Силвия Кристъл
Довереникът (4)

4

— Защо избяга, Макс? — Гласът долетя зад гърба ми и ме изтръгна от приятната леност, на която се отдава човек, когато всичко около него е така объркано, че съвсем му отпуска края. — Ник и Амели са прекрасни млади хора. Компанията им ще ти се отрази добре.

„Сигурно. Особено присъствието на Амели“ — поисках да отвърна, но замълчах.

— Предпочитам да прекарвам повече време сам — изрекох троснато, както е прието да се отнася човек с натрапници.

Мисис Резловска отмина великодушно нелюбезността ми.

— Виж какво, момчето ми. Можеш да се скапеш от безсилие. Да се довършиш с ненужни терзания. Но това едва ли е най-доброто, което си в състояние да направиш за себе си.

Елионор говореше, без да отмества поглед от унесената в дрямка морска шир. Слабите й старчески очи се опитаха да проследят полета на заблудена чайка, която кръжеше над палубата. Птицата улови в движение парче хляб, което й подхвърли облечен в дрипи старец.

— Довечера ще играем бридж със семейство Дюпон. Много мили французи от Лимож. Защо не се присъединиш към групичката ни? Не можеш да си представиш колко са забавни!

Мога, как да не мога! Ще се превиват от смях, когато не схвана някоя тъпа френска шегичка. Ще обсъждат без притеснение държанието ми. Ще се подхилкват подигравателно на всеки мой жест. Ще очакват да съм духовит, когато изиграят брилянтно някой ход. Ще се ровят безпардонно във всичко, което преминава през старческите им мозъци и със сигурност не ги засяга.

Какво пък! Може точно от това да имам нужда. От неограничена доза безпощадност.

Семейство Дюпон се оказаха бъбриви старци, изключително жизнени за възрастта си. Тя се кискаше свенливо, като тресеше мършавите си рамене. Той я наричаше „скъпа моя Леополдин“ и пуфтеше или се почесваше по тила, когато беше в затруднение.

Моята партньорка се държа доста предизвикателно през цялата вечер. Няколко пъти я засякох да отправя към мосю Дюпон погледи, изпълнени с кокетство. Въпреки усилията, обектът на желанията й оставаше напълно безучастен към недвусмислените й намеци. Първо, човекът едва ли можеше да съзре през дебелите стъкла на очилата си усмивките, с които го даряваше милата Елионор. И второ, господин Жерар Дюпон беше прекалено зает със собствената си личност, за да отклонява вниманието си към друг. Уважавах тази черта на характера му. Благодарение на нея през цялата вечер останах извън обсега на всеобщото любопитство.

Мосю Дюпон бе работил тридесет и осем години като данъчен инспектор. Съобщи го така, сякаш трябваше да онемеем от изумление. Пресилен възторг демонстрира единствено мисис Резловска.

С Леополдин имаха три деца. Никое от тях обаче не бе поело пътя на баща си. Колко жалко, поклатих глава, за да покажа, че съчувствам.

Леополдин също имаше своята страст. Цели осемнадесет години бе пяла псалми в хора на църквата в Лимож. Но с времето по-млади гърла бяха изместили отслабващия й старчески глас. Какво да се прави, такъв е животът, отново клатех глава.

Някъде към полунощ на невзрачната Леополдин й хрумна да се позаинтересува с какво се занимава любезният млад господин, който от няколко часа цака карти с тях във фоайето на „Грейт Фери“.

Адвокат, отвърнах небрежно. Усетих как Жерар Дюпон наостри уши. Устните му се изкривиха в ехидна усмивка. Та с какво си вадя хляба, ако не е тайна? Разводи? Недвижими имоти? Углавни престъпления?

Данъци, уточних невинно. Мосю Дюпон се надигна на стола и стана още по-едър. Уморените му очи се вторачиха в мен. Така значи! Данъци, Бях сигурен, че в момента само аз и той схващаме същността на проблема.

Тридесет и осем години този доблестен служител беше събирал неуморно парите на едрите риби и ги беше изсипвал в държавната хазна. А сега до него се спотайваше някакъв тип, който помага на акулите да крият големите пари и да залъгват държавата с трохи.

Просто бизнес, подхвърлих небрежно. Легален, при това. Исках да успокоя човечеца и да му кажа да не приема нещата така дълбоко и толкова лично.

Точно четиридесет и две минути след полунощ стана ясно, че врагът ще си легне, окичен с венеца на победата. По всичко личеше, че милата Елионор е склонна да ми прости това фиаско. В края на краищата, бяхме партньори само от няколко часа. Онези Дюпон дори и не подозират на какво сме способни ние с бабата, когато станем истинска комбина…

Не трябваше да допускам тази мисъл да пробягва през съзнанието ми. Но тогава още не знаех колко е опасно човек да дава воля на нестройните си мисли…

Свалих сандалите от уморените си крака и се отпуснах върху тясното легло. Молех се чудото да се повтори. Да прекарам още една блажена нощ, необезпокояван от натрапчивите си терзания. И докато се опитвах да не мисля за нищо, онова въпросче отново започна да кръжи в главата ми.

Дали го е замисляла? Или е реагирала спонтанно в онази злополучна нощ? Сигурно никога нямаше да узная…