Синтия Идън
Обвързани с мрак (10)

Глава 9

Събралите се наоколо вампири ахнаха от изненада, когато Кейд й предложи гърлото си. Да, той напълно разбираше — върколаците обикновено не се предлагаха като храна на вампирите. Той със сигурност не би предложил на друг вамп, освен на нея.

Почувства притискането на малките й зъби в кожата си — бързо забиване, което беше толкова бързо, че не успя да изпита болка, а след това го заля удоволствие, когато започна леко да смуче шията му.

Притисна я още по-здраво до себе си и я вдигна в прегръдките си. Докато пиеше от него, той се изправи срещу вампирите.

Крофърд го наблюдаваше, кръвта продължаваше да капе от шията му. В очите му проблесна любопитство.

— Значи… така било.

— Тя е моя. — И той беше неин. Завинаги.

Вампирът наклони глава.

— Знаеш ли… — Поколеба се, но после попита без заобикалки. — Пи ли от кръвта й?

Пак старата песен…

— И двамата знаем, че върколаците не могат да станат вампири, така че не се притеснявай, няма да се превърна. — Кейд се напрегна, когато езикът на Алисън облиза кожата му. Бе готов да даде всичко, за да бъде насаме с нея.

— Няма да се превърнеш. — Сега Крофърд го гледаше с присвити очи. Подозрително. — Просто ще станеш… повече.

Вече го знаеше. Беше видял бъдещето си в огледалото.

Езикът на Алисън отново облиза шията му.

— Добре съм — прошепна тя. — Сега може да ме пуснеш.

Но той предпочиташе да остане там, където беше.

— На юг има още един вампир и върколак, които се ожениха. — Крофърд даде знак на мъжете си и те започнаха да се отдалечават в мрака, заобикалящ стария дом. — Той също стана повече.

— Повече ли? — Гласът на Алисън бе станал по-силен.

— Кръвта ти ще го направи по-силен — отвърна Крофърд. — Докато те има, винаги ще бъде по-силен, по-бърз…

Безсмъртен.

Кейд бе видял всичко това в огледалото. А Елза си мислеше, че ще види смъртта му. Че ще види как тялото му линее с течение на времето, докато Алисън остава млада завинаги.

Той не беше видял това. Беше видял тях двамата. Смеещи се. Любещи се.

Животът му нямаше да бъде кошмар. С нея щеше да бъде повече.

С нея вече беше повече.

Но дори и ако силата му беше изчезнала, дори ако им бяха предоставени само няколко години заедно, той щеше да вземе тези години.

Щеше да ги приеме и да счита себе си за проклет късметлия.

— Вероятно нашите видове може да си помагат един на друг… — промърмори Крофърд с леко кимване на главата. — Може би. — Той отстъпи назад. — Ще изпратим екип, който да… почисти тази област.

Добро определение за прочистване на организацията.

— А ако вие двамата някога имате нужда от мен, аз ще съм наблизо.

— Не много наблизо — предупреди го Кейд, в гласа му прозвуча мощта на вълка. — Не ми се ще да те обезглавя… случайно.

Вампирът кимна на предупреждението, но очите му бяха насочени към Алисън, когато каза:

— Въпреки това, което си мислиш, не всички ние сме зли. Мога да ти помогна.

Кейд стисна челюсти.

— Казах помощ, вълко, а не сближаване. Всъщност, не искам да усещам отново ноктите ти в гърлото си.

Кейд сведе глава и опря буза в бузата на Алисън. Ароматът на рози изпълни ноздрите му и успокои звяра в него.

Преди да се появи тя, той никога не би стоял така и да разговаря с този мъжки вампир. Щеше да бъде жесток — да се бие и да го обезглави? По дяволите, да.

Но сега…

Крофърд се оттегли и изчезна в мрака.

Може би между вампирите и върколаците можеше да има нещо повече. Може би не беше необходимо вековете да бъдат изпълнени с ярост, гняв и болка.

Алисън го погледна.

Може би, само може би, това можеше да бъде нещо По-добро.

* * *

Алисън се взираше в очите на Кейд, докато той тласкаше дълбоко в нея. От устните й се изплъзна стон.

С ръце, опрени в гърдите му, и колене, забити в матрака от двете страни на тялото му, тя беше върху него.

Беше оздравяла. Бяха оцелели.

Повече нямаше да има бягство. Нямаше да има страх.

Само…

Членът му се плъзна по чувствителната й плът.

Удоволствие.

Ръцете му бяха на кръста й. Държаха я здраво. Той вдигаше хълбоци нагоре, после надолу и тя се движеше заедно с него. Не прекалено бързо. Не твърде силно.

Не беше както преди. Дивата ярост беше изчезнала.

О, страстта беше там, изгаряща както преди, но…

Алисън се наведе напред и го целуна. Устните й, отворени, нетърпеливи, превзеха неговите. Езикът й се промъкна в устата му.

Кейд изръмжа и тя знаеше, че му харесва вкусът й, но не засили темпото. Просто продължи да поддържа тази перфектна езда. Плавна, бавна, толкова дълбока.

Когато кулминацията я заля, освобождаването изпрати вълни от удоволствие по цялото й тяло. Кейд свърши заедно с нея, забивайки дълбоко в нейната сърцевина.

И я прегърна.

Точно както тя го прегръщаше.

Главата й легна на гърдите му. Ухото й се притисна към него и сърцето му препусна толкова бързо, че почти я разтърси със силата си.

— Всичко свърши — прошепна Алисън.

Сърцето му прескочи един удар. Тогава той се вцепени.

— Какво? — Хвана я за раменете и я повдигна. — Ти… отиваш с вампирите? Алисън, не е нужно, аз…

Тя поклати глава. Чистата паника, блеснала като светкавица в очите му, я накара да се почувства по-смела.

— Исках да кажа, че вече не трябва да се тревожим за Елза. — Макар че последните мигове на вещицата щяха да я преследват в сънищата й — кошмари в продължение на месеци. Дяволите да го вземат, Елза не трябваше да поглежда в огледалото. Имаше някои неща, които хората не биваше да знаят. Ако вещицата не беше погледнала в огледалото, щеше ли да тръгне да я преследва? Дали пътищата им щяха изобщо някога да се пресекат?

Или просто поглеждайки в тъмното огледало, Елза бе започнала цялата поредица от събития, довела до нейната смърт?

Не мисли за нея. Не сега.

Пръстите на Алисън се плъзнаха по мускулестите гърди на Кейд. Той още беше в нея и с всяка изминала секунда ставаше все по-голям и по-твърд, и точно това — и точно той — беше онова, което тя искаше.

— Знам, че… нещата няма да са лесни.

Беше взела от кръвта му без проблеми, но само при мисълта да пие от някой друг я побиваха тръпки. Приспособяването към живота на вамп нямаше да бъде бърз, само за една нощ, процес.

Никаква истинска храна? Никакъв шоколад? Никакви напитки?

Само кръв.

Алисън въздъхна силно.

— Може би да бъдеш с мен каквато съм сега — нито човек, нито повече — не е това, което искаш. Няма деца. Няма бяла ограда.

— Ти си точно това, което искам.

О, това звучи толкова хубаво!

Устните й се извиха в усмивка.

— И ти си единственият мъж, когото искам. — През кръв и смърт, тъмнина и огън — само теб!

Кейд вдигна ръка и прокара пръсти през тъмната й коса.

— Ще го направим толкова бавно, колкото искаш. Разполагаме с цялото време на света.

Никаква смърт.

Алисън кимна, за първи път от седмици почувства лекота в сърцето си.

— Ще те защитавам и ще изпълня нощите ти с удоволствия — обеща той, а очите му започнаха да проблясват със светлината на вълка. — И ще остана до теб толкова дълго, колкото ме искаш.

Тогава щеше да остане с нея завинаги, защото винаги щеше да иска вълка.

Искаше го. Нуждаеше се от него. Обичам ли го?

Да.

Но той можеше ли да обича един вампир? Страхуваше се да попита. Алисън не искаше…

— Когато те погледна — каза Кейд, — аз виждам в теб всяка проклета мечта, която някога съм имал. Караш ме да искам да бъда по-добър за теб.

Тя забрави да диша.

— По дяволите, и двамата знаем, че далеч не съм съвършен. И може би ще направиш по-добре…

Нямаше по-добър от него. По-силен.

— Но нека ти покажа, че мога да те обичам.

Сърцето й едва не се пръсна.

— Мога да бъда мъжът, от когото се нуждаеш.

Алисън поклати глава.

— Вече си. — Може и да не беше съвършен. Но тя не искаше съвършен. Самата тя не беше перфектна. Напротив, беше много далеч от това.

Да си перфектен е скучно.

Вместо някой очарователен принц, би предпочела да има своя голям, лош вълк.

Тяхната история щеше да има щастлив край, който да трае вечно.

Завинаги с кръв, чудовища и повече от малко горещ секс.

Кой вампир би могъл да иска повече?

Алисън се усмихна и се наведе да целуне своя вълк отново.

Завинаги.