Дженифър Пробст
Празнична измама (1)

Глава 1

— Сексапилна е.

Ейдън Хънтър погледна към слабата блондинка с перфектни черти на лицето и прилепнала плетена рокля. Младата жена внимателно разглеждаше огромния триметров смърч, все едно си представяше колко много играчки би могла да сложи по клоните. Ейдън поклати глава и продължи да изважда коледните елхи от камиона.

— Много висока топка е — каза той.

Най-добрият му приятел явно не беше съгласен.

— Ти си луд! Какво толкова лошо има в това да пръснеш малко пари за нея, щом изглежда по този начин?

— Просто искам едно добро момиче. Някое, което е нормално.

Вин въздъхна нетърпеливо и се облегна върху камиона.

— В днешно време няма нито една свястна. Освен това ти също не си от нормалните. Кой човек, печелещ милиони, отива да работи под прикритие в разсадник за елхи? Какво се опитваш да докажеш?

Ейдън потисна раздразнението си и се опита отново да му обясни:

— Казах ти. Изморен съм от жени, които ме преследват заради парите и наследството ми. Искам да намеря някоя, която да ме харесва такъв какъвто съм — без никакви условия. Имам нужда да си почина от светлините на прожекторите.

Вин направи широк полукръг с ръце, за да обхване безкрайната селскостопанска местност, покрита с дървета.

— И затова дойде тук? Дори не знаех, че имаш хижа в това забравено от Бога място.

— От години я притежаваме. Преди време баща ми я ползваше, когато ходеше на лов. За момента имам четири седмици преди празниците, за да се почувствам като обикновен човек.

Приятелят му сбърчи нос.

— Мразя физическия труд. Слушай, дойдох само за уикенда. Един мой приятел прави купон по случай празниците и искам да дойдеш с мен. Ще бъде забавно.

— Не, благодаря!

— Идваш! Събота вечер при Райнбек. Може би там ще намериш своята нормална жена.

— Вин, не искам…

— Страхотно, ще ти се обадя, за да ти кажа адреса. Идваш! — Ейдън нямаше възможност да отговори, защото приятелят му излезе от фермата и внимателно застъпва по мъха, сякаш не можеше да разпознае земята, след като през целия си живот беше живял върху бетон. Ейдън едва сдържа смеха си.

Роден и отгледан в Манхатън, беше израснал без проблеми, живееше в мезонет и се разхождаше из града с таксита. Едва наскоро се беше преместил в северната част на щата Ню Йорк и като че ли свежият въздух прочисти както тялото, така и душата му. Свали ръкавиците си и огледа двора с елхите.

По дяволите, беше изморен! Уморен от забързания начин на живот, който бе водил. Изтощен от изискванията на инвеститорите и очакванията на обществото. Омръзнало му беше да бъде в сянката на известния си баща — Краля на пастата. Но как бе възможно да се оплаква, когато половината от населението на страната с мъка си намираше работа?

Ако баща му можеше да го види сега. Ейдън имаше за цел да се скрие и да наблюдава местното население в опит да си подреди мислите. Но прекалено дългото време, което прекара сам в гората, му докара нещо като депресия. Когато видя обявата на селския път за работници, които да помагат в разсадника за коледни дръвчета, без да се замисли отиде до там и в рамките на няколко минути си осигури работа.

От дейността, която извършваше, се сдоби с мазоли, болки в мускулите и измръзнал нос. Въпреки това го обзе някакво вътрешно спокойствие, породено от свежия аромат на бор и безгрижните разговори на хората, завладени от вълненията по празниците. Все пак се нуждаеше от време, за да открие своя собствен път и да реши накъде иска да поеме. Желаеше да изгради живота си по свой собствен начин и копнееше за жена, която да го иска заради самия него, а не заради компанията, която щеше да наследи. Така че тук намери себе си — полагаше физически труд в този северен град, за който никой не беше чувал, и мечтаеше да срещне подходящата жена.

Горкото, малко, богато момче.

Собствената му самоирония го накара да се разсмее, да се отърси от мислите си и отново започна да работи.

* * *

Изабела Самърс се разхождаше покрай редиците елхи и плътно обви палтото около себе си. Духаше силен и режещ вятър, от който бузите й почервеняха. Беше глупаво. Защо търсеше коледно дърво, когато щеше да бъде сама по празниците? Дали това щеше да я накара да се почувства по-добре, след като за поредна година щеше да е сама?

Потисна въздишката си и продължи да се оглежда. Не, щеше да го направи. Домът й изглеждаше мрачен и жалък. Това, че беше сама, не означаваше, че трябва да се лиши от празничното настроение. Винаги бе обичала Коледа — това беше времето на надеждите. Наближаваше краят на една година, а началото на новата й предоставяше нови възможности. Щеше да си вземе великолепна елха и да я украси с лампички и гирлянди и в тъмното щеше да пие яйчен пунш. Може би щеше да се опита да започне дневник, в който да изброи всичките си цели през новата година. Беше прочела това в една от книгите си за самопомощ и се чувстваше готова да направи тази решителна крачка в живота си.

Избра една пътека с големи, съвършени дръвчета — острият мирис на бор се смесваше с вятъра. В края на редицата, сгушено най-отзад, напълно изолирано от останалите елхи, го откри.

Съвършеното дърво!

Беше ужасно! Редките клони стърчаха под странни ъгли и висяха тъжно надолу. Стеблото беше изкривено като стара жена, която беше свърнала по грешния път и не можеше да се ориентира. Това дърво символизираше всичко, за което не се говореше на този празник — самота, дистанцираност, безизходица. Елха, която беше хваната в капана на хубавиците, чакаща някой да я хареса и да я върне към живот.

Приближи се и внимателно докосна един от клоните, като се чудеше как щеше да я сложи в колата, без да ги нарани още повече. След това чу глас:

— Няма да вземете точно това дърво, нали?

Обърна се. Погледът й срещна две великолепни златисти очи, които й напомниха за една от големите котки от джунглата, която беше видяла в зоопарка в Бронкс. Въпросително повдигната вежда показваше учудването му от избора й.

— Защо? Има ли някой друг, който да го иска?

Лека усмивка заигра върху изваяните му устни. По гърба й преминаха тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

— Не мисля така. Не мога да го продам. Щях да го сложа обратно в камиона и да го върна отново там, откъдето е дошло.

Без съмнение не го харесваше, макар че той беше олицетворение на мъжкото съвършенство.

— Добре, купувам го. — Изпъна рамене и го изгледа с хладния поглед на учител. — Колко струва?

Мъжът изгледа критично нея, а после и дървото. След това свали работната си ръкавица, за да може да се почеше по главата. Една своенравна руса къдрица падна върху челото му, напомняйки й за Робърт Редфорд в любимия й филм „Каквито бяхме“. Веднага отхвърли тази досадна мисъл.

— Хмм, нека да помисля. Бих казал сто долара.

Изабела направо зяпна.

— Сто долара? Това си е чист грабеж. Смятахте да се отървете от него. Би трябвало да ми го дадете без пари.

Той скръсти ръце. Червената карирана риза беше силно опъната върху слабото му мускулесто тяло. Избелели дънки плътно прилепваха по бедрата му. Изабела мислено се наруга, задето се зачуди как ли изглежда задникът му. Мъжът говореше с престорено провлачен глас, като че ли се опитваше да прикрие градския си акцент.

— Е, виждам, че се интересувате от това дърво и затова трябва да ви дам някаква цена. Все пак работя на процент. Какво ще кажете за седемдесет и пет долара?

Младата жена вирна брадичката си и застана пред дървото, сякаш защитаваше малко прасенце от Големия лош вълк.

— Категорично не! Така или иначе щяхте да го изхвърлите и всичко, което получите, ще е допълнително. Ще ви дам двадесет.

Като че ли обмисли офертата й, после тъжно поклати глава.

— Съжалявам, просто не мога да го направя. Не мога да ви го дам за по-малко от петдесет.

Изабела едва сдържа гнева си. Този отвратителен негодник беше толкова арогантен; проклета да е, ако му даде това, което искаше. Вероятно си мислеше, че като е жена не може да се пазари. Реши да приложи интернет уменията си за закупуване на автомобили, като се престори, че е готова да си тръгне.

— Двадесет долара или си тръгвам!

Дяволити пламъчета светнаха в кехлибарените му очи, както и още нещо, което тя не можа да определи. Някакво едва сдържано сексуално напрежение, което я сграбчи и омота в магията си.

— Наистина съжалявам, госпожо. Не мога да ви го дам за по-малко от петдесет.

— Нямаме сделка!

От раздразнение сви дланите си в юмруци. Нямаше как да плати петдесет долара за едно жалко дръвче, което можеше да се разпадне веднага, щом се прибере вкъщи. Този тук заслужаваше да не спечели нищо от продажбата. Какво я интересуваше дали смяташе да го хвърли обратно в камиона, или не? Той беше подъл, а Изабела отказваше да спори с него.

Тя се обърна и се отдалечи. Очакваше да й извика: „Чакай“, но той не го стори. Направи пет крачки, зави зад ъгъла и спря.

Дяволите да го вземат!

Нуждаеше се от това дръвче.

Мислено младата жена прецени превъзходството на гордостта над емоциите. Както обикновено в живота й емоциите надделяха. Дръпна плетената си шапка още по-плътно върху главата си и се върна обратно.

Мъжът стоеше точно там, където го беше оставила, и докато я гледаше, се ухили.

— Връщате се толкова скоро? — попита, като видимо се забавляваше от това. Гласът му, който беше смесица от грапав пясък и гладък карамел, галеше слуха й.

Опита се да бъде разумна.

— Коледа е! Защо не приемете да ви дам двадесет долара и да взема тази елха у дома? Ще спечелите малко пари, а и ще направите още някого щастлив.

Махна към нещастното коледно дърво.

— И това дърво ще ви направи щастлива? — Веселото му настроение се превърна в нещо по-ясно, а очите му пронизаха нейните. — Защо?

Изабела изсумтя нетърпеливо:

— Защото е самотно!

Думите й все едно паднаха помежду им. Бореше се със смущението, предизвикано от това абсурдно твърдение, но държеше на казаното. Мъжът направи три стъпки и скъси разстоянието помежду им. Сърцето й спря, а след това затуптя лудешки. Подобно на чистокръвен жребец пуснат в поредната гонка. Отблизо лицето му изглеждаше дори още по-съвършено — носът му беше леко изкривен, което го предпазваше от това да изглежда прекалено привлекателен. Миришеше на смърч и кафе, възхитителен аромат, който се носеше из въздуха. В мига, в който замълчаха, той я погледна, а после дрезгаво прошепна:

— Чувството ми е познато.

Почти несъзнателно устните й се отвориха. Все едно беше пропаднала в заешката дупка^[1], Изабела осъзна, че ако този непознат се наведе и я целуне, тя щеше да му отвърне. Невидимата връзка завибрира, зажужа, след което се успокои. Младата жена направи крачка назад, а мъжът не помръдна от мястото си.

— Продадено — отвърна. — За двадесет долара.

Изабела кимна, като все още вниманието й беше насочено към странното чувство, което караше стомахът й да се присвива. Все още не го харесваше, но нещо в него я привличаше. Извади банкнотата и му я подаде. Голите му пръсти докоснаха меката кожа на ръкавиците й и за секунда й се прииска да ги махне, за да почувства какво ще е усещането, ако докосне нейната гола кожа. Мъжът прибра парите в джоба си и внимателно вдигна дървото.

— Ще го отнеса до колата ви.

Последва го по безкрайните редове към удобния й седан. Постави го внимателно на задната седалка.

— Твърде е малко, за да го завържа на тавана, но ще се справите с него. Внимавайте на завоите. Далече ли живеете?

Изабела поклати глава.

— Не. — Бръкна в джоба си и извади банкнота от пет долара. — Заповядайте. Благодаря за помощта.

Посегна да вземе парите, но вместо да ги издърпа от ръката й, палецът му докосна голата кожа на китката й, там където свършваше ръкавицата й. Шокът от допира му спря дъха й. Очите му се взряха в нейните, напълно осъзнавайки нейната реакция. После се усмихна.

— Задръжте ги. Весела Коледа!

Езикът й се оплете, докато казваше:

— Весела Коледа! — След това се обърна и колкото се може по-бързо се качи в колата си. Когато потегли, забеляза, че я наблюдава през цялото време, като с поглед проследи следите от гумите й, докато колата й изчезна зад завоя.