М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (38)

Трийсет и шест

Лондон, Англия 22:00 ч.

През последния час Дзи разпозна само една балада на „Бийтълс“ и една песен на „Грийн Дей“. Нямаше представа какво е пуснал диджеят сега. Западната музика стигаше и до Китай, но с голямо закъснение. Песента, която гърмеше в момента, явно беше нова. Дзи бе благодарен за оглушителната сила на музиката. Така не се налагаше да води любезни разговори. Можеше просто да си седи, да пие бира и да изглежда спокоен. Студеното пиво е по-хубаво от бирата „Яндзин“. Още една щеше да му помогне да се успокои, но си напомни, че не бива да пие бързо. Трябваше да е дисциплиниран. Можеше да си позволи само една бутилка. Не биваше да поема рискове.

Последните две вечери Дзи успя да избегне излизането с останалите студенти, но сега не се измъкнаха тайно. Екскурзията беше организирана от посолството. Синът на китайския посланик покани художниците на вечеря в традиционна английска кръчма, а сега се забавляваха в частен клуб. Поне повечето от тях се забавляваха.

Дзи беше погълнат от мислите си. Тежкото сто и петдесет грама електронно устройство в джоба не му даваше мира. Сякаш носеше заредено оръжие. Сдоби се с мобилния телефон нелегално, никой от другите студенти не разполагаше с подобен лукс. Откриеха ли го, телефонът щеше — както Кали би използвала някой от жаргонните изрази, които учеше от стари американски филми — да издъни цялата работа.

Дзи се страхуваше да го изхвърли също толкова, колкото и да го задържи.

Довърши бутилката с бира тъкмо когато от колоните гръмна песен на „Ролинг Стоунс“. Дзи знаеше текста: „Не мога да получа удовлетворение…“

Охраната на летището проверяваше ли мобилни телефони? Трябваше ли да извади и него в подноса, където се оставяха ключове, монети и други метални предмети? Поредният въпрос, който не се сети да зададе. Така се уплаши, когато в тоалетната непознатият запуши устата му с длан, предупреди го да не гъква и го завлече в една от кабинките.

— На твоя страна съм — каза мъжът и постави в дланта му телефон. — Нагласен е така, че бързо да повикаш помощ, ако се наложи. Отвори указателя с номерата и в зависимост в кой град се намираш, избери Лондон, Париж, Рим.

— Аз не…

— Нямаме време за приказки. Скрий телефона и внимавай. По целия маршрут има хора като мен, които ще ти помагат. А сега си измий ръцете и се опитай да почистиш поне малко ризата си, за да изглежда, че това си правил тук.

С тези думи мъжът излезе от кабинката и остави Дзи сам.

Дори сега, в претъпканото заведение, изпълнено с цигарен дим, музика и алкохол, Дзи имаше чувството, че телефонът изсмуква всичкия въздух.

Апаратът можеше да му спаси живота, беше наясно, но заради него можеха да го убият, преди дори да е стигнал в Париж. Ако съквартирантът му го шпионираше и намереше телефона… Ако охраната на летището или някой от колегите му го зърнеше…

— Много си сериозен — каза Лан и седна до него.

Обикновено беше изключително мълчалива и флиртуването беше нетипично за нея. Но пък беше изпила три бири.

— Просто гледам и слушам.

Е Лан се приближи още малко към него. Дзи усещаше уханието на косата й. Напомняше му за някакъв плод, но не се сещаше какъв.

Прозвучаха акордите на друга песен на „Бийтълс“ и от тонколоните се разнесе „Слънцето изгрява“. Знаеше и тази песен и я харесваше. Кали щеше да се поинтересува дали консулът е помолил диджея да пуска по-стари песни, познати на студентите, или е обичайната музика, която звучеше в клуба. Изненада се, че нейната любознателност се е превърнала и в негова втора природа. Все си представяше как тя би реагирала на нещата, които виждаше тук, и всички въпроси, които би му задавала.

За пръв път от две години двамата се разделяха за толкова дълго. Дзи прекара почти целия си живот без близък приятел и чак сега, когато предстоеше да загуби Кали завинаги, разбираше колко много се е привързал към нея.

Без никакво съмнение знаеше, че върви по пътя, отреден му от съдбата, но приятелката му щеше да му липсва.

— Бих искала да потанцувам — каза плахо Лан.

Дъхът й миришеше на бира.

Нямаше нищо против да потанцува, но Лан беше доста подпийнала. Ами ако се притисне в него и усети телефона? Ами ако той се подхлъзнеше или се наведеше и апаратът изпаднеше от джоба му? Но пък каква причина да изтъкне за нежеланието си да танцува с нея? Ами ако, след като й откажеше, тя вдигне скандал? Трезва, Лан беше тихо и чувствително момиче, но какво ли би направила пияна?

Каквото и да отвърнеше, щеше да е неправилно. Затова щеше да постъпи както обикновено — да поеме по най-спокойния път, да не привлича внимание, да се съгласи безропотно.

Докато следваше Лан към дансинга, усети как Ру Шан го следи с поглед. Въобразяваше ли си, или Шан наистина все го наблюдаваше? Като калиграф Ру беше един от най-добрите; дете чудо, отличено за творбите си още на дванайсет години. Дзи му се бе възхищавал дълго преди това пътуване. И му го каза, когато бяха разпределени в една стая в хотела. Шан бе кимнал на комплимента, но не бе реагирал. Кали винаги караше Дзи да й описва това и онова много по-подробно, отколкото е в природата му. Дзи си представяше как го разпитва за Шан. Слаб. Нисък. Жилав. Ръцете му се движат грациозно дори когато просто отваря врата или държи чаша. Очичките му искрят от интелигентност. И обича да говори. Не за изкуство — което за Дзи би било истинско удоволствие, — а за жени, при това по крайно порнографски начин.

„Прави бяха, че си мълчалив“ — оплака се Шан, когато Дзи не се включи активно в мръсен едностранен разговор за младата англичанка, която Шан бе забърсал в бара на хотела първата вечер.

„Кой ти каза, че съм мълчалив?“ — бе му се приискало да попита. Вербуван ли е Шан, или просто е имал предвид останалите студенти, които познаваха Дзи от университета? Нямаше как да попита. Не можеше да направи нищо с подозренията, освен да ги остави да го тормозят.

Когато стигнаха на дансинга, Дзи застана така, че да вижда Шан.

Лан се притисна в него и той усети докосването на бедрата и гърдите й, но най-много се притесняваше за телефона — главата й бе точно върху него и го натискаше в гърдите му.

Лан вдигна глава с полузатворени очи.

— Добър танцьор си — рече с усмивка. — Поне така си мисля, защото досега не съм танцувала — добави и се изкикоти.

— Благодаря — отвърна Дзи и я завъртя с надеждата, че ако не спира да се движи, няма да привлича вниманието й върху телефона. Дали усещаше пластмасовия правоъгълник? И ако го усещаше, щеше ли да го попита какво е? Той какво щеше да отговори?

Вдигна очи и видя, че и Шан е завъртял партньорката си и отново е с лице към Дзи. Просто случайност. Или съквартирантът му го наблюдаваше.

Нямаше представа.