Метаданни
Данни
- Серия
- Госпожица Марпъл (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bodyn the Library, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Камен Димитров, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2019)
Издание:
Автор: Агата Кристи
Заглавие: Трупът в библиотеката
Преводач: Камен Димитров
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: английски
Издател: Селекта
Град на издателя: Бургас
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Полиграфия АД, Пловдив
Художник: Студио ВИА
ISBN: 954-8371-37-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/515
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
I
Сър Хенри внимателно слушаше разказа на събеседничката си. Лицето му беше мрачно. Накрая каза:
— Не ми харесва.
Мис Марпъл имаше много силен довод:
— Напълно съзнавам, че това, което искам от вас, не е съвсем в реда на нещата. Но, съгласете се, изключително важно е да бъдем абсолютно сигурни — ако позволите да парафразирам Шекспир: „Да направим сигурността си двойно сигурна“.
— Мисля, че ако убедите мистър Джеферсън да се съгласи…?
Сър Хенри мислеше. Той попита:
— А какво ще кажем на Харпър? Трябва ли да го посветим в цялата работа?
— Мисля, че ще е доста неловко за него, ако знае прекалено много. Но няма да е лошо да му намекнете някои неща. Например да наблюдава определени личности — да нареди да бъдат следени незабелязано, нали разбирате.
Сър Хенри каза бавно:
— Да, мисля, че така ще бъде най-добре.
II
Гледайки сър Хенри право в очите, главният инспектор Харпър попита:
— Нека да бъдем наясно, сър. Трябва ли да разбирам думите ви като намек?
Сър Хенри беше откровен:
— Просто ви уведомявам за нещо, което току-що научих от моя приятел — той не ме помоли да пазя тайна. Утре сутринта възнамерява да посети адвокат в Дейнмът, с цел да направи ново завещание.
Гъстите вежди на главния инспектор Харпър се свъсиха. Той помисли малко, след което попита:
— Възнамерява ли Конуей Джеферсън да уведоми членовете на семейството си — мистър Гаскел и мисис Джеферсън, за този факт?
— Той смята да им съобщи тази вечер.
— Разбирам. — Харпър почука няколко пъти по бюрото с капачката на писалката си, после отново повтори: — Разбирам…
След това погледът му се закова в очите на сър Хенри и той попита:
— И така, сър Хенри, очевидно вие не сте доволен от развитието на случая. Не вярвате, че Базил Блейк е убиецът, прав ли съм?
— А вие вярвате ли?
Мустаците на главния инспектор Харпър потрепнаха. Той попита:
— А мис Марпъл какво мисли?
Двамата мъже се спогледаха.
После Харпър каза:
— Оставете това на мен. Ще инструктирам хората си. Обещавам ви, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да не се случи нещо непредвидено.
Сър Хенри каза:
— Имам още нещо за вас. Хвърлете едно око на това.
Той извади от джоба си лист хартия, изглади го и го подаде на главния инспектор Харпър.
Този път обичайното спокойствие напусна иначе невъзмутимия полицай. Той подсвирна.
— Ха, така било, значи? Това тласка случая в съвсем друга посока. Но как успяхте да откриете този факт?
Сър Хенри се засмя.
— Жените — каза той — от векове се интересуват от бракове.
Главният инспектор Харпър го разбра.
— Да, особено възрастните неомъжени жени, нали така?
III
Конуей Джеферсън вдигна поглед при влизането на приятеля си и навъсеното му лице се отпусна в усмивка.
Той изрече:
— Е, казах им. Приеха го много спокойно.
— Какво точно им казахте?
— Казах им, че след смъртта на Руби петдесетте хиляди лири, които бях решил да й оставя, би трябвало да отидат за нещо в нейна памет. Заявих, че съм решил да даря тези пари на общежитие за професионални танцьорки в Лондон. Надали има по-глупав начин от този да завещаеш парите си, но за голяма моя изненада те захапаха въдицата. Като че ли аз наистина съм способен на такава глупава постъпка! — Той добави замислено. — Знаете ли, с това момиче постъпих като голям глупак. Сигурно се превръщам вече в изкуфял старец. Чак сега го проумях. Тя беше мило дете, но повечето от нещата, които си въобразявах, че виждам в нея, бяха плод на моето въображение. Самозалъгвах се, че тя е една втора Розамунд. Външно си приличаха — по-скоро същия цвят очи и кожа — нищо друго. Но толкова различни по ум и сърце. Подайте ми, моля ви, онзи вестник — вътре има доста интересна задача по бридж.
IV
Сър Хенри слезе във фоайето. На въпроса му нощният портиер отговори:
— Мистър Гаскел ли, сър? Той току-що замина с колата си. Каза, че трябвало да отиде до Лондон.
— О! Разбирам. А дали мисис Джеферсън е някъде тук?
— Госпожата се качи преди малко в стаята си, сър. Каза, че отива да спи.
Сър Хенри огледа фоайето, надникна и в салона за танци. Във фоайето Хюго Маклейн решаваше кръстословица. Изглежда доста го затрудняваше, защото бе смръщил чело. В залата за танци Джози смело се усмихваше в лицето на възпълен, изпотен мъж, докато пъргавите й крака се стараеха да избягнат неговите тромави настъпвания. На мъжа очевидно му бе много приятно. Реймънд, грациозен и отегчен, танцуваше с анемична девойка с огромен нос, тъмнокафява коса и скъпа, но изключително неподходяща рокля.
Сър Хенри си каза: „А сега е време за сън“, и се отправи към горните етажи.
V
Беше три сутринта. Вятърът беше утихнал. Луната огряваше спокойното море.
В стаята на Конуей Джеферсън не се чуваше друг звук, освен неговото собствено дишане. Той спеше полуизправен върху възглавниците.
Нямаше дори и полъх на бриз, но завесите на прозореца се раздвижиха… Не се чуваше никакъв шум. За миг завесите се разтвориха и на лунната светлина се открои силуетът на човешка фигура. После те се затвориха. Всичко бе тихо, но в стаята вече имаше още един човек.
Тъмната сянка на пришълеца се прокрадваше все по-близо до леглото. Тежкото дишане, идващо оттам, продължаваше равномерно.
Не се чуваше никакъв шум, по-точно почти никакъв шум. Един палец и показалец се приготвиха да стиснат тънка кожа. В другата ръка бе приготвена спринцовка.
И тогава, изведнъж, от тъмните сенки в стаята се появи ръка, която стисна в желязна хватка ръката със спринцовката, протегна се друга ръка и здраво сграбчи тайнствения похитител.
В стаята прозвуча тих, лишен от чувство глас, гласът на закона:
— Спрете! Дайте ми тази спринцовка!
Лампата бе запалена и от своите възглавници Конуей Джеферсън мрачно изгледа убиеца на Руби Кийн.