Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (17)

17

КАКВО?

Мат знаеше, че го изговори на висок глас, но не можеше да се сдържи. Най-накрая разпозна картата на командния пулт на „Базърдс“.

Беше я гледал на компютъра си преди няколко дни. Тя показваше план на „Градините на Керълсбърг“, квартала с ограничен достъп, от който бащата на Санди Бракстън правеше толкова много пари.

— Но какво търсите там? — попита Мат.

Джеймс и Роб се засмяха.

— Ще ти покажа — каза компютърният мозък на бандата. Той пристъпи към своя сглобен компютър и започна да въвежда команди — на клавиатура! Мат дори не бе виждал такива извън музеите. „Колко ли старо е това нещо?“, зачуди се той.

Обаче, стара или не, архаичната техника работеше. Замъглена, зърнеста холограма изплува над компютърната система.

Мат разпозна в нея набързо екипирана карта — нещо от сорта на визуален чертеж, които показва разположение на войски, подготвящи се за маневри — или истинска атака. Беше уголемена версия на картата на масата, показвайки парчето земя между устията на реките Потомак и Анакостия. Но вместо улици картата беше разделена на големи, ярко оцветени райони. Върхът и източната част на полуострова бяха оцветени в синьо, а граничните ивици в бяло и червено.

— Това е Форт Макнеър, база на армията — обясни Роб. — Оттук нагоре по поречието на Потомак до океана са разположени изключително скъпи частни имоти.

След това той посочи зеления район, покриващ по-голямата част от полуострова.

— „Градините на Керълсбърг“ в момента е градски парк. С почасово обслужване с лодки по поречието на Потомак — просто невероятно удобство. Кръстен на град Керълсбърг, разположен върху тази земя много преди да се създаде Вашингтон. — Фалк се ухили. На светлината от холопроекцията лицето му изглеждаше диаболично. — Но между колониалния град и това място за охолен живот има район с друго име.

Мат си спомни.

— „Базърд Пойнт“.

Гения го изгледа учуден.

— Много добре — рече той. — А уж си нямаше хабер за какво говоря.

— Познавам един от „Лийтс“, баща му участва в проектирането на квартала. Сетих се за името, докато се опитвах да се добера до твоите вандали.

Адресите им като че ли се групираха в два точно определени пощенски кода — Джорджтаун, или Северозападната част на Вашингтон, или 20024 в Югозападната част. Изглежда, там са разположени именията на дипломатите…

… хората, които Роб с основание мразеше. Заради тях бе останал без майка, баща му изгуби работата си, а него го изключиха от училище.

Но Фалк не се ядоса. Той само кимна.

— Преди всички тези… прекрасни… хора да се нанесат тук, това беше бърлогата на „Базърдс“. Схващаш ли сега? Бандата е взела името си от квартала.

— Не е най-сполучливото попадение — намръщи се Джеймс, гледайки разрушените стени около тях. — Но пък и кварталът не беше от най-хубавите.

Роб се извърна към холографската карта, светеща във въздуха.

— Ако се придвижиш малко по на север, още личат следи от старите бедняшки квартали. — Той посочи към обширна, ярко оранжева местност досами върха на полуострова. — Целият този район плаче за обновяване. Част от него ще се използва за разширението на „Градините на Керълсбърг“, но много други инвеститори започват също да проявяват интерес. Хората, които живееха тук, бяха изселени, но булдозерите все още не са пристигнали. — Той прокара пръста си по неестествено оранжевите граници. — Ето го пространството между богатите, мазни дипломати и буржоазните квартали на идващи от „Кепитъл Хил“ и „Алеята“. — След това удари с юмрук оранжевото място. — Получава се ничия земя, с която се изолира достъпът до „Керълсбърг“.

Лицето му беше напрегнато.

— Мислят си, че са на сигурно място зад вратите си и охранителните си системи. Но те са здрави колкото швейцарско сирене. Кет и нейните приятелчета са поставили програми за проникване из целия район. Още сега мога да проникна в дузина домашни системи. А онези компютри са свързани с хардуера, който управлява целия квартал.

В очите на Роб Фалк проблесна грозна, плашеща светлина.

— Мога да достигна до дузина програми и да отрежа връзките им, да изключа алармите и захранването. Мога да заключа техните толкова скъпоценни врати и да ги затворя всички до един вътре. — Гласът му звучеше зловещо. — А мога да ги отворя и да пусна при тях хиляди неканени гости.

Очите на Мат се стрелнаха от Роб към неговия приятел Джеймс.

— Членове на „Базърдс“ се събират тук от цял „Белтуей“ — увери ги главатарят на бандата. — И всички до един са снабдени.

— Снабдени с какво? — промълви Кейтлин.

Джеймс я изгледа надменно.

— С пищови, малката. Какво друго мислиш, че ще носят?

— Те не разполагат с достатъчно гардове в района — каза Роб.

— Само с такива, които си седят на дебелите задници при вратите и упътват движението — съгласи се Джеймс.

Роб се засмя.

— При това положение кой подозира, че може да се проникне в такъв елитен квартал?

— Ще бъде най-пъкленото дело в историята на Вашингтон — похвали се Джеймс.

— Поне откакто британците изгориха Белия дом през 1814 г. — Лицето на Роб придоби самодоволно изражение. — Къща след къща, пълни с дипломати. И на никого няма да му помогне дипломатическият имунитет.

— Ти си побъркан! — изкрещя Кет Кориган.

Мат я погледна отново. Беше склонен да се съгласи с нея, но знаеше, че не е здравословно да се поднасят такива факти в лицето на ненормални хора.

— Дори и да осъществите „пъкления си план“, за който говорите — каза Мат, — по петите ви ще тръгне не само полицията. Ще си имате работа с хора, чиито правомощия надхвърлят пределите на окръг Колумбия. Щатският департамент ще се намеси, ако се задявате с дипломати. А и останалите от правителствените институции: Главната прокуратура, ФБР, Нет Форс и кой знае още кои агенции.

— Като те гледам как си се втурнал да спасяваш сенаторската щерка, ще вземеш да влезеш в Конгреса — каза Роб подигравателно.

— Всичко е измислено — каза Джеймс. — Ликвидираме набързо онези наети ченгета, взимаме каквото можем и се омитаме още по-бързо. Преди големите клечки да се усетят какво става, ще се разпръснем из целия „Белтуей“. Това е нещо като партизанска война, сладурче. Няма да знаят кого да подведат под отговорност за случилото се.

Роб Фалк се наведе напред.

— Но за всеки случай ще дадем на медиите и политиците идеалните мишени.

Той изгледа презрително Кейтлин и Мат.

— Помислете само колко ще е забавно да гледаш как отвеждат няколко разглезени хлапета на дипломати, дъщеря на сенатор и синчето на военен бюрократ, които са прегрешили закона.

Мат се почувства зле. Можеше да си представи цирка с медиите. Лицата им щяха да се появяват във всяка новинарска холоемисия, в списанията и дори в онези гадни клюкарски рубрики, които претендират да са новинарски програми. Наставленията и соченето с пръст от самопровъзгласилите се за защитници на морала и облагодетелстванията от политиката. На баща му щяха да му се присмиват. А майка му никога нямаше да получи повишение. Бащата на Кейтлин вероятно щеше да се раздели с политиката. А дипломатите щяха да бъдат отзовани и върнати в собствените си страни.

Освен ако…

— Нас може и да си ни пипнал. — Опита се да блъфира Мат. — Но никъде не виждам Люк Валери или Серж Воронов. Мислиш ли, че ще продължават да си кротуват, когато разберат, че Кейтлин е била отвлечена? Особено след като уби Савидж.

Гръмогласен смях заглуши думите му. Роб Фалк обори неговия аргумент.

— Вече съм се погрижил за това.

Кейтлин се почувства толкова зле, колкото и Мат.

— Т-ти искаш да кажеш, че си ги у-убил?

Джеймс вече викаше от вратата в другия край на стаята. Малко след това други здравеняци от „Базърдс“ въведоха две изтощени фигури.

Джеймс се засмя, сякаш беше чул страхотен виц.

— Хванахме ги, преди да се погрижим за вас.

Люк Валери беше облечен в скъп костюм — или това, което беше останало от него. Десният ръкав на сакото му бе почти отпран. Серж имаше огромна подутина под окото.

Роб погледна към тях със същата усмивка, с която котка би погледнала куцо канарче.

— Люк трябваше да ходи на обяд с баща си — докато не чу това.

Той натисна няколко клавиша на клавиатурата и се появи образът на Кейтлин.

— Трябва да говоря с теб — и то веднага. — Гласът й премина в тих шепот. — Човекът, който ни безпокои — мисля, че той е карал колата, която блъсна Джери.

Роб се обърна към безмълвната Кейтлин.

— Доста ефектно, не мислиш ли? Семплирах гласа ти в продължение на месеци, в случай че се наложи да го имитирам. Галантният мосю Валери се втурна към мястото за среща, което уговори с виртуалната ти версия — след което се озова тук, като се наложи малко да го поубеждаваме да кротува.

Той се извъртя към другия чуждестранен заложник.

— Серж беше по-голямо предизвикателство. Въпреки че ходи да играе в Мрежата, когато му скимне, хората от Слободан Народни почти не го изпускат от очи. Така че се наложи да измислим убедителна причина, за да разкара бодигардовете си. За щастие имах под ръка точно каквото ми трябва. — Роб се обърна към Мат. — Взех на заем твоето клечесто прокси и му качих „Идиъм Савен“.

След като натисна няколко други клавиша, холограмата се превърна в ексцентричното прокси на Лийф Андерсън, бръщолевещо на сръбски. Серж нададе вой и се опита да се освободи от двамата бодигардове. След секунди обаче те умело го бяха притиснали на пода.

— В случай че се чудиш какви ги дърдори проксито ти, ще ти кажа, че е нещо от сорта на „плати ми в брой или ще изпея всичко на баща ти и на правителството“. В балканския вариант звучи малко по-вулгарно и просташко.

Роб се изкикоти отново, клатейки глава.

— Радвай се, че бедният Серж не ти видя физиономията — каза той на Мат. — Когато отиваше да ти връчи първата сума пари, носеше това.

Роб бръкна в задния си джоб и извади стар полуавтоматичен пистолет. Беше античен „Арми М9“, 9-милиметров ръчен модел на „Берета“, използван някъде към края на века. Вероятно бе зарязан на Балканите от някоя от многото мироопазващи сили, изпратени там преди години, изгубен и влязъл в употреба на различни страни по време на нестихващите войни и конфликти, а сега се връщаше в Щатите с нечий дипломатически багаж.

— За късмет групата ни по посрещането успя да го изземе, преди някой да е пострадал. — Роб се втренчи в Серж, който пъшкаше под тежестта на двамата си пазачи. — Поне преди някой да е пострадал твърде лошо.

Люк Валери погледна освирепял към приятеля си, повален на земята, към пазачите си, към другите заложници и накрая към Роб.

— Кой си ти? — попита настоятелно той. — Какво искаш?

— Аз съм твоят вълшебен кръстник, жабарче — каза той. — Благодарение на мен ти си разиграваше игрички по Мрежата и вършеше неща, за които добрите деца дори не си помислят. Дадох ви интересни форми, които да използвате, вратички, през които да влизате и да се забавлявате и… а, да, и рядко обществено положение. Та аз съм Роб Фалк.

— Ти си един страхливец и убиец — каза Люк. — Ти уби Джералд Савидж — или по-правилно казано, нареди на някого от тези главорези да го убие.

— Всъщност — каза Роб — моят приятел Джеймс реши доброволно да се погрижи за него. При положение че никога не си е падал по гръмогласни фанатици. Особено по чуждестранни такива.

Люк почервеня от гняв. Вените на врата му се издуха.

— Нямаш представа каква ужасна грешка си направил! Баща ми е представител на френското правителство! Той се ползва с благосклонността на посланика! А както ти сам каза, бащата на Серж е посланик на Слободан Народни! Каквото и да си намислил, няма да успееш да го осъществиш! Хората ще се вслушат в нас! И правителствата ни ще настояват ти и твоите — помощници — да получите съответното наказание!

Мат помисли, че младият французин ще се прехвърли през масата и ще повали Роб Фалк на земята. Приятелят на Роб, Джеймс, явно също очакваше подобно развитие. Той извади пистолет и се прицели в Люк. Другият пазач сграбчи сина на дипломата.

Но лицето на Роб изобщо не бе променило своето изражение. Той бе изслушал тирадата на Люк, сякаш онзи му казваше, че тази вечер може да вали дъжд.

— Предполагам, че това, което казваш, е така — каза Роб. — Всички вие — с изключение на Мат — сте доста важни клечки.

— Бъди уверен! — заплаши го Люк. — Ще кажем…

— НЕ МЕ ПРЕКЪСВАЙ! — Думите изкънтяха като удар на гонг. Омраза, която Роб изпитваше към дипломатите, блесна в очите му. След това, сякаш си навличаше маска или прокси, той се върна към нормалното си, саркастично поведение, което демонстрираше при говоренето със заложниците.

— Предполагам, че можеше да разкажеш на някого какво се случи тук — каза Роб кротко. — Ако беше още жив. — Той вдигна стария пистолет и се прицели внимателно.