Дженифър Пробст
Празнична измама (3)

Глава 3

Две седмици по-късно, бяха застанали един до друг и оглеждаха обстановката пред тях.

— Убеден ли си?

Ейдън погледна надолу към лицето й и потисна импулса си да я хвърли в снега и да я обладае. От студа бузите й бяха порозовели, сините й очи блестяха, а върху челото й се бе появила бръчка, докато съзерцаваше огромния хълм, издигащ се пред тях. Викове и смях отекваха във въздуха.

Вместо това, той я перна по брадичката и я предизвика:

— Нали не се страхуваш?

На момента тя присви очи и превключи в режим учител.

— Разбира се, че не. Дишай ми прахта, Хънтър.

Скочи в шейната и потегли. Ейдън се засмя, грабна своята шейна, хвърли по корем върху нея и се спусна надолу по хълма. Студеният вятър брулеше лицето му, а шейната набираше скорост, притокът на адреналин накара кръвта му да кипне, докато се движеше на зигзаг, удари се в издатина и излетя във въздуха.

Приземяването му не беше особено елегантно, но пък беше забавно. Няколко пъти се претърколи в пухкавия сняг, след това се излегна по гръб и се вгледа в безкрайното синьо небе, което му напомняше за очите на Изабела.

— О, Боже мой, добре ли си? — Наведе се над него, облечената й в ръкавица ръка махна мокрите кичури коса от челото му. Той не можа да устои. Затвори очи и изстена от болка. — Ейдън, погледни ме. Къде те боли?

Можеше да назове една точно конкретна част от тялото му, която го болеше, но не беше от падането. Светлокафявите кичури докосваха бузите му и от тях долови аромата на пресни ягоди. По дяволите! Не беше светец. Умишлено промърмори нещо тихо, за да не може да го чуе.

— Какво? — Ръцете й, които се спуснаха леко по якето му и скиорските панталони, го изгаряха така, сякаш не носеше нищо. Наведе се и устата й се спря само на няколко инча от неговата. Ейдън се усмихна.

Точка за него!

Протегна ръце, повдигна я и я извъртя така, че да се озове върху него. Изабела изпищя от изненада и се опита да се отдръпне, но хитрецът реагира бързо — претърколи се и тялото й се озова под неговото.

— Измамник! — извика тя.

Разтвори краката й и се притисна към нея. Усетила цялата му пулсираща мъжественост, очите й се разшириха, а после потъмняха от пробудилото се сексуално желание. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Гласът му беше дрезгав от страст.

— Не, не за това. Не и за нас. — След това се наведе към нея.

С нескрит копнеж езикът му се стрелна между устните й. Студенината им беше във възхитителен контраст с влажната й топлина. Сладкият й вкус заля сетивата му и като погълна гърления й стон, той я призова да му отвърне по същия начин.

И тя го направи. Езикът й се преплете и се заигра с неговия, ръцете й се заровиха в косата му и събориха шапката му, а бедрата й се извиха нагоре, за да го посрещнат. Ейдън тихо изруга, отчаяно искаше да плъзне пръсти между бедрата й и да я изпрати отвъд ръба. Вместо това той се отдръпна, осъзнавайки, че тълпите от смеещи се хлапета не беше най-доброто обкръжение за първия им път. Постави една последна нежна целувка върху тези сочни устни и се освободи от прегръдката й.

Изабела го погледна, беше объркана и очевидно смутена. Самоконтролът му започна да се изплъзва при нейната първична реакция. Трябваше да я има.

След изминалите две седмици и дузината студени душове, имаше нужда да направи тази жена наистина своя.

И да й каже истината.

Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно би било да разбере защо е пазил миналото си в тайна. Когато чу историята й и осъзна какво е заложено, думите му заседнаха като буца в гърлото. Как би могъл да й каже, че е син на Краля на пастата? Тя нямаше да иска да го види, представяйки си същия ад, през който животът й бе преминал. Нуждаеше се от повече време. Период, в който да я убеди да погледне отвъд парите и всички останали глупости, и да види човека, който е. По дяволите, не беше ли това основната цел на прикритието му? Да намери жена, която да го обича заради самия него?

Безрадостен смях заседна на устните му. Планът му се обърна срещу самия него. Не се страхуваше, че Изабела иска парите му. Вместо това се ужасяваше от възможността да го отхвърли, защото беше богат. Задникът Майкъл я бе съсипал. Сега Ейдън имаше три „точни попадения“. Притежаваше пари, слава и идваше от града.

Разбира се, въпросът не беше дали Изабела е достатъчно добра за него и семейството му. Истинският беше друг. Дали тя щеше да реши, че той е достатъчно добър за нея?

Баща му непрекъснато го подканяше вече да вземе решение. Оставаше му съвсем малко време.

— Ейдън? — Името му премина през хладния въздух и погали ушите му като музиката на Бетовен. Тя му се усмихна и го целуна по устните. — Къде се отнесе?

— Ела у дома с мен, Изабела.

Гласът й потрепери, когато му отговори:

— Добре.

Вътрешно ликуваше. Погали бузата й, решен да й устрои най-хубавата вечер, която някога е имала.

— Ще ти приготвя вечеря. Но първо за известно време трябва да полежим тук.

Изи се намръщи.

— Наистина ли се нарани?

— Не, но не искам да изплаша децата.

Тя погледна надолу към издутината в панталона му, а смехът й, висок и ясен, огласи планината.

— Добра идея. — В очите й блеснаха дяволити пламъчета. — Определено си градско момче. Не се справи с пързалянето с шейни.

Той й намигна.

— Може би. Или може би се наслаждавах на гледката. — Плъзна ръката си под якето й и стисна задните й части, което отново я накара да се засмее. Плесна го през пръстите, за да го накара да ги махне от там и се огледа наоколо, за да види дали някой не е забелязал случващото се. Младият мъж й се ухили, завъртя се и се изправи. Големи снежинки падаха върху стилната й плетена шапка и се настаняваха върху копринените й кичури коса, които се показваха изпод краищата й. Устните й бяха светлорозови, подпухнали и влажни. Мисълта за тези устни по други части на тялото му стана по-натрапчива, но неприятният студ и влага изведнъж го успокоиха. Господи, нямаше търпение да остане насаме с нея, гола и под него, открита и…

— Залегни!

Бойният вик отекна предупредително чак до склоновете, но беше твърде късно. Ейдън залитна назад, когато няколко големи снежни топки го улучиха в лицето и гърдите. Дъхът му спря от студения допир, щом снегът експлодира в устата, ноздрите и отвора на якето му.

— Какво, по дяволите? — Викът му, предизвикан от неочаквания удар, почти не се чу, когато се появиха трима тийнейджъри. Изгледаха го нахално и нетърпеливо, докато в ръцете си държаха купища снежни топки, все едно бяха муниции за картечница.

— Съжалявам, човече, оказа се в центъра на престрелката.

— Да, пич, надявам се, че не си пострадал. — Думите на втория младеж завършиха с кикот, очевидно възмутен от идеята, възрастен мъж да не може да преглътне няколко снежни топки.

Ейдън отвори уста, за да се извини за неадекватното си поведение, но пред него изскочиха метър и половина буйна, неконтролируема ярост в образа на жена.

— Как смеете да хвърляте топки по господин Хънтър? — изфуча тя, като посочи с пръст всеки един от тях. — Питър, Марк, Томи трябва да се засрамите от себе си. Знаете правилата за война със снежни топки. Преди да хвърляте, трябва да се огледате за невинни минувачи.

Мъжът до нея остана с отворена уста. Очакваше групичката тийнейджъри с разбунтували се хормони да й отвърнат по някакъв начин, или да се изсмеят на думите й, но за негово удивление, всички до един изглеждаха смутени.

— Извинете, госпожице Самърс. — Марк наведе глава. — Не ви видяхме.

— В кого се целехте? — попита Изабела.

Томи вдигна пръст, за да посочи към друга групичка момчета, скрити зад един голям смърч. Те се превиваха от смях, явно забавлявайки се от идеята, че една начална учителка поучава приятелите им.

— Добре, но можехте да го нараните. Следващия път внимавайте какво правите.

— Да, госпожице Самърс.

Ейдън изсумтя от възмущение. Да го наранят? Тя си мислеше, че няколко снежни топки могат да му причинят болка? С удивление се взря в нея, но погледът й потвърди подозренията му. Мислеше, че е ядосан. Едва се сдържа да не се разсмее с глас. С какви мъже се беше срещала? Наистина ли го възприемаше като тесногръд градски човек, който се страхува от малко сняг и няколко тийнейджъри? Може би е време да й покаже колко добре може да се погрижи за себе си.

Докато все още беше разсеяна, поучавайки подопечните си, Ейдън се наведе и за няколко секунди направи няколко снежни топки. И докато се изправяше, ги скри под якето си.

— Сега се извинете на господин Хънтър!

Трите момчета буквално завъртяха очи. Едва промърморена, думата „извинявай“ се понесе във въздуха.

— Всичко е наред — отговори той намусено. — Просто следващия път се оглеждайте.

Те започнаха да се отдалечават.

— Ейдън, добре ли си? — нежно попита Изи.

— Скъпа, все още нищо не си видяла. — Завъртя се на пети. — Хей, момчета!

Тримата младежи се обърнаха.

Бързо, един след друг, уцели всеки един от тях в лицето с три точно прицелени топки. Изабела си пое дъх. Той със задоволство наблюдаваше как Марк, Томи и Питър изплюха снега и премигваха удивени от действията му.

— Достатъчно добре ли се справих, за да бъда част от отбора ви, човече? — попита Ейдън.

Томи се ухили. А другите двама вдигнаха палци нагоре.

— Какви ги вършиш? — извика тя.

Бързо я целуна и нададе подканващ боен вик.

— Не се притеснявай, скъпа, ще се справя. Ще се включа в битката и ще наритам малко задници!

Младежите одобрително изкрещяха и Ейдън се затича към смърча, като вече мислено планираше атаката си.

Когато се присъедини към боя със снежни топки, осъзна, че никога, през целия си живот, не е бил по-щастлив.

* * *

Изабела видя как Ейдън скочи и уцели един от тийнейджърите, който вдигна ръцете си като невидим щит и след това падна победен. Гаджето й оповести победата си, като вдигна ръка за поздрав към Марк, един напълно мъжки ритуал, който никога не бе разбирала.

Гаджето й?

Думата проблесна в неонови цветове. Дали Ейдън Хънтър й беше гадже? Бяха заедно само от две седмици. Две чудесни, снежни, уютни, перфектни седмици, но това беше твърде кратко време, за да може с лека ръка да използва този израз. Потрепери от ужасната терминология, използвана от младежите, но сърцето й туптеше подобно на стадо галопиращи диви коне.

Не бяха обсъждали бъдещето, но Изабела знаеше, че чувствата му са истински. След огромната й грешка, която беше направила в Манхатън, внимаваше да не допуска мъж да премине защитните стени, които беше издигнала около себе си. Ейдън можеше и да не говори за миналото си, а също така усещаше, че той се бори с някакви проблеми, но чувствата му бяха истински. Неприкритият порив на желанието се смеси с истинско щастие и близост, която никога не бе изпитвала досега.

Тази вечер трябваше да направи следващата стъпка в отношенията им.

По гърба й преминаха тръпки. Копнееше да почувства ръцете му върху голата си кожа и да му се отдаде изцяло. Когато беше в обятията му в снежната пряспа, целувката му й даде отговорите, които търсеше. Горещият му език и силното му тяло разпалиха още повече копнежа й по него, но най-накрая тя бе прекосила невидимата бариера на доверието. Нямаше как целувките му да лъжат.

Дотолкова вярваше на този мъж, че беше готова от приятел да й стане любим.

Картини на прозрачна черна нощница и романтична вечер пред камината преминаха през съзнанието й. Тази вечер всичко между тях щеше да се промени. И тя беше готова за това.

Сякаш доловил мислите й, Ейдън обърна глава към нея и й намигна похотливо.

Дали това намигване не беше един вид обещание за това, което предстоеше тази вечер. Това разсейване му костваше ледена топка сняг, която уцели челюстта му, от което той залитна назад. Отборът му го защити бързо, но Изабела не можа да сдържи смеха си, когато той разтърси глава и заскрежените парцали полетяха на всички страни около главата му.

Когато младата жена се успокои след невъздържания си смях, той беше застанал само на няколко крачки пред нея. Очите му блестяха дяволито. Капчици вода се стичаха от влажната му коса и се спускаха по изсечените линии на лицето му. А в ръцете си държеше снежни топки.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да не си посмял!

— Помисли си, няма ли да е забавно, Изабела? — попита спокойно, като повдигна едната си вежда.

Младата жена протегна две ръце пред себе си.

— Ейдън! Стой далеч от мен.

Тогава той се усмихна.

— Никога.

Докато се прицелваше, Изи изпищя и се затича, за да му избяга.