М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (6)

Четири

Гробището „Слийпи Холоу“

Ню Йорк 9:30 ч.

Жаки се шокира, когато видя брат си на прага. Пътят от улица „Сен-Пере“ в Париж до каменен мавзолей в гробище на 50 километра от Ню Йорк е доста дълъг.

— Стресна ме — каза тя, вместо да признае колко се радва да го види тук.

— Съжалявам — отвърна Роби и влезе. Усмихна й се въпреки посрещането.

От големия букет цъфнали ябълкови клонки, които държеше В лявата си ръка, капеше вода, а от чадъра със старинна дръжка, наследен от дядо им, се стичаха струйки. Въпреки дъжда Роби бе обул любимите си ръчно изработени кожени обувки. Брат й винаги се обличаше безупречно, но не го бе грижа дали ще изцапа дрехите си. Чувстваше се добре в кожата си по начин, за който Жаки винаги му бе завиждала. Тя прекалено често имаше чувството, че не живее в собствената си кожа.

Също като Жаки Роби имаше светлозелени очи с бадемовидна форма, овално лице и чуплива коса с цвят на махагон, вързана на опашка. На лявото му ухо блещукаше обица с малък смарагд, а дъждовните капки искряха по платинените пръстени, които носеше на всички пръсти, с изключение на палците. Влезеше ли някъде Роби, винаги се случваше нещо вълшебно. Светлината забеляза присъствието му. Въздухът се изпълни с нови ухания.

Преди изобщо не се караха, но това се промени през последните няколко месеца. Жаки не бе забравила спора им по телефона преди три дни — най-сериозната им кавга до момента. Наблюдаваше брат си, чието присъствие изпълваше малкото помещение. По застиналата на устните му усмивка разбра, че той няма намерение повече да се карат. Изглежда, искрено се радваше да я види.

Тя го изчака да каже нещо, но като баща им, Роби често предпочиташе да общува с жестове вместо с думи. Това понякога я дразнеше толкова, колкото бе дразнило и майка й. Жаки погледна към мраморната пейка. Привидението бе изчезнало. Роби ли го бе прогонил? Пак се обърна към брат си.

Преди Жаки ненавиждаше факта, че от двама им тя бе просто хубавка, а Роби бе истински красавец. Имаха подобни черти, но неговите бяха твърде изящни за мъж, а нейните, мислеше си тя, бяха прекалено груби за жена. Когато го гледаше, сякаш се взираше в мистериозно огледало и виждаше друга своя версия. Според нея именно андрогенният им вид ги правеше по-близки от повечето братя и сестри. Това, както и общата им трагедия.

— Изненадана съм, че дойде — изрече Жаки най-накрая. Вместо да е доволна, че Роби е тук, тя се дразнеше заради предишните случаи, в които я бе оставял да идва сама. — Нали все повтаряш, че не бива да отбелязваме годишнините от чиято и да било смърт? Че дори не вярваш, че мама е мъртва?

— Жаки, наясно съм, че мама е мъртва. Осъзнавам го, естествено. Но вярвам… сигурен съм… че духът й е жив и никога няма да умре.

— Очарователна мисъл — не сдържа тя сарказма си. — Сигурно е голяма утеха да си с толкова позитивна нагласа.

В продължение на няколко секунди той се взираше в очите й и се опитваше да й каже нещо, което тя не разбра. После отиде до нея, наведе глава и я целуна нежно по челото.

— Реших да ти правя компания. Този ден винаги е тъжен, нали?

Жаки затвори очи. Присъствието на брат й й донесе облекчение. Тя хвана ръката му и я стисна. Трудно е дълго да се сърдиш на Роби.

— Добре ли си? — попита я той.

Каза го на френски и Жаки автоматично отговори на същия език. Говореха свободно и двата езика — майка им бе американка, а баща им французин — но Жаки предпочиташе английския, а брат й — френския. За добро или, по-скоро, лошо, тя приличаше на майка им, а той на баща им.

— Добре съм.

Никога не му бе доверила, че чува гласа на майка си, макар през по-голямата част от живота си да бе споделяла почти всичко с него. Бяха толкова различни, но помежду им съществуваше дълбока, отчаяна връзка, както често се случваше при деца, чиито родители имаха сериозни проблеми.

Роби отново килна глава и Жаки видя съмнението в очите му. Не й бе повярвал, но нямаше да я притиска. Не бе в характера на брат й да разпитва. Той бе търпеливият. Спокойният. Детето, което никога не възразяваше.

Поне доскоро.

Жаки бе на четиринайсет, а Роби на единайсет, когато Одри умря. Следващата година бе годината на кошмарите, когато виденията се влошиха и я водеха от лекар на лекар, един заявяваше, че има халюцинации, друг — че е болна от шизофрения. Накрая я пратиха в клиника в Швейцария, където състоянието й се подобри и още година след това излезе от там почти напълно възстановена. На петнайсетгодишна възраст замина за Америка да живее със сестрата на майка си и съпруга й, а Роби остана в Париж при баща им. Всяко лято братът и сестрата отиваха в Грас, в Южна Франция, и прекарваха заедно три месеца в дома на баба си, където подновяваха близостта си.

Преди шест месеца болният им от Алцхаймер баща бе обявен за неспособен да се грижи за себе си и двамата наследиха семейния бизнес. Нямаха представа, че фирмата е заплашена от фалит. Роби цял живот бе работил по своя линия парфюми. Жаки не живееше във Франция и не бе запозната с фирмените дела. И двамата останаха шокирани от финансовото състояние на компанията. Не успяха да се споразумеят как да постъпят и напоследък прекалено често международните им телефонни разговори завършваха с огорчени реплики и без никакво разрешение. Основните проблеми, споходили рода Л’Етоал, ги бяха разделили така, както не бе успял и океанът.

— Прекрасни са — кимна Жаки към ябълковите клонки в ръцете на Роби.

Той погледна към урната, в която тя вече бе поставила своите цветя.

— За тях обаче май не е останало място.

— Тази е празна — посочи Жаки към другата урна.

Тя проследи с поглед как Роби оглежда гробницата.

Доколкото й бе известно, той идваше тук за първи път. Роби се взря в статуята на ангела с човешки ръст, витражите и мраморните стени с гравирани в спретнати редове имена и дати и прокара пръсти по релефните букви на средната колона, третия ред от горе на долу. Името на майка им. При жеста сърцето на Жаки се сви.

— Когато беше щастлива — рече Роби, — тя бе най-любящият човек на света. Нямаше по-прекрасна от нея. — Обърна се към сестра си. Месеците на пререкания по телефона се стопиха от лицето му и бяха заменени от дълбоко, утешително спокойствие.

Още преди Роби да стане последовател на будизма, той бе склонен към размисли и беше уравновесен, за разлика от нея. На Жаки й се прииска двамата да спрат да се карат и да останат завинаги, както в момента — заедно, потънали в спомени.

— Документите ли дойде да подпишеш? — попита тя. — Нямаме друг избор. Трябва да продадем фирмата.

„Не го притискай, миличка.“

Шепотът стресна Жаки и тя с мъка устоя да не се обърне в посоката, от която долетя гласът на майка ѝ. Бе си помислила, че Одри е изчезнала.

Като ехо от думите на майка им, Роби отвърна:

— Недей, Жаки. Нека не прибързваме. — Разопакова цветята. — Имаме предостатъчно време да го обсъдим. Може ли просто да поседим малко тук без преструвки?

„Но ние отдавна се преструваме, нали?“ — помисли си тя.

Също като баща им, когато бяха деца, с брат й мечтаеха да правят с ароматите онова, което скулпторите вършеха с камъка, а художниците с боите. Да ваят ухания като поеми. Жаки се отказа от тази висока цел, когато видя как родителите й страдаха заради артистичните си амбиции.

Баща им бе обсебен от идеята да създаде един-единствен съвършен аромат, който да пленява въображението. Първо решимостта да го постигне, а сетне неуспехите го огорчиха. И цялото семейство страдаше от това. Особено майка им. Одри бе уважавана поетеса, но вътрешните й борби я бяха отслабили твърде много, за да парира мрака, обгърнал съпруга й. За да избяга от него, тя скачаше от една пагубна афера в друга, докато накрая поредната изневяра не й коства живота.

„С баща ти се предадохме. Ти също може да си се отказала — но не и Роби. Той никога не се предава. Няма да го направи.“

Тези думи парнаха Жаки. Да, майка й бе права. Жаки се бе отказала още преди да започне. А Роби упорито беше продължил. Той бе твърдо решен да компенсира неуспехите на баща си, за страданието на майка си.

Бремето да го избави от тези заблуди падаше изцяло върху нейните рамене.

Прекършено цветче висеше от една от клонките, които той току-що бе поставил в урната, а розовите му венчелистчета бяха добили сивкаво лилав оттенък заради синкавата светлина. Жаки го откъсна, наведе се и вдъхна аромата му.

— Как човек, създал толкова сложни и изящни парфюми, се е примирявал с факта, че любимото цвете на жена му има толкова сладникав мирис? — попита тя. — Каква ирония, а?

— Толкова много неща във връзката на родителите ни бяха иронични.

Роби замълча несигурно за миг. И после каза много тихо — сякаш, като шепнеше, отнемаше от силата на думите:

— Вчера, преди да тръгна за летището, отидох да видя татко.

Жаки не отвърна.

„Баща ти трябваше да стане писател. Така може би щеше да постигне някакъв успех с въображението си. Вместо това бълнуванията му почти унищожиха уважаваната парфюмерийна традиция на рода Л’Етоал…“ — засмя се Одри. В гласа й прозвуча нотка на огорчение, която не отиваше на красавицата с искрящи зелени очи и лъскава златистокафява коса, с устни във формата на сърце и високи, остри скули.

В разговорите в мавзолея, както Жаки ги наричаше мислено, Одри никога не назоваваше съпруга си по име — никога не казваше Луис, или Луи, както се произнасяше на френски. Винаги казваше „баща ти“, все едно желаеше да се разграничи още повече от него. Сякаш дори в гроба не бе достатъчно далеч от него.

Жаки бе научила от Одри, че когато хората те нараняват или разочароват, трябва да ги изличиш, доколкото можеш, от спомените си. Да ги изтриеш от съзнанието си. И тя добре бе овладяла тази техника. Никога не се чудеше какво ли се е случило с Грифин Норт. Никога не си представяше какво прави той сега. Нито какво е станало с него.

„А не правиш ли точно това в момента? — попита закачливо Одри. — Както и да е, той беше под нивото ти.“

Жаки се запозна с Грифин в колежа. Беше две години по-голям от нея. Когато записа магистратура, се премести на три часа път от университета, в който той караше докторантура. През седмица Грифин изминаваше разстоянието с колата си, за да я види. Жаки не обичаше да шофира. Мисълта да пътува сама в колата, я ужасяваше. Ами ако сенките се завърнеха, докато е зад волана? Затова през останалите седмици тя хващаше автобуса и ходеше при него. И жадна да прекара всяка възможна минута с приятеля си, се прибираше с последния автобус в неделя — в 19:00 часа. Винаги забравяше да се нахрани, преди да тръгне, и докато стигнеше до своя колеж, столовата вече бе затворила.

Една вечер, докато се качваше в автобуса, Грифин й даде кафява хартиена торбичка, която тя отвори, щом седна. В нея имаше сандвич, увит в амбалажна хартия и завързан с бяла панделка, която вероятно бе забравила в стаята му. Върху нея пишеше: „Не искам да гладуваш заради мен“.

Майка й грешеше. Грифин беше достатъчно добър за нея. Проблемът бе, че той не беше на това мнение. Затова и скъса с нея.

Жаки носеше бялата панделка в портфейла си, докато не започна да се прокъсва. След това я прибра в кутия за бижута, където още стоеше.

Самоубийството на майка й бе първият урок, който Жаки получи относно загубата. Грифин — младеж, който споделяше любовта й към митологията, миришеше на древни гори и я докосваше, сякаш бе ценна реликва — беше последният.

Роби бе казал нещо, което Жаки не чу.

— Моля? Какво?

— Според мен лекарите грешат, че не помни почти нищо.

— Естествено, нали си граф Tourjours Droit — засмя се Жаки. Тя му бе измислила този прякор — граф Винаги прав — а после и родителите, и баба им и дядо им започнаха да го наричат така. — Как да спорят лекарите с теб?

И Роби се засмя. Като малък той променяше правилата, за да е винаги прав. В зависимост от ситуацията това беше сладко или вбесяващо. Когато беше осемгодишен, а тя на единайсет, Жаки организира тържествена церемония във вътрешния двор, разделящ къщата от парфюмерийната работилница. Ръкоположи го в рицарство с чадър и тогава му измисли прякора.

— Татко позна ли те този път?

— Очевидно бе наясно, че съм човек, когото обича. — Изрече думите с изписана по лицето болка. — Но не знам дали съзнава, че съм синът му.

На Жаки не й се слушаха подобни неща. Образът на баща й, който Роби бе описал, щеше да я преследва дни наред, да се просмуква през пукнатините на стената, която бе издигнала около себе си.

— Въпреки всичко, което е забравил, все още рецитира формули за парфюми и ми напомня за тайните, свързани със смесването на съставките — продължи брат й. — Забравил е да чете, но знае точно колко капки розов екстракт се смесват с есенция от ванилия. А когато говори за формулите, винаги казва:

— „Направи едно шишенце специално за Жаки“ — Усмивката на Роби стана по-широка. Добротата на брат й бе най-хубавото му качество. Но колкото и да се възхищаваше на способността му да вижда по нещо добро у всеки, когато ставаше въпрос за баща им, това я дразнеше. Той бе егоист, причинил на всички им нетърпима болка.

— Може ли да сменим темата? — попита тя.

— Трябва да поговорим за него.

Жаки поклати глава.

— Не сега. Не тук. Непочтително е.

— Към майка ли? — озадачи се Роби.

— Да. Заради майка.

— Жаки, тя не ни чува.

— Благодаря за уточнението. Добре, давай, изговори, каквото искаш да ми кажеш за татко. Той дори не те е познал, но помни името ми…

— Трябва да го обсъдим.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре, извинявай. Разкажи ми.

— Понякога очите му проблясват неудържимо, все едно се опитва да накара всичките си неврони да проработят едновременно. Сякаш се съсредоточава изцяло, за да улови една мисъл. И понякога, само за миг, успява. Но когато не успява, се срива от неуспеха. Понякога той плаче, Жаки. — Последните думи Роби изрече шепнешком.

Жаки мълчеше. Не можеше да си представи суровия си взискателен баща разплакан.

— Ще ми се да не бе виждал това. Ще ми се да не ти е толкова тежко.

— Въпросът не е как се чувствам аз, а как се чувства той. Моля те, ела да го видиш. Единственото име, което все още помни, е твоето. Не моето, не на Клеър. Когато си тръгва, винаги казва: „Не забравяй да приготвиш шишенце парфюм за Жаки“.

Усмивката на Роби бе най-тъжната на света.

— Прошката е най-големият дар, който човек може да предложи. Моля те, ела да го видиш.

— Кога онези будисти успяха да те превърнат в проповедник, братчето ми? — засмя се тя твърде ведро, което издаде буцата в гърлото й.

Жаки искаше да го зарадва. Искаше й се всичко, в което той вярва, да е истина, и се надяваше желанието му да се сбъдне. Желанието тя да прости на баща им. Желанието му да намерят лесно разрешение на финансовите проблеми. Че наистина има книга с древни формули за благоухания и мехлеми, използвани в древни ритуали, донесена от Египет и скрита някъде в семейния дом в Париж.

Но по-сигурно бе да вярва в реалността. И най-вече да пази Роби от опасности. Той е единственият останал от семейството й.

Жаки погледна към ангела на скръбта.

— Изглежда така, сякаш дългите години на скръб по отишли си хора толкова са натежали, та не е в състояние да вдигне криле.

Роби отиде до Жаки и я прегърна.

— Ангелът винаги може да литне.

Тя вдиша какофонията от ухания, носещи се около него. Студен въздух, дъжд, ябълкови цветчета и още нещо.

— Миришеш — сбърчи нос тя — прекрасно.

С това поне можеше да го зарадва.

— От мострите, върху които работя, е. Казах ти за тях по телефона. Уговорих си срещи с „Бергфорд“, „Бендел“ и „Барнис“. Работим и с американски фирми.

— За класическите парфюми.

— Искат да видят какви ухания разработвам.

— И така да е, „Л’Етоал“ няма достатъчно пари, за да открие нов клон.

— Ще намеря финансиране.

Тя поклати глава.

— Ще успея — настоя той.

— Хиляди малки парфюмеристи не успяват. Потребителите не купуват два пъти нови аромати. А и всеки ден забраняват още и още съставки от екологични съображения.

— След няколко години парфюмеристите няма да могат да използват и алкохол заради глобалното затопляне… Наясно съм с всички аргументи против. Но винаги има изключения.

— Губиш си времето — не се отказа Жаки. — Пазарът е пренаситен. Може би щеше да успееш, ако „Л’Етоал“ бе нова, модна компания, но не сме. Имаме линия класически парфюми, устояли на изпитанията на времето. Не можем да си позволим експерименти с репутацията си.

— Каквото и да кажа, ти все спориш, нали? Не можеш ли да забравиш колко си цинична поне за малко? Ами ако съм намерил решение? Ами ако не се налага да се отказваме от класическите си парфюми?

— Роби, моля те. Трябва да подпишеш документите. Това е единственият ни шанс да спасим компанията, да запазим магазина и къщата в Париж, да продължим напред.

Той отиде до ангела и постави ръка върху крилете му, сякаш го утешаваше — или се подпираше, за да не падне. Веднъж Жаки бе видяла снимка на двайсет и четири годишния Оскар Уайлд, на възрастта, на която сега беше Роби, облечен с кадифено сако и елегантни обувки. Красив млад мъж, седнал на пищен стол, заобиколен от персийски килими, с книга в скута, глава, подпряна в ръка, вперил очи в зрителя с изражение, изпълнено с топлота и обещания.

В момента брат й я гледаше точно така.

— Имаме дълг към банката от три милиона евро. Не можем да ипотекираме сградата на улица „Сен-Пере“, защото баща ни вече я беше ипотекирал. Трябва да се откажем от някои неща.

— Сега ние сме собственици на „Л’Етоал“. Аз и ти. Компанията съществува от почти двеста и петдесет години. Не можем да я закрием сега. Просто помириши мострата, върху която работя.

— Прекара последните шест години в Грас във вълшебно царство с лавандулови полета и работиш с кристални стъкленици, все едно е миналият век. Колкото и прекрасни да са ароматите, няма да успеем да съберем парите, за да покрием дълга. Трябва да продадем „Руж“ и „Ноар“. Ще ни останат над десет други класически марки.

— Но не и преди да си видяла парфюма, върху който работя. Не и преди да си ми дала възможност поне да опитам да намеря финансиране.

— Не разполагаме с толкова време.

— Имам план. Моля те, довери ми се. Дай ми една седмица. Някой ще се влюби в творението ми. Сега е моментът за подобни аромати. Светът е готов за такива ухания.

— В теб няма и капчица практичност.

— А ти си неуверена.

— Аз съм реалистка.

Роби кимна към безмълвния ангел.

— Ето за това скърби всъщност той.