Главният комисар, след като видя тялото и даде разпореждания на подчинените си, се оттегли със стопанина на дома в кабинета му в срещуположното крило.

Полковник Мелчет имаше вид на сприхав човек, с навик да подръпва късите си червеникави мустаци. Това и правеше в момента, отправяйки смутен поглед с крайчеца на очите си към своя събеседник:

— Вижте какво, Бантри, длъжен съм да попитам. Наистина ли не знаете кое е това момиче?

Отговорът бе експлозивен, но главният комисар го прекъсна:

— Добре, добре, стари момко, но нека погледнем нещата от тази страна. Може да се окаже дяволски неловка ситуация. Семеен човек, обичате жена си, и прочее. Но — само между нас двамата — ако сте били по някакъв начин свързани с това момиче, по-добре ми кажете още сега. Съвсем естествено е да не желаете гласност — на ваше място и аз самият бих се чувствал така. Но сега няма начин. Убийство. Фактите трябва да излязат наяве. О, по дяволите, не мисля, че вие сте я удушили. Дума да не става. Но, в края на краищата, тя е дошла тук, в този дом. Да речем, че е влязла и е чакала да ви види, а някой я е проследил и убил. По принцип е напълно възможно. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Проклятие, Мелчет. Казвам ви, че никога през живота си не съм я виждал! Не съм такъв човек.

— Добре тогава. Въпреки че не бих ви упреквал. Светски човек. Все пак, щом настоявате… Въпросът обаче е какво е търсила тук? Че не е от местните хора, е ясно.

— Цялата тази работа е пълен кошмар — ядосваше се стопанинът на дома.

— Важно е да разберем, приятелю, какво е правила в библиотеката ви.

— Откъде да знам? Не съм я канил.

— Не, не. Но тя е дошла тук, въпреки всичко. Като че ли е искала да ви види. Напоследък да сте получавали някакви странни писма?

— Не съм.

Полковник Мелчет попита деликатно:

— Какво правихте снощи?

— Ходих на събрание на Асоциацията на консерваторите. Девет часа, в Мъч Бенъм.

— И кога се прибрахте?

— Тръгнах си от Мъч Бенъм малко след десет часа. По пътя ми се случи малка неприятност — трябваше да сменя гума, и си бях вкъщи в дванадесет без четвърт.

— Не сте ли влизали в библиотеката?

— Не.

— Жалко.

— Бях изморен. Веднага си легнах.

— Някой чакаше ли ви?

— Не. Винаги си взимам ключ от входната врата. Лоримър си ляга в единадесет, освен ако не му наредя нещо друго.

— Кой заключва библиотеката?

— Лоримър. Обикновено към седем и половина по това време на годината.

— Той би ли влязъл там отново вечерта?

— Не, щом мен ме няма. Беше оставил подноса с уиски и чаши в преддверието.

— Добре. А съпругата ви?

— Не знам. Тя си беше легнала и спеше дълбоко. Може снощи да е седяла в библиотеката или пък във всекидневната. Забравих да я питам.

— Е, добре, и без това скоро ще знаем всички подробности. Възможно е някой от прислугата да е замесен.

Полковник Бантри поклати глава.

— Не ми се вярва. Те са много почтени, а и са с нас вече от години.

Мелчет се съгласи.

— Наистина малко вероятно е някой от тях да е замесен. Като че ли момичето е дошло от града, може би придружено от кавалер. Макар че защо ще проникват в къщата…

Бантри го прекъсна.

— Лондон. Оттам ще е. Тук не стават подобни неща, освен…

— Да?

— Проклятие! — избухна полковник Бантри. — Базил Блейк!

— Кой е той?

— Млад човек, свързан с филмовата индустрия. Отвратителен млад грубиян. Жена ми го брани, защото са съученички с майка му, но той е от онези безполезни, млади негодници с упадъчен нрав. Заслужава ритник в задника! Живее в една вила на Лантъм Роуд — една грозна модерна постройка. Организира там партита — крясъци, шумни тълпи, и си кани момичета за уикендите.

— Момичета?

— Да, миналата седмица там имаше една от онези платинени блондинки…

Челюстта на полковника увисна.

— Платинена блондинка, а? — рече Мелчет замислено.

— Да. Вижте, Мелчет, да не би…?

Главният комисар отвърна без заобикалки:

— Това е възможност. Обяснява защо подобно момиче се намира в Сейнт Мери Мийд. Отивам да поговоря с този младеж — Блейд — Блейк… Как му беше името?

— Блейк. Базил Блейк.

— Дали ще си е у дома?

— Да видим. Какъв ден е днес? Събота. Обикновено си идва в събота сутрин.

Мелчет каза мрачно:

— Ще видя дали можем да го открием.

II

Вилата на Блейк, която съдържаше всички съвременни удобства под покрива на внушаваща страхопочитание сграда, беше причудлива комбинация наполовина в стил „горска хижа“, наполовина във фалшив стил „Тюдор“^[1]. На пощенските служители и на строителя Уилям Букър тя бе известна под името „Чатсуърт“; на Базил и приятелите му — като „Старинния дом“, а на останалите обитатели на Сейнт Мери Мийд — като „Новата къща на мистър Букър“.

Намираше се на не повече от половин километър от центъра на селото в нов парцел за застрояване оттатък „Синия глиган“, закупен от предприемчивия Букър, и гледаше към един особено добре запазен селски път. Госингтън Хол се намираше на около километър и половина по същия път.

Когато се разчу, че „Новата къща на Букър“ е била купена от филмова звезда, жителите на селото проявиха жив интерес. Всички с нетърпение очакваха появата на легендарната личност и, трябва да се признае, че що се отнася до външен вид, Базил Блейк оправда всички очаквания. Но малко по малко истината излезе наяве. Базил Блейк не беше филмова звезда, не беше дори актьор. Той заемаше твърде ниско стъпало в йерархията на петнадесетината служители, занимаващи се с декорите в Лемвил студио, където се помещаваше ръководството на компанията „Бритиш Ню Ера филмс“. Момите за женене в селото загубиха интерес, а господстващата прослойка от критично настроени стари моми произнесе присъдата си над стила му на живот. Единственият, който остана доволен от идването му, бе собственикът на „Синия глиган“, защото доходите на заведението значително се увеличиха благодарение на Базил и неговите приятели.

Полицейската кола спря пред разкривената селска порта, продукт на въображението на мистър Букър, и полковник Мелчет, хвърляйки неодобрителен поглед към облицованата с дърво половина на „Чатсуърт“, доближи предната врата и решително почука.

Отворено му бе много по-бързо, отколкото очакваше. Млад мъж с права и доста дълга черна коса, облечен в оранжеви кадифени панталони и турскосиня риза, му се сопна:

— Какво искате?

— Вие ли сте Базил Блейк?

— Разбира се, че съм аз.

— Ще се радвам да поговоря с вас, мистър Блейк, ако е възможно.

— Кой сте вие?

— Аз съм полковник Мелчет, главен полицейски комисар на областта.

Мистър Блейк каза пренебрежително:

— Не думайте, колко забавно!

И полковник Мелчет разбра какво искаше да каже полковник Бантри, защото, влизайки след Блейк, на него също му се прииска да го срита.

Все пак той се овладя и направи опит да говори учтиво:

— Ставате рано, мистър Блейк.

— Ами. Изобщо не съм си лягал.

— Наистина ли?

— Обаче не мисля, че сте дошли да се интересувате кога си лягам, пък ако е така, това ще е голяма загуба на време и пари от страна на държавата. Какво искате да говорите с мен?

Полковник Мелчет прочисти гърлото си.

— Разбирам, мистър Блейк, че миналия уикенд сте имали гостенка… ъ-ъ-ъ… млада, русокоса дама.

Базил Блейк го погледна, отмятайки глава, и огласи стаята с гръмогласен смях.

— Да не би старите кокошки от селото да са се оплаквали? За морала ми? По дяволите, не е работа на полицията да се меси в морала на хората. Вие трябва да го знаете най-добре.

— Както сам отбелязахте — каза Мелчет сухо, — вашият морал изобщо не ме засяга. Дошъл съм при вас, защото млада руса жена с… ъ-ъ-ъ… малко екзотична външност е била намерена мъртва.

— А! — Блейк го погледна втренчено. — Къде?

— В библиотеката на Госингтън Хол.

— В Госингтън? При стария Бантри? Страхотно. Този дърт Бантри! Този дърт мръсник!

Полковник Мелчет почервеня. През подновеното кикотене на младежа той остро каза:

— Моля ви да мерите думите си, сър. Дойдох да ви питам дали можете да хвърлите някаква светлина върху случая.

— Идвате да ме питате дали не ми липсва някоя блондинка? Това ли е? Защо трябва — а, виж ти, какво е това?

Пред входа със скърцане на спирачки спря кола. От нея се изниза млада жена, облечена в плющяща на вятъра пижама в черно и бяло. Тя бе със силно начервени устни, начернени клепачи и платиненоруса коса. Приближи се до вратата, отвори я със замах и ядно възкликна:

— Защо ми избяга, грубиян такъв?

Базил Блейк се беше изправил.

— А, ето те и теб! Че защо да не те оставя? Казах ти да се омиташ, а ти отказа.

— От къде на къде ще правя нещо, само защото ти си ми казал? Беше ми приятно.

— Да, с онзи мръсник Розенберг. Ти много добре знаеш що за стока е той.

— О, значи ревнуваме!

— Само недей да се ласкаеш. Просто мразя гледката на пияни момичета, които се оставят в ръцете на някакъв отвратителен субект от централна Европа.

— Това е гадна лъжа. Ти самият беше пийнал доста и флиртуваше с оная чернокоса испанска кучка.

— Щом те вземам със себе си на парти, очаквам да се държиш както подобава.

— Не разрешавам да ми нареждат какво да правя, ясно ли ти е? Ти каза, че ще отидем на партито и след това ще дойдем тук. Само че аз не си тръгвам от партита преди аз самата да съм го решила.

— Тъкмо затова те оставих. Идваше ми се тук и дойдох. Не мога да чакам разни глупачки.

— Няма дума, много си сладък и мил.

— Обаче ти все пак се домъкна тук, нали?

— Само за да ти кажа какво мисля за теб!

— Ако си въобразяваш, че можеш да ме командваш, малката, дълбоко се лъжеш.

— А пък ти, ако смяташ, че можеш да ми заповядваш, по-добре си помисли пак!

Те се гледаха яростно.

В този момент полковник Мелчет използва възможността и демонстративно се покашля.

Базил Блейк се обърна към него.

— О, забравих, че сте тук. Май е време да си тръгвате, нали? Позволете ми да ви представя — това е Дайна Лий — това е полковник Балон от околийската полиция. А сега, полковник, след като се уверихте, че моята блондинка е жива и в добро състояние, може би ще се посветите по-усърдно върху малката неприятност на стария Бантри. Довиждане!

С почервеняло и навъсено от гняв лице полковник Мелчет каза, преди да прекрачи прага:

— Съветвам ви да внимавате какво говорите, млади човече, защото може много да загазите някъде.

Бележки

[1] Тюдор — архитектурен стил на късната английска готика (1450–1550 г.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Агата Кристи Трупът в библиотеката (2)

Метаданни

Данни

Трупът в библиотеката

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

I

II

Агата Кристи
Трупът в библиотеката (2)