Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (14)

14

Мат беше шокиран.

— Дали е станало случайно?

В момента, в който произнесе думите, знаеше и отговора: „Не, изобщо не е било случайно съвпадение на обстоятелствата“.

— Нямаше да е съвпадение дори ако Джери беше кралят на лошия късмет — съгласи се Кейтлин. — А той не беше такъв. Трябва да е планиран удар.

— Предполагах, че ще последва някакво виртуално отмъщение — каза Мат. — Но да блъснеш някого с кола… доста е гадно. — Той погледна Кейтлин. — И доста крайно.

— Знам — изтръпна от ужас Кейтлин. — Мислех си, че ще получи предупреждение или някакво наказание.

— Значи този тип никога не дресира кучета.

Кейтлин се обърна към него.

— Какво?

— Чичо ми използваше тази фраза. Ако възпитаваш куче и то въпреки всичко си върши работата на килима, не го застрелваш — така би пропилял цялата дресировка, която си извършил преди това.

— Но има други кученца — каза рязко Кейтлин. — Ние четиримата, в това число и ти. Може би Джералд е станал излишен точно когато се появява друго възможно попълнение. Или… — Тя преглътна. — Може би всички сме станали излишни.

На Мат не му хареса как прозвучаха думите й.

— Каквото и да става, със сигурност привлече вниманието ми — каза той. — Но трябва да знам какво се е случило досега, преди да почна да гадая какво ще става занапред. Кой дърпа юздите в цялата история?

Кейтлин въздъхна дълбоко.

— Добре, ще ти кажа. Беше ни съученик. Може би си го спомняш — Роб Фалк.

Мат се намръщи. Имаше смътен спомен за длъгнесто същество, ползващо се с репутацията на супер умник. Носеше високо непромокаеми панталони, джобът на ризата му бе издут от химикалки, моливи и компютърни писалки, немитата му коса винаги беше нелепо зализана и винаги работеше с компютри. Фалк не се бе мяркал от известно време. Дали са го изключили, или е напуснал? Имаше някаква история… Мат напрягаше паметта си, докато Кейтлин продължаваше да говори.

— Роб беше — ами смотаняк. Сам се наричаше мухльо на ента степен. Но ме въведе в най-основните неща за компютрите, така че беше полезен. Известно време се занимава с моята система. Това, което не знаех тогава, е, че беше оставил тайна вратичка, с която да прониква вътре. Малко след като напусна Брадфорд, открих във виара си някакви иконки с програми. Имаше няколко проксита и програма, която ме вкарваше на най-различни места посредством тайни вратички. Един ден, след като изкарах акъла на една съученичка, като превърнах романтичния й симулатор във филм на ужасите, се върнах обратно в системата си и заварих Роб.

— Знаеше, че използвам програмите му и искаше да ми предложи още няколко. — Кейтлин поклати глава. — Звучеше толкова примамливо — да се съберем няколко човека, на които може да се разчита, през деня да поставяме програми за проникване, а през нощта се връщаме дегизирани… Аз дори помогнах да изберем момчетата. Джери нямаше нужда от подканване. На Люк и Серж им поставих в компютрите програми за проникване. Те го сметнаха за забавно. Както и аз първоначално.

— След което нещата започнаха да се променят.

Тя кимна.

— Роб имаше какви ли не виртуални съоръжения — все неща, които не могат да се купят от магазина. Невероятни проксита. Лесни начини за проникване във всякакви системи. И програмата, която кара хората да усетят какво представлява един виртуален юмрук. Но ни възлагаше също така и дребни задачи. Места, където трябваше да отидем и да оставим съответните програмки. В началото беше лесно — можехме да изпълняваме задачите си на виртуалните партита. Но той продължаваше да иска още и още. За посещението на Макардъл настояваше две седмици.

— Ами бейзболният мач?

— Беше идея на Джери. Дразнеше се, че трябва да изпълнява нарежданията на човек, когото смята за неудачник.

„Изглежда, неудачникът най-накрая го е отстранил“, помисли си Мат. Кейтлин продължи да разказва.

— Дивака мразеше бейзбола. Реши, че ще е доста забавно да прецакаме мач от висшата лига. Роб реши да му съдейства, въпреки че това изискваше доста специално програмиране. — Кейтлин изглеждаше още по-тъжна. — Понякога си мисля, че това беше начинът на Дивака да привлича внимание. След това нещата започнаха да се объркват. Разстроих се, когато стрелях по онези хора. Това само направи момчетата по-лоши. И… ами, останалото го знаеш.

„Да, помисли си Мат, тогава се появих аз“.

— Казах, че ще се опитам ти помогна — рече той бавно. — Но засега нямам готов план за действие. Ще се наложи да изчакаме и да видим как ще се развият нещата. Ти бъди по-внимателна.

Кейтлин изглеждаше разочарована, но накрая кимна.

— Радвам се, че има с кого да си поговоря за това. — Гласът й стана дрезгав. — Ти също се пази. Не съм се чувала с Роб, откакто ме изпрати в твоя виар. Нямам никаква представа какво възнамерява да прави с теб.

— Дано и той няма — промърмори Мат. — Най-добре се прибирай, Кет. Ако измисля нещо, ще говоря с теб утре.

Тя му се усмихна признателно и тръгна към колата си.

Мат помаха, докато наблюдаваше как класическата спортна кола се изгуби в далечината. Ако Кет му бе разказала за Роб Фалк по-рано, може би Джералд Савидж сега щеше да е жив.

Навъсен, Мат се прибра у дома. Майка му се усмихна, когато влезе.

— Това ли е причината, поради която реши да не ходиш на срещата? Изглежда ми свястно момиче. Не мисля, че съм я срещала преди.

Мат усети как лицето му се изчервява. Искаше да каже: „Тя е дъщеря на сенатор и само ме използва, защото смята, че мога да я измъкна от кашата, в която се е забъркала“. Вместо това вдигна рамене и каза:

— Просто едно момиче от съседния клас.

Майка му кимна.

— Даа. Спомням си, когато баща ти беше за мен просто едно момче от съседния клас.

Мат нямаше какво да отговори, така че се запъти към стаята си. Седна в свързания с компютъра стол, но още не желаеше да отваря своя виар.

„Най-накрая разкрих Гения, помисли си той, но ме е страх да тръгна след него от компютъра си“.

Ако се опиташе да се върже в Мрежата и да разбере повече за Роб Фалк, можеше да го предупреди, че е по петите му. Но преди това имаше нещо, което трябваше да си спомни…

Мат щракна с пръсти. Беше свалил разни неща от училище миналата година, които бе компресирал и оставил в паметта, докато не ги сортира или изтрие.

„Може би сега е времето да започна да ги сортирам“, помисли си той.

Нареди на компютъра да нагласи холоекрана и започна да прехвърля документите. Ето го виртуалния годишник на училището. Въпреки че Роб Фалк бе напуснал преди края на годината, лицето му бе между снимките на класа — те бяха правени по-рано. Мат поклати глава и се загледа по-внимателно. Роб очевидно бе забравил, че този ден ще ги снимат. Изглеждаше по-раздърпан, отколкото го помнеше. Косата му висеше на клечки, а на яката на ризата му имаше петно.

Мат зареди друг файл с училищния вестник. Понякога го прелистваше и имаше програма, която сваляше от Мрежата, компресираше и съхраняваше „Брадфорд Бюлетин“.

„Чакай малко!“ Ето откъде си спомняше Мат името на Роб Фалк. Нещо във вестника…

Той нареди на компютъра да провери за името на Роб. След няколко дълги минути върху холоекрана се появи статия за възпоменание на Мариан Фалк, майката на Роб. Пресичала улицата и някакъв шофьор я блъснал и после избягал от местопрестъплението.

Мат често беше чел за такива случаи. Но този път се бе потресъл. Полицията успяла да залови престъпника, оказал се дипломат от Централна Европа, който карал пиян. Беше се върнал в страната си, измъквайки се невредим.

„Точна така, спомни си Мат. Бащата на Роб Фалк работеше на правителствен пост в Главното митническо управление. По ирония на съдбата работата му бе свързана с чуждите дипломати — нещо около търговския внос и износ“.

Нямаше повече връзки с името на Роб Фалк във вестника и Мат знаеше причината. След инцидента със съпругата му г-н Фалк не се справяше добре с работата си. Нещата, изглежда, не са били по-различни и вкъщи. Роб пък започна да изостава с материала в училище. Дейвид Грей го познаваше — разправяше, че Роб е започнал да губи връзка със света от непрекъснатото висене пред компютъра. Накрая г-н Фалк изгуби работата си, а Роб го изключиха от Брадфорд.

Момче, което се увлича от компютрите, а същевременно има основателни причини да ненавижда дипломатите. Сега той се завръщаше, събрал около себе си банда деца на дипломати, за да извършва престъпления… и може би бе убил едно от тях по начина, по който бе убита и майка му.

От момента, в който Мат обеща да помогне на Кет Кориган, осъзнаваше, че има само един начин да го направи. Е, освен ако предаването на Кет и нейните дипломатически приятелчета на съответните власти се нарича „помощ“. Но не затова го бе помолила тя. Мат не можеше да си позволи да я издаде на капитан Уинтърс. Но утре можеше да се срещне насаме с нея и да я убеди да разкаже своята версия на Нет Форс. Тя и нейните приятели вероятно щяха да се отърват леко, а Роб Фалк да получи по-лека присъда.

На следващия ден в училище Мат се срещна с Дейвид Грей, преди да влязат в подготвителния час.

— Случайно да поддържаш някаква връзка с Роб Фалк? — попита той.

Дейвид го погледна с вдигнати вежди.

— Откъде пък се сети за него?! Не, не съм го чувал, откак го изключиха.

Мат се намръщи, а Дейвид изглеждаше озадачен.

— Предполагам, че това не е най-добрият начин да го споменаваме, имайки предвид онова, което се случи с майка му и последиците от цялата тази история — каза Дейвид.

— Мислиш ли, че някой от приятелите ти може още да контактува с него? — попита Мат.

Дейвид вдигна рамене.

— Да идем да видим.

Мат разбираше от компютри, но Дейвид бе истински бог. А част от приятелите му можеха да бъдат описани като свръх смотаняци. Той го поведе към група момчета, които, изглежда, спореха на някакъв друг език. Беше нещо от сорта на компютърното изчисление, но Мат щеше да е късметлия, ако успееше да разбере една от всеки пет думи.

— Някой от вас да се е чувал с Роб Фалк? — попита Дейвид.

Смотаняците го погледнаха все едно току-що е кацнал от друга планета.

— Фалк, бе, Роб Фалк — продължи Дейвид. — Учеше тук миналата година. Мисля, че посещаваше клуба по програмиране.

— Вярно, вярно — каза един от всезнайковците. Косата му имаше морковен цвят. — Не успя да се задържи на ниво и трябваше да напусне.

— Семейни проблеми — каза едно пълничко момче.

Онзи с главата от моркови го погледна надменно, сякаш искаше да каже „ако това изобщо означава нещо“. След което добави:

— Не съм го чувал нито лично, нито по имейла.

Дейвид погледна останалите, които вдигаха рамене.

— Опасявам се, че той не беше много… гъст… с никого — каза пълничкото момче.

— Обичаше да работи сам-самичък — рече онзи с морковоподобната глава.

Мат не посмя да погледне към Дейвид. Защото като чуеш подобно нещо от групичка компютърни темерути, се опасяваш, че ще избухнеш в смях.

Останалата част от деня обаче не бе забавна. За пореден път не успя да се добере до Кет Кориган. Зърна я само веднъж в коридора, и то от разстояние.

Докато отиваше към стола, Мат видя Санди Бракстън, който се бе забързал и му махаше.

„Какво му става на това момче? Подразни се той. Толкова ли се страхува, че ще се провали по история?“

— Ей, Мат! Да се видим веднага след обяда, става ли?

Мат го погледна стъписан.

— Възстановката на Атаката на генерал Пикет, помниш ли? — започна Санди. — Изясних я с д-р Феърли вчера. Приятелят на баща ми каза, че тя всъщност показва как покосяват Армистед и какво става след това. Страхотно, нали?

— Да, страхотно — съгласи се Мат.

В този миг Кет Кориган мина покрай тях, заобиколена от непробиваема стена от приятелки.

Мат се канеше да помоли Санди да седнат при тях, но богатото хлапе вече се изнасяше.

— Вече съм оставил дискетата в библиотеката — каза той. — Ще се видим там.

С безпомощно вдигане на рамене Мат влезе в стола, за да си вземе нещо за ядене.

Вървейки надолу по коридора, той осъзна, че не помни какво бе ял току-що на обяд. Струваше му се, че е било боб с телешко месо, но в устата му бе останал вкус като от пържена риба. „Май наистина трябва да опитам да си спомня какво беше — каза си той, — за да не го поръчвам друг път“.

Стигна до библиотеката, където Санди седеше и го очакваше с нетърпение. Влезе и г-н Петраца, преподавателят по библиотечно дело.

— Д-р Феърли ме упълномощи да ви кажа, че във връзка с дискетата, която сте оставили, можете да ползвате 6-а лаборатория. Ето ви съответния код.

Санди се запъти към залата, последван от удивения Мат. Той очакваше да гледа възстановката на холоекран с чифт слушалки. Санди обаче бе издействал да ползват една от виар лабораториите!

— Хората, които правят това нещо, сигурно имат много пари, за да създадат такъв висококачествен симулатор — каза Мат.

— За Доброволците от Вирджиния се осигурява само най-доброто — увери го Санди с усмивка. — Ще е невероятно изживяване! Да бъдем точно в центъра на събитията!

Виар лабораториите бяха част от библиотеката, контролирани от конзолата на г-н Петраца. Те представляваха изключително скъпа инвестиция, дори и за елитно училище като Брадфорд Академи. Автоматичните врати изсвистяха, след като момчетата въведоха кода, който им бе дал преподавателят. 6-а лаборатория беше една от по-малките зали, като разполагаше само с четири свързани с компютри стола. Мат осъзна внезапно, че наскоро се бе намирал на другия край на връзката с тази компютърна система. Той и Кейтлин бяха минали през виртуалната лаборатория по химия на път за пресконференцията на Шон Макардъл.

Малка, но изключително скъпа конзола стоеше пред четирите стола. Санди пъхна дискетата, нагласяйки компютъра за независим режим на работа. След това бръкна в джоба си и извади оттам друга дискета. Тя беше украсена със стария флаг на Конфедерацията — със звездите и лентите, пресичащи се под формата на „X“.

— Какво очакваш от дружина, наречена „Доброволците от Вирджиния“? — попита усмихнат Санди. — Те естествено играят бунтовнически отряд?

— Няма да пускаш цялата битка, нали? — попита Мат, когато той се засили да пъха дискетата в симулатора. — Само артилерийският огън е продължил два часа.

Санди поклати глава.

— Не. Нямаме време за това. Нагласил съм го от мястото, където силите на Конфедерацията дават залпове и предприемат решителната атака. — Той посочи към столовете с връзка. — Разполагай се — почти сме готови.

— Компютър, зареди симулацията на „Гетисбърг“ от позиция две-две-седем.

Облягайки се на стола, Мат остави рецепторите да се настроят спрямо имплантите му. Усещаше лека дезориентация, но тя бе толкова доловима, колкото и шумоленето в мозъка му, което се появяваше при свързването от неговата система.

„По това се познава наистина скъпата система“, помисли си той. Беше чувал, че при най-добрите от тях не се наблюдават никакви сетивни смущения, когато се осъществява връзката. Просто влизаш в симулатора.

Затвори очи и се озова на обрасъл с трева склон, който представляваше идеално място за пикник — ако артилерийският огън не бе преминал през него. Някои от дърветата бяха с откършени клони, други с изкоренени дънери. Един ред остарели оръдия стоеше пред каменна стена. Няколко от оръжията бяха ударени. Тежките метални цеви бяха откъснати от дървените им тела.

Мат преглътна леко, когато видя неподвижните, окървавени тела на оръжейниците, които лежаха до разрушените оръжия.

„Човече, помисли си Мат, те пресъздават всичко до най-малката подробност на тези възстановки“.

Само едно нещо не бе наред с картината. Все пак си оставаше картина, невероятно реалистична, но нищо не се движеше. Пехотата, притаила се зад каменната стена, беше замръзнала. Войниците в сини униформи дори не дишаха. Тревата беше абсолютно неподвижна, като не се поклащаше и от вятъра.

— Когато си готов — прозвуча гласът на Санди.

Мат се обърна, а стомахът му изгъргори.

Дълга, неравна редица от войници в сиви и кафеникави униформи приближаваше към склона, замръзнали по средата на стъпките си. Информацията, която бе чел, изплуваше от паметта му.

Фронтовата линия била дълга една миля, съставена от петнадесет хиляди войници. Сега от тях бяха останали много по-малко, след като са марширували близо половин миля през бурята на смъртта. Те изглеждаха зловещи, леко превити, сякаш са минали през ураган. Повечето от мъжете носеха своите пушки изправени и готови да се прицелят.

— Сега знам как се чувства една патица, когато попадне на мушката на ловците — пошегува се Мат.

— Наистина си мисля, че ще е по-безопасно да наблюдаваме това зад редиците на Конфедерацията. — Той посочи хилядите пушки. — Май след малко тук ще стане доста шумничко.

— Разполагай се — каза Санди, прескачайки една дупка в линията. — Армистед трябва да е някъде тук, начело на левия фланг.

Когато стигнаха до нещо, което приличаше на удобно място за прикритие, Санди плесна с ръце над главата си.

— Прекрати! — изкрещя той.

Мат бързо последва примера му, след като силите на Конфедерацията внезапно се събудиха за живот, прицелвайки се с пушките и стреляйки.

Звукът от изстрелите на пушките нямаше нищо общо с това, което бе очаквал Мат. Вместо острия, металически тропот, който познавате, тези оръжия издадоха басово „фоуумп“, придружено от облаци сивкав дим от барут.

Целите на настъплението се изгубиха в барутната мъгла, но войските продължиха да настъпват.

— Сега гледай внимателно — посъветва Санди. — Следващата част ще бъде болезнена.

Още докато говореше, един от войниците се завъртя и замахна с мускета. Прикладът на пушката удари Санди в областта на главата. Той се свлече като заклан с брадва бивол.

Наранен във виар!

Мат се втурна към своя съученик. Но докато тичаше, видя как трима войници излязоха от бойната редица и се отправиха към него с насочени щикове на върховете на пушките.

Отстъпвайки една крачка назад от Санди, Мат видя дългите 30 см стоманени приспособления да го следват.

Не знаеше как, но Гения — Роб Фалк — се беше вмъкнал в училищните системи, за да проследи Мат.

Когато е видял имената на Санди и Мат във виртуалната лаборатория, е нагласил този капан. Много ловко. И много смъртоносно. Симулацията се беше превърнала от „Битката при Гетисбърг“ в битката за живота на Мат!