Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (6)

Глава VI

Пристигнаха в Константиновград, когато розовият блясък на зората трептеше по високите кубета и звънарници на приказния град. В далечината Босфорът се белееше като огромна сребърна ръка. Един дълбок ров и два реда яки стени с големите страховити бойници опасваха Богоспасната столица.

Константиновград! Зеницата на света! Градът на градовете!

Иваница бе вперил взор в далечното видение — неподвижен и безмълвен, сякаш омагьосан.

Това бе градът, за който бленуваха в далечните нормански замъци, за който снажни руси мъже слизаха по Днепър и Дон и върху дълги ладии, издълбани в дървета, се отдаваха на коварството на моретата, за който венецианци и генуезци напущаха богатствата на скъпата си родина, за който трубадури, менестрели и минезенгери пееха пред крале и херцози вдъхновени песни за невиждана хубост…

Това бе Цариград…

Никога нито насън Иваница не бе виждал подобно нещо. Дъхът замря на устните му. И едновременно възторг и мъка свиха сърцето му. Горд и могъщ бе врагът. Щяха ли да успеят бедните жители на Хемската земя да разклатят вековната империя на Константина? Не беше ли блянът им твърде дързък, твърде самонадеян?

Иваница откъсна очи от чудното видение и се замисли. Коя страшна съдба бе хвърлила тяхното бедно и сурово племе да дели граница с тази приказна величавост? Не приличаха ли те на просяк, който живее до оградите на горд, бляскав палат? И тежка обида сви гърлото му. Тъй малка и немощна му се стори неговата малка, далечна земя.

Тогава бясна гордост сви юмруците му. Добре, нека! Великият Визанс ще бъде сломен от бедните българи. Някога този град ще трепне пред тогова, който сега иде като неизвестен, безпомощен юноша. Защото в жилите на презрените българи тече млада и буйна кръв, която не можеха да откупят всички несметни богатства на стария, немощен Визанс.

Някой леко се докосна до рамото му. Един млад човек с гъсти черни вежди и благ, усмихнат поглед го разглеждаше с любопитство.

— За пръв път ли виждаш Константиновград?

— Да.

— Колко жалко, че няма да минем през Златната порта, както обикновено става, когато василевсът е спечелил някъде победи. Тогава щеше да има на какво да се чудиш. Но сега Исак Ангел е недоволен и затова няма да има никакви тържествени посрещания. Ех, какво беше, когато се връщахме от Димитрина…

Звук от рог даде знак за тръгване. Войската отби пътя си малко на изток.

— Изглежда, че ще минем портата на Златната мантия — каза непознатият.

— Колко порти има крепостта? — попита Иваница, смутен от неувереността си в гръцкия език.

— Тридесет и две. А черкви имаме сто и петдесет — каза с някакво детинско самодоволство момъкът.

В миг върховете на бойниците почерняха от народ. Чуха се далечни радостни викове. Когато конете затропаха по големия дървен подвижен мост, Иваница дигна глава и се загледа в чудното изваяние, което бе поставено в една вдлъбнатина на стената. Един мъж в златна мантия държеше в протегнатата си ръка златна тока. Под него имаше надпис:

„Всеки, който престои в Константиновград една година, трябва да има също такава златна мантия.“

Непознатият момък, който яздеше от дясната му страна, забеляза усмивката му и попита:

— Не вярваш ли, че и ти можеш тука да получиш златна мантия? Надписът е стар и почти никой не му вярва. Но почти никога не е излъгал.

— Не се чудя — отвърна Иваница, — който може да престои тук една година, без да избяга или без да го убият, твърде вероятно е, че ще има златна мантия.

— Толкова лошо ли мислиш за нас? — попита пак момъкът с гъстите вежди и се засмя тихо. — Ти ще обикнеш този град и ще ти бъде мъчно някога да се разделиш от него. Няма човек, който да е изпитвал чара му, без да го носи до самата си смърт.

Иваница поклати недоверчиво глава.

— Ти не знаеш колко е хубав Визанс — продължи непознатият. — Когато видиш Свещения дворец и Света София, черквата на Пантократора, Хиподрома, базарите на Мезийската улица, Влахерна при Златния рог, Августейона… Не гледай тези тесни, кални улици. Това е горната страна на Визанс. Почакай малко…

Далече някъде, заобиколен от норманската хетерия, василевсът яздеше едрия си черен кон.

Иваница виждаше само сребърните искри на шлема му.

Колкото повече навлизаха в столицата, толкова по-широки и по-чисти ставаха улиците, толкова по-високи и по-величествени зданията. Навсякъде императорското шествие будеше предутринната дрямка на огромния град и тихите улици внезапно оживяваха от звън на оръжия и конски тропот. По прозорците набързо се спущаха пъстри сирийски килими, бледи сънени лица се тълпяха по врати и портики.

Ромеите очакваха василевсът да се върне през Златната порта, със златна колесница, с венец на глава, сред тържества и веселби. Но Исак Ангел дори не се отби в Света София, а се упъти направо за Влахернския дворец. Другояче бе мечтал той да се прибере. Със спокойно сърце и обистрена душа. А сега той знаеше, че мир ще има само докато младият пленник е в ръцете му. Кракът на Иваница не трябваше никога вече да напусне Визанс…

Никакво средство нямаше да се пожали, за да се привърже неопитното момче към Богоспасния град. О, ромеите добре умееха да привързват чужденци към себе си.

Бавно се движеше шествието към брега на Златния рог, който се забиваше като сребърна кама в пъстрата разпиляност на дворци и градини по вълнистите хълмове, слизащи чак до самото море.

В синята коприна на небето се открояваше могъщ и величествен дворецът на Влахерна. Двойните дъгосводни прозорци се нижеха в дълги стройни редици между правилно редуващи се ивици от червени тухли и жълти мраморни плочки, сред пъстрата игра на ложи, кули и тераси.

Пред тежката желязна решетка на портата се разхождаха едри мъже със светла кожа и златисточервеникави коси, които падаха чак до раменете им. В ръцете им светеше двуостра брадвичка. Това бяха верните, неподкупни варяги на василевса.

Слязоха от конете. Исак Ангел изчезна зад позлатената врата, която се отваряше само за него. Двама копиеносци се приближиха до Иваница и го поканиха да ги последва.

Непознатият с черните вежди му протегна ръка. Кротките му сини очи ласкаво се усмихнаха.

— Аз се казвам Теофил. Баща ми е Никифор Каламодиос.

Иваница бе чувал за приказните богатства на Каламодиосовци.

Стисна крепко десницата му.

— Искаш ли да бъдем приятели? — попита ромеецът.

Иваница кимна с глава и се усмихна.

— Мъчно ми беше, като те гледах по целия път така тъжен и самотен. Ти си толкова млад още… Имаш ли майка? Делил ли си се от къщи друг път? Бедното момче.

И Теофил Каламодиос поклати глава.

— Аз ще накарам баща си да ти измоли повече свобода. Тогава ще те заведа на игрите в Хиподрома, из базарите, из черквите… Не скърби, драги момко…

Ромеецът погледна съчувствено очите на Иваница, но изненадан, не видя никакви сълзи.