Серия
Асеновци (1)
Включено в книгата
Година
–1930 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 13 гласа)
Сканиране, корекция, форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Солунският чудотворец

Издание: шесто

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 10.IV.1989 г.

Редактор: Рашел Барух

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Александра Хрусанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3831


На проф. д-р. В. Н. Златарски

Част първа

Глава I

През един юлски ден от 1185 година два конника бавно изкачваха стръмната пътека, която водеше към кулата на търновските боляри. И двамата бяха русокоси, със светли зеници.

Единият имаше тъмнозлатни къдри с бакърен оттенък, очите му излъчваха студен блясък, в крепко стиснатите му челюсти се таеше мощна сила на хищник. Беше княз Белота, най-богатият владетел в Мизия.

Другият бе по-дребен и по-строен, със замислени очи — спокойни и ведри като безоблачно небе, голобрадото му лице бе нежно като на девица. Там, в кулите си край Камчия, боляринът Сеслав предпочиташе кротките радости на старите ръкописи, магията на багрите, които оживяваха в чудна пъстра игра по иконите на светии и чудотворци, и тихата песен на лютнята пред изкуствата на меча и лъка.

Сякаш огромна сребролюспеста змия, Етър обвиваше в гъвкава прегръдка болярската кула, която, стъпила крепко върху развалините на древна римска крепост, се отсичаше тъмна и строга върху бледата синева на небето.

Далече се тъмнееха вековните дъбове на Орловец, един дълъг златен облак притискаше синия гръб на Хемуса, сред огромната тишина на летния ден горещият въздух пърлеше като огън.

Когато наближиха желязната порта на голямото дебелостенно здание с малки прозорчета на втория кат, боляринът Сеслав спря за миг коня си и погледна надолу. Съвсем близо до реката се издигаше една малка неизмазана сграда. Княз Белота проследи погледа на другаря си.

— Защо външната мазилка още не е довършена?

Сеслав сви рамене.

— Нали знаеш. Парите никога не стигат.

Князът помисли малко и рече:

— Докато Белота има две аспри в джоба си, те ще бъдат за черквата. Но кажи ми поне завършиха ли майсторите зографисването?

Сеслав кимна с глава и двамата влязоха под тежкия свод на портата. Стражи се притекоха да поемат конете им. Докато изкачваха тясната каменна стълба, която отвеждаше в болярското жилище, князът рече замислен:

— Ако и Солун падне след Драч, трябва веднага да дигнем бунта.

— Аз мисля, че ще бъде по-добре да се почака. Защото, ако Солун падне в ръцете на норманите, също така лесно може да падне в ръцете на ромеите. Нека бъдем предпазливи.

— Не вярвам, че Андроник ще може да се бори. Много е стар вече.

— Андроник — може би. Но той има един мъж, от когото се боя много. Чувал ли си за храбростта на Алексей Врана? Той е от Самуиловото коляно, от рода Дука, през Владиславовите синове. Ами забрави ли ония трима братя? Сега те ще използуват непременно уплахата в Царевград. Помни ми думата. Нали бяха предрекли на Андроник да се пази от човек, името, на когото започва с буквата „И“? Е добре, по-големият от двамата братя, които останаха живи, онзи, който беше избягал в България, се казва Исак.

Княз Белота се усмихна:

— Не вярвам на такива глупости.

Голямата ниска стая беше пълна с мъже, които оживено разговаряха с буйни ръкомахания. По-младият от търновските боляри — Асен, наречен още Белгун — се отправи с пъргави стъпки към новодошлите. Стисна крепко ръцете им.

— Тук са всички — каза той. — Коча, Татимир, Хръс, Иванко, Саца… — След това прибави по-тихо, извърнат към Белота: — Братовчеде, днес Ицо не е ли идвал у вас?

Белота поклати глава.

— Това момче се е изгубило от снощи. Мама плака цял ден. Аз все се надявах, че е у вас.

— Не ставай дете. Ицо е отишъл на лов и е останал да спи в манастира. Конят му тук ли е?

— Не.

— Виждаш ли? А нещо друго? Пратеникът върна ли се?

Сивите очи на Белгуна потъмняха. Между веждите му се отсече дълбока отвесна бръчка.

— Още не.

По-големият брат Тодор разговаряше в един ъгъл с някакъв възрастен духовник.

— За втори път ми се яви насън добропобедникът Димитър… — каза тихо йерей Василий — яви ми се и каза: „Бог ме поела да помогна на българското царство да се възобнови. Наближава великият час…“

Изведнъж върху плочите на двора звънна конски тропот. Някой изтича бързо по стълбите, вратата се блъсна широко и едно съвсем младо момче — задъхано, с блестящи очи — застана на прага и извика:

— Солун паднал!

Мъжете наскачаха, развикаха се, двама старци се прегърнаха просълзени, всички заобиколиха момчето, отрупаха го с въпроси. То мълчеше съвсем бледо и се усмихваше, гърдите му се вдигаха бурно в тежка умора. Съвсем бавно по бузите му полази гъста алена багра.

— Кажи, кажи, отгде знаеш? Где си ходил?

Тодор се провря между ликуващите и сложи ръка върху рамото на брата си.

— Отгде знаеш?

Иваница дигна към него очите си — синьо-зелени и дълбоки като море.

— Пресрещнах пратеника! Конят му беше много изморен, може би чак довечера ще пристигне. Върнах се сам, за да ви съобщя по-скоро — той избърса с длан мокрото си лице — норманите превзели Солун и с осемдесетхилядна войска потеглили за Царевград.

Стаята екна от възторжени възклицания, викове, песни. Сякаш някакъв мощен, съживителен пламък лумна в гърдите на всички. Една обща радостна вълна се дигна, преля, удави стаята. Песента, която тихо се носеше като тайнствена чудна надежда из цяла Мизия, из цяла Долна земя, избликна от всички устни:

Имала мама нямала

до два ми сиви сокола,

сокола до два близнака;

скритом ги мама хранила,

хранила още доила,

доде соколи порасли,

никой не се научил…

Като соколи растяли,

мама им песен пеела:

— Нани ми, нани, соколи,

соколи до два близнака,

растете и порастете,

тежко имане делете,

върла потеря сберете,

бащино царство земете,

бащино още майчино!

Само Тодор и Белгун мълчаха усмихнати, със сияещи лица. Внезапно Иваница изчезна. Белгун го настигна по стълбите.

— Къде пак? Най-напред се обади на мама!

— Отивам да бия камбаната на „Свети Димитър“! Ще дигаме вече бунта…

Белгун го изгледа строго.

— Върви при мама! Това не е детинска работа. Хайде!

— Аз не съм дете. — Иваница упорито метна глава назад.

По-големият брат се усмихна и погали бузата на юношата. Иваница сви вежди и бавно се отправи към стаята на жените.

В това време между съзаклятниците беше избухнал остър спор. Едни искаха незабавно да съберат хората си и да се присъединят към норманите, други настояваха да се потърпи още малко, за да се подготви целият народ. Горчиви бяха спомените от 1040 година. Да не се бърза, повече предпазливост. Между последните беше и Тодор. В жилите му течеше хладната, спокойна кръв на майчиния му род. Но и острия, ловък ум бе наследил пак от майка си. Ала Белгун вече цял гореше. Как? Да се изпусне най-удобният миг сега, когато в Царевград са изгубили ума си и никой няма да помисли за далечната българска провинция? Не. Асен не можеше да търпи и с бързи стъпки се отправи за стаята си. Ръцете му трепереха за борба.

Но другите надделяха. Да се почака още малко. В това време старата търновска болярка с радостни сълзи прегръщаше най-малкия си син.

— Боже, лудо момче! А ние помислихме, че си се удавил някъде в Етъра — каза Теодора, по-голямата сестра. Тамара, по-малката, протегна ръка към него, но момчето се дръпна, отправи се към прозореца със сбърчено чело и остана там.

Дете. Дете бил! Той ще им покаже дали е дете. Дръзки мисли се тълпяха в главата му.

Една стара жена се отдели от ъгъла, в който се беше скрила при влизането на юношата, и отново седна на покритата с пъстър килим ракла.

— Нали ви казах, че е жив и здрав? — рече и беззъбата й уста страхотно се усмихна.

Севина подаде ръката си.

— Момче ще е — каза врачката, като мигна няколко пъти с червените си сълзливи клепачи.

— Ако е вярно, ще ти дам две жълтици — и госпожа Тамара блажено затвори очи.

— Сега гледай на мене — каза старата болярка Тамара.

Магьосницата взе почтително господарската длан. По лицето й бавно се изписа удивление, после ужас.

— Е, какво?… — попитаха нетърпеливо трите жени.

— От твоята утроба са се родили трима царе. И тримата ти синове ще носят венец…

Иваница извърна глава и бавно се приближи.

— И после?

Жените се втренчиха в устата на врачката.

— Кълна се в Юда самовила, че не съм аз крива…

— Не споменавай бродници и нежити — смъмра болярката — е, после?

Магьосницата мълчеше. Иваница гневно тропна с крак.

— Трима царе — пошъпна тя изплашено — и тримата ще умрат от нож.

Юношата се изсмя, дигна презрително рамене и излезе. Вън, пред вратата, се сблъска с едно русо момче с дълги, тънки ръце и големи сини очи. Двамата се изгледаха със злоба и омраза.

— Нямаш ли друга работа, ами подслушваш? — викна Иваница. — Махай се по-скоро от очите ми.

Момчето се усмихна дръзко.

— Цар… Цар щял си да станеш… — и почна да се кикоти и да се превива.

Иваница скръсти ръце и го изгледа.

— Ще стана!

— О! Цар Йоан… — и момчето се поклони подигравателно.

Иваница пламна.

— Кълна се в свети Димитър и в пресветата Троица, че ти някога ще целуваш багреницата на цар Йоана!

Момчето се изсмя, отдалечи се малко и извика:

— Скилоян!

И понеже познаваше добре действието на тази обида, се приготви да бяга. С един скок Иваница го настигна, стисна раменете му с чиличените си пръсти и пребледнял прошъпна:

— Не на Скилоян, а на Калоян ще се поклониш! Хубаво го запомни…

Русото момче се изви като змия и го ухапа за ръката.

— Когато Борил стане цар, ще умее да помни… Не бой се, Скилояне…

Иваница изръмжа от болка, по ръката му потече кръв, с едно движение той събори Борила на земята, двете тела започнаха да се търкалят преплетени, жестоки удари отекнаха, смесени с проклятия и закани. Изведнъж вратата на стаята се отвори и госпожа Теодора се спря вцепенена. После се затече и почна да дърпа брата си.

— Ицо, Ицо, ще го убиеш!

Иваница скокна цял зачервен, с треперещи устни и мътни очи.

— Научи най-напред сина си да не подслушва и да си знае мярка на устата — рече той, като дишаше тежко — инак да не ми се мярка пред очите!

Той разтърси дългите си кестеняви къдри и с надменно вдигната глава почна да слиза по стълбата.

Горе от дървената площадка боляринът Саца се обърна към другарите си, които с мълчаливо любопитство бяха наблюдавали борбата, поклати глава и каза:

— От това момче ще стане нещо…

В това време Иваница се бе метнал на белия си жребец и препускаше към тъмните гори на Орловец. След него тичаше верният му хрът. На показалеца му стоеше неподвижен и царствен крагуй.

От този ден нататък всеки час в Търново започнаха да прииждат бежанци от цялата Долна земя: боляри, търговци, еснафи, зарязали бащини домове и имоти, за да спасят живота си и да подадат ръка на родните си братя в хемските клисури за обща борба. Не, не се търпеше вече. Византийската държава не закриляше людете си, не можеше да брани границите си. Само възкресението на старата, велика Симеонова държава щеше да даде мир и благополучие на полуострова.

Забягнали някога от Преслав в Охрид, Солун и Драч, сега старите болярски родове се връщаха към древните си семейни гнезда. Пак от нявгашните горди планински кули щеше да се възроди това, което е било преди.

Една вечер, късно, на портата на владетелската твърдина отекнаха силни удари. Двама конника чакаха на дъжда да им се спусне подвижният мост.

Тодор и Белгун се спогледаха. Поклатиха глава. Нови бежанци. Дадоха знак да ги пуснат и отведат в жилището на дежурния войвода. Ала бежанците настояваха да бъдат веднага отведени при властелите. Носели им важна вест. И ценен дар.

Острият взор на Белгуна проследи с внимание всяко движение на новодошлите, докато гостите от Долна земя полека и старателно отвиваха от многобройните му завивки скъпия подарък, разказвайки с морен, пресекнат дъх:

— От Драч избягахме в Охрид, а оттам в Солун. Ала когато разбрахме, че норманите ще обсадят силната твърдина, решихме да се завърнем отново в Горна земя. Знаехме, чувахме, че тук, при вас, е гнездото на бунта. И дойдохме да ви предложим помощта си. В цяла Долна земя се пее песента за братята Асен и Тодор… Вие ще бъдете наши вождове и царе!

— От чий род сте, млади момци? — попита любезно Тодор.

— От рода на войводата Ивац…

— На витяза от планината Томор? — възкликна зарадван Асен. — Радвам се от сърце.

Изведнъж той побледня, млъкна, загледан в иконата, която двамата бежанци отвиха от последната покривка и я дигнаха високо, към светлината на борините.

— Решихме, като избягаме, да вземем със себе си и чудотворната икона на свети Димитра Солунски. Да не я оставяме в ръцете на врага, да не напущаме града, без да сме спасили най-ценната му украса. Даряваме я на твоя град, княже Асене, водачо наш… И нека чудотворецът помогне на делото ти…

Белгун полека коленичи, затвори очи, дигна ръце към лика на добропобедника Димитър, позова с горещ шъпот:

— Ти дойде… Както беше обещал… Настана вече великият час. Благослови ме… Благослови оръжието ми…