Кори Доктороу
Малкия брат (13)

13.

— Те са абсолютни курви — пенеше се Анджи. — Всъщност това е обида към честно трудещите се курви. Те са, те са печалбари.

Гледахме купчината вестници, които бяхме взели в кафенето. Всички описваха партито в Долорес Парк и го изкарваха пиянска и наркоманска оргия, в която хлапетата са нападнали полицията. Дори изчисляваха щетите, включително отмиването на остатъците от сълзотворния газ, пристъпите на астма, които бяха препълнили спешните отделения, и задържането на осемстотин арестанти.

Никой не отразяваше нашата страна.

— Е, поне в Екснет го има. — Бях свалил някои влогове, снимки и клипчета на телефона си и й ги показах. Имаше разкази на хора, които са били бити и обгазени. Клипчетата показваха как танцуваме, мирните политически речи и Труди Ду, която ни обясняваше, че сме единственото поколение, годно да вярва в свободата и да се бори за нея.

— Трябва да покажем това на хората — каза Анджи.

— Аха — отвърнах мрачно. — Добра идея.

— Според теб защо пресата не отразява нашата гледна точка?

— Нали каза, че са курви.

— Да, но курвите го правят за пари. Вестникарите ще продават повече, ако има сблъсък. Сега имат само престъпление.

— Разбирам, но защо не го правят? Всъщност репортерите едва се добират до нормалните блогове, какво остава за Екснет. Мрежата определено не е подходяща за възрастни.

— Да. Но можем да оправим това, нали?

— А?

— Да съберем всичко на едно място, с линкове. Някъде, където пресата да види цялата картина. С линкове как се ползва Екснет. Обикновените потребители могат да влязат в мрежата, стига да не се притесняват, че СВС ще ги наблюдава.

— Дали ще проработи?

— Дори да не стане, пак ще е нещо позитивно.

— Но защо мислиш, че ще ни послушат?

— Че кой не би послушал Мики?

Оставих си кафето. Взех телефона и го пуснах в джоба си. Станах, обърнах се и излязох. Тръгнах в произволна посока. Бях пребледнял и стомахът ми гореше.

„Те знаят кой си. Знаят, че си ти.“ Това беше. Щом Анджи беше разбрала, и СВС щеше да успее. Бях обречен. Знаех го от деня, в който ме пуснаха. Щяха да ме арестуват и да ме пратят при Дарил, завинаги.

Това беше краят.

Анджи почти ме събори на Маркет Стрийт. Беше останала без дъх и изглеждаше ядосана.

— Какъв ти е проблемът, господинчо?

Отблъснах я и продължих.

Тя ме сграбчи отново.

— Спри, Маркъс. Плашиш ме. Говори с мен.

Спрях и я погледнах. Виждах я размазана. Не можех да фокусирам. Искаше ми се да се хвърля пред тролея. По-добре, отколкото да се върна обратно.

— Маркъс! — Тя направи нещо, което бях виждал само по филмите. Удари ми здрав шамар. — Отговори ми, по дяволите!

Погледнах я и вдигнах ръка към бузата си.

— Никой не трябва да знае кой съм. Не мога да го кажа по-просто. Щом ти знаеш, всичко свърши. Щом хората разберат — и край.

— О, Боже, съжалявам. Виж, аз знам само защото изнудих Хулу. След партито те проучих. Исках да видя дали наистина си толкова сладък, или си някакъв психопат. Познавам Хулу отдавна и като го питах за теб, той те превъзнесе до небесата. Но усещах, че премълчава нещо. Познаваме се от много време. Преди ходеше с голямата ми сестра. Знам доста пикантни неща за него. Заплаших да ги разкрия, ако не ми каже.

— И той ме издаде?

— Не. Каза ми да вървя по дяволите. Тогава му разкрих нещо за мен. Нещо, което никой друг не знае.

— Какво?

Тя ме погледна. Огледа се. После отново се обърна към мен.

— Няма смисъл да те заклевам да пазиш тайна. Имам ти доверие.

— Миналата година… — Анджи направи пауза. — Миналата година откраднах стандартните тестове и ги пуснах в мрежата. Беше на майтап. Просто минавах край кабинета на директора и видях, че сейфът е отворен. Имаше шест копия. Пъхнах едното в чантата си и се изнизах. Като се прибрах, ги сканирах и ги качих на датския сървър на Пиратската партия.

— Ти си била?

Тя се изчерви.

— Аха.

— Ебаси! — Това беше огромна новина. Образователният борд твърдеше, че тестовете струват милиони, и му се наложи да ги плати отново след изтичането. Нарекоха го „образователен тероризъм“. Имаше множество спекулации за политическата мотивация на извършителя. Чудеха се дали е протест на учител, ученик, крадец или пък на недоволен държавен служител.

— Била си ТИ?

— Аз.

— И каза на Хулу, защото…

— Защото исках да го уверя, че мога да пазя тайна. Така, ако си отворех устата, можеше да ме прати в затвора. Даваш малко, получаваш малко. Куид про куо, като в „Мълчанието на агнетата“.

— И той ти каза?

— Не.

— Но…

— Тогава му обясних колко съм хлътнала. Как планирам да се направя на идиот и да ти налетя. Чак тогава ми каза.

Не знаех какво да отвърна. Сведох поглед. Тя сграбчи дланите ми и ги стисна.

— Съжалявам, че го изнудих. Решението трябваше да е твое. Ако въобще поискаш да ми кажеш. Не е моя работа…

— Не. — След като знаех как е разбрала, започнах да се успокоявам. — Няма проблем, че ти знаеш.

— Само аз знам.

— Добре. Ще го преживея. Но има още нещо.

— Какво?

— Няма как да го кажа, без да прозвуча като истински задник, затова ще карам направо. Хората, които ходят, нали се сещаш, някой ден се разделят. Понякога се намразват. Не искам да мисля, че такова нещо може да се случи с нас, но нали разбираш…

— Тържествено обещавам, че каквото и да направиш, няма да издам тайната ти. Изчукай десет мажоретки в леглото ми. Накарай ме да слушам Бритни Спиърс. Строши ми лаптопа с камък и го хвърли в морето! Обещавам. Нищо. Никога.

Отдъхнах си.

— Сега е добър момент да ме целунеш — каза тя.

 

 

Следващият ми голям проект като „Мики“ беше да събера цялата информация за концерта в Долорес Парк. Прерових най-големите сайтове, които показваха всичко по хронология, по място, по действие — полицейско насилие, танци, отзиви. Ъплоуднах целия концерт.

Занимавах се с това цяла вечер. И следващата. И по-следващата.

Пощата ми беше препълнена с предложения. Хората ми пращаха снимки и клипчета от телефоните си. След това получих мейл от познато име — Д-р Ииивъл (с три и-та), един от основните автори на „ПараноидЛинукс“.

Мики,

Следя твоя експеримент с Екснет с голям интерес. Тук, в Германия, имаме горчив опит какво се случва, когато управлението излезе от контрол.

Трябва да знаеш, че всеки апарат има уникален подпис, който може да се използва, за да се идентифицира снимката. Това означава, че снимките, които публикуваш, могат да бъдат свързани с фотографите, ако ги приберат за друго.

За щастие не е трудно да премахнеш тези подписи. Има програма в „ПараноидЛинукс“, която го прави. Нарича се „Фотономус“ и е в папка /usr/bin. Просто прочети документацията. Не е сложно.

Късмет в начинанието. Не се оставяй да те хванат. Бъди свободен. Бъди параноичен.

Д-р Ииивъл.

Оправих снимките и ги качих пак заедно с обяснението на Д-р Ииивъл и предупреждение за останалите. Всички имахме „ПараноидЕксбокс“, така че всеки можеше да се оправи сам. За съжаление не можехме да сторим нищо за вече разпространените снимки, но в бъдеще щяхме да сме по-умни.

Не обърнах повече внимание на темата, докато не слязох на закуска следващата сутрин. Мама слушаше новини по радиото.

— Арабската информационна агенция „Ал Джазира“ разпространи снимки и видео от очевидци на младежкия бунт в Долорес Парк — каза коментаторът, докато отпивах от портокаловия си сок. Не се олях, но леко се задавих. — „Ал Джазира“ твърди, че тези материали са публикувани в така наречения Екснет, нелегална мрежа на ученици и симпатизанти на „Ал Кайда“ на Западния бряг. За съществуването на мрежата се говори отдавна, но това е първото публично появяване.

Мама поклати глава.

— Точно от това имахме нужда. Все едно полицията не ни е достатъчна. Деца, които си играят на партизани и им дават повод да продължават.

— Във влоговете в Екснет има стотици свидетелства на младежи, които са присъствали и твърдят, че събирането е било мирно и полицията ги е нападнала — продължи коментаторът. — Ето какво казва един очевидец:

„Ние само си танцувахме. Бях завел и малкия си брат. Бандите свиреха и говореха за свободата. Как я губим заради смотаняците, които казват, че мразят терористите, но атакуват нас. Мисля, че те мразят свободата.

Танцувахме и бандите свиреха. Всичко беше яко, но после дойдоха полицаите. Викаха да се разпръснем. Ние викахме, че си искаме свободата. Тоест искаме си Америка обратно. След това ни обгазиха. Брат ми е на дванайсет. От три дни не ходи на училище. Глупавите ми родители казват, че вината е моя. Ами полицаите? Ние им плащаме да ни пазят, а те ни обгазиха, все едно сме вражески войници.“

— Подобни отзиви, включващи и видеоматериали може да се намерят на сайта на „Ал Джазира“ и в Екснет. Може да намерите указания как да използвате Екснет на сайта на радиото.

Междувременно се появи баща ми.

— Ти използваш ли Екснет? — Взираше се напрегнат в мен. Усетих, че се мръщя.

— Той е за игри. Безжична мрежа. Затова раздаваха безплатни ексбоксове миналата година.

— Игри ли? — Той се намръщи. — Маркъс, не разбираш ли, че осигурявате прикритие за хора, които планират да унищожат тази страна? Не искам повече да използваш Екснет. Никога. Ясен ли съм.

Исках да споря. Идеше ми да го разтърся за раменете. Но не го направих. Сведох поглед.

— Добре, татко — отвърнах и тръгнах за училище.

 

 

Олекна ми, като разбрах, че няма да оставят Бенсън да води социални науки. Но жената, която бяха назначили, се оказа най-лошият ми кошмар.

Беше млада, към трийсетте, и като цяло беше красива. Имаше руса коса и говореше с мек южняшки акцент. Представи се като „мисис Андерсън“. Това включи алармата ми. Не познавах жена под шейсет, която да се представя с „мисис“.

Но бях готов да й простя. Беше млада и хубава. Трябваше да е точна.

Само че не беше.

— При какви обстоятелства федералното правителство трябва да отмени Хартата за правата? — попита тя, обърна се към дъската и написа числата от едно до десет.

— При никакви обстоятелства — казах аз, без да вдигам ръка. Това беше лесно. — Конституционните права са абсолютни.

— Това не е софистицирано мнение… — отвърна тя и погледна схемата на чиновете — … Маркъс. Например полицай извършва неправомерно претърсване, отклони се от заповедта и открива доказателство, че някой е убил баща ти. Единственото доказателство. Трябва ли престъпникът да се измъкне?

Знаех отговора, но не можех да го обясня.

— Да — отговорих накрая. — Полицаят не е трябвало да претърсва неправомерно…

— Грешка. Правилният отговор е, че провинението на полицая трябва да се накаже с дисциплинарна мярка срещу полицията, а не обществото да страда заради неговата грешка. — Тя написа „престъпна вина“ на дъската.

— Други причини за отмяна на Хартата за правата?

Чарлз вдигна ръка.

— Да викаш „пожар“ в претъпкано кино.

— Много добре… — тя отново погледна схемата на чиновете — … Чарлз. Има много случаи, когато Първата поправка не важи. Нека изредим някои.

Чарлз пак вдигна ръка.

— Застрашаването на служител на закона.

— Да, разкриване на самоличността на цивилен полицай или разузнавач. — Тя го записа. — Още?

— Националната сигурност. — Той вече не вдигаше ръка. — Клевета. Неприличие. Посегателство над малолетни. Детско порно. Инструкции за направата на бомби. — Мисис Андерсен не записа порното. — Детското порно е форма на посегателство.

Стана ми гадно. Не това бях учил и не в това вярвах. Вдигнах ръка.

— Да, Маркъс?

— Не разбирам. Говорите, все едно Хартата за правата е опционална. Това е Конституцията. Тя трябва да се спазва абсолютно.

— Това е честа заблуда. — Тя ми се усмихна фалшиво. — Но създателите на конституцията са възнамерявали тя да е жив документ, който да се ревизира. Разбирали са, че републиката няма да оцелее, ако управлението не може да реагира на нуждите на деня. Те не са искали конституцията да се превръща в религиозна доктрина. В края на краищата са дошли тук, бягайки от религиозни доктрини.

Поклатих глава.

— Не. Те са били търговци и занаятчии, лоялни на краля, докато той не въвел политика против интересите им и я приложил със сила. Религиозните бежанци са били много по-рано.

— Някои от създателите на Конституцията са били директни потомци на тези бежанци.

— Хартата за правата не е нещо, което можеш да тълкуваш. Създателите й са мразели тиранията.

Хартата ни предпазва точно от това. Те са били революционери и са искали да изградят принципи, с които всички да се съгласни. Живот, свобода и стремеж към щастие. Правото на хората да съборят потисниците си.

— Да, да. — Тя ми махна. — Те са вярвали в правото на хората да свалят техните крале, но… — Усмивката на Чарлз стана по-широка. — Създали са Хартата, защото смятали, че да имаш абсолютни права е по-добре от риска някой да ти ги отнеме. Като Първата поправка. Тя защитава свободата на словото, за да не може някой да обяви за незаконно онова, което не харесва.

Тя се обърна и написа „живот, свобода и стремеж към щастие“.

— Малко избързваме от урока, но вие явно сте напреднала група. — Останалите се засмяха нервно.

— Ролята на правителството е да осигурява живот, свобода и възможност за стремеж към щастие за своите граждани. В този ред. Това е като филтър. Ако правителството ви направи малко нещастни или отнеме част от свободата ви, не е проблем, стига да го прави, за да спаси живота ви. Затова полицаите могат да ви задържат, ако сметнат, че сте опасни за себе си и за останалите. Губите свободата и щастието, но запазвате живота си. Ако сте живи, може да потърсите свобода и щастие по-късно.

Няколко души вдигнаха ръце.

— Това значи ли, че могат да ни сторят всичко, стига да кажат, че ни защитават от някого?

— Да — включи се друго хлапе. — Все едно казвате, че националната сигурност е по-важна от конституцията.

Бях много горд със съучениците си.

— Как ще защитите свободата, като отмените Хартата за правата? — включих се и аз.

Тя поклати глава, сякаш бяхме много глупави.

— Революционерите, създали тази държава, са разстрелвали предатели и шпиони. Те не са вярвали в абсолютната свобода, когато тя е застрашавала републиката. Вземете тези от Екснет…

Напрегнах се.

— Тези така наречени заглушители. След като градът беше атакуван от хора, обявили война на тази държава, те започнаха да саботират мерките за сигурност, които трябва да предотвратят нови атентати. Правят го, като застрашават съгражданите си…

— Правят го, за да покажат, че правата ни се отнемат в името на защитата им! — казах аз. Добре де, извиках го. Тая ме ядоса. — Правят го, защото властите третират всички като заподозрени.

— И искат да покажат, че не бива да бъдат третирани като терористи, действайки като такива? — извика Чарлз. — Извършвайки тероризъм.

Аз кипнах.

— О, за Бога! Извършвайки тероризъм? Просто показват, че цялостното наблюдение е по-опасно от тероризма. Вижте какво стана в парка. Хората танцуваха и слушаха музика. Това тероризъм ли е?

Учителката прекоси стаята и се надвеси над мен, за да млъкна.

— Маркъс, явно мислиш, че нищо не се е променило в тази страна. Трябва да разбереш, че взривяването на моста промени всичко. Хиляди наши приятели и роднини са мъртви. Сега е време за национална единност пред лицето на зверското посегателство…

Изправих се. Беше ми писнало от тези лайна за „промяната“.

— Национално единство ли? Та нали целта на Америка е да е държавата, където различието е прието. Ние сме страна на дисиденти и борци, на изхвърлени от университета и свободно говорещи хора.

Спомних си последния урок на мис Галвес, за хилядите студенти от Бъркли, които не позволили на полицаите да арестуват момчето, което раздавало литература за гражданските права. Никой не опита да спре камионите, които събираха танцуващите в парка. Аз също не опитах. Побягнах.

Може би наистина всичко се беше променило.

— Мисля, че знаеш къде е кабинетът на Бенсън — каза тя. — Отивай там. Няма да позволя да прекъсват часа ми с неуважително поведение. За човек, който претендира за право на свобода, ти твърде много крещиш на несъгласните с теб.

Взех лаптопа и чантата и се изнесох. Вратата беше с газова панта и не можеше да се тресне, иначе щях да го направя.

Тръгнах към кабинета на Бенсън. Камерите ме снимаха. Разпознаваха походката ми. Чиповете в личната карта показваха самоличността ми на сензорите в коридора. Все едно бях в затвор.

— Затвори вратата, Маркъс — каза Бенсън и завъртя екрана така, че да видя картина от класната стая. Беше ни гледал.

— Искаш ли да кажеш нещо?

— Това не е преподаване, а пропаганда. Тя ни каза, че конституцията не е важна.

— Не, тя каза, че не е религиозна доктрина. А ти й се нахвърли като фундаменталист, доказвайки теорията й. Маркъс, би трябвало да разбираш, че всичко се промени след взривовете. Твоят приятел Дарил…

— Не смей да споменаваш името му. — Гневът бушуваше в мен. — Не си достоен да говориш за него. Да, разбирам, че всичко се промени. Преди бяхме свободна държава. Сега не сме.

— Маркъс, знаеш ли какво е нулева толерантност?

Отстъпих. Можеше да ме изключи за „заплашително поведение“. Така наказваха бандитчетата, които заплашваха учителите. Но той като нищо щеше да го приложи срещу мен.

— Да. Знам какво значи.

— Мисля, че ми дължиш извинение.

Погледнах го. Едва сдържаше садистичната си усмивка. Част от мен искаше да се подчини. Исках да помоля за прошка въпреки срама. Потиснах този порив и реших, че предпочитам да ме изключат, отколкото да се извиня.

— Правителствата са избрани от хората и черпят правомощията си от тях, така че, когато една форма на управление стане деструктивна, хората имат право да я променят или да я премахнат и да създадат ново управление, полагайки основите му на принципи, които според тях биха дали най-добър ефект за тяхната безопасност и щастие. — Бях го запомнил буква по буква.

Той поклати глава.

— Наизустяването на думите не означава, че ги разбираш, синко. — Натисна няколко копчета и принтерът се включи. След секунда ми подаде бланка, която постановяваше, че съм отстранен за две седмици.

— Ще пратя мейл на родителите ти. Ако до трийсет минути не напуснеш територията на училището, ще бъдеш арестуван.

Изгледах го.

— Не искаш да ми обявяваш война в собственото ми училище — каза той. — Не можеш да я спечелиш. Махай се!

Излязох.