Любен Каравелов
Хубава си, моя горо…

Хубава си, моя горо,

        миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

        само скръб и жалост:

 

който веднъж те погледне,

        той вечно жалее,

че не може под твоите

        сенки да изтлее,

 

а комуто стане нужда

        веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

        да те заборави.

 

Хубава си, моя горо,

        миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

        само скръб и жалост,

 

твойте буки и дъбове,

        твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

        агнетата тлъсти,

 

и божурът, и тревите,

        и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

        като куршум пада

 

на сърцето, което е

        всякогаш готово

да поплаче, кога види

        в природата ново,

 

кога види как пролетта

        старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

        живот се захваща.