Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малкия брат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Brother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кори Доктороу

Заглавие: Малкия брат

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2010

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 4.10.2010

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/887

История

  1. — Добавяне

8.

Не само аз бях прецакан от хистограмите. Имаше много хора с ненормален профил на пътуванията. Ненормалното е толкова често срещано, че практически е нормално.

Екснет беше пълен с техните истории, както и вестниците и телевизията. Мъже и жени бяха залавяни в изневяра. Хлапета бяха заловени на забранени срещи с гаджетата си. Едно момче, чиито родители не знаеха, че има СПИН, бе заловено, докато отиваше в клиниката за лекарства.

Това бяха хората, които имаха какво да крият. Не виновни, а хора с тайни. Имаше още много други, които нямаше какво да крият, но въпреки това мразеха да бъдат спирани и разпитвани. Представете си, че някой ви заключи в полицейска кола и ви накара да докажете, че не сте терорист.

Не ставаше дума само за обществения транспорт. Повечето шофьори разполагаха с „ФасТрак“ на сенниците на колите. Това е малък радиочип, който плаща таксите за преминаване по мостовете и ти спестява висенето по опашки. Бяха вдигнали три пъти цената за плащане кеш на моста. Преди това твърдяха, че „ФасТрак“ е по-евтин от анонимния кеш, но не беше така. Колебанията изчезнаха, когато оставиха само една лента за кеш и опашките станаха още по-дълги.

Така че, ако си местен или караш местна кола под наем, имаш „ФасТрак“. Оказа се, че данните от него не се събират само на гишетата за такса. СВС беше разположила четящи устройства навсякъде. Те записваха номера ти и часа на преминаване и изграждаха още по-ясна картина на това кой къде ходи, подпомагани от хилядите камери, които се бяха навъдили.

Преди на никого не му пукаше за това. Сега обаче хората започваха да обръщат внимание и забелязваха множество дребни детайли, като факта, че „ФасТрак“ няма копче за изключване.

Така че, ако карате кола, е напълно възможно да ви спре полиция и да ви питат защо посещавате толкова често „Хоум Депо“ и защо е било това среднощно пътуване до Сонома миналата седмица?

Демонстрациите през уикенда ставаха по-многобройни. Петдесет хиляди излязоха на шествие по Маркет Стрийт след първата седмица на такова наблюдение. Но аз знаех, че хората, които бяха окупирали града ми, не се интересуват какво искат местните. Те бяха нашественическа армия и много добре знаеха как се чувстваме.

Една сутрин слязох за закуска и чух татко да казва на мама, че двете най-големи таксиметрови компании ще правят отстъпка, ако клиентите им плащат със специални карти. Уж така било по-безопасно за шофьорите, защото не носели много пари. Чудех се какво ли ще стане с тази информация.

Осъзнах, че сме се разминали на косъм. Новият клиент на независимата мрежа беше прокаран като автоматичен ъпдейт точно преди нещата да се влошат съвсем. Хулу ми каза, че вече осемдесет процента от трафика на „Пигсплийн“ е криптиран. Може би бяхме успели да спасим Екснет.

Само че татко ме подлудяваше.

— Ти си параноик, Маркъс — каза ми една сутрин, когато му обясних как полицаите тормозят хората на гарата.

— Татко, това е нелепо. Досега не са хванали терорист, нали? Само плашат хората.

— Може и да не са хванали терорист, но поне прибраха доста отрепки от улицата. Казват, че арестували десетки наркодилъри. Помниш ли как те обраха наркоманите? Ако не хванем дилърите, ще стане по-лошо. — Бяха ме обрали миналата година. И всъщност се държаха доста цивилизовано. Един смрадлив кльощав тип ми каза, че има пистолет, а другият ми поиска портмонето. Дори ми оставиха документите, въпреки че взеха дебитната карта и картата за транспорта. Бях се уплашил и месеци след това се оглеждах през рамо.

— Но повечето хора не се направили нищо лошо. — Започвах да се изнервям. Собственият ми баща! — Това е лудост. За един виновен наказват хиляди невинни. Така не става.

— Кои са невинни? Онези, дето мамят жените си? Наркодилърите? Защитаваш ги, но какво ще кажеш за хората, които загинаха? Ако нямаш какво да криеш…

— Значи нямаш нищо против да те спрат? — Хистограмите на татко се бяха оказали потискащо нормални, засега.

— Ще сметна, че е мой дълг. Ще съм горд. Ще се почувствам в по-голяма безопасност.

Лесно му беше да го каже.

 

 

Ванеса не обичаше да говорим за това, но не можех да избягвам дълго темата. Събирахме се често. Говорехме за времето, за училище и някак си се връщах на въпроса. Ванеса се държеше спокойно, не се разяри, но виждах, че това я разстройва.

И все пак.

— И баща ми каза: „Ще сметна, че е мой дълг“. Можеш ли да повярваш? Боже! Почти бях готов да му кажа за затвора и да го попитам дали е било наш дълг!

Седяхме на тревата в Долорес Парк след училище и гледахме как кучетата преследват фризби.

Ван беше минала през вкъщи и бе облякла стара тениска на една от любимите й бразилски техно-брега банди. „Кариока Проибидо“ — забраненият тип от Рио. Беше купила тениската на един концерт преди две години, заради който всички се бяхме измъкнали за едно голямо приключение. Оттогава беше пораснала с няколко сантиметра и тениската й оголваше пъпа.

Лежеше със затворени очи на слабото слънце и мърдаше с пръсти. Познавам я от много време и когато мисля за нея, виждам малкото хлапе с гривни, изрязани от кутии за безалкохолно, което свири на пиано и не може да танцува, дори от това да зависи животът му. Излежавайки се в Долорес Парк, внезапно съзрях в какво се е превърнала.

Беше страшно яка — тоест секси. Все едно гледах картина с две лица. Виждах, че Ван си е Ван, но също така виждах, че е много красива, а не бях го забелязвал досега.

Разбира се, Дарил се беше усетил отдавна и трябва да призная, че се смаях, когато го осъзнах.

— Не можеш да кажеш на баща си. Това ще изложи всички ни на риск. — Очите й бяха затворени, а гърдите й се повдигаха от дишането и ме разсейваха.

— Аха — отвърнах мрачно. — Проблемът не е в това, че говори. Ако спреш баща ми и го накараш да докаже, че не е педофил или продаващ наркотици терорист, ще побеснее. Направо ще откачи. Мрази да го карат да чака, когато се обажда за кредитната карта. Ако трябва да стои един час в полицейска кола, ще получи аневризъм.

— Измъкват се безнаказано само защото нормалните изпитват самодоволство пред ненормалните — каза тя. — Ако започнат да спират всеки, ще настане бедствие. Никой няма да стига доникъде, защото ще чака да бъде разпитан. Абсолютен блокаж.

Иха!

— Ван, ти си гений.

— Продължавай да говориш. — Тя се усмихваше леко и ме гледаше с премрежени очи. Почти романтично.

— Наистина. Можем да го направим. Няма проблем да разбъркаме профилите. Лесно ще ги накараме да започнат да спират хората.

Ван стана, отметна косата си и се втренчи в мен. Усетих трепване в стомаха. Може би я бях впечатлил истински.

— Трябва ни клониращо устройство — продължих. — Лесно се набавят. Може да се намери за десет долара от магазина. След това ще се мотаем й ще разменяме данните на хората, заменяйки кодовете на техните транзитни карти и „ФасТрак“ с чужди. Така всичко ще е странно и всички ще изглеждат виновни. След това: тотален блокаж.

Ван сви устни и си махна очилата. Тогава разбрах, че е толкова ядосана, че не може да говори.

— Сбогом, Маркъс. — Тя стана и преди да се осъзная, вече се отдалечаваше. Почти тичаше.

— Ван! — Изправих се и тръгнах след нея. — Ван! Почакай!

Тя ускори крачка и се наложи да тичам, за да я стигна.

— Ван, какво ти става, по дяволите? — казах аз и я дръпнах за ръката. Тя се отскубна толкова силно, че се ударих по лицето.

— Ти си психопат, Маркъс. Ще изложиш всичките си приятелчета от Екснет на опасност и отгоре на това ще превърнеш целия град в заподозрени терористи. Няма ли да спреш, преди да нараниш някого?

Отворих и затворих уста няколко пъти.

— Ван, не аз съм проблемът, а те. Не аз арестувам хора и ги хвърлям по затворите. Службата за вътрешна сигурност го прави. Аз се боря, за да престанат.

— Как, като влошаваш нещата?

— Може би трябва да станат по-лоши, за да се оправят. Нали ти го каза? Ако почнат да спират всеки…

— Но нямах предвид да ги накараш да арестуват всички. Ако искаш да протестираш, върви на шествие. Направи нещо позитивно. Не научи ли нищо от Дарил? Нищо?

— Научих, по дяволите! — Започвах да губя контрол. — Научих, че не мога да им вярвам. Че ако не се бориш с тях, значи им помагаш. Че ще превърнат страната в затвор, ако им позволим. Ти какво научи, Ван? Да се страхуваш и да навеждаш глава, с надеждата, че няма да те забележат? Мислиш ли, че ще стане по-добре? Ако не направим нещо, това ще е само началото. Ще става все по-лошо. Искаш ли да помогнеш на Дарил? Тогава ми помогни да ги съборим!

Ето отново. Клетвата ми. Не да измъкна Дарил, а да съборя цялата СВС. Дори аз знаех, че е налудничаво. Но това беше планът ми. Нямаше никакво съмнение.

Ван ме блъсна с две ръце. Беше заякнала от фехтовката, хокея на трева, лакроса и останалите женски спортове в училище. Паднах по задник на мръсния тротоар. Тя си тръгна, а аз не я последвах.

Важното нещо на една система за сигурност е не как работи, а как се проваля.

Това беше първата ми публикация в „Открит бунт“, моят Екснет сайт. Пишех като Мики и бях тръгнал по пътеката на войната.

Може би цялото автоматично наблюдение е за залавяне на терористи. Може би рано или късно ще заловят терорист. Проблемът е, че залавят нас, въпреки че не правим нищо лошо.

Колкото повече хора хваща системата, толкова по-голямо е недоволството. Ако хване твърде много хора, ще умре.

Схванахте ли идеята?

Пуснах указания как да си направят клониращи устройства и колко близо да застанат до човек, за да прочетат и променят данните му. Пъхнах собствения си клонер в джоба на черното яке за мотокрос и тръгнах за училище. Успях да клонирам шест чипа от вкъщи до „Чавес“. Щом искаха война, щяха да я получат.

 

 

Ако някога правите такава простотия, като автоматичен детектор за терористи, ето основният математически урок, който трябва да знаете. Нарича се „парадокс на фалшивия позитив“ и е доста омотан.

Да речем, че има нова болест, наречена СуперСПИН. Само един на милион се заразява от нея. Изобретявате тест, който е 99% точен. Тоест 99% от времето ще дава точен резултат — „да“, ако обектът е болен, и „не“, ако не е заразен. Тествате един милион души.

Един на милион има СуперСПИН. За един на всеки сто души тестът ще отчете „фалшив позитив“ — че е болен, въпреки че не е. Това означава 99% точност. Един процент ще е грешка.

Колко е един процент от един милион?

1 000 000/100 = 10 000

Един на милион има СуперСПИН. Ако тествате милион случайни хора, вероятно ще откриете само един случай. Но тестът ще открие 10 000 заразени.

Вашият 99% точен тест ще докара 99,99% неточност.

Това е парадоксът на фалшивия позитив. Когато търсите нещо наистина рядко, точността на теста трябва да отговаря на търсените параметри. Ако искате да посочите един пиксел на екрана, може да го направите с остър молив, но ако искате да посочите един атом, ще ви трябва нещо със съответната големина.

Да видим как този парадокс се отнася към тероризма.

Терористите са рядкост. В двайсетмилионен град като Ню Йорк има вероятно един или двама терористи. Да речем десет. 10/20 000 = 0,00005. Една двайсетхилядна от процента.

Това е доста рядко. Сега да приемем, че имате софтуер, който може да пресее всички банкови сметки, записи от обществения транспорт, телефонни разговори и да хваща терористи в 99% от времето.

Сред двайсет милиона жители 99% точен тест ще ви даде двеста хиляди заподозрени. Само десет от тях ще са терористи. За да ги хванете, ще трябва да разследвате и тормозите двеста хиляди невинни.

А сега познайте? Тестовете за тероризъм не са дори близо до 99% точност. Най-много 60%, а по-вероятно дори около 40%.

Всичко това означава, че Службата за вътрешна сигурност се беше прецакала здраво. Опитваха се да засекат нещо много рядко срещано — терорист — с неточна система.

Нима още се чудите как успяхме да създадем такава бъркотия?

 

 

Излязох от предната врата на дома си и си подсвирквах. Беше вторник сутринта, една седмица след началото на операция „Фалшив позитив“. Слушах някаква нова музика, която си бях смъкнал от Екснет вечерта. Много хора изпращаха дигитални подаръчета на Мики от благодарност, че им е дал надежда.

Завих по 23-а улица и внимателно слязох по тесните каменни стъпала на хълма. Пътьом срещнах Кучкаря. Не му знам истинското име, но се разминаваме почти всеки ден по тези стълби, докато той води трите си пъхтящи кучета към парка. Разминаването по стълбището с тях е невъзможно и аз винаги се омотавам в каишките им и нагазвам в нечия предна градина или пък се залепям за бронята на някоя паркирана кола.

Кучкарят е важна клечка, защото има лъскав часовник и винаги ходи със скъпи костюми. Предполагам, че работи във финансовия квартал.

Днес, докато се разминавахме, задействах клонера, който се намираше в джоба на коженото ми яке. Машинката изсмука номерата на кредитните карти, ключовете за колата, данните от паспорта и серийните номера на стотачките в портмонето му.

Междувременно ги заменяше с номера, които бях източил от други хора. Беше като смяна на номерата на кола, но ставаше мигновено. Усмихнах му се извинително и продължих по стълбите. Задържах се покрай три коли, за да сменя данните от „ФасТрак“ със събрани от предната вечер.

Сигурно мислите, че съм бил твърде агресивен, но моето не е нищо в сравнение с останалите екснетъри. Две момичета от Химическия факултет на Бъркли бяха открили как да направят безопасна субстанция от кухненски продукти, която да задейства датчиците за експлозив. Изкарваха си доста весело, пръскайки куфарчетата на професорите с нея. При всеки опит да влязат на територията на кампуса, преподавателите биваха поваляни на земята и задържани от новите служители по сигурността, които се бяха навъдили навсякъде.

Други имаха идея да наръсят пликове с нещо, което да даде положителна проба за антракс, но останалите ги смятаха за откачени. За щастие явно не успяха да стигнат до такова откритие.

Минах покрай главната болница на Сан Франциско и със задоволство забелязах големите опашки. Имаше множество екснетъри, работещи като стажанти там или пък в кафетерията, които се грижеха за оплитане на информацията от значките. Четох, че проверките отнемат по един час от работния ден и профсъюзите заплашват да се намесят, ако болницата не предприеме нещо.

Малко по-нататък имаше още по-голяма опашка за влака. Полицаите я обхождаха и извикваха хора за разпит и претърсване. Продължаваха да ги съдят за това, но явно не им пречеше.

Стигнах малко по-рано и реших да се разходя по 22-ра улица и да си взема кафе. Подминах един полицейски пункт, където спираха коли за вторична проверка.

В училище не беше по-различно. Охраната на металните детектори вече проверяваше личните ни карти и спираше за разпит учениците със странно движение. Няма нужда да ви казвам, че всички имахме странно движение. Занятията започваха поне с час закъснение.

Никой не можеше да се съсредоточи. Чух двама учители да си говорят колко време им е отнело да се приберат предната вечер и че днес смятали да се измъкнат по-рано.

Едва се сдържах да не се разсмея. Парадоксът на фалшивия позитив беше нанесъл своя удар!

Естествено пуснаха ни по-рано и аз тръгнах да се прибирам по дългия път през Мишън, за да огледам хаоса. Огромни задръствания. Опашки пред станциите на влака, и то дълги по няколко пресечки. Хората псуваха пред банкоматите, защото сметките им бяха замразени заради подозрителна дейност. Така става, като си дадете главната сметка за „ФасТрак“!

Прибрах се, направих си сандвич и влязох в Екснет. Беше успешен ден. Хора от целия град се хвалеха с действията си. Бяхме блокирали Сан Франциско. По новините потвърдиха това. Казаха, че от СВС са полудели, и обвиняваха измислените мерки за сигурност, които уж ни пазеха. Бизнес частта на „Сан Франциско Кроникъл“ беше посветена на изчисляване на загубите от пропуснатите часове заради системите за сигурност. Според водещия икономист още една подобна седмица щеше да струва на града повече от взривяването на Бей Бридж.

Муа-ха-ха-ха.

И най-доброто: татко се прибра късно. Много късно. С цели три часа по-късно. Защо? Бяха го спрели, разпитали и претърсили. И после пак. Втори път.

Два пъти!