Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prime Luci del Mattino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фабио Воло

Заглавие: Първите утринни лъчи

Преводач: Надежда Иванова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК"Колибри"

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 27 януари 2014

Редактор: Елена Константинова

Художник: Росен Дуков

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-619-150-270-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9087

История

  1. — Добавяне

10 февруари

 

Вчера Паоло ме целуна. А тази сутрин ми каза, че в неделя ще ходим на обяд у майка му. Нямам думи. Целувката на Юда. Паоло знае прекрасно колко ми тежат обедите в къщата на майка му.

Днес си тръгнах от работа с тази мисъл в главата и ми се прииска да отида на фризьор и да се подстрижа.

Никога не харесвам прическата си, когато изляза от фризьорския салон. Винаги съм обладана от необходимостта да се прибера вкъщи и да наглася косата си така, както на мен ми харесва. Не смея да го направя пред фризьора, страх ме е да не го обидя. Но днес останах доволна от прическата си и ми се струваше, че лицето ми изглежда по-младо. Въпреки че не ми се ходи у майка му и целувката му на Юда ме подразни, се прибрах с леко сърце. Не се чувствах ядосана, а още по-малко тъжна. После обаче, докато с Паоло вечеряхме, тази весела лекота се стопи. Не знам дали причината е в мълчанието му, или в това, че дори не забеляза новата ми прическа, но ме обзе меланхолия. Така или иначе, не за пръв път не забелязва промените в мен.

Кой от двама ни е по-сляп? Той не успява да види, аз не успявам да разбера. Не успявам да разбера защо това все още ме наранява. Дали Паоло никога повече няма да ме гледа с онези очи от първите ни срещи?

Обедите у свекърва ми бяха истинско мъчение. Всеки път се чувствах като на изпит в университета. Даже по-зле. В онзи ден там бе и братът на Паоло, Симоне. По онова време беше на почти четирийсет години, на всеки два месеца се сдобиваше с нова приятелка и винаги бе готов да критикува женените хора:

— Със сватбата не правим заявка за вечна любов, а за това да останем заедно дори когато вече не се обичаме. Горкичките… Страх ви е от самотата, а? Ужасява ви идеята да остареете сами. Всъщност вече сте сами, просто не го забелязвате.

В началото отношението му ме дразнеше и винаги се хващах на провокациите му. Въпреки че той казваше мнението си по любезен и ироничен начин, аз спорех. Защитавах брака толкова агресивно, че често, докато изливах най-съкровените си мисли в дневника, се питах дали наистина вярвам в нещата, които пиша. Симоне, малко по малко, започваше да ме кара да се съмнявам. Понякога дори стигах дотам да си мисля, че може би вече не вярвам в така пламенно изричаните от мен думи, че те са само празни кутии.

Сега, след всичко, което се случи, виждам Симоне в различна светлина. Изглежда ми толкова изплашен от любовта, та чак изпитвам нежни чувства към него. В едно обаче със сигурност беше по-добър от Паоло: в освобождаването от пипалата на майка им.

Тя е жена, която постига своето чрез вменяване на усещане за вина и чрез заетата от нея позиция на мъченица.

— Все съм сама. Откакто умря баща ви, никъде не излизам. Няма кой да ме закара някъде с кола. Така ми се иска да отида до братовчедка ви Марина да видя новороденото й момиченце…

Симоне веднага я прекъсна:

— Мамо, известно ли ти е, че съществува обществен транспорт? Той е едно прекрасно откритие: купуваш си билет и облечен в синьо мъж те закарва там, където трябва да стигнеш. А не забравяй и за такситата! Возят те до точния адрес и тези, които ги карат, дори ти казват „благодаря“, щом слезеш…

Намеси се и Паоло:

— Мамо, не се тревожи, по-късно с Елена ще те заведем у Марина, какво ще кажеш?

Когато станеше нещо такова, пронизвах мъжа си с поглед, но той правеше красноречива гримаса, като че ли казваше: „Горката ми майка“.

Свекърва ми е живееща в миналото си жена, която е изпълвала своето съществуване с това да бъде съпруга и майка.

Постоянно разказваше случки, които вече знаех наизуст. Бяха винаги едни и същи и ги повтаряше като развален грамофон. Когато говореше за съпруга си обаче, можеше да се долови нещо като обожествяване и неизменно започваше с ако:

— Ако баща ти беше още тук, това нямаше да се случи… Ако баща ти не си беше отишъл, щеше да се погрижи… Ако баща ти можеше да те чуе какви ги приказваш, щеше добре да те нареди…

Майката на Паоло не ми беше симпатична, писала съм го сума ти пъти в дневника си, и не правеше нищо, за да бъде харесана. Мразех държанието на Паоло в нейно присъствие. Превръщаше се отново в нейното момченце, неспособно да й противоречи, да й откаже каквото и да било. А и освен това не понасях навика й да те сграбчи за ръката и да я стиска, докато ти говори, все едно се страхува да не би да й се изплъзнеш.

Ще добавя, че никога не се държеше любезно към мен. Критикуваше всичко: как готвя, как пазарувам, къде пазарувам, как пера, как се обличам.

През онзи ден едва бяхме седнали на масата и започна:

— Не му ли гладиш ризите, та е винаги по тениска или с пуловер? Как само му отива, когато е с риза… Паоло, искаш ли да ти купя една-две от магазина долу?

— Не, мамо, имам достатъчно ризи, а и сме наели жена, която да ги глади, не ги глади Елена. Знаеш, че и тя работи по цял ден — опита се да й възрази той.

— И аз работех, но нямахме възможност да плащаме на жена. Налагаше ми се да върша всичко сама. Помниш ли какво ставаше, ако баща ти решеше, че ризите му не са добре изгладени? Истинска трагедия! А! Като говорим за магазина долу, взех на теб и на брат ти слипове на промоция. От качествен памук са…

— Мамо, кога най-сетне ще спреш да ми купуваш слипове? — измърмори Симоне. — Казвал съм ти, че не искам.

— Ти да мълчиш, все си недоволен.

Стана от масата, отиде в другата стая и се върна с две торбички.

— Искаш ли да си ги сложа сега, докато се храним? Ще ти достави ли удоволствие? — подхвърли иронично братът на Паоло, като остави торбичката на дивана.

Понякога Симоне наистина ме разсмиваше.

Паоло обаче, след като благодари, разгледа внимателно своите слипове отпред и отзад, погледна ме и ме попита:

— Харесват ли ти?

Аз печално кимнах в потвърждение, той ги сгъна, прибра ги в торбичката и я остави близо до входната врата от страх да не я забрави.

По време на обяда свекърва ми продължи да говори за братовчедката, наскоро станала майка, но без да е омъжена.

— Мамо, какво значение има дали ще се оженят, или не? Задай си въпроса дали са щастливи. Тебе какво те интересува?

— Естествено, Симоне, ти си винаги готов да приемеш всичко. Според теб глупави са тези, които се женят. Не разбирам защо да не се оженят сега, когато вече си имат момиченце. Щом като няма значение, тогава да го направят.

— Остави бедните душици на мира. Погледни сестра й, която се омъжи на двайсет и пет години и сега е една бъчва в депресия. Мисли само какво да даде за ядене на децата си, самите те вече като две бъчонки.

— Какво общо има това с брака?

— О, да, знам, знам, никога няма нищо общо…

— А и ще видиш — като откриеш правилната, и ти ще запееш друга песен и ще се ожениш веднага, на мига.

— Можеш да бъдеш сигурна, мамо.

— Е, да, докато продължаваш да излизаш с онези…

— С кои онези? Какво искаш да кажеш?

— Разбра какво имам предвид, не ме карай да го казвам на глас, че днес е неделя, много добре ме разбра. А и папата го каза тази сутрин по време на молитвата — без брак няма семейство.

— Ето, браво, извади и папата от ръкава, че да е пълна картинката. Какво разбира той от брака? Женил ли се е някога? Ако стигаше хората да се оженят, за да станат семейство, щяхме да разрешим световните проблеми. А по отношение на жените, с които излизам, трябва да осъзнаеш, че ако някоя жена не желае да стане съпруга или майка, това не означава, че е лека жена.

— Симоне! Неделя е и сме на масата. Ако баща ти беше тук, нямаше да приказваш така.

И тази неделя, както толкова много други, в които присъстваше и брат му, аз и Паоло говорехме малко, защото Симоне и майка му спореха през цялото време. Пихме кафе и изядохме сладоледената торта, която ние бяхме донесли. Щом приключихме с обяда, се престорих, че искам да й помогна да измие чиниите, но тя ме спря. Не настоях. Симоне пушеше, а майка му повтаряше, че ще направи добре, ако ги откаже или поне ако започне да си купува готови цигари, вместо да си ги свива сам.

— Рано или късно ще й кажа, че не са цигари — прошепна ми той, като ми намигна.

Единственото ми желание беше да се прибера колкото може по-скоро. Преди да тръгнем, Паоло отиде до тоалетната и когато се върна, майка му не пропусна да каже това, което повтаря, откакто я познавам:

— Изгаси ли лампата в тоалетната?

Стигаше човек да излезе от някое помещение, за да го попита дали е изгасил светлината.

Пред асансьора, докато чакахме свекърва ми, Симоне метна на Паоло своята торбичка със слипове с думите:

— Носи и моите. От качествен памук са.

— Нали знаеш, че сега ще караме мама при Марина. Ако види, че си ми дал твоите, ще я заболи.

— Успокой я ти, удава ти се. Чао, тъжните. — Слезе две стъпала и после се обърна към мен: — Тази рокля ти стои добре.

Паоло ме погледна.

— Да, наистина… Стои ти добре.