Агата Кристи
Трупът в библиотеката (1)

I

Мисис Бантри сънуваше. Нейният сладък грах в саксия бе спечелил първа награда на изложбата за цветя. Викарият, облечен в расо и стола^[1], раздаваше наградите в църквата. Появи се жена му, облечена в бански костюм, но според блажения обичай на съновиденията никой от енориашите не се възмути, както това със сигурност би станало в действителния живот…

Мисис Бантри се наслаждаваше на съня си. Обикновено тя изпитваше наслада от утринния сън, който биваше прекъсван от сутрешния чай. Някъде в подсъзнанието й се пробуждаше и усещането за обичайните шумове в домакинството по това време. Претракваха гривните на пердетата, които прислужницата дърпаше отвън на стълбището. Втората прислужница почукваше с четката за прах в коридора пред спалнята. В далечината отекваше тежкият шум от отключването на входната врата.

Започваше нов ден. А дотогава тя трябваше да извлече максимално удоволствие от изложбата на цветя — защото ставаше все по-ясно, че това е само сън…

Под нея се разнесе хлопането от отварянето на дървените кепенци на всекидневната. Тя чуваше и едновременно не чуваше всички тези звуци. Още поне половин час щяха да продължат обичайните шумове на домакинството — дискретни, приглушени, несмущаващи, защото бяха тъй познати. Щяха да прераснат в тихи стъпки по коридора, в изшумоляване на басмена рокля, в подрънкване на сервиза за чай, който Мери оставяше на масата пред вратата, после дискретно почукваше и влизаше да разтвори пердетата.

В съня си мисис Бантри се навъси. Нещо смущаваше съня й, нещо нередно. Стъпки по коридора, прекалено забързани стъпки. Несъзнателно тя се заслуша за звънтенето на подноса за чай, но нищо подобно не се чуваше.

Чу се почукването по вратата. Автоматично, от глъбините на съня си, мисис Бантри каза:

— Влез!

Вратата се отвори, трябваше да последва тракането от издърпването на пердетата.

Но нищо подобно не се случи. Сред зеленикавия полумрак прозвуча гласът на Мери — задъхан, истеричен:

— О, госпожо! О, госпожо! В библиотеката има труп!

След това, хълцайки истерично, тя изтича вън от стаята.

II

Мисис Бантри се изправи в леглото.

Или сънят й бе поел много странна насока, или Мери наистина се бе втурнала в стаята и бе извикала (невероятно! немислимо!), че в библиотеката има труп.

— Невъзможно — каза си мисис Бантри. — Сигурно съм сънувала.

Но още докато го казваше, ставаше все по-сигурна, че това не беше сън, че Мери, нейната превъзходна, въздържана Мери, в действителност бе произнесла тези невероятни думи.

Мисис Бантри размисли около минута, след което сбута с лакът спящия си съпруг:

— Артър, Артър, събуди се!

Полковник Бантри изсумтя, промърмори нещо и се обърна на другата си страна.

— Събуди се, Артър. Чу ли какво каза тя?

— Сигурно е права — неясно произнесе полковник Бантри. — Съгласен съм с теб, Доли — добави той и моментално заспа отново.

Мисис Бантри го разтърси.

— Чуй ме! Мери влезе тук и каза, че в библиотеката има труп.

— Ъ-ъ-ъ… какво?

— Труп в библиотеката.

— Кой го каза?

— Мери.

Полковник Бантри направи опит да мобилизира способностите си да мисли, за да се справи със ситуацията.

— Глупости, мое старо момиче. Ти си сънувала.

— Не, не съм. И аз така си мислех в началото, но не съм сънувала. Тя наистина влезе и каза точно това.

— Мери влезе и каза, че в библиотеката имало труп?

— Да.

— Но това не може да бъде — заяви полковникът категорично.

— И аз смятам, че не може — каза мисис Бантри със съмнение.

Тя обаче не се задоволи с това и продължи:

— Но защо тогава Мери каза, че има?

— Не може да е казала такова нещо.

— Каза.

— Въобразяваш си.

— Не си въобразявам.

Полковник Бантри вече бе напълно буден и решен да действа както случаят повелява. Той се обърна нежно към жена си:

— Ти си сънувала, Доли, така си е. Това е от онзи детективски роман, дето го чете — „Доказателството на счупената кибритена клечка“. Нали се сещаш — лорд Еджбастън намира красива блондинка мъртва върху постелката пред камината в библиотеката си. В книгите винаги намират трупове в библиотеките. Не съм чувал такова нещо да се е случвало в действителност.

— Може би сега ще чуеш! Както и да е, Артър, трябва да станеш и да провериш.

— Но, Доли, това наистина трябва да е било сън. Сънищата много често изглеждат невероятно реални веднага след пробуждане. Човек си въобразява, че всичко е истина.

— Аз сънувах нещо съвсем различно — изложба на цветя, жената на викария по бански костюм — такива неща.

С внезапен прилив на енергия мисис Бантри скочи от леглото и издърпа завесите. Светлината на прекрасния есенен ден изпълни стаята.

— Не съм сънувала — каза тя твърдо. — Ставай веднага, Артър, и слизай долу да провериш.

— Искаш да сляза и да питам дали има труп в библиотеката? Ще изглеждам като пълен глупак.

— Не е нужно да питаш. Ако има труп — разбира се, може Мери да се е шашнала и да й се привиждат разни неща — ще ти кажат веднага. Ти няма нужда нищо да питаш.

Полковник Бантри неохотно навлече халата си и напусна стаята. Премина коридора и заслиза по стълбата. Долу се бе скупчила прислугата. Чуваха се ридания. Икономът пристъпи внушително напред:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Наредих нищо да не се прави, докато не слезете. Смятате ли, че ще е добре, ако позвъня в полицията, сър?

— За какво да звъниш?

Икономът погледна укорително към високата млада жена, която ридаеше истерично на рамото на готвачката.

— Останах с впечатлението, сър, че Мери вече ви е уведомила. Тя каза, че го е направила.

Мери изхлипа:

— Бях толкова разстроена, че не знам какво съм казала. Всичко изплува пред очите ми още веднъж, краката ми се подкосиха и ми прилоша. Да го намеря така… Ох, ох, ох!

Тя отново се отпусна на рамото на мисис Ехълс, която я успокояваше доста усърдно:

— Недей, недей, мила.

— Няма начин Мери да не е притеснена, сър, след като тя направи ужасното откритие — обясни икономът. — Тя влязла в библиотеката както обикновено, за да дръпне пердетата и почти стъпила върху трупа.

— Искаш да кажеш — започна полковник Бантри, — че в библиотеката има труп? В моята библиотека?…

Икономът се закашля.

— Може би, сър, ще пожелаете да проверите сам?

III

— Ало, ало, ало. Тук е полицейският участък. Да, кой се обажда?

С едната си ръка полицейският поручик Полк закопчаваше куртката си, а с другата държеше слушалката.

— Да, да, Госингтън Хол. Да? О, добро утро, сър.

Тонът на полицейския поручик претърпя лека промяна. Беше вече не толкова нетърпеливо официален, разпознавайки щедрия патрон на полицейските спортове и главен съдия на областта.

— Да, сър? Какво мога да направя за вас? Извинете, сър, не разбрах много добре? Труп, казвате? Да? Да, сър, ако обичате… Разбирам, сър — млада жена, непозната, нали така? Ясно, сър. Да, сър, поемам всичко в моите ръце.

Поручикът остави слушалката на място, изсвири продължително с уста и се залови да набира номера на своя пряк началник.

Мисис Полк подаде глава от кухнята, откъдето се носеше апетитната миризма на пържен бекон.

— Какво има?

— Най-невероятното нещо, за което си чувала — отвърна съпругът й. — Открили са труп на млада жена горе, в имението. В библиотеката на полковника.

— Убита?

— Удушена, според него.

— И коя е била тя?

— Полковникът казва, че я виждал за пръв път.

— Тогава какво е търсила в библиотеката му?

Полицейският началник Полк й метна многозначителен поглед да мълчи и заговори с официален тон по телефона.

— Инспектор Слак? Тук е полицейски началник Полк. Току-що ми бе известено, че е открито тялото на млада жена тази сутрин в седем часа и петнадесет минути…

IV

Телефонът на мисис Марпъл зазвъня, докато тя се обличаше. Това малко я обезпокои. Беше доста необичайно време за телефонни обаждания. Животът й на стара мома бе тъй добре подреден, че неочакваните телефонни обаждания бяха източник на сериозни притеснения.

— Боже мой — каза мис Марпъл, поглеждайки телефона озадачено. — Кой ли може да е?

В селото времето за приятелски обаждания бе между девет и девет и половина. Тогава се обсъждаха плановете за деня, отправяха се покани за гости и прочее. В изключително редки случаи преди десет звънеше месарят, когато се появеше някакъв сериозен проблем в доставката на месо. През деня бе възможно да има епизодични обаждания, но да се звъни вечер след девет и тридесет се смяташе за проява на лош тон. Вярно, племенникът на мис Марпъл, който бе писател, се обаждаше по най-непредсказуеми часове, дори веднъж десет минути преди полунощ. Но колкото и да бе прочут със своите ексцентричности Реймънд Уест, ранното ставане определено не бе сред тях. Нито той, нито който и да е от познатите на мис Марпъл биха звънили преди осем часа сутринта.

Дори за телеграма беше рано, защото пощата отваряше едва в осем.

— Сигурно грешат номера — реши мис Марпъл.

След това предположение тя се отправи към телефона и прекъсна дрънченето му като вдигна слушалката.

— Да? — каза тя.

— Вие ли сте, Джейн?

— Да, аз съм. Много рано сте станали, Доли.

Гласът на мисис Бантри звучеше в слушалката задъхано и притеснено.

— Случи се нещо ужасно.

— О, Боже мой.

— Току-що намерихме труп в библиотеката.

— Намерихте какво?

— Знам. Не е за вярване, нали? Искам да кажа, че такива неща се случват само в книгите. Наложи ми се цели часове да споря с Артър тази сутрин, преди да слезе и да се убеди сам.

Мис Марпъл се опита да се овладее. Тя попита тихо:

— Но… чий е трупът?

— На една блондинка.

— На какво?

— Една руса жена. Красива блондинка — също като в книгите. Никой от нас не я е виждал преди. Просто си лежи там, в библиотеката. Мъртва. Затова трябва веднага да дойдете.

— Искате да дойда у вас?

— Да, изпращам колата да ви вземе.

Мис Марпъл бе изпълнена със съмнения:

— Разбира се, скъпа, ако мислите, че мога да ви утеша…

— Не ми трябва утеха. Вие нали сте толкова сведуща по труповете.

— О, не, моля ви! Моите малки успехи са предимно теоретични.

— Но разбирате от убийства. Вижте, тя е била убита, удушена. Чуйте какво смятам — тъй и тъй ме е сполетяло убийство в дома ми, защо тогава да не се позабавлявам малко, ако ме разбирате правилно. Ето защо искам да дойдете и да ми помогнете да разнищя цялата тази история, да открия убиеца и всичко останало. Цялата тази работа е страшно вълнуваща, нали?

— Е, разбира се, скъпа, ако мислите, че с нещо мога да помогна.

— Прекрасно! Артър направо ми ходи по нервите. Според него това изобщо не би трябвало да ме забавлява. Естествено, разбирам, че е много тъжно и така нататък, но пък изобщо не познавам момичето, а и когато я видите, ще се уверите какво имам предвид, като казвам, че тя изобщо не изглежда истинска.

V

Мис Марпъл слезе от колата на семейство Бантри леко задъхана. Шофьорът любезно й бе отворил вратата.

Полковник Бантри бе излязъл на стълбището изглеждаше леко озадачен.

— Мис Марпъл? Ъ-ъ-ъ… приятно ми е да ви видя.

— Жена ви ми телефонира — обясни мис Марпъл.

— Чудесно, чудесно. Някой трябва да бъде с нея. В противен случай няма да издържи. За момента се държи храбро, но нали знаете как…

В този момент се появи самата мисис Бантри и подвикна:

— Я по-добре се върни в трапезарията и си довърши закуската, Артър. Беконът ти ще изстине.

— Мислех, че инспекторът пристига — оправда се полковник Бантри.

— Той съвсем скоро ще бъде тук — каза мисис Бантри. — Затова е важно да си закусил, преди той ха дойде.

— Ти също. Ела да хапнеш нещо, Доли…

— Ще дойда след минутка — отвърна мисис Бантри. — Хайде, Артър.

Полковник Бантри бе натикан в трапезарията подобно на избягала от курника кокошка.

— Готово! — възкликна мисис Бантри триумфално. — Хайде сега.

Тя поведе приятелката си по дългия коридор съм източното крило на къщата. Пред библиотеката дежуреше поручик Полк. Той спря мисис Бантри с авторитетен вид:

— Страхувам се, че никой няма право да влиза, мадам. Разпореждане на инспектора.

— Глупости, Полк. Познавате мис Марпъл прекрасно.

Поручик Полк призна, че познава госпожицата.

— Много е важно тя да види трупа — каза мисис Бантри. — Не бъдете инат, Полк. В края на краищата това е моята библиотека, нали?

Поручик Полк отстъпи. У него навикът да отстъпва пред дворянството бе вроден. Помисли си, че не е задължително инспекторът да научи.

— Нищо не бива да се докосва — предупреди той дамите.

— Разбира се — нетърпеливо изрече мисис Бантри. — Това го знаем. Ако желаете, влезте с нас да погледнете.

Поручик Полк се възползва от предложението. И без това възнамеряваше да постъпи така.

Мисис Бантри триумфално преведе приятелката си през библиотеката към огромната старомодна камина. С чувство на върховен драматизъм тя изрече:

— Ето!

В този момент мис Марпъл разбра какво се криеше зад фразата, че мъртвото момиче не изглежда истинско. Библиотеката бе стая, типична за собствениците си. Просторна, поовехтяла и разхвърляна. Тук имаше фотьойли — големи и изтъркани от употреба; лули, книги и документи бяха разхвърляни по голямата маса. На стените висяха един-два хубави стари фамилни портрета, няколко лоши викториански^[2] акварела и няколко ловни сцени с претенции да изглеждат комични. В ъгъла имаше голяма ваза с маргарити. Цялата приглушена атмосфера излъчваше определена непретенциозност. Тя внушаваше дълго, фамилиарно използване и принадлежност към традицията.

А върху мечата кожа пред камината бе проснато нещо ново, сурово и мелодраматично.

Фрапантната фигура на момиче. Момиче с неестествено руса коса, грижливо коафирана в сложни къдрици. Стройното тяло бе облечено във вечерна рокля — без гръб, от бял сатен, обшит с блестящи пайети. Лицето бе с тежък грим, пудрата гротескно изпъкваше върху подутата синя кожа, тушът от клепачите се бе стекъл върху разкривените бузи, устните, покрити с алено червило, изглеждаха като прясно отворена рана. Ноктите на ръцете й бяха покрити с кървавочервен лак, тези на краката — също. Бе обута в евтини сребърни сандалети. Всичко бе евтино, блестящо, дори екстравагантно на фона на солидния, старомоден комфорт на библиотеката на полковник Бантри.

Мисис Бантри каза тихо:

— Виждате какво имам предвид, нали? Това просто не може да бъде!

Старата дама кимна, а след това дълго време не отдели замислен поглед от свитото тяло. Най-сетне изрече тихо:

— Тя е много млада.

— Ами да, наистина! — Мисис Бантри определено бе изненадана от току-що направеното откритие.

Мис Марпъл се наведе. Тя не докосна момичето. Само разгледа ноктите на ръцете й, впити в предната част на роклята, като че борещи се за сетна глътка въздух.

Чу се шумът от гуми на кола по чакъла пред гъшата. Поручик Полк каза стреснато:

— Това трябва да е инспекторът…

В подкрепа на вродената му вяра към дворянство то мисис Бантри мигновено се запъти към вратата. Мис Марпъл я последва. Мисис Бантри каза:

— Няма страшно, Полк.

Поручик Полк почувства огромно облекчение.

VI

Припряно преглъщайки последната хапка от препечената филийка с портокалово сладко с помощта на глътка кафе, полковник Бантри излезе в преддверието и с облекчение видя полковник Мелчет, главния полицейски комисар на областта, да излиза от колата, придружаван от инспектор Слак. Мелчет бе приятел на полковника. Слак не му се нравеше много — за разлика от името си^[3] той бе енергичен човек, при когото се съчетаваха деловитост и подчертано неуважение към тези, които не смяташе за важни.

— Добро утро, Бантри — каза главният комисар. — Реших, че ще е по-добре да дойда лично. Тази работа изглежда… ъ-ъ-ъ… доста странна.

— Тя е… Тя е… — полковник Бантри не можеше да намери подходящи думи. — Тя е невероятна, неправдоподобна!

— Имате ли представа коя е жената?

— Ни най-малка. Никога преди не съм я виждал.

— Икономът знае ли нещо? — запита Слак.

— Лоримър е също толкова объркан, колкото и аз.

— Мд-а-а — каза Слак, — чудна работа.

Полковник Бантри предложи:

— В трапезарията е сервирана закуска, Мелчет. Ще желаете ли?

— Не, не, по-добре да се хващаме за работа. Хейдок всеки момент трябва да дойде. А, ето го и него.

Пред входа спря друга кола и от нея слезе доктор Хейдок — едър и широкоплещест. Освен другата си работа, той служеше и като полицейски лекар. От втора кола слязоха двама цивилни полицаи, единият с фотоапарат в ръка.

— Вече всички сме на линия, нали? — каза главният комисар. — Добре. Да вървим. В библиотеката, така ми каза Слак.

Полковник Бантри простена:

— Невероятно! Вижте, когато сутринта жена ми настояваше, че прислужницата е влязла и съобщила, че в библиотеката имало труп, просто не повярвах.

— О, това напълно го разбирам. Надявам се, съпругата ви не е много разтревожена от случката.

— Тя се държи великолепно, наистина великолепно. Сега с нея е мис Марпъл — онази дама от селото, знаете.

— Мис Марпъл? — Главният комисар не успя да прикрие сепването си. — Защо я е повикала?

— О, жените имат нужда една от друга, нали така?

Полковник Мелчет се засмя:

— Ако питате мен, жена ви е решила да опита местно разследване. Мис Марпъл определено е местният детектив. Веднъж ни даде добър урок, нали, Слак?

Инспектор Слак каза:

— Тогава беше различно.

— Какво беше различното?

— Беше местен случай, сър. Старата дама знае всичко, което става в селото, това е факт. Но тук няма да бъде в свои води.

Мелчет каза сухо:

— А вие все още не можете да се похвалите кой знае с какво за случая, Слак.

— Само почакайте, сър. Няма да ми отнеме много време да го разнищя.

VII

В трапезарията мисис Бантри и мис Марпъл закусваха на свой ред.

След като обслужи гостенката си, мисис Бантри изрече нетърпеливо:

— Е, Джейн?

Мис Марпъл я погледна леко озадачено.

С надежда мисис Бантри каза:

— Не ви ли напомня нещо?

Мис Марпъл се славеше със способността си да свързва тривиалните проблеми на селото с други, по-сериозни, и по този начин да ги осветлява.

— Не — каза мис Марпъл замислено, — не мога да го твърдя със сигурност. Поне за момента. Нещо ми напомни за най-малката дъщеря на мисис Чети — Еди, нали я знаете — но си мисля, че това е само защото нещастното момиче си е гризало ноктите и зъбите й малко стърчат. Нищо повече. И, разбира се — мис Марпъл продължи с този паралел, — Еди също си падаше по това, което наричам евтина елегантност.

— Имате предвид роклята? — попита мисис Бантри.

— Да, крещящ сатен от недобро качество.

— Знам. Някое от онези неприятни магазинчета, където всичко струва по една гвинея^[4] — каза мисис Бантри и продължи с надежда: — А какво стана с Еди?

— Вече работи на друго място и чух, че се справяла доста добре.

Мисис Бантри се почувства леко разочарована. Търсенето на паралел в селото май нямаше да бъде от голяма полза.

— Не проумявам — продължи тя, — какво може да е дирила в кабинета на Артър. Полк каза, че прозорецът бил насилен. Може да са влезли с някой крадец и след това да са се скарали — но това е глупаво, нали?

— Не може да се каже, че е облечена като за взлом — заяви мис Марпъл замислено.

— Не, била е облечена за танци или пък за някакво парти. Но тук такива неща няма, нито пък наблизо.

— Н-н-не. — Мис Марпъл изглежда се съмняваше.

Мисис Бантри не издържа:

— Нещо май се досещате, Джейн.

— О, просто се чудех…

— Да?

— Базил Блейк.

Мисис Бантри възкликна:

— О, не!

После добави, сякаш искаше да обясни:

— Познавам майка му.

Двете жени се спогледаха. Мис Марпъл въздъхна и поклати глава.

— Напълно разбирам чувствата ви.

— Селина Блейк е най-приятната жена, която можете да си представите. Живият й плет е направо великолепен, направо позеленявам от завист, като го гледам. И е толкова щедра с разсада си.

Като подмина тези съображения на своята домакиня, мис Марпъл каза:

— И все пак знаете колко много се говори.

— О, знам, как да не знам. И Артър, разбира се, просто побеснява, когато чуе името му. Той наистина бе много груб с Артър и оттогава Артър не ще и да знае за него. Базил Блейк, като повечето младежи днес, се подиграва с хора, които държат на училището, където са учили, или на Империята и все от този род неща. А пък да не говорим за това как се облича!

Мисис Бантри продължи:

— Хората казват, че на село нямало значение как се обличаш. Глупости! Точно на село всичко се забелязва. — Тя направи пауза и добави дълбокомислено: — А беше такова прекрасно бебе.

— В неделния вестник имаше прекрасна снимка на убиеца от Чевиът като бебе — забеляза мис Марпъл.

— О, Джейн, да не би да мислите, че той…

— Не, не, скъпа. Изобщо нямах това предвид. Това би значело да се избързва със заключенията. Просто искам да си обясня присъствието на тази млада жена тук. Сейнт Мери Мийд е толкова необичайно място за това. И си помислих, че единственото обяснение е Базил Блейк. Той организира партита. Помните ли миналия юни — имаше гости от Лондон. Викове, песни — такъв ужасен шум — всички бяха много пияни. Старата мисис Бери ми каза, че на другия ден заварила всичко с главата надолу и навсякъде имало изпочупени чаши и бутилки. А във ваната спяла млада жена почти както я е майка родила.

Мисис Бантри не остана по-назад, като заяви:

— Сигурно са били от киното.

— Вероятно. А освен това — предполагам, че сигурно сте чули — през последните уикенди водил със себе си една млада жена — изрусена почти до бяло.

Мисис Бантри възкликна:

— Да не смятате, че е точно тази?

— Е, и аз това се питам. Разбира се, никога не съм я виждала отблизо — само като слизаше или се качваше в колата — и веднъж я видях да се пече на слънце в градината, само по шорти и сутиен. Не успях да видя лицето й, а пък и тези момичета с техния грим, прически и лакирани нокти изглеждат съвсем еднакво.

— Да. И все пак, може тя да е. Това е идея, Джейн.