Филип Рот
Възмущение (2)

I

Близо два месеца и половина, след като добре обучените войскови части на Северна Корея, въоръжени от съветските и китайските комунисти, прекосиха трийсет и осмия паралел и на 25 юни 1950 г. нахълтаха в Южна Корея, с което започна мъчителната Корейска война, бях приет в „Робърт Трийт“ — малък колеж в центъра на Нюарк, кръстен на човека, основал града през XVІІ век. Бях първият член на семейството, пожелал да продължи образованието си. Никой от братовчедите ми не бе стигнал по-далече от гимназия, а нито баща ми, нито тримата му братя бяха завършили шести клас. „От десетгодишен работех, за да изкарвам пари“, казваше баща ми. Беше касапин в квартала и докато учех в гимназията, разнасях поръчки на клиентите му с колелото, с прекъсвания само по време на бейзболния сезон и следобедите, когато имаше състезания на междуучилищно ниво на отборите по дебати. Едва ли не в същия ден, в който напуснах магазина — между завършването на гимназията през януари и началото на колежа през септември работех там по шейсет часа на седмица, — едва ли не в същия ден, в който започнах да уча в „Робърт Трийт“, баща ми започна да се страхува, че ще умра. Навярно този страх по някакъв начин беше свързан с войната, в която Въоръжените сили на САЩ, под покровителството на Обединените нации, влязоха незабавно с цел да подкрепят усилията на лошо обучените и недобре въоръжени южнокорейски войници; или пък беше свързано със свидните жертви, които нашата армия даваше на комунистическата огнева мощ, и страховете на баща ми, че ако конфликтът се проточи, както се бе проточила Втората световна война, ще бъда мобилизиран, за да се сражавам и да загина във военните действия, както братовчедите ми Аби и Дейв бяха загинали през Втората световна война. А може би страхът му беше свързан с финансовите му затруднения: предната година, само на няколко преки от семейната кашерна месарница, отвори врати първият супермаркет в квартала и продажбите при баща ми рязко спаднаха, донякъде защото щандовете за месо и пилета подбиваха нашите цени, а отчасти и поради общия следвоенен спад в броя на семействата, които си правеха труда да поддържат кашерни домакинства и да купуват кашерно месо и птици от удостоен с равинско свидетелство магазин, чийто собственик е член на Федерацията на кашерните месари в Ню Джърси. Или страхът му за мен се коренеше в страха за самия него, защото петдесетгодишен, след като цял живот се бе радвал на добро здраве, енергичният нисичък мъж бе започнал да развива упорита, дращеща кашлица, която, макар за майка ми да бе притеснителна, не му пречеше да държи димяща цигара в крайчеца на устата си по цял ден. Каквато и да бе причината — или съвкупността от причини, — подклаждаща тази рязка промяна в иначе благото му родителско поведение, този страх се проявяваше в желанието на баща ми да ме преследва денонощно и да знае точното ми местонахождение във всеки един момент. Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си — откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?

Въпросите бяха нелепи, понеже, докато учех в горния курс, се бях доказал като благоразумен, отговорен, старателен, трудолюбив отличник, който излизаше с най-красивите момичета, участваше активно в съревнованията по дебати и беше ефикасен инфилдър в училищния бейзболен отбор, като при това съжителстваше в относително разбирателство с правилата за поведение в квартала и гимназията. Въпросите бяха и влудяващи — един вид бащата, с когото бях толкова близък през всичките тези години, бащата, до когото буквално израснах в магазина, вече не знаеше кой е синът му и какво представлява. Клиентите в месарницата разтапяха родителите ми, като им обясняваха какво удоволствие било да гледат как момченцето, на което някога носели курабийки — по времето, когато баща му го оставял да си играе с парчета сланина и да я реже като „истински месар“, макар и с тъп нож, — израства буквално пред очите им и се превръща във възпитан младеж с добри обноски и изискан език, който слага телешкото им в мелачката, за да го смели на кайма, разпръсква и смита талаша по пода, и щателно оскубва до последното перце шиите на мъртвите пилета, висящи от ченгелите на стената, когато баща му извика: „Би ли почистил две пилета, Марки, ако обичаш, за госпожа Еди-коя си?“. За седемте месеца преди колежа баща ми не само ми даваше да меля кайма и да скубя пилета. Научи ме как да отделям агнешките ребра и да ги режа на котлетчета, как да направя прорез с ножа, а опра ли в костта, да взема месарската брадвичка и да клъцна остатъка. И беше възможно най-благият учител. „Само гледай да не се порежеш с месарската брадвичка и всичко ще е наред“, така казваше. Научи ме да проявявам разбиране към по-взискателните клиенти, особено към онези, които изрично държат да огледат месото от всички възможни ъгълчета, преди да го купят, към онези, за които се налагаше да вдигам пилетата така, че буквално да надникнат през задника им, за да са сигурни, че са изчистени. „Няма да повярваш на какво са способни да те подложат някои жени, докато накрая си купят пиле“, наставляваше ме. А после ги имитираше: „Завърти го. Не, на другата страна. Дай да го видя отдолу“. Моята задача беше не само да оскубвам пилетата, ами и да ги изкормвам. Цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън. Това го мразех. Беше гадно и ми призляваше, но беше работа, която трябва да се свърши. Ето какво научих от баща ми, и го научих с радост: човек прави това, което трябва.

Магазинът ни беше на „Лайънс Авеню“ в Нюарк, на една пряка от болницата „Бет Израел“, и на витрината имаше място, където да се сипе лед — широка полица, килната леко към стъклото и повдигната откъм магазина. Пристигаше камион за лед, който ни го продаваше на кубчета, а ние го изсипвахме на определеното място и отгоре му подреждахме месото, така че хората да го виждат откъм улицата. През седемте месеца преди колежа, докато работех в месарницата на пълен работен ден, задълженията ми включваха и аранжирането на витрината. „Маркъс е майсторът“, хвалеше ме баща ми, когато хората повдигнаха въпроса. Подреждах всичко. Подреждах стекове и пилета, и агнешки плешки — всички артикули, с които разполагахме, биваха изваждани и разполагани „артистично“ на витрината. Вземах и малко папрат за украса — набавях си я от цветарницата срещу болницата. Не само режех и кълцах, и продавах месо, не само аранжирах витрината с месо; през онези седем месеца, докато замествах майка ми и работех редом с баща ми, ходех с него и на борсата рано сутрин, та се научих и да купувам месо. Ходеше се веднъж седмично, в пет-пет и половина заранта, защото, ако отидеш на борсата и сам си избереш месото, и си го отнесеш сам до къщи, и си го прибереш сам в хладилника, спестяваш от комисионата за доставка. Купувахме цяла говежда плешка, купувахме и преден агнешки бут за агнешки котлети, купувахме и цяло теле, купувахме и няколко говежди черни дроба, купувахме и няколко пилета и пилешки черни дробчета, а купувахме и мозък, понеже имахме двама-трима клиенти за подобна стока. Магазинът отваряше в седем сутринта и работехме до седем-осем вечерта. Бях на седемнайсет, млад, ентусиазиран и жизнен, но до пет следобед се скапвах. А баща ми продължаваше да вършее, мяташе бутове от по петдесет кила на рамо, отнасяше ги в хладилната камера и ги увесваше на ченгели. Ето го, реже и разфасова с ножовете, кълца с месарската брадвичка, в седем вечерта продължава да изпълнява поръчки, а аз едва се държа на краката си. Но беше мое задължение най-накрая, точно преди затваряне, да почистя дъските за рязане, да насипя отгоре им талаш и после да ги изстържа с металната четка, и така, като изцеждах и последните капчици останала ми силица, изжулвах кръвта, за да запазя мястото кашерно.

Пазя прекрасни спомени за тези седем месеца — прекрасни, ако не броим изкормването на пилета. Но дори и това беше прекрасно посвоему, защото е нещо, което правиш, при това го правиш добре и не се противиш да го вършиш. Та в този смисъл беше поучително. А на мен уроци ми дай, как само ги обичах! И баща ми обичах, и той мен, повече от когато и да било дотогава. В месарницата приготвях обяда — за него и за мен. Не само обядвахме там, но и си готвехме на една малка скара отзад в стаичката, точно до плота, където разфасовахме и подготвяхме месото. Мятах на скарата пилешки дробчета за двама ни, мятах на скарата тънички флейки, и двамата с баща ми бяхме на седмото небе от щастие. Обаче малко след това унищожителната битка помежду ни започна: Къде ходиш? Защо не си беше у дома? Откъде да знам къде отиваш, като излезеш? Ти си младеж с великолепно бъдеще пред себе си — откъде да знам, че не ходиш някъде, където може да те убият?

Същата есен, когато започнах първата си година в „Робърт Трийт“, винаги когато баща ми заключваше по два пъти и предната, и задната врата, така че не можех да си отключа нито едната, нито другата и трябваше да хлопам, за да ме пуснат, ако закъснеех дори двайсет минути след определения от него вечерен час, се убеждавах, че е откачил.

И наистина беше: откачил от притеснение, че скъпоценното му единствено дете не е подготвено за опасностите на живота досущ като всеки друг младеж, комуто предстои да стане мъж; откачил от плашещото откритие, че едно малко момченце расте, източва се и засенчва родителите си и няма как да го задържиш, че трябва да му дадеш свободата да се откъсне от теб и да тръгне по света.

Напуснах „Робърт Трийт“ след първата година. Напуснах, защото баща ми изведнъж загуби вяра дори в способността ми да пресека сам улицата. Напуснах, защото надзорът на баща ми бе станал непоносим. Перспективата да се сдобия с независимост превърна този мъж с улегнал иначе характер, който много рядко избухва срещу друг човек, да се държи, все едно е готов да прибегне до насилие, ако дръзна да го разочаровам, докато аз — превърнал се благодарение на своята дарба за хладни логически разсъждения в титуляр на отбора по дебат в училище — бях толкова смазан, че само виех от безсилие пред неговото невежество и неспособност да прояви здрав разум. Трябваше да се измъкна от хватката му, преди да го убия — това заявих гневно на смутената ми майка, която не само не знаеше какво да прави, ами, оказа се, също неочаквано беше изгубила влиянието си над него.

Една вечер се прибрах с автобуса от центъра в девет и половина. Бях ходил до централния клон на обществената библиотека на Нюарк, тъй като „Робърт Трийт“ нямаше собствена библиотека. Сутринта бях излязъл от къщи в осем и половина и цял ден бях на училище, имах часове, учих, а майка ми ме посрещна с думите:

— Баща ти излезе да те търси.

— Защо? Къде отиде?

— В една билярдна зала.

— Че аз дори не знам как се играе билярд. Какво му е влязло в главата? Учих си уроците, по дяволите. Писах курсова работа. Четох. Какво друго си мисли, че правя ден и нощ?

— Говориха си с господин Пърлгрийн за Еди и баща ти се ядоса на теб.

Еди Пърлгрийн, чийто баща беше нашият водопроводчик, завърши гимназия заедно с мен и отиде в колеж в Панцър, Ист Ориндж, за да се готви да стане учител по физическо. Ритахме заедно от деца.

— Аз не съм Еди Пърлгрийн — рекох. — Аз съм си аз.

— А знаеш ли той какво направил? Без да каже на никого, отишъл с колата на баща си чак до Пенсилвания, в Скрантън, за да играе билярд в някаква специална зала там.

— Но Еди е спец по билярда. Нищо чудно, че е отишъл в Скрантън. Еди зъбите не може да си измие сутрин, без да мисли за билярд. Не бих се изненадал, ако замине и на Луната да играе билярд. Еди се преструва пред хора, които не го познават, че е на тяхното ниво, и се уговарят да поиграят, после направо ги разкатава и прибира по двайсет и пет долара на игра.

— Ще свърши като крадец на автомобили, така рече господин Пърлгрийн.

— О, майко, това е безумие! Каквото прави Еди, си е за него, няма нищо общо с мен. И аз ли ще свърша като крадец на коли?

— Разбира се, че не, скъпи.

— На мен не ми харесва тази игра, в която Еди е влюбен, не ми харесва средата, по която той си пада. Отрепките не ме вълнуват, мамо. Мен ме вълнуват смислените неща. Кракът ми не би стъпил в билярдна зала. О, я стига, повече няма да обяснявам какъв съм и какъв не съм. Дотук с обясненията. Нямам намерение да съставям списък с качествата ми за пред хората, нито да изтъквам проклетото ми чувство за дълг. Няма повече да търпя откачените му глупости!

При което, сякаш по даден от суфльор знак, баща ми влезе през задния вход, все още нахъсан, вонящ на цигарен дим и ядосан, но вече не защото ме е намерил в зала за билярд, а защото не ме е намерил. Никога не би му хрумнало да тръгне да ме търси в библиотеката — в библиотеката никой няма да те фрасне с щека за билярд, защото си бог на тази игра, нито пък някой ще ти извади нож, задето си седнал и четеш дадената ти за домашно глава от „Залезът и упадъкът на Римската империя“ на Гибън, което правех от шест същия следобед.

— А, ето къде си бил — обяви той.

— Ами да, колко странно, нали? У дома. Спя тук. Живея тук. Аз съм ти син, ако си забравил.

— Нима? Обиколих навсякъде да те търся.

— Защо? Защо? Моля ви, някой да ми обясни защо „навсякъде“?

— Защото, ако нещо ти се случи… ако някога нещо ти се случи…

— Нищо няма да ми се случи, татко. Аз не съм онова страшилище за света, дето играе билярд, Еди Пърлгрийн! Нищо няма да ми се случи.

— Знам, че не си като него, да му се не види. Знам по-добре от всеки друг какъв късмет имам с моето момче.

— Тогава за какво е цялата работа, татко?

— Заради живота, където и едничка стъпка накриво може да доведе до трагични последици.

— О, боже, звучиш като мъдрост от курабийка с късметче.

— Така ли? Така значи? Не като притеснен баща, а като курабийка с късметче? Така звуча, когато говоря със сина си за бъдещето, което го очаква и което може да се провали и от най-малкото, от най-миниатюрното нещо?

— О, мътните го взели бъдещето! — изкрещях аз и изтичах навън, питайки се откъде да открадна кола, за да стигна до Скрантън и да поиграя билярд, а защо не и да си лепна гонорея?

По-късно научих от майка ми как са се развили всички събития този ден, как сутринта господин Пърлгрийн дошъл да провери тоалетната в задната част на магазина и след разговора им баща ми потънал в дълбок размисъл, чак до затварянето на магазина. Изпушил към три кутии цигари, така ми каза майка, толкова бил разстроен.

— Нямаш представа колко се гордее с теб — продължи тя. — Влезе ли някой в магазина, той започва: „Синът ми е пълен отличник. Никога не ни е разочаровал. Без изобщо да помирисва учебник — от горе до долу шестици“. Скъпи, докато те няма, си центърът на всичките му хвалби. Повярвай, така е. Непрекъснато се перчи с теб.

— А когато присъствам, съм центърът на всичките му нови страхове. Писна ми вече, мамо, до гуша ми дойде.

— Но нали го чух, Марки! Каза на господин Пърлгрийн: „Слава богу, че нямам такива грижи с моето момче“. Бях с него в месарницата, когато господин Пърлгрийн дойде да види оня теч. И точно така му рече, когато господин Пърлгрийн спомена Еди. Това бяха точните му думи: „Нямам такива грижи с моето момче“. Но господин Пърлгрийн подметна нещо, което запали фитила на баща ти: „Чуй какво ще ти кажа, Меснър, винаги си бил добър с нас, грижеше се за жена ми по време на войната и й даваше месо, чуй какво ще ти каже човек, който го е изпитал на гърба си. Еди също ходи в колеж, но това не означава, че е поумнял достатъчно, за да страни от билярдните зали. Как изпуснахме Еди? Не че е лошо момче. Ами по-малкият му брат — що за пример е Еди за по-малкия си брат? Къде сбъркахме, че докато се усетим, и ето го в някаква билярдна зала в Скрантън, на три часа път от къщи! С моята кола! Откъде е взел пари за бензин? От билярд! Билярд! Билярд! Помни ми думата, Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне“.

— И баща ми му вярва. Баща ми вярва не на това, което е гледал с очите си цял живот, а на това, което му казва един водопроводчик на колене, докато оправя тоалетната зад магазина! — Не можех да се спра. Да го подлуди една реплика, подхвърлена от най-обикновен водопроводчик! — Да, мамо — извиках накрая и се отправих с гръм и трясък към стаята ми, — най-малките, най-миниатюрните неща наистина могат да доведат до трагични последствия. И той го доказва!

 

 

Трябваше да се махна, но не знаех къде да отида. Всички учебни заведения ми бяха еднакви. „Обърн“. „Уейк Форест“. „Бол Стейт“. Южният методистки университет. „Вандербилт“. „Мюленбърг“. Повечето от тях свързвах единствено с имената на футболните им отбори. Всяка есен внимателно следях резултатите от колежанския шампионат по съботната спортна програма на Бил Стърн, но нямах добра представа от академичните различия между съперниците. „Луизиана Стейт“ — 35, „Райс“ — 20, „Корнел“ — 21, „Лафайет“ — 7, „Нортуестърн“ — 14, „Илинойс“ — 13. За мен разликата се изчерпваше с това: разпределението на точките. Колежът си е колеж — само фактът, че си завършил някъде и си получил степен, имаше значение за наивно и недобре информирано семейство като моето. Беше решено да посещавам колеж в центъра на Нюарк, защото е близо до нас и можехме да си го позволим.

Което ме устройваше. В началото на зрелия ми живот, преди всичко изведнъж да стане толкова трудно, притежавах удивителния талант да изпитвам задоволство. Запазих го през цялото си детство, а през първата ми година в „Робърт Трийт“ все още ми беше в репертоара. Много се вълнувах, че съм там. Бързо започнах да издигам преподавателите ми в култ и създадох доста приятелства, повечето от тях с момчета от работнически семейства като моето, които не бяха много по-добре образовани от мен самия. Част от тях бяха евреи и се познавахме от гимназията, но повечето не бяха и в началото ми беше страхотно приятно да обядваме заедно, защото бяха ирландци или италианци, което за мен бе непозната категория не само по отношение на Нюарк, но и в контекста на човешките същества изобщо. Освен това приемах с вълнение и учебните предмети; макар и да бяхме съвсем в началото, в мозъка ми започваше да се оформя нещо, което бих сравнил със случващото се в него при първото ми запознаване с азбуката. А също така, след като тренерът ме накара да хвана бухалката няколко сантиметра по-напред и да насоча топката през инфилда и към аутфилда, вместо да я запращам на сляпо, както правех в гимназията, онази пролет си спечелих място на титуляр в скромния бейзболен тим от първокурсници и играех втора база до един шортстоп, на име Анджело Спинели.

Но преди всичко учех, всеки следващ учебен час откривах по нещо ново, поради което фактът, че „Робърт Трийт“ беше толкова малък и не се набиваше на очи, дори ми харесваше, възприемах го едва ли не като квартален клуб, не като колеж. „Робърт Трийт“ беше скътан в северния край на гъмжащия от живот и пълен с офис сгради, универсални магазини и профилирани семейни магазинчета център и беше приклещен между триъгълния минипарк на Революционната война, където се събираха всякакви отрепки (повечето от които познавахме по име), и мътната река Пасаик. Колежът се състоеше от две невзрачни сгради: стара, изоставена, опушена тухларница край индустриалния бряг на реката, трансформирана в класни стаи и учебни лаборатории, където се провеждаха часовете ми по биология, и на няколко преки разстояние, оттатък централната градска артерия и с лице към минипарка, който заместваше нашия кампус — където сядахме по пладне да си изядем сандвичите, приготвени още призори, в компанията на подаващите си бутилката с мискет нехранимайковци наблизо, — малка каменна сграда с колонада в неокласически стил с вид на банка, каквато всъщност е била доста години, преди стане учебно заведение. Вътре в сградата се помещаваха администрацията на колежа и импровизираната класна стая, където се провеждаха часовете ми по история, английски и френски, водени от преподаватели, които предпочитаха да ме наричат „господин Меснър“, а не „Маркъс“ или „Марки“, и чиито писмени задания се стараех да предавам преди крайния срок. Нямах търпение да порасна, да бъда образован, зрял, независим възрастен — именно това ужасяваше баща ми, който, дори докато ме заключваше пред къщата, за да ме накаже, задето съм си позволил да вкуся от най-дребните привилегии на младостта, се гордееше до пръсване с отдадеността ми към учението и с уникалния ми за семейството статут на колежанин.

Първи курс беше най-веселата и най-ужасната година в моя живот, поради което на другата се преместих в „Уайнсбърг“ — малък колеж по хуманитарни и инженерни науки в земеделската провинция на Централен Северен Охайо, на трийсет километра от езерото Ери и на осемстотин от двойно заключената задна врата на къщата ни. Живописният кампус на „Уайнсбърг“ с неговите високи, стройни дървета (по-късно от едно гадже разбрах, че били брястове) и обраслите с бръшлян правоъгълни сгради, накацали като на картичка по хълма, бяха като декор за цветните колежански музикални филми, където всички студенти сноват насам-натам и пеят и танцуват, вместо да учат. За да плати за колеж далече от дома, баща ми бе принуден да се раздели с Исак — любезния ортодоксален евреин с кипа, който отишъл да учи занаят като негов чирак, след като започнах първата си година в колежа, а майка ми, чиито задължения би трябвало с времето да бъдат поети от Исак, се наложи да се върне към ангажиментите си като постоянен партньор на баща ми. Само така бе възможно да свържат двата края.

Настаниха ме в стая в общежитието „Дженкинс“, където установих, че другите три момчета, с които щях да я деля, са евреи. Това разпределение ми се видя малко особено, първо, защото бях очаквал да имам само един съквартирант, и второ, защото част от приключението да замина да уча в колеж чак в Охайо включваше свързаната с това възможност да живея сред неевреи и да видя как е. И майка ми, и баща ми смятаха начинанието за странно, ако не и за опасно, но за мен, който бях на осемнайсет, то си беше съвсем обяснимо. Спинели, шортстопът, който също като мен се подготвяше за юридическия факултет, бе станал най-близкият ми приятел от „Робърт Трийт“ и фактът, че ме покани у дома си в италианския квартал „Фърст Уорд“, за да се запозная със семейството му и да ям от храната им, и да седя с тях, и да ги слушам как говорят с онзи акцент, и как се майтапят на италиански, беше не по-малко забележителен от двата семестъра курс по история на Западната цивилизация, където на всяко занятие преподавателят разголваше още мъничко от облика на света, какъвто е бил, преди да съществувам.

Стаята в общежитието беше дълга, тясна, воняща и слабо осветена, с по две двойни легла в двата края на захабеното дюшеме и четири ръбати стари дървени бюра, изподраскани от употреба, долепени до бозавите зелени стени. Заех долното легло под дългурест младеж, на име Бъртрам Флъсър, който имаше гарвановочерна коса и очила. Когато понечих да се представя, той изобщо не си направи труда да се здрависа с мен, а само ме изгледа, като че бях представител на биологичен вид, какъвто е имал късмета да не срещне до този момент в живота си. Другите две момчета също ми хвърлиха по един поглед, в който обаче не долових презрение, затова им се представих, както и те на мен, по начин, който донякъде ме убеди, че чешитът сред съквартирантите ми е Флъсър. И тримата бяха предпоследен курс английски език и литература и участваха в театралната трупа на колежа. Никой от тримата не членуваше в братство.

На територията на кампуса имаше дванайсет братства, но само две приемаха евреи — едното беше малко еврейско общество с петдесетина членове, а другото — нерелигиозно братство горе-долу наполовина по-малко, основано на местна почва от група студенти идеалисти, които приемаха всеки, до когото можеха да се докопат. Другите десет братства бяха запазена територия за християни от мъжки пол — разпределение, което никой не си и помисляше да оспори в кампус, който толкова се гордееше с традициите си. Внушителните сгради на християнското братство с масивни каменни фасади и порти привличаха вниманието по улица „Бъкай“ — просналото се между шпалир от дървета авеню, разполовено от тясна зелена ивица с оръдие от Гражданската война, което според пиперливите остроумия, повтаряни пред новодошлите, гърмяло винаги когато покрай него мине девица. Улица „Бъкай“ водеше от кампуса през улиците със спретнати едновремешни къщи, скътани под огромни дървета, до единствената бизнес артерия в града — Главната улица, която беше дълга четири преки и се простираше от моста на Уайн Крийк в единия край до железопътната гара в другия. Най-забележителната сграда на Главната беше „Ню Уилард Хаус“ — кръчмата, където в съботите, когато имаше мачове, се събираха възпитаници на колежите, за да удавят в пиене тегобите на академичното си ежедневие, и където благодарение на студентското бюро по труда получих работа като сервитьор в петък и събота вечер при минимално заплащане от седемдесет и пет цента на час плюс бакшишите. Социалният живот в колежа от около 1200 души течеше основно зад масивните черни врати с метални елементи на братствата и на ширналите се зелени ливади пред тях — където, буквално във всякакви атмосферни условия две-три момчета неизменно ритаха футбол.

Съквартирантът ми Флъсър презираше всяка моя дума и ми се подиграваше безжалостно. Когато се опитвах да се държа мило с него, ме наричаше Принца от приказките. Когато му заявявах да ме остави на мира, казваше: „Такова голямо момче, пък толкова чувствително“. Нощем настояваше да си пуска Бетовен на грамофона, дори след като си легнех, при това със сила на звука, която, изглежда, не пречеше на другите две момчета, колкото на мен. Не знаех нищо за класическата музика, не си падах много-много по нея, а и имах нужда от достатъчно сън, за да мога да работя в края на седмицата и да запазя успеха, който ми позволяваше да остана в списъка с отличниците на колежа „Робърт Трийт“ през двата семестъра, за които се бях преместил тук. Самият Флъсър никога не ставаше преди обяд, дори да имаше занятия, и леглото му беше вечно неоправено, завивката висеше небрежно от едната страна, така че ми закриваше гледката към останалата част на стаята. Съжителството с него беше по-ужасно дори от това с баща ми през първата година в колежа — баща ми поне по цял ден беше на работа в месарницата, макар да бе напълно обсебен от грижата за моето благополучие. И тримата ми съквартиранти щяха да играят в есенното представление на „Дванайсета нощ“, поставено от трупата на колежа — пиеса, която чувах за пръв път. В гимназията бях чел „Юлий Цезар“, после в колежа заради общия курс по английска литература, който бях избрал, ми се наложи да прочета и „Макбет“, и дотам. В „Дванайсета нощ“ Флъсър играеше герой, на име Малволио, и вечерите, когато не слушаше Бетовен след часовете, лягаше на леглото си над моето и рецитираше репликите си на глас. Понякога крачеше наперено из стаята, репетирайки финалното си изречение, което гласеше: „Но ще платя и аз на всички вас!“^[1]. От леглото си го молех: „Флъсър, моля те, може ли по-тихо“, на което той отвръщаше още веднъж — или с крещене, или с кикот, или със заплашително съскане: „Но ще платя и аз на всички вас!“.

 

 

Още след първите няколко дни след пристигането си в кампуса започнах да се оглеждам из общежитието за някой с празно легло в стаята, който би се съгласил да ме приеме за съквартирант. Отне ми още няколко седмици, през което време достигнах кулминацията на безсилието си пред Флъсър и близо час след като си бях легнал една нощ, скочих с вик от кревата, за да изтръгна една плоча от грамофона — най-грубият жест, който бях извършвал в живота си, и да я запратя в стената.

— Ти току-що унищожи Струнен квартет № 16 във фа мажор — оповести той, без да мръдне от мястото си на втория етаж, където си беше легнал с дрехите и обувките и пушеше.

— Не ме интересува! Опитвам се да спя!

Голата крушка на тавана бе светната от едно от другите две момчета. Всъщност и двамата скочиха от местата си и както си бяха по слипове, зачакаха да видят как ще се развият нещата.

— Толкова мило и любезно пале — започна Флъсър. — Спретнато. Добросъвестно и почтено. Малко безотговорно към чуждите вещи, но иначе преливащо от желание да изглежда като човешко същество.

— Че какво му е лошото да си човешко същество?

— Всичко — усмихна се Флъсър. — Човешките същества смърдят чак до седмото небе.

— Ти смърдиш! — изкрещях аз. — Ти, Флъсър! Не се къпеш, не се преобличаш, никога не си оправяш леглото — не се съобразяваш с никого! Или си изливаш страстите в четири сутринта, или надуваш музиката докрай!

— Ами аз не съм добро момче като теб, Маркъс.

Тук най-сетне се обади едно от другите момчета.

— Кротко — рече ми. — Той просто е досаден. Не го вземай толкова навътре.

— Но аз трябва да се наспя! — извиках. — Не мога да си върша работата, без да съм се наспал. Не искам да се разболея, за бога!

— Разболей се — отвърна Флъсър и добави към усмивката презрителен смях.

— Този е луд! — изкрещях към другите двама. — Всичко, което казва, е идиотско!

— Ти унищожи Квартета във фа мажор на Бетовен — продължи Флъсър, — и твърдиш, че аз съм лудият?

— Престани вече, Бърт — намеси се едното от другите момчета. — Млъкни и го остави да спи.

— След това, което този варварин направи със записа ми?

— Кажи му, че ще му възстановиш плочата — обърна се към мен момчето. — Кажи му, че ще отидеш в града и ще му купиш нова. Хайде, кажи му, за да си лягаме вече всички.

— Ще ти купя нова — рекох, но отвътре ми кипеше пред тази несправедливост.

— Благодаря — кимна Флъсър. — Много ти благодаря. Наистина си мило момче, Маркъс. Безукорно. Маркъс — изкъпаното и спретнато облечено момче. В крайна сметка винаги постъпваш както е редно, точно както те е учила мама Аврелий^[2].

 

 

Възстанових счупената грамофонна плоча с парите, спечелени като сервитьор в кръчмата. Работата не ми харесваше. Прекарвах там много по-малко време, отколкото в месарницата при баща ми, и въпреки това заради врявата и многото пиене, и вонята на бира и цигарен дим, която изпълваше мястото, работата ми се струваше по-уморителна и посвоему не по-малко отвратителна от най-гадните дейности, които се налагаше да върша в магазина. Самият аз не пиех бира, нито какъвто и да е алкохол, никога не бях запалвал цигара и никога не се бях напъвал да крещя или да пея с пълно гърло, за да направя умопомрачително впечатление на някое момиче, както правеха пияниците, довели гаджетата си в кръчмата в петък и събота вечер.

Почти всяка седмица там се провеждаха така наречените „партита на брошката“, с които се отбелязваше неформалният годеж между момче от „Уайнсбърг“ и момиче от „Уайнсбърг“, като момчето подаряваше на момичето брошката на братството си, за да се появи тя в клас с бижуто, закачено на видно място на пуловера или на блузата й. Брошка първата година, годеж втората и сватба непосредствено след дипломирането — това бяха невинните цели, лелеяни от повечето девственици в „Уайнсбърг“ по времето, когато аз самият не бях излязъл от обятията на девствеността.

Зад кръчмата и съседните, обърнати към Главната улица, магазини минаваше тясна павирана уличка и студентите по цяла вечер влизаха и излизаха през задната врата, било за да повръщат, било да подирят уединение, та да опипват приятелките си и да се натискат в тъмното. За да бъдат обуздани тези изблици на интимност, има-няма на всеки половин час по алеята бавно минаваше полицейска кола с включени светлини, при което жадните за изпразване на открито младежи се втурваха презглава да се скрият в кръчмата. С малки изключения, момичетата от „Уайнсбърг“ изглеждаха или благопристойни, или невзрачни и явно бяха овладели до съвършенство умението да се държат подобаващо (което ще рече, че нямаха представа как да се държат неподобаващо или да направят нещо, смятано за нередно), така че, когато се напиеха, вместо да буйстват като момчетата, просто клюмваха и им прилошаваше. Дори тези, които дръзваха да прекрачат прага навън към уличката, за да се натискат с гаджетата си, се връщаха вътре, все едно са ходили на фризьор. От време на време се случваше да видя момиче, което да ми хване окото, и докато разнасях насам-натам халби бира, извъртах глава, за да се опитам да я огледам по-добре. Почти винаги установявах, че гаджето й е най-противният и арогантен пияница на вечерта. Но понеже ми плащаха минимална заплата плюс бакшиши, всеки уикенд се явявах на работа точно в пет и започвах да приготвям кръчмата за вечерта, работех до след полунощ, почиствах и като цяло се стараех да изглеждам като професионален сервитьор, нищо че посетителите щракаха с пръсти, за да ми привлекат вниманието, или пък ми подсвиркваха остро, пъхнали два пръста в уста, и се отнасяха с мен като със слуга, а не като със състудент, който се нуждае от тази работа. На няколко пъти ми се счу, че ме викат на една или друга от по-шумните маси с не особено любезното: „Ей, жид! Насам!“. Но предпочитах да се правя, че съм чул: „Ей, ти! Насам!“, и продължавах да изпълнявам задълженията си, като се придържам към урока, научен от баща ми в месарницата: цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън; отвратително е, може да ти прилошее, но трябва да се свърши.

Неизменно след нощите, прекарани в работа в кръчмата, сънищата ми се къпеха в бира: бира капеше от крановете в банята, пълнеше тоалетната чиния, щом дръпнех казанчето, изливаше се в чашата ми от кутиите прясно мляко, което пиех на обяд и на вечеря в студентския стол. В сънищата ми близкото езеро Ери, което на север граничи с Канада, а на юг — със САЩ, вече не беше десетото по големина сладководно езеро на земята, а най-големият резервоар за бира на планетата и моята работа беше да го преливам в халби, които да сервирам на момчетата от братствата, подвикващи грозно: „Ей, жид! Насам!“.

 

 

След време намерих празно легло в една стая на етажа под този, където ме влудяваше Флъсър, и след като попълних нужните документи при секретарката на декана на момчетата, се преместих при младеж в последния курс от инженерния факултет. Елуин Ейърс-младши беше едър здравеняк, говореше малко, нямаше нищо общо с евреите, учеше здраво, хранеше се в къщата на братството, където членуваше, и караше черен седан „Ласал“ с четири врати, модел 1940 година — последната, в която се произвеждал, както ми обясни, този велик автомобил на „Дженеръл Мотърс“. Докато бил малък, колата била на семейството му, а сега я държеше паркирана пред къщата на братството си. Само студентите последна година имаха право на коли, а Елуин използваше своята предимно за да прекарва следобедите си през уикенда, бърникайки из внушителния й двигател. След вечеря — аз излапвах своите макарони със сирене в мрачната студентска столова заедно с другите „независими“, докато той хапваше говеждо печено, шунка, стек и агнешки котлети със събратята си — двамата се настанявахме на бюрата си с лице към голата стена и цяла вечер не обелвахме ни дума. След като приключехме с уроците, отивахме да се измием на общите мивки надолу по коридора, обличахме си пижамите, промърморвахме „Лека нощ!“ и заспивахме — аз на долното легло, той на горното.

Съжителството с Елуин беше като да съм сам. Единственото, за което някога го чух да говори с участие, бяха предимствата на колата му, модел 1940, с увеличена колесна база спрямо предишните модели и по-голям карбуратор, осигуряващ повече конски сили. С кроткия си и монотонен охайски акцент той изломотваше суха забележка и от раз прекъсваше разговора, който се опитвах да завържа, ако ми се приискаше да си направя кратка почивка от изнурителното учене. Но колкото и самотен да се чувствах понякога като съквартирант на Елуин, поне се бях отървал от онзи пагубен вредител Флъсър и успях да запазя отличния си успех — жертвите, които семейството ми правеше, за да уча в колежа, налагаха да продължавам да изкарвам само шестици.

Като подготовка за юридическия факултет бях избрал за своя основна дисциплина в колежа „Политически науки“, която включваше курс по основи на американската държавност и американската история до 1865 година, както и задължителните литература, философия и психология. Освен това се бях записал в Школата за запасни офицери и имах основателни очаквания, че след завършването си ще бъда изпратен да служа в Корея с лейтенантски чин. По това време войната беше навлязла във втората си ужасна година, седемдесет и пет хиляди китайски комунисти и севернокорейски части редовно провеждаха масирани офанзиви, а водените от Съединените щати сили на Обединените нации, след като отначало бяха дали многобройни жертви, на свой ред отвръщаха с масирани контраофанзиви. През цялата предишна година фронтовата линия се бе местила нагоре-надолу из Корейския полуостров и Сеул, столицата на Южна Корея, бе окупирана и освобождавана цели четири пъти. През април 1951 президентът Труман освободи генерал Макартър от длъжност, след като Макартър заплаши да бомбардира и да направи блокада на комунистически Китай, и до септември, докато пристигнах в „Уайнсбърг“, заместникът му, генерал Риджуей, беше навлязъл в трудната първа фаза от мирните преговори с комунистическата делегация от Северна Корея, а войната, изглежда, можеше да продължи с години и още десетки хиляди американци да се окажат мъртви, ранени или пленени. Американските войски никога не бяха воювали в по-страшна война от тази, възправени срещу безкрайни орди китайски войници, които сякаш бяха недосегаеми за огневата ни мощ и често нападаха нашите момчета в окопите с щикове или с голи ръце. Броят на загиналите американски войници вече надхвърляше сто хиляди, много от тях бяха паднали в жертва на безмилостната корейска зима, както и на изкусността на китайската армия в ръкопашния бой и нощните нападения. Китайските комунисти понякога атакуваха с хиляди, комуникираха не чрез радиовръзки или портативни приемници — в много отношения тяхната армия бе далече от технологизацията, — а чрез сигнална тръба и се говореше, че няма нищо по-ужасяващо от нейния звук, проехтял в непрогледния мрак, и от вражеската паплач, проникнала крадешком сред редиците на американците, връхлетяла с лавина от остриета уморените ни войници, повалени от студа и сгушени в спалните си чували, с надежда да намерят мъничко топлинка.

Предната пролет конфликтът между Труман и Макартър бе довел до разследване от страна на Сената на уволнението на генерала, което следях във вестниците заедно с новините от войната, заинтересували ме силно веднага щом разбрах, че ако войната продължи да се лашка насам-натам, без нито една от страните да успее да завоюва победа, тази ситуация може да ме касае пряко. Ненавиждах Макартър заради десния му екстремизъм, който заплашваше да превърне корейския конфликт в повсеместна война с Китай, а навярно дори със Съветския съюз, който наскоро се бе сдобил с атомна бомба. Седмица след като бе уволнен, Макартър излезе пред обща сесия на Конгреса; изказа се за бомбардирането на китайските въздушни бази в Манджурия и за използването на националистическите сили на Чан Кай Шек в Корея, като завърши речта с прочутото си сбогуване, в което се заклеваше да „изчезне яко дим един стар войник, опитал се да изпълни дълга, какъвто му го е показало божието озарение“. След тази реч някои републиканци започнаха да спрягат тщеславния генерал с патрицианско излъчване, който по онова време караше седемдесетте, за свой кандидат за президентските избори през 1952 година. Както можеше да се очаква, сенатор Джоузеф Маккарти обяви, че уволняването от страна на демократа Труман на Макартър е „навярно най-голямата победа, която комунистите някога са печелили“.

Един семестър в ШЗО — или „Военно дело“, както бе отбелязана тази дисциплина в списъка — бе задължителен за всички студенти от мъжки пол. За да получи офицерски чин и да влезе в армията като младши лейтенант за двугодишна служба в транспортния корпус след дипломирането си, един студент трябваше да е изкарал най-малко четири семестъра в ШЗО. Ако човек изкараше само един семестър, щеше да завърши като редови войник и след основно обучение да се окаже прост редник с пушка M1 и стърчащ от нея щик в някой скован от студ корейски окоп в очакване да прозвучи сигналната тръба.

Занятията по военно дело ми отнемаха по час и половина седмично. От образователна гледна точка ми се струваше смехотворна загуба на време. Капитанът, който ни преподаваше, изглеждаше малоумен в сравнение с другите ни учители (които също не впечатляваха с блестящ ум) и материалите, които четяхме, не можеха да задържат интереса ми по никакъв начин: „Опрете приклада на пушката в земята с цевта нагоре, долепете предната част на приклада до дясната си обувка, равнена с носа й. Хванете пушката между палеца и другите пръсти на дясната си ръка…“. Въпреки това се явявах на тестове и отговарях на въпроси в клас, за да съм сигурен, че ще бъда поканен да запиша курс за напреднали в ШЗО. Осем от по-големите ми братовчеди — седем от страната на баща ми и един по майчина линия — бяха участвали в битки във Втората световна война, двамата от тях, които си бяха останали редници с пушки, бяха загинали преди няма и десет години: единият в Анцио през 1943 година, другият при Арденската офанзива през 1944. Мислех си, че шансовете ми за оцеляване биха били далече по-големи, ако участвах във войната като офицер, особено при положение че въз основа на успеха ми и на репутацията ми сред съучениците — бях твърдо решен да бъда избран за отличника, който ще произнесе прощалното слово при завършването на випуска, — успеех да си издействам прехвърляне от транспортни войски (с които имаше шанс да се озова в зона на военни действия) в разузнаването.

Исках да правя всичко както трябва. Правех ли всичко както трябва, щях да оправдая разходите, направени от баща ми, за образованието ми в колеж в Охайо, вместо в Нюарк. Щях да оправдая и усилията на майка ми, която бе принудена да се върне на пълен работен ден в месарницата. В сърцевината на моята амбиция бе желанието да се освободя от един властен, непреклонен баща, внезапно обзет от неконтролируем страх за благополучието на порасналия си син. Макар да се бях записал в програма, чиято цел бе да ме подготви за постъпване в юридическия факултет, на практика адвокатската професия не ме вълнуваше особено. Имах само бегла представа какво прави един адвокат. Исках да изкарвам шестици, да спя достатъчно и да не влизам в конфликт с бащата, когото обичах и чиито умения с дългите, остри като бръснач ножове и масивния касапски сатър го бяха превърнали в моя първи герой, когато бях малък. Представях си ножовете и сатърите на баща ми всеки път, когато четях за битка с щикове срещу китайците в Корея. Знаех колко убийствено остри могат да бъдат. Знаех и как изглежда кръвта, как образува коричка по шията на пилетата, след като са ритуално заклани, как се стича от говеждото и покапва по ръцете ми, докато режа ребра покрай кокала, как се просмуква през кафявите хартиени пликове, въпреки че отвътре са промазани, и се настанява в улейчетата, които се пресичат върху трупчето за разфасоване под напора на секирата, стоварила се върху него. Баща ми носеше престилка, която се връзваше отзад на тила и на кръста и беше вечно окървавена — чиста престилка, която обаче се омазва с кръв няма и час след отварянето на месарницата. Майка ми също беше цялата в кръв. Един ден, докато режеше парче дроб — който се изплъзва и шава под ръката ти, ако не го държиш здраво, — тя си поряза дланта и се наложи да бъде закарана по спешност в болницата, където й направиха дванайсет болезнени шева. Колкото внимателен и предпазлив да се стараех да бъда, се бях порязвал десетки пъти и се бе налагало да ме превързват неведнъж, а после баща ми ме упрекваше, че съм си позволил да се разсейвам, докато работя с ножа. Израснах с кръв — с кръв и сланина, и брусове, и резачки, и ампутирани пръсти или липсващи фаланги на ръцете на тримата ми чичовци, както и на баща ми, — но така и не свикнах с нея, така и не се научих да я харесвам. Бащата на баща ми, който починал, преди да се родя, бил кашерен месар (същият онзи Маркъс, на когото съм кръстен, чийто половин пръст липсваше вследствие на опасната му професия), както и тримата братя на баща ми — чичо Музи, чичо Шеки и чичо Арти, всеки от които имаше магазин като нашия в различни краища на Нюарк. Кръв по набраздения, издигнат дървен гръб на хладилните витрини от порцелан и стъкло, по кантара, по брусовете, кръв обагряше ръба на рулото промазана хартия, струйника на маркуча, с който миехме пода на хладилната камера — миризмата на кръв беше първото, което ме лъхваше още с влизането в магазините на чичовците и лелите ми. Този мирис на трупно месо след заколването на животното и преди да бъде сготвено, ме блъсваше всеки път. После Аби, синът на Музи и негов пряк наследник, загина при Анцио, а Дейв, синът на Шеки и негов пряк наследник, загина при Арденската офанзива, и оцелелите представители на семейство Меснър подгизнаха в тяхната кръв. Всичко, което знаех за адвокатската професия, беше, че е възможно най-далече от това, да прекараш активните години от живота си в смърдяща престилка, омацана в кръв — кръв, мазнина, парчета черва и всичко друго оставаше по престилката, понеже непрестанно си триеш ръцете в нея. С готовност приех да работя за баща ми, когато това се очакваше от мен, и покорно научих всичко за касапския занаят, на което той би могъл да ме научи. Но никога нямаше да ме научи да харесвам кръвта или дори да бъда безразличен към нея.

 

 

Една вечер двама членове на еврейското братство почукаха на вратата на стаята ми, докато двамата с Елуин учехме, и попитаха дали не бих слязъл да поговорим в „Совата“ — едно студентско свърталище и кафене. Излязох в коридора и затворих вратата зад себе си, за да не пречим на Елуин.

— Не мисля, че бих се присъединил към някое братство — обясних им.

— Ами не е задължително — отвърна ми единият.

Беше по-високият от двамата и стърчеше с няколко сантиметра над главата ми, излъчваше нещо плавно, увереност и лекота, които ми напомниха за всичките онези приятни, мили момчета, избирани за председатели на ученическите дружества и боготворени от момичетата, които им ставаха танцьорки или мажоретки. Тези младежи не познаваха унижението, докато край нас, останалите, то непрестанно жужеше като упорит комар, който отказва да се махне. Какво ли е целяла еволюцията, че да направи същество като момчето, което стоеше пред мен? Що за практическа приложимост имаше тази красота, освен да привлича вниманието върху несъвършенството на всички останали? Не че бях напълно пренебрегнат от бога на външния вид, но безмилостният критерий, поставен с този образец, правеше останалите чудовищно обикновени в сравнение него. Докато разговарях с него, трябваше съзнателно да извърна поглед, чертите му бяха толкова съвършени и видът му тъй покоряващ, тъй засрамващ… тъй значим.

— Защо не дойдеш да вечеряме някой път в къщата? — покани ме той. — Например утре. Ще има говеждо печено. Ще хапнеш вкусно и ще се запознаеш с братята, без ангажименти.

— Не. Не вярвам в братствата.

— Да вярваш в братствата ли? Че какво има да се вярва или да не се вярва? Група единомишленици се събират за приятелство и другарство. Спортуваме заедно, събираме се, ходим на танци, храним се заедно. Иначе тук човек може да се почувства ужасно самотен. Нали знаеш, че от хиляда и двеста студенти в кампуса евреите са под сто. Доста скромен брой. Ако не влезеш в нашето братство, единствената друга къща, която би приела евреин, е нерелигиозната, а те не разполагат с добра база, нито имат календар със социални събития. А, да ти се представя — казвам се Сони Котлър.

Име на простосмъртен, рекох си. Как е възможно при тези блеснали черни очи, брадичката с трапчинка и похлупак от чуплива черна коса? И беше тъй уверен и освободен.

— Аз съм последна година, не искам да ти оказвам натиск. Но братята са те забелязали, мяркат те из кампуса и са на мнение, че ще си много полезен за братството. Нали знаеш, че тук се допускат евреи едва от годините преди войната, така че сме сравнително младо братство и тепърва ни предстои да печелим купата на шампионата между братствата на „Уайнсбърг“. Много от нашите момчета учат здраво и продължават я с медицина, я с право. Помисли си, а? И ако ти се прииска да наминеш и да кажеш здрасти, ми се обади в къщата. Ако пък решиш да останеш за вечеря, още по-добре.

На другата вечер ме посетиха две момчета от нерелигиозното братство. Единият беше слаб и рус, нямах представа, че е хомосексуалист — като повечето хетеросексуални момчета на моята възраст не вярвах, че е възможно някой да има друга ориентация, — а другият беше набит и приветлив чернокож и говореше от името и на двамата. Беше един от тримата чернокожи сред студентите — между преподавателите нямаше нито един. Другите бяха две момичета и членуваха в малко нерелигиозно общество, съставено предимно от малцината на брой еврейски девойки в кампуса. Нямаше нито един представител на Ориента, всички бяха бели и християни — с изключение на мен, на това цветнокожо момче и на още няколко десетки други. Що се отнася до хомосексуалистите сред студентите, нямах представа колко са. Така и не разбрах, нищо че спеше точно над главата ми, че Бърт Флъсър е бил такъв. Това щеше да ми се изясни по-късно.

— Казвам се Бил Куинби — представи се чернокожият, — а това е другият Бил, Бил Арлингтън. Ние сме от „Кси Делта“, нерелигиозното братство.

— Преди да продължите — прекъснах го, — искам да ви кажа, че нямам намерение да членувам в никое братство. Ще остана независим.

Бил Куинби се засмя.

— Повечето от момчетата в нашето братство са хора, които не смятаха да членуват никъде. Повечето от тях нямат нищо общо с обичайния студент в кампуса. Ние сме против дискриминацията и не приличаме на момчетата, чиято съвест може да им позволи да членуват в братства, където хора не биват приемани заради своята раса или религия. Струва ми се, че и ти си като нас. Или греша?

— Момчета, оценявам усилието ви, но няма да се присъединя към никое братство.

— Може ли да попитам защо?

— Предпочитам да бъда самостоятелен и да уча.

Куинби пак прихна.

— Ами пак ще ти кажа, че повечето от нашите членове предпочитат да са самостоятелни и да учат. Защо просто не ни навестиш? Не сме като другите братства в „Уайнсбърг“, традиционните. Ние сме група от ярки индивидуалности, ако мога да се изразя така — група аутсайдери, които са се събрали, защото не се числят към средата на класическите студенти и не споделят техните интереси. Виждаш ми се човек, който би се чувствал у дома си в нашата къща.

После се обади другият Бил и до голяма степен повтори думите на Сони Котлър от предишната вечер.

— Човек може да се чувства ужасно самотен тук, в кампуса, ако живее откъснато.

— Ще рискувам — отвърнах. — Не ме е страх да съм сам. Имам си работа, имам си уроците и не ми остава много време за самота.

— Харесваш ми — засмя се приветливо Куинби. — Харесва ми твоята самоувереност.

— И половината от момчетата във вашето братство са не по-малко самоуверени.

Тримата се засмяхме в един глас. Тези двамата Бил ми допаднаха. Дори ми се понрави мисълта да се присъединя към братство, в което членува чернокож — това определено би било забележително, особено ако го заведа у дома в Нюарк за тържествената вечеря в чест на Деня на благодарността, организирана от голямото семейство Меснър, — но въпреки това отговорих:

— Държа да отбележа, че не възнамерявам да обръщам внимание на нищо друго освен на уроците си. Не мога да си го позволя. Всичко би се отразило на успеха ми. — Мислех си, както често съм си мислел най-вече в дните, когато от Корея пристигаха особено потресаващи новини, как, след като завърша с отличие, ще се преместя от транспортни войски във военното разузнаване. — Затова съм тук и това смятам да правя. Все пак ви благодаря.

Следващата неделя сутрин, когато традиционно звъннах у дома в Ню Джърси, с изненада установих, че родителите ми знаят за посещението на Сони Котлър. За да не позволя на баща ми да се бърка в моите дела, споделях със семейството ми възможно най-малко по телефона. Обикновено ги уверявах, че съм добре и че всичко е наред. На майка й беше достатъчно, но баща ми неизменно питаше:

— Е, какво друго става? Какво друго правиш?

— Уча. Уча, а в петък и събота работя в кръчмата.

— А какво правиш, за да си разнообразяваш дните?

— Нищо. Не ми е нужно разнообразие. Нямам време.

— Няма ли момиче на хоризонта?

— Още не.

— Внимавай — предупреждаваше ме той.

— Ще внимавам.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам.

— Не искаш да се забъркваш в проблеми.

— Няма — засмивах се аз.

— Да стоиш така сам… не ми харесва — вмяташе баща ми.

— Добре съм си сам.

— А ако сбъркаш и няма кой да те посъветва, ако няма кой да те насочи — тогава какво?

Така протичаше обичайният ни разговор, прекъсван често-често от дрезгавата му кашлица. Тази неделна сутрин обаче, още обадил се необадил, и той започна:

— Та значи, видял си се с младия Котлър. Знаеш го кой е, нали? Леля му живее тук, в Нюарк. Омъжена е за Спектър, дето държи магазина за канцеларски стоки на Главната. Спектър му е чичо. Като им казахме къде учиш, тя рече, че моминското й име е Котлър и семейството на брат й живее в Кливланд, а племенникът й учи в същия колеж и е председател на еврейското братство. Както и президент на Общия съвет на братствата. Евреин и президент на Общия съвет на братствата. Какво ще кажеш? Доналд. Доналд Котлър. Викат му Сони, нали?

— Да — отговорих.

— Та значи, минавал е, чудесно. Доколкото разбрах, бил много добър баскетболист, също и отличник. Е, какво ти каза?

— Предложи да стана член на братството му.

— И?

— Отговорих му, че братствата не ме интересуват.

— Но леля му твърди, че е прекрасно момче. Пълен отличник, като теб. И, разправят, бил много симпатичен.

— Симпатичен е, да — отвърнах вяло. — Татко, престани да ми пращаш хора.

— Но там си съвсем самичък. С пристигането те настаниха при три еврейчета, а ти какво направи? Изнесе се при неевреин и живееш с него.

— Елуин е идеалният съквартирант. Тих, съобразява се с околните, чист е и заляга здраво над учебниците. Не бих могъл и да мечтая за повече.

— Сигурно, сигурно, нямам нищо против момчето. Но след като младият Котлър е наминал…

— Татко, не мога повече така.

— Но аз не знам какво става с теб? Как да разбера какво става? Може да правиш какво ли не!

— Правя едно-единствено нещо — отсякох. — Уча и ходя на училище. А през уикендите печеля по осемнайсет долара.

— А какво пречи да си намериш приятелчета евреи? Момчета, с които да се храниш, да ходиш на кино…

— Виж, знам какво правя.

— На осемнайсет?

— Татко, затварям. Мамо?

— Да, скъпи.

— Затварям. Ще говоря с теб другата неделя.

— Ами Котлър… — бяха последните думи на баща ми, преди да прекъсна разговора.

 

 

Всъщност момиче имаше — ако не на хоризонта, поне такова, на което бях хвърлил око. Беше се прехвърлила от друг колеж като мен и пак като мен беше във втори курс, бледа и слаба, с кестенява коса и ми изглеждаше сдържано заплашителна и самоуверена. Беше в класа ми по американска история и понякога седяхме един до друг, но понеже не ми се рискуваше да я подтикна да ми заяви да я оставя на мира, още не бях събрал смелост дори да й кимна, камо ли да я заговоря. Една вечер я видях в библиотеката. Седях на едно от многото бюра на полуетажа над главната читалня; тя четеше на една от дългите маси долу в основното помещение и прилежно си водеше бележки от някакъв справочник. Заплениха ме две неща. Първото беше пътят, прорязал прекрасната й коса. Никога преди това не се бях усещал тъй уязвим от пътя в нечия коса. Другото беше левият й крак, преметнат връз десния и поклащащ се ритмично. Полата й закриваше крака до средата на прасеца, както се носеха момичетата тогава, но въпреки това от мястото, където бях седнал, виждах под масата непрестанното движение на този крак. Тя остана в същата поза има-няма два часа, продължи неуморно да си води бележки, а единственото, което правих аз през това време, беше да наблюдавам как косата й е разделена на лъкатушещ път и как кракът й непрестанно се полюшва нагоре-надолу. Не за пръв път се запитах какво ли изпитва едно момиче, когато си движи крака така. Домашното, което подготвяше, я бе погълнало изцяло, а аз, с мисленето си на осемнайсетгодишен младеж, бях погълнат от желанието да пъхна ръка под полата й. Силният порив да хукна към банята бе потушен от страха, че ако го направя, някой библиотекар или учител, или дори достопочтен студент може да ме завари и да бъда изключен, и да свърша като редник в Корея.

Същата вечер седях на бюрото си до два сутринта — и с настолната лампа извита така, че светлината да не пречи на Елуин, който спеше на горното легло, — за да довърша домашното, което не написах, понеже цялото ми внимание беше съсредоточено върху полюшващия се крак на момичето с кестенява коса.

Случилото се, когато я изведох на среща, надхвърли всичко, което бих си представил в тоалетната на библиотеката, ако бях събрал смелостта да се усамотя в някоя от кабинките, за да облекча временно копнежа си. Правилата, които определяха начина на живот на момичетата в „Уайнсбърг“, бяха такива, че баща ми не би имал нищо против да бъдат приложени спрямо мен. Всички възпитаници от женски пол, включително последните класове, трябваше да се разписват на влизане и излизане от общежитието всяка вечер, ако ще да отиват до библиотеката. Нямаха право да са навън след девет през седмицата и след полунощ в петък и събота, и, естествено, им беше абсолютно забранено да припарват до мъжките общежития или до домовете на братствата, освен на организирани събития в присъствието на надзорник, а мъжете също не биваха допускани в женските общежития, освен за да изчакат на канапето с пъстра дамаска на флорални мотиви във фоайето, ако ще извеждат гаджето си на среща, като дежурната викаше съответното момиче по вътрешния телефон и записваше името на младежа от студентската му карта, която той бе длъжен да представи. Понеже единствено на студентите последна година се позволяваше да имат коли в кампуса — а в колеж, където се обучаваха предимно деца от средната класа, семействата на малцина можеха да им осигурят кола или нейната поддръжка, — почти нямаше място, където двойка студенти да се усамотят. Някои ходеха в градското гробище и провеждаха сексуалната си игра, опрени на надгробните плочи или дори направо върху гробовете; други се задоволяваха с малкото, което успяваха да получат по време на кино; но най-често след вечерни срещи момичетата биваха притискани о стволовете на дърветата в тъмницата около квадратния двор пред трите женски общежития и простъпките, които правилникът за поведение би трябвало да обуздава, отчасти биваха извършвани сред брястовете, които разкрасяваха кампуса. Обикновено не се стигаше по-далече от опипване и натискане през катове дрехи, но за момчетата дори това частично задоволяване на страстите бе отвъд всякакви граници. Тъй като еволюцията ненавижда петинг, който не води до задоволяване на нагона, наложените сексуални ограничения понякога бяха физически мъчителни. Удължена възбуда, която не бъде излята в оргазмено освобождаване, може да накара здрави и прави млади мъже да куцукат насам-натам като инвалиди, докато разкъсващата, пронизваща, смазваща болка на широко разпространеното изтезание върху тестисите, познато като сини топки, не отмине постепенно от само себе си. Петък и събота през нощта сините топки бяха нещо обичайно, състояние, изживявано от десетки момчета във вечерните часове между — да речем — десет и полунощ, докато еякулацията, този най-божествен и естествен цяр, беше неосъществимо, безпрецедентно събитие в еротичния календар на един колежанин, чието либидо в този период от живота му бе в своята върхова изява.

За вечерта, когато бях поканил на среща Оливия Хътън, Елуин ми зае черния си ласал. Беше делничен ден, когато не бях на работа, затова се налагаше да започнем рано, за да може Оливия да се е прибрала в общежитието до девет. Откарах я в „Охлюва“ — най-квалитетния ресторант в окръг Сандъски, на петнайсетина километра от колежа, по поречието на Уайн Крийк. Тя си поръча охлюви, специалитетът на заведението, докато аз не, и то не само защото никога не бях ял и не можех да си представя да сложа такова нещо в уста, а и защото се стараех да удържа сметката до възможния минимум. Заведох Оливия в този ресторант, защото ми се виждаше твърде изискана, за да я поканя на първа среща в „Совата“, където човек можеше да хапне хамбургер, пържени картофки и кока-кола за петдесет цента. Освен това, колкото и не намясто да се чувствах в „Охлюва“, в „Совата“ положението беше още по-зле, защото там редовните клиенти обикновено се тъпчеха в сепарета заедно с членове на собствените си братства и сестринства и доколкото можех да преценя, разговаряха най-вече за светски събития от предния уикенд или за предстоящите такива в близките почивни дни. Докато работех като сервитьор в „Уилард“, ми беше писнало от тях и техния начин на общуване.

Тя си поръча охлюви, аз — не. Тя беше от заможно предградие на Кливланд, аз — не. Родителите й бяха разведени, моите — не, пък и нямаше никакъв шанс да се разведат. Беше се прехвърлила от колежа „Маунт Холиоук“ обратно в Охайо по причини, свързани с развода на родителите й, или поне така обясни. И беше дори още по-хубава, отколкото ми се бе видяла в клас. Никога досега не я бях гледал в очите достатъчно дълго, за да оценя колко са огромни. Нито пък бях забелязал колко прозирна е кожата й. Нито пък бях дръзнал да загледам устата й достатъчно продължително, за да разбера колко е плътна горната й устна и как щръква предизвикателно напред при произнасянето на определени думи, например започващите с „у“ или „в“, или „ш“, или „с“, или „м“, като например, когато изразява съгласие с „може“, което изговаряше така, все едно има предвид „мъжжже“, докато аз го казвах по-скоро като „моше“.

След като бяхме разговаряли десетина-петнайсет минути, тя изненадващо се пресегна през масата и ме докосна по опакото на дланта.

— Толкова си напрегнат. Отпусни се.

— Не зная как — признах и макар да ми се щеше да го кажа като лековата, самоиронична шегичка, си беше самата истина. Аз не си давах миг покой. Непрестанно преследвах някаква цел. Разнасях поръчки и кормех пилета, и почиствах плотове, и изкарвах шестици, само и само никога да не разочаровам родителите си. Удрях с бухалката точно толкова силно, че да пресрещна топката и да я запратя между инфилдърите и аутфилдърите на противниковия отбор. Прехвърлих се от „Робърт Трийт“, за да се измъкна от неразумните ограничения на баща ми. Не се присъединявах към братство, за да се съсредоточа изключително върху учението си. Отнасях се към ШЗО най-сериозно, за да не свърша с куршум в челото в Корея. А сега целта беше Оливия Хътън. Бях я завел на ресторант, за който щях да платя почти половината от седмичния си бюджет, защото исках да си помисли, че и аз също като нея съм светски човек, а в същото време ми се щеше вечерята да приключи едва ли не преди да е започнала, за да я вкарам на предната седалка на колата, да паркирам някъде и да я докосна. До този ден представата ми за плътска близост се свеждаше до докосването. Бях докосвал две момичета в гимназията. И двете ми бяха гаджета за по около година. Само едната прояви желание да ми отвърне със същото. Трябваше да докосна Оливия, защото това докосване бе единствената пътека, която бих могъл да следвам, ако исках да изгубя девствеността си, преди да завърша колежа и да вляза в казармата. Ето — още една цел: въпреки че мрежите на правилата продължаваха да оплитат кампуса на този средностатистически малък колеж от Средния запад в годините непосредствено след края на Втората световна война, бях решен да осъществя сексуален акт, преди да умра.

След вечерята подкарах колата извън границите на кампуса, в края на градския парк по пътя покрай градското гробище. Вече беше малко след осем, оставаше ми по-малко от час, за да я върна в общежитието, преди вратите да бъдат заключени за през нощта. Не знаех къде другаде бих могъл да паркирам, въпреки че бях притеснен от вероятността полицейската кола, която патрулираше по алеята зад кръчмата, да спре зад колата на Елуин и към нас да се приближи ченге с фенерче и с въпроса: „Добре ли сте, госпожице?“. Това питаха ченгетата, когато проверяваха, а тук проверяваха непрекъснато.

Така че, когато спрях двигателя и се извърнах, за да я целуна, имах да се притеснявам за две неща: полицията и късния час — осем и десет. Тя откликна на целувката ми без колебания. Казах си: „Не позволявай да те отхвърли, спри дотук!“, но това предупреждение беше безсмислено и ерекцията ми бе на същото мнение. Внимателно плъзнах ръка под връхната й дреха и разкопчах блузата, пръстите ми напипаха сутиена й. В отговор на движенията на пръстите ми върху чашките на сутиена й, тя отвори уста още по-широко и продължи да ме целува дори още по-страстно, като прибави и език. Бях сам в колата на неосветен път, ръката ми обикаляше под блузата на момиче, чийто език обхождаше устната ми кухина — същият този език, който обитаваше сам тъмата на собствената й уста и който сега ми се струваше възможно най-еротичният орган. До този момент не бях усещал в устата си друг език освен своя собствен. Дори само при тази мисъл, аха, да свърша. Дори само това със сигурност ми бе достатъчно. Но скоростта, с която тя ми позволи да продължа — и онзи трескав, лепкав, слузест, плъзгащ се, олизващ зъбите ми език, езикът, който е като одрано от кожата тяло, — ме подтикна внимателно да насоча ръката й към слабините си. И пак не усетих съпротива. Нямаше боричкане.

 

 

Бяха ми нужни седмици, докато осмисля това, което се случи после. И дори мъртъв, какъвто съм и сега, не знам откога, се опитвам да пресъздам нравите, властващи над този кампус, и да тегля чертата под измъчените усилия да заобиколя тези нрави, довели до редица неудачи и в крайна сметка до смъртта ми на деветнайсетгодишна възраст. Дори сега (ако „сега“ вече изобщо означава нещо), отвъд плътското съществуване, докато все още съм жив тук (ако „тук“ и „аз“ означават нещо) само като спомен (ако „спомен“, в тесния смисъл на думата, е всеобхватната среда, в която устоявам като „себе си“), продължавам да се дивя на действията на Оливия. Нима вечността е за това — за да ровичкаш из дреболиите на живота? Кой да си представи, че човек ще трябва завинаги да помни всеки миг от живота си, чак до най-незначителната подробност? Или пък навярно това е просто моят живот след смъртта и всеки живот след смъртта е неповторим като живота преди нея, всеки е незаличим отпечатък на живот след смъртта, несъизмерим с никой друг? Няма как да преценя. Както и в живота, аз знам само онова, което е, а при смъртта това, което е, се оказва онова, което е било. Човек е окован в живота си не само докато го живее — продължаваш да си свързан с него и след като си отидеш. Или пък и в този случай само при мен е така. Кой да ми каже? И дали смъртта нямаше да е толкова ужасяваща, ако бях разбрал, че не представлява едно безкрайно нищо, а се състои от памет, която на свой ред разсъждава над себе си за вечни времена? Макар че това вечно помнене е просто преддверие на забравата. Като атеист, аз приемах, че животът след смъртта няма часовник, тяло, мозък, душа, бог — няма каквато и да било форма или същност, а е пълен разпад. Не знаех, че не само не е без помнене, но че помненето е всичкото. Освен това нямам представа дали моето помнене продължава три часа или един милион години. То не е памет, която е забулена в забрава — а е време. Няма почивка — защото животът след смъртта не спи. Освен ако не е само сън, и сънят за завинаги приключилото минало не остане завинаги с починалия. Сън или не, няма над какво толкова да се умува освен над отминалия живот. Това превръща ли нашето „тук“ в ад? Или в рай? По-добре ли е от забвението, или по-зле? Човек би си рекъл, че поне в смъртта несигурността ще изчезне. Но тъй като нямам никаква представа къде съм, какво съм или колко дълго ще остана в това състояние, несигурността изглежда вечна. Това със сигурност не е просторният рай на религиозното въображение, където всички ние, добрите хора, отново сме заедно, щастливи, доколкото е възможно, понеже мечът на смъртта вече не виси над главите ни. За протокола, имам сериозното подозрение, че човек би могъл да умре и тук. Не може да върви напред, това е сигурно. Тук няма врати. Няма дни. Посоката (засега?) е само назад. И процесът на съдене е безкраен, но не защото те съди някакво божество, а защото ти самият си достатъчно заядлив, за да съдиш себе си заради своите действия.

Ако ме питате как е възможно — спомен връз спомен, нищо освен спомен, — естествено, не мога да ви отговоря, и то не защото не съществуваме нито „ти“, нито „аз“, поне не повече отколкото съществува „тук“ и „сега“, а защото всичко, което съществува, е припомненото минало, не възстановеното, държа да отбележа, не възроденото в непосредствената близост на царството на усещанията, а просто превъртяното наново. А колко още от миналото си бих могъл да поема? Преразказвайки собствената си история пред самия себе си час по час в един свят, където часовници няма, надничайки безтелесен в тази пещера на паметта, имам чувството, че правя това от милиони години. Наистина ли трябва да продължава още и още — деветнайсетте ми нищожни годинки завинаги, а всичко друго отсъства, деветнайсетте ми нищожни годинки неизбежно тук, постоянно присъстващи, а всичко, което включваше превръщането на тези деветнайсет годинки в реалност, докато всичко, което захвърля някого право в центъра, остава някаква далечна, далечна илюзия?

 

 

Тогава не повярвах — и най-смешното е, че все още не вярвам, — че това, което последва, се случи, защото Оливия искаше да се случи. Докато бях жив, това не беше нещо обичайно между момче с традиционно възпитание и приятно, добре възпитано момиче, и годината беше 1951, и за трети път в рамките на малко повече от половин век Америка беше във война. Категорично за нищо на света не бих повярвал, че случилото се би могло да има нещо общо с факта, че Оливия ме намира за привлекателен, камо ли, че ме желае. Кое момиче в този колеж „желае“ някое момче? Поне аз никога не бях чувал подобни чувства да съществуват сред момичетата в Уайнсбърг или Нюарк или където и да било. Доколкото ми бе известно, момичетата не се възпламеняваха от такива страсти; тях ги възпламеняваха ограниченията, забраните, отявлените табута, всичко това в услуга на — в крайна сметка — смазващата амбиция на повечето ми връстници от колежа: да установят наново с надежден млад приходоносител същия вид семеен живот, от който временно се бяха откъснали с идването си в колежа, като при това го направят по възможно най-бързия начин.

Нито пък можех да повярвам, че онова, което направи Оливия, беше направено, защото й е било приятно. Тази мисъл бе твърде смайваща дори за отворено към света, интелигентно момче като мен. Не, случилото се би могло да бъде единствено последица от това, че нещо не й е наред, макар да не свидетелстваше непременно за морално или интелектуално падение — в клас ми правеше впечатление на по-умна от всяко друго момиче, което познавах, и по време на вечерята по никакъв начин не ми създаде усещането, че е възможно да не бъде възприета като човек с праволинеен и целенасочен характер. Не, това, което направи, задължително би трябвало да е причинено от някакво отклонение. „Сигурно е заради това, че родителите й са разведени“, рекох си. Не можех да намеря друго обяснение за толкова неразбираема енигма.

Когато по-късно се прибрах в стаята си, Елуин още учеше. Върнах му ключовете от колата и той ги взе, като продължи да подчертава нещо в учебниците си по математика. Беше по долнище на пижама и тениска, на чина до него имаше четири празни бутилки от кока-кола. Докато се приготвеше за сън около полунощ, щеше да изпие още поне толкова. Не се изненадах, че не ме пита как е минало — самият той никога не излизаше на срещи с момичета и никога не присъстваше на събиранията на братството си. В гимназията в Синсинати се беше занимавал с борба, но в колежа се бе отказал и от спорта, за да съсредоточи всичките си усилия върху инженерството. Баща му притежаваше компания за влекачи по река Охайо и синът възнамеряваше един ден да наследи бащата като мениджър на фирмата. В преследването на тази цел бе още по-съсредоточен дори от мен самия.

Но нима можех да се измия и да си облека пижамата, да си легна, без да споделя с някого това невероятно преживяване? Все пак се приготвих да направя точно това и почти успях, но след като полежах в леглото си петнайсетина минути, докато Елуин продължаваше да учи на бюрото си, изведнъж скочих и обявих:

— Тя ми направи свирка.

— Аха — включи се Елуин, без да вдигне глава от страницата, на която беше.

— Духаха ми.

— Да-да — отвърна своевременно съквартирантът ми, като по интонацията даде да се разбере, че вниманието му ще остане съсредоточено върху работата, независимо от всичките ми усилия да го разсея.

— Дори не съм я молил — продължих. — И през ум не би ми минало да я помоля да го направи. Изобщо не я познавам. А тя ми духа. Да ти е известно да се е случвало такова нещо?

— Не — рече Елуин.

— Защото родителите й са разведени.

Сега вече се обърна и ме погледна. Имаше обло лице и огромна глава, а чертите му бяха толкова семпли, че сякаш бяха издялани по модела на направен от дете тиквен фенер за Хелоуин. Като цяло чертите му се придържаха към принципите за утилитарност и той за разлика от мен не приличаше на човек, който трябва зорко да наблюдава емоциите си — ако, разбира се, въобще можеше да се говори за необуздана природа, която налага надзор.

— Тя ли ти каза? — попита.

— Нищо не ми каза. Просто гадая. Тя просто го направи. Поставих ръката й върху панталоните си, а тя по собствена инициатива, без аз да правя каквото и да било, дръпна ципа, извади го и го направи.

— Е, Маркъс, много се радвам за теб, много, но ако нямаш нищо против, чака ме работа.

— Искам да ти благодаря за колата. Без нея нямаше да се случи.

— Добре ли върви?

— Перфектно.

— Така и трябва. Смазал съм я скоро.

— Сигурно го е правила и друг път. Не мислиш ли?

— Възможно е — отвърна той.

— Не знам какви заключения да си вадя.

— Ясно е.

— Не знам дали трябва да я видя пак.

— От теб зависи — приключи разговора той и аз мълчаливо си лежах в леглото, неспособен да заспя, защото се опитвах да си обясня какво е редно да мисля за Оливия Хътън. Как е възможно това сполетяло ме блаженство в същото време да е и такъв товар? Би трябвало да съм най-доволното момче в „Уайнсбърг“, а се чувствах най-обърканото.

 

 

Колкото и странно да ми се струваше поведението на Оливия, докато си мислех за случилото се, то ми се видя още по-неразгадаемо, когато двамата с нея се появихме в час по история и както обикновено седнахме един до друг, а в съзнанието ми мигом изникна онова, което тя бе направила — и което бях направил в отговор аз. Там, в колата, толкова се втрещих, че се изопнах на седалката и се вторачих в тила й, докато главата й се движеше в скута ми, сякаш наблюдавах как го прави на другиго, не на мен. Не че бях виждал подобно нещо друг път, освен че сегиз-тогиз бях мярвал по някоя „мръсна снимка“ — неизменно с опърпани краища и овехтяла от подаването й между стотици ръце на разгонени подрастващи, и задължително сред най-безценните придобивки на най-пропадналия тип в гимназията. Останах толкова изумен от съучастничеството на Оливия, колкото и от усърдието и съсредоточеността, с които го направи. Откъде знаеше какво и как се прави? И какво щеше да стане, ако бях свършил, което изглеждаше твърде вероятно още от самото начало? Не би ли трябвало да я предупредя — ако въобще останеше време да я предупредя? Не би ли било редно да се изпразня любезно в кърпичката си? Или да отворя вратата на колата и да орося гробищната алея вместо единия или другия от двама ни. Да, направи го, помислих си, изпразни се на алеята. Но, разбира се, не бих могъл. Категоричната немислимост на това, да свърша в устата й — да свърша където и да било другаде освен във въздуха или в салфетка, или в мръсен чорап, — беше изкушение, твърде изумително за въображението на един новобранец. Но Оливия не каза нищо.

Единственото, което ми хрумна, беше, че за дъщеря на разведени родители, каквото и да правеше или каквото и да й правеха, все й беше добре. Трябваше да мине време, докато ми просветне, както се случи в крайна сметка (доколкото мога да преценя, цели хилядолетия по-късно), че каквото и да направех, беше все добре и за мен.

Минаха дни, а аз не я поканих на втора среща. Нито пък се опитвах да я заговоря след часа, докато всички се изсипвахме в коридора. После, едно мразовито есенно утро, налетях на нея в студентската книжарница. Не мога да твърдя, че не се бях надявал все някъде да я срещна, въпреки че когато бяхме заедно в клас, дори не забелязвах присъствието й. Всеки път, когато завивах зад ъгъла на някоя сграда в кампуса, все се надявах не само да я видя, но и да се чуя да й казвам: „Трябва пак да излезем. Трябва да те видя. Ти трябва да си моя и само моя!“.

Беше със зимно палто от камилска вълна и високи вълнени чорапи, а върху кестенявата й коса се кипреше топла бяла вълнена шапка с пухкав червен помпон най-отгоре. Току-що влязла в сградата от студа навън, с румени бузки и леко разсополивен нос, изглеждаше като последното момиче на света, което би могло да направи някому свирка.

— Здрасти, Марк — поздрави ме тя.

— А, да, здрасти.

— Направих го, защото много те харесвам.

— Моля?

Свали си шапката и тръсна коса — гъста, дълга, а не офъкана късо и с оставени надиплени къдрици над челото, както беше модата сред почти всички момичета в кампуса.

— Казах, че го направих, защото те харесвам — повтори тя. — Знам, че не можеш да си го представиш. Знам, че затова не се обаждаш и затова не ми обръщаш внимание в час. Така че, ето, помагам ти да разбереш. — Устните й се разделиха в усмивка и аз си рекох: с тези устни тя, без да я карам, абсолютно доброволно… И въпреки това аз бях този, който изпитваше свян! — Друго за обясняване? — попита тя.

— О, не, не, това е достатъчно.

— Не е. — Този път го каза смръщено и при всяка промяна в изражението се променяше и красотата й. Не беше просто едно красиво момиче, тя беше двайсет и пет различни красиви момичета. — Ти си на километри далече от мен. Никак не е добре. Харесва ми това, че си сериозен. Хареса ми колко зряло се държа по време на вечерята — или поне на мен ми се стори, че се държиш зряло. Дори се пошегувах с това, но ти беше толкова съсредоточен. Никога преди не съм срещала толкова сериозно момче. Хареса ми и на външен вид, Маркъс, все още ми харесваш.

— Правила ли си го на друго момче?

— Да — не се поколеба тя. — На теб никой ли не ти го е правил?

— Никой не е правил нещо, което дори да се доближава до това.

— Значи ме мислиш за курва — намръщи се пак тя.

— Разбира се, че не — побързах да я успокоя.

— Лъжец. Нали затова не ми говориш. Защото съм курва.

— Изненада ме, това е.

— А да ти е хрумвало, че може и аз да съм останала изненадана?

— Но ти си го правила и друг път. Нали току-що ми го каза.

— С теб ми беше за втори път.

— Първият път остана ли изненадана?