Филип Рот
Възмущение (5)

Извън въздействието

Тук споменът свършва. Дозите морфин, вкарвани една подир друга в ръката му, бяха захвърлили редник Меснър в безвремието на най-дълбока кома, но умствените процеси в главата му продължаваха да текат. Горе-долу откакто мина полунощ, всичко бе запратено в пъкъла, всичко освен съзнанието му. Преди момента на прекъсването, преди мига, когато беше отвъд спомена и не можеше да си спомни нищо повече, поредицата морфинови дози на практика бяха запълнили контейнера на мозъка му с подхранващо паметта гориво и постепенно притъпяваха болката от нанесените с щик рани, които почти бяха отделили крака от тялото му и бяха смлели червата и гениталиите му на пихтия. Окопите на хълма, където живееха вече цяла седмица в близост до телена мрежа на труднодостъпен хребет в Централна Корея, през нощта бяха превзети от китайците и сега навсякъде се валяха разчленени трупове. Когато радиостанцията се скапа, с него и с партньора му Брънсън беше свършено — не помнеше да е бил сред толкова кръв от малък, когато работеше в месарницата и наблюдаваше ритуалното убиване на животните, според изискванията на еврейския закон. А стоманеното острие, което го разсече, беше също толкова наточено и резултатно като ножовете, които използваха в магазина, за да разфасоват и подготвят месото за своите клиенти. Опитите на двама санитари да спрат кървенето и да прелеят кръв на редник Меснър в крайна сметка се оказаха безуспешни и мозък, бъбреци, дробове, сърце — всичко — отказаха малко след зазоряване на 31 март 1952 година. Сега беше съвсем и напълно умрял, извън пропастта и далече отвъд предизвиканите от морфина спомени, жертва на последния си конфликт, най-свирепият и страховит от всички. Свалиха пелерината през главата му, извадиха от колана му гранатите, които така и не бе успял да намери възможност да метне, и бързо се завтекоха към Брънсън, следващият на път да издъхне.

В битката за набелязания стръмен хълм на скалистия хребет в Централна Корея и двете страни дадоха жертви, тъй многобройни, че превърнаха боя във фанатично бедствие, досущ като самата война. Малцината бити и ранени, които не бяха наръгани смъртоносно или направени на парчета, постепенно се оттеглиха преди зазоряване, като оставиха Планината на клането — както стана известен в историята на тази война от средата на века въпросният хълм — застлана с трупове и изпразнена от човешко присъствие, както е била в течение на многото хиляди години, преди да се появи основателна причина коя да е от двете страни да унищожи другата. В ротата на редник Меснър оцеляха едва дванайсетима от двеста, като нямаше нито един от тях, който да не е откачил и да не е облян в сълзи, включително командващият двайсет и четири годишен капитан, чието лице бе смазано от приклада на пушка, размахан като бейзболна бухалка. Атаката на комунистите бе проведена от над хиляда души. Китайците дадоха между осемстотин и деветстотин жертви. Те продължаваха да прииждат и да загиват, като крачеха под звуците на бойни сирени и повтаряха: „Станете вие, които отказвате да бъдете роби!“, и отстъпваха през покритото с трупове и повалени дървета бойно поле, като застрелваха своите ранени и когото успееха да видят от нашите. Автоматите им бяха руско производство.

На другия следобед в Америка двама войници застанаха пред вратата на Меснърови в апартамента им в Нюарк, за да съобщят на родителите на редника, че единственият им син е бил убит в битка. Господин Меснър така и не се възстанови от новината. През хлипове успя да каже на жена си:

— Казах му да се пази. Никога не ме слуша. Ти ме молеше да не заключвам два пъти вратата, когато исках да го науча на нещо, ама ти самата не можа да го научиш на нищо. А сега вече го няма. Двойното заключване на вратата не го научи на нищо. И сега го няма. Момчето ни го няма. Бях прав, Маркъс, предчувствах го — вече те няма, отиде си завинаги! Не мога да го понеса. Няма да мога да живея с тази мисъл.

Така и стана. Когато магазинът отвори след периода на траур, баща му никога повече не се пошегува с клиент. Или работеше мълчаливо, като само от време на време се покашляше, или промърморваше на клиента, когото обслужваше:

— Синът ни загина.

Престана да се бръсне, вече не се решеше и скоро един подир друг клиентите започнаха да се отдръпват и да си търсят друг кашерен месар в махалата, от когото да пазаруват, а голяма част от тях се пренасочиха и започнаха да си купуват месо от супермаркета. Един ден господин Меснър дотолкова не внимаваше в това, което прави, че ножът му се подхлъзна на един кокал, върхът на острието проникна в стомаха му и оттам бликна кръв, наложи се да го шият. Всичко на всичко, само след осемнайсет месеца потресаващата загуба изцеди живота от жилите на окаяния човечец; умря десетина години преди емфиземата, която щеше да развие, да стане достатъчно остра, че да го убие.

Майката бе силна и живя почти до сто години, макар че нейният живот също бе съсипан. Не мина нито ден, без да погледне снимката от завършването на гимназията на красивото си момче, поставена в рамка на бюфета в трапезарията, и да не попита починалия си съпруг на висок глас, сподавен от хлипове: „Защо го прогони от къщи? Миг гняв и ето какъв е резултатът! Какво значение има кога се е прибрал? Тогава поне си беше у дома, когато и да се е прибрал! А сега къде е? И ти къде си, скъпи? Маркъс, моля те, вратата не е заключена, ела си у дома!“. И тя отиваше до вратата, същата онази врата с прословутата ключалка, и я отваряше, отваряше я широко и заставаше на прага, вече вразумена, в очакване на завръщането му.

Да, ако не беше това, ако не беше онова, и досега да сме живи и здрави всичките и всичко щеше да е наред. Ако не беше баща му, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Кодуел, ако не беше Оливия! Ако не беше Котлър, ако той не се бе сприятелил с недостижимия Котлър! Ако Котлър не се бе сприятелил с него! Ако не беше позволил на Котлър да наеме Зиглър да го замества в църквата! Ако не бяха хванали Зиглър! Ако бе присъствал на службите лично! Ако беше събрал четирийсет посещения и се бе подписал четирийсет пъти, днес да е жив и да му предстои да се пенсионира като адвокат. Но нямаше как да стане! Не можеше да вярва като дете в някакъв си глупав закон! Не можеше да слуша подлизурските им химни! И молитвите, тези ограничени молитви… загнили примитивни суеверия! Отче наш, ти, който си на Небето! Позорът на религията, незрелостта и невежеството, и срамът от всичко това! Откачена набожност за нищо! И когато Кодуел му каза, че трябва, когато Кодуел го привика обратно в кабинета си и му каза, че ще го оставят в „Уайнсбърг“ само ако се извини писмено на президента Ленц, задето е наел Марти Зиглър да ходи на църква вместо него, и че ако присъства на службата не четирийсет, а общо осемдесет пъти — както с образователна цел, така и като наказание, ако ходи на църква на практика всяка сряда до завършването си на колежа, какъв избор имаше Маркъс, какво друго му оставаше да направи, освен като типичен Меснър, като ученик на Бъртранд Ръсел, какъвто беше, да тропне с юмрук по масата на декана и да му извика за втори път: „Майната ти“?

Да, доброто старо предизвикателно американско „Майната ти“, и дотук със сина на касапина, загинал три месеца преди двайсетия си рожден ден — Маркъс Меснър, 1932–1952, единственият от съучениците си, извадил лошия късмет да загине в Корейската война, приключила с подписването на мирен договор на 27 юли 1953, цели единайсет месеца преди датата, на която Маркъс, ако се бе оказал способен да понесе църквата и да си държи езика зад зъбите, щеше да получи бакалавърската си диплома от колежа „Уайнсбърг“ — най-вероятно като отличник на випуска — и така да отложи една поука, на която необразованият му баща се бе опитвал да го научи цял живот: за това, как ужасните, неведомите пътища на нашите най-банални, случайни и дори смешни решения постигат най-несъизмерими резултати.