Джандърс я пое, но добави благоразумно:

— Колинс, подготви споразумение в три копия. В него да пише, че ще продадем „Тетис“, ако сега бъде натоварен със сандалово дърво и след като получим още толкова при завръщането ни от Китай.

Когато тези условия бяха преведени на Келоло, той официално се съгласи, а Колинс прошепна:

— Това е страшно много сандалово дърво.

— Това е страшно хубав кораб. Сделката е честна — отговори му Джандърс.

Докато грамадният вожд приключваше договарянето, Абнър имаше възможност да го огледа внимателно. Погледът му бе привлечен от символа на власт, който Келоло носеше около врата си. Под много дебел, тъмен гердан, вероятно изплетен от някакви дървесни влакна, висеше парче слонова кост в странна форма, дълго около тринадесет и широко близо четири сантиметра. Забележителното в това украшение бе, че долният му край беше издаден напред и нагоре и наподобяваше старинна тесла за кастрене на дървета.

— Какво е това? — пошепна Абнър на Кеоки.

— Знакът на алиите — отвърна Кеоки.

— От какво е направен?

— От зъб на кит.

— Сигурно е тежък за носене — предположи Абнър.

Кеоки взе ръката на мисионера и я мушна под зъба, за да може Абнър да усети изненадващата му тежест.

— В старо време — засмя се Кеоки — всеки, който докоснел някой от алиите, нашите първенци, е бивал убит. — После добави: — Тежестта не смущава баща ми, защото я поема герданът от човешка коса.

— От коса? — изненада се Абнър, а Кеоки прекара ръката му по гердана и обясни, че е направен от около две хиляди плитки, а всяка плитка — от по осемдесет косъма. — Общата дължина на косата… — започна да пресмята Абнър, но се отказа. — Не… невъзможно е.

— И всичката коса е от главите на приятели — гордо съобщи Кеоки.

Преди Абнър да успее да забележи, че това е варварство, от едната страна на „Тетис“ настъпи някакво оживление и мисионерите се спуснаха да наблюдават необикновената гледка. От главната мачта бяха спуснати две дебели въжета в кануто, където още седеше Малама, Алии Нуи. Краищата на въжетата бяха закрепени за голямо парче дебело платнище, използвано обикновено за да се мушка под корема на кон или крава, когато трябваше да бъдат вдигнати на борда. Днес това платнище бе превърнато в огромна люлка, върху която хората в кануто внимателно поставиха своята уважавана главатарка, така че краката и ръцете й висяха от двете страни, та да се крепи стабилно, а брадичката й бе положена върху здравото въже, което подсилваше платнището, за да не се скъса.

— Настанена ли е добре? — загрижено попита капитан Джандърс.

— Да — изкрещя един моряк.

— Само да не я изпуснете — предупреди Джандърс — защото ще ни убият!

— Бавно, бавно! — подвикваха моряците, които дърпаха въжетата, и грамадната Алии Нуи започна да се издига към борда на „Тетис“. Когато големите й тъмни очи, грейнали от детинско любопитство, надникнаха над перилата, а тялото й още висеше, удобно положено върху платнището, тя размаха дясната си ръка с величествен приветствен жест и красивото й лице се озари от доволна усмивка.

— Алоха! Алоха! Алоха! — повтори няколко пъти с нисък, мек глас, а изразителните й очи се плъзнаха по редицата на облечените в черни рединготи мисионери.

Най-сърдечните приветствия обаче отправи към мършавите, но привлекателни млади жени, изправени чинно зад мъжете. Четири мисионерки като Аманда Уипъл едва ли биха тежали колкото огромната хавайка в брезентовата люлка.

— Алоха! Алоха! — носеше се мелодичният глас на Алии Нуи, докато тя прелиташе над строените жени.

— За Бога! — изкрещя Джандърс. — Внимавайте сега! Леко! Леко!

Моряците отпуснаха въжетата над шпиловете и люлката бавно се сниши към палубата. Капитан Джандърс, Келоло и Кеоки мигом се втурнаха да подхванат люлката, за да не би Алии Нуи да се нарани при приземяването, но нейното тяло бе тъй масивно, че усилията им да задържат люлката бяха безуспешни. Тя продължаваше да се спуска надолу и след като принуди тримата мъже да паднат на колене, най-после кацна върху палубата. Без никакво смущение високопоставената хавайка се смъкна от брезента, намери опора за краката си и се изправи царствено. В полата от много пластове тапа тя изглеждаше още по-грамадна, отколкото в действителност. Алии Нуи мина бавно покрай мисионерите, като поздравяваше всекиго с мелодичното си „Алоха! Алоха!“. Но когато стигна до измъчените от бурята жени, чието пътуване си представяше добре, и особено като забеляза колко са измършавели, не можа да се сдържи и заплака. Обляна в сълзи, тя задържа няколко мига дребничката Аманда Уипъл до щедрата си гръд, после потърка носа си в нейния, сякаш й бе дъщеря. По същия начин се отнесе с всяка от жените, като продължаваше да плаче и да ги задушава с безграничната си любов.

— Алоха! Алоха! — не спираше тя. След това се обърна към жените, пренебрегвайки съпрузите им, като пренебрегваше и своя, и заговори тихо. Преведени от сина й, думите й звучаха така: — Прекрасни малки деца, винаги мислете за мене като за своя майка. Досега белите хора ни изпращаха само моряци, собственици на магазини и хора, които предизвикват неприятности. И никога жени. Но ето вие пристигате и вече знаем, че най-сетне навярно имате добри намерения.

Малама, която бе Алии Нуи — най-свещеното и изпълнено с най-много манна същество на Мауи, изчака тържествено това нейно приветствие да бъде предадено, а когато жените на мисионерите показаха, че са го разбрали, тя отново мина покрай редицата им и потърка нос с всяка от тях, като повтаряше: „Ти си моя дъщеря“.

Изтощена от емоции и от усилията при качването й на борда на „Тетис“, Малама, чието голямо, кръгло като луната лице бе озарено от задоволство, бавно развърза полата от тапа, увита около грамадното й тяло. Подаде краищата на слугите си и им нареди да се отдалечат от нея, а тя започна да се развива като кълбо, докато остана съвсем гола. Само дебелият гердан от коса с един величествен зъб от кит се люлееше на врата й. Малама се почеса с облекчение и даде знак, че иска да легне върху брезентовата люлка. Изтегна се по корем и мисионерите видяха ужасени, че по дължината на цялото й бедро е изписано с татуирани лилави букви: „Крал Тамехамеха умря през 1819 г.“

— И това ли са направили руснаците? — попита капитан Джандърс.

— Предполагам — отвърна Кеоки. Когато попита майка си за татуировката, тя обърна глава, за да го погледне, и очите й се изпълниха със сълзи. — Беше деветнайсетата жена на великия Камехамеха — поясни той.

— Че тя просто му е била наложница! — възкликна Джеруша.

— В някои отношения — съгласи се Кеоки. — Но Малама е била любимата жена на краля през последните му години. Разбира се, тъй като тя е Алии Нуи, е имала право и на други съпрузи.

— Искаш да кажеш, че едновременно е била омъжена… и за баща ти? — подозрително попита Абнър.

— То се знае — увери го Кеоки. — Самият Камехамеха е дал съгласие, защото баща ми е по-млад брат на майка ми и е било необходимо да се оженят.

— Изсипете вода върху оная жена! — изкрещя капитан Джандърс, тъй като една от мисионерските съпруги, потресена от голотата на Малама и сложните й брачни връзки, бе припаднала.

Кеоки, долавяйки причините за това, се наведе над майка си и й прошепна, че е добре да се покрие, защото американците не обичат да гледат голи тела. Проснатата върху палубата едра жена се съгласи.

— Кажи им — ентусиазирано отвърна тя — че отсега нататък ще се обличам като тях.

Но още преди Кеоки да преведе думите й, Малама тихо помоли капитан Джандърс да й достави някакъв огън и щом донесоха мангал, тя хвърли върху въглените му одеянието си, а когато то изгоря, обяви тържествено:

— Ще се облека като новите жени.

— Кой ще ти ушие рокля? — попита Абнър.

— Ти и ти — царствено нареди Малама, като посочи Джеруша и Аманда.

— Кажете й, че ще го направите с радост — бързо прошепна Абнър.

Двете мисионерски съпруги се поклониха.

— Ще ти ушием рокля, Малама, но нямаме толкова плат, защото ти си много едра.

— Не я ядосвайте — предупреди ги Абнър.

Ала бързият ум на Малама бе схванал какво е изрекла Джеруша и тя се засмя.

— Във всичките ви малки роклички няма достатъчно плат за моята рокля — каза и посочи мисионерките с широк размах на мощната си ръка. После даде знак на слугите си да донесат вързопите от кануто и скоро те заразвиваха пред изумените погледи на жените топ подир топ най-хубава китайска коприна. Малама си избра два от тях — яркочервен и син, сетне насочи пръст към роклята на Аманда Уипъл и обяви: — Когато се върна на брега, ще бъда облечена така.

След като даде нарежданията си, Малама заспа, а слугите без почивка гонеха мухите от голия й гръб с ветрила от пера. Когато тя се събуди, капитан Джандърс запита дали би искала да хапне от корабната храна, но Малама категорично отказа. Нареди на слугите си да вдигнат от кануто върху борда на кораба големи кратуни с храна и докато мисионерските съпруги се потяха над роклята й, подобна на палатка, тя полегна и започна да се угощава с огромни порции печено прасе, плодове от хлебно дърво, печено кучешко месо, с риба и с лилавия деликатес пой. По средата на обеда прислужниците взеха да извършват върху корема й древни масажни ритуали, за да може да поеме повече храна. Тя пъшкаше доволна по време на тези масажи, които наместваха погълнатото ядене в грамадния корем.

Не без гордост Кеоки обясни:

— Нашата Алии Нуи трябва да поема много храна пет-шест пъти на ден, за да могат обикновените хора да виждат отдалече, че тя е велика жена.

Мисионерките шиха до вечерта и през нощта, а съпрузите им се молеха Малама да ги посрещне добре и да им позволи да установят своята мисия в Лахайна. Моряците на „Тетис“ пък се молеха усърдно мисионерите и дебелата жена да слязат по-скоро на брега, за да могат нетърпеливо очакващите ги млади хавайки да доплуват до кораба и да се заемат с обичайната си работа.

 

 

В десет часа на другата сутрин огромната червено-синя рокля бе готова. Малама я прие, без да си прави труд да благодари на мисионерските съпруги, защото тя живееше в свят, в който всички освен нея бяха слуги. Като тента за някакъв магазин в Нова Англия роклята бе спусната през тъмната глава и нагласена над тялото. После издърпаха изпод нея дългата черна коса, за да се вее свободно по гърба. Закопчаха копчетата, прихванаха роклята в кръста, а едрата Алии Нуи подскочи няколко пъти, за да се нагласи в странната си нова униформа. След това се усмихна широко и се обърна към сина си:

— Сега съм жена християнка!

А на мисионерите каза:

— Дълго ви очаквахме, за да ни помогнете. Знам, че може да се живее по-добре, и искаме да ни научите. В Хонолулу вече има мисионери, които учат нашите хора да четат и пишат. На Мауи аз ще ви бъда първата ученичка. — Тя преброи нещо на пръсти и обяви решително: — След една луна, запомни това, Кеоки, ще напиша името си и ще го изпратя в Хонолулу… с известие.

Това бе миг на важно решение. Всички на борда на „Тетис“, с изключение на един мисионер, почувстваха колко дълбоко е желанието на властната жена. Единствено Абнър Хейл, макар да бе доволен, че една неграмотна езичница иска да се учи по собствена воля, видя в желанието й нещо нередно, приближи се до нея и каза тихо:

— Малама, ние не ви носим само азбуката. Не сме дошли само за да те научим да пишеш името си. Ние ви носим Божието слово и ако не го приемеш, нищо, което напишеш, няма да има значение.

Кръглото като луната лице на Малама не издаде никакво вълнение, когато й бяха преведени думите на Абнър.

— Ние си имаме наши богове — заяви Алии Нуи. — Нуждаем се от думите и да се научим да ги пишем.

— Писането е безполезно без Бога — упорито настоя Абнър, чиято малка руса глава не достигаше дори до врата на Малама.

— Чували сме — отвърна също тъй убедено тя — че писането помага на целия свят, но богът на белия човек помага само на белите хора.

— Неправилно са ви казали — не отстъпваше Абнър и упорито вдигна нагоре мършавото си лице.

За всеобща изненада Малама не отговори нищо, а се обърна към жените с въпроса:

— Коя от вас е съпругата на този дребен човек?

— Аз — гордо заяви Джеруша.

Малама остана доволна, защото бе наблюдавала колко сръчно Джеруша уши голямата рокля, и обяви:

— През първата луна тази жена ще ме учи да чета и пиша, а през втората този мъж — и тя посочи Абнър — ще ме учи на новата религия. Ако подир две луни намеря, че двете учения са еднакво важни, ще ви съобщя.

Кимна на събралите се, замислено се отправи към брезентовата люлка и заповяда на слугите си да откопчаят и свалят роклята й. После нареди на Джеруша да й покаже как да я сгъне и в цялата си голота се просна върху брезента, краката й се подаваха отзад, ръцете — отпред, а брадичката й бе опряна на подсилващото въже. Шпиловете изскърцаха. Моряците вдигнаха носещите въжета и ги преметнаха, а Капитан Джандърс извика:

— Слава богу, всичко върви добре. Гледайте да не я изпуснете сега!

Сантиметър по сантиметър скъпоценният товар бе спуснат в кануто и Алии Нуи най-сетне бе смъкната от брезента и нагласена в седящо положение. Като притискаше новата рокля до бузата си, тя извика с цяло гърло:

— Вече можете да слезете на брега.

Корабните лодки, които трябваше да отведат мисионерите до новия им дом, бяха спуснати и се наредиха зад кануто на Малама. На носа и на кърмата на нейното кану стоеше по един придворен с жезъл, украсен с пера. Слугите усърдно пъдеха мухите, а едрата гола Малама стискаше роклята до гърдите си.

Преди тя произволно да избере съпрузите Хейл за свои учители, мисионерите се бяха колебали кои от тях да останат на Мауи и кои да отидат по другите острови, но сега бе ясно, че поне първият избор бе направен, и докато лодките се приближаваха към брега, Абнър оглеждаше непознатото селище, в което щеше да живее. Видя едно от най-хубавите градчета в Тихия океан, древната Лахайна, столица на Хаваите. Край брега се издигаше красив коралов риф, в който големите вълни се блъскаха с нескончаем шум, а високите им гребени се разбиваха в ослепителна белота. Там, където пяната се стопяваше, играеха голи деца с блестящи на слънцето зъби.

Сега за първи път в живота си Абнър видя кокосова палма, чудото на тропиците, чието тънко, гъвкаво стебло се огъваше от вятъра, но Бог знае как не се отскубваше от корена си. Зад палмите добре подредени ниви се простираха далече към хълмовете, така че цялата Лахайна приличаше на голяма, богата и цъфтяща градина.

— Онези по-тъмни стебла са на хлебното дърво — обясняваше Кеоки. — То ни храни, но другите, по-ниски дървета с пищни корони ми липсваха най-много в Бостън… дървото прави чудесна сянка в горещините.

В разговора се включи и Джеруша.

— Като гледам градините и цветята, разбирам, че най-после съм пристигнала на Хаваите.

А Кеоки отвърна с гордост:

— Онази градина ей там, където потокът се влива в морето, е на моя дом.

Абнър и Джеруша се взираха през клоните на дърветата ку, с които бе заобиколена градината, посочена от Кеоки, но не можеха да я видят добре.

— Това тръстикови къщи ли са? — попита Абнър.

— Да — отвърна Кеоки. — Девет или десет малки къщи има в нашия имот. Толкова е красив откъм морето!

— А каква е онази каменна грамада? — продължаваше да се интересува Абнър.

— Там си почиват боговете — откровено призна Кеоки.

Абнър гледаше ужасен внушителната купчина камъни. Представяше си езическите обреди и как от скалите капе кръв. Промърмори си една кратка молитва.

— Дано Бог ни пази от злото на езическите обичаи. — После попита шепнешком: — Там ли се правят жертвоприношенията?

— Там? — засмя се Кеоки. — Това е място само за семейните богове.

Смехът на младежа вбеси Абнър. Струваше му се странно, че докато Кеоки бе в Нова Англия и изнасяше лекции по черквите за ужасите на Хаваите, възгледите му за религията бяха здрави, но сега, когато се приближаваше към порочната си родна земя, силата на вярата му бе отслабнала.

— Кеоки — сериозно го предупреди Абнър — всички езически идоли са ненавистни на Бога.

Кеоки имаше желание да извика: „Но те не са идоли, не са богове, каквито са Кейн и Каналоа“, ала като добре образован хаваец знаеше, че не бива да се спори с учител, затова се задоволи да каже тихо:

— Те са приятелски настроени малки лични богове на семейството ни. Понякога например богинята Пеле идва да поговори с баща ми… — Не без смущение съзна, че това може да прозвучи доста странно, затуй не продължи да разказва как от време на време акули приближават до брега, за да разговарят с Малама. „Не вярвам, че преподобният Хейл ще ме разбере“, помисли си тъжно.

За Абнър бе непоносимо да слуша как един младеж, който се надява някой ден да бъде ръкоположен за пастор, защищава езическите обичаи — и мълчаливо се обърна настрани. Но веднага почувства, че това е проява на страх от негова страна, отново погледна хаваеца и без заобикалки му заяви:

— Ще трябва да премахнем каменната грамада. В този свят има място или за Господ — Бог, или за езическите идоли. Не може да има място и за Него, и за тях.

— Прав сте! — съгласи се Кеоки охотно. — Ние идваме тук, за да изкореним тези стари злини. Но се боя, че Келоло няма да ни позволи да премахнем каменната грамада.

— Защо? — студено попита Абнър.

— Защото той сам я е направил.

— Защо? — настояваше Абнър.

— В миналото моето семейство е живяло на големия остров Хаваи. Там сме управлявали в продължение на безброй поколения. Баща ми пръв се е преселил тук, на Мауи… като един от най-доверените пълководци на Камехамеха. Кралят му е подарил по-голямата част от Мауи и първото нещо, което е направил Келоло, е било да издигне каменната грамада. Той твърди, че Пеле, богинята на вулканите, идва там да го предупреждава.

— Грамадата ще трябва да се унищожи. Пеле вече не съществува.

— Голямата тухлена сграда — прекъсна го Кеоки, сочейки грубата постройка в края на кея, който навлизаше леко в морето — е старият дворец на Камехамеха. Зад него е кралската градина с таро. А виждате ли оня път? Край него живеят чужденците моряци. Навярно там ще направят къща и за вас.

— В града има ли европейци?

— Да. Пропаднали хора, пияници. Аз се тревожа за тях много повече, отколкото за каменната грамада на баща ми.

Абнър не обърна внимание на това признание, защото сега погледът му бе привлечен от най-забележителната особеност на Лахайна. Оттатък столицата, сред полегати склонове, прорязани от прекрасни долини, се въздигаха планините на Мауи, величествени и съвсем близо до морето. Като се изключеха грозните баири на Огнена земя, Абнър никога не бе виждал планини, а близостта им до морето ги правеше тъй впечатляващи, че той възкликна:

— Това е творение на Бога! Не мога да откъсна очи от планините!

Абнър почувства силно желание да отправи благодарствена молитва към Всевишния, който бе създал такава красота. Затова, когато членовете на малката мисия стъпиха за първи път на брега на Лахайна, той свика събрание, приглади редингота си, свали касторената шапка, вдигна изпитото си лице към планините и започна да се моли:

— Ти, Господи, ни преведе през бурите до една езическа земя. Ти си ни изпълнил с воля да върнем загубените души тук в Твоята житница. Слаби са силите ни за тази задача, но те молим, Господи, давай ни постоянната си подкрепа.

След това мисионерите подхванаха химна, който възпяваше усилията на всички Христови пратеници на Света — „От ледена Гренландия“. Когато стигнаха до втората вълнуваща строфа, всеки от тях имаше чувството, че химнът е бил написан специално за Хаваите.

Какво, че над Цейлон небето

блести сияйно и голямо,

че всичко е така прекрасно —

порочен е човекът само;

че вредом дарове безценни

са пръснати по Твоя воля,

езичникът, о Боже, сляп е —

на камък и дърво се моли.

За зла чест това бе първият химн, който мисионерите изпяха в Лахайна. За зла чест, защото в него прозираше ясно основната грешка в мисленето на Абнър. До края на живота си той щеше да си представя Лахайна като място, където „всичко е така прекрасно — порочен е човекът само“. Винаги щеше да мисли за хаваеца като за езичник и слепец. А сега, когато химнът свърши, Абнър видя, че членовете на неговата мисия са заобиколени от голяма тълпа голи диваци. Той инстинктивно изпита страх и новопристигналите се скупчиха един до друг за взаимна защита.

В действителност никога в досегашната история мисионери не бяха попадали при толкова кротки и добри хора като тези хавайци. Те бяха чистоплътни, не страдаха от ужасни тропически болести, имаха хубави зъби, прилични обноски, а животът ги изпълваше с дива радост. Бяха си изградили добро общество. За Абнър обаче те бяха порочни.

— Всемогъщи Боже — молеше се той. — Помогни ни да просветлим тези жестоки сърца. Дай ни сили да разрушим всички езически идоли в тази земя, където само човекът е порочен.

Ала Джеруша си мислеше: „Скоро всички тия хора ще могат да четат. Ние ще ги научим да шият, за да са облечени в бурите. Господи, дай ни сили, защото ни предстои много работа“.

 

 

Молитвите бяха прекъснати от шума на тичащи мъже, понесли кану, което никога не бе потапяно в морето. Носеха го десетина мъже върху пръти на раменете си. Положиха го тържествено пред Малама и тя влезе в него — тъй като хавайците не бяха открили колелото, те нямаха коли или колесници. Изправена в цял ръст, Малама разгъна новата си рокля и нареди на слугите да я нахлузят през главата й. Огромните гънки се спуснаха над гърдите й, над бедрото с татуирания спомен за Камехамеха. Алии Нуи се позавъртя насам и натам, за да падне точно на място червено-синият шедьовър.

— Макаи! Макаи! — завикаха жените в тълпата, изказвайки одобрението си за своята Алии Нуи в новата дреха.

— Отсега нататък ще се обличам така! — обяви тя тържествено. — След една луна ще напиша писмо до Хонолулу, защото имам добри учители. — Наведе се и докосна Абнър и Джеруша, за да им покаже, че трябва да се качат в кануто при нея. — Този мъж е моят учител по религия, макуа Хейл — съобщи тя и в хавайски стил произнесе името му „Хейли“, както щеше да стане известен занапред. — А тази жена ще ме учи на думите, Хейли уахин. Сега ще построим къща за моите учители.

Носачите издигнаха кануто и нагласиха прътите върху раменете си. Начело на внушителната процесия от придворни с жезли, украсени с пера и барабани, следвани от над пет хиляди голи хавайци, семейство Хейл тръгна на първото си фантастично пътешествие през Лахайна. До кануто ситнеше Кеоки и превеждаше думите на майка си, която сочеше незнайните хубости на своя остров.

— Сега минаваме край кралската градина с таро — обясняваше Кеоки. — Този малък поток ни дава вода. Тази ливада е на много хубаво място и има големи дървета. Малама казва, че тук трябва да ви построим къща.

Носачите занесоха своята Алии Нуи до четирите ъгъла на бъдещото жилище, а тя пусна по един камък във всеки ъгъл. Слуги незабавно започнаха да издигат тръстикова къща, но преди да са напреднали с работата си, Малама с величествен жест посочи, че процесията трябва да се придвижи до нейния дворец.

— Това е главният път — протегна ръка тя. — Най-хубавите земи са край морето и там живеят алиите. Нататък към планините са земите на другите жители. В големия парк живее кралят, когато е тук.

— Какви са всичките тези малки тръстикови постройки… като колибки за кучета? — попита Абнър.

Малама се разсмя от сърце, когато й преведоха въпроса.

— Това са къщите на нашите хора!

— Виждат ми се много малки, за да може да се живее в тях — забеляза Абнър.

— Обикновените хора не живеят в тях… не както алиите живеят в големите си къщи — обясни Малама. — Държат в тях своята тапа… и спят вътре, когато вали.

— А къде живеят през останалото време? — интересуваше се Абнър.

Малама красноречиво разтвори големите си ръце, сякаш искаше да прегърне целия остров, и отговори:

— Живеят под дърветата, край реките, в долините.

Преди Абнър да осъзнае смисъла на чутото, кануто пристигна пред просторен и красив парк, заобиколен със стена от коралови скали, висока почти метър. Зад стената се показа обширна градина с цветя и плодни дървета, сред които бяха пръснати десетина тръстикови къщи и един голям павилион с изглед към морето. В тази постройка отнесоха Малама и семейство Хейл.

— Това е моят дворец — обяви грамадната жена, щом слезе от кануто. — Винаги ще бъдете добре дошли тук.

Тя поведе гостите към хладна, просторна стая със стени от преплетени тръстикови стебла, с красиви дървени колони и портал, през който се виждаше морето. Подът бе от ситни бели камъчета, покрити с панданови рогозки, върху които Малама се отпусна с въздишка на облекчение; подпря брадичката си с ръце и заяви твърдо:

— Сега ме учете да пиша!

Джеруша, която дори не си спомняше как тя се е учила да пише преди шестнадесет години, заекна:

— Съжалявам, Малама… но ще ни трябват писалки и хартия…

Възраженията й бяха прекъснати с глас, равен като излъскан бронз.

— Ще ме учиш да пиша — заповяда Малама с ужасяваща царственост.

— Да, Малама — потрепери Джеруша.

Огледа стаята и забеляза няколко дълги пръчки, с които прислужничките рисуваха сложни фигури върху тапа; до тях имаше малки кратунки с тъмна боя. Джеруша взе една от пръчките и парче тапа, върху което изписа с боя Малама. Едрата жена започна да разглежда написаното, а Джеруша й обясни:

— Това е твоето име.

След превода на Кеоки Малама се изправи и проучи думата от различни ъгли, като гордо си я нашепваше. Грубо грабна пръчката, натопи я в боята и започна да повтаря линиите на загадъчните знаци, напълно съзнавайки каква магия съдържат те. Със забележителна сръчност тя възпроизведе името си точно, като го изрече десет пъти на глас. После отново и отново изрисува думата. Но след малко внезапно спря и попита Кеоки:

— Ако изпратя тази дума в Бостън, хората там ще знаят ли, че това е моята дума, Малама?

— Можеш да я изпратиш където искаш по света и хората навсякъде ще знаят, че това е твоята дума — увери я синът й.

— Аз се уча да пиша! — възкликна щастливо грамадната жена. — Скоро ще изпращам писма из целия свят. Единствената разлика между белите хора, които управляват всички, и нас, хавайците, е, че белите хора могат да пишат. Сега и аз ще пиша и ще разбирам всичко.

Абнър, който не би могъл да приеме такава дълбока заблуда, веднага се намеси:

— Вече те предупредих, Малама, че една жена може да се научи да пише думи, но това е нищо. Малама, пак те предупреждавам! Ако не научиш Божиите заповеди, нищо не си научила!

Стените на тръстиковия дворец бяха плътни и не пропускаха много светлина до мястото, където бе застанала Малама с пръчката в ръка. Сред сенките тя се възправяше като гигантски символ на всички хавайци: мощни, решителни, смели. Веднъж, в дните на войната, водена от съпруга си Камехамеха, Малама бе удушила един мъж, много по-едър от нисичкия изпит човек, който стоеше пред нея, и тя би трябвало в този миг да го помете настрана, както слугите й пропъждаха мухите. Но упоритата настойчивост и силата, която гласът му излъчваше, я респектираха. Още по-важно бе друго — тя подозираше, че той има право. Самото писане изглеждаше твърде лесно. Навярно съществуваше някаква допълнителна, скрита магия, която придаваше власт на написаното. Тя вече се бе приготвила да слуша дребничкия накуцващ мъж, когато той насочи пръст към нея и изкрещя:

— Малама, не учи само чертите, с които се изписват думите. Научи значението им!

Държането му бе непоносимо и с широк замах на мощната си дясна ръка, по-дебела от неговото тяло, тя го събори на земята. Върна се до парчето тапа и продължи да чертае яростно своето име с тъмната боя.

— Мога да пиша името си! — радваше се Малама, но в същото време убедителните думи на Абнър продължаваха да я тревожат и тя решително захвърли пръчката; отиде до проснатия на пода мисионер, коленичи до него, дълго оглежда лицето му и накрая изрече тихо: — Мисля, че казваш истината, макуа Хейл. Почакай, макуа Хейл. Когато се науча да пиша, ще дойда при тебе. — Без да му обръща повече внимание, нареди с нежен глас на Джеруша: — Сега ме учи да пиша.

Урокът продължи три часа и Джеруша така се измори, че в един момент не издържа и поиска да приключат.

— Не! — заповяда Малама. — Нямам време за губене! Учи ме да пиша!

— Главата ми се замайва от горещината — промълви Джеруша.

— Духайте й с ветрило! — заповяда Малама, а когато младата жена й повтори, че трябва да спрат, тя се замоли: — Хейл уахин, докато ние губим време, мъже, които знаят да четат и пишат, крадат нашите острови. Не мога да чакам. Моля те!

— Малама — тихо каза Джеруша — аз чакам бебе.

След като Кеоки й предаде тези думи, великата Алии Нуи мигом се преобрази. Тя избута Абнър от голямата стая и нареди на слугите си да отнесат Джеруша в един ъгъл, където бяха наредени един върху друг повече от петдесет пласта тапа, за да образуват легло за дневна почивка. Като поставиха слабичката жена върху леглото, Малама бързо опипа корема й и прецени:

— Ще стане след много месеци.

Но тъй като Кеоки не бе в стаята, тя не можа да съобщи заключението си на бялата жена. Виждаше обаче, че Джеруша е изтощена, и изпита угризение, задето не е проявила по-голямо внимание. Извика да донесат вода и нареди да измият бялото лице на Джеруша, след това сама я вдигна на ръце — до огромното й тяло младата жена бе като дете. Малама люля в прегръдките си крехката мисионерка, докато заспи, после отново я положи върху постелята от тапа. Изправи се бързо, отиде на пръсти до мястото, където Абнър чакаше, и го попита шепнешком:

— Можеш ли и ти да ме учиш да пиша?

— Да — отговори Абнър.

— Учи ме! — заповяда тя и коленичи до дребния мисионер от Нова Англия, който започна педантично:

— За да се пише на моя език, са необходими двайсет и шест букви, но за твое щастие за вашия език са нужни само тринайсет.

— Кажи му да ме научи на двайсет и шестте букви! — нареди тя на Кеоки.

— Но за хавайския език ти трябват само тринайсет — обясни Абнър.

— Научи ме на двайсет и шестте! — повтори Малама меко. — Аз искам да пиша на твоите сънародници.

— А, В, С — започна Абнър и продължи с урока, докато и той падна от умора.

* * *

Когато дойде време „Тетис“ да отплава, почти цялото население на Лахайна се стече да изпрати кораба. Брегът потъмня от голите бронзови тела на хора, които следяха всяко движение на заминаващите мисионери. Най-сетне двадесетимата, които щяха да се отправят към други острови, се събраха на малкия каменен кей, за да изпеят химна на своята тъга и надежда „Благословен съюз навек“. Когато гласовете им се сляха и извисиха, наблюдаващите ги хавайци доловиха не само приятната мелодия, но и духа на новия Бог, за когото Абнър Хейл и роденият сред тях Кеоки Канакоа вече бяха започнали да им проповядват. А когато пеещите стигнаха до куплета за сълзите, очите им се навлажниха и скоро заедно с мисионерите заплакаха и всички изпращачи.

В едно отношение тъгата бе съвсем истинска. Като наблюдаваха как Джон Уипъл се готви да отплава, Абнър и Джеруша не можеха да прикрият тревогата си, защото той бе единственият лекар на островите, а в негово отсъствие, когато дойдеше краят на бременността й, Джеруша знаеше, че успешното раждане щеше да зависи само от това колко добре е усвоил младият й съпруг уроците от медицинския учебник. Уипъл почувства тази загриженост и обеща:

— Сестра Джеруша, ще направя всичко възможно да се върна на Мауи, за да ти помогна. Но не забравяй, че в другия край на острова ще живеят брат Ейбрахам и сестра Урания, и тъй като двете няма да раждате по едно и също време, може би ще успеете да се посетите взаимно с кану и да си помогнете една на друга.

— Но нали ще се опиташ да дойдеш? — молеше се Джеруша.

— Ще направя всичко възможно — закле се Уипъл.

Джеруша Хейл и Урания Хюлет тържествено си стиснаха ръцете.

— Когато дойде време, ще си помагаме една на друга.

Знаеха обаче, че ще ги делят километри път през планините и опасно море.

Плачът се засили, защото по сенчестия път откъм двореца и къщите на алиите се зададе кануто на Малама, което слугите й носеха върху си; тя, облечена в синьо и червено, плачеше повече от останалите. Като слезе от странната носилка, Малама се доближи до всекиго от заминаващите мисионери с думите:

— Ако по другите острови не намерите добър дом, върнете се в Лахайна, защото вие сте мои деца.

После, разплакана, целуна всички поред. Тържественото изпращане обаче бе помрачено донякъде от факта, че когато мисионерите поеха с лодки към „Тетис“, срещнаха повече от дузина голи момичета, които плуваха с носещи се по водата лъскави черни коси. А след като момичетата стигнаха до брега със своите дари — ръчни огледала, които тук бяха по-ценни, отколкото среброто в Амстердам — дълги панделки и по някой откраднат от тях чук, Малама ги посрещна също тъй сърдечно, както бе изпратила заминаващите християни.

Малко по-късно при източната страна, където високите вълни се разбиваха в кораловия риф и се понасяха шумно към брега като дъги с бели гребени, мисионерите видяха за първи път една от загадките на островите. Стройни мъже и жени, грациозни като богове и богини, стояха върху тесни дъски и умело местейки краката и тежестта на телата си, насочваха дъските към върховете на разбиващите се вълни и се понасяха с шеметна бързина по водата. А когато вълната стигаше усмирена до кораловия бряг, плувците заедно със своите дъски някак си се връщаха обратно във водата, сякаш всеки от тях бе част от хавайското море.

— Невероятно! — извика доктор Уипъл. — Скоростта създава равновесието — обясни той.

— Бял човек може ли да направи това!? — попита Аманда.

— Разбира се! — отвърна съпругът й, възбуден от усещането за скорост и умението на ловките атлети да я контролират.

— Ти можеш ли да го направиш? — попита пак Аманда.

— Мога и ще го направя, щом стигнем в Хонолулу — увери я Джон.

Един от по-възрастните мисионери се намръщи при тези думи, които възприе като ново доказателство за несериозното отношение на техния лекар към живота. Но той не успя да сподели с приятелите си това мнение, защото в този миг пред „Тетис“ се появи нова дъска, върху която стоеше не обикновена плувкиня, а нимфа, едно голо олицетворение на всички езически острови в седемте морета. Беше висока девойка с огряна от слънцето черна коса, която се развяваше зад нея от вятъра. Не беше дебела като сестрите си, а тънка и гъвкава. Изправена върху дъската гола, с красиви гърди и дълги стегнати бедра, тя сякаш бе изваяна от кафяв мрамор. Но беше и много пъргава, с грациозна ловкост движеше коленете си и въртеше рамене, затова нейната плъзгаща се по водата дъска отскачаше по-бързо от другите и стойката й излъчваше по-голяма сигурност и умение. За мисионерите тя представляваше ужасяващо видение, олицетворение на всичко, което бяха дошли да победят. Голотата й бе предизвикателство, красотата й — опасност, начинът й на живот будеше отвращение, а самото й съществуване бе злина.

— Коя е тя? — прошепна доктор Уипъл, изумен от ловкостта й.

— Казва се Ноелани — гордо обясни един хаваец, който бе пътувал с китоловни кораби и бе усвоил невероятно разваления английски език от пристанищата. — Уахин принадлежи на Малама. После-после тя ще стане Алии Нуи.

Докато той говореше, вълната се разля по брега; бързата нимфа и дъската й изчезнаха от погледа и се върнаха в морето. Но и след като се обърнаха настрани, мисионерите продължаваха да виждат нейната предизвикателна фигура, духа на езическия остров, който се носи по вълните, и в главата на Джон Уипъл се появи една богохулна мисъл. Изкушаваше се да я сподели, но се въздържа, защото бе уверен, че никой няма да го разбере; ала все пак трябваше да я изкаже и той прошепна на дребничката си жена:

— Очевидно има много хора, които могат да ходят по вълните.

Аманда Уипъл, която бе дълбоко религиозна, чу тези странни думи и напълно схвана техния смисъл. Отначало се побоя да погледне отдадения на науката си съпруг, защото понякога й бе трудно да следва мислите му. Но не й бе трудно да долови какво се крие зад това богохулно заключение и най-после се извърна към Джон Уипъл, като си мислеше: „Никой не може да разбере напълно друг човек“. Ала вместо да упрекне младия лекар за неправоверните му мисли, тя за първи път се вгледа в него аналитично. Хладно, безстрастно, внимателно се взираше в този странен свой братовчед, който стоеше до нея под горещото хавайско слънце, и когато спря да го изучава, почувства, че го обича още повече.

— Не ми харесват такива думи, Джон — предупреди го тя.

— Трябваше да ги кажа — отвърна той.

— Изказвай мислите си винаги, но само пред мене — прошепна Аманда.

„Много трудно ще бъде да се разберат тези острови“, разсъждаваше Джон. Докато той и жена му гледаха морето, отново забелязаха нимфата Ноелани — Небесната мъгла — насочваща дъската си към по-дълбокия океан, където се образуваха големите вълни. Коленичила на гладката дъска, тя се наведе така, че гърдите й почти се допряха до дъската. После със силни движения на дългите си ръце започна да гребе с длани като с гребла и дъската й полетя през вълните по-бързо, отколкото се движеше лодката с мисионерите. Тя мина недалеч от „Тетис“ и когато прелетя край мисионерите, се усмихна. После, като избра подходяща вълна, Ноелани бързо извъртя дъската и убеждавайки се, че е правилно насочена, се издигна на едно коляно. В мисионерската лодка Джон Уипъл прошепна на жена си:

— Сега тя ходи по водата.

И Ноелани наистина го направи.

Когато „Тетис“ отплава, Абнър и Джеруша с унило чувство за самота можаха да разгледат къщата, в която щяха да се трудят през следващите години. Ъглите й се поддържаха от здрави дървета, отсечени в планините, но стените и покривът бяха изплетени от тръстика. Подът бе застлан със ситни морски камъчета и панданови рогозки, които трябваше да метат с метли от папур, а прозорците бяха просто дупки, закрити с платно, донесено от Китай. Къщата им бе ниска и безформена колиба, която не бе разделена на стаи. Нямаше легло, нито столове или маса, нямаше долапи, но притежаваше две ценни приспособления: отзад, под криво клонесто дърво, имаше просторен ланай — покрита веранда, където щеше да протича животът на мисията, а отпред врата в холандски стил. Долната й половина можеше да се държи затворена, за да не влизат външни хора, а горната бе отворена, та да се виждат усмивките и да се чуват гласовете им.

В тази къща Абнър пренесе мебелите, които бе взел от Нова Англия: разклатено легло с въжена мрежа отдолу вместо дюшек, ръждясали сандъци, които щяха да им служат за долапи, малка кухненска маса с два стола и един люлеещ се стол. Дрехите, от които биха имали нужда в идващите години, щяха да получават само от благодетелни християни в Нова Англия — те щяха да изпращат употребявани дрехи до центъра на мисията в Хонолулу. Ако Джеруша искаше да замени износената си рокля с нова, някоя от мисионерките щеше да прерови останалите дрехи и да каже: „Тази рокля сигурно ще стане на Джеруша“. Но роклите никога не й бяха по мярка. Ако Абнър се нуждаеше от нов трион, за да измайстори някои дребни неща, с които да се улесни битът им, можеше само да се надява, че непознат далечен християнин ще му изпрати трион. Люлки за бебетата си Джеруша можеше да получи единствено чрез благотворителни дарения. Семейство Хейл нямаше никакви пари, никакъв доход, никаква издръжка извън общите запаси в Хонолулу. Дори да бяха смъртно болни, не можеха да си купят лекарства. Оставаше им вярата, че добри християни ще попълват малката им кутия за лекарства с каломел, разхлабителни билки и сода бикарбонат.

Понякога Джеруша си спомняше за своя хладен, чист дом в Уолпол, за дрешниците, пълни с рокли, колосвани от прислужници, за двата дома, които й бе обещавал капитан Рейфър Хоксуърт — един в Ню Бедфорд и втори на борда на неговия кораб. Естествено бе в такива мигове да изпада в отчаяние от тръстиковата колиба, в която се трудеше, но никога не допускаше съпругът й да открие какво чувства, а и писмата до близките й в Уолпол бяха неизменно жизнерадостни. В най-горещите дни, изпълнени с най-изнурителна работа, Джеруша очакваше да се свечери и тогава пишеше на майка си, на Чарити или на Мърси, като им разказваше за своите интересни приключения. Но на тях, макар да бяха от собственото й семейство, пишеше само за незначителни неща. Най-често тя изливаше пороя от по-дълбоки мисли, който бушуваше в нея, на сестрата на Абнър, Естър, въпреки че никога не бе я виждала. В едно от първите си писма й писа:

Любима сестро в Бога, мила Естър, тези дни ми е доста тъжно, защото понякога горещината е непоносима в Лахайна — това име, както разбрах, означава „безмилостно слънце“, а едва ли би могло да се намери по-подходящо название за този град. Последните седмици навярно бяха особено трудни, защото Малама постоянно настояваше да я уча, и макар че тя не може да се съсредоточава в урока за по-дълго от един час, щом загуби интерес, вика слугините си да я масажират, а докато трае масажът, ме кара да й разказвам приказки. Разказвах й за Дева Мария, за Естир и Рут, а когато за първи път й разказах как Рут напуснала дома си и отишла да живее в чужда земя, от очите ми покапаха сълзи. Малама забеляза това и ме разбра, затова нареди на масажистките да излязат и дойде при мене, потърка носа си в моя и каза: „Оценявам, че си дошла да живееш при нас в чужда земя“. И сега винаги когато иска да слуша приказка, настоява като дете да й разкажа отново за Рут, а щом стигна до чуждата земя, и двете плачем. Никога не ми е благодарила за нещо, което съм направила за нея, защото ме смята за една от прислужниците си, но аз я обикнах, а досега не съм виждала друга жена да възприема тъй бързо.

По някаква странна причина през последните дни изпитвам нужда да разговарям с теб, тъй като от всички хора в Америка, за които си спомням, чувствам, че твоят дух е най-близо до моя. Искам да ти кажа две неща, моя любима сестро в Бога. Преди всичко всеки ден ти благодаря, че ми написа онова писмо за брат си Абнър. С всеки изминал ден го виждам като все по-силен човек и по-предан служител на Бога. Той е внимателен, търпелив, смел и много мъдър. Да споделям тежестите, които той носи в тази чужда земя, решен да я възкреси, е за мене радост, каквато дори не бих могла да очаквам, докато бях в Америка. Всеки нов ден е ново предизвикателство. Всяка нощ е благословение за добрата работа — завършена или започната. В писмата си никога не съм ти говорила за любов, но мисля, че вече знам какво значи любов, и моето най-искрено желание е някой ден и ти да си намериш един добър християнин, достоен като твоя мил брат. Той вече по-малко куца, но масажирам мускулите му всяка вечер. По-точно, масажирах го доскоро, ала напоследък една много дебела хавайка, известна със своята опитност в ломиломи — лечебния масаж на островите — настоява тя да му прави масаж. И сега я чувам, грамадната жена с майчински обноски, която казва: „Идва прави ломиломи на малък мъж“. Много пъти съм й повтаряла, че трябва да говори за моя другар и водач в живота като за „макуа“, което значи отец, но тя отказва.

Другото, което искам да споделя с теб, е нарастващото ми чувство, че работя пряко по волята на Бога. Беше време, когато не бях сигурна дали съм призвана за мисионерска работа, ала като минават седмиците и виждам промените, които сме успели да извършим на тези острови, все повече се убеждавам, че съм намерила за себе си единствената дейност на земята, която може да ме задоволи. Всяко разсъмване ме радва, защото знам, че ми предстои работа. В пет часа сутринта, като погледна в нашия двор, виждам, че той е вече пълен с търпеливи, красиви кафяви лица. Готови са да стоят там цял ден с надежда, че ще ги уча да шият и ще им разказвам за Библията. Малама ми обещава, че след като я науча да чете и шие, ще мога да уча на четмо и писмо и нейните хора, но не е съгласна някой да усвои преди нея как става това. На едно обаче се съгласи. Разрешава на своите деца и на децата на други алии — знатните хавайци — да присъстват на следобедните й уроци и да слушат. Открих, че нейната красива дъщеря Ноелани схваща почти тъй бързо, както и самата Малама. Милият ми съпруг възлага големи надежди на Ноелани и смята, че тя ще е втората, която ще приеме християнството на този остров. Малама, разбира се, ще е първата. Скъпа Естър, можеш ли да си представиш огромното учудване, което се изписва по лицето на един езичник, когато се разсеят облаците на езическите злини и на неграмотността, за да може чистата светлина на Господа Бога да просветли неговите търсещи очи? Искам да ми повярваш, скъпа ми сестро, че намирам в работата си върховна радост, и макар това, което ще ти кажа сега, да прозвучи като светотатство, не мога да го доверя на другиго, освен на тебе, моята мила сестра. А то е, че когато чета Новия завет през тези вълнуващи и плодотворни дни, имам чувството, че не чета за Филимон и за коринтяните, а за Джеруша и за хавайците. Чувствам се редом с онези, които са се трудили за нашия Спасител, а не мога да споделя дори с обичния си съпруг голямата радост, която открих в нашата тръстикова колиба, заобиколена всеки ден от тъмноликите хора.

Твоя сестра в Бога,

Джеруша

 

 

Докато Джеруша учеше Малама, Абнър бе свободен да обикаля околността и един ден забеляза, че всички мъже и много от по-силните жени отсъстват от Лахайна, а защо — не можеше да разбере. Знатните хора, алиите, бяха тук, край големите тръстикови къщи на юг от кралската градина с таро, движеха се под дърветата или отиваха към брега, за да вземат своите дъски за сърфинг и да се понесат по вълните. Хубаво беше да си от алиите, чиято единствена работа бе да изяждат огромни кратуни храна, за да дебелеят, и да играят игри, за да са готови, ако започне война. Година след година алиите ставаха все по-едри и по-ловки в игрите в очакване на войни, каквито вече нямаше.

Но един от алиите отсъстваше — от няколко дни Келоло не бе посещавал мисионерите. Беше им изпратил храна и три дъски, от които Абнър бе направил рафтове за грубо скованите долапи, ала самият Келоло не бе се появявал, а това безпокоеше Абнър, тъй като само Келоло можеше да каже къде ще се построи черквата. Когато търпението му се бе почти изчерпало, той откри, че хаваецът е в края на града и копае дълбока и широка яма. Кеоки го нямаше, за да преведе на Абнър какво копае, а Келоло не можеше да каже друго, освен да повтаря „Тетис“, докато измерваше дълбочината на ямата с разперени ръце.

След малко озадаченият Абнър видя, че край брега се движи процесия от около две хиляди мъже и жени, от чието тътрене се вдигаше прах до небето. Надзираваха ги кралски помощници, а всички участници в процесията бяха натоварени с тежки трупи, нарязани на парчета от по два метра и прикрепени към гърбовете на носачите с въжета от лиани. Жълтеникавото дърво очевидно бе скъпоценно, защото, ако паднеше и най-малко парче, зорките надзиратели удряха невнимателния носач и заповядваха на жените, които вървяха отзад, да вдигнат изпуснатото. Носеха сандалово дърво, което нямаше равно на себе си по аромат, бе най-ценната стока за азиатските пазари, основа на хавайската търговия, цел на всички американци. То бе съкровището и проклятието на Хаваите.

Сандаловото дърво растеше дълбоко в горите, бе не по-високо от девет метра и имаше бледозелени листа. Преди години, когато стойността му не била известна, сандалови дървета растели и в низините, но всички леснодостъпни вече бяха изчезнали, изсекли ги алиите, за които те били капу. Келоло, за да събере два пъти колкото беше вместимостта на „Тетис“ и да изплати на капитан Джандърс кораба, бе изпратил слугите си високо в планините и по най-отдалечените краища на острова. Сега, когато тежко натоварените мъже се влачеха към ямата, Абнър разбра какво се върши. През първия ден след пристигането им, докато той бе учил Малама да пише, капитан Джандърс бе очертал яма, която да отговаря точно на големината на трюма, а когато я напълнеха два пъти със сандалово дърво, корабът щеше да принадлежи на Келоло.

Ценните трупи започнаха да се сипят в дълбоката яма, а няколко от хората на Келоло скочиха вътре и ги занареждаха едни до други, защото Джандърс им бе повторил много пъти: „Да няма празни места между дърветата! Да няма празни места!“. Абнър разбра, че всички слуги са били в планините няколко дни, затова се обезпокои, когато Келоло им нареди начаса да тръгнат отново към горите. Повика Кеоки и го предупреди:

— Баща ти не бива да изпраща хората си обратно веднага. Какво ще стане с лехите, засадени с таро? Кой ще лови риба?

— Хората са негови — обясни му Кеоки.

— Негови са — съгласи са Абнър. — Но ще бъде от полза за самия Келоло, ако им позволи да си починат.

— Когато един алии помирише сандалово дърво, загубва ума си и престава да мисли — отвърна Кеоки.

— Трябва да се видя с баща ти — настоя Абнър.

— Той няма да иска — опита се да го разубеди Кеоки. — Сега се интересува само от сандаловото дърво.

Въпреки това Абнър облече черния си редингот, сложи си високата шапка и най-хубавата вратовръзка — неизменната му униформа, когато предаваше думите Господни. В най-голямата горещина той се отправи на юг покрай кралския имот, мина край сенчестите дървета ку и големите тръстикови къщи на Малама и нейния съпруг брат. Чу как жена му Джеруша учи огромната Малама да пише букви, както ги пишат американците, но не обърна внимание, защото желаеше да види единствено Келоло. Намери го да играе сред пенестите вълни.

Вождът, като съгледа официалната униформа на Абнър и понеже не му се искаше да слуша лекции по това време, отказа да излезе от водата. Абнър трябваше внимателно да си избира път по песъчливия бряг и да крещи сред шума на вълните, които се плискаха пред него.

— Келоло! — извика той подобно на старозаветен пророк. — Ти наруши всичките си обещания към мене.

Имитирайки гласа на своя наставник, Кеоки повтори думите му.

— Кажи му да си отива! — изръмжа Келоло, като обливаше едрото си лице с вода и скачаше сред вълните с голямо удоволствие.

— Келоло! Не си определил земя за черквата.

— А-а, ще ти дам земя за черквата… в близките дни — изкрещя в отговор отдаденият на удоволствие благородник.

— Още днес! — настоя Абнър.

— Щом свърша със сандаловото дърво — обеща Келоло.

— Келоло, не е разумно да пращаш хората си пак в гората веднага.

Едрият мъж почеса гърба си с парче корал и избоботи:

— Сандаловото дърво се събира, когато можеш да го намериш!

— Грешно е да изискваш толкова много от твоите хора!

— Те са мои хора — упорстваше вождът. — Ще ходят, където ги пращам…

— Грешно е, Келоло, да се пренася сандалово дърво, когато няма кой да се погрижи за лехите с таро и за вировете с риба.

— Тарото ще си расте и само — намусено отвърна Келоло и се гмурна дълбоко, за да се избави от дразнещия го глас.

— Къде ще изплуваш? — попита Абнър.

— Ей там — посочи Кеоки и мисионерът затича по пясъка, като придържаше високата си шапка.

Когато вождът изплува над водата, Абнър стоеше пред него и го гледаше.

— Келоло, Бог казва, че трябва да уважаваме всички, които се трудят.

— Те са мои хора — повтори благородникът.

— И онази грамада — продължи Абнър — още не си я премахнал.

— Не пипай грамадата — предупреди го Келоло, но мисионерът бе възмутен от подобно държане, закуцука по пясъка към омразната му грамада на старите богове и се наведе, за да изхвърли камъните.

— Не! — провикна се Кеоки, ала Абнър не искаше да слуша и почна да запраща старите камъни в морето. Един цопна близо до Келоло, който нададе див вик, изскочи от водата и хукна по брега. Хвана куция дребен мисионер за черния редингот и го отхвърли настрана.

Изненадан от внезапното нападение, Абнър неуверено се изправи на крака и огледа голия гигант, който пазеше каменната грамада. Вдигна шапката, сложи я здраво на главата си и решително тръгна към купчината камъни.

— Келоло — каза той сериозно — това е място на злото. Ти не ми позволяваш да построя черква, но се държиш за вашите стари зли богове. Това е грешно. — И като насочи десния си показалец право към вожда, извика: — Това е хюуа!

Голият мъж, герой в битките, изпита желание да вдигне досадния дребен мъж и да го смаже, ала твърдото държане на Абнър го възпря. Двамата стояха под дървото ку и се гледаха в очите, докато накрая Келоло заговори примирително:

— Макуа Хейл, обещах ти земя за черква, но трябва да почакам, докато получа разрешение от краля, който е в Хонолулу.

— Ще разрушим ли това място на злото? — попита Абнър тихо.

— Не, макуа Хейл — решително отговори Келоло. — Това е моята черква, издигната по стария начин. Ще ти помогна да построиш твоята черква по нов начин.

— Когато стоя до тези камъни — тихо продължи Абнър — чувам гласовете на всички хора, принесени в жертва тук, Келоло. Това е лош спомен.

— Тук никога не е имало такъв храм, макуа Хейл — убедено възрази Келоло. — Това бе храм на любовта и закрилата. Не мога да се откажа от него.

Абнър бе достатъчно разумен, за да се подчини на такова решение, ала го направи по начин, който Келоло никога нямаше да забрави. Като взе един от камъните почтително, дребният мисионер го огледа и каза:

— Щом смяташ, че това е камък от храм на милосърдието, разбирам защо искаш да го запазиш. Но аз ще построя черква, която наистина ще бъде храм на милосърдието, и ти сам ще разбереш разликата. В твоя храм, Келоло, са имали право да идват само властните алии. В моя храм слабите и бедните ще намират милосърдие. А когато видиш милосърдието, което се излъчва от моя храм, повярвай ми, Келоло, ти сам ще изхвърлиш всичките камъни от тази грамада далече в морето.

Абнър тръгна към брега с цялата тържественост, която накуцването му позволяваше, и като стигна до водата, замахна с ръка назад и запрати камъка далече сред вълните. После, придърпвайки шапката си, се върна при Келоло и заяви:

— Ние ще построим моята черква.

Високият вожд удържа обещанието си. Загърнат в своята тапа, той се отправи под палещото слънце към един участък земя на север от двора на мисията и обяви:

— Тук можеш да построиш твоята черква.

— Тази земя не е достатъчна — възрази Абнър.

— Достатъчна е за един Бог.

— За вашите храмове е отделена повече земя.

— Но в тях има повече богове — обясни Келоло.

— Моят Бог е по-голям от всичките богове на Хаваите.

— Колко земя изисква той?

— Той иска ей толкова голяма черква — посочи Абнър пред изумения Келоло.

Но когато накрая отбелязаха границите, хаваецът се съгласи.

— Добре. Ще извикам нашите кахуни да определят как трябва да се построи черквата.

Абнър не схвана превода на Кеоки и попита:

— Какво иска да направи?

— Да извика кахуни — обясни Кеоки.

— За какво? — учуди се Абнър.

— Те решават къде трябва да бъде вратата и къде да седят хората — продължи обяснението си Кеоки.

Келоло, почувствал негодуванието на Абнър, побърза да се намеси:

— Не бива да строиш черква без разрешение от кахуните.

Абнър стоеше като замаян. Откакто бе пристигнал на Мауи, често се бе натъквал на объркващи противоречия. Малама и Келоло искрено желаеха християнството на своя остров. И двамата бяха давали красноречиви доказателства, че го приемат до голяма степен, но същевременно многократно бяха изтъквали, че не го възприемат като нова религия, като истина, която ще унижи старите обичаи и ще донесе спасение, а само като по-добра религия от тяхната. Веднъж Келоло бе разсъждавал на глас така: „Ако Исус Христос ви дава големи кораби с много платна, а Кейн ни дава само лодки кану, Исус Христос трябва да е много по-добър. Нека дойде при нас“. А Малама, на която винаги най-силно впечатление правеха писаните думи, бе поправила съпруга си: „Исус Христос не носи кораби. Той носи манна, която е скрита в черната кутия. — И бе посочила Библията. — Когато се научим да четем думите от кутията, ще знаем тайната на манната и ще бъдем по-силни“.

„Исус не носи нито кораби, нито книги — бе им обяснил търпеливо Абнър. — Той носи светлина, която сгрява душата.“

„Ще вземем и светлината“ — бе се съгласил Келоло, защото му бяха омръзнали димящите факли от свещниково дърво и бе видял, че лампите на белия човек с китова мас са много по-добри.

„Не говоря за такава светлина“ — бе започнал да обяснява Абнър, но понякога хавайците го отчайваха. Сега обаче той бе непреклонен:

— Никакъв кахуна, никакъв зъл езически жрец няма да казва как да построим Божията църква.

— Но жреците кахуни… — опита се да го убеди Келоло отново.

— Не! — изкрещя Абнър. — Вратата ще бъде тук. Там ще бъде камбанарията. — И той сложи големи камъни на определените от него места.

Когато приключи, Келоло започна да преценява бъдещата постройка. Погледна към хълмовете и зад тях, към планините. Огледа пътя на малкия поток и разстоянието до морето, но особено внимателно преценяваше възвишенията и падините на земята, сякаш тя се състоеше от човешки ръце, очакващи да получат постройката, която скоро щеше да лежи върху дланите им. Най-после поклати тъжно глава и каза:

— Кахуните няма да я харесат.

— Никакви кахуни няма да влизат в нея — студено заяви Абнър.

— Няма да пускаш вътре кахуните? — зяпна от изненада Келоло.

— То се знае. Това ще е черква за онези, които почитат Йехова и спазват неговите заповеди.

— Но кахуните искат да идват тук — възрази Келоло. — Те искат да разберат с каква сила твоят бог помага на хората да строят кораби и да правят лампи, които са по-хубави от нашите. В твоята черква няма да има по-добри хора от кахуните!

Абнър отново усети, че се замайва — дивата ирационалност на хавайците го слисваше и той обясни полека:

— Дошъл съм тук с Библията, за да премахна кахуните, техните богове и техните обичаи.

— Ама кахуните обичат Исус Христос — извика Келоло. — Той е толкова силен. Аз обичам Исус Христос!

— Но ти не си кахуна — пресече го Абнър.

Келоло бавно се изправи в целия си застрашителен ръст.

— Макуа Хейл, аз съм кахуна нуи. Моят баща беше кахуна нуи, и неговият баща — чак до Бора Бора.

Тази новина потресе Абнър, ала той почувства, че моментът е критичен и че не бива да се отрича от становището си.

— Не ме интересува дали твоят прапрадядо Бора Бора е бил кахуна…

— Бора Бора е остров — гордо заяви Келоло.

— Никога не съм го чувал.

Сега потресеният бе Келоло.

— В Бостън не си ли учил за… — Замълча, помисли един миг и сложи десния си крак върху камъка, който показваше къде ще бъде вратата на черквата на Абнър. — Макуа Хейл, сега е време, в което боговете се сменят. Такива времена са винаги трудни. Когато споря като кахуна, аз не браня старите хавайски богове. Те вече са победени от твоя бог. Всички знаем това. Но аз ти говоря като кахуна, който познава тази земя. Често съм разговарял с духовете на Лахайна и разбирам нашите хълмове. Макуа Хейл, имай ми вяра, когато ти казвам, че тази врата не е на добро място за тази земя.

— Вратата ще бъде тук — решително отсече Абнър.

Келоло тъжно погледна упорития човек, който разбираше толкова малко от черкви, но не продължи спора.

— Сега ще отведа моите хора при сандаловите дървета. След като отидем и се върнем три пъти, ще ги изпратя да построят твоята черква.

— Три пъти! Келоло, дотогава от насажденията ви в градините няма да остане нищо.

— Тези хора са мои — твърдо повтори високият вожд и още същата вечер отведе две хиляди души в планините.

* * *

На тринадесетия ден от пристигането на мисионерите в Лахайна Малама, Алии Нуи, накара прислужничките си да я облекат в новата рокля от китайска коприна, ушита от Джеруша Хейл. За първи път си сложи и обуща — тежки моряшки обуща с незавързани връзки — и покри разкошната си черна коса с широкопола сламена шапка от Цейлон. После заповяда на слугите много внимателно да разстелят нова тапа, а когато и това бе направено, легна по корем на пода, нареди да започнат да й веят с ветрило и постави пред себе си лист бяла хартия, мастилница и китайско паче перо.

— Сега ще пиша! — обяви тя и със спокойна, твърда ръка съчини следното писмо на хавайски до племенника си в Хонолулу:

„Крал Лихолихо. Моят съпруг Келоло работи много. Той ще купи кораб. Алоха. Малама.“

Като свърши с тази изтощителна работа, огромната жена въздъхна дълбоко и побутна писмото към Джеруша и Абнър. В този миг влязоха масажистките да й правят ломиломи. Малама се усмихна гордо от пода, когато Джеруша каза:

— Никога не съм виждала човек, който да се учи тъй бързо като Малама.

Кеоки преведе тези думи, а майка му спря да се усмихва, изблъска масажистките и заяви:

— Скоро ще напиша писмо до краля на Америка… на вашия език… и ще го напиша с всичките двайсет и шест букви.

— И ще го направи! — гордо потвърди Джеруша.

— Ти, дъщеричке — обърна се Малама към нея — ме учеше добре. Сега трябва да си идеш вкъщи и да си починеш. Занапред ще ме учи макуа Хейл. — Като отпрати Джеруша, тя легна пак по корем, опря брадичка на ръцете си, изгледа Абнър втренчено и заповяда: — Разкажи ми за твоя бог.

Абнър отдавна очакваше този свещен миг и се бе подготвил да й обясни търпеливо, стъпка по стъпка, своята религия. Когато почна да говори с помощта на Кеоки, почувства, че грамадната жена на пода няма търпение да научи всичко, което той знае, затова говореше много предпазливо, подбираше всяка дума, често се съветваше с Кеоки какъв е преводът на хавайски, защото знаеше, че ако привлече Малама на страната на Бога, незабавно ще спечели и целия остров Мауи.

— Бог е дух — поде той внимателно.

— Аз мога ли да го видя?

— Не, Малама.

Тя помисли малко и каза:

— Е, никога не съм видяла и бог Кейн. — После добави подозрително: — Но Келоло често е виждал своята Пеле, богинята на вулканите.

Абнър се бе зарекъл да не позволява на Малама да го отклонява. Не бе дошъл тук, за да оборва глупавите суеверия на Келоло. Бе дошъл да разкрие истинската вяра, а от опит знаеше, че ако се захванат с боговете на Келоло, може да затъне в неуместни спорове.

— Бог е дух, Малама — повтори той — но Бог е създал всичко.

— Той ли е създал небето?

Абнър не бе се сблъсквал с този проблем, ала отговори без колебание:

— Да.

— Къде е небето?

Абнър щеше да каже, че това е в ума на Бога, но избра по-прост отговор и каза:

— Там горе.

— Сигурен ли си в сърцето си, макуа Хейл, че твоят бог е по-мощен от Кейн?

— Не мога да ги сравнявам, Малама. И не мога да ти обясня Бога, ако настояваш да ги сравняваме. И не го наричай мой Бог. Той е върховен.

Това прозвуча убедително за Малама, защото се бе уверила в по-висшата сила на белия човек и инстинктивно разбираше, че и неговият бог трябва да е по-висш. Затова се зарадва, че Абнър го потвърди. Върху този принцип тя бе готова да приеме учението му напълно.

— Бог е всесилен — прошепна Малама. — Защо тогава изпрати шарката на моряците да зарази нашите момичета? Защо кара толкова много хавайци да умират напоследък?

— Бог разрешава греха, защото, макар той да е всемогъщ, грехът е изпитание за хората и ги доказва в очите на Бога. — Абнър замълча, а Малама направи знак на един от многобройните си слуги да пази и мисионера от мухите. Той веднага усети меки пера да се докосват до врата и челото му. Макар да й бе признателен за вниманието, Абнър съзна, че Малама бе дала това нареждане нарочно, за да го прекъсне, та тя да може да размисли. Затова побърза да добави, като гледаше право в главатарката: — Ако продължаваш да живееш в грях, не би могъл да познаеш Бога. — Направи драматична пауза, доближи лицето си до нейното и произнесе следващите думи с особена сила, за да подготви почвата за великото решение, което по-късно щеше да стане неизбежно: — Малама, за да докажеш, че си познала Бог, трябва да се откажеш от греха.

— Възможно ли е самата Алии Нуи да е греховна? — попита Малама, защото според нейната религия делата на алиите бяха дела на боговете.

Но сега й предстоеше да разбере, че в новата религия на Абнър Хейл отговорът на този въпрос е съвсем различен. Като насочи показалец към легналата на пода жена, той заяви твърдо:

— Всички хора на земята са грешни. Ние живеем в грях. Цялото ни същество е просмукано от поквара. — Замълча, после коленичи, за да бъде по-близо до Алии Нуи, и добави: — И тъй като кралете имат по-голяма власт, техният грях е още по-голям. Алии Нуи е най-властната жена на Мауи. Затова нейният грях е по-голям, Малама — извика мисионерът с печалния и отчаян глас на Калвин. — Всички ние сме затънали в грях.

В една от близките колиби проплака дете и Малама попита:

— И това бебе ли е потънало в грях?

— От мига, в който това дете се е родило… Не, Малама, от мига на зачеването му то е било потопено в грях. Било е удавено в смъртна поквара, ужасна, вечна, непреодолима. Това дете е напълно покварено.

Малама помисли върху тези думи и предпазливо попита:

— Но ако твоят бог е всесилен… — Спря, защото бе готова да приеме предишния отговор на Абнър, и продължи мисълта си на глас: — Бог е създал греха, за да ни изпита.

Абнър се усмихна за първи път.

— Да. Ти правилно си разбрала.

— Но какво ще стане, макуа Хейл, ако това бебе не бъде спасено от греха?

— Ще бъде хвърлено във вечен огън.

— Какво ще стане с мене, макуа Хейл, ако не бъда спасена от греха?

— Ще бъдеш хвърлена във вечния огън.

В тръстиковата къща настъпи мълчание. Малама промени позата си върху постелката от тапа. Извърна се на дясната си страна, подпря челюст с дясната ръка и направи знак на Абнър да седне на пода до нея.

— Какъв е този огън? — попита тя тихо.

— Пламъците му се вият около краката ти. Изгарят очите ти. Изпълват ноздрите ти. Огънят гори непрестанно, но ти постоянно се възраждаш, за да можеш отново да гориш. Болките са ужасни, невъобразими. Те…

Малама го прекъсна с отпаднал глас:

— Веднъж отидох с Камехамеха до ръба на потока от горяща лава, където той принесе в жертва косата си, за да умилостиви Пеле. Вечният огън по-страшен ли е?

— Малама, той е много по-страшен.

— А всичките добри хавайци, които са умрели, преди ти да дойдеш тук, макуа Хейл? Те във вечния огън ли живеят?

— Те са умрели в грях, Малама. И сега живеят в този огън.

Грамадната жена остана със зяпнала уста и отпусна глава на постелката от тапа. Мина известно време, преди да попита:

— Моят добър чичо, Киауи-Маухили, той в огъня ли е?

— Да, Малама, там е.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

— А моят съпруг Камехамеха?

— Той е в огъня завинаги.

— И това бебе, ако умре тази нощ?

— Ще живее завинаги в огъня.

— А моят съпруг Келоло, който се кълне, че никога няма да приеме твоята религия?

— Завинаги ще живее в огъня.

— И никога вече няма да го видя?

— Никога.

Безпощадността на тази доктрина потресе Малама и тя за първи път осъзна напълно ужасната мощ на новия бог, защо последователите му побеждаваха във войните и защо са могли да открият оръдията, които помитаха цели племенни села. Малама зарида и захълца: „Оуе! Оуе!“ като си мислеше за своя добър чичо и за великия крал, които сега страдаха сред вечния огън. Слугите донесоха мокри кърпи, за да я успокоят, но тя ги отблъсна, продължи да плаче и да удря огромната си гръд. Накрая попита:

— Ние, които сме още живи, можем ли да бъде спасени?

Този въпрос някога бе тревожил Абнър силно — могат ли всички да бъдат спасени? Сега бе изумен, че го чува така ясно изразен от устата на една езичница, защото той бе крайъгълният камък на неговата религия.

— Не, Малама — отвърна мисионерът. — Мнозина са предопределени от Бога да горят във вечния огън на ада.

— Искаш да кажеш, че са осъдени още преди да се родят?

— Да.

— И за тях няма никаква надежда?

— Те са обречени да живеят със злото и когато умрат, да горят в огъня на ада.

— Оо! Оо! — плачеше Малама. — Искаш да кажеш, че това малко детенце…

— Може би.

— И дори аз, Алии Нуи?

— Може би.

Тази ужасна идея порази Малама с особена сила. Лотария на живот и на смърт… Един бог се прицелва с малки камъчета в дупка сред скалите… но понякога не я улучва. Ала ако богът е желаел, могъл е да улучи. Той е всесилен с камъчетата.

Абнър отново подхвана:

— Трябва да призная, Малама, че всички, които затъват в злото, го правят по свещената воля на Бога и че някои хора от рождението си са обречени да горят във вечния огън, та чрез тяхното унищожение да се слави името Господне в небесата. Признавам, че това предопределение е ужасно, но никой не може да отрече, че Бог е предвидил всичко за всички човеци, преди да ги създаде. Ние живеем по негова божествена воля.

— Аз как мога да се спася? — попита Малама сломена.

Сега лицето на Абнър засия, неговото духовно просветление се предаде и на плачещата жена. Тя започна да усеща, че в тръстиковата къща нахлува утеха, която щеше да остане завинаги.

— Когато Бог е обрекъл всички хора — заговори Абнър уверено — Неговото велико милосърдие го е подтикнало да ни изпрати своя единствен син, Исус Христос, и само той е в състояние да ни спаси, Малама. Исус Христос може да влезе в тази къща, да те хване за ръката и да те отведе при хладни води. Исус Христос може да ни спаси.

— Исус ще спаси ли и мене? — с надежда попита Малама.

— Ще те спаси! — извика радостно Абнър и стисна огромните й длани в своите. — Малама, Исус Христос ще влезе в тази стая и ще те спаси.

— Какво да направя, за да бъда спасена?

— Изискват се две неща, Малама. Първото е лесно. Второто е трудно.

— Кое е лесното?

— Трябва да паднеш на колене пред Бога и да признаеш, че си напълно покварена, че живееш в грях и че за тебе няма надежда.

— Всичко това ли трябва да призная?

— Ако не го сториш, никога няма да бъдеш спасена. — Дребничкият мисионер отново се превърна в строг учител, пусна ръцете на Малама, отдръпна се и я посочи с пръст. — И не само трябва да изречеш тези думи. Трябва да повярваш в тях. Ти си покварена, Малама. Ти си грешна, грешна, грешна.

— А какво е второто изискване?

— Трябва да се потрудиш, за да намериш Божията благодат.

— Не знам какво е благодат, макуа Хейл.

— След като честно си признаеш, че си покварена, и се молиш за Божията светлина, някой ден тя ще те огрее.

— Ще я позная ли?

— Ще я познаеш.

— И когато намеря тази… Каква беше думата, Кеоки?

Синът й още веднъж обясни, а тя го попита:

— Ти намерил ли си тази благодат?

— Да, мамо.

— Къде?

— На плочника пред Йейлския колеж.

— Тя като светлина ли беше, както казва макуа Хейл?

— Беше… сякаш небесата се разтвориха — увери я Кеоки.

— Аз ще намеря ли благодат?

— Никой не може да ти каже със сигурност, мамо, но аз смятам, че ще я намериш, защото си добра жена.

Малама помисли върху това, после се обърна към Абнър:

— Какви неща съм правила, които са греховни?

За миг Абнър реши, че сега е моментът да изобличи греховните дела на Алии Нуи, ала разумът му надви и той се задоволи да каже:

— Малама, ти се научи да пишеш само за трийсет дни. Това беше чудо. Затова си мисля, че можеш да постигнеш и по-голямо чудо, което те очаква.

Малама обичаше похвалите, с които бе обсипвана от първите си дни като Алии Нуи, и попита с изопнато лице:

— Какво трябва да направя?

— Искаш ли да се разходиш с мене?

— Къде?

— По твоята земя… земята, която ти управляваш.

Малама, въодушевена от успеха си в учението, се съгласи и пожела да приготвят кануто й. Но тъй като всички яки мъже бяха в планините за сандалово дърво, нямаше кой да го носи и Абнър зададе първия си тревожен въпрос:

— Защо позволяваш твоите работници да се трудят като роби в планините?

— Те търсят сандалово дърво — обясни Малама.

— За какво?

— За кораба на Келоло.

— За един кораб заслужава ли си да се унищожи такъв красив остров?

— Какво искаш да кажеш, макуа Хейл?

— Искам да направиш една обиколка с мене, Малама, и да видиш каква страшна цена плаща Лахайна за сандаловото дърво, което Келоло търси в планините.

И така, Малама извика своите придворни и се образува една процесия, която след време щеше да промени историята на Хаваите. Ниският мисионер куцукаше отпред, придружен от снажния Кеоки. Зад тях вървеше грамадната Малама, облечена в синьо-червената си рокля. От дясната й страна се движеше личната й прислужничка Калани-капуаи-кала-нинуи, която бе висока само метър и половина, но тежеше около сто килограма; от лявата й страна пухтеше Маноно-кауа-капу-кулани, на ръст метър и шестдесет и пет и с тегло над сто и двадесет килограма. Една до друга трите знатни жени изпълваха цялата ширина на пътя. Абнър започна своята проповед в движение.

— Да се сдобиеш с кораб сега, Малама, е просто суета. Погледни стените на рибния вир. Те се рушат.

— Какво от това? — попита Малама.

— Ако рибата избяга, хората ще гладуват.

— Когато мъжете се върнат… със сандалово дърво…

— Рибата вече няма да е тук — тъжно отвърна Абнър. — Малама, ние с тебе ще поправим рибния вир.

Той навлезе в калта и призова Малама да го последва. Тя бързо разбра каква е мисълта му и нареди и на придворните си да помагат. Трите огромни жени нагазиха в рибния вир, вдигнаха полите на новите си рокли и ги мушнаха между краката си подобно на гигантски пелени. Като се смееха и си подхвърляха неприлични закачки, които Абнър не разбираше — помежду си те го наричаха „малката бяла хлебарка“ — знатните жени запушиха дупките в стените на вира. Тогава Абнър предаде първия си урок:

— Една мъдра Алии Нуи заповядва рибните вирове да се наглеждат и поддържат.

Малко по-нататък той посочи изгоряла до основи тръстикова къща.

— Четирима души умряха там, Малама. Една мъдра Алии Нуи ще забрани употребата на тютюн.

— Но хората обичат да пушат — възрази Малама.

— И затова ги оставяш да изгорят живи. Откакто съм дошъл в Лахайна, шестима от твоите хора са загинали при пожар. Една мъдра Алии Нуи…

— Къде ме водиш? — прекъсна го Малама.

— До едно място малко по-нагоре, под дърветата ку.

Не след дълго Абнър и жените спряха до малък правоъгълник прясно разкопана земя и Малама веднага се сети какво представлява това място. Предпочиташе да не говори за него, но Абнър се обади:

— Тук, Малама, е заровено едно бебе, момиченце.

— Собствената му майка го е сложила тук.

— Да.

— Живо.

— Разбирам, макуа Хейл.

— И детето е било още живо, когато майката го е затрупала с пръст и я е отъпквала с краката си, докато малкото момиченце…

— Моля те, макуа Хейл. Моля те!

— Една мъдра Алии Нуи, която търси Божията благодат, ще забрани да се извършват такива злини.

Малама не продума и процесията продължи нататък, докато стигнаха до мястото, където трима моряци купуваха уиски от един англичанин, а по ръцете на моряците висяха четирите хубави момичета, които баща им бе откарал на „Тетис“ при пристигането на кораба.

— Тези момичета скоро ще умрат от моряшката шарка — скръбно промълви Абнър. — Една мъдра Алии Нуи ще забрани да се пие уиски и няма да допуска момичета на корабите.

Минаха покрай градината с таро, потънала в бурени, и край малкия кей, където бали със стоки от Китай стояха под слънцето и дъжда. В рибарските лодки нямаше мъже. Когато обиколката най-сетне привърши, мисионерът посочи каменната грамада в самия преден двор на Малама.

— Ти даваш подслон на злите стари богове дори пред вратата си.

— Това е храмът на Келоло — каза тя. — Той не вреди на никого.

Като чу името на отсъстващия вожд, Абнър разбра, че е дошъл върховният момент, към който се бе стремил. Поиска от Малама да отпрати придворните си, а когато те се отдалечиха, заведе огромната главатарка до равно място под дърветата ку. Щом тримата се настаниха удобно, започна:

— Изведох те на тази разходка, Малама, за да ти покажа, че когато Бог определя една жена за своя Алии Нуи, той има някаква причина. Той ти дава голяма власт, за да можеш да извършиш големи добрини. От тебе се очаква повече, отколкото от обикновените хора.

Това прозвуча на Малама съвсем разумно, тъй като принципите на старата религия не бяха много по-различни… само се тълкуваха по друг начин. Ако един мъж беше алии, очакваше се от него да умре в битка. Жената алии трябваше да изглежда благородна и да яде извънредно много, за да стане още по-едра. Всички религии имаха някакви изисквания, но Малама не бе подготвена за онова, което дребният мисионер се готвеше да й предложи.

— Никога няма да постигнеш Божията благодат, Малама — произнесе той бавно — докато извършваш един от най-тежките грехове в човешката история.

— Какъв е той?

Абнър се поколеба. Въпросът, който възнамеряваше да разисква, му бе така неприятен, че той се изправи, отдалечи се на няколко стъпки и насочи пръст към Алии Нуи.

— Ти живееш със собствения си брат като със съпруг. Трябва да отпратиш Келоло.

Малама бе потресена.

— Келоло… той…

— Той трябва да си отиде.

— Но той е любимият ми съпруг — запротестира тя.

— Такава връзка е греховна… Библията я забранява.

При това известие лицето на Малама се озари от добродушно разбиране.

— Искаш да кажеш, че е капу! — живо възкликна тя.

— Не е капу — опита се да уточни Абнър. — Забранено е от Божиите закони.

— Тъкмо това значи капу — обясни му търпеливо Малама. — Сега разбирам. Всички богове имат капу. Не бива да ядеш тази риба, тя е капу. Не бива да спиш с жена по време на месечното й неразположение, това е капу. Не бива…

— Малама! — извиси глас Абнър. — Да се омъжиш за брат си не е капу! Не е някакво празно суеверие. Това е запрещение от Бога!

— Знам, знам. Не е малко капу, като например някоя риба, а голямо, като това, че не бива да влизаш в храм, ако си нечист. Всички богове имат големи и малки капу. Значи Келоло е голямо капу и трябва да си отиде. Разбирам.

— Не разбираш — настоя отново Абнър, но Малама бе тъй доволна, че е схванала поне тази заповед на новия бог, та веднага пристъпи към действие и повика високо придворните си.

— Келоло вече няма да живее в тази къща! Ще живее в онази! — И посочи друга, на около шест метра от досегашното му жилище. След като бе приложила закона, тя се усмихна на Абнър.

— Това не е достатъчно, Малама. Той трябва да се премести вън от този имот.

Сега тя каза нещо на Кеоки, което той се срамуваше да преведе, но Абнър настоя и Кеоки, изчервен до ушите, обясни:

— Майка ми твърди, че вече от години не спи с останалите си четирима съпрузи и не бива да се тревожиш, че ще… — Кеоки спря, защото се затрудняваше да намери подходящи думи. — Както и да е, тя каза, че Келоло е добър човек, и се надява, че той ще може да живее в същия двор.

Абнър гневно удари крак в земята и изкрещя:

— Не! Това е голяма злина. Обясни й, че е най-голямото капу… Чакай, не употребявай тази дума! Кажи й просто, че Господ — Бог иска изрично Келоло да се премести вън от този двор.

Малама се разплака и заповтаря, че Келоло й е нещо повече от съпруг или брат, че той… Но Абнър я пресече и направо заяви:

— Ако той не се изнесе оттук, Малама, ти никога няма да можеш да се присъединиш към нашата църква.

Тя не схвана това и попита:

— Няма да ме пускате в голямата нова черква, която Келоло ще построи?

— Ще можеш да влизаш в нея — тихо отвърна Абнър. — И най-големият грешник ще може да влезе и да слуша. Ще можеш и да пееш. Но никога не ще можеш да се присъединиш към църквата… както е направил Кеоки.

Малама обмисля дълго думите му и заключи весело:

— Много добре. Ще пея и ще си запазя Келоло.

— А когато умреш, ще гориш в ада за вечни времена — напомни й Абнър.

Малама усети, че е притисната в ъгъла, и със сълзи на очи се обърна към Кеоки, като използваше хитро думите, за да не може Абнър да я разбере.

— Не искам да горя в ада, затова ти трябва да построиш за Келоло една малка къща вън от моя двор, но ще метеш пътеката добре, за да няма по нея листа. През нощта той ще може да идва на пръсти до моята стая и Бог няма да го чуе. — После на висок глас обяви: — Макуа Хейл, аз ще напиша ново писмо.

Когато отново бе легнала по корем на пода на своя дворец, тя скъса първото си писмо, натопи перото и написа:

„Крал Лихолихо. Казах на Келоло, че трябва да спи отвън. Той ще купува кораб. Мисля, че това е глупаво. Твоя леля, Малама.“

Подаде писмото на Абнър и след като той го прочете, му заяви:

— Утре, и вдругиден, и деня след него искам да идваш тук и да ми говориш за моите задължения като Алии Нуи. След една луна ще намеря Божията благодат.

— Не може да стане по този начин, Малама.

— А кога ще я намеря?

— Може би никога.

— Ще я намеря! — кресна грамадната жена. — Ти ще дойдеш тук утре и ще ме научиш как да я намеря.

— Не мога да направя това, Малама — решително възрази Абнър.

— Ти… ще го… направиш! — заплаши тя.

— Никой не може да намери благодат за другиго — упорстваше Абнър.

Малама скочи на крака с невероятна подвижност и разтърси раменете на слабичкия си учител.

— Как ще намеря благодат? — желаеше да научи тя на мига.

— Наистина ли искаш да знаеш това, Малама?

— Да — отвърна и го раздруса, като че бе дете. — Кажи ми!

— Падни на колене! — заповяда Абнър и сам коленичи, за да й покаже как да се моли.

— Какво да правя сега? — прошепна тя и обърна към него големите си очи.

— Затвори очи. Направи храм с ръцете си и кажи: „Исусе Христе, повелителю мой, научи ме да бъда смирена и да те обичам“.

— Какво значи смирена? — прошепна Малама.

— Значи, че и най-великата Алии Нуи на Мауи не стои по-високо от човека, който лови риба в рибния вир.

— Искаш да кажеш, че и робите…

— Малама — заговори Абнър с леден глас, развълнуван от собственото си разбиране на Божиите закони — струва ми се, че точно сега и последният роб, който влачи сандалово дърво от гората, по-лесно ще намери Божията благодат от тебе.

— Защо? — умолително питаше коленичилата жена.

— Защото той може да открие Бога всеки миг, тъй като има смирен дух. Но ти си горделива и обичаш да спориш, не желаеш да се смириш пред Господа.

— И ти си горделив, макуа Хейл. Ти смиряваш ли се пред Бога?

— Ако той ми каже утре да навляза сред вълните, докато ме потопят, ще го направя. Аз живея заради Бога. Аз служа на Бога. Бог е моята светлина и моето спасение.

— Разбирам — отвърна Алии Нуи. — Ще се моля за смирение.

Когато Абнър си тръгна, тя още стоеше на колене, а ръцете й образуваха черковна камбанария.

 

 

През следващите няколко дни Абнър не се срещна с Малама, защото в Лахайна избухнаха сериозни безредици, а тъй като Келоло и мъжете отсъстваха, Абнър бе останал сам да се бори срещу тях. Бедите започнаха, когато три китоловни кораба, дошли от океана отвъд Япония, изсипаха повече от осемдесет свои моряци на брега, за да прекарат там дълго отлаганата им отпуска. Първото място, което те посетиха, беше кръчмата на Мърфи, а оттам се пръснаха из цяла Лахайна, като се биеха, гуляеха и накрая почнаха да убиват. Окуражени от липсата на полиция, която да ги възпре, те се събираха на групи и нападаха домовете на хавайци, търсеха момичета и ги влачеха към каютите си, без да се интересуват дали са от тези, които обичат да посещават корабите. Така голям брой верни съпруги, чиито мъже участваха в експедицията за сандалово дърво, бяха изнасилени.

Накрая Абнър Хейл облече черния си редингот, сложи най-хубавата си вратовръзка и високата касторена шапка, за да се отправи към кея.

— Откарайте ме до китоловните кораби! — заповяда той на скучаещите старци, които се мотаеха по брега.

Ала когато стигна до първия кораб, откри, че капитана го няма; във втория кораб капитанът се бе заключил в каютата си с момиче и не желаеше да разговаря с мисионера, само го изруга през вратата. В третия кораб Абнър намери капитана да пие уиски и му каза:

— Твоите хора безчинстват в Лахайна.

— Че аз затова съм ги довел тук — отвърна капитанът.

— Те изнасилват жените ни, капитане.

— Винаги постъпват така в Лахайна. На жените им е приятно.

— Снощи стана убийство — продължи Абнър.

— Заловете убиеца и аз ще го обеся.

— Но той може да е от твоите хора.

— Възможно е. Осем от моите хора си заслужават да бъдат обесени. Ще ми се да видя как се люлеят краката им.

— Капитане, не чувстваш ли никаква отговорност за това, което става на брега?

— Слушай, преподобни — уморено промърмори капитанът. — И аз бях на брега през последните две нощи. Ако не съм там и сега, то е, защото съм твърде стар… искам да кажа, за да изкарам три нощи поред.

Откъм брега долетя силен вик и една от тръстиковите колиби се обви в пламъци. От капитанската каюта Абнър видя пожара, стори му се, че е близо до неговия дом, и се уплаши да не би Джеруша да е в опасност. Насочи пръст към капитана и го заплаши:

— Капитан Джаксън на кораба „Бюгъл“ от Салем, ще пиша до твоята църква и ще осведомя твоя свещеник как един от неговите енориаши се държи в Лахайна.

— За бога! — изкрещя капитанът и избута чашата си с грог. — Ако споменеш името ми в писмото си… — Нахвърли се върху Абнър, но беше пиян и не го улучи, тежкото му тяло се блъсна в стената.

— Не можеш да бъдеш двама души, капитане — сериозно го предупреди Абнър. — Звяр в Лахайна и светец в Салем. Трябва да спреш безчинствата.

— Ще ти извия мръсното, тънко пилешко вратле! — извика капитанът и пак се насочи към мисионера, за когото не бе трудно да избегне нападението. — Слизай от този кораб! Лахайна беше хубаво пристанище, преди ти да дойдеш тук!

На брега пламна и втора къща, а когато излезе на палубата, Абнър видя как четирима моряци гонят едно момиче, което бяха довлекли тук, за да се забавляват.

— Нека Бог им прости! — помоли се той. — Но с такива капитани…

Спусна се в кануто и се върна на брега, решен да защити поне Джеруша, защото се боеше, че тези насилия могат да смутят бременността й. Но преди да стигне до нея, се натъкна на ново безчинство, което бе разтревожило дори скучаещите на брега безделници. Трима едри моряци се бяха вмъкнали в задния двор на Малама и бяха открили младата й дъщеря Ноелани, а сега я влачеха по прашните улици и диреха удобно място, където да я изнасилят. Тя крещеше на хавайски, а моряците псуваха на английски.

Неколцина стари хавайци, които бяха твърде слаби, за да участват в търсенето на сандалово дърво, се оказаха верни на своите алии и се мъчеха да спрат изнасилвачите, но бяха отблъснати с присмех. В защита на моряците би могло да се изтъкне единствено, че те не можеха да различат обикновените момичета, с които бе прието да се държат така, от момиче, принадлежащо към рода на алиите, нападението над което бе светотатство. И други старци се опитаха да се намесят, ала и те бяха съборени на земята с безмилостни удари по челюстите, а пияните моряци продължиха да влачат пленницата си.

В този миг, накуцвайки, се появи Абнър Хейл. Като придържаше цилиндъра си, той насочи дясната си ръка към лицата на моряците и изкрещя:

— Пуснете това момиче!

— Махай се, дребосък! — предупредиха го моряците.

— Аз съм Божи служител! — извика в отговор Абнър.

Като чуха това, двамина от моряците спряха, но третият се приближи до мисионера и се изсмя:

— В Лахайна няма бог.

Абнър, чието тегло бе едва наполовина от това на моряка, инстинктивно му удари една плесница и сериозно каза:

— Бог те наблюдава!

Зашлевеният моряк бързо се приготви за ответен удар, ала другите двама пуснаха момичето и хванаха ръцете на приятеля си. Когато обаче видяха, че красивата Ноелани побягна, най-прекрасното момиче, което им бе падало досега, те се вбесиха и се нахвърлиха да удрят, да блъскат и да ритат Абнър. Той бе спасен от самата Малама, защото великата алии бе видяла отвличането на дъщеря си и бе последвала похитителите заедно с мъжете и жените, с които разполагаше.

— Това е кралицата! — извика един от моряците и докато Малама настъпваше към мястото на боя, те пуснаха Абнър и хукнаха, псувайки, да съберат другарите си. Скоро повече от четиридесет моряци, почти всичките пияни, изпълниха прашната улица, обсипвайки мисионера и жените, които го бранеха, с обидни думи и закани.

— Ела тук, страхливецо! — предизвикваха те Абнър, но щом се обадеше някой особено як нахал, Малама заставаше храбро пред него и го проклинаше на хавайски. След известно време моряците се разпръснаха. Абнър ужасен видя, че скрити в сенките, двама корабни капитани бяха наблюдавали с одобрение непристойната сцена.

— Какви са тези хора? — чудеше се той, а когато тълпата се оттегли към кръчмата на Мърфи и Малама започна да почиства раните му, Абнър тихо й каза на своя развален хавайски: — Виждаш ли какво става, когато мъжете са за сандалово дърво?

— Виждам — отвърна тя. — Ще изпратя жените зад хълмовете.

Тази нощ бе нощ на ужаса. Тъй като моряците, подтиквани от капитаните си, напразно търсеха момичета, те заобиколиха дома на Абнър и до полунощ го обсипваха с мръсни ругатни. След това изгориха още една къща и най-после намериха три момичета, които завлякоха на корабите. В два часа сутринта, когато безчинствата бяха на върха си, Абнър каза на Джеруша:

— Ще оставя тук, при теб, Кеоки и жените. Аз отивам да говоря с Пупали.

И по един заден път мисионерът се промъкна до дома на Пупали, собственика на кану, който ревностно откарваше жена си и четирите им дъщери до китоловните кораби. В къщата му, на тъмно, Абнър седна на пода редом с него и на развален хавайски го попита:

— Защо водиш собствените си дъщери при тези лоши мъже?

— Те ми дават платове, а понякога дори и тютюн — обясни бащата.

— Не разбираш ли, че някой ден дъщерите ти може да умрат от моряшката болест?

— Всеки умира някой ден — разсъждаваше Пупали.

— Но струва ли си да умрат заради малко пари?

— Мъжете обичат момичета.

— Не те ли е срам да продаваш на моряците собствената си жена?

— Сестра й се грижи за мене — доволен съобщи Пупали.

— Гордееш ли се, когато моряците подпалват къщите ви? — продължаваше Абнър.

— Те никога не ще подпалят моята къща — отвърна Пупали.

— На колко години е най-красивата ти дъщеря, Пупали?

Абнър усети как бащата затаява дъх от гордост.

— Илики? Тя се роди в годината, когато Кеопуолани се разболя.

— Значи е на четиринайсет години. А вече може да е смъртно болна!

— Че какво очакваш? Нали е жена!

Изненадващо и за себе си, по внезапно хрумване, Абнър каза:

— Искам да я дадеш на мене, Пупали.

Най-сетне ставаше нещо, което грубият възрастен мъж можеше да разбере. Усмихна се похотливо и прошепна:

— Илики ще ти доставя удоволствие. Всички мъже я харесват. Колко даваш за нея?

— Аз ще я заведа при Бога — поправи го Абнър.

— Знам, но колко ще дадеш на мен? — настоя Пупали.

— Ще я обличам, ще я храня и ще се отнасям с нея като с моя дъщеря — обясни му Абнър.

— Искаш да кажеш, че няма да… — поклати учудено глава Пупали. — Е, макуа Хейл, ти трябва да си много добър човек.

Когато се разсъмна, след едва затихналите безредици, Абнър откри своето училище за хавайски момичета. Първата му ученичка бе най-красивата дъщеря на Пупали, Илики; тя дойде само с една тънка препаска около бедрата си и със сребърна верижка около шията, на която се поклащаше зъб от кит, украсен с майсторски издълбан текст:

Обичай истината свята,

е добродетелта е щастието на земята.

Другите семейства от острова скоро забелязаха какво преимущество е за Лупали, че дъщеря му е в мисионерския дом и може да разказва за странните неща, които стават там. Те също предложиха на Абнър своите дъщери, а Лупали, за да не загуби напълно предимството си, записа и останалите си три дъщери в училището. А когато в пристанището пристигна следващият китоловен кораб, положението бе коренно различно. По-рано моряците учеха момичетата на разврат в опушените корабни каюти. Сега Джеруша ги учеше да готвят и да пеят химни в градината на мисията, а най-способната й ученичка бе Илики, Ий-лий-кий — Свеж лъх от океана.

* * *

Абнър не бе в мисията, за да поздрави Илики в августовския следобед, когато тя за първи път написа своето име и го занесе гордо на баща си.

Същия ден сутринта в Лахайна бе пристигнал изтощен вестоносец. Беше тичал през планината, чак от другия край на острова, и разказа такава странна история, че Абнър повика Кеоки, за да я разбере по-добре.

— Вярно е! — потвърди Кеоки. — Ейбрахам и Урания Хюлет за извървели целия път от Хана, в противоположния край на Мауи.

— Защо не са пътували с кану? — озадачи се Абнър.

Кеоки бързо разпита запъхтяния вестоносец и погледна смутено, като чу обяснението му.

— Просто да не повярваш — промърмори Кеоки. — Ейбрахам и Урания тръгнали вчера в четири часа сутринта с двойно кану, но в шест часа се появили грамадни вълни, които разбили кануто, и Ейбрахам едва извел жена си до брега. После извървели петдесет километра до Уайлуку, където са сега.

— Аз смятах, че този път не може да се измине от жена — учуди се Абнър.

— Така е. Най-лошият път на Мауи. Но Урания трябвало да го измине, защото другия месец очаква да роди и са искали да бъдат при тебе.

— Какво мога аз… — започна Абнър изумен.

— Боят се, че тя умира — каза вестоносецът.

— Ако умира… — Абнър се изпоти от притеснение. — А как е стигнала до Уайлуку?

С думи и жестове вестоносецът обясни:

— Гребците от разбитото кану прекарали под мишниците й лиани и я изтеглили нагоре през деретата. После, когато трябвало да се спуснат надолу от другата страна, грабнали лианите…

Преди вестоносецът да свърши разказа си, Абнър коленичи на земята и вдигна молитвено ръце. Представяше си как изминава този дълъг път изплашената и измъчена Урания и започна да се моли:

— Мили отче в небесата, спаси твоята служителка, сестра Урания. Спаси я в тези часове на голяма уплаха.

Вестоносецът го прекъсна:

— Ейбрахам Хюлет каза, че трябва да вземеш книгата и да му помогнеш.

— Книгата? — извика Абнър. — Аз мислех…

— Нужен си им веднага — настояваше вестоносецът — защото смятат, че скоро ще роди.

Мисълта, че ще трябва да помага при раждане, ужаси Абнър, но веднага се спусна към градината, където Джеруша занимаваше ученичките си. От изплашения му поглед тя разбра, че се задава нова беда, ала не очакваше това, което чу.

— Сестра Урания се е опитала да дойде при нас за помощ, но се наложило да спре в Уайлуку.

Хейлови никога не бяха говорили за бременността на Урания, както — от стеснителност — не споменаваха и за бременността на Джеруша, като се надяваха, че по някакво чудо бебето ще се роди лесно или ще изчака, докато дойде доктор Уипъл. Ала сега, под кокосовите палми, бяха принудени да заговорят за онова, което предстоеше.

— Ще взема учебника по акушерство на Деланд и ще направя каквото мога — глухо продума Абнър, но всъщност му се искаше да извика с все сила: „Ще бъда при тебе, Джеруша! С Божията помощ ще се погрижа твоето бебе да се роди благополучно“.

Джеруша отвърна:

— Трябва да помогнеш на сестра Урания. — А й се искаше да каже: „Страх ме е. Ах, да можеше да е тук майка ми!“.

Двамата млади мисионери, безумно влюбени един в друг, ала неспособни да изразят любовта си с думи, защото смятаха, че конгрегационалистката църква не би одобрила това, се погледнаха в очите под обедното слънце, после се извърнаха настрани. Но Абнър се оказа този, който не издържа. Когато влязоха вътре, за да увият учебника на Деланд, ръцете му затрепериха и съдбовната книга падна на прашния под, а като коленичи, за да я вдигне, той покри лицето си с ръце и изхълца:

— Сестра Урания, дано Бог те пощади!

Но всъщност името на Джеруша бе на устните му.

За да стигнат пешком от Лахайна до Уайлуку от другата страна на Мауи, Абнър и вестоносецът трябваше да се изкачат високо в планината. Както вървяха, целите потни, по голите скалисти скатове, видяха, че се надига облак от прах. Срещу тях идваха Келоло и помощниците му, които водеха хората си към равнината с огромни товари сандалово дърво. Абнър мигом кипна и обвини вожда:

— Докато ти сечеш сандалово дърво, твоят град чезне.

Преди да чуе оправданието на Келоло — „Тези хора са мои и ще правя с тях каквото си искам“ — мисионерът забеляза, че мнозина от слугите носят не отсечени трупи, а млади издънки, отскубнати с корените.

— Дори и младите дръвчета ли вземате? — възмути се Абнър.

— Сандаловото дърво е мое! — отвърна Келоло.

— Ти си безсъвестен човек! — извика Абнър и продължи, накуцвайки, по пътя си.

Като стигнаха до най-високия рид, под който се виждаха къщите на Уайлуку, Абнър спря да избърше потта си и си помисли: „С такъв труд се изкачихме по този нисък склон, как ли е изминала целия път Урания“.

Това разбраха, когато пристигнаха в Уайлуку. След разбиването на кануто Ейбрахам бутал и теглил жена си повече от петдесет километра с надежда да се доберат до Лахайна, което бе предизвикало преждевременни родилни болки. Сега бяха отседнали в къщата на един търговец, безпомощни и уплашени.

Чудо бе, че след такъв път Урания бе още жива. Още по-чудно бе, че Ейбрахам не бе потърсил помощ от хавайските акушерки тук, защото те бяха сред най-опитните на островите и само за десет минути биха установили, че става дума за обикновено преждевременно раждане, предизвикано от изтощителното пътешествие. Ако двамата с Хюлет им се бяха доверили, местните акушерки щяха да извадят на бял свят едно здраво бебе и раждането щеше да е безопасно. Но да признаят, че една мургава езичница хавайка знае как да изроди бяло християнско бебе, бе недопустимо за мисионерите Хюлет.

— Силно се изкушавах да повикам тукашните акушерки — призна брат Ейбрахам, когато се спусна да посрещне накуцващия Абнър — но не забравих думите на Йеремия в глава 10, стих 2: „Тъй казва Господ: не вървете по пътя на езичниците…“. Затова реших да доведа жена си при своите хора.

Абнър се съгласи, че е постъпил мъдро, и двамата млади мъже изпитаха гордост от верността си към Бога, но в следващия миг Абнър попита:

— Как е сестра Урания?

При този въпрос бедният брат Ейбрахам се изчерви и едва преодоля свенливостта си, за да каже:

— Изглежда, че е изтекла голяма част от водата й.

В сгъстяващия се здрач Абнър погледна тревожно към приятеля си и трескаво извади учебника. Прелисти го несръчно и намери главата, озаглавена „Сухо раждане“. Бързо я прочете и стомахът му се сви от притеснение, защото положението бе опасно, но като забеляза безпомощния израз на брат Ейбрахам, стисна зъби и заяви смело:

— Бих искал да видя сестра Урания.

Хюлет го поведе към ниска тръстикова постройка, в която живееше англичанинът, търговец в Уайлуку; сега той и жена му бяха в Хонолулу, а къщата бе заобиколена от петдесет-шестдесет местни жители, седнали на земята и вторачени в странните бели мъже. Абнър си проби път през тях и с медицинската книга под мишница влезе в скромната къща при крехката жена, с която бяха нощували в една и съща каюта на „Тетис“.

— Добър вечер, сестра Урания — поздрави я той сковано, а тя му отвърна храбро:

— Колко успокоително е да видя човек, с когото сме пътували заедно на малкия кораб.

Няколко минути поговориха за по-щастливите дни, след което Абнър попита:

— Сестра Урания, кога започнаха… — Замълча срамежливо, после набързо довърши въпроса си: — Родилните болки от колко време ги чувстваш?

— Почнаха в шест часа сутринта — отговори Урания.

Абнър я гледаше с празен поглед, но бързо пресметна:

„Господи, започнали са, докато се е катерила по урвите!“ Избърса потното си чело и промълви бавно:

— Това е било преди дванайсет часа. Значи можем да очакваме, сестра Урания, бебето да се роди към полунощ.

Погледна часовника си — оставаха още шест часа. С голямо смущение продължи:

— Болките често ли се появяват?

— Мисля, че не са начесто.

— Извини ме — промърмори Абнър и взе да прелиства учебника, но светлината беше тъй слаба, че не можеше да чете, затова помоли брат Ейбрахам да донесе лампа от свещниково дърво и под трепкащата й светлина намери пасажа, по който щеше да се ръководи. — Имате ли чаршаф от тапа? — попита той, а когато му го донесоха, разкъса го на две, усука въжета от двете половини, направи възли от едната страна, а другите два края завърза за долната рамка на леглото. — Трябва да дърпаш тези възли, сестра Урания. При сухо раждане ще е нужно да полагаш по-големи усилия.

Мигом съжали за тези думи, защото Урания го погледна ужасена:

— Нещо сбъркала ли съм?

— Не, сестра Урания. С Божията помощ всичко ще мине добре.

Тя инстинктивно улови ръката му и прошепна:

— Любимият ми съпруг и аз се радваме много, че ти дойде.

Но когато Абнър, изчервен като дете, поиска да прегледа корема й, той и двамата Хюлет сметнаха, че е прилично тя да се покрие с всичките си дрехи и с един чаршаф от тапа отгоре. Като я прегледа през дрехите, Абнър обяви:

— Не забелязвам нищо ненормално.

Ала главата му внезапно се отметна назад, защото от леглото се разнесе силен вик и въжетата се изопнаха. Избърза до мигащата лампа и погледна часовника си. След четири минути се чу нов вик и въжетата пак се изопнаха. Абнър, облян в пот, запрелиства книгата си и намери окуражаващ текст. Върна се при леглото и съобщи доволен:

— Сестра Урания, всичко върви добре. Сега времето ще работи за нас.

При тази новина брат Ейбрахам стана мъртвешки бледен. Ясно бе, че ще му прилошее, затова Абнър остави родилката, изтича до вратата и извика на хавайски:

— Да влезе някой и да се погрижи за преподобния Хюлет.

Две опитни в бабуването жени, които разбираха държането на съпрузите в такива моменти, се изсмяха гръмко и се притекоха на помощ на мисионера. Както бяха предсказали с не твърде прилични думи, Ейбрахам очевидно щеше да повърне и докато акушерките го успокояваха, други хавайки си шепнеха:

— Не е ли глупаво това, което става? Най-добрите ни акушерки се суетят около съпруга вън от колибата, а вътре стои мъж, който нищо не разбира, и се грижи за майката!

— Така постъпват в Америка — обясни един от навъртащите се наоколо хавайци.

Но акушерките внезапно оставиха Хюлет и се заслушаха напрегнато във виковете на Урания. През тази нощ само като слушаха, тези жени знаеха по-добре какво става в колибата, отколкото Абнър, който бе вътре с книгата в ръка.

Хюлет, след като му премина, избърса сините си очи, влезе в къщата и попита:

— Кога ще се роди детето?

— Брат Хюлет! — отчаяно извика Абнър. — Ако не можеш да бъдеш полезен тук, по-добре е да останеш навън.

— Кога ще се роди детето? — молеше за отговор обърканият съпруг.

Абнър отново отиде до вратата и извика акушерките, които изведоха Ейбрахам и го принудиха да стои при тях.

Болките сега се появяваха на редовни интервали и Абнър, след като провери какво пише в книгата, успокои родилката:

— Сестра Урания, изглежда, че Бог бди над нас тази нощ.

— Сега съм в твоите ръце, брат Абнър — чу се слабият й глас. — Прави с мене каквото е нужно.

По-късно Абнър си припомни, че тя бе промълвила тези думи съвсем отпаднала. След малко я погледна с ужас, съзнавайки, че не бе имала болки от доста време и лежи неподвижно. Обзе го паника, опипа пулса на студените й китки и се втурна към вратата с вик:

— Брат Ейбрахам! Ела бързо! — А когато съпругът, препъвайки се, влезе в стаята, Абнър предупреди с призрачен глас: — Боя се, че умира.

Ейбрахам Хюлет тихо изхълца, коленичи до леглото и взе ръката на жена си. От този неочакван жест Урания помръдна раменете си, а изуменият Абнър извика:

— Възможно ли е да спи?

Навън акушерките, които се вслушваха внимателно, вече бяха осведомили насъбралите се:

— Тя спи. Може да остане така час или повече. А като се събуди, болките ще започнат пак!

— Добър знак ли е, че жена, която е започнала да ражда, заспива? — попита някой.

— Не — отвърнаха акушерките.

— Защо? — искаше да знае един мъж.

— Това значи, че тя е много слаба.

— Какво трябва да направят… онези вътре? — попита пак мъжът.

— Трябва да съберат билки — обясниха акушерите.

— За какво са им билки?

— За да спрат кръвоизлива… по-късно… защото жената няма сили.

В тръстиковата къща Абнър и Ейбрахам припряно разлистваха учебника, но в него не пишеше нищо за родилки, които заспиват осемнадесет часа след като са започнали болките. Абнър затрепери от страх.

— Някъде в тая книга трябва да има обяснение — мърмореше той, но неспокойните му пръсти не можеха да го намерят. — Брат Ейбрахам, ти откри ли нещо?

Колкото и да бе странно, подир малко родилните болки се подновиха, силни и ритмични, но Абнър не знаеше с кого по-напред да се заеме, защото изглеждаше, че болки изпитва не Урания, а съпругът й Ейбрахам. Трогателно бе да се гледа как измършавелият мисионер се хваща за корема при всяка болка на жена си и Абнър се принуди да изтича за трети път до вратата и да моли хавайките да изведат помощника му.

— И го дръжте навън! — изкрещя той.

В два часа през нощта Урания Хюлет се бе събудила, а в пет болките й се появяваха през минута и половина. Ослушващите се отвън жени предсказаха:

— Скоро ще роди.

Абнър, който продължаваше да разлиства книгата с премрежени очи, стигна до същото заключение, но следващия половин час преживя особено мъчително. Като не знаеше, че раждането върви правилно, той разглеждаше диаграмите в края на книгата, където се описваха с по-едър шрифт някои изключителни случаи, и вниманието му бе привлечено от диаграма с надпис „Ненормално раждане — подават се рамото и ръката“. Бързо потърси обяснителния текст и откри каква трудна задача го очаква, ако наистина се покаже рамото на детето. Следователно сега бе абсолютно наложително да се приготви за самото раждане, като има предвид, че то може да бъде ненормално. Ала нямаше как да се приготви, защото Урания още лежеше облечена и покрита с тапа, а нито беше прилично той да я разголи, нито тя бе в състояние да го направи сама. Тогава Абнър отиде до вратата, където вече през клоните на палмите проникваше утринна светлина, и извика брат Ейбрахам, който бе заспал. Една от акушерките се устреми навътре, но Абнър се отдръпна от нея ужасен, затова събудиха Хюлет.

— Брат Ейбрахам — подкани го Абнър — сега трябва да съблечеш жена си. Вече е време.

Ейбрахам погледна безмълвно приятеля си и се отправи към леглото, но собствените му родилни болки яростно се възвърнаха и той побягна вън от стаята. Проблемът, пред който Абнър бе изправен, се разреши от едно силно раздвижване върху леглото, където започналото раждане накара сестра Урания да смъкне дрехите си, като молеше Абнър да й помогне. Мисионерът запреглъща като ученик и затрепери от срам, но се приближи до нея. В този миг за негово собствено учудване цялото му смущение изчезна и с безкрайна благодарност към Бога си помисли: „Това, което се подава, безспорно е главата. Раждането е нормално“.

Отвън, щом чуха първия вик на новороденото, двете акушерки загрижено си казаха:

— Сега той трябва да приготви билките.

Абнър, ангажиран изцяло с малкото момченце, което държеше в ръцете си, и със сложната задача да пререже пъпната връв, а после да я завърже, отчаяно се мъчеше да си спомни всичко, прочетено в учебника по акушерство, и се справи с чест. После постоя няколко мига, озадачен, с бебето в ръце и най-сетне излезе навън, където се разсъмваше, и подаде детето на една местна жена, извикана още преди двадесет и четири часа от хавайците, убедени, че тя ще бъде нужна. Жената веднага сложи новороденото на гръдта си.

— Сега той трябва да наблюдава майката — каза първата акушерка.

— Чудя се дали масажира корема й, за да й помогне да изхвърли последъка — добави втората.

— Мислиш ли, че ще поиска да вземе тези билки? — попита първата и показа една отвара от различни билки, която на островите се използваше от две хиляди години, за да се спре кръвотечението.

Ала втората отвърна:

— Няма да ги иска.

В тръстиковата къща Абнър сега трескаво разлистваше книгата си, но докато двамата добросъвестни мисионери напразно се мъчеха да намерят зрънцата от знание, които можеха да спасят един живот, на простото легло сестра Урания все повече губеше сили. Умората на дългия ден и усилията й през дългата нощ неумолимо вземаха своя данък и лицето й посивя.

— Не би трябвало да спи тъй дълбоко — извика Абнър в уплаха.

— Какво можем да направим? — изпъшка Хюлет. — О, Господи! Не я оставяй да умре сега!

Отвън акушерките си казаха:

— Те трябва да натискат корема й, но вместо да правят това, разговарят.

И постепенно всички местни жители, които бяха прекарали тук цялата нощ, започнаха да разбират, че крехката бяла жена умира. Тази мисъл ги осени като лъчите на утринното слънце, проникващи през кокосовите палми, затова хавайците, за които раждането бе нещо мистично, вече плачеха, преди мисионерите да осъзнаят, че Урания умира от загуба на кръв.

По-късно, седнал изтощен под едно дърво ку, Абнър продума глухо:

— Брат Ейбрахам, направих всичко, което можех, за да спася любимата ти съпруга.

— Такава е била Божията воля — прошепна Хюлет.

— И все пак — извика Абнър, като удари с юмрук по медицинската книга — тук трябва да е имало нещо, което не сме прочели.

— Такава е била Божията воля — повтори Хюлет.

Хавайците, които ги наблюдаваха, си казваха:

— Колко странно правят някои неща белите хора.

— Толкова са умни за четенето, за пушките и за техния нов Бог — забеляза една старица — а защо не са намерили по-добър начин за раждането на бебетата?

— Най-чудното е — изтъкна друга — че в Америка мъжете вършат женската работа.

Но старицата, която се отнасяше най-критично към акушерските методи на мисионерите, все пак призна:

— Въпреки това те създават хубави деца.

След погребението на Урания — първата от поредицата мисионерски съпруги, починали при раждане или от физическо изтощение вследствие на непосилна работа — Абнър уреди местни жители да се грижат за Ейбрахам Хюлет, за новородения му син и за дойката му още два месеца, докато стане възможно да предприемат трудното пътуване до Хана, в другия край на Мауи. Щом всички подробности бяха уточнени, Абнър и вестоносецът поеха по планинския път обратно към къщи. Но не бяха стигнали далеч, когато чуха, че един глас ги вика — беше брат Ейбрахам, който ги молеше да вземат със себе си детето му.

— В Лахайна ще има кой да се грижи за момченцето — отчаяно ги убеждаваше той.

— Не! — твърдо отказа Абнър. — Това би било неестествено.

— Какво ще правя с детето? — настояваше брат Ейбрахам.

Въпросът му възмути Абнър, който отговори:

— Ами, брат Ейбрахам, ще се грижиш за него, ще го отглеждаш, за да стане силен мъж.

— Нищо не разбирам от тези неща — промърмори брат Ейбрахам.

— Стига! — извика строго Абнър. — Твой дълг е да се научиш.

И той завъртя объркания мисионер обратно и го изпрати към Уайлуку и към неговата отговорност за собственото му дете. Когато злощастният мисионер се отдалечи, Абнър разгорещено каза на вестоносеца, който не го разбираше добре:

— Мисля, че ако бе имал смелост, жена му нямаше да умре. Ако бяха останали в Хана и се бе постарал да направи каквото е по силите му, всичко можеше да мине нормално. Дългото изкачване до Уайлуку е убило сестра Урания. Бедната жена, бременна на осем месеца!

Тези разсъждения го наведоха на мисли за собствената му съпруга. Абнър се изплаши, че вестта за смъртта на Урания при раждане може да й се отрази зле, и той си начерта неизпълним план как да скрие от нея истината. Водеше го повече надеждата, отколкото разумът: „Ще мине доста време, докато лошата вест стигне до Лахайна. Аз няма да кажа нищо на моята обична жена“. Закле се пред себе си и дори призова Бог за свидетел. Ала когато си пристигна у дома и видя шестте къдрици край лицето на Джеруша и с какво нетърпение се наведе тя към него, за да го посрещне подир първите дни на раздяла, откакто се бяха оженили, думите му бяха в съответствие с клетвата, но не и действията му. Погледна я с такава любов и с такава тревога, че тя веднага разбра какво се е случило.

— Сестра Урания е умряла! — отрониха устните й.

— Умря — призна Абнър. — Но ти няма да умреш, Джеруша. — В този миг за първи път той се обърна към жена си по име.

Тя започна да го пита нещо, ала Абнър стисна силно двете й китки и погледна втренчено кафявите й очи.

— Ти няма да умреш, Джеруша. Обещавам ти пред Бога, че няма да умреш. — Пусна я, седна на един сандък, хвана главата си с ръце и почти засрамено призна: — Бог ни пази по най-неочаквани начини, Джеруша. Може мислите ми да ти се сторят ужасни, но те са верни. Убеден съм, че Бог ме изпрати при сестра Урания, за да бъда готов, когато настъпи твоето време. Сега знам какво трябва да правя. Знам какво е трябвало да направи брат Ейбрахам, Джеруша, и вече съм подготвен. Ти няма да умреш. — Скочи на крака и изкрещя: — Ти няма… да умреш!

Повече от всичко на света в този момент Абнър искаше да грабне жена си в своите прегръдки и да я обсипе с целувки, с диви, шумни целувки, шумни като мученето на животните из ливадите в родния му край. Но това не бе по силите му, затова цялата му любов се изрази в едно непоклатимо решение.

— Ти няма да умреш! — уверяваше той Джеруша и от този миг нататък нямаше жена в усамотено място, далеч от медицинска помощ, която да очаква края на своята бременност с по-сладостна решимост.

* * *

Но ако Абнър бе постигнал духовна победа в своя мисионерски дом, то в тръстиковия дворец на Малама го очакваше сериозно поражение. Когато отиде при Алии Нуи за редовния й всекидневен урок, откри, че Келоло не се е пренесъл в новата, построена за него къща, а продължава да живее с жена си.

— Това е отвратително! — изкрещя Абнър.

Двамата грамадни любовници, надхвърлили вече четиридесетте, смутено слушаха поредното му обяснение защо Бог ненавижда кръвосмешението, но когато то свърши, Малама отвърна тихо:

— Построих къща за Келоло извън оградата, хубава къща, ала той не иска да живее в нея сам. — Разплака се и добави: — Докато тебе те нямаше, се опита две нощи да остане там, но като си го представих как спи самичък, и на мене ми беше мъчно, затова на третата нощ отидох до портата и извиках тихо: „Келоло, ела тук, където ти е мястото“. И той дойде, но вината е моя. Аз съм виновна, макуа Хейл.

— Ти никога няма да се присъединиш към църквата, Малама — предупреди я Абнър. — А като умреш, ще страдаш завинаги в огньовете на ада.

— Разкажи ми пак за огньовете на ада, макуа Хейл — помоли го Малама, защото искаше да знае точно какъв риск поема, а когато Абнър повтори ужасното си описание на вечните страдания на душите, Малама потрепери, големите й очи се изпълниха със сълзи и започна да задава конкретни въпроси. — Сигурен ли си, че крал Камехамеха е сред такива огньове?

— Сигурен съм.

— Макуа Хейл, веднъж католически свещеник слезе от един кораб, който бе пристигнал в Лахайна, и ми говори за Бога. И католиците ли горят в огъня?

— Те страдат вечно сред огъня — с пълна увереност потвърди Абнър.

— Същият корабен свещеник ми разказа за хората в Индия, които никога не били чували за твоя бог.

— Малама, не го наричай мой бог. Той е Бог. Единственият Бог.

— Ами когато хората в Индия умират, и те ли отиват в огъня?

— Да.

— Значи само хората от твоята черква не попадат в огъня?

— Да.

Малама победоносно се обърна към Келоло:

— Виждаш ли колко е страшен огънят? Ако не събориш онази каменна грамада и продължаваш да се държиш за старите богове, ще живееш във вечен огън.

— А, не! — упорито възрази Келоло. — Моите богове ще се погрижат за мене. Няма да ме оставят да горя, защото ще ме заведат на тяхното небе, където ще живея край водата на живота и на бог Кейн.

— Той е глупав човек — тъжно заключи Малама. — Ще гори в огъня, но не знае това.

— Малама, ако продължаваш да живееш с Келоло в такъв ужасен грях — изтъкна Абнър — и ти ще страдаш във вечния огън.

— О, не! — поправи го огромната жена. — Аз вярвам в Бога и обичам Исус Христос. В никакъв случай няма да страдам сред огъня. Ще държа Келоло при мене само докато почувствам, че съм болна. Двамата се съгласихме, че преди да умра, ще го отпратя оттук и тогава ще бъда спасена.

Сега Абнър извади своя коз. Насочи пръст към Малама, обърна се решително към нея и я предупреди:

— Само твоят пастор може да ти позволи да влезеш в църквата. Помислила ли си за това?

Малама се съсредоточи върху тази неочаквана новина и огледа мъчителя си. Беше много по-нисък от нея, бе на половината от годините й, а теглото му бе една трета от нейното. Тя опита предпазливо:

— И ти ще прецениш дали съм била добра жена, или не.

— Аз ще бъда съдникът — увери я Абнър.

— И ако не съм била…

— Няма да бъдеш приета в църквата.

Малама помисли малко върху това безизходно положение, погледна първо към Абнър, а после към Келоло и накрая каза рязко:

— Но по това време, макуа Хейл, ти може да не си тук. Може да е дошъл друг пастор.

— Тук ще бъда — твърдо заяви Абнър.

Малама се замисли и върху тази нерадостна възможност, въздъхна примирено и бързо смени темата:

— Кажи ми, макуа Хейл, какво трябва да правя, за да съм добра Алии Нуи за моите хора?

От този час започна упоритата работа на Абнър, която щеше да има големи политически последствия за Хаваите. Отначало само Малама и Келоло слушаха всекидневните му лекции, но постепенно почнаха да идват и по-нискостоящите алии, а когато крал Лихолихо или царствената му майка Каахуману бяха в Лахайна, те също присъстваха, задаваха въпроси, не се съгласяваха, замисляха се.

Абнър постоянно им втълпяваше няколко прости истини.

— Не трябва да има роби — твърдеше той.

— И в Америка има роби — възразяваха алиите.

— Това е грешно в Америка, както е грешно и тук. Не трябва да има роби.

— И в Англия има роби — настояваха слушателите му.

— И в Англия, и в Америка добрите хора се борят срещу робството. Същото трябва да правят добрите хора и тук. — А когато моралните му доводи оставаха безплодни, той прибягваше до емоционални призиви. — Бях сред океана на път за Хаваите, когато един ден по залез срещнахме кораб, който превозваше роби. Чухме как в трюмовете дрънчат вериги. Как ще се чувстваш, крал Лихолихо, ако ръцете ти са завързани с верига за някоя греда, ако гърбът ти е нарязан от удари с бич, ако от лицето ти се лее пот и заслепява очите ти? Ще ти хареса ли това, крал Лихолихо?

— Няма да ми хареса — отвърна кралят.

— Алиите също така следва да вземат мерки да не се убиват повече бебета — крещеше Абнър.

Малама го прекъсна:

— Как трябва да посрещаме капитаните на чужди военни кораби, когато слизат на брега в Лахайна?

— Всички цивилизовани народи — обясни Абнър, като си послужи с една особено любима на мисионерите фраза — поддържат официални отношения помежду си. Капитанът на военен кораб е личен представител на краля на държавата, под чието знаме плава. Когато слезе на брега, трябва да го поздравите с изстрел от малко оръдие и четирима алии, облечени добре, с панталони и обуща, трябва да се представят на капитана и да му кажат…

Нямаше въпрос, по който Абнър да не бе готов с точен отговор. Хилавият младеж от мрачната ферма в Марлборо, Масачузетс, никога не бе допускал, че всяка прочетена в юношеските години книга един ден ще му е от полза. Спомняше си цели пасажи за медицинските грижи в Лондон или за банковата система в Антверпен. Но най-добре си спомняше какво бе учил за управлението на Калвин и Без в Женева и често му се струваше пророческо, че всички проблеми, срещани от Калвин в Швейцария, сега стояха пред Абнър Хейл в Лахайна.

По въпроса за парите: „Трябва да си изсечете на вашия остров собствени монети и да се пазите от фалшификатори“.

За богатството: „Не парите са богатство, а това, което вие изработвате и отглеждате. Върховна глупост е да позволявате отделни вождове да продават ценното ви сандалово дърво. А да се изскубват млади дръвчета с корените е безумие. Най-голямото богатство за вас е възможността да обслужвате китоловните кораби, които пристигат в Лахайна и в Хонолулу. Ако алиите са мъдри, те ще установят пристанищни такси за тези кораби и ще вземат данък от всеки търговец, който продава стоки на китоловците“.

За образованието: „Най-сигурният начин хората да станат по-добри е да се научат да четат“.

За войската: „Всяко правителство се нуждае от някаква военна сила. Ако имахме уважавана войска в Лахайна, моряците от китоловните кораби не биха посмели да безчинстват. Но да поддържате голяма войска, каквато вие предлагате, е нелепо. Вие не можете да се биете с Франция, с Русия или с Америка. Островите ви са твърде малки. Не си хабете парите за войска. Но си създайте добра полиция. Постройте затвор“.

За добрите алии: „Те са смели. Защищават по-слабите. Не злоупотребяват с парите на правителството. Слушат разумните съвети. Обличат се спретнато и носят панталони. Имат само по една жена. Не се напиват. Помагат на своите хора, както и на себе си. Вярват в Бога“.

За най-неотложната нужда за Хаваите: „Хората трябва да се научат да четат“.

Но често, като се върнеше в мисията, Абнър се провикваше в отчаяние:

— Джеруша, убеден съм, че не са разбрали и дума от това, което им казвам. Трудим се, трудим се, а няма никакво подобрение.

Джеруша не изпитваше такива безпокойства, защото бе очевидно, че тя постига чудеса в своето училище. Учеше жените да шият, да готвят по-вкусни ястия и как да отглеждат бебетата си.

— Не бива да раздавате или да изхвърляте децата си! — настояваше тя. — Това е противно на Божия закон.

Доволна бе, когато кимаха с разбиране, но най-голямата й радост бе младата Илики, която някога бягаше при китоловците, а сега знаеше псалмите наизуст.

Кеоки учеше неуморно момчетата и мъжете. Беше благочестив християнин и умел преподавател, затова неговото училище бе едно от най-добрите на островите. Особено се отличаваше обаче във всекидневните си проповеди, защото имаше вродения ораторски дар на хавайците, говореше много образно и избираше подходящи теми. Тъй реалистично бе описанието му на потопа, че слушателите му поглеждаха с едно око към морето, сякаш очакваха грамадни вълни да залеят Лахайна.

Но с оглед на бъдещето най-резултатно бе училището на Абнър, където се учеха знатните хавайци, алиите, а най-способната му ученичка бе дъщерята на Малама, Ноелани, която той бе спасил от моряците. По рождение девойката бе предопределена да бъде следващата Алии Нуи, защото потеклото й бе безупречно. Родителите й бяха брат и сестра, всеки от които бе с благородна кръв, тъй че те й бяха предали славата на безбройни поколения от хавайски величия. Беше умна и трудолюбива, би била чест за всяко общество. В един свой доклад до Хонолулу Абнър писа за нея: „Тя се учи също тъй добре като майка си. Може да чете и да пише, говори английски и знае да смята. Положителен съм, че е възприела християнските изисквания и че ще бъде сред първите пълноправни членове на нашата църква“. Когато съобщи това на девойката, тя засия от радост.

 

 

Да се преподава на Малама бе по-трудно. Алии Нуи бе упорита, дори инат. Искаше всичко да й се доказва и притежаваше неприятното на всички учители качество: помнеше какво е казал преподавателят предния ден и всяко негово разсъждение, така че при следващия урок бе в състояние да му изтъква собствените му противоречия. Малко класове в историята на образованието са били тъй оживени, както часовете, които Абнър водеше единствено за Малама. Тя лежеше изтегната по корем на пода, подпряла с длани кръглото си като луна лице, и заповядваше:

— Научи ме как да постигна благодат.

— Не мога да го направя — неизменно отговаряше Абнър. — Това трябва да научиш сама.

Уроците бяха трудни не само поради интелектуалната настойчивост на Малама, но и поради решението й да отговаря на всички въпроси на своя развален английски; беше стигнала до заключението, че този е избраният от Бога език, щом Библията бе написана на английски и щом онези, които Бог обичаше, говореха на този език. Бе твърдо решена да научи английски.

Абнър от своя страна също тъй упорито настояваше уроците да се водят на хавайски, защото разбираше, че ако иска да постигне успех в християнизирането на островите, му бе нужно да говори на местния език. Наистина мнозина от знатните хора в Хонолулу знаеха английски, но той не възнамеряваше да общува само с алиите. Затова винаги когато Малама му задаваше някакъв въпрос на развален английски, той й отговаряше на още по-лош хавайски и уроците се точеха и точеха. Например, когато мисионерът заговори против яденето на кучешко месо, разговорът протече по следния начин:

— Куче добро кау кау. Ти не обича за какво? — попита Малама.

— Поки пилау, пилау — обясни Абнър с презрение.

— Свиня всеки път спи кал. Ти мисли куче прави така?

— Кела меа, кела меа яде пуаа. Пуаа добро. Поки лошо.

Ако всеки говореше на родния си език, разговорът щеше да е лесен, тъй като и двамата разбираха говоримия чужд език. Но Малама бе неумолима, защото искаше да заговори на английски преди който и да е друг на остров Мауи. Абнър пък също тъй твърдо бе решил да изнесе първата си проповед в новата черква на безупречен хавайски.

Той особено се дразнеше от това, че винаги когато успееше с логиката си да притисне Малама в ъгъла и не й оставаше друго, освен да признае поражението си, тя извикваше прислужничките да й правят ломиломи; а докато те натискаха корема й, за да се размести огромното количество храна, Малама се усмихваше мило и казваше:

— Продължавай, продължавай!

— Така че щом цивилизованите хора не ядат кучета, и хавайците не бива да ги ядат — изтъкваше Абнър, а Малама нежно подканяше слугините си да му веят с пера.

— Кокуа тоз мъж лице. Мухи много на него, нещастен той.

И докато Абнър се бранеше от досадните пера, аргументът му пропадаше.

Но двамата антагонисти взаимно се уважаваха. Малама знаеше, че дребничкият мисионер се бори не за каквото и да е, а за цялата й душа. Той нямаше да се задоволи с нищо по-малко и беше честен човек, на когото можеше да се довери. Знаеше още, че е смел и е готов да се изправи срещу всеки противник, а усещаше също така, че чрез нея той иска да завладее целия остров Мауи. „Това няма да е лошо — мислеше си тя. — От всички бели мъже, които са идвали в Лахайна (и си спомняше за китоловците, за търговците и за военните), този е единственият, който ни е донесъл повече, отколкото е взел от нас. В края на краищата какво ме кара да направя? — размишляваше Малама. — Иска да не пращам мъжете в горите за сандалово дърво. Иска да изградя по-хубави рибни вирове и да отглеждам повече таро. Иска да пазя момичетата от моряците и да не позволявам новородените момиченца да се заравят живи. Всичко, което ми казва макуа Хейл, е добро. — Ала после си спомняше за своя съпруг-капу, за Келоло. — Но от Келоло няма да се откажа. Ще го сторя малко преди да умра.“

И така, войната между Малама и Абнър продължаваше. Ала ако някоя сутрин, поради други свои задължения, той не можеше да дойде в двореца, Малама ставаше неспокойна, защото за нея споровете с Абнър бяха най-приятната част на деня. Чувстваше, че той й говори истината, а досега никой друг не бе правил това.

 

 

Когато дойде време да ражда, Джеруша получи неприятна вест от доктор Уипъл.

„Налага ми се да остана на Хаваи, където три мисионерски съпруги предстои да раждат, и ще ми е невъзможно да дойда в Лахайна. Убеден съм, че брат Абнър ще ти акушира успешно, но все пак те моля да ми простиш. Искрено съжалявам.“

Джеруша се изплаши. В един миг дори се осмели да предложи:

— Може би трябва да извикаме някоя от местните жени да ни помогне.

Но Абнър бе непреклонен и веднага цитира Йеремия: „Тъй казва Господ: не вървете по пътя на езичниците…“. След това изтъкна, че едва ли някоя езичница, потънала в идолопоклонството и в злото, ще знае как трябва да се извади на бял свят едно християнско бебе. Джеруша се съгласи. Но този път упоритият дребничък Абнър бе научил наизуст „Акушерството“ на Деланд. Джеруша спокойно му се довери и момченцето й се роди без никакви трудности. Когато Абнър за първи път пое новороденото в ръцете си, почти равнодушно се поздрави, че се е проявил доста добре като лекар; но щом дойде време да положи момченцето върху лявата ръка на Джеруша и да притисне устичката му до гърдата на жена си, дълго възпираният в сърцето му порой от чувства се отприщи, той коленичи на пода до леглото и призна:

— Моя най-скъпа другарко в живота, обичам те повече, отколкото бих могъл да го изразя с думи. Обичам те, Джеруша.

А тя, като чу тези успокоителни думи в чуждата земя, думи, за които тъй отдавна копнееше, накърми детето и изпита дълбоко задоволство.

— Ще наречем момчето Михей — обяви Абнър най-после.

— Аз си мислех за някое по-звучно име, например Давид — предложи Джеруша.

— Ще го кръстим Михей — отвърна Абнър.

— Здраво ли е детето? — попита тя с отпаднал глас.

— Здраво е по Божията милост — увери я Абнър.

Подир две седмици Джеруша отново продължи да преподава в своето училище — тънка, усмихната мисионерка, потна в тежката си вълнена рокля.

Защото една от особеностите на мисионерите бе, че те настояваха да живеят на тропическите Хаваи точно както бяха живели в родината си, мрачна Нова Англия. Носеха същите топли дрехи, вършеха също толкова изморителна работа и когато можеха да си я доставят, се хранеха със същата тежка храна. В земя, богата с полинезийски плодове, най-голямата им радост бе да се сдобият с торба сушени ябълки от някой минаващ кораб, за да се насладят отново на дебел, сладък ябълков пай. Див добитък се скиташе по хълмовете, но мисионерите предпочитаха осолено свинско. В плитчините имаше изобилие от риба, ала те харесваха повече сушеното говеждо месо, изпращано от Бостън. Рядко се докосваха до плодовете на хлебното дърво, а кокосовите орехи смятаха за езически. През всичките години, прекарани на Мауи, Абнър Хейл нито веднъж нямаше да се заеме с официална Божия работа, без да е облякъл долните си дрехи, дебели вълнени панталони, дълга риза, връзка, жилетка, тежък редингот, и ако не е сложил, когато събранието бе навън, касторената си шапка. По подобен начин се обличаше и Джеруша.

Но най-трудно разбираем бе фактът, че всяка година на първи октомври, когато хавайското лято бе най-горещо, мисионерските фамилии редовно навличаха топлите си вълнени долни дрехи. Така бяха правили в Бостън. Така щяха да правят и тук. Нито пък се освежаваха някога с плуване в хладната лагуна, защото в „Лондонски медицински речник“ Бартоломю Пар изрично ги предупреждаваше: „NATATIO. Плуването е изморително упражнение и не бива да се практикува, тъй като изтощава силите. То не е естествено за човека, както е за четириногите поради това, че движенията на последните при плуване са същите като при ходенето“.

Всички тези предразсъдъци бяха причина за едно от най-сериозните разминавания между хавайците и мисионерите. Местните жители, които обичаха да се къпят и рядко работеха повече от двадесет минути, без да се изплакнат след това, намираха, че мисионерите са не само мръсни хора, но че дори миришат неприятно. Понякога Малама, раздразнена от техния лъх на пот, се опитваше да предложи на Абнър и Джеруша да поплуват на хубавия плаж, който беше капу и можеше да се използва само от алиите. Ала Абнър отхвърляше тези покани, сякаш идваха от самия сатана.

Така мисионерските семейства пренебрегваха натрупаната от островитяните мъдрост. Потяха се в невероятно тежкото си облекло, отбягваха здравословните храни, които можеха да намерят без усилие, трудеха се упорито, припадаха, губеха здравето си и умираха. Но с всеотдайност покръстиха един народ.

 

 

През 1823 година, когато две трети от черквата бе построена, една вечер Келоло отиде при Абнър да го помоли за последен път.

— Все още можем да променим мястото на входа — започна той. — Тогава злите духове положително няма да се приближават.

— Бог не допуска злото до своите черкви — отвърна Абнър хладно.

— Ела с мене на строежа — замоли се Келоло.

— Вече всичко е определено — сряза го Абнър.

— Искам да ти покажа един лесен начин… — опита се да продължи Келоло.

— Не! — извика Абнър.

— Моля те — настоя високият вожд. — Има нещо, което трябва да знаеш.

С голяма неохота Абнър остави перото си и тръгна към черковния двор, където група възрастни мъже стояха приклекнали и оглеждаха черквата.

— Какво правят тези хора? — попита Абнър.

— Това са моите кахуни, молят се — обясни Келоло.

— Не! — възропта Абнър и отстъпи назад. — Не желая да споря с кахуни за Божията черква.

— Тези мъже обичат Бога — увери го Келоло. — Попитай ги. Те знаят катехизиса. Искат черквата да се построи здраво.

— Келоло — вече по-търпеливо заговори Абнър и се приближи до кахуните — отлично разбираме, че в старо време тези кахуни са правили много добри неща. Но Бог не се нуждае от кахуни.

— Макуа Хейл — не отстъпваше Келоло — дошли сме при тебе като приятели, които обичат тази черква. Молим те, не оставяй вратата на това място. Всеки от кахуните знае, че то е неподходящо за духовете от тази околност.

— Бог е върховният дух! — оспори го Абнър, но тъй като нощта бе приятна, на запад се бе показал бледият сърп на луната, а леки облаци прелитаха от време на време откъм морето, той седна при кахуните и заговориха за религията. Абнър се изненада колко много знаят от Библията и колко умело я пригаждат към своите древни вярвания. Един старец му каза:

— Ние вярваме, че това, което ни говориш, е така, макуа Хейл. Има само един Бог и по-рано ние го наричахме Кейн. Има и Свети дух, ние го наричахме Хим Ку. Има Исус Христос, той е нашият Лоно. Има и цар на подземния свят, той е Каналоа.

— Бог не е Кейн — изтъкна Абнър, но кахуните само слушаха, а като дойде техният ред да говорят, започнаха да му обясняват:

— Когато Кейн, който е Бог, иска да му се построи черква, той я надзирава. Той винаги ни надзираваше, когато строяхме нашите храмове.

— Бог не надзирава лично построяването на тази черква — възрази Абнър.

— А Кейн надзираваше.

— Но Бог не е Кейн — търпеливо повтори Абнър.

Мъжете мъдро кимнаха с глави и продължиха:

— Тъй като Кейн се интересува от построяването на тази черква, а ние винаги сме обичали Кейн, решихме, че е добре да те посъветваме за тази врата…

— Вратата ще остане там, където е сега, защото винаги е на това място — обясняваше Абнър. — В Бостън щеше да бъде на това място. И в Лондон щеше да бъде тук.

— Но в Лахайна на Кейн няма да му хареса да е тук — упорстваха кахуните.

— Кейн не е Бог — отново напомни Абнър.

— Разбираме, макуа Хейл — учтиво се съгласиха кахуните — но тъй като Бог и Кейн са едно и също нещо…

— Не — настояваше Абнър — Бог и Кейн не е едно и също.

— Разбира се — охотно закимаха кахуните — имената им са различни, ала ние знаем, че Кейн няма да хареса вратата да е на това място.

— Вратата трябва да бъде тук.

— Ако остане тук, Кейн ще разруши черквата — тъжно заявиха кахуните.

— Бог не разрушава собствените си черкви — увери ги Абнър.

— Но ние знаем, че Кейн ги разрушава, ако не са построени правилно, и тъй като Кейн и Бог означават едно и също нещо…

Достолепните кахуни винаги запазваха самообладание пред упорития дребничък чужденец, който според тях не разбираше много от религия, а и Абнър се бе научил да се владее, така че спорът за вратата продължи няколко часа, докато луната изчезна на запад и само ниски, тъмни облаци се плъзгаха по тайнственото и мълчаливо небе. След като не успяха да се споразумеят — кахуните искрено съжаляваха неразумния си приятел, който настояваше да се построи една обречена черква за Кейн — събранието свърши.

— Като пожелая лека нощ на кахуните, ще те изпратя до вас — предложи Келоло.

— И сам мога да се прибера — увери го Абнър.

— В такава нощ — Келоло огледа ниските облаци над кокосовите палми — може би ще е по-добре…

Сбогува се набързо с кахуните и настигна мисионера по прашния път. Но едва бяха изминали сто-двеста метра, когато Абнър чу, че зад тях вървят кахуните.

— Не искам да споря повече с тях — промърмори той.

Ала когато се обърна назад, за да им каже това, Келоло не видя никого. Нямаше никакви кахуни. Никой не вървеше зад тях. Само едно зловещо ехо се носеше изпод прелитащите облаци. Келоло внезапно стисна Абнър с почти смъртоносна хватка и прошепна ужасен:

— Това са нощните посетители! О, Боже! Ние сме загубени!

Преди Абнър да успее да се възпротиви, Келоло го хвана през кръста, бързо го прехвърли през някакъв храсталак и го напъха в един ров, пълен с мръсна вода. Абнър се опита да стане, но мощната ръка на Келоло го закова към мократа земя. Огромният вожд трепереше от ужас.

— Какво има? — попита Абнър, ала гигантската длан на Келоло запуши устата му и неволно полепи трева и кал по устните му.

— Това са нощните посетители! — прошепна Келоло, разтреперан от безумна уплаха.

— Кои са те? — шепнешком попита Абнър, като освободи устата си от дланта на Келоло.

— Великите алии от миналото. Страх ме е, че идват за мене.

— Глупости! — изръмжа Абнър и се помъчи да се освободи.

Ала пленилият го вожд го притискаше към дъното на рова. Мисионерът чувстваше страшното напрежение на силните му мускули. Келоло изпитваше ужас.

— Защо идват за тебе? — прошепна Абнър.

— Никой не знае — отвърна Келоло с тракащи зъби. — Може би е защото дадох земята на Кейн за твоята черква.

Много предпазливо надигна главата си, докато се изравни с върха на храсталака, огледа тъмната пътека и затрепери.

— Идват към нас! О, макуа Хейл, помоли се на твоя бог за мене! Моли се! Моли се!

— Келоло! — изпъшка Абнър, задушаван от натиска върху гърдите му. — Там няма нищо. След като алиите умрат, те си остават мъртви.

— Те идват — прошепна Келоло. И наистина в нощната тишина, редом с тихото шумолене на сухите палмови листи, полюшвани от вятъра, се чуваха стъпки. — Виждам ги, че минават покрай черквата — съобщи Келоло. — Носят факли и жезли с пера. Покрити са със златните си наметала и са си сложили шлемовете от пера. Макуа Хейл, те идват за мене.

Грамадният вожд се сниши в рова, като закри Абнър с тялото си. Мисионерът го чу да се моли:

— О, Пеле, спаси ме сега. Аз съм твоето дете, Келоло, и не искам да умра тази нощ.

Шумът от стъпките се засили и Келоло трескаво почна да се движи, като едва не задуши Абнър, който смотолеви:

— Какво правиш?

— Събличам те! Не можеш да разговаряш с боговете облечен. — Когато остана съвсем гол, Келоло продължи да се моли с тревожен глас, после изведнъж се успокои и заговори тихо: — Дребният мъж, когото крия, е макуа Хейл. Той е добър човек и учи моите хора. Не знае, че трябва да си съблече дрехите, но те моля да му простиш. — След дълга пауза Келоло поде отново: — Знам, че дребният човек проповядва срещу тебе, о, Жена на белотата, но въпреки това е добър. — Подир ново мълчание наблизо се чу шум от стъпки и Келоло се разтресе като от буен вятър, после проговори: — Благодаря ти, Пеле, задето каза на нощните посетители, че съм твое дете.

Вятърът утихна. Само най-високите корони на кокосовите палми прошумяваха сегиз-тогиз, но вече не се долавяше ехо от стъпки. „Стъпките може да са били на кахуните, които са се разотивали“, помисли Абнър. Може да са минавали кучета. Или вятърът е вдигал праха от пътеката. Сега не се чуваха никакви звуци, облаците бяха изчезнали и звездите блестяха.

— Какво беше това? — попита Абнър, като бършеше калта край устата си.

— Идваха да ме вземат — обясни му Келоло.

— Ти на кого говореше? — запита пак Абнър и изплю ситните камъчета; влезли между зъбите му.

— На Пеле. Не я ли чу как каза на нощните посетители, че ние сме нейни деца?

Абнър не отговори. Изтърси пясъка от дрехите си и се чудеше как ще ги изчисти от калта. Още отупваше коленете си, когато Келоло го стисна и го обърна към себе си с въпроса:

— Ти чу Пеле, нали? Чу ли я, когато те защити?

— Тя спомена ли името ми? — тихо попита Абнър.

— Ти я чу! — извика Келоло. — Когато Пеле защитава някого, това е много добър знак. Това означава… — Но радостта му, че бе спасен от отмъстителните нощни посетители, бе тъй голяма, та не намираше думи да благодари на Пеле за собственото си избавление и за нечуваната й благосклонност да защити дребния мисионер. — Ти си мой брат — убедено заяви Келоло. — Сега разбираш колко глупаво щях да постъпя, ако бях съборил каменната грамада на боговете. Представяш ли си какво щеше да стане, ако Пеле не бе дошла да ни помогне тази нощ?

— Ти видя ли нощните посетители? — упорстваше Абнър.

— Видях ги — потвърди Келоло.

— А видя ли Пеле?

— Аз често я виждам — увери го Келоло. После в страстен изблик хвана ръцете на Абнър и го замоли: — Заради това, макуа Хейл, те моля да не оставяш вратата, където е сега.

— Вратата… — започна Абнър, но не си направи труда да довърши мисълта си.

Когато се прибра вкъщи, Джеруша извика:

— Абнър, какво си правил?

— Беше много тъмно и паднах в един ров — отговори й кратко.

Вратата остана на мястото, което мисионерът й бе определил.

 

 

Но тъкмо когато изглеждаше, че мисията започва да овладява Лахайна, пристигна китоловният кораб „Джон Гудпасчър“ от Ню Бедфорд, натоварен с рекордно количество мас, добита в новооткритите китоловни райони отвъд Япония. Девическото училище на Джеруша внезапно бе смутено от възбуден вик, долетял откъм пътя:

— Келамоку! Много моряци в кораб! Елате веднага!

Тъй като този кораб бе известен от предишни негови посещения и се ползваше с добро име, новината породи голяма възбуда, особено сред дъщерите на Пупали, които започнаха да си мятат многозначителни погледи. Накрая и четирите станаха и излязоха от класа. При опита на Джеруша да ги спре най-голямата обясни, че най-малката им сестра се разболяла.

— На горката Илики страшно боли глава. — И изчезнаха сред шумен кикот.

Отначало Джеруша не осъзна какво се бе случило, но след малко една от ученичките й изтърси:

— Капена алоха Илики. Тя плува кораб, види капена.

Джеруша разбра, че моралът, насаждан в училището, е бил погазен, и разпусна класа. Наметна лек шал на раменете си, нахлупи боне върху кестенявите си къдрици и стигна до пристанището точно навреме, за да види как четирите момичета, почти голи, се качват с нетърпение на борда на „Джон Гудпасчър“, където моряците, които ги познаваха отпреди, ги посрещнаха с радостни възгласи.

Джеруша изтича до възрастен американски моряк, който украсяваше с резба парче китова кост край стария тухлен дворец на Камехамеха, и му извика:

— Откарай ме на кораба!

Ала морякът продължи да дълбае костта и спокойно я посъветва:

— Госпожо, по-добре ще е, ако не се борите срещу законите на природата.

— Но Илики е още дете! — възпротиви се Джеруша.

— Първият морски закон, госпожо, гласи: ако са достатъчно големи, значи са и достатъчно възрастни. — И погледна към вълните, над които се носеха щастливите викове на момичетата.

Ужасена от това безразличие, Джеруша изтича до една стара хавайка, която седеше на крайбрежна скала и пазеше четирите рокли от мисионерското училище, съблечени от момичетата.

— Лельо Меле, как да върнем тези момичета на брега?

— Ти нали спря веднъж? Няколко дена корабът ще замине — увери я леля Меле. — Четири уахини ще се върне, както друг път.

В отчаянието си Джеруша задърпа изцапаните рокли от мисионерското училище, сякаш искаше да си ги отнесе вкъщи, далече от порочното пристанище, но леля Меле не ги пускаше.

— Хейл уахин! Четири уахини ще дойде, аз пазя рокли за тях.

И като добра приятелка, каквато наистина бе, леля Меле остана на скалата да варди роклите, докато дойде време пак да потрябват и момичетата да подновят уроците си в мисията.

Вечерта настроението в мисионерския дом бе мрачно след претърпените през деня поражения.

— Не мога да разбера тези момичета — плачеше Джеруша. — Даваме им толкова много, особено на Илики. Тя знае кое е добро и кое е лошо. И все пак побягна на китоловния кораб.

— Повдигнах този въпрос пред Малама — поде сдържаният Абнър. — А тя само каза: „Момичето не е алии. Може да ходи на корабите, ако желае“. Тогава попитах Малама защо се разгневи толкова, когато тримата моряци поискаха да заведат Ноелани на техния кораб. А тя ми отговори: „Ноелани е капу алии“. Сякаш това обяснява всичко!

— Абнър, потръпвам, щом си помисля как злото процъфтява в Лахайна — продължи Джеруша. — Като напуснах пристанището, където никой не искаше да предприеме нищо, отидох да търся помощ в града. В кръчмата на Мърфи свиреше хармоника и се смееха момичета. Опитах се да вляза вътре, за да спра каквото ставаше там, а един мъж ми каза: „Не влизай, госпожо Хейл. Момичетата са без никакви дрехи. Никога не са облечени, когато в пристанището има моряци“. Абнър! Какво става с този град?

— От известно време си мисля, че тук са съвременните Содом и Гомор.

— Какво можем да направим ние?

— Засега не съм решил.

— Аз пък съм решила — твърдо отсече Джеруша.

И още същата вечер тя отиде в двореца на Малама и заговори с нея на своя вече добър хавайски:

— Алии Нуи, не бива да позволяваме на момичетата да ходят на китоловните кораби.

— Защо? — учуди се Малама. — Те ходят, защото искат. На никого не вредят.

— Но Илики е добро момиче — продължи Джеруша.

— Кои момичета са добри?

— Момичетата, които не плуват до корабите — отговори просто Джеруша.

— Мисля, че вие, мисионерите, искате да няма никакви забавления — смръщи се Малама.

— Илики не се забавлява, тя си играе със смъртта — възрази Джеруша.

Малама знаеше, че това е вярно, и каза тъжно:

— Но тя винаги е ходила на корабите.

— Илики има безсмъртна душа — не се предаваше Джеруша. — Също като тебе и мене.

— Твърдиш, че Илики… уахин и Пупали… е като тебе и мене?

— Точно като тебе, Малама. И като мене.

— Не мога да го повярвам. Тя винаги е ходила на корабите.

— Наша задача е да я спрем. Да спрем и останалите момичета.

Малама не бе готова да предприеме каквото и да било тази вечер, но на следния ден събра всички алии, които бяха на острова, а преподобният и госпожа Хейл им изложиха своите съображения.

— Дали един град е добър си личи по това, как закриля бебетата и младите момичета — изтъкна Джеруша. — Дали един алии е добър се познава по това, как защищава жените. Вие не сте добри алии, щом позволявате на собствените си дъщери да ходят на корабите. В Лондон добрите алии се стараят да възпират такива неща. Също и в Бостън.

Келоло оспори това твърдение.

— Кекау-ике-а-оле плава с един китоловен кораб и е стигнал до Лондон и до Бостън. Много пъти ни е разказвал, че там има специални къщи, пълни с момичета. Навсякъде, където е ходил, имало такива къщи.

— Добрите алии във всички тези градове се борят с това зло — отчаяно спореше Джеруша.

Най-болезненият удар обаче бе нанесен от Абнър.

— Знаете ли какво става, когато вие, алиите от Лахайна, позволявате момичетата ви да бъдат развращавани по този начин? — попита той заплашително.

— Какво става, макуа Хейл? — поиска да узнае Малама, защото имаше доверие на мисионера.

— Когато корабите отплават, мъжете се присмиват на Хаваите.

След това грозно обвинение настъпи дълго мълчание, защото алиите от Хаваите бяха горди хора и страшно жадуваха за одобрението на света. Най-сетне Малама запита предпазливо:

— Алиите от Бостън ще позволят ли на своите момичета да преплуват до някой хавайски кораб?

— Не, разбира се — отсече Келоло. — Там водата е много студена.

Никой не се засмя, защото забележката бе правдива, и Абнър побърза да добави:

— Келоло е прав. Водата в Бостън не е тъй приятна и топла, както тук, но дори и да беше, никой не би разрешил на момичетата да плуват до хавайските кораби. Ако стане такова нещо, алиите от Бостън биха били много засрамени.

— Мислиш ли, че моряците ни се присмиват, макуа Хейл? — попита Малама.

— Знам, че ви се присмиват, Малама. Помниш ли кораба „Картаджиниън“, който беше тук? Аз се качих на борда му, когато се срещнахме в океана, където ловяха китове, и чух как моряците говорят за Хонолулу.

— А, знае се, че Хонолулу е лош град — призна Малама. — Аз затова не искам да живея там. Затова и кралят държи столицата му да е тук, в Лахайна.

— Присмиваха се и на Лахайна — продължи Абнър.

— Това е лошо — намръщи се Малама. А след малко попита: — Какво трябва да направим?

— Да построите форт близо до рейда — отговори Абнър — и всяка вечер по залез да бие барабан. Всеки моряк, който остане на брега след това, трябва да бъде задържан и затварян във форта до сутринта. И всяко момиче, което плува до корабите, също.

— Това са много строги закони — заключи Малама и закри събранието. Но щом алиите си отидоха, дръпна Джеруша настрана и я попита раздразнена:

— Мислиш ли, че моряците ни се смеят заради момичетата?

— И аз ви се смея! — твърдо отговори Джеруша. — Какво можеш да мислиш за хора, които развращават собствените си дъщери?

— Но те не са алии — оправда ги Малама.

— Ти си съвестта на твоите хора — отвърна й Джеруша.

Вечерта съпрузите Хейл дълго спориха дали отново да допуснат дъщерите на Пупали до мисионерското училище. Абнър бе категоричен, че трябва да ги отстранят завинаги, но Джеруша смяташе, че би могло да им се даде още една възможност. Когато корабът „Джон Гудпасчър“ напусна рейда, четирите провинили се момичета, облечени в чисти нови рокли, се върнаха разкаяни в училището. Колкото повече им говореше Джеруша за ужасния им грях, толкова по-чистосърдечно те се съгласяваха с нея.

Ала след няколко седмици едно дете извести за пристигането на китоловния кораб „Вашти“ с възбуден вик:

— Вашти пусна желязна кука сега, много келамоку!

И четирите момичета отново хукнаха. Вечерта Абнър настоя поне трите по-възрастни девойки да бъдат изключени. Така и стана. Но тъй като по това време в Лахайна все по-често спираха китоловни кораби — само през 1824 година техният брой бе седемнадесет — трите по-големи дъщери на Пупали направиха добър бизнес. Вече не ходеха на корабите, защото станаха танцьорки в кръчмата на Мърфи, а зад малката танцова площадка си имаха стаички. Мърфи им разрешаваше да запазват за себе си половината от монетите, които припечелваха там.

Илики, най-красивата от сестрите, остана в мисионерското училище; под грижливото ръководство на Джеруша започна да разбира Библията и се отрече от китоловните кораби. Бе по-тънка от повечето хавайски момичета, имаше много дълга коса и искрящи очи. Когато се усмихнеше, хубавите й бели зъби огряваха лицето й. Джеруша прекрасно разбираше защо мъжете я желаят.

— Като стане на двайсет години — каза Джеруша — ще я омъжим за някой хаваец християнин. И запомни ми думите, Абнър, тя ще бъде най-добрата съпруга на островите.

Но Абнър не чу какво му говори Джеруша. Беше си сковал от събрани тук и там парчета от греди — защото в Лахайна нищо не бе по-ценно от дървото — малка работна маса, на която бе подредил книжата си в седем-осем спретнати купчинки, всяка затисната с по една морска мида. Бе започнал в сътрудничество с други мисионери на островите труда, който щеше да остане като най-трайния му принос за Хаваите. Превеждаше Библията на хавайски и изпращаше готовите страници на един печатар в Хонолулу, където ги издаваха на части.

Нищо, с което се занимаваше Абнър през тези години, не му доставяше по-голямо удоволствие. Държеше пред себе си гръцкия и староеврейския текст, гръцко-латинския лексикон на Корнелиус Шревелиус заедно с преводите на Библията, които бе изучавал в Йейл. Чувстваше се щастлив като орач, който прокарва бразди в нива без камъни, или като рибар, който хвърля мрежите си на сигурно място. Обикновено работеше с Кеоки, обмисляше всеки пасаж с най-голямо внимание и след години стигна до двете книги на Библията, които обичаше най-много. Първата бе Соломонови Притчи, в която според него бе побрана същността на всички знания, за които човек можеше да мечтае. Тя бе особено подходяща за Хаваите, защото всяко нещо бе казано с прости думи, лесноразбираеми и запомнящи се. Когато дойде до прекрасните завършващи страници, в които цар Лемуил описва добродетелната жена, перото му просто летеше, тъй като му се струваше, че Лемуил говори за Джеруша Бромли: „Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер; сърцето на мъжа й е уверено в нея, и той не ще остане без печалба… Тя, както търговските кораби, отдалеч си набавя храна… Шепата си на сиромах отваря, и ръката си на нужделив подава… Здравина и хубост е нейно облекло… много жени добродетелни е имало, но ти надмина всички“.

Като свърши превода на Притчи Соломонови, Абнър остави последните страници открити, за да може Джеруша да ги прочете, но бе разочарован, защото тя не ги забеляза, бе свикнала да не се меси в библейските му занимания. Затова накрая се принуди да й подаде страниците със заключителните думи на Лемуил. Тя ги върна с единствената забележка:

— Добре ще е всяка жена да прочете тези страници.

Абнър изпита желание да извика: „Те са написани за тебе, Джеруша“. Но не каза нищо, прибра страниците при останалите и ги изпрати в Хонолулу.

 

 

В следващите десетилетия шест комисии щяха да доизглаждат първия превод на Библията на хавайски. В частите, превеждани на големия остров Хаваи, в Кауай или в Хонолулу, учените често намираха някои грешки в превода или при акцентирането на отделни места в текста. Но в частите, преведени от Абнър Хейл, рядко откриваха някакъв пропуск. Един специалист с научни степени от Йейл и от Харвард забеляза: „Този човек като че се е превъплъщавал последователно в израилтянин, в грък и в хаваец“.

Абнър не разбра за тази похвала, защото тя бе произнесена дълго след смъртта му, но той повторно преживя огромното удоволствие от превода, когато дойде време да се заеме с Йезекиил. Имаше нещо в тази странна книга — една контрапунктова мелодия от най-банални наблюдения и най-възвишени лични откровения, която говореше направо на сърцето му и сякаш бе обобщение на целия му живот.

Обичаше повтарящите се пасажи, в които Йезекиил — той навярно в живота е бил доста отегчителен човек — старателно бе записал точните дати, когато Бог му е говорил: „В трийсетата година, четвъртия месец, петия ден на месеца… отвориха се небесата — и аз видях Божии видения… биде слово Господне към Йезекиила…“ Увереността, с която Йезекиил говореше по всички въпроси, и убеждението му, че Бог лично го ръководи, носеха на Абнър голяма утеха и винаги когато превеждаше точните описания на Йезекиил за срещите му с Господа, мисионерът чувстваше, че и той участва в тях. „В шестата година, в шестия месец, на петия ден от месеца, седях в дома си, и старейшините юдейски седяха пред лицето ми, и сложи се там върху мене ръката на Господа Бога.“

За Абнър Хейл бе съвсем ясно, че пророк Йезекиил, седнал със старейшините на Иудея, много наподобяваше пророк Абнър, седнал с алиите на Мауи. И ако новият пророк понякога говореше с властни думи, които хавайците трудно приемаха, Абнър бе убеден, че и за старейшините на Иудея трябва да е било трудно да приемат пророчествата на Йезекиил. Но ето че пред него стояха изписани за вечни времена думите: „И биде към мене слово Господне…“ А можеше ли някой да изисква по-голямо овластяване от това?

* * *

През 1825 година Джеруша роди второ дете, жизнерадостното момиченце Люси, което след години щеше да се омъжи за Абнър Хюлет, при чието раждане също бе акуширал нейният баща.

Голямата черква, която Келоло строеше, скоро щеше да бъде завършена и пред Абнър се изправи сериозен проблем, тъй като той бе решил твърдо, че при освещаването й всички хавайци, които влизат в черквата, трябва да са облечени като добри християни.

— В тази черква няма да има никаква голота — обяви той. — Също и никакви венци от цветя, които да отвличат вниманието с аромата си. Жените ще са облечени в рокли, а мъжете ще носят панталони.

Но още докато оповестяваше това решение, Абнър се чудеше как ще се намери достатъчно плат, за да се превърнат тези езичници в християни. Алиите, които имаха достъп до стоките от Китай, нямаше да бъдат затруднени. Те отдавна носеха прилично облекло, а през последните месеци спиращите тук морски капитани оставаха изненадани от грамадните достолепни благородници, които ги приветстваха на малкия каменен кей. „Те биха правили чест на град като Лондон — докладва един англичанин на своите началници. — Мъжете носят черни сака, прилични панталони и жълти наметки. Жените са облечени в странни, но хубави рокли с набор около врата, откъдето чак до глезените се спускат широките дипли на скъпия плат. Когато се движат, и мъжете, и жените приличат на богове, тъй изправена и горда е стойката им. Довериха ми насаме, че един мисионер от Бостън им казал как е редно да приветстват пристигащите кораби. Ако е постигнал за душите им толкова, колкото за държането им, заслужава да бъде поздравен. Но се съмнявам в това, тъй като рядко съм виждал в големите пристанища такъв открит разврат, какъвто има в Лахайна.“

Абнър се безпокоеше откъде ще се намери плат за бедните хора, ала не след дълго от бреговете на Китай пристигна избавление за тревогите му. Бригът „Тетис“ се върна от пътешествието си със сандаловото дърво, натоварен със стоки за местните пазари. Капитан Джандърс вече бе решил да продаде кораба на Келоло и да започне търговския си бизнес с голям удар; бе изхарчил до последния грош парите, получени от продажбата на сандаловото дърво в Кантон, като бе накупил всякакви неща, които смяташе, че ще се харесат на хавайците. Затова откриването на магазина му до кръчмата на Мърфи и разтоварването на балите от Китай предизвикаха голямо вълнение.

За мъжете имаше плътен габардин, лъскави копринени ризи, черни панталони до коленете, каквито са се носили във Франция преди тридесет години, копринени чорапи и обуща с големи катарами. Имаше пури от Манила, коняци от Париж и цял сандък, пълен с готови костюми, поръчани от капитан Джандърс на кантонските шивачи с изискването: „Всеки костюм трябва да е достатъчно голям, за да се облекат в него трима китайци. Всичките костюми ще са за хавайците“.

За жените стоките на капитана бяха истинска съблазън: топове фин брокат и сатен, готови рокли от кадифе, сандъци със зелени и лилави платове и всякакви дантели. Имаше блестящи маниста, гривни и пръстени; ветрила за горещите нощи и парфюми от Молукските острови.

Особено високо оцениха алиите големите огледала, донесени с кораби от Франция, и махагоновите мебели, изработени в Кантон по английски образци. Всяко благородническо семейство смяташе, че трябва да се сдобие с писалищен шкаф, на който има два вдлъбнати кръга за поставяне на лампи и многобройни малки чекмеджета за книжа. Финият порцелан също се ползваше с успех, особено синьо-белият. Но по-ценни от сервизите за ядене се оказаха лъскавите бели нощни гърнета, украсени с порцеланови рози в синьо, зелено и розово.

За обикновените хора имаше стотици топове яркочервен плат и в по-малки количества — кафяв и бял. Тъкмо тези платове привлякоха вниманието на преподобния Хейл и той предложи нещо, което стана основа за състоянието на Джандърс.

— Донесъл си много топове хубаво платно, капитане — изтъкна Абнър. — Отдавна мечтаех енориашите ми да са прилично облечени, когато се открие черквата. Но хората нямат пари. Би ли им продавал на кредит?

Капитан Джандърс подръпна края на брадата, която още обрамчваше лицето му, и отговори:

— Преподобни Хейл, преди много време ти ме научи да почитам Библията. Трябва да се придържам към Притчи Соломонови, глава 22, стих 26: „Не бъди от онези, които… поръчителстват за дългове“. Така е казал Бог и аз го приемам. Заплащане само в брой! Това е правилото на моята търговия.

— Да се заплаща в брой е добро правило — започна Абнър.

— Това е Божието правило — повтори Джандърс.

— Но заплащането в брой би могло и да не е с пари, нали, капитане?

— Ами… ако нещо може след това да се превръща в пари… — замисли се Джандърс.

— Много кораби идват в това пристанище. Китоловците не се ли нуждаят от нещо, което моите туземци могат да им доставят?

— Защо да са твои туземците? — учуди се Джандърс.

— Защото принадлежат на моята черква. Какво биха могли да ти доставят?

— Ами китоловците винаги търсят платно от тапа, използват го за уплътнения по корабите. — Като помисли още, Джандърс добави: — Мога да взема и големи количества връв от олона[6].

Тогава Абнър му предложи:

— Ако ти доставям редовно тапа и олона, ще ги разменяш ли срещу плат?

Джандърс прие тази сделка, която стана един от главните източници на състоянието му, защото в Лахайна скоро щеше да започне голям приток на китоловни кораби — 42 през 1825 година и 31 през 1826-а. А когато пристигнеха, капитан Джандърс бе готов да ги обслужи с продуктите, осигурени от туземците на преподобния Хейл: тапа, олона, прасета и диво говеждо месо.

Един ден Келоло изрази протест.

— Макуа Хейл, ти ми се караше, когато водех хората си в планините за сандалово дърво. Но за мене те работеха само по три седмици наведнъж. А за тебе работят всяка седмица.

Абнър веднага обясни на простодушния човек:

— Те не работят за мене, Келоло. Работят за Бога.

Келоло обаче възрази и на това.

— И така да е, но работят постоянно.

Все пак Абнър спечели нещо — всичките му енориаши бяха добре облечени за откриването на черквата. В празничния ден, когато се освещаваше просторната постройка, странни процесии от хора, облечени с необичаен за тях лукс от магазина на капитан Джандърс, се точеха с километри по прашните пътища. Алиите, разбира се, изглеждаха внушително — мъжете в рединготи и с черни шапки, жените в красиво надиплени рокли от скъпи, плътни кантонски коприни. Но обикновените хора, макар да бяха видели как алиите замениха наметките от тапа с лондонски жакети, не бяха усвоили още западната мода. Жените бяха намерили най-лесното решение — над прилепналите до гърдите им платки бяха прикачили високи яки, а надолу се спускаха широки, надиплени поли; дълги ръкави прикриваха голотата на ръцете им до китките. Тези рокли бяха колкото практични, толкова и грозни; необяснимо бе, че красивите жени бяха решили да се обличат така. Тоалетът им се допълваше от широкопола шапка, изплетена от листа на захарна тръстика и украсена с изкуствени цветя, защото в черквата не се разрешаваха истински, за да не говорят за суета и да не отвличат вниманието на богомолците.

Мъжете бяха изправени пред още по-сложни проблеми, тъй като всеки смяташе, че е въпрос на чест да носи поне едно нещо, купено в магазина на Джандърс. Първият мъж, който влезе в черквата след алиите, носеше чифт обуща и шапка от Бомбай — нищо друго. Вторият бе облякъл мъжка риза, като бе мушнал краката си в ръкавите, а яката бе завързал около кръста с въже. Когато видя тези смехотворни богомолци, Абнър изпита желание да ги отпрати, но те тъй много искаха да влязат в новата черква, че ги пусна.

След тях дойдоха двама братя, на които Джандърс бе продал цял кантонски костюм; единият бе облякъл сакото без нищо друго; вторият бе обул панталоните и си бе сложил бели ръкавици. Пристигна един мъж, облечен в женска рокля, и за да е завършен тоалетът му, си бе сложил на главата венец от живи цветя. В този случай Абнър бе строг.

— Никакви цветя и листа с езически миризми в черквата! — нареди той, свали венеца и го хвърли на земята, откъдето ароматният лъх проникна в храма.

Някои мъже носеха само ризи, чиито краища се люлееха над огромните им кафяви задници, други бяха с набедрени препаски от листа, но с копринени вратовръзки. Ала от уважение към Бога на белия човек, който отказваше да споделя тайнствата си с голи хора, всички бяха сложили по нещо върху тялото си.

 

 

Вътрешността на черквата бе внушителна — представляваше съвършен правоъгълник с добре оплетени тръстикови стени и голям каменен амвон. Нямаше никакви мебели, освен една дървена скамейка за Джеруша и капитан Джандърс. Огромното множество, повече от три хиляди души, си постла на покрития със ситни камъчета под собствени панданови рогозки, на които седнаха по турски, лакът до лакът. Ако Абнър се бе замислил само миг за хавайския климат, щеше да направи тръстиковите стени малко по-високи от метър и да остави между тях и покрива празно пространство, за да може въздухът да циркулира. Но черквите в Нова Англия бяха затворени от четирите страни, затова такива щяха да бъдат те и на Хаваите. Нямаше никакво движение на въздуха и богомолците страдаха от естествената горещина, както и от излъчването на трите хиляди тела.

Пеенето бе чудесно — спонтанно, радостно, изпълнено с преклонение. Четенето на Кеоки от Светото писание бе впечатляващо, а когато Абнър се изправи и започна двучасовата си проповед, слушателите бяха във възторг, че говори на приемлив хавайски език. За тема на проповедта си бе избрал Книга на пророк Софония, 2:11 — „Страшен ще бъде за тях Господ: Той ще изтреби всички земни богове, и Нему ще се покланят — всеки от мястото си — всички острови на народите“.

Проповедта бе напълно подходяща за случая. Фраза по фраза Абнър разтълкува думите на Софония. Той разказа за Господа и за Неговата сила, като посвети петнадесет лирични минути, за да опише новия Бог на островите. Обрисува го като Бог на милосърдието и състраданието.

След това изложи колко страшен е Йехова, когато бъде разгневен; говори за наводнения и болести, за гръм и мълнии, за глад и за мъченията в ада. За изненада на Абнър хавайците кимаха с разбиране. Чу как Келоло прошепна на Малама:

— Новият бог е също като Кейн. Много е страшен, когато се разгневи.

После стигна до старите богове на Лахайна, които новият Бог бе решил да унищожи. Спомена имената на Кейн и Ку, на Лоно и Каналоа, на Пеле и нейните помощници.

— Те ще изчезнат — извика Абнър на хавайски — ще изчезнат от Лахайна и от вашите сърца. Ако се мъчите да криете тези зли богове в сърцата си, ще бъдете унищожени, ще горите в огньовете на ада за вечни времена.

Подир това разясни какво значи да почиташ Бога и тук за първи път разви пред широка публика своя възглед за доброто общество.

— Един мъж почита Бога — каза Абнър — когато защитава жените в своя дом, когато не убива новородените момиченца, когато уважава закона. — По-късно се провикна: — Човек, който отглежда повече таро и го споделя със съседа си, по този начин почита Бога. — В един миг почти изложи доктрината на Нова Англия, като предложи: — Огледай се наоколо. Този човек има ли добра земя? Значи Бог го обича. Кануто на онзи мъж лови ли повече риба? Бог обича онзи мъж. Работи, работи, работи и ще откриеш, че Бог те обича. — А накрая събра кураж, загледа се право в алиите и разкри своето схващане за добрия управник. И всички събрали се, само тридесет от които не бяха обикновени хора, чуха смела нова концепция за управлението. Проповедта завърши с едно вълнуващо обобщение, което Абнър много обичаше, както го бе обичал преди него свети Павел. Мисионерът се провикна: — В Божието царство няма висши и нисши, няма алии и роби. Най-нисшият е огрян от светлина в добрите очи на Бога. — Тогава извика един роб, който бе застанал отвън, до вратата, защото не смееше да влезе в черквата, заведе го до амвона, прегърна го и каза: — Досега сте наричали този човек мръсен труп, жив мъртвец. Той вече не е роб. Той е ваш брат. — И изпълнен с благоговение в този потресаващ момент, той издигна глава и целуна роба по бузата, после го накара да седне на земята, недалеч от Малама, от самата Алии Нуи.

Връхната точка на службата по освещаването настъпи след изпълнението на серия от химни, водено от Кеоки, когато Абнър стана и обяви в края на третия час:

— Не е лесно да се влезе в царството Божие. Не е лесно да се влезе и в Неговата църква тук, на земята. Но днес ще разрешим на двама от вашите хора да започнат шестмесечния си изпитателен период. Ако докажат, че са добри християни, ще бъдат приети за членове на нашата черква.

Сред публиката настана голямо вълнение, чуваха се предположения кои ще бъдат двамината избрани, но Абнър въдвори тишина, като вдигна ръка и посочи Кеоки — висок, слаб и красив.

— Обичаният от вас вожд Кеоки бе приет за член на църквата в Масачузетс. Той е първият хаваец, удостоен с тази чест. Моята скъпа и добра съпруга, която познавате като учителка, също е членка на църквата. Член съм и аз, както и капитан Джандърс. Ние четиримата се събрахме и решихме още двама души да бъдат подложени на проверка за членство. Госпожо Хейл, би ли станала, за да назовеш първия от тях?

Джеруша се изправи, насочи се към сектора на алиите, наведе се и взе ръката на роба. Бавно и внимателно тя заговори на хавайски:

— Този канака Купа е известен на всички в Лахайна като непорочен човек. Той споделя това, което има, с другите. Грижи се за деца без родители. — С убедително изброяване на изключителните добродетели на роба, които всички признаваха, назоваването на неговото име прозвуча логично за цялата публика. — В сърцата си вие, жители на Лахайна, знаете, че Купа е Божи човек, и затова ние ще го приемем в Божията църква.

Абнър хвана ръката на Купа и извика:

— Купа, готов ли си да обичаш Йехова?

Робът бе така ужасен от всичко, което мисионерите му налагаха да прави, че едва промърмори нещо, а Абнър обяви:

— След шест месеца ти вече няма да си Купа, мръсният труп. Ти ще бъдеш Камекона. — И той даде на роба това ценно име — Соломон.

Публиката бе потресена, но преди някой да издума нещо срещу тази радикална стъпка, Абнър издигна своя силен и убедителен глас:

— Кеоки Канакоа, стани и предложи втория член на нашата черква.

С истинско вълнение и радост се изправи Кеоки, отиде до сектора на алиите и се наведе към сестра си Ноелани, Небесната мъгла. Тази сутрин тя бе облечена в бяло, с венче от жълти пера около главата и с бели ръкавици на умелите си ръце. В тъмните й очи светеше благоговение и тя се движеше, като че я бе повел не брат й, а сам Бог. Сякаш отдалече чу шепота на хавайците, които приемаха с радост избирането й, после осъзна, че Абнър се е обърнал към нея:

— Ти се държиш според Божиите закони. Учиш се добре, научи се също така да шиеш, защото всички жени, алии или не, трябва да умеят да шият. И не е ли казано в Библията за добродетелната жена: „Тя си набавя вълна и лен и на радо сърце работи с ръцете си“. Но има и още нещо, Ноелани — ти си била вдъхновение за този остров. След шест месеца ще станеш членка на черквата.

Със звучния си ясен глас Ноелани отговори:

— Учението и законът на Йехова ще бъдат за мене водеща светлина.

Абнър скри раздразнението си, че упоритите алии винаги поставяха азбуката и учението пред Бога.

 

 

Същата вечер Малама извика Абнър и след като бе седнал с кръстосани крака на рогозката пред излегналата се Алии Нуи, тя заговори тържествено:

— Днес за първи път, макуа Хейл, разбрах какво значи смирение. Видях, макар и не напълно ясно, какво значи благодат, макуа Хейл. Изпратих Келоло да живее в другата къща. Утре желая да поведа една процесия по улиците и да обявя новите закони на Мауи. Тук трябва да живеем по друг, по-добър начин. Ще приготвиш ли новите закони до утре на разсъмване, за да се запозная с тях?

— Днес е шабат — рязко отвърна Абнър. — Днес не мога да работя.

— Островът очаква да бъде спасен. Донеси ми законите сутринта — заповяда Малама.

— Ще ги донеса — предаде се Абнър.

На път към дома си той спря пред новата къща отвъд оградата.

— Келоло — каза — ще работиш ли с мене тази вечер?

Изгоненият съпруг се съгласи. Извикаха след това Кеоки и Ноелани и всички се отправиха към мисионерския дом.

— Законите трябва да бъдат прости — с държавнически тон започна Абнър. — Всеки трябва да ги разбира и да ги одобрява в сърцето си. Келоло, тъй като ти ще организираш полицията и ще прилагаш законите, кажи какви смяташ, че следва да бъдат те.

— Моряците да не скитат по улиците нощем — убедено отвърна Келоло — защото тогава правят най-големи пакости.

Така първият и най-оспорван закон бе вписан в грубо сглобената от Абнър книга: „При залез ще се удря барабан и при този сигнал всички моряци трябва да се върнат на корабите си, в противен случай ще бъдат незабавно арестувани и заключвани в затвора на Лахайна“.

— Следващият закон? — подкани ги Абнър.

— Не бива да се убиват новородените момичета — предложи Ноелани и това също стана закон.

— Следващият?

— Трябва ли напълно да забраним продажбата на алкохол? — попита Джеруша.

— Не — възрази Келоло. — Търговците вече са предплатили доставките си и това ще ги разори.

— Алкохолът убива вашите хора — изтъкна Абнър.

— Боя се от размирици, ако забраним продажбата — предупреди Келоло.

— Не бихме ли могли да спрем вноса на нови доставки? — предложи Джеруша.

— Френските военни кораби ни накараха да обещаем, че всяка година ще изпиваме много от техния алкохол — обясни Келоло.

— Не можем ли да забраним да се продава алкохол на хавайците? — пак се обади Джеруша.

— Френските военни кораби казаха, че трябва да караме и хавайците да пият от техния алкохол — отвърна Келоло — но аз мисля, че е по-добре да се откажем да правим това по-нататък.

Без да настоява на собствените си виждания, Абнър извлече от своята група кратък и разумен сбор от закони, но когато свършиха, забеляза, че са пропуснали един от най-важните проблеми за Хаваите.

— Трябва ни още един закон — предложи той.

— Какъв? — попита Келоло подозрително, защото се боеше да не се предприеме нещо срещу кахуните и старите богове.

— Бог казва — започна Абнър с известно смущение — и всички цивилизовани народи го приемат… — Замълча, тъй като се срамуваше да продължи. Но след кратко колебание събра смелост и изрече: — Не бива да се прелюбодейства.

Келоло дълго мисли по този въпрос.

— Мъчно ще е да се налага такъв закон — заключи той. — Аз не бих искал да налагам такъв закон… в Лахайна.

За всеобща изненада Абнър се обади:

— Съгласен съм, Келоло. Може да не успеем да го наложим напълно, но не е ли възможно поне да се опитаме хората да разберат, че в добрите общества прелюбодействието не се насърчава?

— Можем да кажем нещо подобно — съгласи се Келоло, ала после на лицето му се изписа голямо смущение и той попита: — Ама за какво прелюбодейство говориш, макуа Хейл?

— Как за какво прелюбодейство?

Келоло, Кеоки и Ноелани седяха мълчаливо и Абнър отначало си помисли, че проявяват упорство, но после съзна, че всеки от тях се е замислил сериозно. Видя, че Келоло движи пръстите си, и реши, че големият вожд брои.

— Знаеш ли, макуа Хейл — каза той — на Хаваите имаме двайсет и три вида прелюбодейство.

— Какво? — зяпна от учудване Абнър.

— И тук е цялата трудност — внимателно подхвана Келоло. — Ако просто кажем „няма да имаме прелюбодейство“, без да посочим от кой вид, всеки ще реши: „Това не се отнася до нашия вид прелюбодейство. Отнася се за другите двайсет и два вида“. А пък, ако изброим всичките двайсет и три вида, един подир друг, някой сигурно ще си помисли: „Никога не сме чували за този вид. Хайде да го опитаме!“. И тогава ще стане по-лошо, отколкото е сега.

— Какви са тези двайсет и три вида? — попита Абнър плахо.

— Ами ето — започна Келоло с дълбоки познания по въпроса — например женен мъж с омъжена жена. Това е едно. След това женен мъж с жената на брат си. Стават две. После женен мъж с жената на сина си. Стават три. Женен мъж със собствената си дъщеря. Стават четири.

— Това е достатъчно — извика Абнър.

— После мъже със сестрите си, момчета с майките си и още какви ли не комбинации — деловито обясни Келоло. — Щом единият от двойката е женен, ние го наричаме прелюбодеяние. Така че как можем да го спрем? — И той вдигна безпомощно ръце. — Ако изброим всичките двайсет и три вида, ще си създадем още по-големи неприятности.

Отдавна минаваше полунощ, а Абнър продължаваше да седи и да хапе перото си. Като всеки религиозен водач в историята той знаеше, че доброто общество започва от стабилното семейство, а стабилното семейство — създадено по замисъл или случайно — обикновено се основава на дисциплинирани сексуални отношения между един мъж и една жена, събрани заедно, след като е взет под внимание вековният световен опит по този въпрос. Не беше добре мъж да се жени за сестра си. Не беше добре във фамилиите да стават безкрайни кръвосмешения. Не беше добре момичетата да се вземат, докато са още малки. Но как можеше тази натрупана в света мъдрост да се обобщи за хавайците?

Най-сетне той стигна до един толкова прост отговор, тъй верен и удобен, че поколения хавайци се усмихваха, когато се споменеше за мъдрото указание на Абнър Хейл. Усмихваха се, защото разбираха точно какво е искал да каже. Този закон покриваше целия практически опит на един тропически остров и от всички по-маловажни неща, които Абнър бе постигнал на Мауи, хората с най-много обич си спомняха за тези умело подбрани думи. Защото законът бе формулиран най-накрая така: „Не спи пакостливо“.

 

 

В понеделник сутрин Абнър представи своите прости и ясни закони на Малама, която ги проучи. Два от тях тя изхвърли, тъй като смяташе, че твърде много ще се намесват в живота на нейните хора, но останалите й харесаха. Извика двете си придворни и трите огромни жени, облечени в хубави китайски коприни и с широкополи шапки, образуваха процесия, водена от двама барабанчици, двама мъже, които удряха големи морски мидени черупки, четирима с жезли, украсени с пера, Келоло начело на осем полицаи, Кеоки, Ноелани и един гръмогласен глашатай. Абнър и Джеруша не се включиха, тъй като законите бяха дело на хавайците и за хавайците.

Барабаните забиха, мидените черупки изпратиха острия си писклив звук над дърветата ку, Малама и двете й придружителки тръгнаха край рибния вир, минаха по прашния път покрай къщите на алиите и влязоха в центъра на града. От всички страни запритичваха хора и щом се съберяха повече от стотина души, Малама заповядваше барабаните да затихнат и глашатаят да издигне глас:

— Чуйте законите на Мауи: „Не убивай, не кради, не спи пакостливо!“.

Барабаните отново екваха, а изненаданите хора продължаваха да стоят под утринното слънце. Бащи, които припечелваха за любимата си храна пой, като откарваха дъщерите си до китоловните кораби, бяха потресени и се опитваха да спорят с Келоло, но той им даваше знак да млъкнат и процесията продължаваше.

Малама спря при малкия кей и нареди да надуят рога четири пъти, за да се съберат моряците, които бяха на брега по това време. Сред тях имаше двама капитани, които слушаха с фуражки в ръце изненадващите новини:

— Моряците не могат да скитат по улиците нощем. Забранява се на момичета да плуват до китоловните кораби.

— Господи! — промърмори единият капитан. — Скъпо ще си платят за тези закони.

— Сигурен съм, че това е работа на мисионера — допълни другият.

— Господ да му е на помощ — поклати глава първият и забърза по страничен път към кръчмата на Мърфи. Но едва бе успял да съобщи новината там, Малама и двете й едри придружителки се зададоха царствено с измачкания лист, на който бяха написани законите. Сега, когато барабанните удари спряха пред заведението на Мърфи, бяха обявени два специални закона:

— Отсега нататък момичетата няма да танцуват голи в кръчмата на Мърфи. От днес няма да се продава алкохол на хавайците.

Барабаните пак загърмяха. Прозвучаха роговете, а Малама и двете й придворни дами се оттеглиха. Законите бяха оповестени. Сега Келоло трябваше да осигури спазването им.

През тази нощ станаха безредици. Моряците от няколко кораба нападнаха града и влязоха в схватки с неопитните полицаи на Келоло. Против тяхната воля, момичетата бяха измъквани от леглата им и завличани на корабите. А към полунощ петдесетина моряци и търговци от Лахайна се събраха пред мисионерския дом, проклинайки и ругаейки Абнър Хейл.

— Той е написал законите! — изкрещя един моряк.

— Той е подучил дебелата дама да ги обяви! — провикна се друг.

— Да обесим малкото копеле! — разнесе се силен глас и предложението бе посрещнато с одобрителни възгласи.

Не последваха незабавни действия, но някой започна да хвърля камъни по тръстиковата къща и от време на време върху пода на стаята падаха камъни.

— Хайде да изгорим проклетата къща! — понесе се призив.

— Да го научим да не се бърка в нашите работи!

— Я излез навън, гаден малък червей! — чу се прегракнал глас.

— Излез! Излез! — ревеше тълпата, а Абнър стоеше свит на пода и закриваше с тялото си Джеруша и двете малки деца, за да не би да ги улучи някой камък.

Злобните обиди продължаваха през цялата дълга нощ, едва на разсъмване тълпата се пръсна, а щом изгря слънцето, Абнър забърза да се посъветва с Келоло.

— Тази нощ бе много лоша — посрещна го едрият вожд.

— Мисля, че довечера ще бъде още по-лошо — предрече Абнър.

— Да отменим ли законите? — попита Келоло.

— Никога! — откликна веднага Абнър.

— Добре ще е да попитаме Малама — предложи Келоло.

Намериха я заобиколена от местни жители, които я бомбардираха със страховете си, и в тази обстановка Абнър осъзна каква велика жена бе тя.

— Малама вече е казала — заяви тя строго. — Думите й са закон. Искам до един час да доведете в тази стая всички корабни капитани. Доведете ги!

Когато американците пристигнаха — сурови, брадати, снажни ветерани от китоловните райони, тя обяви на английски:

— Закона аз ви го дадох. Най-добре вие да го запомните.

— Госпожо — прекъсна я един от капитаните — идваме в Лахайна от десет години. Винаги сме прекарвали тук добре и сме се държали доста прилично. Но не мога да кажа какво ще се случи сега.

— Аз мога да ви кажа! — извика Малама на хавайски. — Вие ще изпълнявате законите.

— Моряците ни имат нужда от жени — възрази капитанът.

— Вилнеете ли така по улиците на Бостън? — попита Малама.

— За жени? Да — отговори капитанът.

— И полицията ви спира, нали? — настояваше Малама.

Капитанът заклати показалец и я заплаши:

— Госпожо, добре ще е никаква полиция на този жалък остров да не се опитва да спира моите моряци.

— Нашата полиция ще ви спира! — предупреди Малама. После смени тона и заговори умолително на капитаните: — Ние сме малка страна, стараем се да се развиваме като модерните държави. Искаме да променим живота си. Не е правилно нашите момичета да плуват до корабите. Вие го знаете и трябва да ни помогнете.

— Госпожо — изръмжа упорито един от капитаните — тук ще има неприятности.

— Тогава нека има неприятности — спокойно каза Малама и ги отпрати.

Келоло искаше да отстъпят, Кеоки се боеше, че ще станат сериозни безредици, а Ноелани съветваше да са предпазливи. Но Малама бе непреклонна. Изпрати вестоносци да извикат всички едри мъже от отдалечените райони. Отиде лично до новия форт, за да провери дали вратите му са здрави, а на Келоло поръча:

— Трябва да си готов да се биете тази нощ. Капитаните са прави. Ще има неприятности.

Но когато хората й се заеха с възложените им задачи и нямаше кой да подслушва, тя извика Абнър и го попита без заобикалки:

— Правилно ли постъпваме?

— Правилно постъпваш — увери я той.

— А довечера ще има ли неприятности?

— Боя се; че ще има, и то сериозни — призна той.

— Нима постъпваме правилно в такъв случай?

Абнър разказа на Малама десетина случки от Стария завет, когато мъже са се изправяли срещу страшни противници в защита на Божиите закони. А след като приключи, я попита тихо:

— Малама, сърцето ти не знае ли, че законите, които ти прочете, са добри?

— Те са част от сърцето ми — отвърна тя откровено.

— Тогава ще възтържествуват — твърдо заяви Абнър.

Малама искаше да вярва в това, но малодушието на другите нейни съветници й се бе отразило. Изправи се над Абнър, сведе поглед надолу към него и отново го попита:

— Малък миканеле — тя произнесе по хавайски думата „мисионер“ — кажи ми истината. На прав път ли сме?

Абнър затвори очи, вдигна глава към тръстиковия покрив и извика с глас, с какъвто навярно Йезекиил се е обърнал към юдейските старейшини:

— Хавайските острови ще живеят според тези закони, защото те са волята на Господа Бога Йехова.

Убедена от тези думи, Малама заговори по конкретните въпроси.

— Какво ще стане тази нощ?

— Тебе няма да те безпокоят, Малама, но мисля, че е възможно да се опитат да подпалят моята къща. Може ли Джеруша и децата да дойдат при тебе?

— То се знае, също и ти.

— Аз ще остана в дома си — кротко каза Абнър.

Докато той се отдалечаваше, накуцвайки, Малама почувства, че обича своя упорит малък миканеле.

 

 

През нощта по улиците на Лахайна настъпи истински хаос. На здрачаване един пиян морски капитан заедно с Мърфи поведе група моряци към форта и подканиха полицаите да ударят мидената черупка. Щом прозвуча това предупреждение към моряците, тълпата връхлетя върху полицаите и почна да ги хвърля в залива. След това всички шумно се върнаха в кръчмата на Мърфи, където трите по-големи дъщери на Пупали танцуваха голи под дивашки радостни викове. Разнасяха се бутилки, а моряците крещяха.

— Пийте, пийте! Защото мисионерът казва, че повече няма да ни дават!

При повторението на тези думи тълпата така се възбуди, че някой се провикна:

— Дайте да свършим с малкия пикльо веднъж завинаги.

Пияните мъже излязоха на улицата и се насочиха към мисионерския дом, но по пътя някой предложи по-добър план:

— Защо ще се занимаваме с него? Защо да не изгорим проклетата му черква? Тя е тръстикова!

Четирима мъже се понесоха в мрака със запалени факли и ги метнаха върху тръстиковия покрив. Нощният бриз бързо разнесе пламъците по целия покрив и те плъзнаха и по стените.

Така запаленият огромен фар доведе до последствия, които разбунтуваната тълпа не бе предвиждала. Местните хора, които бяха работили по построяването на черквата и я бяха обикнали като символ на своя град, сега, като видяха, че тя гори, се втурнаха да я гасят. Много скоро пространството около черквата се изпълни с мъже и жени — потни, мълчаливи, усърдни, те шибаха стените, за да потушат огъня, и с невероятните си усилия през тази нощ спасиха по-голямата част от стените, като ги заливаха с вода, удряха ги с метли и с голи ръце. Моряците, изумени от храбростта на тези неграмотни островитяни, се оттеглиха и ги наблюдаваха в почуда.

Но когато жителите на Лахайна видяха какво е останало от любимата им черква, където им бяха проповядвали думи на велика надежда, те се вбесиха до такава степен, че ги обхвана истерия.

— Да хвърлим моряците в затвора! — изкрещя един островитянин.

Огнеборците посрещнаха това предложение с одобрителни викове и се впуснаха в диво преследване на виновниците.

Където и да забележеха моряк, трима-четирима едри туземци се нахвърляха върху него и често го оставяха в безсъзнание под тежестта на някоя дебела жена, която продължаваше да го удря по главата, докато мъжете диреха други моряци — към всички се отнасяха еднакво, а който се съпротивяваше, едва се отърваваше със счупена ръка или челюст. Когато разправата свърши, Келоло изпрати полицаите си да съберат повалените смутители на реда и да ги хвърлят в новия затвор. После, с прозрението на политик, той лично огледа струпаните на купища американци, издири всички капитани и на всекиго каза с бащински глас:

— Капитани, аз в сърцето си съжалява. Не сме те видели добре, помислили за моряк, ние много бум-бум. Няма сърдиш, аз грижа за тебе.

След това заведе капитаните в кръчмата на Мърфи, почерпи ги по едно питие, но като допираха разкървавените си устни до чашите, Келоло изпитваше задоволство, че са ги подредили така добре.

По залез на следната вечер мидените черупки пак прозвучаха и мнозина от моряците се качиха в лодките си, за да се върнат на корабите. Онези, които останаха, бяха подгонени из града — не от полицаи, а от вбесени банди хавайци, които налитаха да ги бият. А като хванеха моряк, някой полицай му се притичваше на помощ и до осем часа затворът се изпълни с арестанти. На третата вечер повечето от заловените на брега моряци след полицейския час сами търсеха полицаите и охотно се предаваха, за да не бъдат малтретирани от гневните тълпи. До четвъртата вечер редът в Лахайна бе възстановен. Полицията на Келоло владееше положението.

На другия ден Малама, по предложение на Келоло, повика капитаните китоловци в своя дворец, където бе приготвено угощение. Тя поздрави всеки от наранените капитани с голяма топлота и изказа съжаление за грубото държане на нейните хора. Нахрани гостите си добре, поднесе им хубаво уиски и накрая предложи:

— Нашата красива черква беше опожарена. Сигурна съм, че това е станало случайно. Ние, разбира се, желаем да я възстановим, и ще го направим. Но преди това искаме да сторим нещо за добрите американци, които идват в Лахайна. Затова ще построим един малък параклис за моряците. Там ще могат да четат, да се молят и да пишат писма до любимите си близки хора в своята страна. Вие, добри капитани, ще дадете ли пример, като отделите по няколко долара за параклиса?

Със своя завладяващ чар тя измъкна повече от шестдесет долара от изумените капитани. Така още една от мечтите на Абнър Хейл, зародила се край Четиримата евангелисти, когато двама моряци се люлееха на мачтата, извита като дъга, се сбъдна: параклисът на моряците в Лахайна.

* * *

През 1828 година изглеждаше, че светът на Абнър най-после бе добре организиран. Мисионерът имаше грубо писалище и лампа с китова мас, под чиято светлина превеждаше Библията. Също и три училища, които работеха все по-успешно. Навярно не беше далеч денят, когато Илики, най-младата и най-красива дъщеря на Пупали, щеше да се омъжи за единия от двамата преуспяващи хавайци, които твърде често надничаха в училището на Джеруша. Завръщането на капитан Джандърс в Лахайна и решението му да се установи тук като търговец — снабдител на корабите с провизии, както и очакваното пристигане на съпругата и децата му от Ню Бедфорд, осигуряваха на Абнър интелигентен приятел, с когото да разговаря. По щастлива случайност капитанът бе научил, че младият Кридланд, набожният моряк от „Тетис“, е останал без работа в Хонолулу, защото корабната компания бе закрита. Това подтикна Абнър да пише на младежа и да го покани да свърже съдбата си с моряшкия параклис, където Кридланд работеше сега и съветваше младите моряци, които спираха в Лахайна. А техният брой постоянно растеше. През 1828 година се очакваха 45 китоловни кораба, а на следващата — 62.

Малама скоро щеше да намери Божията благодат и бе почти сигурно, че ще бъде приета в църквата при освещаването на новопостроената черква. Всъщност на широкия и прекрасен хоризонт на Лахайна се очертаваха само две трудности. Абнър бе очаквал първата. И наистина, когато дойде време да възстановят черквата, Келоло му съобщи, че кахуните пак искат да се посъветват с него, но той му отговори:

— Вратата ще остане, където си беше. А тези приказки, че кахуните знаели предварително за разрушаването на черквата, ме ядосват. Опожариха я няколко пияни моряци и това е всичко. Пожарът нямаше нищо общо с вашите местни суеверия.

— Макуа Хейл! — внимателно възрази Келоло. — Не искаме да говорим за вратата. Знаем, че за тебе този въпрос е решен, и също така знаем, че на черквата винаги ще се случват нещастия. Но това не можем да променим.

— За какво искат да ме видят кахуните? — подозрително попита Абнър.

— Ела в черквата — помоли го Келоло.

Когато Абнър се срещна с мъдрите старци, те му посочиха изгорялата горна третина на стените и липсващия таван, след това му направиха следното предложение:

— Макуа Хейл, сетихме се колко горещо беше в старата черква, как вътре се събираха по три хиляди души и не влизаше ветрец да ни разхлажда.

— Топло беше — съгласи се Абнър.

— Затова няма ли да е разумно да не вдигаме изгорелите стени по-високо? Няма ли да е добре дори да ги направим още по-ниски? Ще поставим високи колони, които ще крепят тавана, както си беше, а когато Черквата бъде готова, ветровете ще могат да преминават през нея и да ни разхлаждат, като че ли сме седнали до брега.

Няколко минути бяха нужни на Абнър, за да схване това смело предложение и да свърже в ума си съставките му.

— Искате да кажете, да свалим стените дотук?

— Дори по-ниско, макуа Хейл — съветваха кахуните.

— Така ли?… — размишляваше Абнър. — А после да издигнем колоните като по-рано.

— Да, и да закрепим на тях тавана, както преди.

— Но тогава няма да има стени — възрази Абнър.

— Вятърът ще се движи над нас и ще е много по-добре.

— Но няма да има стени — повтори Абнър и се сниши до пода. — Човекът, който седи тук, ще може да гледа нагоре и да вижда небето.

— Това лошо ли е? — попита Келоло.

— Черквите винаги имат стени — бавно произнесе Абнър. Спомни си всички черкви, които бе виждал в Нова Англия. Най-същественото за една черква бе да има четири плътни стени, изградени под прав ъгъл, и над тях камбанария. Дори и картините с черкви в чужди земи, които бе виждал, показваха, че имат по четири стени, а онези, дето бяха по-различни, очевидно бяха папски. — Ще възстановим черквата, както беше преди — твърдо заяви той.

— Ще бъде много горещо — предупреди Келоло.

— Всяка черква трябва да има стени — потвърди становището си Абнър и се раздели с кахуните.

Втората трудност не можеше да бъде предвидена, поне от Абнър Хейл. Отнасяше се до Кеоки Канакоа, чието училище постигаше чудеса и извеждаше хавайските момчета от каменния век в настоящия. Половината от моряците на кораба „Тетис“, който правеше седмични курсове между Лахайна и Хонолулу, бяха възпитаници на Кеоки. Младежите, които работеха на печатарската машина в мисията и печатаха Библията, също бяха негови ученици. В обществения живот той бе здрава, надеждна опора на християнството и неговото четене на библейски текстове по време на черковните служби вдъхновяваше слушателите. Затова идването на Кеоки в тръстиковата къща на Абнър не би трябвало да е такава изненада, каквато се оказа.

— Преподобни Хейл, кога мога да се надявам да бъда ръкоположен за редовен пастор? — попита хаваецът.

Абнър остави перото си и изгледа младия човек с учудване.

— За пастор?

— Да, в Йейл ми казаха, че трябва да се върна на Хаваите и да стана пастор на моите хора.

— Но ти вече работиш за тях, Кеоки — опита се да го успокои Абнър.

— Чувствам се готов да имам собствена черква — отвърна Кеоки. — В някоя друга част на острова, където хората се нуждаят от Бога.

— Но, Кеоки, не може да има черква без мисионер.

— Защо не? — недоумяваше красивият хаваец.

— Ами… — започна Абнър. После захвърли перото и каза направо: — Нямам планове да ръкополагам хавайци.

— Защо не? — настояваше Кеоки.

— Това никога дори не е било обсъждано, Кеоки — обясни Абнър. — Ти вършиш чудесна работа в училището… то се знае… Но пълноправен пастор? О, не! Това ще е неуместно. Невъзможно.

— Аз смятах, че вие, мисионерите, идвате тук, за да ни образовате… да ни подготвите сами да се грижим за себе си.

— Така е, Кеоки — увери го Абнър. — Чувал си ме да говоря с майка ти. Да настоявам тя да управлява острова самостоятелно. Аз не й се меся в нищо.

— В това отношение си бил винаги много внимателен — призна Кеоки. — Но църквата е по-важна от управлението.

— Точно така! — улови се за думите му Абнър. — Управлението може да се провали поради грешки на майка ти, ала това няма да е непоправима беда. Но ако църквата се провали поради твоя грешка… Е, Кеоки, тази беда никога не би могла да се поправи.

— Как ще разбереш дали имам сили да върша Божията работа, ако не ми дадеш възможност да опитам? — умоляваше го Кеоки.

— Когато оцеляването на църквата е под въпрос, не можем да поемаме рискове.

— Това означава ли, че никога не мога да стана пастор? Тук, в моята земя?

Абнър се отпусна върху облегалката на стола и си помисли мрачно: „Все пак някой трябва да му припомни фактите“.

— Ще имаш ли сили, Кеоки — започна той хладно — да изискваш от сънародниците си хавайци да следват Божиите заповеди? Готов ли си да следиш кои живеят развратно и да обявяваш имената им в неделя? И да откриваш кои пият? Ще ти стигне ли смелост да изгониш алиите, които пушат? Мога ли да ти имам доверие, че ще разясняваш Библията с подобаващи думи? Или че ще отказваш подкупи от алии, които искат да бъдат приети в църквата? Кеоки, мили мой сине, никога няма да имаш куража, който се изисква от един пастор. Преди всичко още си много млад.

— По-възрастен съм от тебе, когато си бил ръкоположен — изтъкна хаваецът.

— Да, но аз съм израснал в християнско семейство. Аз бях…

— Бял човек, нали? — направо попита Кеоки.

— Да — отговори Абнър също тъй откровено. — Да, Кеоки, моите прадеди са се борили за тази църква цели сто години. От най-ранно детство знам какво божествено, какво вдъхновяващо, какво свято нещо е църквата. Ти още не го знаеш и не можем да поверим църквата в твои ръце.

— Горчиви неща говориш, преподобни Хейл — отвърна Кеоки.

— Помниш ли как на борда на „Тетис“ дадох Библия на стария китоловец и как той посрами Библията, и мене, и Бога? Ето какво се случва, когато поверяваме благото на църквата в неподходящи ръце. Трябва да почакаш, Кеоки, докато докажеш себе си.

— Аз съм се доказал — упорстваше Кеоки. — Доказах се в Йейлския колеж, когато стоях вън, на снега, и молех да ме приемат. Доказах се в Корнуол, където бях най-добрият ученик в мисионерското училище. И тук, в Лахайна, те бранех от моряците. Какво повече трябва да направя, за да се докажа?

— Тези дела са били твой дълг, Кеоки. Те ти дадоха право да станеш член на църквата. Но не и да станеш пастор! Може би по-късно, когато бъдеш по-възрастен и вече проверен човек. Не и сега. — И Абнър отпрати високомерния младеж.

За негова изненада, когато сподели случилото се с Джеруша, тя взе страната на Кеоки.

— Абнър, Американският Мисионерски съвет те изпрати със задача да подготвиш хавайци, които ще могат да организират тук свои собствени църкви.

— Да ги организират, а не да ги ръководят, да! — съгласи се веднага Абнър. — Скоро ще приемем повече членове и ще изберем църковно настоятелство. Но да направим един хаваец пастор! Това ще бъде истинско безумие. Не можех да го кажа на бедния Кеоки, ала той никога няма да стане пастор. Никога!

— Защо не? — учуди се Джеруша.

— Той е езичник. Не е по-цивилизован от дъщерите на Лупали. Достатъчно е да се извие един силен ураган, и ще загуби цялата си привидна цивилизованост.

— Но когато ние си заминем, Абнър, ще трябва да предадем църквата на Кеоки и на неговите сънародници.

— Никога няма да си заминем — почти тържествено заяви Абнър. — Това е нашият дом, това е нашата църква.

— Завинаги ли смяташ да останем тук? — попита Джеруша.

— Да. А когато умрем, от Бостън ще изпратят други мисионери, които да ни заместят. Кеоки да ръководи църквата! Това е невъзможно!

Но Абнър бе свикнал да слуша жена си и дълго след този спор продължи да мисли върху думите й, докато най-сетне намери разумно решение на проблема с Кеоки. Повика младия хаваец и щастлив му съобщи какво бе намислил:

— Кеоки, открих по какъв начин можеш да служиш на църквата, както ти желаеш.

— Искаш да кажеш, че мога да бъда ръкоположен? — радостно възкликна младият човек.

— Нямам предвид точно това — отвърна Абнър, който бе тъй доволен от сполучливото си хрумване, че дори не забеляза разочарованието на събеседника си. — Готов съм да те направя главен църковен настоятел, Кеоки. Ти ще се движиш сред хавайците и ще наблюдаваш кои пушат. Ще следиш кой лъха на алкохол. Всяка седмица ще ми даваш списък на хората, които трябва да бъдат порицани от амвона, и ще ми предлагаш кои да бъдат изключени от църквата. Нощем ще се промъкваш тихо през Лахайна и ще ми съобщаваш кой спи с чужда жена. Готов съм да ти разреша да вършиш всичко това за църквата — завърши бодро Абнър. — Доволен ли си?

Кеоки мълча дълго, загледан в дребния мисионер. Когато Абнър повторно го попита как намира това предложение, той промълви с горчивина:

— Аз търсех начин да служа на своите хора, а не да ги шпионирам.

Напусна мисията и не се появи много дни.

 

 

Джеруша и Кеоки не можеха да устоят на аргументите на Абнър срещу хавайците, ала скоро в Лахайна се появи гост, който не само сподели всички съмнения на Джеруша и ги изрази със силни и ясни думи, но прибави към тях и своите собствени. Това бе доктор Уипъл, отслабнал и загорял след многогодишна работа в далечните земи, който бе пристигнал с кораба на Келоло „Тетис“. Веднага се отправи към мисионерския дом и от вратата извика:

— Сестра Джеруша, прости ми, че не можах да дойда, когато беше бременна. Боже мой! Забравих, че вече имаш две деца. И отново си бременна!

С годините Уипъл бе помъдрял и бе станал по-прям. Пред очите му бяха умрели твърде много хора — съпруги, деца, мисионери, изтощени от работа до смърт; затова вече не подбираше думите си тъй внимателно, както някога на „Тетис“.

— Пътувах насам в същата каюта, но сега бяхме само петима мъже и се чувствах самотен. Сестра Джеруша, я да видя кутията ви с лекарства. — Придърпа черната кутия и провери дали в нея има някои от новите лекарства, които неотдавна бе получил от Бостън. — Ще ви оставя повече ипекак. Действа много добре при треска у децата. А довечера ти, брат Абнър, и аз ще бъдем на богата вечеря с Джандърс в неговия нов магазин. И тъй като пак страдах от морска болест на проклетия „Тетис“, ще пийна малко уиски. И вас ще ви хване морската болест, когато идвате към Хонолулу.

— Необходимо ли е да идваме? — попита Абнър, защото и той като Джеруша предпочиташе да останат в Лахайна. Когато ходеха за годишните събрания на мисионерите в Хонолулу, градът им се струваше мръсен, прашен и грозен сбор от бордеи.

— Да — тъжно потвърди доктор Уипъл. — И се боя, че това събрание ще бъде трудно.

— Защо, какво има? — изненада се Абнър. — Пак ли ще се разисква въпросът за възнагражденията на мисионерите? Аз изложих становището си миналия път, брат Джон. Винаги ще бъда против заплати за мисионерите. Ние сме тук като Божии служители и не се нуждаем от заплащане. Няма да променя мнението си.

— Не това ще бъде темата — прекъсна го Уипъл. — Аз не съм съгласен с теб по въпроса за заплатите. Мисля, че трябва да получаваме възнаграждение, но сега проблемът е друг. Ще трябва да гласуваме за брат Хюлет.

— Брат Ейбрахам Хюлет! — повтори Абнър. — Нямам никакви новини от него, откакто се роди синът му. А живеем на един и същ остров. Какъв е проблемът с брат Ейбрахам?

— Не си ли чул? — изуми се Уипъл. — Той пак има неприятности.

— Какво е направил?

— Оженил се е за хавайка — отговори Уипъл.

В тръстиковата къща настъпи дълго, ужасно мълчание. Тримата мисионери си разменяха само изумени погледи. Най-после Абнър извади носната кърпа и избърса челото си.

— Искаш да кажеш, че той живее с местна жена? С езичница?

— Да.

— И събранието трябва да реши как да се постъпи с него?

— Да.

— Няма какво да се решава — отсече Абнър. Взе Библията си, попрелисти я и намери текста, който имаше пряко отношение към случая. — Мисля, че в Йезекиил, глава 23, стихове 29 и 30, става дума за такова поведение: „И ще постъпят с тебе жестоко; ще ти вземат всичко, спечелено с труд, ще те оставят гола и непокрита, и ще бъде открита твоята срамна голота, твоето разпътство и твоето блудстване. Това ще стане с тебе поради твоето блудстване с народите, с чиито идоли ти се оскверни“. — Той затвори Библията.

— Решили ли са вече да го отстранят от църквата? — попита Джеруша.

— Да — отговори Уипъл.

— Че какво друго могат да направят? — възкликна Абнър. — Пастор се е оженил за езичница. Блудство с езичници. Не ми се ходи в Хонолулу, но, изглежда, съм длъжен да отида.

— Ще ни извиниш ли, сестра Джеруша — каза Уипъл — ако се разходим до кея?

Й той поведе Абнър по красивите пътеки на Лахайна, под чепати дървета ку и стройни палми.

— Щастливи сте, че живеете тук — въздъхна Уипъл. — Тук климатът е по-добър, отколкото на другите хавайски острови. Има изобилна вода. И тази прекрасна гледка.

— Каква гледка? — попита Абнър.

— Не идваш ли тук всяка вечер, за да се наслаждаваш на най-хубавата гледка на Хаваите? — с изненада го погледна Уипъл.

— Не бях забелязал…

— Погледни! — извика Уипъл, обзет от поетично настроение, тъй като му бе омръзнал скучният хавайски пейзаж на други места. — На запад, зад няколко мили синя вода, се простират красивите заоблени хълмове на Ланай. Виждал ли си по-свежи хълмове? Зеленината им прилича на кадифено покривало, хвърлено от Бога. А на север — планинските зъбери на Молокай. На юг пък се извисяват хълмистите вериги на Кахулауе. Накъдето и да погледнеш — планини, долини и морска синева. Щастливи сте вие в Лахайна! Живеете в гнездо на красотата. А-а, виждал ли си китовете, които се размножават в този пролив?

— Не съм виждал никакви китове — смънка Абнър.

— Един моряк ми каза, след като ампутирах ръката му, че една нощ видял край Лахайна десетина кита с малките им. Каза, че цял живот е убивал китове с харпуни и винаги ги е смятал за огромни, безлични животни, прекалено големи дори за океана. Но когато ръката му гангренясала и разбрал, че ще я загуби, за първи път видял китовете като майки и бащи, които играят с децата си край Лахайна. Каза ми… Както и да е, той вече няма да мята харпуни.

Абнър не слушаше. Погълнат бе от нещо, което не бе правил досега: взираше се в декора, сред който съществуваше този китоловен град. Разбира се, виждал бе хълмовете край града, защото бе преминавал през тях, но не беше оценявал красотата на заобикалящия го океан, осеян с острови, подобни на скъпоценни камъни сред дълбоки сини води, бели пясъчни ивици и постоянно прелитащи над тях облаци. Сега разбра защо китоловните кораби обичаха да хвърлят котва тук, където не ги заплашваха никакви бури. Пристанището бе защитено от всички страни, а на брега ги очакваше Лахайна с изобилната си вода, прясно месо и прохладни пътеки.

— Доста е красиво — призна Абнър.

— Неприятно чувство буди у мен отношението ти към брат Хюлет — започна доктор Уипъл, когато седнаха удобно на една скала.

— Това отношение не е мое, а на Библията — каза Абнър. — Блудствал е с езичница.

— Хайде да не си служим със старомодни изрази — пресече го Уипъл. — Става дума за жив човек, а живеем в 1829 година. Той няма силен характер и никога не съм го обичал особено много…

— Какво искаш да кажеш, брат Джон? За какви старомодни изрази намекваш?

— Той не е блудствал с езичница, брат Абнър… Ако нямаш нищо против, да оставим това обръщение „брат“. Слушай, Абнър, този мъж, Ейбрахам Хюлет, е останал сам в Хана с едно бебе на ръце и, дявол да го вземе, без да има понятие как да се грижи за момченцето си.

— Брат Джон! — избухна Абнър. — Моля те, не ме обиждай с такъв език. Освен това брат Ейбрахам е имал…

— Хавайската девойка не е била езичница, а добра християнка… неговата най-добра ученичка… Знам го, защото аз й акуширах, когато роди.

— Тя е родила? — прошепна Абнър.

— Да, едно чудесно момиченце. Кръсти я Аманда, на моята жена.

— Кога стана…

— Вече не броя месеците, Абнър. Сега те са женени и изглеждат много щастливи. А пък ако някакъв морален кодекс изисква самотен мъж като Ейбрахам Хюлет…

— Трудно ми е да те разбера, брат Джон — възнегодува Абнър.

— Погребал съм толкова хора, отрязал съм толкова крака… Много от нещата, които ни тревожеха в Йейл, вече не ме безпокоят, бивш мой състайнико.

— Но безспорно не можеш да позволиш на човек като брат Хюлет да остане в черквата, нали? С една езичница!

— Моля те, спри да повтаряш тази дума, Абнър. Тя не е езичница. Ако Аманда Уипъл умре утре, аз също бих се оженил за такава девойка, а и Аманда би искала да постъпя така. Поне ще знае, че за децата й ще се грижи добра майка.

— Останалите мисионери няма да мислят като тебе, брат Джон.

— Горд съм, че Имануел Куигли мисли като мене. И затова дойдох в Лахайна. Искаме да застанеш на наша страна. Не прогонвай бедния Хюлет от черквата.

— Господ е казал: „И ще постъпят с тебе жестоко, поради твоето блудстване с народите, с чиито идоли ти се оскверни“.

С глух глас Абнър приключи спора, но продължи да се учудва на Джон Уипъл. Следващите думи на лекаря обаче прекратиха учудването му и потвърдиха неговите съмнения.

— Напоследък доста често размишлявам, Абнър — започна Уипъл. — Смяташ ли, че постъпихме правилно, като нахлухме в това островно кралство с новите си идеи?

— Божието слово — отсече Абнър — не е нова идея.

— Приемам това — извини се Уипъл — но помисли си за някои от последствията. Знаеш ли, че когато капитан Кук е открил тези острови, е пресметнал населението им на четиристотин хиляди души? Това е било преди петдесет години. Колко са хавайците днес? По-малко от сто и трийсет хиляди. Какво се е случило с тях?

За изненада на Уипъл Абнър не се развълнува много от тези цифри и попита спокойно:

— Верни ли са тия данни?

— За първата цифра се кълне капитан Кук, а аз — за втората. Абнър, виждал ли си епидемия от дребна шарка в хавайско село? По-добре е да не виждаш. Пшшшт! — Издаде звук, напомнящ съскащ огън, който изгаря тръстикова колиба. — Цялото село изчезва. Ти например караш ли членовете на твоята черква да носят дрехи, изпратени от Нова Англия?

— Имам само деветима членове — призна Абнър.

— Само деветима в целия този… — Доктор Уипъл запрати едно камъче във водата и се загледа в почти голия хаваец, който се плъзгаше със сърфа към плажа на алиите. — Изискваш ли от човек като този например да носи дрехи от Нова Англия в неделя?

— Разбира се. В Библията не е ли казано „Уший си ленени дрехи и покрий голотата си“.

— А чуваш ли сухата кашлица, която се носи из черквата?

— Не.

— Аз я чувам и съм страшно обезпокоен.

— От какво?

— Боя се, че след още трийсет години хавайците няма да са сто и трийсет хиляди, а навярно само трийсет. От хората, които заварихме тук, когато пристигнахме, дванайсет от всеки тринайсет души ще са загинали.

— Лахайна никога не е била по-голяма — сухо забеляза Абнър.

— Градът — може би. Но какво ще кажеш за долините? — Уипъл, както бе свикнал да прави при обиколките си из островите, повика един старец и го попита на хавайски: — Колко хора живееха в тази долина по-рано?

— Повече от хиляда.

— А сега колко са?

— Трима. Икахи, Илуа, Икулу. Трима.

— Ами ей в оная долина колко хора живееха?

— Повече от две хиляди.

— Сега колко са останали?

— Всичките тези хора… вече измряха — отвърна старецът и Уипъл го пусна да си върви.

— Така е по всички долини — унило обобщи той. — Мисля, че за да се спасят Хаваите, трябва да се предприеме нещо решително. Тук е нужно да се създаде някаква голяма индустрия. След това да доведем силни, жизнени хора. Да речем, от Ява или може би от Китай. Да започнат да се женят за хавайки. Може би…

— Ти, изглежда, си обхванат от съмнения — обади се Абнър.

— Така е — призна Уипъл. — Много се боя, че това, което вършим, не е правилно. Убеден съм, че спомагаме за разпространението на туберкулозата и че тези прекрасни хора са обречени. Ако много бързо не променим нещата.

— Не е наша работа да правим промени — хладно отвърна Абнър. — Хавайците са деца на Сим и Господ е заповядал всичките Симови деца да изчезнат от лицето на земята. Битие, глава 9, стих 27: „… да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови“. Хавайците са обречени и подир сто години ще са изчезнали от земята.

— Как можеш да изповядваш такива идеи, Абнър? — изуми се Уипъл.

— Такава е волята Божия. Хавайците са лъжовни и развратни хора. Макар че съм ги предупредил, продължават да пушат, обрязват синовете си и захвърлят дъщерите си. Играят на комар и на разни игри в неделя. Заради тези грехове Бог е заповядал да бъдат изтрити от лицето на земята. Когато те изчезнат, нашите деца, както е указано в Библията, ще се поселят в техните шатри.

— Ако ти вярваш в това, Абнър, защо продължаваш да живееш сред тях като мисионер?

— Защото ги обичам. Искам да им донеса утехата на Господа, та когато загинат, да получат Неговото опрощение, а не да горят във вечните огньове на преизподнята.

— Такава религия не ми харесва — отсече Уипъл. — Аз не се стремя към техните шатри. Трябва да има по-добро решение, Абнър. Като студенти в Йейл учехме, че първият принцип на нашата църква е: всяка отделна черква е самостоятелен сбор от вярващи, отделна конгрегация. Никакви епископи, никакви свещеници, никакви папи. Самото име на църквата ни изразява това убеждение. Конгрегационалисти. А какво виждаме тук? Система от попщина! За толкова години си позволил само на деветима да се присъединят към черквата ти като пълноправни членове. Абнър, положително грешим в нещо.

— Нужно е време, за да се превърнат езичниците в истински…

— Не! — възрази Уипъл. — Те не са езичници! Една от най-умните жени, които съм срещал или за които съм чел, е Каахуману. Както разбирам, и тук има подобна жена, вашата Алии Нуи. Езичници? Тази дума не значи нищо за мене. Ти, да речем, допуснал ли си някой от така наречените езичници да стане пастор? Не, разбира се.

За Абнър разсъжденията на Уипъл бяха отблъскващи и той стана, за да си върви. Но някогашният му съквартирант го хвана за ръката решително.

— Слушай, Абнър, за днес нямаш по-важна работа от тази да говориш с мене. Чувствам, че душата ми е неспокойна, и търся подкрепа. Надявах се, че когато седнем заедно с тебе, с Джеруша и капитан Джандърс, ще си възвърна част от вярата, която ни вдъхновяваше на „Тетис“… — Гласът му заглъхна и след малко си призна: — Отчаян съм от Бога.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Абнър.

— Божият дух изпълва съзнанието ми, но не съм доволен от начина, по който ние прилагаме Божието слово.

— Ти говориш срещу църквата, брат Джон — предупреди го Абнър.

— Да, и се радвам, че ти го каза, защото аз се срамувах да произнеса тези думи.

— Църквата ни е изпратила тук, брат Джон. Само чрез църквата постигаме някакви успехи. Мислиш ли, че бих се осмелил да говоря за алиите по същия начин, ако се обръщах към тях от името на Абнър Хейл? Но като оръдие на църквата имам смелост за всичко.

— Дори за мъдростта?

— Какво имаш предвид?

— Ако умът ти внезапно се домогне до нова мъдрост, до коренно различно схващане за живота… ти, като служител на една всесилна църква, ще се осмелиш ли да приемеш тази нова мъдрост?

— Няма нова и стара мъдрост, брат Джон. Съществува само Божието слово и то ни се разкрива в църквата чрез Светата Библия. Не може да има по-голяма мъдрост.

— Не по-голяма — съгласи се Уипъл — но може да има и друга.

— Не мисля така — отвърна Абнър и тъй като не му се слушаха повече приказките на Уипъл, стана и се прибра.

Но вечерта, в приятната компания на капитан Джандърс, който бе приготвил чудесна вечеря с хубаво вино и уиски за лекаря, старите приятели се отпуснаха.

— Лахайна става първокласен град благодарение на усилията на Абнър Хейл — заяви Джандърс.

— Коя е девойката, която поднася храната? — попита Абнър, защото лицето й му се струваше познато, но не можеше да се сети коя е.

Капитан Джандърс съвсем леко се изчерви, което Абнър не забеляза. Ала доктор Уипъл често бе виждал това да се случва на островите и му се притече на помощ.

— Чух, че госпожа Джандърс и децата ти ще пристигнат от Бостън — обади се Уипъл.

— Да — побърза да отговори Джандърс.

— Нужни са ни колкото е възможно повече християни — въодушеви се Абнър.

— Възнамеряваш ли да се установиш тук за постоянно, искам да кажа, в Лахайна? — обърна се Уипъл направо към капитана.

— Лахайна е перлата на Тихия океан — отговори Джандърс. — Посещавал съм всичките градове тук, но няма по-хубав от Лахайна.

— Предполагам, че ще се занимаваш с търговия?

— Виждам големи възможности за търгуване с корабите тук, за снабдяването им с провизии, докторе.

— Мислиш ли, че има начин… Знам, че ще е трудно, разбира се… но смяташ ли, че е възможно, ако човек с добри местни връзки се снабди с няколко лодки кану в Хана… ако той има плодородна земя и е работлив… Мислиш ли, че би могъл да обработва земята и да ти продава реколтата… за китоловните кораби, имам предвид?

— За Ейбрахам Хюлет ли говориш? — досети се Джандърс.

— Да.

— Ако може да ми доставя свинско… говеждо… бих ги купувал. Мислил ли е да отглежда захарна тръстика? Захарта се търси много.

— Ще говоря с него по това предложение — замисли се Уипъл.

— Предполагаш, че той ще се откаже от черквата в Хана? — интересуваше се Джандърс.

— Да. Боя се, че събранието в Хонолулу ще го изключи.

Капитан Джандърс помълча няколко минути. Не искаше да обижда преподобния Хейл, с когото трябваше да живеят в близост и да поддържат добри отношения, но винаги бе предпочитал честния подход на младия Уипъл към живота.

— Знаеш ли какво? — бавно заговори капитанът. — Ако Хюлет може да ми доставя това, което произвежда в китоловния сезон… навреме и в добро състояние… смятам, че ще мога да използвам всичко, дето е отгледал. Но аз искам и нещо, на което не съм сигурен дали ще се съгласи.

— Какво е то?

— Чувам, че жена му притежава много земя в Хана, повече, отколкото Ейбрахам би могъл да обработва. Не е ли той мършавият младеж с големите очи, който спеше във вашата каюта? Точно за него си мислех. Искам да сключим договор и аз да се разпореждам със земята му. Ще му казвам какво да отглежда и никога няма да му липсват пари — обеща Джандърс.

 

 

Когато дойде време мисионерите да отплават за Хонолулу с „Тетис“, Абнър откри, че и неприятните спомени могат да доставят радост, след като болката е отминала, защото се случи да пътува в същата каюта, както някога, и да я споделя отново с Джон Уипъл. Но удоволствието му значително се помрачи, когато от другия край на остров Мауи пристигна кануто с мисионера Ейбрахам Хюлет, красивото му момченце Абнър и хавайката, за която се бе оженил. Името й бе Малия, както тук произнасяха Мария.

— С нас ли ще пътуват? — подозрително попита Абнър.

— То се знае. Ако те не дойдат, не ще има съд.

— Няма ли да е неудобно да пътуваме на един и същи кораб с Хюлет?

— Не и за мене. Аз ще гласувам в негова полза.

— Мислиш ли, че ще го настанят в нашата каюта?

— Някога беше така — отвърна Уипъл.

Двамата мисионери наблюдаваха с интерес как госпожа Хюлет (ако бе възможно жена с толкова тъмна кожа да се назове така) се качи на борда на „Тетис“. Тя бе по-висока от съпруга си, с много по-широки рамене и сериозно държане. Говореше тихо с малкото момче и Абнър прошепна с отвращение:

— На хавайски ли говори с детето?

— Защо не? — учуди се Уипъл.

— Не разрешавам на моите деца да произнесат нито една хавайска дума — категорично заяви Абнър. — „Не вървете по пътя на езичниците!“, така ни учи Библията. Твоите деца говорят ли хавайски?

— Разбира се.

— Това е неразумно!

— Ние живеем на Хаваите. Тук работим. Моите момчета може би ще ходят тук на училище.

— Но не и моите деца — твърдо обяви Абнър.

— Къде ще ги изпратиш? — заинтересува се Джон, тъй като често бе обсъждал този въпрос с жена си.

— Американският съвет ще ги изпрати в Нова Англия. После в Йейл. Но най-важното е, че те никога не влизат в контакт с хавайци.

Доктор Уипъл наблюдаваше как семейство Хюлет пресича палубата и се спуска по стълбичката към каютите в задната част на кораба. Отношението на хавайката към малкия Абнър Хюлет показваше, че дори тя да се е вмъкнала в леглото на бащата с някаква хитрина, несъмнено наистина обича детето.

— Момчето е щастливо — каза Уипъл. — Има добра майка.

— Тя не изглежда такава, каквато предполагах — призна Абнър.

— Ти си очаквал да видиш изрисувана блудница — засмя се Уипъл. — Абнър, добре ще е от време на време да забелязваш реалностите в живота.

— Как ли е станала християнка? — замисли се Абнър.

— Ейбрахам Хюлет я е приел в своята черква — обясни Уипъл.

След известно мълчание Абнър попита:

— Но как са могли да се оженят? Тъй като Хюлет е бил единственият пастор, кой ги е венчал?

— Никой — през първата година.

— Искаш да кажеш, че са живели в грях?

— После аз пристигнах там… на едно от редовните си посещения. Пътувах с руски кораб.

— И ти си венчал пастор за една езичница? — недоумяваше Абнър.

— Да. Може и аз да получа наказание — сухо отвърна Уипъл. — Но тук крия едно съмнение — и той посочи сърцето си — че няма да приема наказанието. Придържам се към св. Павел: „По-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“. Може ли някой да се съмнява, че днес Ейбрахам е по-добре, отколкото е бил, когато ти си го оставил в Уайлуку?

Събранието в Хонолулу мина според очакванията. В началото Ейбрахам Хюлет изпадна в жалко положение и призна, че като се е оженил за хавайката Малия, е съгрешил пред Бога, осквернил е и себе си, и църквата. Поиска прошка и помоли братята да не забравят, че е останал сам със своя новороден син; а като си спомни за мъката си в онези дни, заплака. По-късно, когато някой изказа предположение, че хитрата хавайка е виновна за падението му, той възвърна част от достойнството си, закле се, че е обичал добрата и нежна девойка и че той е настоявал да се оженят; изтъкна, че ако братята поискат да наложат наказание на Малия, ще сгрешат.

Гласуването бе лесно предсказуемо — Хюлет бе осъден и изключен. Само Уипъл и Куигли говориха в негова защита. Събранието смяташе, че е по-добре семейство Хюлет да напусне островите, като бе изразено следното мнение:

— Вашето присъствие тук ще бъде едно постоянно унижение за църквата. Но ще е също тъй непристойно, ако един пастор — макар и лишен от сан — се върне в Америка с жена хавайка, тъй като мнозина са склонни да критикуват мисионерите, и появата ви там ще им даде нов повод за сквернословия. Поради това заключението ни е, че ти и семейството ти би трябвало…

Сълзите на Ейбрахам вече бяха пресъхнали и той рязко прекъсна заключението на мисионерите:

— Вие нямате правомощия да решавате моите лични проблеми. Ще живея, където желая.

— Няма да получаваш от нас никаква издръжка — напомниха му.

— Сключил съм договор да отглеждам свине и захарна тръстика за китоловните кораби в Лахайна, а повече от това не е нужно да знаете. Ала преди да изляза, трябва да изтъкна, че вашата мисия се основава на едно невероятно противоречие. Вие обичате хавайците като потенциални християни, но ги презирате като народ. Горд съм да заявя, че не споделям подобно отношение; поради това намирам, че е правилно да бъда изключен от една мисия, която не се ръководи от любов.

Според доктор Уипъл мършавият човек с големите очи накрая напусна стаята, в която го бяха съдили, с известно достойнство.

След това събранието разгледа поведението на лекаря и го осъди, че е венчал двойката, като по този начин, както се изрази един от мисионерите, „е станал посредникът, ако не причината нашият нещастен брат от Хана да попадне в изкушение и грях“.

— Аз бих казал, че по-скоро съм посредникът, който го е освободил от греха — бе отговорът на доктор Уипъл.

Забележката му, едновременно духовита и неоспорима, настрои мисионерите още повече срещу лекаря и всички, с изключение на Куигли, гласуваха да му се наложи наказание. Уипъл бе порицан и посъветван да бъде по-благоразумен в бъдеще. За изненада на Абнър някогашният му съквартирант прие порицанието без никакво огорчение и събранието премина към по-леки точки от дневния ред, които включваха и преместването на някои от мисионерските семейства на нови назначения.

 

 

Когато дойде време „Тетис“ да отплава обратно за Лахайна, Абнър с изненада видя, че доктор Уипъл, жена му Аманда и двамата им синове се бяха настанили в каютата.

— Аз смятах, че новото ти назначение е в Кауай — подхвърли Абнър.

— Къде съм назначен и къде ще отида са две различни неща — бодро отвърна Уипъл.

Все пак Абнър забеляза с облекчение, че не носят никакъв багаж. Очевидно отиваха на кратко посещение на някой от островите, край които корабът плаваше — Молокай или Ланай. Но подминаха тези пристанища, а семейство Уипъл все още беше на борда. Като слязоха на кея в Лахайна, Джон грабна ръката на Абнър и извика:

— Не си тръгвай. Искам да бъдеш свидетел на това, което ще се случи. Ето я и Джеруша. Нека и тя да дойде, защото не желая да плъзнат противоречиви слухове за намеренията ми.

Уипъл поведе семейство Хейл заедно със съпругата и децата си към магазина на капитан Джандърс и смело се обърна към него:

— Капитане, дошъл съм, за да се предоставя на твоята милост.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Джандърс.

— Ти вече въртиш тук голям бизнес, капитане, а тъй като всяка година ще пристигат все повече китоловни кораби, имаш нужда от съдружник. Аз искам да бъда този съдружник.

— Напускаш ли мисията?

— Да, сър.

— Заради случая с Хюлет?

— Да, сър. И по други причини. Смятам, че хора, които работят, трябва да получават заслужената си заплата. — Подръпна зле стоящите си панталони, посочи роклята на Аманда и продължи: — Омръзна ми да ходя до Хонолулу и да ровя във варела с износени дрехи, които добри хора от Бостън ни изпращат всяка година. Искам да работя за себе си, да изкарвам заплатата си и да си купувам каквото ми е нужно.

— И Аманда ли е на същото мнение? — попита капитан Джандърс.

— Да.

— Така ли е, Аманда?

— Аз обичам Бога. Обичам да служа на Бога. Но също така обичам добре подредения дом. По този въпрос съм на едно мнение със съпруга си.

— Разполагаш ли с някакви пари, които да вложиш в предприятието? — внимателно попита Джандърс.

— Аз и семейството ми идваме при тебе без абсолютно нищо — отговори красивият тъмнокос двадесет и девет годишен лекар. — Имаме тези дрехи от торбата с подаяния — това е всичко. Нямам лекарства, нямам инструменти, нямам багаж. Естествено, нямам никакви пари. Но познавам тези острови както никой друг на този свят и това е, което ти предлагам.

— Говориш ли хавайски?

— Съвършено.

Джандърс помисли за миг, после протегна здравата си десница.

— Синко, ти си моят съдружник. Забелязах те още на „Тетис“, където задаваше най-много въпроси.

— Имам само една молба, капитане. Искам да ми заемеш достатъчно пари… още сега…

— Ще ти осигуря дрехи и жилище.

— Нужни са ми достатъчно пари, за да си купя лекарски принадлежности. Всеки, който поиска от мене медицински съвет, ще го получава безплатно. Защото аз съм служител на Бога, но съм решен да му служа според моите разбирания, а не според нечии други.

Преди края на седмицата семейство Уипъл се настани в малка тръстикова къща, която им бе осигурена от Келоло заедно с доста голям участък земя. В замяна Джон пое задължението да се грижи за здравето на Малама, която бе доста изтощена от усилията по прилагането на новите закони. В началото на следващата седмица по прашните главни улици на Лахайна се появиха първите табели с надписа „Джандърс и Уипъл“. По-късно те щяха да станат известни на всички хавайски острови.

* * *

Неприятните преживявания на Абнър в Хонолулу, където Ейбрахам Хюлет и Джон Уипъл бяха оспорили авторитета на мисионерския съвет, засилиха склонността му да бъде подозрителен и да се опасява от установяването на по-близки отношения с хавайските диваци. Този страх го подтикна да издигне висока стена около цялата мисия, като остави в задната й част допълнителна врата, през която Джеруша да излиза за своите часове с девойките в открития навес под дърветата. В заграждението зад стената не се произнасяше нито една хавайска дума. Не се допускаха хавайски прислужници, ако не говореха английски. Когато местна делегация искаше да се срещне с Абнър, той внимателно затваряше вратата към помещението на децата и приемаше хавайците в така наречената „стая за туземците“, за да не могат децата му да чуват гласовете им.

— „Не вървете по пътя на езичниците“ — постоянно предупреждаваше семейството си Абнър.

Защото онова, което Ейбрахам Хюлет бе казал в Хонолулу по отношение на мисионерите, бе особено вярно за Абнър — той обичаше хавайците и същевременно ги презираше. Поради това не бе в добро настроение, когато Келоло го посети една вечер, и побърза да затвори вратата към стаята на децата, за да не чуят хавайска реч.

— Какво искаш? — попита Абнър предпазливо.

— Онзи ден в черквата — заговори Келоло на хавайски — слушах Кеоки да чете чудесния пасаж от Библията, в който се разказва как този човек родил онзи човек, а пък той родил друг човек. — Лицето на големия вожд светеше от удоволствие при спомена за родословието на Исуса Христа, което хавайците най-много обичаха и помежду си го наричаха „Кой кого роди“.

Абнър отдавна се чудеше на тяхното предпочитание към тази част на Битие, защото бе сигурен, че хавайците не я разбират.

— Защо ти харесва толкова много този пасаж? — попита той.

Келоло се смути и се огледа дали някой не подслушва. После малко страхливо призна:

— Повечето от Библията не разбираме. И как да го разберем? Много неща, които белият човек знае, ние не ги знаем. Но като чуем „Кой кого роди“, сякаш до ушите ни достига музика, макуа Хейл, защото звучи също като нашите фамилни истории, и тогава чувстваме, че Библията е за нас.

— За какви фамилни истории говориш? — попита Абнър.

— Тъкмо за тях дойдох при тебе. Виждам, че седиш и превеждаш Библията на нашия език, и ние оценяваме твоята тежка работа. Малама и аз се чудехме дали, преди тя да умре… Не, макуа Хейл, тя не е добре. Чудехме се дали ще искаш да ни напишеш на английски нашата фамилна история. Нали знаеш, че сме брат и сестра.

— Знам — промърмори Абнър.

— Аз съм последният, който знае нашата фамилна история — продължи Келоло. — Когато беше време Кеоки да я научи, той отиде да учи за Бога. Сега е късно, вече е много възрастен, за да я запомни, както аз я запомних, когато се готвех да стана кахуна.

Абнър като учен човек веднага схвана, че е ценно да се запазят старите предания, и попита:

— Какво представлява една фамилна история, Келоло?

— Искам да я запишеш, като че ли ти я казва Кеоки. Правя го заради него, та да знае кой е…

— Как започва? — настоя Абнър.

В тръстиковата къща бе тъмно; сред сенките се полюшваше слабата светлина на една лампа с китова мас, когато Келоло, седнал на пода с кръстосани крака, подхвана:

— Аз съм Кеоки, син на Келоло, който дойде на Мауи заедно с великия Камехамеха, който е син на Канакоа, крал на Кона; който е син на Канакоа, краля на Кона, дето отплава за Кауай; който е син на Келоло, краля на Кона, дето умря във вулкана; който е син на Келоло, краля на Кона, дето открадна Кекелаалии от Оаху; който е син…

Абнър послуша известно време, а любопитството му на учен надви над първоначалното отегчение от монотонното и може би измислено повествование.

— Как запомни това родословие? — попита той.

— Алии, който не знае прадедите си, не може да стигне до висок пост на Хаваите — обясни Келоло. — Цели три години изучавах всички клонове на моята фамилия. Кралете на Кона са потомци на…

— Тези родословия истински ли са или измислени?

Келоло се изуми от въпроса на Абнър.

— Измислени? Макуа Хейл, нашият живот се гради на тях. Защо мислиш, че Малама е Алии Нуи? Защото може да проследи предците си чак до второто кану, което е довело нашата фамилия на Хаваите. Тя е потомка на първожрицата Малама, която е пристигнала с второто кану. А моето име води началото си от първото кану, което е дошло от Бора Бора, защото аз съм потомък на първожреца на това кану, Келоло.

Абнър едва сдържа усмивката си, като слушаше как неграмотният вожд свързва днешните поколения с някакви митични събития отпреди десет века, ако изобщо са съществували. Помисли за собствената си фамилия в Марлборо. Майка му знаеше кога нейните прадеди са пристигнали в Бостън, но никой не можеше да каже кога е дошло в Америка първото семейство Хейл. А сега пред него седеше човек, който дори не знаеше азбуката, и твърдеше…

— Казваш, че знаеш с кои лодки кану са пристигнали прадедите ти?

— Разбира се! Всичките пътешествия са направени с едно и също кану.

— Откъде знаеш това? — рязко попита Абнър.

— Това винаги се е знаело в нашата фамилия. Кануто се е наричало „Чакай западния вятър“. Келоло е бил навигаторът, кралят е бил Канакоа. С едното весло е гребал Па, а с другото — Мало. Астрономът е бил Купуна; в кануто е била и жената на Келоло, Келани. Според вашите мерки кануто е било дълго двайсет и пет метра, а пътешествието е продължило трийсет дни. Винаги сме знаели тези неща за кануто.

— Малко кану, като това, което стои до кея? Колко души спомена — седем или осем? В такова кану?

— Кануто е било двойно, макуа Хейл. С него са пътували не осем, а петдесет и осем души.

Абнър недоумяваше, но думите на Келоло бяха събудили историческото му чувство и той пожела да научи още нещо за митовете на този народ.

— Откъде е тръгнало кануто? — попита.

— От Бора Бора.

— А, да, ти вече спомена това име. Къде се намира?

— Близо до Таити.

— Вашите хора са дошли с кану от Таити… — Абнър не довърши въпроса си и каза: — Предполагам, че това е краят на фамилната история.

— О, не! — гордо заяви Келоло. — Дори не е и половината.

Това вече бе твърде много за Абнър и той престана да говори за фамилна история. Осъзна, че му се разказва един от класическите митове на Хавайските острови, и мигом реши:

— Ще запиша родословието ти, Келоло, но бих искал да чуя цялата история. — Нагласи полюшващата се лампа, извади чисти листове хартия и остави настрана за няколко нощи превода си на Библията. — Сега говори много бавно и не изпускай нищо.

И в полутъмната стая Келоло започна да реди напевно:

По онова време се родил първият вожд табу,

по онова време смелият мъж за първи път

видял светлина,

най-напред бледа, като изгряващата луна,

в сезона на Малките очи в далечното минало.

Великият бог Кейн се събрал с богинята Уайолили

и се родили деца на светлината, а те родили

хората —

Акиаки, който извадил островите от морето,

и нежната Лай-лай, която направила цветята

и птиците.

И вечерта след дългия ден Акиаки познал

сестра си,

и се родил мъжът, който донесъл слава и войни…

И докато Келоло напяваше историята на своя народ, малката стая сякаш се изпълни с бойни викове, раждаха се богове, биваха отвличани красиви жени и изригваха древни вулкани. Мъже с жълти наметала и с копия в ръце бягаха от един поток лава към друг; кралици се бореха за правата на своите деца и храбри мъже загиваха в бурите. Абнър постепенно се потопи в магията на легендарните събития, тези въображаеми спомени на една раса, а когато Келоло и Малама поеха на второто пътешествие от Бора Бора до Хаваите, мисионерът дори усети тръпка пред огромния, пълен с опасности океан. Келоло, седнал на пода в полумрака, редеше песента, по която са се ръководили мореплавателите при тяхното въображаемо пътешествие:

Чакай западния вятър, чакай западния вятър!

Отплавай за Нуку Хива с тъмните заливи

и открий постоянната звезда.

Следвай нея, следвай нея,

макар и очите ти да се замъгляват от горещина.

Но винаги когато Абнър бе готов да приеме частица от този епос за истина, Келоло вмъкваше някакви невероятни легендарни събития, например как неговият предтеча напуснал Бора Бора и започнал пътешествието си на север сред мощен ураган и вълни, които достигнали до дванадесет метра.

— Представяш ли си едно хавайско кану да напусне пристанището в силен вятър? — разсмя се Абнър, когато разказваше на Джеруша някои от невероятните епизоди на историята. — Погледни! Тук съм записал повече от четирийсет поколения предполагаеми исторически личности. Ако приемем, че на едно поколение се падат двайсет години — един минимален срок — значи Келоло иска да ни увери, че неговите прадеди са пристигнали тук преди повече от осемстотин години и след това са се върнали обратно, за да натоварят кануто още веднъж с хора и припаси. Това е направо невъзможно!

Когато Келоло стигна до края на родословното си дърво — общо 128 поколения — Абнър благоразумно направи едно копие от „тази примитивна измислена поема“ и го изпрати до колежа в Йейл, където то стана основа на сведенията за хавайската митология. Учените оценяваха особено високо подробното описание на конфликта между бога на Бора Бора Кейн и бога на Хавайки Коро. Самият Абнър не отдаваше голямо значение на този свой труд и когато извика Кеоки, за да му предаде оригинала, му каза снизходително:

— Баща ти твърди, че това е фамилната ви история.

— Това е вярно! — наежи се Кеоки.

— Слушай, Кеоки, тук се изброяват повече от сто двайсет и пет поколения! Никой не би могъл да запомни толкова…

— Кахуните могат — упорито възрази Кеоки.

— Ти сякаш защищаваш кахуните — намекна Абнър.

— Да, по отношение на фамилните истории — отвърна Кеоки.

— Но това е абсурд… митология… фантазии. — И Абнър презрително тръсна на масата ръкописа.

— Това е нашата книга — притисна го до гърдите си Кеоки. — Библията е твоята книга, а тази е нашата.

— Как се осмеляваш да говориш така? А искаш да бъдеш ръкоположен за пастор!

— Защо, преподобни Хейл, трябва да се присмиваме на нашата книга, а твоята да почитаме?

— Защото моята книга, както неправилно я наричаш, е свещеното слово Господне, а вашата е просто сбор от митове.

— Оня пасаж в Библията — „Кой кого роди“ — повече ли отговаря на истината от това, което са запаметили кахуните? — предизвикателно попита Кеоки.

— Дали отговаря на истината? — изуми се разгневен Абнър. — Едното е разкритото ни по божествен начин слово Божие, а другото… — Помълча презрително и завърши: — О, небеса! Да не би да смяташ, че двете неща са равнозначни?

— Смятам, че голяма част от Стария завет е просто дело на кахуни, нищо повече — твърдо заяви Кеоки. И за да отвърне на арогантността на Абнър, попита поверително: — Кажи ми честно, преподобни Хейл, не мислиш ли, че Йезекиил е бил до голяма степен кахуна?

— По-добре си тръгвай — хладно отсече Абнър, но изпита срам за грубото си отношение към младежа, затова сложи една ръка на рамото му, а с другата посочи кануто на брега. — Кеоки, ти безспорно знаеш, че едно такова кану не може да побере петдесет и осем души и да измине с тях целия път от Таити… за трийсет дни.

Кеоки се отмести, за да хвърли поглед към широкия сребрист пролив между остров Ланай и Кахулауе, който водеше на юг.

— Преподобни Хейл, спомняш ли си името на този пролив?

— Не се ли казва Кеала-и-каики?

— А чувал ли си името на онзи нос в Кахулауе?

— Не.

— Той също се нарича Кеала-и-каики. Какво мислиш, че означава това име?

— „Ала“ означава път, а „Кеала“ — пътят. „И“ значи към. Не знам какво означава „каики“.

— Знаеш, че нашият звук „к“ на юг се произнася като „т“. Тогава какво значи „каики“?

Абнър неохотно произнесе по-старата дума, която по-късно неправилно се бе превърнала в „каики“.

— Таити — прошепна той. — Пътят към Таити.

— Да — потвърди Кеоки. — Ако тръгнеш от Лахайна, минеш през пролива Кеала-и-каики и се насочиш към нос Кеала-и-каики, ще стигнеш до Таити. Моите прадеди често са изминавали този път. С лодки кану. — С тези думи гордият млад мъж си тръгна.

Но Абнър отказваше да приеме това обяснение. След консултации с мнозина хавайци за своя радост той откри, че „каики“ значи не само „Таити“, но изобщо далечно място. Затова прибави своя бележка към копието за Йейлския колеж: „Кеала-и-каики може да се преведе като «пътят към далечни места», или «пътят към отвъдното»“.

Не след дълго, сякаш за да се докаже правотата на Абнър, капитанът на кораба на Келоло „Тетис“, който бе хаваец, се напил, останал в каютата си по време на една буря и допуснал здравият кораб ветеран, преплавал много морета, да се блъсне и да заседне при скалите край Лахайна. Там корабът остана да гние с години като веществено доказателство, че хавайците не са способни да плават дори в собствените си води, камо ли да проникнат в далечния океан.

* * *

Абнър седна да пише писмо до Хонолулу, с което уведомяваше съвета на мисията, че помощникът му Кеоки Канакоа има странно поведение и че може би ще е добре да бъде пренасочен към друго, не тъй отговорно място. Тъкмо в този миг в тихия утринен въздух се разнесоха викове, които смутиха спокойствието на Лахайна за дни наред. Най-голямата дъщеря на Пупали тичаше към училището на Джеруша и крещеше:

— Илики! Илики! Той пристигна! Корабът „Картаджиниън“!

Преди изненаданата Джеруша да успее да се намеси, тъмнооката красавица прескочи скамейката и полетя към пристанището със сестра си. Двете заедно заплуваха към лъскавия китоловен кораб, украсен по цялата си дължина с тъмни и бели линии. Голи, с блеснали на слънцето мокри тела, двете сестри се намериха веднага в прегръдките на високия капитан, който ги поведе надолу към своите помещения, като викаше:

— Мистър Уилсън, не искам никой да ме безпокои до утре сутринта. Дори и за храна.

Но той скоро бе обезпокоен. Келоло изпрати на „Картаджиниън“ трима полицаи, на които бе заповядал да отведат дъщерите на Пупали в затвора. Ала щом се изкачиха на борда, мистър Уилсън ги пресрещна на задната палуба гръмогласно:

— Махайте се! Предупреждавам ви!

— Идваме да приберем двете уахини — обясниха полицаите.

— Ще ви разбия челюстите! — заплаши ги мистър Уилсън.

Един от полицаите мигом избута настрана с лактите си първия помощник-капитан и тръгна към задния люк. Мистър Уилсън, загубил за момент равновесие, се окопити и се опита да се нахвърли върху своя нападател, но друг полицай го сграбчи, което доведе до общо сбиване. Ала тъй като повечето моряци бяха слезли на брега, тримата едри полицаи печелеха надмощие.

— Какво, по дяволите, става тук? — чу се рев откъм долната палуба и гъвкавият, висок и мускулест капитан Хоксуърт изтича нагоре по стълбите. Щом видя какво става на кораба му, наведе глава, насочи се към първия полицай и кресна:

— Хвърлете ги в океана!

Пъргавият полицай, забелязал, че Хоксуърт се е нацелил в него, бързо отстъпи встрани, стовари силната си десница върху врата на капитана откъм гърба и го просна на палубата, при което американецът сам прехапа долната си устна. Хоксуърт обърса рукналата кръв с опакото на дланта си, погледна червеното петно и както бе коленичил, извика заплашително:

— Много добре!

Изправи се бавно, стъпи на палубата с боси крака и внимателно се придвижи към полицая, който го бе повалил. Помами го с обръщане надясно, после се изви като змия наляво и нанесе мощен юмручен удар в лицето на полицая. Главата на хаваеца клюмна назад, а Хоксуърт с наведена глава и рамене се блъсна като разгневен овен в корема на противника си. Изненаданият полицай политна назад и падна на палубата, а озлобеният Хоксуърт започна да го рита по лицето. Болката, която сам изпита в краката си, го подсети, че е бос, бързо грабна една жегла за завързване на корабните въжета и с нея заблъска падналия островитянин по главата и по чатала; полицаят припадна. Но Хоксуърт продължи да го налага, докато шумът от друга част на палубата не го принуди да задейства там.

Размахвайки безмилостно жеглата наляво и надясно, той се притече на помощ на Уилсън, нападнат от едър полицай, когото капитан Хоксуърт събори с удар по главата. Ритна го по лицето и се обърна към третия полицай. Но тъй като бе видял дивата разправа на Хоксуърт с другарите му, той се отказа от борбата и скочи в залива. С добре премерено движение капитанът запрати жеглата след полицая и го улучи в лицето. На челото му зейна голяма рана и той потъна под вълните, оставяйки след себе си кървава диря.

— Дави се! — извика един от моряците.

— Нека се дави копелето! — изкрещя разяреният Хоксуърт. — Заедно с другите двама.

Сам вдигна първия пребит полицай, който още бе в безсъзнание, преметна краката му през перилата и с голяма сила го запрати по посока на потъналия му вече колега. Той обаче бе успял да изплува на повърхността и се опита да помогне на безчувствения си приятел.

Сега Хоксуърт хвана краката на третия полицай, мистър Уилсън улови ръцете му и като преброиха високо „едно, две, три“, се приготвиха да го изхвърлят зад борда. Но една от ръцете на жертвата бе окървавена и Уилсън я изпусна, така че когато извикаха „три“, Хоксуърт с голяма сила преметна над перилата само краката. Помощникът му не можа да преметне ръцете и лицето на полицая се блъсна в дървения парапет. С разбита челюст и скули нещастникът се понесе към залива. Няколко мига се задържа над вълните, сетне бавно потъна на дъното, откъдето бе изваден на следния ден.

— Сигурно се е удавил — промърмори Уилсън.

— Нека се удави — изръмжа Хоксуърт и облиза ранената си устна. После грабна един рог и закрещя към брега: — Никой да не се опитва да се качва на борда на този кораб… нито сега, нито друг път. — Метна рога на своя помощник, избърса потните си гърди, пристъпи бос и се обърна към Уилсън: — Възмутен съм от твоята безпомощност.

— Отблъснах ги един подир друг — възрази помощникът.

— Добре се би — призна намусено Хоксуърт — но ти си обут в тежки обуща, а когато аз повалих копелетата, ти не ги ритна по лицата.

— Не ми дойде наум… — взе да се оправдава Уилсън.

Бързо, гневно капитан Хоксуърт хвана помощника си за куртката.

— Когато се биеш с човек на борда и той вече разбира, че е надвит, ритни го и по лицето. Защото цял живот, като се погледне в огледалото, ще си спомня какво му се е случило. Оставиш ли го без белег, рано или късно ще си помисли: „Хоксуърт не беше много опасен. Следващия път аз ще го подредя“. Но ако постоянно вижда следата от тежка подметка върху муцуната си, няма да се заблуждава. Забелязал, че помощникът му е изумен от този съвет, той го бутна назад и студено добави: — Трудна задача е да се поддържа ред на кораба, мистър Уилсън, и докато не събереш достатъчно смелост, никога няма да станеш капитан.

След това рязко се спусна по задната стълба и подвикна:

— Този път не искам да бъда смущаван. — И се върна при дъщерите на Пупали.

Хората на брега бяха потресени. От една страна, Келоло беше ужасен, че американците са посмели да убият един от хората му пред очите на всички, затова се завтече към Малама да я попита какво да правят. Тя бе сериозно болна, лежеше отпусната на пода и се задъхваше от жегата. Но щом чу страшното съобщение на Келоло, извика двете си помощнички, с голямо усилие се изправи и се облече. После, придружена от придворните си дами, се отправи към града, където събра всички налични полицаи, и се насочи към кея.

От друга страна, капитаните на още няколко кораба, които безрезултатно оспорваха новите закони, видяха в действията на Хоксуърт нова възможност да възстановят властта си над Лахайна и да върнат добрите стари дни. Поради това те също дойдоха на кея и пошушнаха на своите хора:

— Ако се опитат да арестуват капитан Хоксуърт, ще се бием.

Моряците почнаха да се събират и да се въоръжават с камъни и здрави тояги.

Малама посочи „Картаджиниън“ и нареди тихо:

— Келоло, арестувай този капитан!

Послушно, макар и поуплашен, Келоло намести полицейската си фуражка, подбра трима неохотни помощници, провери двете си пушки и пое към китоловния кораб. Но не беше изминал и половината от разстоянието, когато капитан Хоксуърт, предупреден от Уилсън, изтича на палубата с два пищова и започна яростно да стреля по лодката.

— Не се приближавай нито на сантиметър! — изкрещя той, презареди пищовите си и отново ги изпразни. Сега куршумите паднаха в опасна близост до лодката, затова не бе нужно Келоло да нареди на своите хора да престанат да гребат. Те автоматично отпуснаха веслата, загледаха се в разярения капитан и бързо завиха обратно. За изненада на всички наблюдатели и за радост на моряците капитан Хоксуърт неочаквано се прехвърли босоног през парапета, с един револвер в лявата ръка и друг, затъкнат в колана на панталоните му, и загреба бясно към брега. Останалите морски капитани се събраха и сформираха нещо като комисия по посрещането му и за да го бранят. Но преди да стигне до брега, той изкрещя:

— Капитан Хендерсън! Оръдие ли виждам на кораба „Бей три“?

— Да. Плавам към Китай.

— Имаш ли снаряди?

— Имам.

Доволен, Хоксуърт скочи на брега и закрачи към Келоло. Като видя, че зад него е Малама, избута полицейския началник встрани и се провикна към Алии Нуи:

— Госпожо! Отсега нататък никой няма да пречи на китоловните кораби в това пристанище.

— Новите закони са оповестени — твърдо заяви Малама.

— Новите закони могат да вървят по дяволите! — изръмжа Хоксуърт. Моряците нададоха радостни възгласи, затова той рязко се извърна и ги окуражи: — Правете каквото си пожелаете!

Капитаните изръкопляскаха, а един от тях попита:

— Можем ли да свалим уиски на брега?

— Уиски, момичета, каквото ви душа иска! — изрева Хоксуърт.

После зърна двамата помощници на Келоло с пушки в ръце, втурна се към тях, взе им пушките и гръмна два пъти във въздуха.

 

 

В този миг тълпата се раздели по средата и на кея излезе Абнър Хейл, облечен официално с черен редингот и с цилиндър, още накуцващ от старата рана, нанесена му от същия капитан, който сега заплашваше спокойствието на Лахайна. Келоло отстъпи, а подир него и изумените полицаи, чиито пушки току-що бяха отнети.

— Добро утро, капитан Хоксуърт — поздрави Абнър.

Буйният китоловец направи крачка назад, погледна дребния мисионер и се разсмя.

— Преди време хвърлих този малък нещастник на акулите. И пак ще го сторя.

Останалите капитани, които мразеха Абнър като автор на ограничителните закони, подвикнаха одобрително.

— Пусни девойката Илики да се върне в училището — издигна глас Абнър.

Двамата мъже останаха дълго загледани един в друг. После капитан Хоксуърт почти без да ще си припомни истинската причина, поради която бе дошъл в Лахайна. Искаше да види Джеруша Бромли. Отчаяно, преследван от незабравими спомени и желание за мъст, той искаше да види тази кестенява млада жена. Свали пищовите, мушна ги в колана на панталоните си и каза:

— По-добре ще е да поговорим в твоя дом.

— Да свалим ли уиски на брега? — извика един от капитаните.

— Разбира се! — отсече Хоксуърт. — Тук няма закони.

— Ще се срещнем при Мърфи! — крещяха капитаните.

— Къде е къщата ти? — попита Хоксуърт.

— Ей там — посочи Абнър зад градината с таро.

За миг Хоксуърт остана с отворена уста и чрез неговото недоумение Абнър за пръв път осъзна в каква мизерна колиба живеят той и Джеруша.

— Там ли живее Джеруша? — попита Хоксуърт, отправил невярващ поглед към ниския сламен покрив, избелелите от дъжда стени и холандската врата.

— Да — отговори му Абнър.

— Исусе Христе, всемогъщи Боже! Човече, как е възможно това?

С големи крачки, босоног и с голи гърди, капитанът тръгна по прашния път, отвори с ритник дървената порта във високата стена и нахлу в тръстиковата къща. Постоя на пръстения под, докато очите му привикнат към тъмнината, и най-после видя пред вратата, разделяща детската стая от кабинета на Абнър, девойката, за която бе искал да се ожени. Дълго гледа умореното й лице, недобре подредената й коса, зачервените ръце. Забеляза износената рокля, която не й бе по мярка, грубите обувки, също втора употреба, един номер по-големи и олющени от ходене по прашните пътища. Може би заради полумрака или пък защото не искаше да забелязва такива неща, той не видя блясъка в уморените очи на Джеруша, нито почувства спокойствието на духа й.

— Боже мой, Джеруша! Какво е направил той с тебе?

Грубият глас изплаши едно от децата и то проплака, затова Джеруша влезе за миг в детската стая, но скоро се върна и каза:

— Седни, капитан Хоксуърт.

— Къде, за бога? — изрева Хоксуърт, побеснял от яд и огорчение. — На сандъка ли да седна? Или на тая маса? — С мощен удар събори неустойчивата маса на Абнър, от която се разлетяха листове с превода му на Библията. — Къде бих могъл да седна, дори и да исках? Джеруша, това ли наричаш свой дом?

— Не — с голямо самообладание отвърна тя. — Наричам това мой храм.

Отговорът бе тъй категоричен и тъй многозначителен, че у Хоксуърт на мястото на първоначалното съжаление се появи желание да нарани Джеруша и съпруга й.

— Значи това е сенатът, от който излизат законите?

— Не — внимателно възрази Абнър, като вдигаше от пода падналата Библия. — Те излизат от тази книга.

— Значи ти ще управляваш Лахайна според десетте Божи заповеди? — истерично се изсмя Хоксуърт.

— Така, както управляваме и себе си.

Хоксуърт още веднъж ритна масата, от което го заболя босият крак.

— Библията ли ви учи да живеете като свине? В нея ли пише, че трябва да принуждаваш жена си да работи като робиня?

Импулсивно грабна ръката на Джеруша и я вдигна високо, сякаш щеше да я продава, но тя спокойно я измъкна и оправи роклята си.

Поведението й вбеси Хоксуърт, той се отдалечи от мисионерите, като ги обсипваше с обидни думи, проклятия и заплахи, които бе способен да изпълни.

— Добре, прокълнати от Бога, сополиви, жалки червеи! Вие можете да приемате закони, но не сте в състояние да принудите флотата да ги спазва. Преподобни Хейл, още до обед на всички китоловни кораби ще има жени.

— На жените няма да се разреши да дойдат — упорито заяви Абнър.

— Моите хора са били в морето девет месеца — извика Хоксуърт. — А когато слязат на брега, ще имат жени. Всичките проклети хавайки с черни задници, които си пожелаят. Аз, аз винаги ги имам по две. Една дебела и една мършава.

— Джеруша, защо не идеш в черквата? — обърна се към нея Абнър.

— Тя ще стои тук! — кресна Хоксуърт и отново я хвана за ръката. — Нека чуе как живее един истински мъж. — Изгаряше от желания да я обиди с грозни описания, да я унизи. — Като си доведа една дебела и една мършава, госпожо, заключвам вратата си за около два дни и се събличам напълно — затова и сега съм само по гащи. Прекъснаха забавлението ми и се наложи да убия един човек… а като се съблека, лягам по гръб на леглото и казвам на момичетата: „Хайде, първата от вас, която може…“

Излиянието му бе прекъснато от силния удар, който му нанесе по разранената уста ръката на Абнър.

Хоксуърт замлъкна от изненада, после протегна грамадната си десница и стисна китката на Абнър. Започна да я извива, докато мисионерът бе принуден да падне на колене върху пръстения под на собствения си дом. С другата ръка капитанът продължаваше да държи Джеруша и завърши разказа си:

— Казвам на двете девойки, че която от тях ми го вдигне първа, може да се качи върху мене, а другата да ми духа.

Джеруша коленичи на пода до съпруга си, а Рейфър Хоксуърт погледна с презрение двете нещастни създания.

— Какво правиш, Джеруша? За малкото си мъжле ли се грижиш?

— Моля се за тебе — отвърна Джеруша.

Хоксуърт яростно запрати и двамата в другия край на стаята и се изпъчи над тях заплашително.

— На борда на „Бей три“ има оръдие и ако някой се опита да пречи на китоловната флота, кълна се, че ще вдигна във въздуха тая къща. — Тръгна към отворената врата, но му се прищя да се върне и още да поиздевателства над повалените на земята мисионери.

— Може да ви е интересно да научите, че от всичките дъщери на Пупали най-малката, Илики, е най-добра. Илики, Свежият лъх на океана! Започнах с жената на Пупали и минах през трите му дъщери, но най-много ми харесва Илики. И знаете ли защо? Защото вие сте я научили на добри маниери. Като се качи върху мене, ми казва „моля“!

Когато капитанът си отиде, двамата мисионери останаха още няколко минути на колене, за да се молят, после Джеруша помогна на своя съпруг да сглоби счупената маса и да събере ръкописа си. Убедена бе, че капитан Хоксуърт не се шегуваше и бе способен да изпълни заканите си, затова заведе двете деца при Аманда Уипъл, но не й разказа какво се бе случило в мисията. След това се върна при Абнър, защото искаше да е с него, ако се появят нови неприятности.

А те не закъсняха. Моряците от всички китоловни кораби видяха в смелото неподчинение на Хоксуърт повод да отхвърлят завинаги ограничителните закони и се втурнаха през Лахайна да събарят, да изнасилват и рушат. Принудиха полицаите да се скрият и се събраха при новия форт, където Келоло заедно с последната група свои верни подчинени бе решен да устои.

— Съборете форта! — крещяха моряци, които бяха затваряни в него.

— Не се приближавайте! — предупреди ги Келоло.

Но преди да предприеме някакви действия, той слезе от не много солидното укрепление, за да се посъветва с Малама как да постъпи.

— Ти какво смяташ, че е най-разумно? — попита го на свой ред Малама, задъхвайки се.

— Мисля, че трябва да им се противопоставим — загрижено отговори Келоло. — Направихме си добри закони и сега не бива да се отказваме от тях.

— Съгласна съм — каза Малама — но не искам ти, моят мил съпруг, да пострадаш.

Келоло се усмихна доволен, че неочаквано бе изрекла думата, с която мисионерите й бяха забранили да се обръща към него.

— По-добре ли се чувстваш сега? — нежно я попита той, сякаш й бе ухажор, а не съпруг.

— Много съм болна, Келоло. Мислиш ли, че ще стрелят с оръдието? Не ми се иска да чуя гърмежа на такъв голям топ.

— Сигурно ще стрелят — отвърна Келоло. — Но после ще се засрамят от себе си и след известно време ще спрат.

— Смяташ ли, че ще убият някого?

— Да.

— Келоло, преди всичко се надявам, че няма да убият тебе. По-добър съпруг от тебе не би могло да има. — Грамадната жена се помъчи да се настани по-удобно, после попита: — Сторили ли са зло на мисионерите?

— Не знам — призна Келоло.

— Не е ли странно? — замисли се Малама. — Дребният мисионер от толкова време ни говори как трябва да се държат хавайците, а лошите неща винаги се вършат от неговите хора.

Пред портата се водеше бой и извикаха Келоло да реши какво трябва да се прави. Той нареди на хората си да не стрелят с няколкото пушки, които имаха, за да не бъдат увлечени в безнадеждна битка, но ги поощри да отблъскват с тояги наглите нападатели. От борда на кораба „Бей три“ капитан Хоксуърт видя през далекогледа как хавайците събарят от стените някои от собствените му моряци и така се разгневи, че сам избута оръдието и нареди да се стреля. Двадесеткилограмовият снаряд изсвистя високо през палмовите дървета край форта и той изкомандва:

— Шест метра по-ниско!

Следващият снаряд улучи форта и във въздуха полетяха парчета разбита скала. Третият снаряд падна около портата и я разруши, така че стотици моряци свободно нахлуха вътре, притиснаха Келоло до стената и заплашиха Малама.

— Виждате ли оная мисионерска къща? — изкрещя Хоксуърт, въодушевен от успеха с оръдието. — Ей там, вляво, разрушете я.

И този път първият снаряд прелетя високо. Босоногият Хоксуърт заподскача възбудено и лично нареди да свалят мерника. Петият снаряд за този ден попадна точно в мисионерската къща, също и шестият, и седмият.

— Бога ми — ликуваше капитанът — това ще е краят на законите!

После, сякаш го бе ударила някаква страшна невидима ръка, той се хвана за гърдите, запроклина артилеристите и ги натръшка по палубата като камъни в детска игра.

— Проклети да сте! — крещеше. — Какво вършите?

Скочи в залива и заплува бързо към брега. Като оставяше мокра следа подир себе си, той се втурна край разбития форт, където моряци издевателстваха над полицейския началник и дебелата жена, и влезе в двора на мисията, посипан с трески от разбитата къща. Нахлу в стаята, от която бе излязъл неотдавна, и извика отчаяно:

— Джеруша! Наранена ли си?

Не я виждаше и започна да наднича под падналите греди — крехки късове дърво, довлечени с усилия от планините. После чу звуци откъм вътрешната стая, ритна разклатената, изплетена от растителни влакна врата и зърна Джеруша и съпруга й, които се молеха, коленичили върху пода на разрушения си дом.

— Слава богу! — изкрещя радостно Хоксуърт, вдигна Джеруша и я притисна до мокрото си солено тяло. Тя не се съпротивляваше, стоеше отпуснато и гледаше с ужас, който се засили, когато забеляза, че Абнър се приближава със счупен нож в ръка.

— Не! — събра сили да изпищи. — Бог ще го накаже, Абнър.

С облекчение, каквото не бе изпитвала в живота си, дори когато Абнър, потен и несръчен, сам й бе акуширал при първото раждане, Джеруша видя, че съпругът й сваля ръката си. Капитан Хоксуърт бързо се извърна, погледна ножа и стовари юмрук върху бледото лице на Абнър. Дребният мъж се преви на две и полетя назад през срутената тръстикова стена. От детската стая, в която се озова, чуваше как жена му се бори с морския капитан. Преди да успее да се изправи на крака, до него достигнаха писъците й, последвани от бесен вик на капитана, тъй като Джеруша бе ухапала голямата му солена ръка. Когато Абнър се довлече до другата стая, размахал тоягата, видя, че Хоксуърт вече е до входната врата, по-скоро до нейните останки, и смуче ухапаната си длан. После, сякаш нищо не се беше случило, огромният капитан процеди тъжно:

— В ужасно място те е довел твоят съпруг, Джеруша. Откога не си имала нова рокля? — Понечи да си тръгне, но добави почти през сълзи: — Защо ни е съдено винаги да се срещаме, когато си бременна… от този проклет глупак?

 

 

Безредиците продължиха още три дни. Девойки, които се учеха добре в училището на Джеруша, ала държането им бе все още полудиво, полуцивилизовано, сега с радост се върнаха към старите си навици; шест, осем и дори десет от тях спяха едновременно в каютите на китоловните кораби. Кръчмата на Мърфи ечеше от песни. Възрастни мъже, които се опитваха да не допуснат моряците в домовете си, понасяха тежък бой, преди да отвлекат дъщерите им. Малама, която лежеше в двореца си уморена и изумена, нареди, задъхвайки се, всички жени да побегнат зад хълмовете.

На третия ден тя извика Абнър и с отпаднал глас го попита:

— Мили мой учителю, как се случи всичко това?

— Ние всички сме животни, Малама — обясни й той. — Само Божиите закони ни принуждават да се държим прилично.

— Твоите хора защо не са научили тези закони?

— Защото Лахайна твърде дълго е живяла без закони. А няма ли закони, хората смятат, че могат да правят каквото си пожелаят.

— Ако вашият крал научи за тези издевателства… за оръдието и опожаряването на къщите… ще се извини ли?

— Ще изпита голям срам — увери я Абнър.

— Защо американците и англичаните, и французите настояват толкова в нашите магазини да се продава уиски… и да пускаме момичетата си на техните кораби?

— Защото Хаваите още не са станали цивилизовани.

— А твоите хора цивилизоват ли ни? — глухо попита Малама. — Като стрелят по нас с оръдие?

— Аз се срамувам заради нашите хора — в отчаяние призна Абнър.

Тъкмо този миг бе очаквала Малама и след дълга пауза промълви тихо:

— Сега двамата с теб сме равни.

— В какво отношение? — подозрително свъси вежди Абнър.

— Винаги си ми говорил, че не мога да постигна Божията благодат без смирение, без да призная пред Бога, че съм загубена и грешна. Не искаше да ме приемеш в твоята църква, защото твърдеше, че не съм смирена. Макуа Хейл, признавам си. Аз не бях смирена. И ти имаше право да не ме допускаш в твоята църква. Но знаеш ли защо не можех да бъда смирена?

— Защо? — плахо попита Абнър.

— Защото и ти не беше смирен. Винаги смяташе, че твоите постъпки са праведни, а моите — грешни. Твоите думи винаги бяха бели, а моите — черни. Караше ме да говоря хавайски, защото ти искаше да научиш нашия език. Аз не те молех да ме приемеш в твоята църква, тъй като говореше за смирение, а сам не беше смирен. Днес, макуа Хейл, когато фортът е разрушен и домът ти е съборен от твоите хора, ние сме равни. Най-сетне аз съм смирена. Не мога да действам без Божията помощ. И за първи път виждам пред себе си един смирен човек.

Грамадната жена заплака, мъчително се вдигна на колене, като избута придворните, и допря двете си длани за молитва. В тази поза тя произнесе с искрено разкаяние:

— Аз съм загубена, макуа Хейл, и те моля да ме приемеш в твоята църква. Скоро ще умра, а преди да умра, искам да говоря с Бога.

От кораба „Бей три“ неколцина глупаци пак стреляха с оръдието по къщата на мъж и жена, които не искаха да им дадат дъщеря си. В западния край на града гореше някаква постройка. В кръчмата на Мърфи се танцуваше, а три от дъщерите на Пупали бяха в каютата на капитан Хоксуърт. При тези обстоятелства Абнър каза:

— Ще те кръстим в Божията черква, Малама. Кръщението ще стане в неделя.

— По-добре да го направим сега — предложи тя и една от придворните й кимна одобрително.

Абнър веднага изпрати да повикат Джеруша, Кеоки, Ноелани, Келоло, капитан Джандърс и съпрузите Уипъл. Те дойдоха, пробивайки си път през вилнеещите моряци, които се подиграваха на Джандърс, че не е истински морски капитан, и на семейство Уипъл — че са мисионери.

Доктор Уипъл огледа загрижено Малама и прошепна:

— Тази жена е много болна — при което едрият Келоло се разхълца.

Опечалени, всички се наредиха в полукръг около легналата на пода Малама, чието дишане ставаше все по-мъчително. В далечината проехтя оръдието, а петдесетина вандали, които бяха последвали семейство Уипъл, сега крещяха пред вратите на двореца. Без Библия Абнър цитира наизуст заключителните пасажи на Притчи Соломонови, които сякаш бяха написани специално за Малама, Алии Нуи: „Здравина и хубост е нейно облекло, и весело гледа на бъдещето. С мъдрост отваря устата си, и кротка поука е на езика й. Наглежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността.“

После мисионерът обяви пред събралите се:

— Малама Канакоа, дъщеря на краля на Кона, е намерила Божията благодат и желае да бъде кръстена в светата църква Господня. Съгласни ли сте да я приемем?

Пръв се произнесе Кеоки, след него Джандърс и Уипълови. Когато дойде ред на Джеруша, която през последните дни за първи път бе оценила истински смелостта на Малама при управлението на Мауи, тя не каза нищо, а се поклони дълбоко и целуна болната жена.

— Ти си моя дъщеря — немощно промълви Малама.

Но Абнър я прекъсна:

— Малама, сега ще се откажеш от езическото си име и ще приемеш християнско. Какво име си избираш?

Върховна радост огря едрото лице на болната и тя прошепна:

— Искам да взема името на онази вярна приятелка, за която Джеруша често ми е разказвала. Името ми ще бъде Лука. Джеруша, разкажи ми тази приказка за последен път!

И Джеруша, сякаш говореше на собствените си деца в полумрака, подхвана още веднъж историята на Рут, която хавайците наричаха Лука. Но когато стигна до чуждата земя, гласът на Джеруша пресекна и не можеше да продължи, затова Малама сама довърши историята и накрая добави:

— Нека и аз като Лука намеря щастие в новата земя, където ще бъда скоро.

След кръщението Уипъл предложи:

— Добре ще е всички да излезете сега, за да мога да прегледам Малама.

— Аз ще умра със старите лекарства, докторе — простичко каза тя и даде знак на Келоло да доведе кахуните.

— Подобава ли сега да идват кахуните, когато току-що… — започна Абнър, но Джеруша го дръпна настрани и малката процесия тръгна обратно към центъра на града.

— По-добре ще е да останете при нас, Джеруша и Абнър — предложи Аманда Уипъл.

— Ще се върнем в своя дом — твърдо отвърна Джеруша.

Когато се прибраха, безредиците постепенно утихнаха, тъй като капитаните бяха почнали да се срамуват от себе си, а местните хора си шушукаха, че моряците във форта са убили или почти са убили Малама. Неочаквано капитан Рейфър Хоксуърт, напълно облечен, с лъскава козирка и копчета, се появи на пътеката пред мисионерската къща, следван от петима моряци, натоварени с подаръци.

Мушна фуражката си под мишница, както някога го бяха учили да постъпва, когато говори с дама, и започна дрезгаво:

— Моля за извинение, госпожо. Ако съм счупил нещо, искам да го възстановя. Другите капитани изпращат тези столове и масата… — Помълча смутено, после добави: — Аз обиколих корабите и намерих този плат. Надявам се, че ще си направите някои прилични… искам да кажа, нови рокли, госпожо. — Поклони се, наложи фуражката си и напусна двора на мисията.

Най-напред Абнър реши, че трябва да унищожи тези мебели.

— Ще ги изгорим на кея — закани се той, но Джеруша не бе съгласна.

— Изпращат ни ги за възмездяване — твърдо заяви тя. — Винаги сме имали нужда от столове и писалищна маса.

— Мислиш ли, че ще мога да превеждам Библията на тази маса? — попита Абнър.

— Тя не е изпратена от капитан Хоксуърт — отговори Джеруша и под строгия поглед на съпруга си започна да подрежда столовете в разбитата стая. — Тези неща са изпратени от Господ за мисията, а не за Абнър и Джеруша Хейл.

— Ще дам плата на прислужниците на Малама — настоя Абнър и Джеруша се съгласи.

Но когато той излезе и в града отново цареше тишина, тя седна на един от новите столове до новата си кухненска маса и съчини следното писмо:

Мила ми сестро в Бога Естър,

Ти единствена от всички хора, които познавам, ще имаш благородството да ми простиш това, което се готвя да ти пиша. То е проява на суета, а при моя начин на живот такава суета е непростима. Затова, ако върша грях, нека той тежи само върху мене, но нямам сили да го избегна. Мила сестро, не ми се присмивай и преди всичко не казвай на никого за моята суета.

Често си ме питала дали не би могла да ми изпратиш нещо дребно и аз винаги съм ти отговаряла, че Бог доставя необходимото за мене и за съпруга ми, и това е вярно. Мисионерският съвет ни изпраща всичко, което ни е нужно, но напоследък, като остарявам, осъзнавам изумена, че от много години не съм носила рокля, ушита специално за мене. Бързам да добавя, че роклите, които получаваме от благотворителните пратки, са добри и подходящи. Ала ето че сега ми се ще един-единствен път да имам собствена рокля.

Бих искала да бъде кафява, със синя или червена гарнитура, и ще съм ти благодарна, ако ръкавите й са широки, буфан, както, изглежда, е модерно сега. Преди няколко години видях една жена, която пътуваше за Хонолулу, облечена в такава рокля, и ми се стори много хубава. Но ако модата се е променила значително и вече се носят по-други модели, каквито не съм виждала, бих предпочела да се придържаш към днешната мода. Нямам нужда от шапки, но ако си така добра да ми изпратиш чифт ръкавици с дантела, каквито се носеха някога, ще съм ти много задължена.

Излишно е да ти казвам, мила Естър, че нямам никакви пари, за да ти заплатя за тази необичайна молба, тъй като седем години не съм виждала нито един долар, а и не ми е нужно да виждам. Съзнавам, разбира се, че това е суета и че поставям тежко бреме върху плещите на една приятелка. Но те моля да ме разбереш.

Сега съм по-слаба, отколкото бях, а ми се струва, че не съм и толкова висока, затова нека роклята да не е много голяма. От думите на твоя мил брат съдя, че сега имам твоите размери, но не искам някоя твоя рокля или на когото и да било. Платът трябва да е съвсем нов и само за мене. Дано намериш в сърцето си достатъчно щедрост, за да ми простиш за това писмо, с което те моля за услуга. Твоя сестра, Джеруша.

Когато отиде да пусне писмото в магазина на Джандърс и Уипъл, научи, че корабът „Картаджиниън“ вече е отплавал и че чаровната Илики, най-малката дъщеря на Лупали, е заминала с капитана. Това наскърби Джеруша повече от всичко друго, станало през последните дни, и тя не можа да сдържи сълзите си.

— Илики беше прекрасно дете — тъжно промълви Джеруша. — Няма да намерим друга като нея. Чувствам заминаването й като голяма загуба, защото бях почнала да я възприемам като моя дъщеря. Дано светът да бъде добър към Илики. — Опита се да избърше очите си, но сълзите й продължаваха да се леят.

* * *

Една от последните обществени прояви на Малама бе да се качи в своето кану — карета и след като се настани мъчително върху много пластове тапа, нареди на носачите да я пренесат през пострадалите от безредиците улици. Откъдето и да минеше, повтаряше едно:

— Законите, които направихме, са добри. Те трябва да се спазват.

Спря се при полицаите, за да ги окуражи, а пред кръчмата на Мърфи отново обяви, дишайки тежко:

— Забранено е да се продава алкохол на хавайците. Момичетата трябва да престанат да танцуват необлечени.

След неотдавнашните безчинства думите й прозвучаха двойно по-убедително и полицаите на Келоло постепенно си възвърнаха загубения контрол, дори го засилиха. В странното кану, следвано от двете огромни придворни дами и от мъже с жезли, украсени с пера, фигурата на Малама бе внушителна и изпълнена с достойнство.

Абнър и Джеруша забелязаха, че по време на тази необикновена обиколка децата на Малама, Кеоки и Ноелани, бяха близо до нея, а при форта, където се бяха насъбрали най-много хора, Малама дори обяви:

— Аз скоро ще умра. Дъщеря ми Ноелани ще стане Алии Нуи.

Нямаше аплодисменти, но гражданите заоглеждаха красивата млада жена с още по-голямо уважение.

После Абнър видя, че главните кахуни на острова се събират около Малама и разпалено спорят с нея. Помисли, че се мъчат да убедят своята главатарка да се откаже от новата си религия, но не беше така. Кахуните се бяха примирили с християнството и признаваха, че неговият бог явно е по-висш от техните богове; предпазливостта ги принуждаваше да почитат новопоявилия се бог. Ала същевременно държаха да направят всичко необходимо, за да закрилят своята спокойна, едра Алии Нуи през последните й дни. Затова, докато Абнър се молеше на Йехова, те беззвучно се молеха на Кейн. Масажираха Малама с особено внимание, търсеха й успокоителни билки, приготовляваха любимите й храни, които тя продължаваше да поглъща, тъй като смяташе, че само по този начин би могла да възвърне силите си. Хранеше се по четири-пет пъти на ден, като едно обикновено нейно ядене се състоеше от половин или цял килограм свинско печено, голяма порция кучешко месо и риба; поемаше доста плодове от хлебно дърво и не по-малко от един килограм пой, а понякога два и дори три. След това специалистките по ломиломи масажираха стомаха й, за да подпомогнат нарушеното й храносмилане. Доктор Уипъл се възмущаваше:

— Тя ще предизвика смъртта си с преяждане, но всъщност е започнала да преяжда от двайсетгодишната си възраст. Какви невероятни количества поглъща!

Когато по другите острови се разчу, че Малама, дъщерята на краля на Кона, умира, всички алии се събраха, както безбройни поколения се бяха събирали в такива случаи край смъртното ложе. И години по-късно, ако попитаха някой американец, който е бил в Лахайна по това време, кое е най-яркото му впечатление от острова, той не разказваше за оръдейната стрелба, а за последното скръбно събиране на алиите: „Те пристигаха с кораби от далечния Кауай и с канута от Ланай. Идваха по един или на групи. Някои носеха западно облекло, а други, спомням си добре — жълти наметки. Всички слизаха на малкия кей, минаваха бавно край стария дворец на Камехамеха и продължаваха на изток по прашния път под дърветата ку. Като сега ги виждам. Какви гиганти бяха тези алии!“.

Кралица Каахуману, регентката на островите, пристигна, придружена от кралиците Лилиха и Кинау, и двете с внушителни размери. От Хаваи пристигна принцеса Калани-о-май-хеу-ила, с двадесет килограма по-тежка от Малама, а от Хонолулу — Кауикеаоули, момчето — крал. Дойдоха най-знатните мъже на островите — Паки, Боки, Хоапили и вождът, когото западните заселници наричаха Били Пит. Като наблюдаваше как се събират, доктор Уипъл си помисли: „За един човешки живот тези хора са издигнали островите от езичеството до Бога, от каменния век — до днешния. Постигнали са това, като са отблъсквали с бой руснаци, англичани, французи, германци и американци. Всеки военен кораб от цивилизована страна, който е пристигал на островите, ги е карал да доставят момичета за моряците и ром за местните жители“.

Изумителна раса бяха старите алии на Хаваите! И сега, когато се събираха за смъртта на Лука Малама Канакоа, те сякаш оплакваха себе си.

— Те са като ехо от грамадните животни, които някога са се скитали по света и после бавно са се отправили към своята смърт, победени от настъпващите промени — забеляза доктор Уипъл.

— Какви животни? — подозрително попита Абнър.

— Гигантските животни отпреди ледниковата ера — обясни Уипъл. — Някои учени смятат, че те са загинали, защото са станали прекалено големи, за да могат да се приспособят към промените на Земята.

— Не се интересувам от подобни предположения — отвърна Абнър.

В тръстиковия дворец Малама посрещаше един след друг знатните си стари приятели.

— Алоха нуи нуи — повтаряше тя постоянно.

— Оуе, оуе! — скърбяха те. — Идваме да поплачем с нашата любима сестра.

Когато дишането й причиняваше силна болка, Малама прехапваше долната си устна, вдишваше през крайчеца на голямата си уста и отново се усмихваше, щом болката преминеше. Около нея в огромен полукръг седяха алиите един до друг, шепнеха си и се молеха.

Келоло реши, че вече е време да пренесе жената, която тъй дълбоко бе обичал, върху смъртното й легло, затова изпрати свои хора по хълмовете да наберат листа от ароматни растения — апи срещу зли духове, тий за успокояване на болките и мейл, с любимия силен мирис. Щом пристигнаха благоуханните листа, навяващи спомени за младежките му любовни дни на Хаваите, Келоло нежно счупи жилките откъм задната им страна, за да се почувства ароматът на всеки лист, и ги нареди в красиви фигури върху постелята от тапа. Върху това уханно легло сложи грижливо оплетена панданова покривка, над нея постави още мека тапа, а най-отгоре метна чаршаф от китайска коприна, украсен с избродирани златни дракони. При всяко свое движение върху леглото грамадната Малама вдъхваше аромата на мейл.

След това Келоло отиде на брега и накара рибарите да хванат прясна риба ахолехоле, която по стария островен обичай той сготви сам, настърга кокосов орех и изпече плодове от хлебно дърво: в последните й дни всяка хапка, която Малама поемаше, й бе поднасяна от пръстите на Келоло. През дългите часове на нощта пак той й духаше с меките ветрила от пера, за да не кацат мухи по едрото спящо тяло, което тъй силно бе обичал. Винаги се доближаваше до нея, като пълзеше на колене и длани, за да й напомни, че тя е Алии Нуи и че от нея получава той своята манна. Но най-голямо удоволствие доставяха на Малама утрините, когато Келоло я оставяше за малко и после пропълзяваше до нея, опрян на лакти, защото ръцете му бяха пълни с цветовете на червена лехуа, джинджифил и жълто хау. Носеше й цветовете още росни, както бе правил някога, преди животът им да бъде смутен от тежките битки на Камехамеха.

Тя умря, загледана в Келоло. Виждаше го такъв, какъвто бе в младостта им, преди непознати богове и мисионери да застанат помежду им, ала последните й думи бяха продиктувани от мисъл за новото общество, което се създаваше с нейна помощ:

— Когато умра, никой не трябва да си избива зъбите. Никой да не вади едното си око. Да няма шумно оплакване. Ще бъда погребана като християнка.

После извика Келоло и опряна на лакът, за последен път му прошепна нещо; затова, когато издъхна, Малама падна назад; мощната й безжизнена плът начупи уханните листа.

 

 

Желанието на Малама бе изпълнено, погребението й бе християнско. Положиха я в ковчег от кедрово дърво и я погребаха на един остров сред широка река, където алиите често ходеха на разходка. Абнър произнесе вълнуващо надгробно слово, а високите алии, повечето от които за първи път стояха до християнски гроб, си мислеха: „По-добре е да се погребват мъртвите така, отколкото по стария начин“.

Но обикновените хора, на които не бе разрешено да дойдат до този остров-капу, стояха по бреговете на реката и по стария обичай горко плачеха. Нито един от тях обаче не си изби зъбите, нито си изтръгна очната ябълка, както правеха в миналото, когато умреше Алии Нуи. Всички наблюдаваха със страхопочитание как се подрежда погребалната процесия — най-отпред вървеше макуа Хейл с жена си, и двамата редяха молитви за своята любима приятелка; следваха ги капитан Джандърс и доктор Уипъл със съпругите си. След тях вървяха кахуните с венци от мейлови листа и тайно си мърмореха думите на езически песни; после идваха високите алии и плачеха от дълбока скръб. Осем мъже с жълти наметки носеха на раменете си прътове, върху които бе поставен кедровият ковчег под голямо копринено покривало с избродирани лилави дракони, обсипан с мейлови листи и цветове от лехуа.

Когато мълчаливата процесия стигна до самия гроб, алиите започнаха да викат:

— Оуе, оуе, за нашата най-голяма сестра!

Шумът бе ужасен и Абнър, който се стремеше християнското погребение да не се смесва с езическите ритуали, не забеляза, че Келоло, Кеоки и Ноелани не се приближиха до гроба. Те останаха настрана, шепнейки си конспиративно с главните кахуни. Ето какво им довери Келоло:

— Преди смъртта си Малама ми каза на ухо: „Нека ме погребат по новия начин. Това ще е от полза за Хаваите. Но след като мисионерът си свърши работата, не позволявайте костите ми да бъдат намерени“.

Заговорниците се взираха един в друг загрижено, а когато Абнър подхвана дългата си молитва, един от старите кахуни прошепна:

— Правилно е да уважаваме новата религия, но ще бъде срам за рода Канакоа, ако някой намери костите й.

Друг промълви:

— Преди великият Камехамеха да умре, той дал същите указания на Хоапили, а през нощта Хоапили отнесъл костите му и до ден-днешен никой не знае къде са скрити. Така постъпват алиите.

— Господи, приеми твоята дъщеря Малама! — молеше се Абнър.

В това време най-старият кахуна изхриптя до ухото на Келоло:

— Такова предсмъртно желание не може да не се изпълни. Ти знаеш какво трябва да направиш.

Край гроба трите мисионерски двойки извисиха гласове и подеха хармонично химна „Благословен съюз навек“. Докато пееха, всеки член от съзаклятническата група прошепна на Келоло:

— Това е твой дълг, Келоло!

Но всъщност тези уверения не му бяха нужни, тъй като от мига, в който Малама бе изрекла своето желание, той знаеше какво трябва да направи. Затова, когато химнът бе изпят и Абнър подхвана последната молитва край гроба, Келоло се помоли: „Кейн, води ни по правия път. Помогни ни, помогни ни“. И първото християнско погребение в Лахайна завърши.

Но когато погребалната процесия се върна при лодките, Келоло нежно хвана ръката на сина си и прошепна:

— Кеоки, ще се радвам, ако останеш с мен.

Младият мъж бе очаквал тази покана, макар и с надеждата, че ще може да я избегне. Ала след като вече бе отправена, той я прие и отговори:

— Ще ти помогна.

Така Кеоки взе ужасното си решение.

 

 

От известно време той усещаше, че примката около него се затяга, защото не бе успял да скрие от баща си и от кахуните своето горчиво разочарование след отказа на преподобния Хейл да го ръкоположи за пастор. Огорчението му се засилваше от факта, че доктор Уипъл и Ейбрахам Хюлет се бяха отказали от призванието си, което доказваше, че те поначало са били по-малко отдадени на Бога от него. Кахуните бяха прошепнали: „Мисионерите никога няма да разрешат на един хаваец да се присъедини към тях“. От друга страна, от мига на приобщаването си към Христос в един снежен ден пред Йейлския колеж той бе всецяло предан на Бога и все още бе готов да изтърпи унижението, че хора с по-слаба вяра са приети за Божии служители. Той обичаше Бога, бе го познал лично и разговаряше с него по залез-слънце. Копнееше да отдаде целия си живот на желанията на Господ и се срамуваше, че бе допуснал в сърцето си съмнението: „Защо трябва да остана верен, щом мисионерите ме отхвърлят поради това, че съм хаваец?“.

В известен смисъл бе доволен от двойственото си положение — да обича Бога и да мрази неговите мисионери — защото, докато поддържаше това деликатно равновесие, не бе принуден да направи решителния си избор. Но след смъртта на неговата велика майка Келоло и кахуните хитро го насочваха към основна преоценка на собствената му вяра. Артилерийският обстрел на Лахайна и издевателствата, извършени в града от американски християни, вече го бяха изправили пред прекия въпрос: „Добра ли е за моя народ тази нова религия“. Сега, вечерта след погребението на майка му, когато езическото слънце залязваше зад посивелите хълмове на Ланай и осветяваше рейда в златно, както в дните преди пристигането на капитан Кук, Кеоки направи избора си между религиите.

— Ще ти помогна — каза той на баща си.

Щом падна мрак, Келоло, Кеоки и двама здрави млади кахуни се отправиха към пресния гроб на тяхната Алии Нуи и внимателно отместиха цветята, с които бе покрит. После донесоха остри колове, скрити наблизо още през деня, и отстраниха пръстта над кедровия ковчег. Вдигнаха капака му, почтително извадиха черната Библия и отново видяха великата Алии Нуи, окичена с венци от ароматни листа. Внимателно търколиха огромното безжизнено тяло върху носилка от платнище и се върнаха да възстановят гроба.

— Ти ще отрежеш банановото стебло — нареди Келоло.

Кеоки бързо отиде до средата на острова и отряза бананово стебло с големи и дълги листа, защото от незапомнени времена то представляваше за боговете човек. Това стебло, което отговаряше точно на ръста на Малама, Кеоки отнесе при ковчега. Положиха го вътре, за да не се разгневи бог Йехова, а върху него оставиха Библията; отново засипаха гроба и го покриха с цветята. После четиримата яки мъже вдигнаха носилката и понесоха Малама към истинското й погребение.

Сред най-дълбокия нощен мрак откараха кануто до едно място на брега, където никой не можеше да ги види, и започнаха траурния си поход към хълмовете на Мауи. Малко преди изгрев стигнаха до уединена долина и щом се развидели, изкопаха плитък гроб, покриха дъното му с шупливи отломки от скала, върху които наредиха бананови листа. Когато всичко беше готово, нежно положиха Малама в гроба, завиха я със свещена тапа, а отгоре посипаха мокри листа и трева. След това струпаха върху гроба висока купчина от пръчки, които бяха събрали наоколо, и ги подпалиха. Три дни поддържаха тлеещия огън, а кахуните напяваха:

От зноя на живота в хладните води на Кейн,

от земните желания в хладните води на Кейн,

от бремето на желанията в хладните покои на Кейн,

о, богове на многобройните острови, богове

на далечните морета,

богове на Малките очи, богове на звездите

и на слънцето,

приемете я.

На четвъртия ден Келоло разрови гроба, в чийто огън се бе стопила плътта на Малама, и с остър нож отдели главата й от огромния скелет. Внимателно остърга черепа от полепналите останки от тъкани, покри го с листа от мейл, после с тапа и най-сетне с обвивка от гъсто преплетени панданови влакна. Това щеше да е безценното съкровище на Келоло до края на дните му, а като остарееше, вечер щеше да отвива любимата глава и да говори с нея. Щеше да си припомня, че преди да дойдат християните, Малама бе обичала тютюна. Щеше да запали лулата си и когато димът се сгъсти, да го издухва в нейната уста, уверен, че тя ще оцени неговото внимание.

След това отряза едната голяма бедрена кост и я даде на Кеоки, за да я очисти и да си я запази, а младият мъж се зае с този древен ритуал, заслушан в гласовете на миналото, които сякаш го викаха.

После Келоло отряза и втората бедрена кост и я почисти за Ноелани, новата Алии Нуи, за да може тя винаги да има до себе си нещо, което да й напомня за източника на собственото й величие. Накрая Келоло събра останалите кости и пепелта и ги предаде на един от кахуните, който бе донесъл странна торба, изплетена от островното въже сенит във формата на жена. В това хранилище събраха последните останки от Малама. Подадоха сенитовата торба на Келоло, който я сложи под лявата си ръка, а в дясната държеше главата. С тези реликви той тръгна на сетно поклонение.

В горещия ден Келоло навлезе навътре в долината, откъдето идваше свирещият вятър, бушуващ понякога над Лахайна; мина през седловината и по билото на хълмовете стигна до една пещера, която бе открил, когато търсеше уханни листа. Тук спря, пропълзя внимателно в пещерата, събра парчета от застинала лава и издигна малка купчина. Върху нея, за да не се докосват до греховната земя, той положи царствените останки на жена си. После, както в стари времена, се помоли. След молитвата остана повече от час, загледан в самотната, скрита купчина камъни.

— О, Кейн! — изкрещя внезапно и повтори многократно този вик, докато пещерата забуча от ехото, а той бе обладан от истерична скръб. Хвърли се върху купчината, взе един камък и почна да го троши със зъбите си, а цялото му тяло се затресе от безсилие и отчаяние. Удряше камъните с юмруци и крещеше:

— Малама, не мога да те оставя. Не мога!

Когато се овладя, запали малък огън до купчината камъни и отново се развилня, почувствал как пещерата се изпълва с лют дим. Грабна парче от дървесна кора, сви го на тръбичка и го държа над пламъка, докато се подпали. Тогава притисна горящата тръбичка до бузата си и почувства как едно огнено кръгче се отпечатва върху кожата му. Отново и отново направи същото, защото искаше по лицето му да останат белези, та всички, които го видят, да знаят, че оплаква смъртта на своята Алии Нуи.

Огромна бе болката от изгорените му бузи, но той грабна остра пръчка и я мушна между двата си едри предни зъба. С тежък камък започна да удря по другия край на пръчката, ала зъбите му бяха здрави и не се отчупваха. В тихата пещера, обвит в дим, Келоло проклинаше зъбите си и удряше пръчката с все сила, докато усети някакво ужасно откъртване в горната челюст. Костта се бе счупила и единият му зъб се люлееше свободно. Стисна го с пръсти, изтръгна го и го сложи върху каменната купчина. После със сатанинска сила изби втория си преден зъб със самия камък, като разряза и устните си.

— О, Малама! Малама! Скъпа на сърцето ми Малама!

Известно време горко плака. Сетне с нечовешка решителност отново взе пръчка и опря притъпения й връх до носа си в самото ъгълче на дясното око. С внезапен силен натиск навътре, последван от изгребване навън, той извади окото си и го хвърли върху гроба. След това припадна.

 

 

Изминаха десет дни, преди могъщият вожд Келоло Канакоа да се появи отново в Лахайна. Вървеше изправен и горд, но затворен в себе си, сякаш все още бе в контакт със своите богове. Над раменете му бе преметнат венец от мейлови листа, чийто аромат му напомняше за покойната му съпруга. Страшната рана в дясната му очна кухина бе покрита с листа, завързани с влакна от олона. По бузите му имаше грозни мехури; устните му бяха подпухнали от рани, а когато ги разтвореше, се показваше разбитата челюст. Движеше се като човек, освободил се от мъката си и обладан от любов. Когато минаваше край тях, приятелите му хавайци, които знаеха какво е сторил, се отдръпваха почтително; но американските му приятели спираха ужасени и се чудеха как е могъл да изтърпи такива мъчения.

Необходимо бе да предупреди преподобния Хейл, ала щом зърна Келоло, Джеруша изпищя. Той не се обиди, а изфъфли:

— Идва свирещият вятър. Появява се винаги след смъртта на някой от алиите.

— Какъв е този вятър? — попита Джеруша, като се стараеше да се овладее, защото осъзна, че Келоло е напълно убеден в това, което казва.

— Свирещият вятър идва — повтори той и се отдалечи, потънал в мислите си.

Когато Джеруша предаде това съобщение на съпруга си и му описа вида на Келоло, Абнър се хвана за главата с двете си ръце.

— Тези нещастни, изумели хора! — въздъхна той. — Слава богу, че поне погребението й бе християнско.

Джеруша се съгласи с това.

— Трябва да сме благодарни, че Малама забрани езическите обичаи.

Поговориха със съжаление за упорития Келоло, а накрая Джеруша попита:

— За какъв вятър спомена той?

— Едно от неговите суеверия — обясни й Абнър. — Навярно е изпаднал в транс след страшните мъчения, които си е причинил, и е убеден, че тъй като е умряла една алии, трябва да се случи нещо свръхестествено.

— Не се ли надига вятър? — ослуша се Джеруша.

— Не е по-силен от обикновено — отвърна съпругът й, но в същото време долови някакво зловещо свистене откъм далечните долини между високите хълмове, където — те, разбира се, не знаеха това — сега бе погребана Малама.

— Абнър — настоя Джеруша — наистина чувам някакво свирене.

Мъжът й нададе ухо, после изтича вън на прашния път. Доктор Уипъл и капитан Джандърс вече се вслушваха в заплашителния звук, а хавайците излизаха тичешком от къщите си и се свиваха под дърветата.

— Какво е това? — подвикна Абнър.

— Никога не съм чувал подобно нещо — отвърна Джандърс.

Стенещият звук се засилваше, а от върховете на кокосовите палми започнаха да се отскубват изсъхнали вейки. Един моряк хаваец, който бе доплувал в паника от китоловния си кораб, изоставяйки го на произвола на съдбата, прелетя край тях мокър и уплашен и извика на хавайски:

— Свирещият вятър ни връхлита!

— Да се приберем ли вкъщи? — попита колебливо Абнър.

— Не стойте вътре! — изкрещя през рамото си морякът. — Скоро всичко ще се срути.

Тримата американци забелязаха, че хавайците, които очевидно знаеха какво може да причини този вятър, бяха наизлезли от колибите си. Абнър вече бе тръгнал да вземе децата си, когато дотича Мърфи, собственикът на кръчмата, и изкрещя:

— Този вятър е убийствен! Излизайте от къщите си!

Тримата мъже се разделиха тъкмо в мига, в който първият силен порив на вятъра стигна до Лахайна.

Той огъваше палмите до земята, отнесе покривите на няколко къщи и забуча към океана, където издигна огромни облаци от пяна над рейда и откъсна мачтите на два китоловни кораба. По време на разрушителния порив свиренето се превърна в пронизителен писък и после затихна. Приютен под кичур дървета ку, Джандърс попита:

— Къде е дъждът?

Нямаше дъжд, но вятърът се носеше откъм планините с нова сила, събаряше дървета и захвърляше прасета в канавките. Вдигаше водата от малкия поток пред мисионерската къща и обливаше с нея дърветата, после отмина към океана, където блъсна един в друг три закотвени кораба, разби страничната стена на един от тях и го остави в критично състояние.

Все още нямаше дъжд, ала вятърът се усилваше още по-застрашително. Вече бе ясно защо хавайците напускат домовете си — колибите им една след друга политаха във въздуха и се разбиваха в първата твърда преграда по пътя им.

— Ще устоят ли тези дървета? — разтревожен попита Абнър, но преди да получи отговор, видя нещо тъмно да полита нагоре.

— Черквата!

— Покривът й! — изкрещя Уипъл изумен. — Целият покрив! — Черковният покрив величествено премина над град Лахайна и се гмурна в морето. — Стените се срутиха! — отново изкрещя Уипъл и пред очите им вятърът събори цялата постройка.

Абнър не бе успял да изрази мъката си от тази нова загуба, когато една жена нададе вик:

— Корабите потъват!

Това беше истина, защото сатанинският вятър без дъжд бе надигнал в рейда такива вълни, на които здравите китоловни кораби не можеха да устоят.

Най-злощастните от тях, чиито котви бяха измъкнати от дъното, се понесоха към стръмните скалисти брегове на остров Ланай, където нямаше оцеляване. По този начин се разбиха четири кораба със седемдесет моряци, а като наблюдаваха тяхната гибел, хавайците от Лахайна тъжно въздишаха:

— Те са жертвоприношение за смъртта на нашата Алии Нуи.

Моряците в преобърнатите край Лахайна кораби също щяха да загинат пред очите на суеверните хавайци, ако Абнър Хейл не беше закуцукал сред тях и не беше се развикал:

— Спасете тези нещастни хора! Спасете ги!

Но хавайците повтаряха:

— Те са жертвоприношения!

Обзет от ярост, Абнър се втурна към едноокия Келоло, като крещеше, за да надвика бурята:

— Кажи им, Келоло! Кажи им, че Малама не иска жертвоприношения! Кажи им, че тя умря като християнка!

Старият вожд, отслабнал от бдението си в пещерата, се поколеба няколко мига, оглеждайки ужасяващото море. После хвърли препаската си от тапа, гмурна се сред вълните и започна упорита битка с тях за телата на моряците. На брега Абнър организира спасителни отряди; мъжете нагазиха в морето, завързани един за друг с въжета, и се насочиха към рифа, където почти всичката вода бе отнесена от невероятния вятър. В края на всяка от човешките редици плувци като Келоло се бореха с бурните вълни, за да прехвърлят потъващите моряци отсам скалистия риф и да ги предадат в ръцете на спасителите. Без усилията на Келоло и Абнър броят на загиналите американски моряци щеше да бъде не седемдесет, а почти триста.

Към края на битката Абнър още куцукаше около рифа с окуражителни викове, когато пое от ръцете на един плувец вече мъртвото тяло на младо момче, прислужник на някой от корабите. Продължаващата трагедия в морето така го покърти, че започна да се моли:

— Ония, дето тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата му в дълбините…

Но Абнър прекъсна молитвата си, когато видя през бушуващата буря, че плувецът, подал му мъртвото момче, бе Келоло, който сега викаше към другите хавайци:

— Молете се на Каналоа да ви даде сили!

И Абнър забеляза, че плувците се молят.

Свирещият вятър най-сетне утихна и мисионерът се отпусна под дърветата ку, където доктор Уипъл оказваше помощ на спасените моряци. След малко лекарят седна при него да си почине и Абнър го попита:

— Всичко това не може да има нищо общо със смъртта на Малама, нали? — Уипъл не му отговори и той продължи: — Джон, ти си учен. — От деня, в който Уипъл бе напуснал мисията, Абнър вече не го наричаше „брат“. — С какво можеш да обясниш този вятър? Без дъжд. И духа не откъм морето, а от планините.

Още докато помагаше при спасяването на моряците, Уипъл си бе блъскал главата с този въпрос и сега сподели своето предположение:

— Планините от другата страна на нашия остров сигурно образуват някаква странна фуния. Навярно между тях има открити долини, през които нахлуват пасатите. Като прехвърлят планинските върхове, цялата им сила се съсредоточава само в една тясна долина, която води към Лахайна.

— Но това не би могло да има връзка със смъртта на някой от алиите — повтори Абнър.

— Не. Можем да намерим обяснение за вятъра, когато духа от тази страна на планината. Знаем, че това е природна стихия. Но, разбира се — продължи той лукаво — напълно възможно е от другата страна на планините вятърът да духа само когато умре някой от алиите. — Повдигна рамене и добави: — И ако е така, значи Келоло е прав.

Абнър се готвеше да възрази, ала реши да смени темата:

— Кажи ми, Джон, как се чувстваше в самия разгар на бурята, когато спасяваше моряците при рифа… като гледаше китоловците, които неотдавна ни тормозеха… и виждаше как сам Бог ги унищожава? — Доктор Уипъл се обърна към събеседника си и го изгледа в недоумение, но Абнър продължи: — Нямаше ли чувството, че това е нещо като… На мене ми се стори, че е също като с египтяните при Червено море.

Уипъл стана възмутен и повика жена си, която се грижеше за ранените моряци.

— Не мисля, че алиите са изпратили вятъра, но също така не мисля, че Бог е потопил корабите — изръмжа той и си тръгна.

Ала тъй като не беше дочакал Абнър да развие докрай мислите, зародили се у него при кораловия риф, мисионерът го догони и го спря.

— Всъщност ето какво исках да те попитам, Джон: в онзи миг, който аз наричам Божие наказание за оръдейния обстрел, не изпита ли чувството, че моряците получават заслужено възмездие?

— Не — рязко отвърна Уипъл. — Единствената ми мисъл бе: „Надявам се, че ще успеем да спасим тези нещастници“.

— Аз си мислех същото — откровено призна Абнър — и се учудих на себе си.

— Значи започваш да порастваш — отсече Уипъл и се отдалечи.

* * *

От свирещия вятър, който изравни голяма част от Лахайна със земята през 1829 година, имаше една неочаквана полза. След като разчистиха разрушенията, Келоло за трети път помогна на Абнър да построи наново черквата си, но кахуните вече не пожелаха дори да спорят къде да се постави вратата. Сложиха я там, където би трябвало да я сложат още първия път, там, където искаха местните богове, и прочутата каменна черква, която построиха през тази година, стоя повече от един век.

Сега Лахайна, най-хубавият от всички хавайски градове, процъфтя като национална столица. Разбира се, търговският център на кралството остана в Хонолулу, защото чужденците предпочитаха да живеят близо до своите консулства. Но алиите никога не бяха обичали Хонолулу; намираха, че градът е много горещ, безрадостен и неинтересен. И макар непълнолетният крал и неговите регенти да бяха принудени да прекарват все повече време в Хонолулу, той се връщаше в истинската си столица Лахайна винаги когато му бе възможно, а жените му често оставаха в хладните тръстикови къщи под дърветата ку, дори когато младият крал трябваше да отиде в по-големия град.

В Лахайна пристигаха все повече китоловни кораби, а екипажите вече се държаха по-прилично. Техният брой през 1831 година бе 78, а през 1833-та — 82. И тъй като всеки кораб се установяваше тук за по около четири седмици през пролетта и през есента, понякога на рейда се събираха голям брой кораби с високи мачти. Зловещият свирещ вятър на Лахайна връхлиташе най-много два пъти за едно столетие, затова корабите почиваха в безопасност в този чаровен кът сред хавайските острови. За Джандърс и Уипъл бе важно китоловните кораби, които оставаха на рейд, да им донесат някаква печалба. Имаха ли нужда от дърва за горене — Джандърс и Уипъл им доставяха. Солено свинско месо? Доктор Уипъл бе намерил начин за осоляване на местното свинско. А не им ли трябваше и сол? Джандърс и Уипъл имаха монопол над чудесната морска сол, която се получаваше в плоски басейни от вулканична скала. Желаеше ли някой капитан да потегли с прясно свинско на борда? Джандърс и Уипъл го снабдяваха с живи прасета и с балирани листа от храста тий за зелен фураж по време на дългото плаване. Сладки картофи и портокали, които по-рано липсваха на острова, преди капитан Кук да ги донесе, изсушена риба… Джандърс и Уипъл разполагаха с всичко. Ако някой кораб искаше кълба от олонови влакна, най-здравите на света, или дори въжета, изплетени от тях, Джандърс и Уипъл и тук имаха монопол.

Джон Уипъл обаче откри най-лесния начин фирмата им да печели пари. Понякога пристигаха кораби с недостатъчно на брой варели китова мас и затова връщането им в Америка не бе рентабилно. Но все пак варелите бяха твърде много, за да има смисъл да ги превозят обратно до складовете отвъд Япония. Уипъл уреди капитаните на тези кораби да оставят целия си товар в Лахайна, на склад при Джандърс и Уипъл, а когато фирмата събереше пет-шест такива товара, тя се договаряше с някой капитан от Нова Англия да превози цялото количество до Ню Бедфорд. По този начин фирмата печелеше от осигуряването на склад за варелите с мас, от превоза им до Америка и от таксата за наетия кораб, който извършва превоза. Според Уипъл следващата логична стъпка бе направо да купуват всички свободни количества мас и да търгуват с тях.

Той дори предложи фирмата им да се сдобие със собствени кораби и да обхване целия бизнес с китова мас, но предпазливият капитан Джандърс подръпна червената си брада и остана непреклонен.

— На този свят има само един начин да се печелят пари — отсече той. — Моето мото е: „Не притежавай нищо, контролирай всичко“. Да притежавам цял товар китова мас? Никога! Защото тогава ще се тревожа за пазара. Нека някой друг да го притежава, а ние ще се погрижим за него и ще получим по-добра печалба. А пък да притежаваш кораб е истинска лудост. Наблюдавал съм какви неприятности имат собствениците на кораби. Принудени са да се доверяват на капитани негодници, на още по-лоши помощник-капитани и на покварени екипажи. Да хранят всички тях, да застраховат кораба, да се тревожат, когато излезе буря, а накрая да си разделят печалбата с екипажа.

— Ти все пак купи „Тетис“ — напомни му Уипъл.

— Вярно е! — съгласи се Джандърс. — Купих го, но видя ли колко скоро го продадох? При едно предишно пътуване бях забелязал, че на Келоло му потичат лиги, като види такъв кораб, и знаех, че мога да получа бърза печалба. Аз лично да отговарям за използването на един кораб? Никога! — Посочи гниещия негоден бриг, заседнал на рифа. — Спомняй си за „Тетис“, Джон, винаги когато ти се прииска да купиш кораб.

Но Уипъл все още не беше разубеден и продължи да спори:

— Има хора, които печелят от корабите. Мислех си, че и ние можем да бъдем от тях.

Джандърс се съгласи отчасти.

— Признавам, че от един кораб, ако се експлоатира правилно, могат да се спечелят малко пари. Но ако ние с тебе се научим да си въртим търговията и да използваме земите тук, ще направим такова състояние, че на собствениците на кораби ще им се завие свят, Джон. Не притежавай нищо, контролирай всичко.

Капитан Джандърс търгуваше умело в сферите, които бе решил да контролира — доставяше месо в Орегон, вземаше кожи с козина от Кантон, изпращаше одрани кожи във Валпараисо и лой в Калифорния. От всяка сделка получаваше бърза печалба и тъй като винаги разполагаше с пари на ръка, имаше възможност да помага на изпадналите в затруднение. Постепенно собствениците на китоловни кораби разбраха, че могат да му доверяват всякакви сделки, и той им стана агент. Ако някой корабен капитан искаше да рискува в замиращата вече търговия със сандалово дърво, дочул, че капитан Джандърс е направил състояние по този начин, фирмата с удоволствие приемаше да съхранява скъпоценната стока и осигуряваше препоръчителни писма до кантонските търговци, които биха я купили. Явеше ли се някой, убеден, че ще спечели добре, ако откара прясно говеждо в Орегон, а след това лед до Калифорния, Джандърс и Уипъл му доставяха жив добитък, като изпращаха буйните млади каубои от Лахайна в хълмистите райони да ловят с ласо дивите говеда, пренесени на острова от капитан Ванкувър през 1794 година.

За да спечелят благоразположението на корабните екипажи, Джандърс и Уипъл извършваха и някои безплатни услуги. Ако някой моряк искаше да се ожени за местна девойка, безсмислено бе да се обръща към преподобния Хейл за черковна сватба, тъй като той не бе привърженик на такива бракове и щеше да се моли поне един час заедно с моряка, изтъквайки му, че Бог ни е предупредил да не блудстваме с езичници. Доктор Уипъл обаче бе получил от Келоло правото да извършва такива венчавки. Много от семействата, останали паметни в хавайската история с родените от тях бъдещи умни управници на островите, бяха получили благословия в кантората на Джандърс и Уипъл, където преподобният Уипъл призоваваше Аманда, капитан Джандърс и жена му Луела за свидетели. Абнър, разбира се, смяташе, че всички бракосъчетани по този начин живеят в блудство, и им го казваше направо.

Джандърс и Уипъл служеха и като пощенска кутия за флотата. Понякога мухлясали писма лежаха с години в сандъците им, преди по дървените стълби и пред входа да затрополят моряци и да се провикнат: „Има ли поща за мене?“ Обветрените пътешественици после сядаха по столовете в кантората на Джандърс и Уипъл и четяха семейни новини отпреди четиринадесет месеца. След това молеха Джон Уипъл за лист хартия, а докторът им обясняваше:

— Онази постройка на ъгъла е читалня за моряците. Идете там при господин Кридланд и той ще се погрижи за всичко.

Често корабни капитани изпращаха от далечните китоловни райони искане до Джандърс и Уипъл за пет-шест нови моряци, с които да подменят част от екипажа си, когато корабът пристигне в Лахайна. Капитан Джандърс знаеше, че китоловците предпочитат яките хавайски младежи, и им ги осигуряваше срещу пет долара за човек. Но когато не разполагаше с местни жители, отиваше при Келоло и молеше едноокия и беззъб полицейски началник:

— Хвани ми за другия месец осем-десет дезертьори.

Тогава Келоло изпращаше своите хора във вътрешността на острова да приберат най-пропадналите убийци, страхливци, бегълци, изнасилвани и отчаяни пияници, каквито в ония години можеха да изпаднат от някоя нация. Но нямаше американски дезертьор, достатъчно дегенерирал и безнадежден, та да не бъде подслонен от някое добросърдечно хавайско семейство. Приютителите дори се биеха с полицаите, за да не им позволят да арестуват някой убиец. Но когато негодяите най-сетне попаднеха в затвора, при тях отиваше господин Кридланд от моряшкия параклис и им обясняваше:

— Ако ви върнат в Америка, оковани във вериги, там ще ви съдят и ще ви хвърлят в затвора. Ала ако се съгласите доброволно да станете китоловци, не само ще получавате заплата, но и ще избегнете затвора.

С помощта на Абнър, обикновено под формата на дълги молитви с безпътните негодници, Кридланд ги докарваше до приемливо състояние. А щом се покажеше корабът с недостатъчна работна ръка, Келоло освобождаваше затворените бегълци и капитан Джандърс ги отвеждаше на кея, където обявяваше на новопристигналия капитан:

— Ето ти неколцина чудесни мъже, от които можеш да си избереш!

От всяка подобна доставка на новобранци Джандърс и Уипъл получаваха малка комисиона.

Понякога идваха и писма с по-личен характер. Така един ден през 1831 година капитан Джандърс изпрати Уипъл да обиколи Лахайна и да намери хаваеца Пупали, защото за него бе пристигнало писмо от Валпараисо, в което, изглежда, имаше значителна сума пари. Когато дебелият Пупали се яви в кантората, Джандърс го посрещна от вратата:

— Добър ден, Пупали. Има писмо за тебе.

— Аз не знам да чета — ухили се Пупали.

— Добре. Слушай. Аз ще ти прочета писмото — предложи Джандърс.

— Алу, алу — закима Пупали, а очите му блеснаха от нетърпение.

Щом Джандърс отвори писмото от Валпараисо, шепа английски банкноти полетя към пода, а Пупали се нахвърли към тях и ги настъпваше една след друга като човек, който убива хлебарки.

— Какви са тези пари? За мене ли са?

— Ще видим — каза Джандърс и оглади тънкия лист хартия, на който бе написано писмото. — На моя добър приятел Пупали от Лахайна — започна Джандърс. — Е, поне е ясно, че писмото е за тебе. Сега ще разберем за парите — обяви капитанът.

Пупали се засмя и огледа хавайците, които се бяха наредили в кръг при неочакваната новина, че техен човек е получил документ от Валпараисо.

— От кого е? — попита един от зяпачите и капитан Джандърс още веднъж внимателно приглади листа, за да прочете последните изписани редове.

— От капитан Хоксуърт е! — изненадан съобщи той.

Като чуха името на страшния китоловец, някои от хавайците отстъпиха назад, защото все още ясно си спомняха оръдейния обстрел на Хоксуърт.

— Какво пише? — попита Пупали.

— Ето какво. „Изпращам ти тук приложени, мой стари и верни приятелю, четирийсет и пет лири стерлинги, което е доста голяма сума. Получих я в дар от един английски морски капитан, с когото говорих край бреговете на Япония и на когото дадох твоята дъщеря Илики. Стори ми се почтен човек, обеща да се отнася с нея добре и каза, че ще я вземе със себе си в Бристол, когато свърши морското си плаване. Тъй като Бристол е в другия край на света, ти може вече да не видиш Илики, но когато аз я видях за последен път, изглеждаше щастлива и в добро здраве. Не можех да я върна в Лахайна, защото плавах с пълен товар от Япония направо към дома, където момиче като Илики няма да бъде посрещнато добре. Все пак трябваше да направя нещо и прецених, че е по-разумно да я дам на един почтен английски капитан, отколкото да я оставя във Валпараисо, където сигурно щеше да си има неприятности. Изпращам ти цялото дарение на капитана, само пет лири дадох на самата Илики, защото смятам, че е добре за една жена в чужда страна да си има малко свои пари. Надявам се да те видя скоро пак. Поздрави от мене жена си и другите си дъщери. Всичките са добри момичета. Твой верен приятел, Рейфър Хоксуърт.“

Целият остров се съгласи, че капитан Хоксуърт е постъпил доста разумно, защото всички, които познаваха Валпараисо и Нова Англия, знаеха, че за девойка като Илики няма да е добре на нито едно от тези места. Разбира се, вероятно английският капитан щеше да я предаде на друг кораб, когато дойдеше време да се връща в Бристол, но все пак имаше известна възможност той да се привърже към жизнерадостната девойка и да я вземе със себе си. Лахайна прие, че дарението наистина е било от петдесет английски лири и че капитан Хоксуърт го бе отчел честно. Благоразумието му да отдели пет лири за самата девойка бе похвално, а на безгрижния Пупали започнаха да гледат като на заможен човек.

Сделката обаче бе остро осъдена от преподобния Хейл, който, щом чу новината, забърза към кантората на Джандърс и Уипъл, за да се увери лично в автентичността на писмото. След това намери Пупали и се нахвърли върху него на хавайски:

— Не можеш да запазиш за себе си тези пари, Пупали. Позорно е един баща да печели от продажбата на собствената си дъщеря.

— Това голямо капу ли е? — попита дебелият хаваец, заобиколен от жена си и трите си дъщери.

— Толкова страшно капу, че за него дори няма дума — потвърди Абнър.

— Ти току-що употреби една дума за него — с известна надежда изтъкна Пупали.

— Употребих няколко думи — сряза го Абнър. — Искам да кажа, че в цивилизованите езици не е нужно да има една определена дума, защото такова деяние… — Спря объркан и започна отначало, като заяви направо: — Това е ужасно деяние, Пупали. Не можеш да задържиш тези пари.

— Какво да ги правя? — попита Пупали.

— Мисля — заяви Абнър, след като бе помълчал известно време — че трябва да ги дадеш на черквата… да очистиш себе си от греха, в който и ти си включен сега.

Пупали извади банкнотите, нареди ги внимателно и ги огледа. После поклати глава в несъгласие.

— Не — разсъждаваше той — ако тези пари са капу, както ти казваш, по-добре е да навредят само на мене, не и на хубавата ти черква.

Абнър се покашля и започна да му обяснява:

— Църквата винаги е имала задача да поправя злините в обществото, Пупали. Ако дадеш тези пари за една достойна цел, капуто ще се изчисти.

— Не, от друга страна — възрази Пупали — твоята хубава черква вече два пъти беше разрушена, защото духовете на нашата земя бяха сърдити, че я построи не както трябва.

— Разрушена беше от един пожар и от един вятър — поправи го Абнър.

— А сега, ако разсърдиш и твоя бог заради черквата, тя сигурно пак ще изгори — победоносно заключи Пупали. — Затова не мога да те оставя да поемеш такъв риск, макуа Хейл. Ще си запазя парите.

Всъщност безотговорният баща бе спечелил така добре от продажбата на Илики, че се зае да предлага останалите си три дъщери на всеки срещнат капитан на китоловен кораб. Но те бяха станали дебели и отпуснати и не се намериха клиенти.

* * *

Въпреки редица подобни поражения последните години бяха добри за Абнър и Джеруша. Вече имаха четири деца — две момчета и две момичета — и всичките очевидно бяха надарени с висока интелигентност. Абнър съжаляваше, че по-малките не можеха да си играят с децата на Джандърс и на Уипъл, ала и госпожа Джандърс, и Аманда упорито настояваха децата им не само да общуват с хавайчетата, но и да говорят на този езически език, затова Абнъровите малчугани постоянно бяха сами зад оградата на мисионерския двор. Явяваха се добре измити в черквата всяка неделя, а често надвечер Абнър ги водеше до морския бряг, откъдето можеха да гледат прекрасните острови покрай рейда на Лахайна. Умните деца играеха там и на играта „Видях китове“, а в подходящите сезони се мъчеха да отличат малките китчета и майките им. За семейството тези часове на отдих в края на деня бяха най-приятните през седмицата, а поетичните думи, които децата използваха, идваха от наблюденията им на залезите над островите. През декември слънцето залязваше почти по средата на Ланай, сякаш бе огнена топка, която се прибира да спи в загасналия вулкан на красивия остров. Но през юни голямото огнено кълбо залязваше отвъд брега на Молокай и потапяше пурпурните и оранжевите си лъчи в синия океан. Когато вече гаснеше дневната светлина, децата се ослушваха за звуците на говорещи бухали и за нежния шепот на надигащия се в кокосовите палми ветрец.

Но най-много обичаха миговете, когато баща им сочеше гниещия корпус на кораба „Тетис“ и казваше:

— Спомням си как вашата скъпа майка и аз пътувахме от Бостън с този бриг. — После убеждаваше децата, че те принадлежат към три ценни братства: — Вие сте деца на Бога. Всички хора са ваши братя. И освен това сте потомци на най-смелите люде, пристигнали на Хаваите, на мисионерите, които пътуваха на борда на „Тетис“.

Една вечер Михей прошепна на майка си:

— Татко казва, че всички хора са братя, но че тези, които са дошли с „Тетис“, са малко по-добри от другите, така ли е?

За изненада на момчето майка му отговори:

— Баща ти има право. Няма по-добри хора на света от тези, които пристигнаха тук с „Тетис“.

Но Михей забелязваше, че от година на година в разказа на баща му за това съдбоносно пътешествие вълните ставаха все по-високи и малката каюта — по-претъпкана.

Тези дни бяха изпълнени за Джеруша с радост, защото деветте години в Лахайна я бяха научили как да организира живота в тръстиковата къща. Големите й врагове бяха дървениците и хлебарките. С педантична чистота се справяше с първия враг, а срещу втория се бореше, като увиваше всяка трошица и парченце храна; отчаяните хлебарки накрая се изселиха в друга, не така добре поддържана къща. Все пак тръстиковите стени с гладка и ароматна панданова подплата бяха удобни скривалища за какви ли не насекоми; нощем, като се обърнеше върху сламеника, често чуваше как се счупва с пукот твърдата обвивка на някоя гадинка. Трудно се чистеше и прахът от покрития със ситни камъчета под. Но животът бе възможен, а понякога дори и приятен.

Аманда Уипъл и Луела Джандърс се безпокояха, че търпеливата им сестра Джеруша се съсипва във влажната тръстикова колиба, затова написаха молба до мисионерския съвет в Хонолулу да изпратят малко дървен строителен материал. „Ако само доставите дъски, нашите съпрузи са готови да построят прилична къща за тази измъчена християнка“ — писаха те. Но тъй като под молбата стоеше и подписът на Аманда Уипъл, която бе насърчила мъжа си да напусне мисията, и понеже Уипъл след това бе още два пъти порицан, че венчава американски моряци за хавайски девойки, молбата остана без отговор, а Джеруша продължи да живее в тъмната влажна колиба.

Абнър би се вбесил, ако научеше за стъпката, предприета от Аманда, защото той упорито поддържаше първоначалното си убеждение: „Изпратени сме тук като служители на Бога, чрез дарения за мисията Бог ще се погрижи за нас както намери за добре“. Джеруша обаче страдаше, гледайки четирите си деца облечени в стари дрехи, подбрани от мисионерския съвет измежду останалото от пратките с благотворителни подаяния. Изморяваше се допълнително, като разпаряше получените дрехи и от извадените по-големи парчета плат шиеше нови дрехи за децата си. Ала в едно Джеруша бе непримирима.

— Трябва да намерим книги за Михей. Ако ти не пишеш на мисионерския съвет да ни ги достави, аз ще го направя — повтаряше тя на съпруга си. Дори спираше на улицата морски капитани и ги питаше дали нямат ненужни вече книги, за да може ученолюбивият й син да ги прочете. — Мъча се да го науча на всичко, което се изисква, за да го приемат в колежа в Йейл — обясняваше тя — но той чете тъй бързо и тъй добре разбира…

Така или иначе, успя да осигури необходимите книги.

Всяка година идваше ден, в който Джеруша преживяваше истинска майчинска радост. Той съвпадаше с пристигането на традиционния сандък с подаръци от родителите й в Уолпол, Ню Хампшир. Те го изпращаха винаги през ноември, но Джеруша не знаеше кога ще почука на вратата им някой морски капитан и ще каже: „Носим ви един сандък, госпожо“. Вълнуващо бе да чуе тези думи, а още по-вълнуващо — да види как семейството се нарежда в кръг и очаква Абнър да отвори сандъка. В него имаше сушени ябълки и круши и твърдо, сухо говеждо месо.

— Тези панталони ще бъдат за Михей — казваше Джеруша, като оглеждаше дрехите една по една. — Тази рокля ще стане на Люси. Това ще е за Дейвид, а пък това — за Естър.

В следващия неделен ден Джеруша най-после можеше да огледа с гордост децата си, тръгнали към черквата в новите си дрехи. Дълго след като бе изпразнен сандъкът, тя го оставяше на видно място вкъщи и всеки път, когато го зърнеше, си спомняше студените зими в Ню Хампшир и аромата на ябълково вино.

Основната причина, поради която Абнър не можеше да приеме никаква помощ от семейство Уипъл, бе една фраза, произнесена от Джон. Тя не му излизаше от ума и най-красноречиво говореше за отстъпничеството и падението на някогашния му съквартирант. В най-неподходящи моменти в ушите му отново и отново прозвучаваше рязкото съждение на Джон: „Не мисля, че алиите са изпратили вятъра, но също така не мисля, че Бог е потопил корабите“. Колкото повече разсъждаваше върху тези думи, толкова по-достойни за презрение му се струваха те. Според Абнър същността им бе, че се слага знак на равенство между езическите богове на алиите и самия Господ. А това бе ужасно! И той все по-упорито странеше от Джон Уипъл. Без никой от двамата да го съзнава, колкото повече растеше благосъстоянието на Уипъл, толкова повече Абнър Хейл се уповаваше на Бога. И тъй като в Лахайна, както и навсякъде, тези две линии не вървяха успоредно, а в различни посоки, разстоянието между тях се увеличаваше и двамата мъже започнаха да не се разбират един друг.

Все пак Уипъл продължаваше да се интересува от положението на Абнър. Затова изслуша с учудване, но и с облекчение разказа на един салемски капитан, пристигнал неотдавна от Бостън. На кея в този град той бе видял нещо колкото нелепо, толкова и обещаващо.

— Тя вече положително е готова — обясняваше капитанът. — Оня човек, Чарлс Бромли, от Ню Хампшир, бе наредил да построят цяла двуетажна дървена къща на самия док, на крачка от залива. Къщата нямаше зимник, но всичко останало си беше на мястото, чак до пантите на прозорците. А като я свършиха, дърводелци с бояджийски четки сложиха номер на всяко парче дърво. Чертожници нарисуваха скици на цялата къща и отбелязаха върху тях номерата. И после какво мислиш, че стана? — театрално попита капитанът. — Разглобиха къщата и дъска по дъска я пренесоха на борда на оня кораб.

— Кой кораб? — попита Уипъл.

— „Картаджиниън“, на капитан Хоксуърт от Ню Бедфорд.

— Много ще съм ти благодарен, капитане, ако запазиш всичко това в тайна — помоли го Уипъл.

— Всъщност къщата е предназначена за тези острови — допълни капитанът. — Може би за Хонолулу. Толкова се заинтригувах, че заговорих онзи човек, Бромли. Не искаше да приказва много, но подметна, че идеята била на капитан Хоксуърт. Капитанът отишъл при него и му разказал за някакво мисионерско семейство в Хонолулу… живеели като свине… в тръстикова къща, с дървеници, хлебарки. Защо Бромли е построил къщата, не ми стана ясно.

— Обещаваш ли ми? — отново го помоли Уипъл.

— То се знае — съгласи се капитанът.

— Уверявам те, капитане, че ще спестиш огорченията на една чудесна жена, ако си държиш устата затворена. Аз ще направя същото — завърши Уипъл.

 

 

Безпокойството, породено у доктор Уипъл от новата къща, бе нищо в сравнение с това, което изпита Абнър, когато забеляза, че в Лахайна се вършат странни и неразбираеми за него неща. И тъй като той се смяташе отговорен за всичко, което става в града, мисълта, че хавайците се заемат с важни дела зад гърба му, го раздразни силно. Пред събранието в Хонолулу Абнър докладва:

— За първи път осъзнах тази необикновена потайност преди четири дни, когато се връщах от огледа на къща, изгоряла поради това, че стопанинът й пушел тютюн. След като порицах греха му, случайно надникнах в двора около стария дворец на Малама и забелязах, че няколко кахуни надзирават построяването на голяма нова къща. „Какво строите?“ — ги попитах. „Една малка къща“ — отговориха ми уклончиво. „С каква цел?“ — попитах пак. „Другите къщи са плесенясали“ — излъгаха те. „Кои други къщи?“ — „Ей онези“ — замахаха ръце в неопределена посока. „Точно кои?“ — настоявах аз. На този въпрос не ми отговориха, затова влязох по-навътре и огледах новата къща, която беше просторна, с истински врати, с прозорци и с две китайски огледала. „Това е много голяма къща“ — забелязах, но кахуните пак повториха, че къщата е доста малка. Оставих тези безсрамни лъжци, обиколих всичките къщи в двора, помирисах ги и видях, че нито една не е плесенясала. Тогава пак се върнах при кахуните и ги попитах: „Кажете ми, какво строите“. А те отговориха: „Къща“. Напуснах конспираторите с убеждението, че става нещо подозрително, но какво е то, не знам…

Абнър продължаваше да мисли върху тези отчайващи го загадки, когато видя от своята „холандска“ врата седмина местни жители — идваха откъм хълмовете и вървяха един подир друг с мейлови клони и големи букети от цветове на джинджифил в ръце. Абнър изостави работата си върху превода на Библията, настигна ги и ги попита:

— Защо носите мейл и джинджифил?

— Не знаем — отговориха хавайците.

— Кой ви изпрати по хълмовете? — настоя Абнър.

— Не знаем.

— Къде носите тези цветя?

— Не знаем.

— Разбира се, че знаете — кипна той. — Глупаво е да твърдите, че не знаете къде отивате. — И закуцука след тях по брега, където хавайците се разпръснаха в различни посоки.

Вбесен, Абнър постоя няколко минути под горещите слънчеви лъчи, като се мъчеше да свърже отделните си наблюдения. После мушна ръце в джобовете на палтото, отправи се към кантората на Джандърс и Уипъл и рязко попита:

— Джон, какво става в Лахайна?

— Какво имаш предвид? — на свой ред попита Уипъл.

— Току-що срещнах седмина хавайци, които бяха ходили да берат мейл и джинджифил. За какво им са?

— Защо не попита тях?

— Питах ги, но нищо не ми казаха.

— Може да е за някаква церемония — предположи Уипъл.

Абнър презираше тази дума и се боеше от нея, защото му напомняше за отблъскващи ритуали и езически сексуални оргии. Затова предпазливо уточни:

— Искаш да кажеш… за езическа церемония?

Тогава Уипъл си припомни нещо.

— Сега се сещам, че преди два дни няколко китоловци ми искаха по-голямо количество тапа за уплътнения по корабите. Обикновено мога да намеря сто метра само като щракна с пръсти, но онзи ден обиколих десетина къщи, навсякъде правеха тапа, обаче никой нямаше за продан.

— За какво може да им е?

— Всички отговаряха едно и също: „За Келоло е“.

След този отговор Абнър изложи пред лекаря различните си наблюдения от последно време и като помисли върху това, попита:

— Джон, какво става?

— Не знам — отвърна Уипъл. — Келоло и децата му били ли са на черква скоро?

— Да, и се държаха почтително, както винаги.

— На твое място не бих изпускал от поглед Келоло — засмя се Уипъл. — Той е хитра стара акула.

През целия ден Абнър продължи да мисли по този въпрос — очевидно криеха от него някакво важно събитие. Ала безпокойството му многократно се засили в късния следобед, когато дочу откъм една далечна долина приглушените, тайнствени удари на езически барабан. След малко ударите спряха. А когато започнаха пак, той се провикна:

— Хула!

Без дори да каже на Джеруша къде отива, тръгна по следите на отдавна забранената хула. Вървеше подир ехото от място на място, докато най-сетне долови, че звукът идва от една къща в края на града. Забърза по извита пътека, решен да открие сладострастните веселяци и да ги накаже, но внезапно иззад едно дърво се показа висок хаваец и го попита:

— Къде отиваш, макуа Хейл?

— В онази къща танцуват хула! — заплашително извика Абнър.

Ала хаваецът навярно е бил поставен на пост, защото, когато мисионерът стигна до мястото, откъдето извираха барабанните удари, намери само неколцина кротки мъже и жени, които пееха черковни химни. Нямаше никакви барабани.

— Къде ги скрихте? — нахвърли се той.

— Какво да сме скрили, макуа Хейл?

— Барабаните.

— Не сме имали барабани, макуа Хейл — отвърнаха му с подкупваща невинност. — Пеехме си химните за неделя.

Ала щом се прибра вкъщи, Абнър отново чу биенето на барабани и каза на Джеруша:

— В този град става нещо и подлудявам от яд, че не мога да разбера какво е то.

Не хапна нищо на вечеря, а по-късно, когато изгряваше луната, обяви решително:

— Няма да си легна, докато не открия какво зло се подготвя.

Въпреки протестите на Джеруша той облече бялата си риза и черния редингот, върза си най-хубавата вратовръзка и сложи касторената шапка. За по-голяма увереност взе и един здрав бастун, преди да излезе навън в топлата тропическа нощ. Постоя известно време тихо под звездите и въздишащите палми, като отчаяно се мъчеше да разбере какво става в неговата енория. Но нищо не се чуваше.

Запита се дали Мърфи не е възобновил танцуването на хула в кръчмата си, ала като се промъкна край нея, видя, че всичко е спокойно. Оттам отиде до кея, подозирайки, че китоловци може да са се сговорили с Келоло и да са организирали някаква оргия; корабите обаче се поклащаха смълчани под призрачната лунна светлина.

Но както си стоеше в края на кея, загледан в корабите, внезапно видя с крайчеца на окото си една трепкаща светлина край брега, малко по на юг. Не й обърна внимание, защото си помисли: „Нощен риболовец е излязъл с факел на рифа“. Ала светлината не се движеше като рибарски факел и Абнър си промърмори:

— Това не е един факел, а няколко.

Спомни си за новата тръстикова къща в двора на Малама, спомни си за кахуните и като риба, привлечена от светлината, напусна кея, тръгна покрай кораловия риф, покрай форта, покрай домовете на важните алии и се насочи към двореца на Малама. Докато вървеше тихо по пясъка, светлината от факлите стана по-силна и той схвана, че е започнало някакво голямо празненство, на което не е очакван гост. Затова взе да се придвижва крадешком от една палма до друга и така стигна до скрито местенце, откъдето можеше да наблюдава какво става около двореца. Най-напред видя, че много пазачи са се събрали пред портата, водеща към дворцовите постройки, и си помисли: „Тези пазачи стоят, за да не мога аз да вляза. Какво зло са си наумили моите хора?“.

Не се наложи да чака дълго. Измежду група мъже, които се бяха гощавали с печено прасе, се надигна Келоло в яркожълто одеяние, последван от шестима кахуни с наметки от пера. Келоло спусна ръката си и близо до пясъчния бряг прозвуча нощен барабан, после още един и накрая трети, с по-остър звук, който наложи равномерен, пулсиращ ритъм. Изведнъж от тълпата изскочиха шестте жени, които Абнър бе заварил да пеят химни в къщата. Сега бяха голи до кръста, косите им бяха закичени с червени цветя, на вратовете им висяха гердани от излъскани черни черупки, а около глезените им имаше гривни от акулски зъби, които потракваха, когато започнаха да танцуват една старинна хула.

Абнър често се бе възмущавал от този танц, но никога не беше го виждал. Сега, когато полюшващите се поли от листа се задвижиха в трепкащите сенки, той забеляза колко тържествен и грациозен е танцът. Жените бяха като безплътни духове, които се огъват от нощния вятър — движението започваше от главата, минаваше по закръглените ръце и се спускаше към бедрата в една непрекъсната ритмична линия.

— Не очаквах, че танцът е такъв — промърмори Абнър. — Смятах, че голи мъже и жени…

Мигновеното му признание обаче бе прекъснато от онова, което последва; Абнър видя ужасен как един певец изскочи пред танцьорките и започна да вика мрачно и тържествено:

Велики Кейн, пазител на небесата,

Велики Кейн, пазител на нощта,

цар на боговете, владетел на хората,

Кейн, Кейн, Кейн!

Ела на нашата церемония, благослови нашия бряг!

И докато Абнър гледаше изумен, от новата тръстикова къща излезе Келоло, понесъл в благословените си ръце древния камък на Кейн. Той отдавна трябваше да е унищожен, но бе оцелял благодарение на любовта на Келоло и сега бе поставен върху нисък каменен олтар до брега. Като го положи, Келоло се провикна:

— Велики Кейн, твоят народ приветства завръщането ти!

Над множеството легна дълбока тишина, а хавайците един по един минаваха край Келоло и отрупваха олтара с цветя. След това кахуните подхванаха своите напеви. По даден от Келоло знак барабаните забиха в нов и по-див ритъм; жените, които танцуваха хула, се поклащаха по-весело; жителите на Лахайна приветстваха завръщането на своя древен бог.

Абнър бе изнесъл сто проповеди и бе пял двеста химна за унищожаването на езическите идоли, но този камък бе първият идол, който виждаше. Загледа го в нечестива омая, защото странната комбинация от благоговение и екстаз, която идолът внушаваше на своите обожатели, говореше за истинската му сила. В този миг дребният мисионер разбра много неща за Хаваите, които не му бяха известни досега — неотслабващата религиозна страст, дълбокото историческо чувство и загадъчност. От все сърце му се прииска да се втурне напред и да разбие олтара, който поддържаше жизнеността на тези нехристиянски сили.

Но вниманието му се отклони от идола към фигурата на мъж, появил се от новата тръстикова къща. Беше Кеоки Канакоа, а механичните му движения показваха, че е изпаднал в унес, в дълбока хипноза. Беше гол до кръста, тялото му бе намазано с мазнина; около бедрата си носеше препаска от кафява тапа, а през лявата му ръка бе прехвърлена наметка от пера. Шлемът му бе в старинен стил, с висок гребен от основата на врата до челото. Носеше гердан от човешка коса, на който се люлееше огромен зъб от кит, извит като кука.

Докато Кеоки се приближаваше към статуята на Кейн, един жрец напяваше:

— Той идва, съвършеният мъж. Косата му е тъмна и червеникава, фигурата му е властна, триъгълна надолу от раменете и тясна в бедрата. Гърбът му е изправен, няма никакъв недостатък, никакво петно. Главата му е квадратна, както е била оформена в детството му. Ноздрите му са широки. Вратът му е къс и мускулест, а очите му са опияняващи като дървото, което привлича рибата в езерата. Той е съвършеният мъж и идва да се преклони пред Кейн!

В своя унес младият алии стигна до олтара, поклони се и извика:

— Велики Кейн, прости на своя син. Приеми го отново.

Скрит в сенките, и Абнър се молеше:

— Прости му, всевишни Боже! Той е подвластен на зли мъже и не знае какво върши.

Ала на Абнър предстоеше да понесе още по-тежък удар, защото от тръстиковата къща излезе Ноелани, загърната в златиста тапа и накичена с прочутия гердан от китови зъби на Малама. В косата й бяха затъкнати цветя, движеше се тържествено към олтара под напева на жреца:

— Тя идва, съвършената жена. Кожата й е без петънце, мека и разтапяща се като океанските вълни, лъскава и гладка като бананов цвят. По-красива е от червените цветове на дървото лехуа, по-прекрасна от разпукната пъпка на хлебното дърво. Ноздрите й се разтварят под правия й нос. Челото й е чисто и ниско. Устните й са пълни и гърбът й — изправен. Бутовете й са закръглени като изгряваща луна, здрави като основите на Мауи. Тя е съвършената жена и идва да се преклони пред Кейн:

Абнър, потресен от това второ светотатство, си промърмори:

— Те не могат да се върнат при Кейн! Те знаят катехизиса. Кеоки се учеше в Йейл. Те са конгрегационалисти. Те са членове на моята църква и аз им забранявам.

Това светотатство, колкото и страшно да бе, представляваше само прелюдията към събития с още по-голямо значение. Сред кахуните, които тази нощ празнуваха своята победа, се изправи висок жрец, понесъл в ръцете си черна тапа, каквато Абнър не беше виждал досега, и след като отправи гореща молитва към Кейн, хвърли тапата високо във въздуха, а щом черният плащ се разтвори напълно, той обгърна с него раменете на брата и сестрата и извика:

— От този миг и завинаги ще спите под една тапа!

И поведе двойката към очакващата я къща.

Барабаните избухнаха в диви ритми. Танцьорките се заизвиваха в яростни движения, които изтриха спомена за красивото начало, а кахуните пееха:

— Ноелани и Кеоки се ожениха.

Абнър не можа да издържи. Изскочи от скривалището си, размахал тежкия бастун, и изкрещя:

— Мерзост! Мерзост!

Преди изуменото множество да успее да го спре, той се хвърли върху олтара, с мощен замах на бастуна запрати свещения камък на Кейн в пръстта и в яростта си зарита клонките от мейл и джинджифил. После отпусна бастуна и тържествено се отправи към новобрачната двойка, отметна черната тапа и отново изкрещя:

— Мерзост!

Но хавайците вече се бяха окопитили след изненадата и Келоло с помощта на двама кахуни хвана Абнър. Не се отнесоха с него грубо, защото знаеха, че е жрец на друг бог и само бе изпълнил своя дълг. Келоло го помоли кротко:

— Мили малък приятелю, прибери се вкъщи. Тази нощ разговаряме с други богове.

Абнър се освободи и насочи пръст към Кеоки.

— В очите на Бога това, което вършиш, е престъпление. — Хаваецът му отвърна с леден поглед, а мисионерът извика: — Кеоки, какво се е случило?

Грамадният млад алии изгледа стария си приятел и промълви:

— Аз те молих, преподобни Хейл, да ме ръкоположиш за пастор. Щом твоята църква не ме иска…

— Пастор? — изкрещя Абнър. В миг ужасите на тази нощ — танцът хула, още живият камък, барабаните и кахуните, взеха връх над разума му и той започна да се смее истерично. — Пастор? — повтори няколко пъти, докато най-сетне Келоло сложи внимателно, но здраво дланта си върху устата му и го изтегли встрани от мястото на церемониите.

Ала обладаният от Бога дребен мъж се освободи и пак успя да се втурне към брачната двойка, преди да го спрат.

— Кеоки!? — извика той. — Ще се възползваш ли от този брак?

— Както е направил баща ми преди мене — отвърна Кеоки.

— Позор! — изпъшка Абнър. — Това те изхвърля от цивилизованите…

— Тихо! — заповяда един царствен глас и Абнър отстъпи назад. Беше Ноелани. Тя се приближи до него и изрече меко: — Обични макуа Хейл, не правим това, за да те обидим.

Абнър погледна красивата млада жена с цветя в косата и също така спокойно й отговори:

— Ноелани, тези мъже те изкушават да извършиш тежък грях.

Новата Алии Нуи не влезе в спор, а простря ръка към тъмните хълмове и каза:

— По-рано следвахме собствените си богове и долините ни бяха пълни с хора. Опитахме се да следваме твоя бог и сега островите ни тънат в отчаяние. Смърт, ужасни болести, стрелба с оръдия и страх. Ето какво ни донесохте, макуа Хейл, макар да знаем, че не сте го искали. Сега аз съм Алии Нуи и ако умра, без да родя дете, кой ще поддържа хавайския дух жив?

— Ноелани, мило малко момиче на моите надежди, има десетки мъже… тук наоколо… които с гордост биха се оженили за тебе.

— Но техните деца ще могат ли да станат Алии Нуи? — възпротиви се Ноелани.

Това езическо разсъждение разгневи Абнър, той се отдръпна и издигна мрачно глас:

— Позор! Малама би те проклела от гроба си!

По-късно Келоло призна, че е трябвало да замълчи, ала в този миг не можа да се въздържи и подигравателно попита:

— Какво мислиш, че ми нареди Малама на смъртния си одър?

Дребният мисионер с бледо лице и рядка руса коса, осветена от факлите, се загледа ужасен в Келоло. Възможно ли бе това, което казва вождът, да е истина? Беше ли заповядала Малама да извършат такава гнусотия? Тази вероятност бе така отвратителна, че Абнър не можа да издържи и куцукайки, напусна сцената на церемонията, където кахуните върнаха Кейн на мястото му и барабаните забиха в сватбения ритъм.

Абнър вървеше като замаян по тъмния и прашен път, чиито камъни бяха свидетели на много промени през последните години. Видя обвитите в сенки къщи на краля и дъсчените магазини на американците, които презираха Господа и се бореха срещу мисията. На рейда бяха закотвени китоловните кораби — неговите постоянни врагове, а в кръчмата на Мърфи някой свиреше на самотна хармоника. Колко чужди бяха тези неща за измъчения му дух.

В мрака на нощта Абнър излезе вън от града и се изкачи на гола поляна, осеяна с камъни; стигна до кичур залинели дървета, седна под тях и погледна назад към своята тиха енория, за която сякаш вече не бе отговорен. На юг виждаше факлите на езичниците. На рейда трептяха полюшващите се нощни светлини на китоловните кораби, а околовръст бяха колибите със сламени покриви на местните жители. Колко окаян и мръсен всъщност бе градът, колко жалък. Колко малко бе успял да повлияе върху Лахайна, колко незначителни бяха постиженията му. Малама го беше излъгала. Кеоки му бе изневерил. А Илики беше Бог знае къде. И дори най-добрата от всички, Ноелани, се бе обърнала срещу него и бе упрекнала неговата църква.

От почти десет години носеше едно и също палто; Бог не му беше изпратил нито един чифт панталони по негова мярка; разполагаше единствено с научните книги, които си беше изпросил от Бостън; жена му се трудеше като робиня в една мизерна колиба; а самият той не бе постигнал нищо. Сега, когато над неговия малък град се пукваше зора, той гледаше с чувство на унижение проблясващото море, китоловните кораби, които сякаш му се подиграваха, и градината около двореца, където бавно догаряха факлите. Изпита неудържимо желание да призове върху целия град, с изключение на мисионерската къща и нейните търпеливи обитатели, някакво старозаветно възмездие.

— Порои! Ветрове от планините! Чума! Разрушете този град!

Ала докато Абнър молеше Бога да изпрати подобно тежко наказание, проклетите местни божества подготвяха неговото върховно унижение, защото през следващата нощ самата богиня Пеле щеше отново да посети своя поклонник Келоло, а последствията от тази призрачна среща щяха да измъчват Абнър Хейл месеци наред.

 

 

Джон Уипъл бе станал рано да измете пред магазина. Като видя, че Абнър се мъкне по склона на хълма надолу към града, изтича да го пресрещне, хвана го за раменете и го попита:

— Абнър, какво се е случило?

Хейл започна да му обяснява, но нямаше сили да произнесе скверните думи. Поколеба се безмълвен един миг и се помъчи да съсредоточи погледа си, после посочи група хавайци, които идваха по пътя откъм двореца. Косите им бяха украсени с мейлови клонки и се движеха с леки стъпки; носеха барабан и вървяха победоносно, както бяха вървели предците им преди хиляда години. Абнър немощно прошепна:

— Попитай тях. — И закуцука към дома си, за да си легне.

По-късно същия ден той изпрати писмо до мисионерите в Хонолулу, на които докладва: „В четири часа тази сутрин, 4 януари 1832 година, в стария дворец на Малама кахуните победиха и ужасното деяние бе извършено“.

На дневна светлина, след като проучиха знаменията и се убедиха, че бракът е започнал успешно, кахуните увериха Кеоки:

— Тази нощ ти направи едно добро за Хаваите. Боговете няма да го забравят, а когато детето ти се роди, ще си свободен да се върнеш в твоята църква и да станеш пастор.

Но Кеоки трепереше под товара, който боговете бяха сложили на раменете му, и знаеше, че това е невъзможно.

Щом отново се свечери, Келоло, доволен, че е осигурил продължението на своя род на тези божествени острови, излезе да походи сред сенките. И както си вървеше, срещна за последен път на земята мълчаливата, стройна Пеле, пазителката на вулканите, облечена в копринено одеяние, със странна, сякаш стъклена коса. Появи се сред нощния бриз и застана на пътя му под палмите. Изчака го да се приближи, а Келоло забеляза, че лицето й сияе от удовлетворение. Тръгна редом с него, като по някакъв тайнствен начин минаваше през самите дървета, които й се изпречваха по тясната пътека, и Келоло изпита огромно успокоение. Вървяха така няколко километра, доволни, че са заедно, ала когато стигнаха до края на пътеката, Пеле направи нещо, което никога преди не бе вършила. Спря се многозначително, вдигна лявата си ръка и посочи на юг през пролива Кеала-и-каики право към нос Кеала-и-каики. Остана така доста дълго, сякаш заповядваше нещо на Келоло със своите огнени и в същото време успокояващи очи. Сега той проговори за първи път и я попита:

— Какво има, Пеле?

Но тя продължи да сочи към Кеала-и-каики, а после, като че искаше да се сбогува с великия алии, нейния скъп личен приятел, мина край него, целуна го мимоходом с огнените си устни и изчезна сред дълга, сребриста ивица дим. Келоло дълго не помръдна и се мъчеше да запечата в паметта си всеки миг от тази среща. А през нощта, когато се прибра в своята самотна къща извън оградата на дворцовата градина, извади двете си най-свещени съкровища — белия череп на жена си Малама и един много стар камък, голям колкото юмрук, със странна форма и знаци по него. Келоло го беше получил преди повече от четиридесет години от своя баща, който го бе уверил, че окултните сили на рода Канакоа произлизат от този камък, донесен от един техен предтеча при второто му пристигане от Бора Бора. Баща му се бе клел, че този камък е не просто свещен за богинята Пеле, а че той е самата богиня, която можела спокойно да обикаля островите и да предупреждава своите хора за изригването на вулканите; духът й живее в този камък от незапомнени времена, дори преди родът им да се засели в Бора Бора. Келоло остана над своите съкровища през цялата нощ, като се мъчеше да разгадае божествената тайна, скрита в тях. На сутринта съмненията му се разсеяха, защото в Лахайна пристигна бърз кораб с новината, че силно изригване на вулкана в Хаваи заплашвало столицата Хило. Жителите на острова молели новата Алии Нуи Ноелани да се качи на бързия кораб и да отиде на остров Хаваи, за да спре потока от лава, който иначе щял да затрупа града.

Когато съобщиха вестта на Ноелани, първата й мисъл бе, че вместо нея трябва да замине Келоло, защото той бе приятелят на Пеле. Освен това разговорите й с доктор Уипъл я бяха убедили, че вулканите са следствие на природни сили, а изригването им може почти научно да се предскаже. Съзнаваше, че островните легенди за Пеле са глупост. Но преди да успее да разисква въпроса с пратениците от Хило, Келоло притича и каза:

— Трябва да идеш, Ноелани. Щом Пеле разрушава Хило, значи прави това за наказание, а ти трябва да отидеш там, където тече разкаляната лава, и да й припомниш, че град Хило я обича.

— Ти си приятелят на Пеле — отговори Ноелани. — Ти трябва да отидеш.

— Но аз не съм Алии Нуи — тъжно поклати глава Келоло. — Сега ти се удава възможност да спечелиш сърцата на хората завинаги.

— Не вярвам, че Пеле има нещо общо с лавата — възрази Ноелани.

— Аз я видях снощи — убедено заяви Келоло. — Аз говорих с нея.

Ноелани изгледа баща си с учудване.

— Видял си Пеле?

— Вървях с нея три километра — потвърди Келоло.

— Тя предаде ли ти някакво известие? — недоверчиво го изгледа Ноелани.

— Не — излъга Келоло. — Разбира се, предупреди ме за вулкана на Хаваи. Да, тя посочи към Хаваи. — Но той знаеше, че всъщност бе посочила в съвсем друга посока.

— Значи искаш аз да отида в Хило? — попита Ноелани.

— Да. И ще ти дам един камък, който ще ти позволи да спреш лавата — увери я Келоло.

Така през 1832 година Алии Нуи Ноелани Канакоа тръгна от Лахайна — макар в ушите й още да звучеше клетвата на Абнър Хейл: „Това е лудост, позор“ — като носеше един свещен камък. Стигна с кораб до пристанищния град Хило и още от залива видя застрашителното напредване на горещата лава, която се стичаше бавно и обхващаше в огнена прегръдка всичко по пътя си. Градът очевидно бе обречен. До вечерта на следния ден лавата щеше да го залее и изглеждаше безсмислено една млада жена да се опита да я спре.

Но местните кахуни въздъхнаха с облекчение, като видяха, че Ноелани пристига със спасителната манна, на която бе носител, и че започва мъчителното изкачване към потока от лава. Зад нея се точеше цялото население на града, с изключение на местните мисионери, възмутени от този езически ритуал. Покрай палмовите дървета в края на града, покрай разцъфналите храсти и още по-нагоре, през ниския шубрак, вървеше тържествената мълчалива процесия. Пълзящото и пращящо рило на огнения поток вече бе само на няколко метра пред нея. Всяко ново вулканично изригване, което се спускаше по планинския склон, заливаше изтеклата по-рано и вече застинала лава и я използваше като улей към низините. Щом стигнеше до втвърдения край на старата лава, новият разкалян до бяло поток спираше за миг, а после политаше надолу в няколко различни посоки и поглъщаше всичко по пътя си — тук дърво, там къща или кочина. Чуваше се изсъскване, пращене на огън и обреченото дърво или постройка изгаряше изведнъж с една последна въздишка. После грозното рило на лавата изстиваше и образуваше улей за следващия огнен изблик.

Към този пълзящ надолу всепоглъщащ поток вървеше младата Ноелани и докато се приближаваше към живия огън, тя сякаш се прероди. Беше призована не за друго, а за да се възправи срещу самата богиня на огъня, да се противопостави на властта й върху вулканите, които тя подбуждаше да изригват още отпреди идването на полинезийците. В тези тайнствени последни мигове, когато страшни вътрешни пламъци изгаряха собствения й разум, Ноелани загуби чувството, че е била християнка. Тя беше дъщеря на Пеле, потомка на рода, при който богинята живееше и сега; застанала пред владението на огнената Пеле, Ноелани закова крака пред прииждащата лава и реши, че няма да помръдне, дори ако трябва да умре.

Издигна високо свещения камък на Пеле и извика:

— Пеле! Велика богиньо! Ти разрушаваш града на тези, които те обичат! Аз те моля да спреш!

Замръзнала на мястото си с камъка в ръце, Ноелани гледаше как нови потоци се спускат към грозното рило и напредват към Хило. Тя хвърли в пламъците тютюн и две бутилки коняк, които лумнаха яростно; после четири червени кърпи, защото Пеле обичаше този цвят, един червен петел и накрая кичур от собствената си коса. Огънят на Пеле увисна над рилото, погълна тютюна и постепенно застина. Потокът от лава бе спрял пред краката на Ноелани, но не се чуха радостни възгласи, а само тихи молитви, защото хората вярваха, че Пеле никога не ще разруши Хило. Огънят загасна. Горещите му пръсти нямаше да сграбчат повече домове. Замаяна от победата си и смутена, Ноелани се върна на своя кораб и се прибра в Лахайна, за да дочака там раждането на детето си, което след нейната смърт щеше да я замести като застъпник пред боговете.

 

 

Спирането на лавата беше най-силният удар за Абнър Хейл в Лахайна. Тъй като това бе станало твърде скоро след измяната на Кеоки и сестра му, то бе възприето като одобрение на техния брак. Проявената от Ноелани способност да въздейства върху древните богове убеждаваше хавайците, че те продължават да съществуват, и мнозина започнаха да странят от християнската църква. Но най-голямата обида за Абнър бе радостта, с която някои американци приветстваха чудото. Един нагъл капитан многократно повтаряше:

— Отсега нататък ме бройте за поклонник на мадам Пеле!

Друг обещаваше:

— Ако Ноелани започне да спира бурите, и аз ще се присъединя към нейната черква.

Абнър, който страдаше от всяка измяна към църквата и се възмущаваше от подигравките на американците, не можеше да мисли за друго, освен за случката с лавата. Ходеше от човек на човек и спореше с всеки, готов да го слуша:

— Горещата лава е стигнала до определено място и е спряла. Какво чудо има тук?

— Да, но кой я спря? — възразяваха му издевателски.

— Една жена застанала пред загасващия поток от лава, и това ми било чудо! — ръмжеше той презрително.

— Ами ако тя не е била там? — питаха опонентите му.

След няколко седмици, макар и неохотно, Абнър отиде да се консултира с Джон Уипъл и младият учен му вдъхна увереност:

— Когато вътрешното налягане на вулкана стане достатъчно силно, той изригва лава. Лавата, под влияние единствено на вътрешните сили в земните недра, изхвърча нагоре и се стича по планинските склонове. Ако има достатъчно лава, тя стига до океана. Ако няма, спира някъде по пътя си.

— Тези неща известни ли са?

— Да, на всеки, който има капка разум — отвърна Уипъл. — Погледни Ланай. От пръв поглед е ясно, че островът е бил вулкан. Виж и нашия остров Мауи. Някога той навярно е бил съставен от два вулкана, които постепенно са се съединили. Предполагам, че преди време всичките отделни острови, които виждаме от този кей, са представлявали един голям остров.

— Как е станало това?

— Или островите са потънали, или океанът се е издигнал. И двете обяснения са възможни.

За Абнър бе трудно да приеме такава грандиозна идея и предпочете да се върне към нещо по-сигурно.

— Знаем, че светът е бил създаден четири хиляди и четири години преди раждането на Христа, и никъде не пише, че след това някакви острови са потъвали или са се издигали.

Самата мисъл, че подобно нещо би могло да стане, се струваше на Абнър отвратителна. Уипъл понечи да го попита за потопа, но реши да смени темата и сякаш между другото забеляза:

— Абнър, защо се представи в такава лоша светлина при сватбата на Кеоки и Ноелани? Тогава ти загуби много от влиянието си.

— Това беше мерзост, нещо противоестествено и нечисто! — извика Абнър.

— Мислих доста по този въпрос — спокойно продължи Уипъл. — Кое е толкова ужасно? И не ми привеждай примери от Библията. Просто ми отговори.

— Това е нещо отвратително и неестествено — изръмжа Абнър, все още огорчен от постъпката на двамата си любими хавайци.

— Кое е толкова отвратително? — настоя Уипъл.

— Всяко цивилизовано общество… — поде Абнър, но събеседникът му загуби търпение и го прекъсна:

— По дяволите, Абнър, щом почваш по този начин, знам, че ще кажеш нещо неуместно. Две от най-цивилизованите общества, които са съществували, са египетското и това на инките. На египетския фараон не е било разрешено да се жени за друга жена, освен за сестра си. И ако е вярно това, което съм чувал, така е било и при инките. И двете общества са били процъфтяващи. Всъщност — продължи Уипъл — от научна гледна точка тази система не е лоша, при условие че е прието да се убиват безмилостно децата с вродени дефекти. Очевидно египтяните и инките не са имали нищо против това, както е и при хавайците. Ти виждал ли си по-красиви хора от алиите?

Абнър почувства, че му прилошава, но преди да успее да реагира на изненадващите разсъждения на Уипъл, лекарят заяви:

— Ноелани ме помоли да й акуширам при раждането.

— Ти, разбира се, си й отказал — уверено отвърна Абнър.

— О, не! Един лекар може да практикува цял живот и да не му се удаде такава възможност — обясни Уипъл.

— Ти ще станеш съучастник в това престъпление? — възкликна Абнър потресен.

— Естествено — каза Уипъл и двамата мъже се върнаха от кея в мълчание.

Когато Абнър се прибра вкъщи, изпрати децата да играят в оградения със стена двор и шепнешком съобщи на жена си отвратителната новина, че Джон Уипъл е готов да акушира на Ноелани. Ала за негова изненада Джеруша отвърна:

— То се знае. Ноелани заслужава всички грижи. Тя трябва да е двойно по-изплашена.

— Но Джон Уипъл, един ръкоположен християнин?

— Важното е, че той е лекар. Да не си мислиш, че бях спокойна, като знаех, че ще ми акушира напълно неподготвен човек, когато раждах децата си?

— Страхуваше ли се? — изненада се Абнър.

— Да, особено в началото — призна Джеруша — но любовта ми към теб ми помагаше да овладея страха си. Все пак радвам се, че брат Джон ще се погрижи за Ноелани.

Абнър започна да говори нещо високопарно, ала Джеруша се бе наслушала на такива приказки през месеците след неговото поражение.

— Скъпи съпруже — заяви тя непоколебимо — боя се, че се държиш като глупак.

— Какво искаш да кажеш? — зяпна той учудено, стана и тръгна към вратата.

— Бориш се с кахуните, с Келоло, с Кеоки, с Ноелани и дори с доктор Уипъл. В черквата говориш недоброжелателно. Държиш се, като че ли мразиш Лахайна и всичките й жители. Отчуждил си се дори от децата си. Онзи ден Михей ми каза: „Татко не ме е учил староеврейски вече от два месеца“.

— Бях подложен на тежки изпитания — призна Абнър.

— Съчувствам ти за ударите, които понесе — нежно продължи Джеруша и притегли напрегнатия си дребен съпруг до един от столовете, донесени от китоловците. — Но ако ние, както ми се струва на мене, сме въвлечени в голяма битка между старите богове и новия… — Почувства, че този израз обиди Абнър, и бързо се коригира: — Искам да кажа, между езическите нрави и пътя Господен, ние би следвало да избираме най-внимателно средствата, с които си служим. Когато има изгледи старите вярвания отново да завладеят островите, трябва да се борим…

— Предупредих всички! — извика Абнър, стана от стола и почна да крачи по пръстения под. — Казах на Келоло…

— Мисълта ми беше — внимателно го прекъсна Джеруша и също се изправи, за да е по-близо до развълнувания си съпруг — че в това съдбовно време ти трябва да си по-спокоен от обикновено, по-тих и по-убедителен. Разказа ми как си посочил тримата грешници — Кеоки, Ноелани и Келоло — и поред си им заявил „Бог да те унищожи!“. Но не си ми разказал, нито си ми показал как си се опитал да поведеш хората с кротката Христова любов в тези объркани времена. Наблюдавам те и виждам, че ставаш все по-ожесточен; Абнър, това трябва да спре. Ти сам разрушаваш доброто, което си постигнал.

— Чувствам, че не съм постигнал нищо — призна той с дълбоко душевно смирение.

Джеруша хвана ръката му и обърна изпитото му лице към своето.

— Мой скъпи съпруже — заговори тя сериозно — ако почна да изброявам постиженията ти в Лахайна, няма да мога да ги изредя до края на живота си. Погледни онова момиченце навън. Ако не беше ти, то щеше да бъде принесено в жертва.

— Като го видя — отговори Абнър с разбито от болка сърце — си представям само малката Илики, най-милото дете, което сега предават от кораб на кораб.

Абнър не бе споменавал отдавна за Илики; при тези неочаквани негови думи Джеруша си спомни за най-любимата си ученичка и усети, че горчиви сълзи изпълват очите й, но се овладя и каза:

— Ако загубването на Илики направи впечатление на островитяните… а това наистина бе така, Абнърал… — Тя замълча, издуха носа си и произнесе последните си забележки като заповед: — Мили мой съветнико, трябва да се усмихваш. Трябва да проповядваш големи и възвишени неща. Трябва да привлечеш тези хора в лоното на Христа с такова дълбоко милосърдие, че да се привържат към Бога завинаги. Ти… трябва… да проповядваш… любов.

Тази основна тема, която Джеруша му набиваше в ушите седмица след седмица, Абнър Хейл разви в серия от проповеди, с които успя напълно да спечели Лахайна. Като говореше за добрия живот и за въздействието на Божията любов върху хората, откри, че островитяните не бяха се отвърнали от Бога по примера на Келоло и децата му, а напротив; обикновените хора усещаха, че възвръщането на Келоло към старите нрави не им обещава нищо добро. Умните, тихи и утешителни думи на Абнър проникнаха в много сърца, които по-рано бе отблъсквал с високомерните си приказки.

Той проповядваше една доктрина, която беше нова и за него… „Свещеното Божие слово, разтълкувано от Джеруша Бромли и съобразено с тайнствата, срещнати в една чужда земя.“ Продължаваше да втълпява на слушателите си, че човекът не може да избяга от греха, но основното ударение поставяше върху застъпничеството на Христа. За въздействието върху островитяните особено помагаше това, че се върна към тактиката, която бе използвал като съвсем млад проповедник сред китоловците на Фолкландските острови: обръщаше се с лице към проблемите на своите енориаши. Например, когато говореше за състраданието на Христос, направо заявяваше:

— Исус Христос ще разбере объркването на своя любим син Кеоки Канакоа, Исус ще съумее да обича своя съгрешил служител, така както вие и аз го обичаме.

Кеоки бе дълбоко разтърсен, когато тези думи достигнаха до него в тръстиковия му дворец. Той отиде на морския бряг, разхожда се с часове и дълго мисли за същината на Христос, такава, каквато я бе почувствал в някогашните спокойни дни в мисионерското училище в Корнуол, в далечния Кънектикът. Тогава Христос бе за него осезаема реалност и загубата на тази представа силно измъчваше Кеоки.

 

 

Когато стана известно, че Ноелани скоро ще роди — още преди следващата неделя — Абнър публично оповести това предстоящо събитие, като изобщо не се спря на обстоятелствата, при които е било заченато детето, а говори повече от час за особената любов на Христос към децата. Той описа собствените си чувства при раждането на двамата му синове и двете му дъщери, изрази любовта си към загубеното сега дете Илики (колкото повече се отдалечаваше от фактите около изчезването на Илики, толкова по-невръстна ставаше тя в спомените му), говори за радостта, която трябва да изпитват всички в Лахайна поради това, че тяхната любима Алии Нуи ще се сдобие с дете. Тъй като хавайците повече от всичко на света обичаха децата, към които проявяваха нежност и разбиране, през последните петнадесет минути на проповедта, без сам да знае как го бе постигнал, Абнър видя, че съчувствените му думи бяха откъснали Лахайна от Келоло и кахуните, докато предишните му заплахи ги бяха връщали към старите богове. Затова Лахайна очакваше раждането на бъдещия Алии Нуи със смесени чувства — като родолюбци хавайците се радваха, че техният благороднически род ще се продължи, но като християни знаеха какво зло бяха извършили Келоло и децата му.

Ноелани роди близнаци. Щом се прибра от тръстиковия дворец, доктор Уипъл докладва на очакващата го съпруга:

— Аманда, трябва да сме готови за нещо грозно. Момченцето е хубаво бебе, но момичето е с вродени дефекти. Предполагам, че до сутринта ще го изхвърлят.

Когато в града се разнесе слухът, че Кеоки Канакоа със собствените си ръце е отнесъл увредената си дъщеря до океана и я е оставил там, за да я вземе богът акула Мано, вълна от възмущение заля Лахайна.

В неделя, както не бе ставало отдавна, черквата привлече почти три хиляди души. Но като тръгнаха за службата, Джеруша прошепна на мъжа си:

— Спомни си, мили съпруже, че по този въпрос се е произнесъл Бог. Не е нужно и ти да говориш по него.

Абнър веднага се отказа от текста — Лука, 23:34 — с който се бе приготвил да заклейми деянието: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят“. Вместо с него започна с величествените думи от Еклесиаста, които напоследък често му идваха наум: „Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека. Слънце изгрява, и слънце залязва… Всички реки текат в морето, но морето се не препълня; те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак… Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави — няма нищо ново под слънцето… Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен…“

Говори за вечността на Мауи, за това, как китовете се връщат всяка година, за да играят на рейда, как залезът тържествено сменя мястото си през различните месеци — от вулкана на Ланай до планинските зъбери на Молокай. Спомена за свирещия вятър, който може да събаря черкви, и за далечното време, когато самият Камехамеха е преплавал през океана и е направил голямото си завоевание. „Земята пребъдва довека“ — провикна се той на хавайски, а Джеруша, като слушаше как вдъхновено се редят образ след образ, разбра, че Абнър вече се е освободил от омразата, която доскоро бе таил към Лахайна; после той премина от вечното мироздание към човешкото общество, което го населява. „С всичките си несъвършенства то оцелява“ — призна Абнър. Но веднага се върна към своята обикната представа за Женева, управлявана от Калвин и Без, и след като по заобиколен начин направи ред сравнения, насочи многобройните си слушатели към истината, която той сам търсеше: някои форми на човешкото поведение са по-добри от други. Оттук се върна на идеята, която от години му бе особено скъпа — че добро е онова общество, което закриля децата.

— Исус Христос обича дори децата, които са с недостатъци — заяви Абнър и с този страшен контраст завърши.

— Какво каза за бебето? — попита Кеоки своите осведомители, като въртеше притеснено между пръстите си мейлови листа в стария тръстиков дворец.

— Нищо — отговориха му те.

— Не заклейми ли нашия грях? — продължи с въпросите си неспокойният млад мъж.

— Не. Говори за красотата на Мауи. — След известно мълчание един от приятелите му продължи: — Не спомена нито тебе, нито Ноелани. Но по едно време сякаш искаше да каже, че ако ти пожелаеш да се върнеш в църквата, той ще ти прости.

Тези думи оказаха неочаквано въздействие върху Кеоки. Започна да трепери, като че ли някой го раздрусваше, а след малко се оттегли дълбоко смутен в един ъгъл на стаята и се изтегна върху купчина от тапа като умрял.

— Вървете си! — каза той.

На излизане приятелите му си прошепнаха:

— Дали е решил да умре?

Обсъждаха въпроса сериозно, защото хавайците знаеха, че Кеоки се измъчва от съмнения, породени от двете противоречиви религии. Привидно той се бе върнал охотно към местните богове на Келоло, но не можеше да се освободи лесно от Бога на Абнър; несъвместимите божества воюваха в сърцето му. Като хавайци също така знаеха, че ако Кеоки е решил да умре, ще го направи. Бяха чували свои бащи и чичовци да обявяват: „Аз ще умра“, след което бяха умирали. Затова всички се бяха замислили сериозно, когато един от младите хора повтори въпроса:

— Дали Кеоки е решил да умре?

И ето до какво общо заключение стигнаха:

— Според нас Кеоки знае, че не може да оцелее, ако двама богове се бият за неговото сърце.

* * *

Въпросът се оказа без значение, тъй като не след дълго в Лахайна щеше да се разрази епидемията, известна като „бичът на Пасифика“. При предишните си появи тази страшна напаст бе помела почти половината от населението и сега отново дебнеше, скрита в моряшкото помещение на китоловен кораб, спрял на рейд в Лахайна, готова да нанесе сатанински удар, да убива, да погубва и унищожава вече обреченото население. Това бе най-страшната болест за Пасифика — дребната шарка, известна като морбили.

Този път напастта започна невинно, прехвърли се от заразения кораб в мисионерския дом; там благодарение на имунитета, изграден у сто поколения, живели в Англия и Масачузетс, дребната шарка щеше да премине като банална детска болест. Джеруша забеляза една сутрин обичайния червен обрив по гърдите на сина си Михей.

— Боли ли те гърлото? — попита тя. Михей отговори утвърдително и Джеруша съобщи на Абнър: — Боя се, че синът ни има морбили.

Абнър изпъшка:

— Навярно Люси, Дейвид и Естър също ще се заразят един след друг. — Извади медицинските си книги, за да види какво може да се направи за високата температура. Като установи, че лечението е просто и няма да ги затрудни, каза: — Ще държим децата вкъщи три седмици.

Но му дойде наум, че ще е разумно да провери дали Джон Уипъл не разполага с лекарство, което може да свали температурата по-бързо, затова се отби в кантората на Джандърс и Уипъл.

— Лоша новина! Михей, изглежда, е хванал дребна шарка, а ти, предполагам…

Уипъл изтърва писалката си и извика:

— Дребна шарка ли каза?

— Ами да, има петна по гърдите.

— О, боже! — промърмори Уипъл, грабна чантата си и полетя към мисионерския дом.

С треперещи пръсти прегледа болното момче, а Джеруша забеляза, че лекарят се изпоти.

— Толкова ли е опасна дребната шарка? — попита загрижено.

— За него не е опасна — отвърна Уипъл. После поведе родителите към предната стая и прошепна: — Били ли сте в контакт с хавайци, откакто Михей се разболя?

— Не — отговори Абнър. — Само дойдох до вашата кантора.

— Слава богу! — въздъхна Уипъл и грижливо изми ръцете си. — Абнър, малко вероятно е да опазим хавайците от тази страшна болест, но искам цялото ви семейство да не излиза от къщи три седмици. Не се срещайте с никого.

Джеруша направо го попита:

— Брат Джон, наистина ли е дребна шарка?

— Да — увери я той — макар че бих искал да е нещо друго. Трябва да се подготвим, защото ни очакват тъжни дни. — И чувствайки колко ужасна е заплахата, импулсивно предложи: — Абнър, моля те, прочети една молитва за всички нас… за Лахайна. Помоли се епидемията да не обхване града.

Тримата коленичиха и Абнър се помоли.

Но моряците от заразения кораб се бяха движили свободно из града. На другата сутрин, като погледна навън през вратата, доктор Уипъл видя, че един местен човек, гол, си копае плитък гроб край океана, за да може хладната вода да напълни правоъгълния изкоп в пясъка. Уипъл се втурна край рифа и извика:

— Кекуана, какво правиш?

Хаваецът, който трепереше уплашен, отговори:

— Изгарям от треска, а водата ще ме разхлади.

— Прибери се вкъщи, Кекуана — строго му поръча доктор Уипъл — и се увий в тапа. Трябва да се изпотиш, за да излезе болестта, иначе ще умреш.

Но човекът не се съгласи.

— Ти не знаеш какъв страшен огън ме гори!

Той се накисна в солената вода и до вечерта умря.

Скоро по целия бряг можеха да се видят хавайци, покрити с обрив, които си копаеха дупки в хладния мокър пясък; въпреки увещанията на доктор Уипъл те се потапяха във водата и умираха. Хладните канавки за напояване и градините с таро се изпълниха с трупове. Епидемията се прехвърляше в жалките колиби на града като огън и изгаряше жертвите си с мъчителна, непоносима температура. Доктор Уипъл организира жена си, съпрузите Хейл и Джандърс в медицински екип, който работи три седмици — спореха, успокояваха и погребваха. Един ден Абнър извика отчаян:

— Джон, защо тези упорити хора настояват да се топят в морската вода, щом знаят, че това ги убива?

— Ние недооценяваме болестта, като я наричаме дребна шарка — отвърна изтощеният Уипъл. — За тези незащитени от имунитет хора тя е нещо много по-страшно. Абнър, никога не си горял от такава температура!

Все пак дребният мисионер не преставаше да увещава пациентите си:

— Ако влезете във водата, ще умрете.

— Искаме да умрем, макуа Хейл — отвръщаха те.

Джеруша и Аманда спасиха живота на много деца, като влизаха в колибите и изнасяха бебетата, без да питат никого, защото знаеха, че ако те продължат с жалките си стенания, родителите ще ги отнесат на морския бряг. Двете жени завиваха децата с одеяла и им даваха сироп от синчец; той съдействаше температурата да излезе през порите на кожата, което бе правилно, и по този начин ги спасяваха. Но нито с логика, нито със сила можеха да попречат на възрастните да се потапят в морска вода, затова в Лахайна измряха мнозина — един от всеки трима хавайци.

Дребната шарка достигна и до оградения със стена двор на Малама, където се заразиха Кеоки — той посрещна болестта с радост — и малкият му син, бебето Келоло. Тук мисионерите намериха двама членове на семейство Канакоа треперещи от треска и Джеруша веднага заяви:

— Ще отнеса малкото момченце у дома.

В сърцето на Абнър навярно се е бил промъкнал някой голям дявол, защото мисионерът спря жена си, като я видя с детето в ръце.

— Няма ли да е по-добре, ако тази рожба на греха…

Джеруша изгледа втренчено съпруга си и му отговори:

— Ще взема момченцето. Точно това проповядваме с новите закони — всички деца! — И тя отнесе бебето при своите деца.

Когато Джеруша си тръгна, Абнър откри, че Кеоки е избягал на морския бряг и си е изкопал плитък гроб, в който прониква солената вода. Преди Абнър да стигне до него, Кеоки се натопи във водата и най-сетне намери облекчение. Куцукайки, Абнър наближи до рифа и извика:

— Кеоки, ако не излезеш оттам, положително ще умреш.

— Ще умра — отвърна треперещият снажен алии.

— Върни се — замоли го съчувствено Абнър — ще те завия с одеяла.

— Аз ще умра — повтори Кеоки.

— Няма зло, което Бог да не може да опрости — увери го мисионерът.

— Твоят Бог вече не съществува — промърмори Кеоки от хладния гроб. — Ще умра и ще намеря нов живот във водите на Кейн.

Тези думи ужасиха Абнър.

— Кеоки, дори и пред смъртта не хули Бог, който те обича.

— Твоят бог ни носи само епидемии — процеди болният.

— Ще се помоля за тебе, Кеоки.

— Вече е късно. Ти никога не си ме искал в твоята черква. — И разтърсваният от треска алии наплиска лицето си с вода.

— Кеоки! — настояваше Абнър. — Ти умираш. Помоли се заедно с мене за безсмъртната си душа.

— Кейн ще ме закриля — отговори младият мъж.

— Не, не! — извика Абнър, но усети, че една силна ръка го стисна и го отстрани от гроба.

До него стоеше едноокият Келоло.

— Остави сина ми с неговия бог!

— Не! — разпалено се съпротивляваше Абнър. — Кеоки, ще се помолиш ли с мене?

— Аз тръгвам на пътешествие в тъмнината — немощно промърмори болният. — Предупредил съм Кейн, че пристигам. Други молитви не са ми нужни.

Приливът напълни гроба със студена вода. В този миг Абнър скочи в плиткия изкоп и хвана ръцете на някогашния си приятел.

— Кеоки, не умирай в мрак. Скъпи мой брате…

Но Кеоки се отдръпна от мисионера и закри с длани обринатото си лице.

— Отведи го оттук — извика дрезгаво младият мъж. — Аз ще умра с моя бог.

И Келоло изтегли Абнър от гроба.

Когато епидемията свърши, Абнър и Джеруша върнаха в двореца бебето Келоло, вече здраво и усмихнато. Ноелани пое детето и безстрастно го огледа.

— Той ще бъде последният алии — тъжно предрече тя. — Но може би така ще е по-добре. Още една епидемия, и всички ще загинем.

— Ноелани — заговори Абнър тихо — ти знаеш, че Джеруша и аз обичаме тебе повече от всички останали. Ти си ценна за Бога. Ще се върнеш ли в неговата черква?

Високата, нежна млада жена изслуша внимателно тези думи на разкаяние и в сърцето си бе готова да ги приеме, защото никога не бе се отнасяла сериозно към кахуните. Но като си спомни за своя мъртъв брат, решимостта й се възвърна и тя отговори с горчивина:

— Ако се бе отнесъл към Кеоки с половината от това милосърдие, което проявяваш към мене, той нямаше да е мъртъв.

Безпощадно ясно бе, че Ноелани никога няма да се върне към черквата… във всеки случай не и към черквата на Абнър Хейл.

* * *

Един ден в началото на 1833 година, когато Джон Уипъл вече се бе възстановил от изтощението по време на епидемията, при него дойде моряк.

— Ти ли си доктор Уипъл?

— Аз съм — отвърна Джон.

— Наредено ми е да ти предам това лично — обясни морякът.

— Откъде си? — запита лекарят.

— От кораба „Картаджиниън“. Ние сме в Хонолулу.

Нетърпеливо, но с известно безпокойство Уипъл отвори писмото, което бе кратко.

Драги доктор Уипъл, ти си разумен човек. Би ли могъл да заведеш Абнър и Джеруша Хейл някъде вън от Лахайна за една седмица? Възнамерявам да им построя къща. Твой верен приятел, Рейфър Хоксуърт.

— Кажи на твоя капитан, че отговорът ми е „да“ — усмихна се Уипъл.

— Той кога може да пристигне тук? — поинтересува се морякът.

— Другия понеделник.

Уипъл състави сложен план, съгласно който Абнър бе повикан на „разширено мисионерско събрание“ в Уайлуку, където преди много години той бе присъствал при смъртта на Урания Хюлет. За изненада на Абнър Уипъл каза:

— Аманда и аз имаме нужда от почивка. Ще дойдем с вас за малък отдих.

— Ами децата? — попита Джеруша, защото досега не ги бе оставяла сами нито за една нощ.

— Госпожа Джандърс ще ги гледа — увери я Джон.

Абнър и Джеруша намираха, че е опасно да поверят децата си на жена, която използваше хавайки за кърмачки на собствените си деца, но накрая се съгласиха. Така четиримата, които се познаваха тъй добре още от кораба „Тетис“, поеха на една приятна екскурзия до Уайлуку. Ала когато стигнаха до най-високото място на прохода, който разделяше острова на две половини, Джон Уипъл спря и загледа с тъга долините, чието население бе чувствително намаляло след епидемията.

— Абнър — каза той — необходимо е по някакъв начин да доведем нови жизнени хора на тези острови. Защото, ако измиращите хавайци биха могли да се женят за здрави пришълци…

— Какви хора могат да се доведат тук? — попита Абнър и избърса челото си.

— До неотдавна мислех, че ще е добре тук да се заселят полинезийци. Но напоследък промених мнението си. Ще трябва да дойдат хора от Ява. Със съвсем различна кръв. — Уипъл замълча и неволно почна да сравнява изгорелите от слънцето долини, от които идваха, със зелените земи от обратната, изложена на вятъра страна. — Странно — промърмори си той.

— Кое е странно? — учуди се Абнър.

— Гледах двете половини на острова — сподели Уипъл. — Дъждът вали от тази страна, където не е нужен, а никога от нашата страна, където обширните полета пустеят. Абнър! — извика въодушевен. — Не може ли човекът да прехвърли ненужния тук дъжд от другата страна?

— Божието творение ли искаш да поправиш? — изръмжа Абнър.

— В това отношение да — отвърна Джон.

— Как ще успееш да прехвърлиш валежите отвъд планината? — недоумяваше Абнър.

— Не знам — призна Уипъл, но продължи да съзерцава контраста между достъпната за ветровете и напоявана от дъждове половина с другата — суха и изгоряла от слънцето.

Екскурзиантите не бяха вървели дълго, когато корабът „Картаджиниън“ спря на рейд в Лахайна и капитан Рейфър Хоксуърт слезе на брега. Едноокият Келоло и отряд опитни полицаи пресрещнаха на кея буйния капитан и насочиха пушките си към гърдите му.

— Това място капу за тебе, капена! Няма алоха за тебе, дяволи взели! — предупреди го старият алии на своя английски.

Хоксуърт отблъсна пушките им настрани и обяви:

— Идвам само за да построя една къща.

— Не може момичета на кораб! — строго допълни Келоло.

— Не ми трябват момичета — увери го Хоксуърт и тръгна енергично към мисионерската къща. На моряците, които го следваха, нареди: — Извадете всичко навън от оная къща. И внимавайте!

Изнасянето на покъщнината отне само няколко минути. Като видя жалките принадлежности на семейство Хейл — единствените солидни мебели бяха донесените от него столове и маси — той закри с длан устата си, защото от учудване си бе прехапал устните.

— Покрийте всичко — поръча на моряците.

Щом изпълниха нареждането му, капитанът поднесе клечка кибрит към старата тръстикова къща, която изгоря за миг заедно с насекомите и спомените, приютени в нея. Като разчистиха опразненото място, Хоксуърт заповяда:

— Копайте!

Зимникът бе широк и дълбок. Щеше да е хладен през жарките лета в Лахайна. Когато бе готов, капитан Хоксуърт го облицова с каменни блокове, изсечени от корал, които издигна и малко над земята, за да има къщата солидни основи. После поръча на моряците да донесат ъгловите греди — всичко бе номерирано — и се зае с увлекателната работа да сглоби къщата, точно каквато е била, преди да я натоварят от доковете на Бостън.

За три дни сглобяването напредна и по всичко личеше, че ще завърши успешно. Докато си почиваше в кантората на Джандърс и Уипъл, след като бе казал на стария Пупали и дъщерите му да вървят по дяволите и да го оставят на мира, капитан Хоксуърт чу историята на Кеоки Канакоа и сестра му Ноелани.

— Високата прелестна девойка, която се плъзгаше гола край кораба ми с дъска за сърфинг, ли имаш предвид? — попита заинтригуван.

— Да, на нея й се случи всичко това — тъжно отговори капитан Джандърс.

— По дяволите! — изръмжа Хоксуърт. — Тя е най-красивата девойка, родена на тези острови. Искаш да кажеш, че е в оная тръстикова къща… самичка?

— С придворните си дами — обясни Джандърс.

— Знам, знам — презрително се усмихна Хоксуърт и описа с ръцете си големи кръгове, за да покаже колко дебели са жените, които обикновено придружават алиите. — Значи… тя е там?

— Да.

— Да живее по този начин — та това е ужасно! — избоботи капитанът. — И то само защото са я забъркали във всичките тези глупости. Джандърс, аз отивам там.

— На твое място не бих го сторил. Не те помнят с добро в този град.

— Малко ме интересува с какво ме помнят! — кресна Хоксуърт и удари с тежкия си юмрук по облегалката на стола. — Смятам да живея в Хонолулу, Джандърс. Ще плавам с кораба ви до Кантон и ще търгувам с Китай. Може да си построя и два кораба. Ще мога ли да докарвам стоки тук?

— Ако цените ти не са високи — предпазливо отвърна Джандърс. — Имам доста сурови кожи, които искам да изпратя в Китай.

— Мога да ги превозя — подхвърли Хоксуърт, излезе от кантората и тръгна по главната улица към тръстиковия дворец на алиите.

Щом се приближи, охраната изтича да уведоми Келоло. Но той не успя да спре Хоксуърт, защото смелият капитан с учтив поклон си бе отворил портата и вече влизаше в тръстиковия дворец, където намери Ноелани.

— Мадам — започна той и протегна дясната си лапа — искаше ми се да се запозная с вас, откакто ви видях да минавате гола с дъската си за сърфинг край моя кораб. Това трябва да е било преди тринайсет години. Бяхте изумително красива в онези дни, мадам. А сега сте още по-прекрасна.

— Пак ли идваш да търсиш момиче, което да продадеш? — студено попита Ноелани.

— Не, мадам. Дошъл съм да си намеря съпруга. И чувствам с цялото си същество, че това ще бъдеш ти.

Ноелани искаше да отговори на внезапното заявление, но преди да си отвори устата, Хоксуърт разви пред нея един топ най-скъпа кантонска коприна и я заля с порой от думи:

— Мадам, предполагам, че знаеш защо се върнах в Лахайна. Държането ми последния път тежеше на съвестта ми и изпитвах съжаление, че един американец и една американка живеят по такъв мизерен начин. Ако съм те обидил при предишното си посещение, сега поднасям извиненията си. Но след като изяснихме този въпрос, мадам, искам да те уведомя, че смятам да се включа с кораба си в търговията с Китай. Купих си къща в Хонолулу и от известно време си търся съпруга.

— Защо не си намери жена в Бостън? — попита сухо Ноелани.

— Да ти кажа право, мадам…

Хоксуърт не можа да се доизкаже, защото в този миг Келоло и няколко пазачи от охраната се втурнаха в стаята, за да спасяват принцесата. Ала тя отпрати баща си, като му каза, че иска да поговори с капитана.

— Истината е — продължи той, крачейки спокойно напред-назад — истината е, че някога направих предложение на една от бостънските жени, дето се обличат в розов и бял лен, но не успях да я спечеля. Оттогава предпочитам по-знойните жени от островите.

— Къде е Илики? — изгледа го Ноелани.

— Надявам се, че е в добри ръце — без смущение отговори Хоксуърт. — А къде щеше да е сега, ако беше останала тук?

Въпросът му накара Ноелани да се замисли и за да спечели време, попита:

— Кога ще е готова къщата?

— След два дни, мадам. Затова смятам, че е важно още днес да вечеряш с мен на борда на кораба ми. Искам да видиш покоите си… в случай че решиш да ме придружиш при едно от пътуванията ми до Кантон.

При споменаването на този далечен град, откъдето бяха пристигнали дрехите и мебелите й, града, който не бе очаквала да види някога — нито пък имаше причина да го вижда — Ноелани така се въодушеви, че не успя да скрие вълнението си. А Хоксуърт заговори направо:

— Ноелани, преживяла си тук тежки дни, замесена си била в неща, които нямат нищо общо с тебе. Защо не напуснеш всичко това? Не можеш да победиш тъгата и бъркотията, които царуват в Лахайна. Аз ти предлагам свободен и вълнуващ живот.

— Знаеш, че имам син — нерешително напомни гордата жена.

— Вземи го със себе си. Винаги съм искал да си имам свое дете на борда.

— Той принадлежи на народа си…

— Тогава остави го при неговия народ — твърдо каза той и без да й даде възможност да се възпротиви, хвана я за ръката, привлече я към себе си, целуна я силно по устата и започна да свлича дрехите й.

— Моля те — прошепна тя.

— Иди до вратата и кажи на жените да я вардят. Ти посрещаш бъдещия си съпруг.

Тя го отблъсна, застана пред него сериозна и го попита:

— Ще можеш ли да забравиш, че съм била омъжена за…

— Ноелани! — засмя се той. — Колко момичета от града съм приемал в каютата си? Това също е минало. Сега ми трябва съпруга.

— Имам предвид, че брат ми е…

Хоксуърт се замисли за миг, после се изсмя и й вдъхна увереност, като каза:

— За мене с всяко зазоряване започва една нова година. Аз нямам никакви спомени.

Думите на едрия капитан галеха ухото й, такива смели и сладки думи алиите обичаха да слушат, и тя си помисли: „Този капена много прилича на алии. Висок е, готов е да се бие и е водач на своите хора. Собственик е на голям кораб и е съгласен да приеме сина ми като свой. Не е набожен, но мисля, че е честен. Денят на хавайците е свършен, ала годините на белия човек са пред нас“.

— Ще дойда с тебе на кораба — продума Ноелани тихо.

Хоксуърт е целуна пак и усети тежката й коса върху ръцете си. Това го възбуди, както винаги го бяха възбуждали целувките на тъмнокожите момичета от островите, и той прошепна:

— Кажи на жените да вардят вратата.

Но тя му отказа.

— Не в тази стая. Тук е центърът на старите обичаи. Ще дойда с тебе на твоя кораб.

Град Лахайна с изумление видя, че капитан Хоксуърт върви редом с Ноелани, с Алии Нуи, по прашния път под палмовите дървета и че си говорят като любовници. Ала още по-голямо бе изумлението, когато стройната млада жена, чудно хубава и щастлива, че отново вижда дневната светлина, се качи в лодката на капитана и отиде с него на „Картаджиниън“, където остана до зори. На раздяла тя огледа още веднъж елегантната и добре поддържана каюта, която щеше да е нейна, и си помисли: „Той е истински мъж и аз ще му бъда вярна. Ще ям от неговата храна, за да му доставя удоволствие. Ще се обличам според неговия вкус, та другите мъже, като го гледат, да си шепнат: «Капена е щастливец». Никога няма да му казвам «не». Лицето й се озари от онази лека усмивка, която щеше по-късно да извира от очите на хиляди млади хавайки, омъжени за американци — защото знам, че с моите думи ще мога да го науча на повече нежност и кротост“.

Ноелани се срещна с капитан Хоксуърт и в следващите два дни. Последният ден от неговото посещение в Лахайна, докато хората му пренасяха пълен комплект мебели от „Картаджиниън“ в новата мисионерска къща, тя остана сама в тръстиковия дворец и уви в тапа две тежки бедрени кости; едната Кеоки й бе дал, преди да умре, а втората Ноелани беше получила лично. С тежките вързопи в ръце отиде в малката къща на баща си.

— Келоло, мой любими татко — започна тя — аз напускам Лахайна и не смея да взема тези угнетителни подаръци със себе си. Трябва да ги върнеш в гроба. Не можем да живеем повече с реликви, които ни измъчват.

Той взе почтително двете грамадни бедрени кости и ги положи нежно на пода пред себе си.

— Решена ли си да отидеш в Хонолулу с американеца? — попита Келоло.

— Да. Търся нов живот.

— Дано той да бъде добър — кротко промърмори Келоло през разкъсаните си и фъфлещи устни. Не стана от мястото си, за да се сбогува с дъщеря си, защото не одобряваше постъпката й, макар да разбираше какви са подбудите й. Уверен беше, че тя се отказва от единственото си истинско призвание и от единственото щастие, което можеше да намери на земята. — Дано богинята Пеле… — подхвана той.

Ала Ноелани го накара да замълчи, тъй като не бе в състояние да понася повече заклинания. Все пак и тя отправи ритуални пожелания към баща си:

— Дано боговете да бъдат добри към тебе, Келоло. Дано дългото кану се носи бързо по вълните, докато дъгата се спусне за тебе.

Огледа още веднъж съсипания си баща с грозни белези по лицето и със зееща очна кухина и се отправи към кораба. Но като стигна до кея, моряците я предупредиха:

— Капена още не е на борда. — И я насочиха към мисионерската къща.

Ноелани надникна в една от светлите стаи на дървената къща и видя бъдещия си съпруг, седнал на сложен обратно кухненски стол; опрял брадичка на извитата облегалка, той гледаше намръщен пред себе си. После стана, вдигна стола и го удари три-четири пъти в пода с такава сила, че цялата къща потрепери от гнева му. Постоя прав няколко минути и още веднъж блъсна стола в дъсчения под със затворени очи, с наведена глава и изпъкнали от мрачната му ярост вени по челото. Ноелани си спомни какво й бе казал преди няколко дни и си помисли: „Може да се хвали, че няма никакви спомени, но съм доволна, че това не е вярно, че си спомня не само дребни неща като продажбата на Илики“. За да се обуздае и да не превърне цялата къща в трески, Хоксуърт блъсна стола още десетина пъти, след това го остави внимателно на мястото му, хвърли един последен поглед на малката дървена стая и излезе под яркото слънце.

— Да тръгваме — обърна се към Ноелани.

Местните жители, които бяха дочули за предстоящата женитба, ги последваха до кея и видяха как едрият капитан вдигна Ноелани на ръце и я качи в лодката.

 

 

На връщане от Уайлуку, като стигнаха до превала, Джон Уипъл и жена му така очебийно започнаха да се вглеждат в далечината, че накрая Абнър ги попита:

— Какво търсите?

— Една голяма изненада — тайнствено отвърна Джон.

Но чак когато дойдоха до последния нисък хълм, той успя да зърне под клонестите дървета покрива на новата мисионерска къща.

— Сега я виждам! — извика. — А вие виждате ли я?

Двамата мисионери напразно се взираха в очертанията на Лахайна, но не забелязваха нищо, освен океанска шир, планините на Ланай и прашните пътеки. Най-после Джеруша изненадана се провикна:

— Абнър! Това къща ли е?

— Къде?

— В двора на мисията! Абнър! Абнър!

Джеруша хукна надолу по хълма, бонето се люлееше на гърба й, полите й вдигаха прах, а когато стигна до улицата, се понесе още по-бързо, така че никой не можеше да я настигне, и през цялото време викаше:

— Това е къща! Това е къща!

Спря задъхана до потока и погледна през оградения със стена двор към мястото на старата тръстикова колиба, където сега се издигаше — като във вълшебна приказка — една чифликчийска къща от Нова Англия, солидна и спретната. Покри устата си с длан, огледа онемяла първо къщата, после спътниците си; накрая се спусна към Абнър и го целуна пред другите.

— Благодаря ти, мой скъпи приятелю — едва успя да прошепне тя.

Абнър, по-изумен от жена си, се обърна към Уипъл за обяснение. Джон прецени, че за момента е уместно да спести част от истината, и каза само:

— Баща ти я изпрати от Бостън, Джеруша. Искахме да ви изненадаме.

По-късно научиха и за ролята на капитан Хоксуърт, но двамата мисионери бяха тъй щастливи с новия си дом, че никой от тях не направи никакво възражение. Приеха, че Чарлс Бромли от Уолпол им е изпратил този дар, и намериха за благоразумно да не обръщат внимание на посредника, който го бе доставил и бе всъщност негов инициатор. Джеруша смяташе, че къщата е чудесна по няколко причини — не привличаше насекоми; подът й не бе пръстен; имаше истински зимник, където да пази храната, отделни стаи за децата и писалище, на което Абнър можеше да работи, също и кухня. Джеруша се чувстваше горда, когато хавайците идваха да разглеждат къщата.

Първият официален посетител беше Келоло, който носеше голям лист увивна хартия, взет от Джандърс и Уипъл. Поиска Абнър да напише на листа името НОЕЛАНИ. Без да подсказва защо — макар по-късно да стана ясно каква е била целта му — той се заседя тъй дълго, че Абнър почна да се пита дали не трябва да подкани едноокия старец да си тръгне. Келоло припомни, че жена му Малама винаги е обичала черквата, че Кеоки е искал да стане пастор, а Ноелани се е омъжила в Хонолулу и е щастлива. Изглеждаше, че му се ще да каже още много неща, но не ги каза. По залез Джеруша го прекъсна:

— Келоло, скъпи приятелю, готвим се да вечеряме със сухари и сушено говеждо месо. Ще похапнеш ли с нас?

Ала Келоло само стисна ръцете й развълнуван и й пожела много, много щастие. Накрая, когато останаха сами с Абнър, той предрече:

— Твоята черква ще продължи да стои тук и когато ние с тебе ще бъдем вече върху дъгата, макуа Хейл. Това е хубава черква, а чрез нея ти направи толкова добрини за Лахайна.

После попита дали може да прегърне дребния мисионер, по хавайски обичай потърка носа си в неговия и се сбогува.

Още не беше се стъмнило, когато Келоло тръгна по прашния път, мина покрай градината с таро и кралския дворец, покрай малкия мост, до който лодки от рибарските кораби идваха за прясна вода, и стигна до една местност, която Малама бе обичала. Вървеше и си мислеше радостно: „Възможно е нощните посетители да дойдат и да ме приберат“. Ослушваше се с надежда да чуе стъпки, но напразно. Разходката не го измори много, чувстваше обаче, че е вече стар, и когато стигна до своята малка къща, седна да си почине. После уви в хартията няколко ценни предмета, предназначени за дъщеря му — гердана на Малама, зъба от кит, окачен на плитка от косите на сто негови приятели, наметката от пера и древния червен камък на Пеле.

Като приготви пакета, постави го насред стаята и се зае да събере останалите си четири съкровища — черепа на Малама, дясната й бедрена кост, която бе дал на Кеоки, и лявата, принадлежаща по право на Ноелани, но върната от нея; и накрая най-безценното съкровище — свещения камък на Кейн, който тъй дълго бе опазил от мисионерите.

Отнесе тези предмети до олтара край брега на океана, където чакаше кану без гребци и с едно-единствено весло. Благоговейно нареди трите кости върху ниска, постлана с тапа масичка, закрепена на носа. После тържествено ги покри с мейлови листа, чийто силен аромат се разнесе в мрака. Като приключи с ритуала, постави свещения камък върху каменната грамада, която така бе вбесявала Абнър, и тук за последен път заговори със своя бог.

— Вече не ни искат, Кейн — съобщи му Келоло. — Искат да си отидем, защото сме свършили работата си. Малама умря с друг бог. Кеоки си отиде, а Ноелани те отблъсна. Сега и кахуните се молят другаде. Ние трябва да се приберем у дома. Но преди да си отидеш, велики Кейн — пророни старецът тихо — моля те да освободиш децата на Хаваите от бремето на всичко, обявено за капу. То е тежко бреме и младите не знаят как да живеят с него.

Келоло понесе бога към кануто, ала почувства колко ужасно е това негово деяние и прошепна:

— Велики Кейн, не съм аз този, който реши да те изведе от любимите ти острови. Пеле ни посочи Кеала-и-каики и натам трябва да тръгнем. Сега ще се приберем у дома.

С тези думи Келоло вдигна бога, уви го в наметка от жълти пера и го постави на почетно място на носа. Обърна се и погледна за последен път тръстиковия дворец, в който бе живял с Малама, най-великата и най-съвършената жена.

— Връщам костите ти в Бора Бора — увери я той. — Там ще спим в мир край лагуната.

Поклони се на къщата на своята любов, на каменния олтар, на дърветата ку, чиято сянка го бе закриляла от горещината, и се качи в кануто. Започна да гребе решително към Кеала-и-каики и като излезе в открития океан, запя една морска песен, която, както се знаеше в неговия род, е била съчинена от древен негов предтеча по пътя от Хаваи към Бора Бора:

Плавай от земята на Малките очи —

на юг, на юг,

към океаните на изгарящата топлина…

До сутринта бе навлязъл тъкмо в тези океани. Полуслепият беззъб старец, без вода и без храна, непоколебимо пореше вълните, понесъл своя бог и реликвите от жената, която бе обичал.

* * *

Джеруша се радва по-малко от три години на чистата дървена къща, изпратена от баща й; изглеждаше странно, че бе успяла да запази здравето си в тръстиковата колиба, а в удобната къща започна да боледува.

— Изтощена е до смърт от работа — категорично заяви доктор Уипъл. — Ако беше позволявала на хавайки да се грижат за децата й…

Но Абнър не искаше и да чуе за подобно нещо, затова Уипъл предложи:

— Защо не я изпратиш в Ню Хампшир? Ако прекара там три-четири студени зими с много ябълки и прясно мляко, ще се възстанови.

Сега Джеруша се възпротиви решително.

— Този остров е наш, брат Джон — настояваше упорито. — Когато го зърнах за първи път от борда на „Тетис“, изпитах страх. Но с годините той се превърна в мой дом. Знаеш ли, че преди известно време предложиха на Абнър да се преместим в Хонолулу и аз бях тази, която отказа.

— Тогава мога да ти предложа само едно лекарство — заключи Уипъл. — По-малко работа. Повече сън и повече храна.

Ала с четири деца на ръцете си и с девическото училище Джеруша намираше малко време за почивка, докато една сутрин се събуди с усещането, че целият й гръден кош е стегнат в менгеме; не можеше да опише точно какво чувства, но дишаше много трудно. Абнър я настани до един отворен прозорец и изтича за лекаря. Когато Уипъл пристигна, тя вече едва си поемаше дъх.

— Да я пренесем веднага в леглото! — извика Джон. А като вдигна на ръце съпругата на приятеля си, се изуми колко леко е тялото й. „Аманда — помисли си — тежи повече от нея.“ Изпрати децата до дома на капитан Джандърс, а на Абнър прошепна: — Боя се, че умира.

Не беше нужно да шепти, защото Джеруша чувстваше, че смъртта й е близко, и поиска да дойдат Аманда и Луела. Жените влязоха при нея, а Джеруша помоли да извикат и децата й. После каза, че желае да чуе още веднъж великия мисионерски химн, и всички запяха заедно с умиращата:

От ледовете на Гренландия,

от Индия далечна,

от африканските пустини

със пясъците вечни,

 

отвсякъде — от рид и бряг

и през море сурово

ни викат да спасим земята

чрез Божието слово.

— Трудехме се да постигнем това — едва промълви Джеруша.

Като видя, че смъртта вече свива гърлото й, Аманда Уипъл подхвана тихо химна, с който бяха тръгнали към тези златни брегове, за да изпълнят мисията си — „Благословен съюз навек“. Абнър нямаше сили да произнася трогателните думи и когато треперливите гласове стигнаха до втория вълнуващ куплет, който сякаш бе написан специално за отплавалите към далечни земи да вършат делото Божие, той се отпусна на един стол и закри лице с длани — не можеше да гледа крехката жена в леглото, припяваща за благословения съюз, чийто символ беше самата тя:

Споделяме в най-труден час

неволята човешка

и плачем, щом един от нас —

застигне участ тежка.

— Любими съпруже — прошепна Джеруша, измъчвана от силна болка — аз ще се срещна с нашия Спасител. Виждам… — И издъхна.

Погребаха я в черковното гробище на Лахайна под прост дървен кръст. Децата й стояха край гроба и гледаха как бели облаци се спускат откъм планините. Когато погребението свърши и хората се разотидоха, Аманда Уипъл остана, защото не можеше да се примири с прекалено скромното обозначение на гроба й. Тя изряза върху дъска епитафия, по-късно гравирана върху камък, която бе подходяща за всички мисионерски жени: „С нейните кости бяха въздигнати Хаваите“.

В по-сетнешни години щеше често да се казва за мисионерите: „Те дойдоха на островите, за да правят добро, и се наредиха доста добре“. Други подмятаха, като преиначаваха мисионерския девиз: „Дойдоха при народ с тежка участ и помогнаха да му олекне“, добавяйки: „То се знае, че Хаваите олекнаха. Те откраднаха всичко, което не беше заковано здраво“.

Подобни забележки не се отнасяха за Джеруша Хейл. Тя бе родоначалник на поколения мъже и жени, които щяха да цивилизоват островите, да организират разумно живота в тях. С името на Джеруша щяха да бъдат назовавани библиотеки, музеи, медицински катедри и черковни стипендии. Тя работи до изнемога в бедна тръстикова къща, донесе човечност и любов в едно пристанище, където често властваше бруталността; с иглата си и с първата читанка помогна на жените на Мауи да научат повече за почтеността и за културата, отколкото съпругът й с всичките си думи. Не искаше за себе си нищо, раздаваше любовта си щедро и обикна земята, на която служеше. „С нейните кости бяха издигнати Хаваите.“ Винаги когато си помисля за истинския мисионер, си представям Джеруша Хейл.

 

 

Още в първите часове след смъртта на Джеруша американците в Лахайна се събраха да обсъдят какво да правят с четирите деца на Хейлови и решиха, че временно трябва да ги вземе госпожа Джандърс и да се грижи за тях, докато се появи кораб, който да ги отведе при семейство Бромли в Уолпол. Но тъй като тези планове бяха правени без участието на Абнър, те очевидно не бяха обвързващи за него. Когато госпожа Джандърс предложи да вземе децата, за обща изненада Абнър обяви, че ще продължи да ги гледа сам. И децата останаха в оградения със стена мисионерски дом — Михей, който бе на тринадесет години, Люси — на десет, Дейвид — на шест, и Естър — на четири, а баща им пое грижата за тях. Голяма помощ му оказваше Михей — бледо, сериозно момче, което четеше ненаситно и имаше по-богат речник дори от начетения си баща; защото, докато децата на Уипъл и Джандърс лудуваха край мисионерския двор, Михей Хейл, ако нямаше друго занимание, често седеше зад стената и си четеше за удоволствие староеврейския речник или гръцко-латинския лексикон на Корнелиус Шревелиус. Двете момиченца бяха облечени както баща им намираше за прилично — в блузи с дълги ръкави, едноцветни надиплени поли, гащи до глезените и сламени шапки с дълги панделки; всичките им дрехи бяха изровени от благотворителните пратки. Момиченцата също четяха бързо и изненадваха възрастните с думите, които употребяваха. Местните жители виждаха децата на Хейл само в неделя, когато баща им ги измиваше добре, обличаше ги в най-хубавите им дрехи и тържествено ги повеждаше към голямата черква. Като ги гледаха, много жени забелязваха:

— Колко са бледи. Като майка си.

Все пак всичко би могло да върви добре, защото Абнър отглеждаше децата си с голяма любов, ако през пролетта на 1837 година в пристанището на Лахайна не бе пристигнал „Картаджиниън“, за да натовари кожи, приготвени от Джандърс и Уипъл за превозване до Кантон. Докато товареха красивия кораб, капитан Хоксуърт тръгна да се поразходи из зелените улици на града, но внезапно щракна с пръсти и попита един хаваец:

— Къде е погребана госпожа Хейл?

С бързи крачки високият снажен капитан се отправи към гробището, като пътьом спря в една къща, за да купи цветя. Намеренията му бяха миролюбиви, ала за нещастие, когато стигна до гроба, завари там Абнър Хейл, който скубеше тревата край поставената от Аманда Уипъл импровизирана надгробна плоча. Щом зърна Абнър, виновника за голямата мъка в живота му, китоловецът бе обзет от тъмна, дива ярост и закрещя:

— Проклет малък червей! Ти уби тази жена! Ти я караше да работи като робиня при този ужасен климат!

В миг се спусна към Абнър, хвана го под коленете, стовари го грубо върху гроба и заудря главата му с юмруци. После се изправи над още проснатия на земята мисионер и взе да го рита с тежките си обуща по главата, по гърдите, по корема.

След тази саморазправа Абнър припадна, но надвесен над безпомощния си враг, капитан Хоксуърт се вбеси отново, вдигна го от гроба и започна да го блъска с все сила в земята, като крещеше:

— Мръсно, мръсно копеле, трябваше да те оставя на акулите!

Кой знае колко щеше да продължи страшното наказание, ако местни жители, чули виковете, не бяха се притекли на помощ на любимия си дребен пастор. Когато стигнаха до него, помислиха, че е мъртъв. Пренесоха го загрижени в мисионерския дом, но проявиха несъобразителност и позволиха на четирите деца да видят тежко ранения си баща. Трите по-малки се разплакаха, а бледният Михей коленичи до Абнър и започна да бърше разкървавеното му лице.

За доктор Уипъл скоро стана ясно, че главата на Абнър е сериозно пострадала. Тежките обуща на капитан Хоксуърт или бяха разместили частица от черепна кост, или бяха повредили окончанията на някой нервен възел.

Няколко дни мисионерът гледаше с празен поглед приятелите си, които съчувствено го уверяваха:

— Казахме на Хоксуърт, че не може да идва повече в това пристанище.

— Кой е Хоксуърт? — попита Абнър глухо.

Но под грижите на Уипъл той се възстанови, макар че и след оздравяването му жителите на Лахайна често го виждаха да спира по време на разходките си, да разтърсва глава, сякаш иска да намести мозъка си, и да продължава несигурно, опирайки се на бастун. Докато траеше лечението, той преживя особено тежко момента, в който разбра, че четирите му деца не са при него, и помисли, че са се изгубили сред езичниците на Мауи. Закрещя, после започна да вие, като че ли оплакваше някого, и се успокои едва когато Аманда доведе децата, които бе прибрала в своя дом.

И Уипълови, и семейство Джандърс се изненадаха, че след като се пооправи, Абнър настоя децата да се върнат при него. Още по-невероятно им се видя, че и децата предпочитаха затвореното си съществуване в мисионерския дом пред по-голямата свобода навън. Щом събра сили, Абнър възстанови стария странен начин на живот зад оградата на мисията.

 

 

През 1840 година един неочакван посетител пристигна в Лахайна и окончателно промени този начин на живот. Гостът бе висок, сух пастор — конгрегационалист, и привличаше погледите с гарвановочерното си облекло и подобната на кюнец шапка, която го правеше двойно по-висок. На кея той обяви:

— Аз съм преподобният Елифалет Торн от Американския съвет на пълномощниците по задграничните мисии. Можете ли да ме заведете при преподобния Хейл?

Щом влезе в мисионерската къща, възрастният мъж, тънък и бърз като камшик, мигом разбра всичко, което се бе случило там. Беше ужасен, че Абнър се опитва да задържи децата при себе си.

— Или трябва да си намериш нова съпруга, или да се върнеш при приятелите си в Америка — предложи Торн.

— Тук е моята работа — упорито отвърна Абнър.

Господ не изисква от своите служители да се измъчват — възрази Торн. — Брат Абнър, възнамерявам да отведа децата ти в Америка.

Вместо да оспори това разумно решение, Абнър предпочете да попита внимателно:

— Михей ще може ли да постъпи в Йейл?

— Не вярвам момчето да е достатъчно подготвено — усъмни се Торн. — Израснало е твърде далеч от книгите.

Абнър веднага повика слабичкия си и бледен син, накара го да застане мирно, със спуснати надолу ръце, пред госта от Бостън.

— Михей — нареди му твърдо — искам да изрецитираш глава първа от Битие на староеврейски, на гръцки, после на латински и накрая на английски. След това искам да обясниш на преподобния Торн седем-осем пасажа, които представляват най-голяма трудност при превода от един език на друг.

Преподобният Торн имаше желание да отхвърли тази демонстрация като ненужна, готов бе да повярва на Абнър, че синът му може да извърши подобен подвиг. Но когато от устата на момчето потекоха безценните думи, сухият стар мисионер се отпусна на стола си, доловил какво обещание се крие в тях. Силно впечатление му направи езиковото чувство на момчето и дори изпита съжаление, когато то спря да рецитира, затова го попита:

— А как звучи този пасаж на хавайски?

— Аз не говоря хавайски — обясни Михей.

Щом момчето излезе, Торн заяви:

— Бих искал да се срещна с някои от пасторите хавайци.

— Няма такива — бе отговорът на Абнър.

— А кой ще продължи работата тук, когато ти си заминеш? — изненада се Торн.

— Аз няма да си замина.

— Но как ще се поддържа жизнеността на черквата? — настояваше Торн.

— Черквата не може да се повери на хавайците — упорстваше Абнър. — Не сте ли чували за Кеоки и сестра му Ноелани?

— Да — хладно отвърна Елифалет Торн. — Ноелани ми каза… в Хонолулу. Сега тя има четири чудесни деца — християнчета.

Абнър поклати глава, сякаш искаше да фокусира вниманието си. За един миг се зачуди кога по-рано бе виждал Елифалет Торн, после съзнанието му се проясни и си спомни как сериозният мършав мъж бе ходил от колеж на колеж през 1821 година.

— Преподобни Торн — убедено заговори Абнър — трябва да се върнете в Йейл и да намерите нови мисионери. Тук биха могли да работят поне още десетина.

— Никога не сме имали намерение да изпращаме голям брой бели хора, за да управляват тези острови — строго изтъкна Торн, а думата управляват, която случайно бе употребил, му напомни за главната му задача при това посещение на Хаваите.

Трудно му бе да подхване този проблем, затова се поколеба, после се покашля и започна направо:

— Брат Абнър, Съветът в Бостън е много недоволен от две неща в хавайската мисия. Преди всичко, създали сте една владишка система с централно ръководство в Хонолулу, което е против принципите на конгрегационализма. На второ място, отказали сте се да подготвяте хавайци, които да поемат черквата след вашето заминаване. Това са сериозни недостатъци и Съветът ме упълномощи да порицая отговорните за тези грешки.

Абнър гледаше студено инспектора от Бостън и си мислеше: „Кой би могъл да познава Хаваите, ако не е живял тук? Преподобният Торн може да прави порицания, но в състояние ли е да докаже правотата си“.

А Торн, който се бе сблъскал със същата упорита съпротива и в Хонолулу, си мислеше: „Той ме обвинява в пресилени преценки, като смята, че не познавам местните условия, но всяка грешка води началото си от някакви по-особени обстоятелства“.

Елифалет Торн не обичаше да отправя упреци и след като предупреди Абнър, заговори за по-приятни неща.

— В Бостън работата в името на Бога, както винаги, върви добре, а през последните години в нашата църква настъпиха чувствителни промени. Ръководителите ни поставят на преден план Божията любов и се стремят да не наблягат върху горчивата и строга справедливост на Калвин. Живеем в нов духовен климат, брат Абнър, и макар че за нас, по-възрастните, не е лесно да се приспособим към промяната, все пак няма по-голяма радост от тази да се подчиняваш на Божията воля. Аз лично съм убеден, че този е пътят, по който Той би искал да вървим.

Въодушевеният мисионер внезапно замлъкна, защото видя, че Абнър го гледа някак странно, и си помисли: „Той е упорит и привързан към традициите и затова не може да разбере промените, настъпили в Бостън“.

Ала Абнър си мислеше: „Джеруша въведе такива промени и дори още по-големи в Лахайна преди седем години. Без помощта на теолозите и харвардските професори тя откри Божията любов. Защо е тъй арогантен този човек?“.

Една примирителна дума от страна на Торн би насърчила Абнър да сподели с него дълбоките промени, настъпили в собствената му теология благодарение на Джеруша, но такава дума не бе произнесена, защото Торн, забелязвайки равнодушието на Абнър, си мислеше: „Спомням си, че разговарях с него в Йейл. И тогава беше напрегнат и самоуверен. Не е по-добър и сега. Мисиите ни сякаш са прокълнати да работят с такива хора“.

Подтикнат от злополучен импулс — такива импулси често пречат на хората да установят пълен контакт помежду си — Торн подхвана един от най-съществените въпроси, но по начин, който затвърди мнението му за Абнър Хейл — че е ограничен и упорит човек, от онези, дето не подлежат на развитие и спъват практическата дейност на църквата.

— Брат Абнър — започна той — дошъл съм да ти помогна в ръкополагането на хавайци, готови да станат пастори. Би ли събрал кандидатите си?

— Нямам кандидати — призна Абнър.

Торн, вече убеден, че е схванал що за човек е Абнър, не повиши тон.

— Не разбирам, брат Абнър. Когато младият Кеоки се отказа от църквата, не привлече ли веднага девет-десет възможни нови кандидати?

— Аз прецених — започна Абнър, но отново почувства, че нещо става в главата му, и той повдигна дясното си рамо. Преподобният Торн чакаше състрадателно. След малко Абнър продължи: — Прецених, че след такъв позор за църквата ще бъде по-добре… — В този миг си представи Кеоки пред олтара на Кейн с китовия зъб и гердана от мейлови листа. — Смятах — завърши той — че най-важното е да се предпази църквата от още едно такова опозоряване.

— Значи не си привлякъл други кандидати за пастори? — тихо попита Торн.

— О, не! Вижте, преподобни Торн, ако не поживеете сред хавайците, не можете да разберете истински…

— Брат Абнър — прекъсна го гостът — доведох със себе си двама прекрасни млади мъже от Хонолулу.

— Мисионери? — възбудено извика Абнър. — От Бостън?

— Не — търпеливо му обясни Торн. — Те са хавайци. Ще ги ръкоположа във вашата черква и ще бъда щастлив, ако ми посочиш някой млад мъж от Лахайна, който е предан на черквата…

— Хавайците в Лахайна, преподобни Торн… Ами аз дори не позволявам на децата си да общуват с тях. Тук живее един човек, Пупали, който имаше четири дъщери, а най-малката, Илики… — Спря, мисълта му напълно се избистри и си каза: „Той не би могъл да разбере за Илики“.

Церемониите по ръкополагането направиха в Лахайна по-силно впечатление от всички предишни прояви на мисията, защото, когато енориашите видяха, че на двама техни сънародници се възлага пълната отговорност за християнизирането на островите, най-сетне почувстваха, че и те са станали истински членове на църквата. А след като преподобният Торн обеща, че до една година някой млад мъж от самата Лахайна ще бъде ръкоположен, всички разговори в течение на няколко дни се въртяха около въпроса:

— Мислиш ли, че могат да изберат нашия син?

Следващата неделя донесе още по-радостна новина: Торн обяви, че мисионерският съвет в Хонолулу е решил единият от ръкоположените хавайци, преподобният Йона Кееаумоку Пиймало, да остане в Лахайна, да проповядва в голямата черква и да помага на преподобния Хейл.

Торн почувства каква радост възбуди съобщението му, а погледът му случайно попадна на Джон Уипъл, който се беше обърнал към дребничката си жена Аманда и стискаше сърдечно ръката й, сякаш те отдавна бяха очаквали тази стъпка. „Не е ли странно? — помисли си Торн. — Много по-симпатичен ми е Уипъл, който напусна мисията, отколкото Хейл, който остана в нея. С това, че лекува бедните и си създаде добър бизнес, Уипъл е по-близо до моята идея за Бога, отколкото дребничкият пастор, който седи до мене.“

На другата сутрин преподобният Торн отплава за Хонолулу и оттам — за Бостън, като взе със себе си четирите деца на Хейл. Когато се разделяше с тях на кея, Абнър заръча на всяко едно поотделно:

— След като се научиш на цивилизовани отношения в Нова Англия, непременно се върни тук, защото Лахайна е твоят дом. — А на особено интелигентния свой син Михей каза още: — Ще те чакам, а когато се върнеш, вече пастор, ще ти предам моята черква.

Торн чу тези думи и си помисли: „Той винаги ще смята, че тази черква е негова… не Божия… и в никакъв случай — на хавайците“.

Дойде време Торн да се сбогува с мисионера, когото бе привлякъл преди деветнадесет години. Погледна състрадателно към дребния накуцващ мъж и си помисли: „Каква трагедия! Брат Хейл никога не се е доближавал до истинския дух на Бога. Ако се направи една равносметка, предполагам, че вредата от него ще се окаже по-голяма, отколкото ползата“.

Абнър, чието съзнание сега бе съвсем ясно, се взря в своя надменен инспектор и отново го видя като облечения в черно съдник, какъвто бе при посещението си в Йейл през 1821 година. Помисли си: „Брат Елифалет ходи по света да раздава съвети и вярва, че като е прекарал няколко дни в Лахайна, може да разбере какви грешки сме допуснали. Знае ли той за оръдието? Заставал ли е някога срещу разбунтувана тълпа от китоловци?“. С дълбока тъга Абнър заключи: „Той никога няма да узнае“. После във все още ясното му съзнание изплува и друга натрапчива мисъл: „Съмнявам се дали изобщо някой ще узнае… с изключение на Джеруша и Малама. Те знаеха“.

— Сбогом, брат Абнър — извика Елифалет Торн.

— Сбогом, сър — отвърна Абнър.

И корабът се насочи към океана.

* * *

През следващите години Абнър се превърна в жив реквизит на старата столица, изглеждаше все по-объркан, куцукаше из града, спираше да проясни главата си, обръщаше я настрани, за да облекчи болките, които от време на време го пронизваха. Не живееше вече в мисионерската къща, защото други бяха поели основната грижа за черквата, но често проповядваше на чист хавайски език, а когато се знаеше, че той ще застане на амвона, черквата се препълваше с богомолци.

При всички официални случаи продължаваше да носи излъскания стар редингот, който си бе купил в Ню Хейвън, и черната касторена шапка. Обущата и другите му дрехи бяха изровени от благотворителните пратки. След време животът му потече в строго определен ред, като периодически се явяваха три важни момента. Винаги когато нов кораб пускаше котва в Лахайна, той забързваше към кея и питаше моряците дали по време на пътуването си не са срещнали хавайското момиче Илики.

— Беше взета оттук и продадена на един английски капитан, та си мислех, че може да сте научили нещо за нея.

Никой не беше чувал за Илики.

Вторият важен момент в рутинната програма на Абнър настъпваше, когато на грубото писалище в тръстиковата си къща завършваше превода на хавайски в мерена реч на нови псалми. Щом получеше отпечатаните вече листове, раздаваше псалмите на своите енориаши, а на следващата църковна служба сам водеше песнопенията.

Най-радостният момент, разбира се, бе пристигането на писма от децата му в Америка. Сестра му Естър, омъжена за пастор в западен Ню Йорк, бе поела грижата за двете момичета, а момчетата бяха поверени на семейство Бромли. Абнър получи портрети на четирите си деца, нарисувани с черен молив в едно бостънско студио, и сега те го гледаха от тръстиковите стени с красивите си, чувствителни и будни очи.

Михей беше завършил с отличен успех колежа в Йейл и вече бе пастор в Кънектикът. Най-вълнуващата новина беше, че Люси се е срещнала с младия Абнър Хюлет, който също бе следвал в Йейл, и се бе омъжила за него. Абнър си помисли, че ще е добре да пише на стария си приятел Ейбрахам Хюлет и да го поздрави братски по случай сродяването на двете мисионерски фамилии, но за съжаление не можеше да забрави, че Ейбрахам се бе оженил за хавайка, нито бе в състояние да му го прости. Това, че семейство Хюлет успешно обработваше земите си и вече бе забогатяло, не намаляваше недоверието на Абнър към човек, който се бе свързал с езичница.

Физическото отпадане на Абнър през тези години ставаше още по-очевидно, като се сравнеше с външния вид на доктор Уипъл. Джон беше пристигнал като красив млад мъж, а в зрялата си възраст бе още по-внушителен — висок, слаб, с остър поглед и загоряла от сърфинг кожа. Имаше солидни челюсти и гъста брада, която бръснеше по два пъти на ден; лицето му бе тъмно, а своята мъжественост Уипъл подчертаваше, като носеше тъмни, добре ушити костюми, с шест копчета на жилетката. На четиридесет и четири годишна възраст черната му коса още не бе почнала да сивее, докато Абнър бе вече побелял. Поразителен беше контрастът между двамата връстници, застанали един до друг, и това бе една от причините островитяните да наричат Абнър „старецът“.

 

 

Уипъл преуспяваше и в бизнеса, защото сега рейдът бе пълен с китоловни кораби — 325 през 1844 и 429 през 1845 година — и всички купуваха от „Джандърс и Уипъл“. Следвайки девиза на капитан Джандърс „Не притежавай нищо, контролирай всичко“, Джон умело извличаше полза от земите и състоянието на другите; ако някой парвеню се опиташе да развие значително предприятие в Лахайна, Уипъл откриваше по какъв начин може да бъде притиснат или предприятието му да бъде изкупено. Когато във Валпараисо искаха повече сурови кожи, Уипъл бе този, който си спомняше, че е виждал големи стада кози на съседния остров Молокай, и организираше експедиции до брулените от ветрове скалисти брегове. Беше колкото честен, толкова и хитър; плащаше добре на наемните си работници, но ако някой от тях се опиташе да събере собствен екип за лов на кози, да продава кожите и лойта направо на някоя американска бригантина, за да спечели повече, откриваше, че не може да си осигури лодки за пренасяне на кожите; резултатът от тримесечния му труд оставаше да гние в Молокай, нелоялният бе принуден да го изостави и да се върне на работа при Джандърс и Уипъл. Абнър никога не можа да разбере как Джон Уипъл се е научил да върти бизнес.

При едно търговско пътуване до Валпараисо се наложи шхуната на Уипъл да престои две седмици в Таити. Според обичая си Джон се зае да запълни свободното си време, като изучава живота и езика на таитяните. Този непредвиден престой на острова стана повод Уипъл да напише есето си „Теорията за капу“, което оказа силно влияние върху изследванията на Полинезия в течение на няколко десетилетия. В него той разви следните предизвикателни съждения:

В желанието си да разберем защо таитянецът казва „табу“, а хаваецът „капу“, сме склонни да се поддадем на теории, които може би изглеждат примамливи, но не отразяват истината. Не трябва да забравяме, че група английски учени е транскрибирала таитянския език в съответствие със западните норми, докато не тъй добре подготвени американски мисионери са транскрибирали хавайския. И в двата случая можем да подозираме, че чужденците не са отразили съвсем точно действителността. Не е ли по-разумно да приемем, че когато англичаните са записали думата „табу“, те всъщност са чули нещо по-различно, нещо между „табу“ и „капу“, но малко по-близко до първото? И че американците от своя страна са записали думата „капу“, а са чули нещо между „табу“ и „капу“, но малко по-близко до второто? Доста от различията, които сега наблюдаваме между писмения таитянски и писмения хавайски език, се дължат не на отликите между езиците, а на различия в слуха на хората, които са ги транскрибирали.

Така например има много думи за къща: хуер, феш, фейр, хейл, но всички представляват една дума и ние бихме искали да знаем до каква степен тези различия се дължат на неточното ухо на белия човек, чиято система за транскрибиране е допринесла значително за узаконяването на грешката. Спомням си, че един образован хаваец ми каза веднъж на своя език: „Отивам при господин Каун“. Аз му отговорих: „Кимо, ти знаеш, че името му е Таун“, и той се съгласи, като изтъкна: „Но в хавайската азбука нямаме буква «т», затова не можем да кажем Таун“. И произнесе името съвършено точно. Следователно ние сме наложили ограничения в говора на хаваеца, които не са съществували преди нашето идване на островите.

Същевременно обаче идещият от Хаваите посетител на Таити не може да не забележи настъпилите промени, след като полинезийците от островите около Таити са се преселили на север. Хората на Хаваите имат по-висок ръст. Кожата им е станала по-светла. Говорът им е по-остър. Настъпили са очевидни промени в сечивата им и, разбира се, боговете им са се видоизменили. Най-очебийна е трансформацията на смелата, отривиста и често сладострастна таитянска хула в мечтателния, поетичен хавайски танц. Промени са настъпили във всичко: религията е заменила дивата си жизненост с тържествен формализъм; декоративното използване на перата в Таити е прераснало в изтънчено и изключително красиво изкуство на Хаваите. По същия начин превръщането на таитянския бог на морето Таароа в хавайския бог на ада Каналоа бележи не само промяна в транскрипцията, но и в теологията, като втората е по-съществена.

В изследванията си на Полинезия трябва да изхождаме от предпоставката, че нищо, което е било пренесено на Хаваите, не е останало непроменено — цветята, процесите, думите, хората са започнали там нов живот, в нови насоки. Но не бива да се заблуждаваме от външни признаци и особено от словесните форми и да смятаме различията за по-големи, отколкото са в действителност. Под външната видимост у всеки хаваец се крие таитянец.

 

 

Любимо място за посещение на Абнър бе моряшкият параклис, където често седеше с часове в разговор с капелана Кридланд, някогашния моряк, когото той сам бе приобщил към Бога. „От всичко, което съм постигнал — мислеше си Абнър — случайното приобщаване на Кридланд излезе най-плодоносно.“ Чувстваше, че няма по-труден и по-пълен с изкушения живот от този на моряците, и бе щастлив, че е допринесъл за премахването на публичните домове и кръчмите в Лахайна.

Абнър живееше с оскъдната помощ, която получаваше от мисионерския съвет, защото вече не бе пълноценен мисионер. Но доктор Уипъл не го изпускаше от поглед и ако имаше нужда от джобни пари, той или Джандърс му изпращаха. Веднъж един посетител, като видя самотната тръстикова колиба на Абнър, чиято единствена украса бяха портретите на децата му, попита:

— Нямаш ли никакви приятели?

— Аз съм познал Бога и Джеруша Бромли, и Малама Канакоа, а от повече приятели никой не се нуждае — отвърна Абнър.

Но през 1849 година в Лахайна пристигна вълнуваща новина, която превърна Абнър Хейл в пъргав и възбуден баща. Преподобният Михей Хейл му писа от Кънектикът, че е решил да напусне Нова Англия — струвала му се прекалено студена — и да се установи на Хаваите. „Отново искам да видя палмовите дървета от моята младост и играта на китовете в рейда на Лахайна“ — пишеше той. Много от децата на мисионерите, след като бяха учили в Йейл, съобщаваха радостната новина, че се връщат у дома, защото островите излъчваха неотразим чар, който достигаше до тях през хиляди мили. Необикновеното в писмото на Михей бе намерението му да премине по суша през целия континент до Калифорния, понеже искал да се запознае с Америка, и предполагаше, че вероятно към края на 1849 година ще отплава с кораб от Сан Франсиско.

Абнър намери карта на Северна Америка, закачи я на стената в колибата си и всеки ден отбелязваше върху нея предполагаемото придвижване на Михей през огромния континент. Пресмятанията му се оказаха забележително точни и един ден в края на ноември 1849 година той съобщи на събралите се в кантората на Джандърс и Уипъл:

— Моят син, преподобният Михей Хейл, навярно точно сега пристига в Сан Франсиско.

 

 

Когато Михей се спусна по склоновете на Сиера Невада и пое край река Сакраменто към процъфтяващия от златната треска град Сан Франсиско, той бе хубав, висок млад мъж на двадесет и седем години, с тъмни очи и кестенява коса като майка си и с бързия ум на баща си. Някогашната му бледност бе заменена от хубав загар и вече не изглеждаше слаб и крехък както в младостта си; мускулите и гръдният му кош се бяха развили от дългия преход през континента в компанията на златотърсачи. Крачеше енергично, сякаш очакваше, че при всяко следващо дърво ще намери нещо вълнуващо; беше спечелил уважението на спътниците си с простото християнство, което им проповядваше, чийто основен мотив бе трайната любов на Бога към неговите чада; мулетарите пък го уважаваха, защото си сръбваше с тях чисто уиски в студените нощи.

В дивия и оживен Сан Франсиско Михей се запозна с мнозина авантюристи, пристигнали от Хаваите заради златните залежи, които го канеха да проповядва в местните черкви. След като прочиташе кратки откъси от Библията, той очароваше слушателите си с думите, че някой ден „Америка ще построи верига от градове от Бостън до Сан Франсиско и след това ще стигне до Хаваите, тъй като американската демокрация неминуемо ще се разпростре и върху островите; тогава Сан Франсиско и Хонолулу ще ги свързват обич и взаимен интерес и заедно ще работят за Божието дело“.

— Смятате ли, че американизацията на Хаваите е сигурна? — попита го един бизнесмен от Сан Франсиско след проповедта.

— Това е неизбежно — отговори Михей Хейл, който бе наследил от баща си склонността да пророчества. После стисна ръцете на бизнесмена и убедено заяви: — Приятелю, съдбата ни е предопределила християнска Америка да разшири интересите си и да закриля тези божествени острови. Дори и да искаме, ние не бихме могли да го избегнем.

— Когато употребявате думата ние — попита бизнесменът, — като гражданин на Хаваите ли говорите или като американец?

— Аз съм американец! — учудено извика Михей. — Какъв друг бих могъл да бъда?

— Преподобни — импулсивно заговори калифорниецът — вие сте сам в този град и за мене би било чест, ако приемете да вечеряме заедно. Гостува ми един бизнесмен от Хонолулу, който е бил американец по-рано, но сега е гражданин на островите.

— Бих се радвал да се запозная с него — прие поканата Михей и премина с каретата на новия си приятел през оживеното градско движение.

Спряха на възвишение над залива, където оставиха каретата, и продължиха пешком по стръмния хълм, докато стигнаха до върха му. Пред очите им се разкри просторна, изключително красива гледка.

— Моята империя — похвали се калифорниецът. — Оттук сякаш виждаш цялото мироздание!

Въведе младия пастор в дома си и го представи на висок мъж с мощно телосложение, с раздалечени очи и огромна черна коса, увиснала над ушите му.

— Това е капитан Рейфър Хоксуърт — каза домакинът.

Михей, който никога не бе виждал врага на баща си, се отдръпна с неприязън. Хоксуърт забеляза това и почувства, че е изправен пред предизвикателство — младият мъж можеше да не му подаде ръка. Затова пусна в ход целия си чар, пристъпи напред и протегна едрата си лапа със съчувствена усмивка.

— Вие не сте ли синът на преподобния Хейл? — попита той с дълбок и приятелски глас.

— Да — предпазливо отговори Михей.

— Много приличате на майка си — забеляза Хоксуърт, като продължаваше да държи ръката на пастора. — Тя беше красива жена.

Едновременно отблъскван от морския капитан, за когото бе чувал най-грозни истории, и очарован от завладяващата му жизненост, Михей попита:

— Откъде сте познавали майка ми?

— От Уолпол, Ню Хампшир. — Хоксуърт освободи ръката на Михей, но не свали от него острия си поглед. — Били ли сте в Уолпол?

И се увлече във възхвала на най-хубавото от всички селища, а докато говореше, забеляза как сдържаността на Михей Хейл се стопява. После с почти животинска наслада видя, че младият човек не го слуша, а гледа през рамото му към някого, който бе влязъл в стаята, и инстинктивно пожела младият пастор да бъде възхитен, объркан и наранен.

Всъщност Михей се бе загледал в две жени, които стояха на прага. Първата бе Ноелани Канакоа Хоксуърт, която беше видял за последен път в бащината си черква. В онези дни тя бе красива, а сега беше лъчезарна, в черна кадифена рокля, с вдигната на висок кок черна, лъскава като махагон коса и с нежна златна верижка около мургавата й шия, на която висеше извит зъб от кит. Михей се спусна към нея и грабна ръката й.

— Ноелани, Алии Нуи, радвам се, че те виждам.

Високата жена, която сега познаваше Хонконг и Сингапур така добре, както някога бе познавала Лахайна, изискано се поклони.

Но всъщност Михей не се бе втурнал, за да поздрави Ноелани, защото зад госпожа Хоксуърт стоеше най-красивата девойка, която бе виждал в живота си. На ръст бе колкото Михей, много стройна, с широки рамене и тесен ханш; облечена бе с пристегната в кръста рокля, силно надиплена под талията. Тъмната й коса бе вдигната нагоре и подчертаваше гладката маслиненокафява кожа. Очите й излъчваха необикновен блясък, а устните разкриваха бели, равни зъби. Зад ухото й бе затъкнато голямо калифорнийско цвете.

— Ела, Малама. Това е преподобният Хейл от Лахайна — подкани я баща й и тя влезе в стаята с грациозна походка, поклони се леко и протегна ръка според американския обичай. — Запознайте се с дъщеря ми Малама — каза капитан Хоксуърт с ехидно задоволство от силното впечатление, което тя бе направила на младия пастор.

Михей никога не бе присъствал на по-вълнуваща вечеря, бе по-интересна дори от вечерите в Йейл, когато президентът на колежа водеше бляскави разговори със студентите. Капитан Хоксуърт разказваше за Китай, за плаването си на юг до Монтерей. Госпожа Хоксуърт, за разлика от сдържаните жени, с които на преподобния Хейл се бе случвало да седи на маса в Нова Англия, словоохотливо си спомняше за морски бури и за приключения в пристанища като Банкок и Батавия.

— Вашите кораби из целия Тихи океан ли плават? — попита Михей.

— Навсякъде, където има пари — предизвикателно отговори Хоксуърт.

— Пътувала ли си някога с родителите си? — обърна се Михей към девойката до него.

— Това е първото ми пътешествие — отвърна Малама. — Досега се учех в благотворителното училище Оаху в Хонолулу.

— Харесва ли ти Сан Франсиско? — продължи Михей.

— Много по-оживен е от Хаваите. Но ми липсват нашите дъждовни порои. Неотдавна в Хонолулу дойде един гост от Филаделфия и на въпроса как да стигне до магазина на Джандърс и Уипъл, му отговорили: „Върви до първия порой и после завий наляво“.

Сътрапезниците изръкопляскаха на този анекдот, а Малама свенливо поруменя. Всички обаче очакваха да чуят разказа на Михей за пътешествието му през прериите. Възбуден от очевидния интерес на Малама към него, той разшири разказа си повече, отколкото бе възнамерявал.

— Земята се простира на хиляди километри във всички посоки, едно развълнувано, прекрасно море от възможности — възкликна той. — Копнах на много места, навсякъде почвата беше черна и богата. Сто хиляди души могат да живеят върху тази земя. Дори и един милион да са, ще се загубят в огромните й простори.

— Кажете онова, което ми споменахте за разрастването на Америка до Сан Франсиско и до островите — подкани го калифорниецът.

Това заинтригува Рейфър Хоксуърт и той се наклони напред, захапал скъпата си хаванска пура.

— Представям си деня — продължи Михей — когато широки и оживени пътища ще свързват Бостън с този град. Земите, които видях, ще бъдат заселени и ще произвеждат огромни богатства. Училища, колежи и черкви ще се издигат навсякъде. Йейлският колеж няма да успява да приема милионите… — пророкуваше Михей като Йезекиил.

— Каква идея имате за Хаваите? — нетърпеливо го прекъсна капитан Хоксуърт.

— Когато това, за което говорих, капитане, се осъществи, ще се зароди естествен стремеж Америка да прескочи в Тихия океан и да обхване Хаваите.

— Искате да кажете, че Америка ще поведе война срещу хавайското кралство ли? — полюбопитства Хоксуърт, опрял ръце на масата.

— Не! Никога! — извика Михей, опиянен от собствените си видения. — Америка никога няма да използва оръжие, за да разшири влиянието си. Ако златната треска продължи да увеличава населението на Калифорния и ако Хаваите просперират, което трябва да стане един ден, хората тук и там, на островите, естествено ще стигнат до заключението, че техните интереси… — Спря смутено, защото почувства, че капитан Хоксуърт е съгласен с неговите разсъждения, но не и госпожа Хоксуърт. — Моля за извинение, госпожо. Навярно предположенията ми какво биха чувствали хавайците някой ден са отишли твърде далеч.

За негова радост Ноелани отвърна:

— Не е нужно да се извиняваш, Михей. — После добави: — Ясно е, че един ден Хаваите ще станат жертва на Америка, защото ние сме малко и слаби.

— Госпожо — увери я чистосърдечно Михей — американският народ никога няма да допусне кръвопролитие.

Ноелани отвърна тихо:

— Чуваме, че скоро се очаква кръвопролитие във вашата собствена страна… във връзка с робството.

— Война? В Америка? — възкликна младият пастор. — Никога! Както никога няма да има война с Хаваите. Еднакво невъзможно е.

— Млади човече — прекъсна го капитан Хоксуърт импулсивно — моят кораб ще отплава за Хонолулу утре сутрин. Ще бъде част за мене, ако ни придружите. — И добави думите, които не можеха да не въодушевят един пастор: — Като мой гост.

Михей, който знаеше добре, че не трябва да се обвързва по никакъв начин с врага на своето семейство, се поколеба. Но в този миг, за злорадо удовлетворение на капитан Хоксуърт и за още по-голямо объркване на Михей, Малама сложи ръката си върху неговата и извика:

— Моля ви, елате с нас!

Михей се изчерви и смотолеви:

— Смятах да остана няколко дни и да поразгледам Сан Франсиско.

— Не можем да чакаме! — повиши тон Хоксуърт преднамерено като разумен по-възрастен приятел. — Печелим толкова пари, превозвайки храна от Лахайна за златните мини, че всеки неоползотворен ден би означавал да загубим цяло съкровище.

— Ще можете да видите Сан Франсиско друг път — чаровно се усмихна Малама.

Като се вгледа в дълбоките й полинезийски очи, Михей почувства, че разумът му отстъпва пред объркването. И макар да бе изминал пет хиляди километра, за да види чудото на Запада, той се предаде.

— Ще пренеса багажа си на борда… — каза тихо — макар че днес е неделя.

 

 

На борда на „Картаджиниън“ Михей не прекара много време в разисквания за Америка с капитан Хоксуърт или за Хаваите с жена му. Където и да идеше Малама, той я следеше, двамата заедно наблюдаваха звездите, делфините и пълзящите облаци. Първите дни бяха студени, затова Малама носеше около врата си една орегонска кожа, която образуваше галеща и красива рамка край лицето й. Веднъж, когато нощният вятър раздухваше кожата към очите й, Михей не можа да се въздържи, вдигна ръка и отстрани косъмчетата, а тя случайно се допря до пръстите му. Той усети колко гладко бе лицето на Малама и задържа ръката си до бузата й, после почти несъзнателно я остави да се спусне зад шията и притегли устните й към своите. За първи път целуваше момиче и му се стори, че стадо делфини се е блъснало в кораба; отдръпна се изумен, а високата островна девойка се разсмя и го подразни:

— Сигурно никога досега не си целувал момиче, преподобни Хейл.

— Не съм — призна си той.

— Приятно ли ти беше? — засмя се Малама.

— Това е нещо, което трябва да се запази за някоя звездна нощ на борда — отвърна и я взе здраво в прегръдките си.

Рейфър Хоксуърт, запланирал тези събития, наблюдаваше със задоволство как Михей Хейл все повече се обвързва с Малама. Въпреки това изпитваше противоречиви чувства към младия мъж — презираше го и му се искаше да го нарани по някакъв болезнен начин, но в същото време постоянно се убеждаваше колко много прилича на Джеруша Бромли; когато, седнали да се хранят около масата, слушаше как интелигентно говори за съдбата на Америка, той се изпълваше с гордост. Затова на седмия ден Хоксуърт неочаквано заяви на жена си:

— Бога ми, Ноелани, ако младежът иска да се ожени за Малама, ще му кажа „давай!“. Семейството ни може да има полза от него.

— Не се натрапвай отново на Хейлови — замоли го жена му. — Освен това за какво ти е пастор в семейството ни?

— Този няма да е пастор за дълго — уверено предрече Хоксуърт. — Много обича да ходи насам-натам.

След обед още същия ден капитан Хоксуърт повика дъщеря си в своята пълна с книги каюта и я попита:

— Малама, възнамеряваш ли да се омъжиш за младия Хейл?

— Мисля, че да — отвърна тя.

— Имаш благословията ми — обяви Хоксуърт.

Но когато дъщеря му доведе в каютата своя разтреперан кандидат, за да поиска ръката й, Хоксуърт го подложи на унизителен разпит, който се въртеше главно около парите и очевидния факт, че един пастор няма да разполага с достатъчно средства, за да издържа капитанска дъщеря, особено ако тя има разточителен вкус. Това продължи около петнадесет минути, докато Михей Хейл, който бе играл бокс в Йейл и бе вършил тежка работа по време на пътешествието си през прериите с керван от каруци, избухна:

— Капитан Хоксуърт, да не съм дошъл тук, за да бъда обиждан. Пасторите живеят добре и не желая да слушам повече подобни оскърбления.

Излезе от каютата и три пъти поред се храни с екипажа. Когато Малама дойде да го търси разплакана, Михей гордо я увери:

— Ще се върна на вашата маса само след като капитанът на този кораб ми се извини лично.

След още един ден, през който Ноелани и дъщеря й убеждаваха Хоксуърт, че Михей е постъпил правилно, сърдитият капитан омекна; мушна пура между зъбите си и по своя воля потърси младия пастор. Протегна му едрата си длан и демонстративно даде съгласието си.

— Ще се радвам да имаме мъж като тебе в семейството си, Майк. Утре сутрин ще извърша церемонията.

Хоксуърт мразеше младия човек и все пак искаше той да му бъде син. Понеже знаеше, че такъв брак ще вбеси стария Абнър Хейл, а и чувстваше, че момиче със смесена кръв като Малама се нуждае от силен съпруг, капитанът пристъпи към изпълнение на обреда. Събра целия екипаж, накара Малама и майка й да застанат вдясно, а Михей вляво на борда, и с мощен глас произнесе ритуални слова, които сам си бе измислил. Накрая извика:

— Ако сега младоженецът целуне булката, ще раздам тройна дажба ром на целия екипаж. Мистър Уилсън ще раздели екипажа на две части. Първата половина ще може да се напие още сега, а втората ще трябва да почака до довечера.

Буйна и радостна бе сватбата сред океана, а щом „Картаджиниън“ стигна до Хонолулу, капитан Хоксуърт прехвърли младата двойка на друг кораб, който да я откара до Лахайна, тъй като на него все още не му бе разрешено да посещава това пристанище.

 

 

Когато местният кораб навлезе в рейда на Лахайна, сгушен между очарователните острови, Михей затаи дъх и загледа ту дивите планини на Мауи, ту меките долини на Ланай, голите възвишения на Кахулауе и лилавото величие на Молокай.

— Като малко момче — прошепна той на жена си — ме водеха на този кей, за да гледам как китовете играят, и винаги ми се струваше, че в тези води се отразява раят. Не съм се лъгал.

Пътниците започнаха да слизат и да се смесват с тълпата от жители на острова, което неизменно се струпваше на малкия кей при пристигането на кораб. По преди Михей и съпругата му да стъпят на брега, някой извика:

— Пуснете го да мине!

С истинска радост Михей забеляза, че новодошлият е баща му, когото не бе виждал от девет години.

— Татко! — провикна се синът.

Никой обаче не бе съобщил на Абнър, че неговото момче е на този кораб, и той продължи да се движи напред по обичайния си начин — куцукаше, наклоняваше побелялата си глава надясно и от време на време спираше, за да избистри погледа си. Като стигна до един моряк, хвана го за ризата и го попита:

— При твоите пътешествия случайно не си ли срещал едно малко хавайско момиче на име Илики?

— Не — каза морякът, а Абнър повдигна рамене и тръгна да се прибира в тръстиковата си колиба.

Михей се прехвърли през парапета, отделящ го от тълпата, и се втурна да настигне баща си. Когато белокосият пастор, който бе само четиридесет и девет годишен, осъзна, че това е синът му, той се вгледа в него, одобри хубавия му вид и едва тогава заговори:

— Горд съм, Михей, че си се представил така добре в Йейл.

Странна бе тази среща и това, дето първите думи бяха не за друго, а за Йейл. Михей можа само да обгърне свитите рамене на възрастния мъж и да го притегли сърдечно към себе си. Тогава мислите на Абнър се проясниха напълно и той каза:

— Дълго те чаках да се върнеш и да започнеш да проповядваш в нашата черква.

Но в този миг видя през рамото на сина си, че се приближава висока, мургава млада жена, и инстинктивно се отдръпна назад.

— Коя е тя? — попита подозрително.

— Моята съпруга, татко.

— Коя е тя? — уплашено повтори Абнър.

— Това е Малама — нежно обясни Михей.

За миг обичаното в минали дни име обърка Абнър Хейл; опита се да събере мислите си и извика:

— Малама! Дъщерята на Ноелани Канакоа ли е тя?

— Да, татко. Това е Малама Хоксуърт.

Беловласият мъж се разтрепери и отстъпи, изпусна бастуна, бавно вдигна десния си показалец и го насочи към снаха си.

— Езичница! — изпъшка той. — Блудница! Мерзост! — После погледна изумен към сина си и проплака: — Михей, как посмя да доведеш такава жена в Лахайна?

Малама закри лицето си с ръце, а Михей се опита да я защити от разгневения си баща, ала той продължаваше да сипе язвителни, непростими думи:

— Йезекиил е казал: „Ти си блудствал с езичница!“. Върви си! Ти си нечист! Мерзост! Грешен и противен си в очите на Бога! Ти носиш зараза на острова!

Вбесеният стар мисионер не спираше, но след известно време доктор Уипъл спаси младоженците, приютявайки ги в своя дом. Там той без заобикалки обясни на Малама, че преподобният Хейл понякога е като луд, което навярно се дължи на факта, че нейният баща преди години го бе ритал по главата.

— Срамувам се от това — отвърна Малама. — Ще ида при него и ще го уверя, че го разбирам.

Михей не можа да я спре. Тя се спусна край потока, край мисионерската къща и стигна до тръстиковата колиба тъкмо когато Абнър Хейл се прибираше, олюлявайки се от гняв.

— Преподобни Хейл! — започна умолително Малама. — Много съжалявам…

Той надникна от колибата си и видя жена, която много приличаше на Ноелани, но още повече на Рейфър Хоксуърт. И тази жена бе съпруга на сина му.

— Позор! — задъхано извика. — Блудница! Зараза за островите!

Пред ужасения й поглед Абнър докуцука до стената и яростно дръпна нарисувания с молив портрет на най-големия си син. Накъса го на парченца, които запрати по Малама, и проплака:

— Махни го от Лахайна! Той е нечист!

Това бяха обстоятелствата, при които Михей Хейл, най-умният от всички мисионерски синове, се отказа от пасторското звание и стана съдружник на капитан Рейфър Хоксуърт — човек, от когото се боеше и който на свой ред го мразеше. Но двамата образуваха блестящо съдружие — Хоксуърт, смел и предприемчив, и Хейл, най-прозорливият сред хавайските търговци. След време красивите кораби, плаващи под синия флаг на морската компания „Хоксуърт и Хейл“, станаха известни по всички тихоокеански пристанища.

Бележки

[1] Жан Калвин (1505–1564), проповедник на църковната протестантска реформа във Франция и Швейцария. През 1541 г. организира в Женева теократична република, основана на опростено и примитивно християнство. Негови последователи са пуританите, които пренасят калвинизма в Северна Америка. — Б.пр.

[2] Теодор дьо Без (1519–1605), теолог протестант, последовател и по-късно заместник на Калвин в Женева. — Б.пр.

[3] Самюел Ричардсън (1689–1761), английски автор на романи във формата на писма. — Б.пр.

[4] Тобаяс Джордж Смолет (1721–1771), английски романист. — Б.пр.

[5] Натаниъл Боудич (1773–1839), американски математик и астроном. — Б.пр.

[6] Хавайски храст, от чиято кора се извличат влакна за рибарски мрежи. — Б.пр.