Силвия Кристъл
Довереникът (21)

Епилог

Дремех върху бюрото и се правех на много зает. Не исках шефовете да ме засилят да върша нещо неотложно в края на деня. Зяпах безобидно насекомо, което пълзеше по стъклото и оставяше лепкава диря след себе си, когато звънът на телефона ме изтръгна от унеса ми.

Не бързах да отговоря. Но ако реша да си правя оглушки, можеше да стане по-лошо. Някое от момчетата на петия етаж да долети и да ме зарине с работа. Затова с неохота посегнах към слушалката.

Търсеше ме някой си Натанаил Лем. Изминаха десетина безкрайни секунди, преди да усетя първия спазъм в стомаха.

— Как е госпожа Резловска?

Изобщо не съм сигурен, че познайницата ми се казва така. Въпреки това се опитвам гласът ми да звучи естествено.

— Мисис Резловска ви е включила в завещанието си…

След като и той използва същото кодово име, значи и аз ще продължавам да я наричам така. Засега от мадам Малдини няма и следа.

Откакто се върнах от онова вълнуващо пътуване, непрекъснато се моля да не се стига дотам, да ме призоват да изпълня последната воля на една стара интригантка.

— Беше ми споменала нещо такова. Когато дойде моментът, ще ме намерите на същия телефон.

Бях намислил как да действам в случай на тревога. Ще сменя адреса и работата си. Ще се наложи да продам апартамента, но и без това вече не държа на него. Навява ми мъчителни спомени. Трябва да уредя куп формалности, но за по-малко от месец ще съм готов. После ще се покрия. Ще залича следите. Да ходят да ме гонят, ако нямат друга работа.

— Налага се да обсъдим някои подробности. Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви го съобщя…

На теб пък за какво ти е неприятно? Взимаш къщата на мъжа й. Прибираш парите, които съпругът и децата на любовника съвсем законно са внесли в банката на нейно име. Да не би да ти се налага да надничаш зад ъглите и да отговаряш на въпроси на тъпи ченгета къде бабата крие крадените бижута!

В този миг мозъкът ми се задейства. Чакай! Как така ме е включила в завещанието си? Какво е решила да ми остави? Мемоарите си? Никой издател няма да им обърне внимание. В тях със сигурност ще липсва най-вълнуващата част.

Немислимо е да е продиктувала името ми в документа. Освен ако, след последния разговор е била толкова сърдита, че е решила да пусне хрътките по петите ми. Не е лошо. Завещава ми крадени скъпоценности за милиони, а след това биячите ме скапват от бой, за да им кажа и майчиното си мляко. И каква ирония! Самият аз не знам къде лисицата е отнесла плячката. Можех да ги посъветвам едно-единствено нещо: Копайте, братлета, някъде около жилището ми! Или по-добре, отскочете до Корсика. Търсете вила „Малдини“!

И си отваряйте очите на четири!

Не, не е възможно тази жена да ме мрази до такава степен, че да ме хвърли направо в лапите на онези чакали. Освен това, досега спазвах безусловно своя дял от уговорката. Не бях дръзнал да я търся. Точно както нареди капитан О’Нийл. Май се налагаше да поговоря с нея. Още сега!

— Бих искал да обсъдя някои въпроси с мисис Резловска. Едва ли е уместно да вършим тази работа по телефона. Затова ви моля да я попитате кога и къде е удобно да се срещнем.

— Страхувам се, че това е невъзможно — изпръхтя адвокатът в слушалката.

— Какво значи невъзможно? Бях останал с впечатлението, че за тази жена не съществуват невъзможни неща.

— Някои неща не са по силите дори на личности като мисис Резловска…

Какви ги дрънка тоя! На този свят не съществува препятствие, което госпожата да не е в състояние да преодолее с изящен скок на настървен хищник.

— Мъчно ми е да ви го съобщя, но мисис Резловска почина снощи.

Какво е направила?

Дишах през устата. Слепоочията ми пулсираха. В корема ми се надигаха спазми. Елионор беше извършила нещо чудовищно! Молех се тази жена никога да не се разделя с живота. Дълголетието й беше единствената гаранция за моята свобода.

Притиснах длан към челото си. Това, което беше извършила бабата, изобщо не ме устройваше.

Не ми се иска да съм циничен, но трябва да знам с какво време разполагам, за да изчезна по най-бързия начин.

— Какво имам честта да получа като неин наследник? Официално, разбира се.

— Милион двеста и четиридесет хиляди лири. Но след като се платят данъците, сумата ще намалее значително.

— Тя… нямаше толкова пари…

Говорех като човек, който от години лично е контролирал богатството й.

— Миналия месец мисис Резловска осъществи много успешна сделка…

Уморила е още някой невинен човечец!

— И е решила да ми подари печалбата?

Едва ли.

— Точно така. Не разбирам защо сте изненадан. Мисис Резловска ме увери, че знаете за тези пари.

— Кога точно ви довери тази подробност?

— След пътуването до Венеция.

Онзи започна да губи търпение. Но и аз трябваше да съм наясно какъв театър се разиграва около мен. И да съм сигурен, че не са ми пробутали ролята на идиота, все пак.

— Ако се срещнем, ще мога да задоволя в голяма степен любопитството ви…

Нат говореше неуверено. Претегляше всяка дума. Аз обаче бях неумолим.

— Настоявам за някои отговори още сега! В противен случай никога няма да се срещнем…

Прозвуча като заплаха. И онзи го схвана по същия начин.

— Мисис Резловска явно е имала предвид, че сте способен да отблъснете щедростта й. В такъв случай парите отиват при някой си… Чакайте да погледна! Точно така! В случай, че се откажете от наследството, парите отиват при господин Франклин Онест и съпругата му Киара Ферети.

— Тя не му е съпруга! — почти изкрещях в слушалката. Бях сигурен, че онзи се усмихва лукаво.

— Това няма да им попречи да станат богати.

Ама, че кучка! Измислила е как да ме накара да стана послушен.

Досега смятах, че съм предвидил всичките й ходове.

И все пак ме изигра. Сигурно в момента се хили злорадо там, където се подвизава.

— Какво стана с бижутата?

Онзи не очакваше да обсъждаме такъв деликатен въпрос по телефона.

— Сигурен ли сте, че апаратът ви не се подслушва?

— Напълно!

Прозвуча като уверение на човек, който всяка сутрин бърка в слушалката за бръмбари.

— Както ви споменах, мисис Резловска осъществи наскоро много успешна сделка. Продаде голяма част от скъпоценностите и получи за тях значителна сума.

— Как така ги продаде? Та тя не можеше да измъкне и един пръстен на светло, без да я надушат!

— Помогна й неин много близък приятел.

Бях чувал за такъв герой. Има го във всеки долнопробен криминален роман.

Значи, до последно е вярвала, че съм от страхливите играчи. От онези, които ще се покрият, когато трябва да изиграят решителния ход. И като нищо ще те предадат, за да спасят нещастната си кожа.

— Къде ги продаде?

— Не ми е разрешено да ви разкрия тази подробност.

После като че ли размисли.

— Бижутата отлетяха за Шанхай.

Адвокатът си отдъхна. Тайната вече не беше само негова.

Шанхай. Там със сигурност онези, които душат от години, ще гонят вятъра. Верният Оноре за пореден път беше свършил черната работа. Дали е успяла да му се отблагодари? Или до последно е разчитала на предаността му?

Може би сега е моментът да се позаинтересувам как е със здравето синьор Рудолфо Малдини. Бях си направил труда да се поровя тук-там и да събера любопитни сведения за корсиканския бик, както го наричаше прислугата.

Дон Малдини беше собственик на огромно имение на острова. Притежаваше яхта за три милиона долара. Имаше дялово участие в проспериращ корабостроителен бизнес. Освен това, беше изградил собствени игрища за тенис и голф. Залагаше редовно в конните надбягвания. И се радваше на безупречна репутация. Някои таблоиди намекваха за нечисти сделки в миналото. Но в края на краищата, няма богатство, което да е натрупано с пот на челото. Това и децата го знаят.

Рудолфо беше останал вдовец на шейсет и осем. От брака си с Орор дьо Монфре имаше син, който бе страстен поклонник на нежния пол и всепризнат прахосник. Освен това, беше единствен наследник на парите на татко Малдини. До мига, в който се бе появила Елионор. Жълтата преса проявяваше необяснима снизходителност към новата съпруга. Мадам Малдини старателно избягваше светлините на прожекторите. Не успях да открия нито една нейна снимка. Дори за папараците Елионор беше бяло петно.

— Мистър Малдини сигурно е неутешим след загубата на съпругата си?

Нат се изгуби по линията.

— Съжалявам, но не разбирам за кого говорите…

Хайде, Нат, не се прави на ударен! Не вярвам да не хвърляш по едно око в клюкарските издания.

— Става въпрос за Рудолфо Малдини, съпругът на нашата непрежалима Елионор.

— Сведенията ви са твърде неточни. Елионор беше вдовица от много години…

Натанаил Лем като че ли бе искрен. Ако е така, парчетата от мозайката най-после идваха по местата си. Адвокатът беше поредната жертва на двойствения живот на онази изпечена мошеничка. За мен бабата бе намислила същата участ. Да не узная никога за съществуването на Рудолфо. За парите му. И за плановете да глътне богатството му. Колко ли е отмъкнала от него? И на кого ли ги е дала? Тази тайна щеше да я отнесе в гроба.

— На колко години беше?

Странно, че говорех за Елионор в минало време.

— На седемдесет и осем.

— Прекрасна възраст! Тъкмо си свършил по-важните неща в живота и вече спокойно можеш да си почиваш!

Прозвуча цинично. Но самата Елионор не би имала нищо против малко цинизъм по неин адрес.

— На колко години почина Робърт Бъртън?

Надявах се Нат да е чувал за клана Бъртън и за ограбените наследници.

— На шейсет и пет. Елионор е четири години по-възрастна от него. Имали са дългогодишна връзка.

Изкушавах се да попитам тя ли му е видяла сметката. Но симпатягата Нат едва ли щеше да е посветен в тайната.

Така значи, достопочтеният Робърт Бъртън починал на шейсет и пет. Имал огромно желание да остави на дългогодишната си любовница половин милион лири. Но хвърлил топа и се наложило синовете да уредят сметката. Момчетата броили добри пари за мълчанието на любовницата. За благодарност тя окрала семенната съкровищница. Направила го с единствената цел да бръкне в здравето на законната съпруга. На онази, чието място отчаяно се е опитвала да заеме.

Нещо не се връзваше. Човек на шейсет и пет с милиони си хваща любовница на тридесет, а не на седемдесет! Тая загадка никога няма да я разплета. Но пък какво ми влиза в работата да се ровя в интимния живот на двама покойници.

— Къде ще е погребението?

— Мадам Резловска пожела да почива в семейната гробница на съпруга си.

Навярно говореше за горкия Чарлз. Нали не е и чувал за корсиканеца Малдини?

— В такъв случаи, ще се видим на погребението…

Адвокатът отново се изгуби по линията.

— Елионор изрази желание да не присъствам на церемонията. Съобщи ми това в дълго, прочувствено писмо. Вероятно е искала да ми спести болката от раздялата. Такава е волята й и съм длъжен да я уважа… Помоли вие да я придружите в последния й земен път.

Нат пак се разстрои. Нали го беше имала за роден син. А сега доведеното дете щеше да мъкне ковчега…

Елионор беше помислила за всичко. Нат за нищо на света не трябваше да се срещне очи в очи с настоящия съпруг, за когото нямаше и представа, че съществува. В крайна сметка, двамата с Нат бяхме героите от Лондонската пиеса. Погрижила се бе да не объркаме представленията, че ще стане голяма каша. На Амели пък бе дала покана за корсиканския цикъл.

— Трябва да ви предам някои нейни лични вещи. Смарагдови обици, рубинен пръстен, диамантена огърлица, златен часовник и… още някои дребни неща.

Милата Елнонор държеше да не забравям, че голямата страст в живота и бяха скъпоценностите. И интригите около тях.

— Бих желал да преведете парите в швейцарска банка.

Опитвах се да овладея гласа си. Не беше лесно да се разпореждам с богатство, което не е мое.

— Имате ли сметка там?

— Не.

— Тогава ще го обсъдим, когато се срещнем.

— Добре. Утре летя за Лондон. Ще съм при вас най-късно в три.

Не вярвах, че съм го изрекъл.

— Чудесно. Кантората ми се намира на „Ърлингтън Гардънс“ 42.

— Тогава, до утре.

Онзи затвори пръв.

Усетих как изведнъж битието ми изхвърча от коловоза, в който се лашкаше напоследък, и полетя извън релсите. Налагаше се да свърша куп непредвидени неща. Да съобщя на момчетата от петия етаж, че напускам. Съвсем скоро в сметката ми щяха да се изсипят близо милион английски лири. Тогава щеше да е направо неприлично да блъскам за някакви мизерни три хиляди на месец.

Грабнах слушалката и набрах трескаво номера.

Беше време да поговоря с Киара…