М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (24)

Двайсет и две

Долината на Лоара

Франция 12:55 ч.

Вятърът беше отслабнал до лек бриз и колоездачите — две двойки от Лондон, които често пътуваха заедно — се наслаждаваха на обедната си почивка на брега на реката. През последните три дни, прекарани в разглеждане на дългото четирийсет километра устие, осеяно с островчета, обрамчено от мочурища, отговаряха напълно на обещанията на туристическата агенция. Тук беше истински рай за наблюдаване на птици, идеално място за риболов, а решаха ли да се разходят пеша, в старинните градове наоколо имаше в изобилие какво да се види и прави. Силви беше завършила френска история и ги забавляваше с анекдоти, винаги разкрасени с пикантни или страховити подробности. Съпругът й Боб се шегуваше, че тя е като ходеща енциклопедия за тъмната страна на историята.

— По време на френската революция — разказваше им сега — тук през 1793 г. якобинците извоювали много важна победа, но областта е най-известна със стотиците републикански сватби.

— Защо имам чувството, че не става въпрос за нещо простичко като сватбата на Буш с Чейни? — попита Оливия.

Всички се засмяха и Силви продължи:

— Това е термин за якобински метод за екзекуции. Антирелигиозните революционери събличали мъже и жени, предимно свещеници и монахини, обръщали ги с гръб един към друг, завързвали китките им заедно, качвали ги в лодка и благославяли съюза им, като ги хвърляли в реката, където в крайна сметка те се удавяли.

Четиримата се взряха в буйните води, течащи на север, на път за морето.

— Неслучайно са нарекли якобинската диктатура „Царството на ужасите“. — Силви протегна ръка и потопи пръсти във водата, сякаш се пречистваше, след като е разказала тази история.

Слънчевите лъчи проблеснаха върху камък, който… тя се наведе още повече. Кредитна карта ли се подаваше от него? Силви протегна ръка. Не беше камък, а подгизнал портфейл.

— Какво намери? — попита Боб, когато тя застана до него.

— Някой сигурно много се е разтревожил — отвърна Силви и му показа портфейла.

— Когато се върнем в града, ще го оставим в полицията.

— И не само него — обади се Джон няколко метра по-надолу. — Вижте това. — Вдигна черна обувка.

— Не е задължително обувката да е свързана с портфейла — рече жена му Оливия. — Във всичко виждаш нещо подозрително.

Боб огледа портфейла.

— Обувката има ли етикет?

— Да. „Дж. М. Уестън“.

— Обзалагам се, че принадлежат на един и същ човек.

— Но всеки може да си купи обувки „Уестън“. Във Франция сме все пак — отбеляза Оливия.

Силви обясни аргументите си на съпруга си.

— Скъпи обувки, скъп портфейл. Изхвърлени на брега на Лоара само на няколко метра разстояние.

— В портфейла има ли документи? — попита Джон. — Под езика на обувката май има инициали. Колко богат трябва да си, че инициалите ти да са извезани на обувките ти?

— Достатъчно богат, за да живееш в един от най-скъпите квартали на Париж — отвърна Боб. — Инициалите Р. А. Е. ли са?

Джон повдигна вежди и огледа останалите.

— Значи е същият човек — каза той най-накрая. — Мисля, че трябва да повикаме полицията.