Амос Оз
Пантера в приземието (16)

15.

Никога не бива да настанявате ранените бойци от Съпротивата в болница, защото там е първото място, където преследвачите им ще се втурнат да ги търсят след проведената акция. Затова нелегалното движение трябва да си има тайни квартири, където някой да се грижи за ранените. Нашият апартамент беше точно такава тайна квартира, защото мама бе учила за медицинска сестра в болницата „Хадаса“ след пристигането си тук. (Учила само две години, защото в средата на втората се омъжила за татко, а на третата съм се родил аз и тя прекъснала следването.)

В шкафа в банята имаше едно заключено чекмедже. Нямах право да питам какво има вътре, дори нямах право да забелязвам, че винаги е заключено. Но един ден, докато родителите ми бяха на работа, внимателно го отворих (с парче закривена тел) и видях, че е пълно с бинтове, превързочни материали, спринцовки, всевъзможни кутийки с лекарства, бурканчета, запечатани шишенца, мазила и мехлеми с надписи на чужд език по тях. И знаех, че щом нощем, в разгара на полицейския час, по вратата се чуеше тайнствено драскане, последвано от приглушен говор, шепот, звук от драсване на клечка кибрит и свистене на чайника, това значи, че в никакъв случай не бива да излизам от стаята си. За да не видя, че походното легло е разположено в коридора точно под големите карти, а на сутринта е изчезнало без следа. Сякаш съм сънувал. Незнанието е едно от най-трудните задължения на боеца от Съпротивата.

Татко почти не виждаше в тъмното и затова никога не вземаше участие в нощните акции и в нападенията над укрепени полицейски участъци. Но пък беше натоварен със специалната задача да съставя лозунги на английски, които да разобличават коварния Албион, който пред широката общественост тръбеше, че ни помага да създадем своя държава, а всъщност извършваше цинично предателство спрямо нас, като помагаше на арабите да ни громят. Попитах татко какво значи „цинично предателство“. (Всеки път, когато той се опитваше да ми обясни значението на някой чужд израз или мисъл, ставаше напрегнат, концентриран и отговорен като професор, който прелива някаква безценна течност от една епруветка в друга.) Баща ми отвърна:

— Циничен означава студен и пресметлив. Егоистичен. Произхожда от старогръцката дума за куче — „кион“. Когато ми се отвори подходяща възможност, ще ти обясня връзката между цинизма и кучетата, които странно защо обикновено са смятани за символ на лоялността. Това е дълга история, която доказва колко неблагодарни са хората към онези животни, които най-съвестно им служат. Като например кучето, мулето, коня, магарето — тях винаги ги използваме за посмешище и подигравки. Докато опасните диви зверове като лъва, тигъра, вълка, дори лешояда, който се храни с мърша, се радват на незаслужено уважение в повечето от езиците. Както и да е, да се върнем на въпроса ти. Цинично предателство значи хладнокръвно, безнравствено и безчувствено предателство.

Запитах се (но не попитах татко) дали тогава има предателство, което да не е цинично. Което да не е егоистично и пресметливо. И има ли такъв предател, който да не е долен? (Днес вече мисля, че има.)

В позивите на английски, които баща ми съчиняваше за Съпротивата, коварните албионци бяха обвинени, че са продължители на нацистките престъпления, че продават последната надежда на нашия препатил народ за петрола на арабите и за военните бази в Близкия изток.

„Народът на Милтън и лорд Байрон трябва да осъзнае, че нефтът, който го топли през зимата, е омърсен с пролятата кръв на оцелелите от нашия изстрадал народ“.

„Британското лейбъристко правителство се подмазва на корумпираните арабски власти, които не спират да се жалват, че им била малко земята от Атлантическия океан на запад до Персийския залив на изток и от планината Арарат на север до Баб ал-Мандаб далече на юг“.

(Аз проверих на картата — земята хич не беше малко. Нашата територия в сравнение с ширналия се Арабски свят беше като нищожна точка, а в сравнение с Британската империя — като глава на карфица.) Когато завършим изграждането на нашата ракета, ще се прицелим в кралския дворец в сърцето на Лондон и ще ги принудим да се махнат от страната ни. (А какво щеше да се случи със сержант Дънлоп тогава? Та той обича Стария завет и евреите. Дали ще получи разрешение да остане тук като специален почетен гост на еврейската държава? Ще се погрижа за това. Даже ще му напиша препоръка.)

Татко подготвяше лозунгите нощем, когато не се занимаваше с изследване историята на евреите в Полша. Понякога включваше в тях цитати от английската поезия, за да трогне сърцата на британците. Сутрин, когато отиваше на работа, скриваше ръкописа във вестника си и така го предаваше на свръзката (в случая това бе кльощавото високо момче от бакалията на братя Синопски). То пък го отнасяше в тайната печатница в избата на Колоднис. След няколко дни позивите се появяваха разлепени по стените на сградите, по уличните стълбове, дори пред полицейския участък, в който беше разпределен сержант Дънлоп.

Ако от копоите от Централния следствен отдел откриеха заключеното чекмедже на мама или черновите на татковите лозунги, щяха да ги арестуват и да ги изпратят в затвора, а аз щях да остана сам-саменичък. Тогава щях да отида в планините и да стана отшелник.

Гледах един филм в кино „Едисон“ за банда мошеници. Всички в нея бяха роднини — братя, братовчеди, сватове. Когато се върнах вкъщи, попитах мама дали и ние не сме също такова престъпно семейство. Тя отвърна:

— Че какво сме направили? Да не би да сме обрали някого? Или да сме го измамили? Да не би да сме пролели нечия кръв, опазил ни Бог?

А татко рече:

— Разбира се, че не сме. Дори напротив. Всъщност британските закони са престъпни. Те са основани на репресии и лъжи, защото международната общност предостави Йерусалим на англичаните, за да го превърнат в основа за създаване на еврейски национален дом. А те подтикват арабите да унищожат този дом, нещо повече — дори им помагат да го направят.

Докато говореше, в сините му очи блесна гняв, който някак си се увеличи през лещите на очилата му. Мама и аз разменихме скришом погледи, защото гневът на татко беше тих и книжен, а за изпъждането на британците и отблъскването на арабските войски се нуждаехме от друг тип гняв — свиреп и див, неизразим с думи. Такъв гняв не съществуваше в нашия дом, нито в нашия квартал. Може би го имаше в Галилея, в долините, в кибуците в пустинята Негев или в планините, където се обучаваха бойците от Съпротивата. Вероятно там се създаваше правилният вид гняв. Не знаехме какъв точно е той, но чувствахме, че без него сме обречени. Там, в пустинята, в равнините, в Кармел или в жарката долина Бейт Шеан, раснеше ново поколение евреи, не бледи и очилати като нас, а загорели и силни заселници, у които извира истинският, унищожителен гняв. Гневът на възмутения ми баща, проблеснал иззад очилата му, накара мен и мама едва забележимо да се усмихнем. И то за частица от секундата. Това беше нашата малка конспирация, мини съпротива вътре в Съпротивата, мимолетно отваряне пред мен на чекмеджето в банята. Сякаш мама намекваше, че в стаята в момента има двама възрастни и едно дете, но тя самата не мисли, че детето съм аз. Или поне не през цялото време. Приближих се бързо до нея и силно я прегърнах, докато татко включваше лампата на бюрото си и се приготвяше да събира факти за историята на евреите в Полша. Но защо сладостта на този миг бе вгорчена от неприятния звук на скърцащ по дъската тебешир? Защо отново се намеси тръпчивият вкус на предателството?

В този момент реших да им призная:

— С Бен Хур и Чита вече не сме приятели. Разделихме се.

Татко беше с гръб към нас, заровил глава в натрупаните на камари разтворени книги по бюрото му. Попита ме:

— Сега пък какво си направил? Кога ще се научиш, че трябва да си лоялен към приятелите си?

Отвърнах:

— Между нас настъпи разрив.

Той се извърна и запита назидателно:

— Разрив ли? Между Синовете на светлината и Синовете на мрака?

Мама се обади:

— Отвън в тъмното пак стрелят. Изглежда, е някъде съвсем наблизо.