Амос Оз
Пантера в приземието (18)

17.

Една мълва обиколи квартала: британците се готвят да наложат тотален полицейски час, не само през нощта, а и през деня, за да извършат подробни обиски във всяка къща в търсене на бойци от Съпротивата и тайни скривалища за оръжие.

Когато татко се върна от работа същия следобед свика кратко заседание в кухнята. Трябвало сериозно и открито да обсъдим някои въпроси. Той затвори вратата и прозореца, седна, облечен в пригладените си жълто-кафяви дрехи с големи джобове, и постави на масата пред себе си малко пакетче, увито в кафява хартия. Каза, че в него имало нещо, по-точно няколко неща, които са ни помолили да скрием, докато отмине опасността. Логично било да се предположи, че проверките нямало да ни прескочат, но се смятало, че било по-лесно да скрием пакета в нашия апартамент. И сега ние определено сме били готови да издържим изпитанието.

Помислих си: „Прав е, че не ни казва какво има вътре, не бива да тревожи мама“. (Ами ако и сам не знае какво има вътре? Не, не е възможно. Татко със сигурност знае.) Аз лично веднага реших, че пакетът съдържа динамит или тротил, или нитроглицерин, или нещо още по-опасно, някой революционно нов вид експлозив, невиждан по рода си, изобретен в тайните лаборатории на Съпротивата. И само една лъжица от него може да срине със земята половината град.

Ами за мен?

Половин чаена лъжичка от него щеше да ми стигне за ракетата, с която се готвехме да заплашим кралския дворец в Лондон.

Ето тази щастлива възможност чаках. Трябваше на всяка цена тайно да свия от пакета необходимото ми количество.

Ако успеех, СИС щеше да падне на колене пред мен и горещо да ме моли да им простя и да се върна.

И аз ще им простя. С презрение. И ще се съглася да се върна. Но първо ще си осигуря провеждането на някои сериозни промени. Ще реорганизирам командването из основи. Ще поставя Бен Хур на мястото му. Ще разпусна Отдела за вътрешна сигурност, ще намеря начин да не се допуска вземането на тиранични и своеволни решения и да се предпазят бойците от междуособици и злоба.

Татко продължи:

— Има две причини, поради които вие двамата трябва да знаете за какво става дума. Първо, домът ни е малък и може някой от вас по случайност да открие пакета и да стане произшествие. Второ, ако все пак открият скривалището, може да решат да ни разпитват поотделно, затова трябва да си подготвим отговорите. А не да си противоречим.

(Той ни помоли да запомним едно обяснение, свързано с професор Шлосберг, който живееше сам над нас и умря през зимата, като остави на татко в завещанието си петдесет-шейсет книги. Когато ни разпитват, трябваше единодушно да отговаряме, че пакетчето в кафявата хартия е дошло в апартамента ни заедно с книгите на покойния професор.)

— Това ще е благородна лъжа — каза татко и със своите късогледи сини очи погледна право в мен. За един кратък миг в тях трепна някакъв необичаен, дяволит проблясък. Погледът му блясваше така изключително рядко, само когато разказваше как бил дал съкрушителен отговор на някакъв учен или писател и го оставил „безсловесен като ударен от гръм“. — Можем да си позволим такава благородна лъжа в случай на необходимост, само защото сме в опасност. Но същевременно вътрешно трябва да се разкайваме, защото лъжата си е лъжа. Винаги. Дори благородната лъжа е лъжа. Моля това да се запомни.

Мама отвърна:

— Вместо да му четеш лекции, защо поне веднъж не намериш малко свободно време да си поиграеш с него. Или да си поприказвате. Приятелски разговор — нали помниш какво е това? Двама души сядат заедно, говорят си, изслушват се. И всеки се опитва да чуе и разбере другия.

Баща ми взе пакетчето, притисна го към себе си, сякаш е плачещо бебе, и го отнесе от кухнята в стаята, която служеше за спалня на родителите ми, дневна за всички ни и негов кабинет. Стените там бяха покрити с лавици, пълни с книги, от пода до тавана. Нямаше свободно място дори за едничка картина или друга украса.

Книгите на татко бяха подредени в желязна логика, организирани в раздели и подраздели според темата, вида и езика и разпределени в азбучен ред по името на автора. Тежката артилерия на библиотеката му, същинските маршали и генерали в нея бяха специалните томове, от които винаги съм потръпвал с респект. Те бяха безценни тежки книги, обвити във възхитителни кожени подвързии. Докосвах с пръсти златните букви по грапавата им корица, все едно протягах ръка към окичените с дълги редове лъскави ордени и медали гърди на някой фелдмаршал от озвучените кинопрегледи. Когато дори само един лъч от лампата на бюрото попаднеше върху богато украсените им златни надписи, проблясваше искра, заслепяваше ме и сякаш ме канеше да ида при тях. Тези книги бяха моите принцове, графове, херцози и барони.

Над тях, на лавицата точно под самия таван, се мъдреше леката кавалерия — периодиката в разноцветни обложки, разделена по теми, дати и национален произход. Като пълен контраст на тежковъоръжените командири и офицери от по-долния рафт конницата на периодиката можеше да се похвали само с ярките си меки корици.

Точно под сбирката от фелдмаршали и генерали се разполагаше обширна армия от бригадни и полкови офицери — дебели и груби книги в здрави платнени подвързии. Бяха прашни и леко избелели, сякаш облечени в потни и мръсни униформи или пък в стари знамена, преживели стотици битки и перипетии.

Някои от томовете имаха малко пространство между корицата и книжното тяло — като деколтето на барманката от „Ориент палас“. Ако надникнех в него, виждах само ароматна тъмнина и долавях далечния навей от мириса на книжното тяло — неясен, завладяващ и забранен.

Още по-долу от рафта на бригадните офицери с платнените подвързии бяха подредени стотици и стотици обикновени книги, обвити в мукава и миришещи на евтино лепило — сивите и кафяви редници на библиотеката. По-долу от тях в моята йерархия стоеше сбирката на запасняците — неподвързаните книги, на които страниците едва се придържаха от изхабени ластици или от широки ленти. Имаше и няколко отряда военни бандити — книги, обвити с груба опаковъчна хартия. Под тях, на най-долната възможна лавица бяха най-низшите от всички — те дори не бяха книги, а смесено многообразие от просяци и скитници — брошури, подлистници, диплянки, листовки, които чакаха баща ми да ги премести в някой приют за нежелани публикации. Междувременно ги придвижваха от едно място на друго, настаняваха ги за временно, струпваха ги накуп, докато ги раздуха нахлулият вятър, после пак, уж само за ден, та чак до зимата, когато татко евентуално ще намери време да ги прегледа и безмилостно ще изхвърли от апартамента ни повечето от тези прибрани по милост брошури, вестничета, списания, журнали и памфлети, за да освободи място за други просяци и скитници със сходна съдба. (Накрая татко винаги ги съжаляваше. Все си обещаваше, че ще ги подреди, ще избере кои да останат и от кои да се освободи. Но ми се струваше, че нито една печатна страница няма да бъде изхвърлена от нашия апартамент, дори и да се пръсне по шевовете.)

Около книгите в библиотеката витаеше особен, приятен дъх на прах, сякаш останал след вихъра на вълнуващ повей от чужбина. И до ден-днешен, ако ме заведете в някоя стая с вързани очи и запушени уши, безпогрешно и без всякакво колебание ще разпозная дали тя е претъпкана с книги. Усещам дъха на дългогодишните библиотеки не с ноздрите си, а през кожата. Строго, притихнало място, отрупано с книжен прах. Този прах е по-фин от всеки друг, просмукан е с аромата на стара хартия и е смесен с мириса на древни и нови лепила — остро, плътно ухание на бадеми, сладко-кисело и задушливо от алкохолните съставки, с далечен дъх на водорасли и на йод. И с нюанси главно от плътната миризма на печатарско мастило и дъха на гниеща хартия, разядена от влагата и от плесента. Или пък евтината хартия, която с времето се рони като прах, за разлика от богатите екзотични аромати, с които финият вносен велен замайва обонянието и гъделичка небцето. Цялата тази невероятна смес се е наслоявала година след година и се е запазила непокътната в тайното тъмно местенце между книгите и стената.

На голямата и тежка лавица отляво до бюрото на татко се разполагаше обемистата справочна литература, подредена като поддържаща артилерия в окопите зад щурмуващата войска. Ред след ред се нижеха многотомни енциклопедии на различни езици, речниците, огромният библейски конкорданс, атласът, лексиконите, наръчниците (заедно с една книга, озаглавена „Индекс на индексите“, в която се надявах да открия страхотни тайни, но всъщност се оказа, че съдържа само безкрайни списъци на хиляди книги със странни имена.) Енциклопедиите, речниците и лексиконите по подвързия се нареждаха до фелдмаршалите и генералите. Те бяха томове с кожени обложки и златни надписи и пръстите ми дълго се разхождаха по тях и ги милваха. Очароваха ме не само с радостта от допира, но и заради копнежа по безграничното знание, което не можех да докосна, защото беше написано на чужд език. Знание за такива неща като кръстопът, хусар, кула, гъсталак, вила, поляна, карета, трамвай, корниз, портал и фронтон. Какъв бях аз в сравнение с тях? Нищо друго, освен млад еврейски боец от Съпротивата, чийто живот е посветен на изгонването на чуждия потисник. И в същото време душата му е привързана към този потисник, защото той идва от земи, където има реки и гъсти гори, където камбанариите гордо пъчат гърди, а ветропоказателите невъзмутимо си се въртят по покривите на къщите.

Около златните букви, отпечатани върху кожените корици, често бяха изрисувани цветя и клонки и емблемата на издателството или библиотеката, които аз оприличавах на гербове и девизи на различни кралски или благороднически фамилии. Имаше дори крилати дракони и двойки разярени лъвове, които подпираха неразгънат свитък или нещо като замък, или преплетени кръстове като проводената навита змия, за която учихме в часовете по вероучение.

Понякога татко слагаше ръка на рамото ми и ме поканваше да ме разведе из библиотеката. Ето това е едно рядко издание от Амстердам. Талмудът, печатан от вдовицата и братята на Ром. Това са гербовете на Бохемското кралство, но то вече не съществува. Тази корица е от еленова кожа, затова е розова, като цвета на суровото месо. А тук имаме безценно издание от 5493 година от Сътворението (която съответства на 1733 година) и по всяка вероятност е от библиотеката на великия Мойсей Хайим Лузато. А може и самият той да я е държал в ръцете си. Тя няма равна дори сред най-редките книги в сбирката на Националната библиотека в Скопус. Кой знае, едва ли има още дузина екземпляри от нея в целия свят. Може би са седем или даже по-малко. (Татковите думи ме подсетиха за Авраам, който се пазари с бог за броя на праведниците в Содом.)

От тук до тук са на гръцки. На горната лавица са на латински — езика на древните римляни. Ей там на цялата северна стена са славянските езици, но тяхната азбука си е пълна загадка за мен. Тук са френските и испанските рафтове. А на онзи ред ей там са отделени книгите от германския свят — изглеждат мрачни и сериозни, сякаш са облечени в униформа. (Засукани и усложнени букви, които татко нарече „готически“, без да обясни нищо повече. Този готически шрифт ми приличаше на зловещ и загадъчен лабиринт от пресичащи се пътеки.) А пък ей там, зад стъклената витрина, е рафтът със събраните текстове на нашите праотци (а не на прамайките ни — винаги на праотците, на предците или древните). Мишнахът, двата Талмуда — Вавилонският и Йерусалимският, законите и народните обичаи, химните и молитвите, Мекилта и Зохар, разказите и ектениите, тълковните речници и граматиките, „Учители на познанието“, „Авен-Езер“, „Пътят на живота“, историите и житията на светци — всички те оформяха нещо като тъмния квартал в библиотеката, един странен, мрачен пейзаж от куп окаяни колиби, едва осветени от мижавата светлина. Бяха ми слабо познати, но не и чужди, защото чудноватите им заглавия — „Тосефта“, „Приготвена трапеза“, „Йосипон“ или „Дългът на сърцето“ — бяха изписани на иврит, което ми даваше храна за размисъл какви ли гости чака „Приготвената трапеза“ и какъв ли ще да е този „Дълг на сърцето“.

После идваше ред на четирите претъпкани лавици с исторически книги. Там се бяха промъкнали и разни емигранти — закъснели пришълци, които, понеже не са намерили свободно местенце, се облягаха несигурно на раменете на отдавнашните заселници. Два от рафтовете бяха изпълнени с книги за историята на света, а другите два — за историята на еврейския народ. Първо, най-отдолу на лавиците, се започваше със зората на човечеството, с началото на цивилизацията, по-нагоре продължаваше античната история, следваше Средновековието (със смразяващи кръвта рисунки на лекари с черни мантии и зловещи лица, надвесени над агонизиращите жертви на чумната епидемия). Над тях се разполагаха ведрите томове за Ренесанса и Френската революция, а още по-нагоре, чак до тавана стояха книгите за Октомврийската революция и двете световни войни, които неведнъж бях разтварял, за да се поуча от грешките на тогавашните генерали. Бях разгръщал неуморно страница след страница дори и книгите на чужди езици, които не можех да прочета, но се надявах да открия в тях илюстрации и карти. Много от тях и досега са врязани в паметта ми: „Извеждането на евреите от Египет“, „Рухването на стените на Йерихон“, „Битката при Термопилите“ — цяла гора от щикове, пики, копия и шлемове, блеснали под слънцето. Картата на походите на Александър Велики с дебелите стрелки, сочещи от Гърция към Персия и Индия. Картината на еретиците, изгаряни на клада на градския площад, която показва момента, в който пламъците вече близват петите им, но те продължават да стоят вглъбени с набожно затворени очи, сякаш чуват ангелска песен. Прогонването на евреите от Испания — тълпи бежанци, понесли обемисти бохчи, плътно се притискат едни до други на борда на разнебитена шхуна, подмятана от вълните на бушуващото море, в което изобилстват всевъзможни чудовища, доволно потриващи ръце от съдбата на клетите евреи. И подробна карта на еврейските миграции на изток с дебело подчертаните градове Солун, Смирна и Александрия. Живописна цветна картина на старата синагога в Алепо. И отдалечените еврейски колонии, поселили се в самия край на картата — в Йемен, Коци в Индия и Етиопия (която по онова време се е казвала Абисиния). И рисунка на Наполеон в Москва, и пак Наполеон, но този път в Кайро, в подножието на пирамидите — дребен, леко пълен мъж с тривърха шапка, който с едната си ръка смело сочи необятната шир на хоризонта, а другата уж скромно е скрил под палтото си. Хасидските битки: портрети на равини с изпити лица, подробната карта на хасидските центрове с пунктираната отбранителна линия, зад която са се окопали техните противници, без да се отказват от съпротивата. А също и историите за пътешествията на флотилиите, които търсели и открили непознати архипелази, неподозирани континенти, империи, даже Китайската стена и японските дворци, в които никой не можел да се промъкне; дори диваците, облечени в перушина и затъкнали оглозгани кости в ноздрите си. Карти на китоловните маршрути в Полярно и Берингово море, чак до Аляска и Мурманския залив. А ето го и Теодор Херцел, облегнат на железен парапет, гордо и замечтано загледан в езерото, което почти се плиска в краката му. Веднага след Херцел идва ред на първите заселници — шепа окаяни изследователи, скупчени като овце, изгубени в пустинен край с нищо друго в него, освен пясъци и едно леко наклонено самотно маслиново дърво. И карта на ранните еврейски селища — разпръснати на няколко акра, но от карта на карта се увеличават и се укрепват. А ето го и другаря Ленин, с фуражка, произнася реч, с която възпламенява народните маси и те размахват стиснати юмруци. Този Ленин малко ми прилича на нашия доктор Вайцман, който непрестанно спори с британците, вместо да им нанесе удар. (Ами сержант Дънлоп? И на него ли трябва да нанесем удар?) А тук има карта на нацистките лагери и снимки на полуживи скелети. Ето и някои планове на по-известни битки — при Тобрук, Сталинград, Сицилия и последните походи в Африка и Италия на Еврейската бригада — войници с шестолъчни звезди на ръкавите. Снимки на оградени с кули и зидове кибуци по хълмовете, в пустинята, в долините, на неустрашими заселници, възседнали коне или трактори, с провесени накриво през гърдите им пушки и със спокойни и смели лица.

Затварях книгата и я връщах обратно на точното й място, после вадех нова, разлиствах страниците в търсене на илюстрации и карти. След час-два бях опиянен — замаяна пантера в приземието, преизпълнена с клетви и обети, с ясно предначертани цел и смисъл, с увереност на какво да посветя живота си и със съзнание точно за какво, когато му дойде времето, да го пожертвам.

Преди големия немски атлас, даже преди картата на Европа стоеше главозамайващата карта на цялата Вселена. С мъглявини, простиращи се отвъд границите на въображението, и с необятни простори от непознати звезди. Татковата библиотека приличаше на тази карта. В нея имаше познати планети, но също и мистериозни мъглявини — латвийски и латински, украински и словашки и дори един много древен език, наречен санскрит. Имаше и арменски, идиш, който е сателитен вариант на иврит — един ръбест, остър спътник, който изнурено следва орбитата си над дрипавите облаци над главите ни. А на светлинни години от този идиш се носеха други и други небесни тела. Някъде сред тях отдалеч примигваха епосът за Гилгамеш и Енума Елиш и химните на Омир, и Сидхарта, и великолепните поеми „Песента на нибелунгите“, „Хиавата“, „Калевала“. Музиката в тези имена гъделичкаше върха на езика и небцето ми, докато се опитвах да ги изговоря, и вътрешно ги произнасях, шепнешком, само за себе си — Данте Алигиери, Монтескьо, Чосър, Шчедрин, Аристофан, Тил Ойленшпигел. Познавах всяко от тези небесни тела по цвета на подвързията, по точното му място в неговата галактика и по това, кои са съседите му.

Ами аз? Кой съм аз в тази необятна вселена? Само една сляпа пантера. Неук дивак. Скитник, който запълва времето си в безцелно шляене из гората Тел Азра. Жалка играчка в ръцете на някакъв си жалък Бен Хур. Вместо още от днес, още от тази сутрин да се затворя тук, при книгите.

За десет години?

За трийсет?

Да поема дълбоко дъх, да се гмурна в бездънния кладенец и да се заема с разнищването на всички загадки една по една?

Какъв ли дълъг път ме чака, колко ли скрити тайни съдържат онези томове, чиито имена дори не мога да разчета. Дори нямам представа къде да търся първото звено от веригата, първото ключе, което ще отвори вратата, зад която е притаен следващият ключ, с който да отворя ковчежето, където е скрит секретът за тайника, а там може би ще намеря ключа за вратата към необятното.

Първо трябва да се справя с трудната латинска азбука. Мама каза, че може да ме научи на нея за по-малко от половин час. А след това, ако й помагам с миенето на чиниите след вечеря, тя обещава да ме научи и на кирилицата. За нея щяло да ми трябва час — час и половина. Татко пък ме увери, че гръцката азбука много приличала на кирилицата.

След това ще науча и санскрит.

Както и един друг диалект, дето татко го нарича Hochdeutsch, което преведено означава „Горнонемски“.

Самото име има дъх на отминали времена, на оградени със стени крепости, подвижни дървени мостове, пазени от всяка страна с по една островърха кула. Зад стените на тези замъци и градове са живели мрачни и строги гологлави учени в черни роби. Те са седели нощ след нощ да учат, четат и пишат под светлинната на свещ или газена лампа. В приземие, чийто единствен прозорец е запечатан с решетки. И аз ще бъда като тях — приземие, прозорец с решетки, свещица в нощта, бюро, купища книги и мълчание.

Многобройните лавици с книги значително стесняваха стаята. Пък тя и по принцип не беше кой знае колко просторна. Тук, под тази редица книги, беше леглото на родителите ми. Нощем го разгъваха, за да спят, а денем го затваряха като книга. Матракът се скриваше вътре, а отвън оставаше канапе със зелена дамаска. Върху него се разполагаха пет бродирани възглавници. Аз ги използвах вместо петте хълма на Рим, когато повеждах войските на Бар Кохба към подножието на Капитолия и покорявах империята. Друг път илюстрирах с тях хълмовете, от които се вижда пътят към Негев. Или пък бяха бели китове, които преследвах през световните океани чак до Антарктика.

От канапето легло до татковото бюро, от бюрото до масичката за кафе с двата тръстикови стола и от тях до маминия люлеещ се стол се образуваха своеобразни канали или проливи, които се вливаха един в друг точно при малкото килимче пред люлеещия се стол. Тази организация на мебелите ми позволяваше уникалната възможност да разгръщам фронта на бойната флота или да разполагам армиите си, докато разигравам битки, внезапни маневри, атаки, засади и упорита съпротива в труднопроходими терени.

Татко постави пакетчето на едно хитро избрано място — в средата на редица еднакво оформени книги, колекция от съкровищата на световната литература в превод на полски. Всички томове в нея имаха едни и същи кафяви корици и пакетчето така пасна сред тях, че избледня и почти изчезна. Като същински дракон в непроходима тропическа джунгла, пълна с гигантски дървета, които и сами изглеждат като дракони. Татко повтори предупреждението си към мен и мама да не го пипаме. Дори да не се доближаваме. Това означаваше, че цялата библиотека е забранена територия. Ако на някого му притрябва някоя книга, да се обърнел към него. (Струваше ми се ужасно обидно. Естествено мама можеше да сбърка или да забрави заръките, докато чисти праха. Ами аз? Та аз знаех цялата библиотека наизуст. Насън да ме пипнеш, ще посоча всеки раздел, всяка област. Можех да се оправям в нея почти толкова добре, колкото и татко. Също както пантерата се оправя в джунглата, в която е отраснала.) Реших да не протестирам. Утре сутрин в осем часа те двамата щяха да излязат и аз щях да остана върховният комисар на цялото кралство. Включително и на скривалището на дракона. И на самия дракон.