Синтия Идън
Обвързани с мрак (5)

Глава 4

Тя изпищя.

Звукът го прониза. Вълкът изрева вътре в Кейд, но пръстите му бяха стабилни, докато вкарваше ноктите си в раната й. Лявата му ръка притисна стомаха й, за да я държи на място в леглото, а дясната му ръка се вкопчи в разкъсаната й плът.

От ъгълчетата на очите й потекоха сълзи, но след този първи вик не издаде нито звук. Той я погледна само за миг и видя, че е прехапала долната си устна, за да задържи писъците.

Трябваше да ги убия.

Защо, по дяволите, не го бе направил?

Защото не искаш тя да си мисли, че си чудовище.

Напипа куршума. Стисна го здраво и усети как плътта му гори.

Дим се издигна от върховете на пръстите му, появи се от цялото му тяло.

— К-кейд? — Гласът й беше тих и уплашен. — Какво става?

Той извади куршума. Плътта на пръстите му беше яркочервена и покрита с мехури. Хвърли куршума върху нощното шкафче.

— Използвали са сребро.

Трябваше да ги убия.

Тези копелета не бяха дошли тук само заради Алисън. Елза беше изпратила тези човеци да го унищожат.

Раната й започна да се затваря буквално пред очите му.

— Чувствам мястото много странно — прошепна тя. — Изтръпнало…

Защото плътта се възстановяваше. Алисън беше толкова близо до трансформацията, толкова близо до това да стане напълно вампир, че тялото й вече бе подготвено за промяната.

Вампирите можеха да се излекуват от почти всяка рана. И тъй като се възстановяваха много бързо, често бяха дяволски трудни за убиване.

Имаше само три начина да убиеш вампир — с огън, обезглавяване или да забиеш в сърцето му дървен кол.

Нищо чудно, че самата Елза не беше дошла за Алисън. Вещицата буквално не бе достатъчно силна, за да я убие.

Но аз съм. Ноктите на върколаците бяха идеалното оръжие за обезглавяване на вампири.

Кейд осъзна, че пръстите му галеха корема й. Плъзгаха се леко по плътта й. Вдигна поглед и срещна нейния.

Искаше я.

— Ти ме… защити. — Кой беше правил подобно нещо за него преди? И защо, по дяволите, го бе направила? Каза й, че е изпратен да я убие и въпреки това жената бе застанала отпред и бе поела куршума, предназначен за него.

Защо?

Алисън го погледна.

Мамка му! Той се изправи. Излезе от стаята.

— Кейд? — извика Алисън след него. Харесваше му, когато произнасяше името му. Харесваше му, когато го докосваше. Когато нейният аромат го обграждаше. — Не ме оставяй! — каза съвсем тихо, но той отлично чу думите й.

Почувства болка в гърдите.

— Няма. — Върна се в стаята с влажна кърпа в ръце.

Сега тя беше седнала. Гърдите й напираха от чашките на сутиена.

Дяволски прекрасни гърди.

Членът му подскочи и се блъсна в предната част на дънките, но Кейд потисна похотта.

Засега.

Внимателно сложи влажната кърпа отстрани и почисти кръвта от кожата й.

Сметаново бяла и гладка кожа.

Раната беше изчезнала. Вампирите и техните ускорени лечебни сили. Нямаше да има белег, а не като него.

Белезите покриваха почти цялото му тяло.

Вдигна поглед и откри, че Алисън се взира в белега, който прорязваше бузата и свършваше под челюстта му. Кейд стисна силно зъби.

Тогава тя вдигна ръка и докосна грубата кожа.

— Какво ти се е случило?

Съчувствие. Съжаление. Не искаше нищо от нея. Хвърли кърпата на нощното шкафче. Тя падна върху куршума.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

Очакваше да си махне ръката. Тя не го направи. Просто продължи да го докосва и похотта, която се бе опитал да потисне, ставаше все по-силна с всяка изминала минута.

Опияняващият й аромат изпълваше ноздрите му. Тялото й беше толкова близо и го очакваше. И тя го докосваше. Милваше бузата му. Взираше се в него с тези големи, сини очи.

Знаеше колко опасен е той. Дамата трябваше да си държи задника далеч от него.

Не…

— Кажи ми! — Думите й бяха дрезгави, прошепнати, и се плъзнаха по плътта му по-добре от копринена ласка.

Чудесно! Не че беше някаква дълбока, тъмна тайна. Неговата история се разправяше из баровете. Носеше се из гората.

— Когато бях на четиринайсет, вампири нападнаха моята глутница.

Ръката й застина върху бузата му. Очите й продължаваха да се взират в него.

— Бях прекалено млад, за да се трансформирам, но и твърде голям, за да ме сметнат за заплаха, която трябва да отстранят. — Винаги е бил огромен. Но това нямаше никакво значение, когато се изправиш срещу усилената мощ на вампирите. — Преди да започнат да елиминират… — Въздъхна тежко и си спомни мириса на изгоряла плът. — Мислеха, че ще бъде забавно да ме измъчват.

Видя изящното движение на гърлото й, когато преглътна.

— Лицето ти.

Кейд не можа да се сдържи. Засмя се. После стана и се увери, че светлината пада върху тялото му. Не искаше да има сенки, които да го крият повече. Не си беше направил труда да облече ризата си, преди да се отправи при Григс и бандата му. Затова сега нямаше дреха, която да го покрива. Нямаше тъмнина, която да прикрие старите рани.

— Скъпа, лицето ми беше само началото.

Завъртя се бавно, наистина бавно, за да има тя време да огледа всички белези, които прорязваха плътта му.

По него нямаше нищо хубаво или спретнато. Вампирите бяха използвали сребърни ножове, за да одерат кожата му. След това с помощта на течно сребро бяха горили мускулите му. Беше горял и горял, докато агонията беше всичко, което познаваше.

Той се обърна с гръб към Алисън и се загледа право в стената. Вампирите се смееха, докато той крещеше.

— Но аз ги спрях — каза той. Все още помнеше. Все още виждаше картините пред очите си. — Измъкнах се от веригите. — От среброто, което обвиваше китките му толкова плътно. — При първите лъчи на зората, когато те бяха слаби, а аз силен, се измъкнах и убих всеки един от шибаните кръвопийци. — С ноктите, които най-накрая бяха изскочили от пръстите му. Болката, яростта — нещо бе довело до промяната в него. Вълкът беше изскочил ненадейно на повърхността в този пропит с кръв ден и ноктите му бяха разкъсали плячката.

— Но беше твърде късно за останалите от моята глутница — додаде той. Прекалено късно. — Всички останали бяха мъртви. — Захвърлени. Потрошени.

Никога не се присъедини към друга глутница. Какъв беше смисълът? Да се привърже към тях, да се грижи за тях, само за да види в един прекрасен ден как всички те умират при друга атака?

Нямаше нужда от никой. Не искаше никой. Беше много по-добре да е сам.

Когато Кейд почувства лекото докосване по гърба, той се вцепени. Това не бяха пръсти върху кожата му — докосването беше прекалено меко.

Това беше…

Алисън го целуваше по гърба. Целуваше белезите, оставени преди почти двайсет години.

Обърна се и я хвана за раменете.

— Недей!

Тя не изглеждаше уплашена. А трябваше. Вълкът беше твърде близо да се освободи и да излезе на повърхността.

— Защо? — попита го, взирайки се в очите му и той откри, че не може да извърне поглед. — Ти се погрижи за мен… защо да не мога да направя същото за теб?

— Защото не искам проклетото ти съжаление! — Не произнесе думите силно, а убийствено тихо.

— Жалко, тъй като не това искам да ти дам. — След това се измъкна от хватката му твърде лесно.

Сега бе почти човек. Трансформацията във вампир беше съвсем близо. Осъзнаваше ли го?

Алисън изправи рамене и се пресегна зад гърба си. Той чу тих шум и сутиенът й се плъзна надолу, падна на пода.

— Знам какво се случва с мен.

По дяволите, това сълзи ли бяха в очите й?

— Усещам промяната. Искам да кажа, моментално се изцелих от проклетата рана от куршума. Знам, ясно ли е? Знам какво ще стана.

Някои биха казали, че ще се превърне в чудовище.

Също като него.

— Знам какво ще стана, но не знам какво ще се случи с мен, когато… — Млъкна и поклати глава. Гърдите й бяха щръкнали право към него, зърната им бяха стегнати, твърди и доста розови.

Искаше да ги вкуси.

Членът му беше толкова твърд, че чак го болеше. Искаше да е в нея.

— Не ме е грижа какво ще се случи утре. Интересува ме само този момент. — Ръцете й посегнаха към ципа на дънките й. Той беше отворен. Кейд го беше откопчал в яростта си, бързайки да лекува раната й. — Точно сега искам теб.

Това беше всичко, което му трябваше да чуе. Преди да успее да каже нещо друго, преди да може да помисли за причината, поради която това беше грешно, Кейд я беше положил на леглото. Тялото му улови нейното като в капан, устата му вкуси една сладка гърда. И наистина беше сладка. Сладка и стегната и перфектна в неговата уста.

Съвършено.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му. Когато докоснаха белезите, той не се напрегна. Не се опита да махне ръцете й от белезите, които винаги щеше да носи.

Просто засмука гърдите й по-силно. Заигра се със зърната. Първо с едното, после с другото. Ръцете му смъкнаха дънките й надолу и силно дръпнаха гащичките.

Искаше го.

Не знаеше как, по дяволите, е получил това чудо, но нямаше намерение да се откаже от нея.

В този миг на земята нямаше нито една сила, която да го накара да я остави.

* * *

— Искаш го мъртъв ли, вещице? — Григс избърса кръвта от носа си, докато се взираше в Елза. — Убий го сама с проклятията си! Ние няма да се върнем там. Нямам намерение да се срещам с тая шибана откачалка отново.

Елза изгледа него и безполезната му група мъже. И тези би трябвало да бъдат ловци? По-скоро приличаха на пребити кученца.

— Един мъж — изръмжа тя. Ръцете й върху масата се свиха в юмруци. Огледалото, вълшебното й огледало, което използваше от осемнадесетия си рожден ден, блестеше върху повърхността на масата. — Оставили сте един мъж да ви победи?

— Не мъж — Григс изплю кръвта на пода. — Върколак.

— Върколаците могат да умират. Всичко и всеки може да умре.

— Ти пак си знаеш твоето. — Григс се обърна.

Юмруците й бяха побелели от стискане.

— Ще удвоя парите! — Тя нямаше време… нито възможности. Вампирите приближаваха. Вече бяха в града. Нямаше да им трябва много, преди да намерят Алисън.

Григс се поколеба. Алчно копеле. Понякога хората могат да бъдат толкова предсказуеми. Елза се усмихна.

— Това куче-пазач, което тя има… — Григс погледна през рамо и поклати глава. — Ако се върнем, ще убие всички ни.

Почти можеше да помирише страха му. На гнило.

— Върви по дяволите! — Той изхвърча навън, като подбра и хората си със себе си. Звукът от стъпките им се смеси с дивия ритъм на сърцето й.

Не, не, това не можеше да се случи! Не и на нея.

Елза грабна ножа. Едно бързо срязване и върху огледалото покапа кръв. Сложи показалеца си върху кръвта и го плъзна по повърхността, докато огледалото не запя.

Образът дойде — не бавно и размазано, а бързо и ясно.

Бъдещето й не се бе променило.

Пълната луна светеше на небето. Алисън стоеше над нея, вампирските й зъби се бяха удължили. Очите й горяха диво и по брадичката й се стичаше кръв.

Елза се втренчи в образа. Нямаше промяна. Алисън щеше да я убие само след няколко дни. Когато се променеше, когато станеше напълно вампир, Алисън щеше да тръгне да я преследва.

— Аз ще те убия първа — прошепна Елза. Ето защо първа бе потърсила Алисън. Заради видението на собствената си смърт. Но тя щеше да промени видението.

Трябва да го промени.

Елза не възнамеряваше да умира от някаква си вампирска кучка. Алисън щеше да бъде тази, която ще умре. Тя щеше да е тази, която ще кърви, и моли, и крещи, и умре.

— Няма да съм аз — заяви Елза, като отново посегна към ножа.

Просто трябваше да намери начин да удари вампирката по слабото място. Всеки имаше слабо място, дори чистокръвните вампири.

Ти си тази, която ще умре.