Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (8)

Осма глава

Желая взаимност на чувствата. СБОГОМ.

Текст върху визитка от XIX век

Оливия и Майлс чакаха заедно в кабинета на архиваря. Тя стоеше до прозореца и гледаше към старата черковна кула, а Майлс кръстосваше помещението като звяр в клетка.

— Дяволски студено е тук — отбеляза той.

Оливия потрепери, но не от студа в стаята. Завиждаше на хората от селото, които се разхождаха по калдъръмената уличка, загърнати във вълнени шалове и наметки, и от време на време спираха да побъбрят с познат или приятел, преди да си махнат за сбогом. Завиждаше им за начина на живот. Завиждаше им за приятелите. Завиждаше за еднообразното им съществувание. Усети тежест в гърдите и макар да се опита да поеме дълбоко въздух, болката не изчезна.

Майлс леко докосна рамото й.

Оливия подскочи и се извърна. Очите им се срещнаха.

— И навън е дяволски студено — промърмори той и мина край нея, за да затвори прозореца. — Ще умреш от студ.

Тя се отмести.

— Тогава ще бъдеш доста заможен вдовец, господин Уорик?

— Не е ли време да спрем с това „господин“ и „госпожице“. Какво ще кажеш?

— Как смееш? — процеди тя през зъби. — Как смееш да се преструваш, че всичко е наред?

— Не това имах предвид…

— Предполагам, не ти пука, че ме унижи.

— Ще имаме предостатъчно време по-късно да обсъдим…

— Не желая да го обсъждам по-късно! Искам да го обсъдим сега!

— За Бога, без истерии — сопна се той.

Оливия пристъпи към него, опря се на гърдите му, вдигна гордо глава и студено заяви:

— Днес е сватбеният ми ден, господине. Имам всички основания за истерия. Имам и всички основания да се радвам, че започвам нов живот за себе си и сина си. Имам правото да се насладя на букети цветя, бонбони и любовни стихове в брачната нощ. Имам правото да се заобиколя с любещи роднини и приятели, които искрено ми желаят щастието. Но преди всичко имам правото на съпруг, който се интересува от мен. — Гласът й затрепери и тя се разплака. — И ако не си забелязал, дяволите да те вземат, не разполагам с нито едно от тези неща и смятам, че вината е твоя. Разбираш ли ме? Мразя те!

— Чудесно! — изкрещя той срещу пребледнялото от гняв лице на съпругата си. — В случай че още не си наясно, госпожо Уорик, хич не ме интересува какво изпитваш към мен. Такова беше споразумението, ако си спомняш. Тази женитба се състоя поради две причини: да се облекчат финансовите ми затруднения и да се възстанови репутацията ти, която си разбила на парченца, когато си отворила краката си за бащата на Брайън!

Тя сепнато пое дъх и залитна назад, сякаш я бе зашлевил. Ръката й се стрелна с бързината на нападаща змия и го плесна толкова силно по бузата, че пред очите му почервеня.

Някой прочисти гърлото си.

Оливия премигна, дошла отново на себе си.

Майлс, разгневен и с пламнала буза, се извърна.

Архиварят Харгрийвс затвори вратата и, доста смутен, се приближи към бюрото, където лежеше отвореният регистър, готов за подписите на булката и младоженеца. Извади чифт очила от джоба си, намести ги и заби нос в страницата. Най-накрая погледна към Оливия.

— Чувствам се задължен да обясня: решите ли да не се подпишете в регистъра, току-що състоялата се церемония може да бъде обявена за невалидна.

От коридора долетя смях; двойки чакаха да се венчаят, заобиколени от поздравяващи ги гости. Майлс застана до бюрото и впи пръсти в него. Виждаше отражението на Оливия в стъклото на картината зад гърба на архиваря: поруменяла, с предизвикателен израз. Беше напълно объркан.

— Е? — подкани Харгрийвс. Мрачното му лице подхождаше повече за погребален агент. — Госпожице Девъншир?

Оливия хвърли последен бърз поглед към Майлс, наведе се и със замах сложи подписа си в книгата.

В препълненото с хора фоайе се присъединиха към оскъдния брой гости — лорд Девъншир, Бертрайс и граф Уорик. Брайън се хвърли на врата на Оливия и я целуна по бузата.

Лорд Девъншир изтегли Майлс настрана и тихичко му обясни, че задължения го зоват обратно в Девънсуик.

— Става въпрос за Емили. Притеснявам се за нея. Толкова е крехка, а след смъртта на съпругата ми… Е, нали разбираш?

Майлс изгледа тъста си, но не каза нищо. Лицето на Девъншир бе месесто, жълтеникаво и подпухнало. Този мъж е съвършеният егоист, даде си сметка Майлс, който поверява живота на преданата си дъщеря на непрокопсаник като него, само и само Емили да намери щастието си.

— Е, аз тръгвам — обяви Девъншир и се насочи към вратата.

— Какво? — провикна се високо Майлс, с което го накара да спре на прага и бавно да се извърне. Възрастният мъж дишаше тежко и се поклащаше. Майлс продължи: — Никакви бащински съвети как да се отнасям към дъщеря Ви? Никакви привидно любезно изречени заплахи какво ще ми се случи, ако по някакъв начин я нараня?

— Ами аз…

— Нито думичка дори за сбогом? Нито уверение, че ако животът й с мен се превърне в ад, има място, където да отиде и да намери подкрепа? Мисля, че е редно поне да я целунете по бузата.

— Нямаш особено основание да критикуваш, господине, като се има предвид осъдителното ти поведение днес; а и през цялата минала седмица, всъщност. Изненадан съм, че момичето въобще прие да мине през цялата церемония.

Девъншир решително вирна брадичка и напусна сградата.

— Старецът трябва да бъде вързан и наложен с камшици — обади се Дамиен зад гърба на Майлс.

Той му хвърли поглед през рамо. Изведнъж осъзна, че докато семейството на Оливия не проявяваше никаква грижа към нея, Дамиен, независимо от факта, че Майлс е незаконороден, и въпреки всичките тревоги, които поднесе на представителите на рода Уорик през годините, днес бе тук, за да засвидетелства своята подкрепа.

— Ще ти се да му стовариш един юмрук по лицето, нали? — осведоми се Дамиен.

— Защо да го правя, Дам? Копелето е на път да ме направи доста заможен.

— Защото тук вътре имаш сърце. Често съм подозирал съществуванието му, макар да съм го отричал пред себе си, понеже не те харесвам особено. Но истината е, че доста си приличаме. Когато се върнах от Америка, бях най-студеният, пресметлив и безчувствен човек, когото познавах. Но това бе преди да срещна Бони. Чувстваш ли вина сега?

— Да.

— Това е добре. Следователно има надежда, по-скоро ще има, ако Оливия ти прости. Но подозирам, че ще го стори. Не ми прилича на отмъстителна дребнава жена. Ако беше такава, бащата на Брайън отдавна щеше да се разкарва по съдилищата. Кой знае, може пък да си намерил щастието.

В този миг Майлс усети силно ощипване по крака. Погледна надолу и видя зяпналия го Брайън; страните му бяха порозовели, а зелените очи искряха.

Дамиен се засмя:

— Какво ти стана, татенце? Изглеждаш, сякаш в теб никога не се е вкопчвало дете.

— Не е. И не ме наричай така. Не съм му баща — прошепна той тихо, така че само граф Уорик да го чуе.

Усмивката не слезе от лицето на Дамиен:

— Не се страхувай. Няма да те ухапе.

— Сигурен ли си? Може би бъркам, но това пакостливо изражение…

— Май те харесва, Кембъл. От какво се страхуваш?

— Чувал съм, че децата са непредсказуеми.

— А понеже ти самият така и никога не порасна, няма да ти е трудно да се справиш.

Веждите на Майлс се стрелнаха нагоре. Дамиен отново се засмя.

Майлс коленичи и дори успя да сложи усмивка върху лицето си, предназначена за гледащото го с любопитство дете. Какво казва човек на едно четиригодишно момченце? И с какви думи? Стомахът му се сви само при мисълта, че следващите няколко години ще вижда всеки ден детското личице пред себе си. За малко да скочи и да побегне.

Брайън измърмори нещо и наведе главица.

Майлс се сниши и му прошепна:

— Не те чух.

Момченцето срамежливо заби брадичка в гърдите си и прошепна:

— Ти накара мама да плаче.

— Съжалявам. Не исках да го сторя.

— Но все пак го направи.

Майлс въздъхна и погледна нагоре към Дамиен, който не откъсваше поглед от него и момчето. Очите му предупреждаваха: Внимавай как ще се измъкнеш от положението.

— Брайън — подхвана Майлс, — напълно съм убеден, че всички ще бъдем щастливи в Брейтуейт. — Чукна нослето на детето с пръст. — Някой ден ще отидем да пояздим. И ще ти покажа скривалищата, където се криех като малък.

Очите на Брайън грейнаха от възторг.

— Скривалища?

— Отдалечени стаи и коридори, където си представях, че съм в замъка си — крал, заобиколен от рицарите в лъскави доспехи.

— Мама казваше, че един ден рицар с лъскави доспехи ще дойде и ще ни отведе от дядо и леля Емили. — Сбръчка носле, сви розовите си устнички и прошепна: — Те двамата не ме обичат много-много.

Лицето на Дамиен помръкна.

Майлс сложи ръка върху рамото на детето и изпита непознато вълнение. Сърцето му се сви. Смути се заради момчето. Толкова добре разбираше какво му е на душата, че се изпълни със съчувствие.

Изведнъж, от вълнение, очите на Брайън станаха още по-големи и по-зелени.

— Но дойде нещо много по-добро от рицар в лъскави доспехи, нали, сър? За нас дойде истински крал!

Брайън хукна по коридора сякаш имаше криле.

— Трогателно? — обади се граф Уорик. — Шокиран ли си, че децата те харесват? Или може би си по-шокиран, че ти ги харесваш?

— Децата да ме харесват? Шегуваш се, Дамиен. И двамата знаем, че децата бягат от мен като от мечка.

— Видях го как се затича. Не беше от страх. Току-що направи Брайън изключително щастлив, сигурен съм. Нощес ще сънува как убива дракони и спасява принцеси.

Майлс се изправи; опъна сакото си и се зачуди какво ли означава изразът върху лицето на Дамиен. Граф Уорик го наблюдаваше с любопитство, но имаше и още нещо, което Майлс не успяваше да определи.

— Я кажи — подхвана граф Уорик тихо, загледан към вратата, през която Брайън току-що излетя. — Нали познаваш Оливия от няколко години?

— Да.

— Е, колко добре я познаваш?

— По онова време бях запленен от сестра й, а нея въобще не я забелязвах.

— От Емили? — Граф Уорик неволно потрепери. — Господи, не разбирам какво виждат мъжете в тази проклета жена. Да ме убиеш, не знам защо Кланрикард толкова се е увлякъл по русокосата усойница.

— Няма начин да разбереш. Пред очите ти е единствено Бони — Майлс се ухили.

— Колко време изкара с Емили?

Майлс сви безгрижно рамене.

— Не помня, а и не ме интересува. Вероятно няколко седмици или месеци. Беше толкова отдавна…

— Колко отдавна?

— Приблизително пет години.

— Очевидно точно преди тя и Оливия да заминат за Европа.

Майлс се намръщи и се огледа за съпругата си.

Съпругата си.

Странно, колко бързо започна да мисли за нея като за съпруга. Особено след като цяла сутрин прави опити да я забрави.

С ръце в джобовете се отправи към сватбената зала, сега заета от друга двойка и гостите им — все хора от селото с обветрени и загрубели от слънцето и несгодите лица. Булката обаче сияеше, а младоженецът, макар и видимо притеснен, изглеждаше щастлив. Сред тях забеляза Оливия: прикрепяше към дрехите им своите сватбени панделки и се усмихваше, когато те на свой ред я поздравяваха.

Най-после тя дойде при него.

— Какво правеше там?

— Бях приготвила прекалено много панделки. Щеше да е жалко, да не ги раздам.

Пое по коридора, а той остана смаян след нея.

Пътуването до вкъщи продължи цяла вечност. По пътя нямаше какво да се види, освен кафеникава трева и голи хълмове. Но Оливия не отлепи лице от прозореца, като се преструваше, че е погълната от монотонния пейзаж.

Майлс уреди Брайън и Бертрайс да пътуват до Брейтуейт с друга карета, като изтъкна със загадъчна усмивка, че днес е сватбеният му ден. На току-що сключилите брак им се полага известно усамотение, нали? Докато кочияшът отваряше вратата и предлагаше ръка на Оливия да слезе, тя потърси с поглед каретата на сина си.

— Ще дойдат малко по-късно — обясни Майлс зад нея.

Както обикновено Сали стоеше на вратата; косите и — разчорлени, униформата — захабена, а изражението — навъсено. Пое наметката на Оливия. Изчака и Майлс да се съблече.

— Приготвих за вечеря пай с месо и чай. Предполагам, ще стигне за двама ви. Дано обичате пай с месо — обърна се тя към Оливия, — защото не знам да готвя друго. Всъщност, въобще не съм готвачка, а и не затова ме наеха.

— Пай с месо е чудесно, госпожице…

— Пини — подсказа Сали.

— … госпожице Пини. И не се притеснявай дали ще стигне за двама ни. Аз не съм особено гладна.

— Както обичате.

Сали се накани да върви.

— Госпожице Пини — спря я Оливия.

— Какво? — попита Сали, без дори да извърне глава.

— Госпожице Пини!

Сали спря и се обърна намръщена.

— Не съм ви освободила — обърна й внимание Оливия.

Весело, но и недоумяващо изражение се появи върху лицето на прислужницата. Уорик наблюдаваше и двете със скръстени ръце и вдигнати вежди.

— Докато наема постоянен готвач, ще имаш грижата да се допитваш до мен за всекидневното меню. Сигурно няма да ми е трудно да намеря готвач. Един великолепен френски майстор току-що е напуснал едно имение в Скрафтън. Утре ще му напиша писмо.

— Добре — намусено измънка Сали и с известна насмешка попита: — Това ли ще е всичко?

Оливия кимна и прислужницата се отдалечи, влачейки пелерината на Майлс след себе си.

— Виждам, че двете със Сали чудесно ще се спогодите.

Уорик стоеше в полусянка — оскъдната светлина не огряваше достатъчно главата и раменете му. Цялото фоайе тънеше в мрак и студ.

— Забелязвам, че прислугата ти е доста мързелива, господине.

— Обикновено Сали съставлява „прислугата ми“.

— Тогава ще се заема да променя това положение, колкото се може по-скоро.

Очите му леко се присвиха, устните му се извиха. Оливия се зачуди за миг дали не превишава правата си, но отхвърли съмнението си.

— Е, според мен е редно да пийнем нещо. Хайде, Оливия, ще те почерпя едно бренди. — Тя го последва през вестибюла към малка, отделена със стъкло стая, която гледаше на запад. — Сядай — покани я Майлс, отвори барчето и наля бренди в две чашки.

Оливия рееше погледа си из пустошта отвъд занемарените градини на Брейтуейт, само и само да избегне съпруга си.

Съпругът.

Господи, преди седмица мислеше, че животът й е започнал и ще завърши в Девънсуик. А сега е омъжена.

— Оливия?

Майлс й поднасяше брендито. Тя пое чашката, но не отпи.

Майлс се настани на стол близо до нея и разклати питието в чашата.

— Харесва ли ти тази стая? — попита той.

— Много е приятна.

— Много е женствена. Майката на Дамиен обичаше да идва тук. С часове седеше на онзи стол и четеше на децата си.

— А ти къде беше?

— Стоях отвън и слушах.

— Никога ли не те канеха да присъстваш?

— Напротив.

— Но ти не влезе.

— Никога не повярвах, че наистина искат да съм с тях.

— Било е глупаво от твоя страна.

— Бях дете. А и исках моята майка да ми чете.

— Не можеш да простиш на майка си?

Отговор не последва. Майлс се изправи, прекоси стаята и застана до потънала в прах маса. Отгоре лежеше книга; и тя бе цялата в прах. Той отвори корицата, после бързо я затвори.

— Много си пряма — заяви той накрая, без да я погледне.

— Това притеснява ли те?

Сви рамене, а върху лицето му се мерна гняв.

— Не те доведох тук, за да обсъждаме Алисън Кембъл.

— Нима? Доколкото си спомням, ти подхвана темата. Не аз. Е, сигурно желаеш да поговорим по делови въпроси? Чудесно. Ако донесеш счетоводните книги…

— Оливия! — Майлс остави чашата и се загледа в профила на съпругата си, очертан върху фона на притъмняващия прозорец. Чувстваше се… неспокоен. Странно напрегнат. Озадачен от собствената си обърканост. — Разполагаме с остатъка от живота си, за да решим деловите проблеми на Брейтуейт. В момента смятам, че е най-добре да поговорим за нас.

Зачуди се дали изобщо го е чула; продължаваше да гледа към някакъв далечен предмет. С леко повдигане на брадичката му даде да разбере, че го чака да продължи.

— Днес е сватбеният ни ден, нали?

— Каква ирония, че да ми го напомняш точно ти.

— Съществуват някои аспекти на споразумението ни, които следва да обсъдим.

Руменина плъзна по страните й. Тя се пресегна за чашката, която само преди малко беше оставила.

— Бях останала с впечатлението, че нашият съюз е по-скоро делова уговорка — брак за удобство, така да се каже.

Сухотата на тона й го озадачи:

— Значи не съм се изразил точно.

— Напротив. Изрази се съвсем точно: аз трябва да позволя да имаш любовници, докато ти не си склонен да ми дадеш същата свобода. Не изпитваш никакви чувства към мен, следователно нямаш никакво желание да споделям леглото ти.

— Откога липсата на чувства пречат на двама души да се насладят на секса?

— Аз не си го представям така.

Откровеността й за миг го остави безмълвен. Най-накрая успя да подхвърли:

— Ами ако е в името на желанието?

— Желанието? — Веждите й се стрелнаха нагоре. — Възможно ли е човек да желае някого, когото не харесва?

— Никога не съм казвал, че не те харесвам.

— Но и не си споменавал, че ме харесваш.

— Не те познавам.

— И въпреки това се ожени за мен.

— На кръст ли трябва да бъда разпънат заради това? В края на краищата и ти се омъжи за мен, без да ме познаваш.

— Познавам те. Познавам те от години. Запознахме се преди петнадесет години, аз бях на дванадесет. Ти беше на двадесет и четири или и пет. Видях те на скалата Маргроув. Стоеше на ръба и гледаше към Брейтуейт. Ядоса се, когато откри, че те наблюдавам иззад дънера на старото дърво. — Сега вече го погледна. — Каза: „Коя, по дяволите, си ти и защо се криеш зад дървото?“.

Заинтригуван, Майлс попита:

— А ти какво отвърна?

— Опасявам се, че бях прекалено притеснена да промълвя каквото и да било.

— Притеснена от какво? От страх? Толкова ли бях ужасяващ?

— За израснало в провинцията момиче, на което тепърва му предстоеше да направи първото си пътуване до Лондон, беше доста ужасяващ. Далечен. Изтънчен. Аристократичен. Помислих, че си някой доблестен рицар. Та нали яздеше онзи прекрасен черен жребец…

— Казваше се Гданск.

— Смятах, че напълно ти подхожда.

— И двамата имахме еднакъв нрав — диви и войнствени.

Той се усмихна на изплувалия спомен.

Оливия се загледа в кехлибарената течност.

— Ти обсеби изцяло съзнанието ми — промълви тя тихо и някак уязвимо. — Беше много красив и предизвикателен. И свободен. Яздех до скалата Маргроув всеки ден с надеждата да те зърна пак. Понякога дори яздех без седло и пришпорвах кобилата да препуска из пустошта, за да си представям, че аз съм ти, а тя е черният крилат жребец. — Поднесе чашата към устните си, само ги намокри и дълбоко вдиша, сякаш долавяше цял букет аромати. — След това напусна Брейтуейт за няколко години. Рядко се връщаше. Всеки път, когато ходех до Маргроув, мислех за теб и за живота, който вероятно водиш в чужбина. Не е изключено дори да съм се надявала, че ако продължа да ходя до Маргроув, отново ще те видя. Така че, господине, едва ли сте ми непознат.

Майлс внимателно остави чашата и приближи Оливия. Приклекна до стола й.

— Защо, като ме познаваш така добре, Оливия, все пак се омъжи за мен? Моите слабости, потекло, репутация и поведение не те ли отблъскваха?

Тя извърна глава и сведе поглед за миг, за толкова кратко, че почти не се забеляза.

— Защото — отвърна тя решително — дълбоко в сърцето си чувствам, че заслужаваш да бъдеш спасен.