Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (18)

18

Роб Фалк и Джеймс нарушиха възцарилата се тишина с гръмогласен смях. Роб свали пистолета си и го прибра.

— Не, няма да ви убием сега — каза той, сякаш от това заложниците щяха да се почувстват по-добре. — Но ще трябва наистина да ви запушим устите. В края на краищата вие ни бяхте полезни. Промъквахте се там, където аз и моите приятели — предполагам, щяхме да сме малко грубички за изисканото ви общество.

Джеймс се засмя още веднъж, но Роб продължи.

— Другото полезно нещо беше, че вдигнахте много па̀ра — бяхте във водещите заглавия и карахте политиците и големите коментатори да шумят и недоволстват от поведението на днешната младеж. — Той се ухили. — Защо да си навличаме неприятности, като ви превърнем в жертви?

— Тук си прав, братче — каза Джеймс.

— Пък и ако умрете, медиите ще потънат в дълбок траур.

Роб може би обсъждаше как точно да намекне за предстоящото развитие на нещата или как да покаже, че няма да ги пощадят. Мат не бе чувал никога досега нещо толкова зловещо да се обсъжда така спокойно.

— Значи това е, а? — каза стъписана Кет. — Използвахте ни и сега смятате да се отървете от нас?

Роб се обърна, усмихна се и кимна.

— Най-после стигна до същността на нещата! Точно така! Точно както ти и твоите толкова важни приятелчета използвате хората и после ги разкарвате. Ние, разбира се, трябва да се погрижим да ви разкараме за постоянно. В крайна сметка имаме много по-големи залози от това да вникнеш в най-елементарните неща на компютрите. — Гласът му прозвуча фалшиво, когато се наведе напред към момичето. — О, знам, че е тежко. Цял живот си расла с мисълта, че си човешко същество с определени права и привилегии. Е, съжалявам, скъпа. Но трябва да се научиш, че в суровия и жесток свят нещата стоят другояче. Майка ми смяташе, че е човешко същество. Но някакъв пиян богат дипломат е сметнал, че тя е препятствие по пътя му — или може би е била мишена.

От фалшивото съжаление в гласа му нямаше и следа. Думите му звучаха като стържене по метал.

— Никога няма да узнаем какво е мислил онзи мерзавец. Изнесе се в страната си веднага щом посланикът го измъкна от полицията. А сега няма да има посланик, който да се застъпи за теб. Нямаме нужда от други красиви личица тук. Не се нуждаем от мангизите на баща ти. Нуждаем се от някого, който да поеме вината вместо нас, когато всичко приключи. И избрахме теб. Порасни най-накрая и се изправи с лице срещу проблема, котенце. Защото може да е последното нещо, което ще си способна да направиш в живота си.

Това беше жестока реч, но Кейтлин не му достави удоволствието да се разплаче. Само се разтрепери, но стоеше права и го гледаше в очите.

— Браво! — аплодира я Роб. — Виждаш ли, вече си голямо момиче.

Насочи вниманието си към останалите заложници.

— И така, сега очаквам от вас, момчета, да се държите достойно. Продължавайте да ни дразните. — Той погледна към Серж. — И ще ви направим такива белези, че ще ни е доста трудно да ви нагласим за пред хорските очи. А искаме хората да видят едни богати, разглезени деца, които са се забъркали с неподходящите хора и свършват по кофти начин. Дръжте се прилично и ви обещавам, че краят ви ще бъде относително безболезнен. Но ако ни създавате проблеми, ще се наложи да ви причиним болка, преди всичко това да е приключило. А пък и ще трябва да измислим нещо гадно, за да прикрием стореното от нас. Ще свършите ударени в някоя експлодираща кола. Или може да ви дадем на някои приятелчета да си поиграят с вас и после да се научат как се извършва показна екзекуция.

— А какво ще стане, ако всички сме послушни момченца и момиченца — попита Мат, удивен, че гласът му беше спокоен и уравновесен. — Какъв мил начин ще измислите, за да ни убиете тогава?

— Ами, няма такъв начин — призна Роб. — Може да ви напием или надрусаме така, че почти да не усетите как нечия домашна охранителна система ви отстранява.

Той се огледа.

— Е, ако няма повече въпроси — и наистина се надявам да престанете с глупостите си от сорта „няма да се измъкнеш“, — време е да се залавяме за работа!

За един кратък момент на Мат му се искаше да разкрие връзката си с Нет Форс и да каже на Фалк, че работи под прикритие. Това поне щеше да разкара снизходителното му отношение.

Но Роб сякаш четеше мислите му, защото каза:

— Не ме заплашвай с Нет Форс, Хънтър. — Той се усмихна на отворилия широко уста Мат. — Хайде, не се преструвай! Влизал съм в твоя компютър — а и в много други. Смяташе, че не знам, че си от Нет Форс Експлорърс? Струва ми се, че си отишъл далеч зад пределите на това, което е възнамерявал да прави капитан Уинтърс. Ще взема да му пусна един имейл с предложение да провежда по-добри тренировъчни курсове за агенти под прикритие. Усилията ти са достойни за… съжаление.

Приятелите му го погледнаха с различни изражения. Сега щеше да си мълчи, да чака и да се опита да се съсредоточи върху главната цел на един заложник — бягството.

Това, разбира се, щеше да зависи от намеренията на Роб и останалите му приятели от бандата да продължат да ги държат пленници.

Тъй като никой нямаше какво повече да добави, Роб и Джеймс доуточниха своята среща по-късно.

Пазачите ги забутаха към вратата. Излязоха от стаята и тръгнаха надолу по малкия, тъмен коридор, който свършваше при голяма и тежка дъбова врата, от онези, които вече не се произвеждат. Тежкото дървено парче беше изтръгнато от пантите и издълбано. Виждаха се и няколко дупки от куршуми, сякаш някой бе използвал вратата, за да се учи да стреля.

Мат беше много изненадан, когато пазачите напънаха вратата и я отвориха. Откри се огромна стая с много висок таван, беше пълна със скамейки. Намираха се в църква! Цепнатини от покрива на камбанарията, през които течеше вода, бяха образували огромни петна по опушените стени, прояждайки мазилката под червените тухли. Повечето от местата бяха потънали в прах, с изключение на скамейките. Те бяха пълни с хора, които обаче не бяха дошли да се молят.

Повечето от присъстващите на събирането бяха здрави момчета, една част много по-млади от Мат, друга на неговите години. Мускулести или слаби, чернокожи или бели и луничави, всички имаха изписани на лицата си онази сурова жестокост на уличната действителност. А каквото и да носеха — повечето бяха с дънки и тениски с откъснати ръкави — дрехите им съчетаваха зеленото и черното.

Трябваше да са стотици, пушеха, смееха се и проверяваха оръжията си. Всички бяха въоръжени. Ловни пушки, откраднато военно снаряжение и всякакви видове пистолети, за които беше чувал Мат, се виждаха тук. Имаше дори и два антични „Берета М9“, точно като онзи, който размахваше Роб Фалк.

Това беше бойният отряд на Роб, готовите за бой „Базърдс“, събрани заедно по нарежданията на Джеймс.

Умълчаха се застрашително, когато видяха през вратата да влизат някакви непознати. Но след тях влезе и Джеймс, а главатарят на бандата беше в доста весело настроение.

— Отнасяйте се добре с тези хора — предупреди той своите войски. — Те ще ни помогнат да се вмъкнем в „Градините на Керълсбърг“!

Шумен глъч изпълни въздуха и не приличаше на нищо, което се е чувало досега в църква — наполовина ироничен присмех, наполовина вълчи вой.

Джеймс направи някакви жестове към Мат и Кейтлин.

— Сложете тези при останалите. И без глупости! Трябват ни цели, когато му дойде времето.

Мат и останалите бяха избутани през крилото на църквата до задната част и Мат си помисли, че ги извеждат навън. Но преди да стигнат до портите на църквата, пазачът, който вървеше най-отпред, се обърна настрани, към широкия вход на прашното стълбище.

„Да не ни водят на мястото на църковния хор?“, зачуди се Мат. Но стълбите продължаваха още нагоре и той разбра, че се изкачват към камбанарията. След това стигнаха до покрита с плесен дървена стълба, която се извиваше нагоре към върха на таен проход.

Мат се изкачи и се озова в малко по-просторно място от спалнята си — но доста по-високо. Някога тук са висели камбани, които са биели по време на празненства и сватби. Но сега ги нямаше, вероятно бяха отнесени, когато църквата е била отчуждена в полза на държавата. Камбаната представляваше доста ценно нещо, дори и претопена за метал.

Пространството беше празно, като се изключат прахта, останките от две птичи гнезда и нещо, което приличаше на изпражнения от мишки. Четири доста чисти сгъваеми стола бяха разхвърляни наоколо. Очевидно бяха донесени тук за удобство на заложниците.

Когато заложниците се качиха, отдолу се чу стържещ звук. Пазачите им преместваха стълбата!

— Просто си стойте мирно там горе — отекна гласът на Уили в камбанарията. — Ще дойдем да ви свалим, щом се приготвим за тръгване.

Щом пазачите изчезнаха от полезрението, Мат грабна един от столовете и го опря до стената. Камбанарията нямаше таван. Само железни решетки запречваха изгледа към небето. Мат се качи на стола и погледна навън. Изоставени, разпадащи се сгради бяха пръснати навсякъде. Покривите им сякаш се превиваха под тежестта на прекалено многото години. Боята от фасадите им се белееше като змийска кожа. Очевидно кварталът не е бил особено уютен, дори и когато тук са живеели хора. Около къщите се мяркаха стари автосервизи и складове. И допълваха представата за забутано място, което е по-добре да избягваш. Приличаше на град, изоставен по време на война. Ничия земя. Къде можеше да се намери подобно обезлюдено място по средата на претъпкания градски пейзаж на страхотния Вашингтон?

Ничия земя! Думите отекнаха в съзнанието му, докато слизаше от стола. Той го избута до отсрещната стена и пак се качи. Наблизо видя същите изоставени сгради, но малко по-нататък се извисяваха модерни жилищни кооперации. А точно пред камбанарията минаваше издигната над нивото на улицата магистрала с профучаващи коли. Лъчите на късното следобедно слънце проблясваха между решетките. Натам трябваше да е запад.

Мат слезе на пода и издърпа стола така, че да сочи на юг. Видя още опустошени сгради и кални дири от местата, през които бяха минали булдозерите, за да сринат старите къщи. Оттатък обаче се издигаше стена от розови тухли, заграждайки скъпо изглеждащи сгради, направени от тухли и панели, които приличаха на току-що избягали от колониален Уилямсбърг. Скъпи коли минаваха по шосета, заобиколени от ярки зелени ливади.

Пускайки се от решетките, Мат тупна на пода.

— Какво видя? — попита настоятелно Кейтлин.

— Няколко свински къщи — отвърна Серж на разваления си английски.

— Бедняшки квартали — преведе Люк Валери.

Момчето от Балканите кимна.

— Нещо като Чернобил след атомната авария.

— Знам къде се намираме — каза Мат. — Спомняте ли си картата, която ни показа Роб Фалк? Намираме се в средата на оранжевото петно, с къщите, които чакат да бъдат съборени и превърнати в скъпи владения. По този път назад — той посочи с пръст през рамото си — се намират „Градините на Керълсбърг“. В другата посока, но малко по-далеч, се намира „Алеята“ и всичките музеи. На запад, след като преминете булеварда и обезлюдения квартал, са луксозните многоетажни сгради по поречието на Потомак. На изток оттук… Мат се намръщи, опитвайки се да си спомни картите, които беше виждал на съответната местност. Но в съзнанието му имаше голяма празна дупка.

След което се сети.

— Вашингтонската флотска корабостроителница. Не са построили една лодка от седемдесет години, но използват земята за офиси и подобни неща.

— Колко мило — каза Люк, хленчейки. — Сега знаем точно къде ще умрем.

Мат обаче поклати глава.

— Само ако позволим да се случи.

— Позволим ли? — учуди се Люк. — Как очакваш да го предотвратим? Не е като да извикаме твоите полицаи. Тия кретени ни взеха джобните телефони. Не мисля, че наоколо ще намерим будки за телефони. — Той посочи пустошта, която ги заобикаляше. — Освен това сме затворени най-малко на четири етажа над земята, без начин да слезем, пък и наоколо има решетки…

Той бе прекъснат, когато ръката на Мат се пресегна да хване вратовръзката му.

— Истинска коприна, нали?

— К-какво? — изпелтечи френското момче. — Вратовръзката ми ли? Да, копринена е.

— Здрава коприна — каза Мат, дърпайки силно възела на вратовръзката.

Люк не каза нищо. Той само гледаше Мат, сякаш се е побъркал.

Мат свали вратовръзката от яката на Люк, след което се обърна към един от столовете. Вдигна го над главата си и го разби в стената.

— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин. Тя също бе убедена, че Мат се е побъркал.

Мат сграбчи друг стол и останалите отстъпиха назад. Но той го облегна на източната страна на камбанарията и започна да се катери. Издърпваше се нагоре, държейки в едната си ръка връзката и един от счупените крака на стола.

Преметна връзката между две решетки, стегна я здраво, след което пъхна дървеното парче в примката и започна да я намотава. Здравата коприна се увиваше около дървото, затягайки примката все повече и повече. Нещо трябваше да поддаде — но не беше връзката. С дълбоко стържещо скърцане двете решетки от старо желязо започнаха да се извиват.

Секунда по-късно Серж постави друг стол до Мат. Той пъхна още един счупен крак под рамото си, докато разкопчаваше колана си.

— Здрава телешка кожа от родината ми — каза той с известна гордост и преметна колана през съседните две решетки.

Лицето на Мат се покри с прах и ръжда, докато напъваше с рамо срещу неиздяланото дърво, за да затегне примката. Коланът на Серж се скъса и трябваше да го заменят с този на Мат. Докато огъваха решетките, спореха по следващата част от бягството им. Така поне минаваше времето. Люк имаше приятели в „Градините на Керълсбърг“ и беше посещавал района няколко пъти.

— Лодките не се движат през целия ден — каза той. — Последният курс е в осем часа. — Той се вторачи от залязващото слънце към часовника на ръката си. — Което не е толкова далеч. Трябва да отидем при пазачите на вратата и да ги предупредим!

— Ако тръгнем оттук, ще попаднем точно там, където ни искат Роб и приятелчетата му — предположи Мат. — А те само трябва да преместят разписанието си и ще ни спипат с останалите хора от квартала.

— Трябва да се опитаме да излезем от другата страна — каза Кет. — И да привлечем вниманието на хората, каращи по булеварда.

— Люк и аз сме опитвали нещо подобно — отговори Серж. — Викахме като ненормални. Аз дори си развявах ризата. Обаче никому не направихме впечатление. Профучават покрай теб с бясна скорост.

— Единствената ни надежда е във флотската корабостроителница — настоя Мат. — Там има военни, а наблизо е разположена база на Морската пехота. Ако някой е способен да спре налудничавия план на Роб, това са именно те.

Той се напъна над дървото, мислейки си, че Люк вече няма да може да използва вратовръзката си. Един последен натиск и двете железни решетки се извиха заедно.

Бяха успели! Решетките бяха така огънати, че едно момче — дори и набито като Серж — можеше да се провре между тях. Мат се промуши, след което се завъртя така, че се държеше на ръцете си. Изпъна крака, търсейки опора, на която да стъпи. Ето! Премести тежестта си на крака, с който търсеше пролука в стената. Керемидите на покрива се държаха. Подпирайки се на стената, той се спусна надолу, докато не стигна до самия край на покрива и седна разкрачен на него. Погледна нагоре към трите уплашени лица, които се взираха в него.

— Дотук добре — съобщи им той. — Пуснете ми един от счупените крака на стола.

Люк се наведе, подавайки му един от краката на стола. Парчето беше във формата на буквата „Г“, като около него се беше омотала част от примката.

Мат знаеше, че следващата част няма да е лесна. Покривът на кубето се спускаше поне на два етажа надолу. Ако успееше да изпълзи до улуците, оттам щеше да скочи на земята. Ако обаче изгубеше контрол и се плъзнеше надолу, вероятно щеше да се изтърси и да си счупи врата.

Докато извиваше железните решетки, Мат забеляза, че по керемидите има пукнатини. Ето защо бе взел със себе си неиздяланото дърво. Ако случайно се плъзнеше надолу, щеше да забие куката в керемидите и да се хване.

Над него Люк вече се измъкваше навън. След него щеше да е Кет, после Серж. Мат се сниши, лягайки върху напечените керемиди, като се опитваше да разпредели тежестта си равномерно.

— Започва се — прошепна той, спускайки се по главната греда на покрива.

Но наклонът беше твърде стръмен! Той започна да се пързаля по керемидите все по-бързо и по-бързо! Изгуби контрол и полетя към сигурна смърт!