Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братя Уорик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Only Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2016)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Катрин Сътклиф

Заглавие: Моя единствена обич

Преводач: Ивайла Божанова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8078

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Признах любовта си, признах любовта си, всичко й казах за мойто сърце, треперех от ужас и страх. А! Тръгна си тя!

Уилям Блейк

Тънката нишка на разбирателство между Майлс и майка му укрепваше. От ден на ден Оливия долавяше как и нейните взаимоотношения с Майлс улягат. С часове те се затваряха в кабинета и обсъждаха делови въпроси. Споразумяха се кой с кои страни на бизнеса ще се занимава. Реорганизацията на мините течеше гладко. Започна разкопаването на новите нива, а настроението на работниците се подобри. Брейтуейт блестеше като бижу. И въпреки всичко…

Щом наближеше вечерта и обсъжданията на деловите въпроси около мините и къщата се приключваха, идваше и напрежението.

Десетки пъти Оливия улавяше настойчивия, почти отчаян поглед на съпруга си. Дали не си въобразяваше? Нощ след нощ го чуваше как кръстосва стаята си до малките часове, а от време на време и пристъпваше към вратата между нейната и неговата стая, предпазливо натискаше бравата и неизменно откриваше, че е заключена. Тогава, сгушена в леглото, тя си припомняше изгарящите мигове в басейна и едва се сдържаше да не отключи.

Беше невъзможно, разбира се! Тепърва й предстоеше да преодолее най-големия проблем. Опасяваше се, че историята с Брайън ще отдалечи Майлс от нея завинаги.

Една сутрин след поредната тревожна нощ се събуди рано. Зората едва надничаше през прозореца и предметите още призрачно сивееха. Облече се и се накани да отиде в кабинета. Трябваше да отговори на куп писма, да обсъди с Жак седмичното меню и за последен път да се опита да се свърже с Емили, макар да не бе на ясно има ли смисъл, след като трите й последни бележки бяха върнати, без дори да са разпечатани.

Оливия се спря на прага, изненадана, че заварва съпруга си зад бюрото с чаша димящо кафе.

— Добро утро — поздрави я той делово.

— Каква изненада — възкликна тя.

— Така ли? Защо?

— Не подозирах, че понякога ставаш толкова рано.

— Ставам рано всеки ден, но ти просто не си забелязала. Искаш ли кафе?

Тя кимна и влезе.

Майлс наля и й подаде чашата, докато тя се настаняваше на стола срещу него. Извади очилата от джоба на полата, нагласи ги на носа си и го погледна загрижено, забелязвайки разчистеното бюро.

— Счетоводните книги ги няма — констатира тя.

— Права си.

Очите й неволно се приковаха към неговите. През последните слънчеви дни бе хванал тен. С черните си коси, пуснати свободно по раменете, приличаше на циганин.

— Знаеш ли къде са? — попита тя.

— Прибрах ги. — Извади ключа от джоба си. — Прибрах ги на сигурно място.

— Но защо?

— За да имаш повече време за семейството.

Оливия свъси вежди — опитваше се да прикрие удоволствието, че изведнъж се е оказала център на внимание за съпруга си.

— Да не би да намекваш, господине, че не прекарвам достатъчно време със семейството си?

— Точно така.

— Това са глупости.

— Нима? Кога са последен път беше с Брайън, Чарлз и мен, за да слушаме как майка ми чете? Почти всяка вечер носят храната ти тук.

— Е, не точно… нали вечерях с вас… — Прехапа устни.

— … миналата неделя — уточни той. — Преди пет дни. Нарочно ли ме избягваш?

— Не говори небивалици. Няма причина да страня от теб.

— Нима? Лично аз бих изброил няколко. Същите, поради които ограничаваш разговорите ни само до делови въпроси. Избягваш всякаква възможност да станем… по-близки.

— Това са пълни нелепости. А сега, ако обичаш, ми дай ключа.

— Очилата ти се замъгляват, скъпа. — Тя посегна към кафето, а той хвана ръката й. Оливия се сепна и рязко я изтегли. — От какво, по дяволите, се страхуваш, Оливия? Дадох ти време. И господ ми е свидетел, че спазих всички условия, поставени от баща ти. Какво има?

Тя скочи от стола. Той й препречи пътя.

— Този път няма да ми избягаш, скъпа. Няма да позволя да се заключиш в стаята си и да се заровиш в проклетите книги. Научих се да се забавлявам, докато играя на Черния Рицар. Сдобрих се с майка си. Дори привикнах с безкрайните дирения на невидимото коте. Но теб не съм те спечелил. Искам да опитам.

— Извънредно мило от твоя страна, но днес съм доста заета — отвърна тя и се опита да го заобиколи.

— Не, тая няма да я бъде!

В следващия миг изпищя, защото той я метна през рамо.

— Какво правиш? — крещеше тя.

— Прекарвам времето си със собствената си съпруга. Жак случайно ни е приготвил сандвичи за пикник, Чарлз е оседлал конете и ние двамата отиваме да пояздим.

— Ами ако не искам…

— Не ми интересува какво искаш. Живея с теб в тази къща от пет месеца и досега не сме прекарали един час насаме. Това, сърце мое, ще се промени.

— Но…

— Млъкни — каза той строго и я перна по дупето.

Яздиха в спокоен тръс, оставили конете да ги водят сред тревата и камъните. Всичко беше започнало да се раззеленява. В далечината се виждаха кулите на Брейтуейт Хол.

Щом стигнаха долината, Майлс слезе и разседла коня, та животното да попасе. Помогна на Оливия да слезе и освободи от седлото и Перлагел.

Седнали на обрасъл с мъх камък, Оливия и Майлс се наслаждаваха на кроасаните, приготвени от Жак, на малките хапки с месо, чешърското сирене и виното.

Майлс протегна дългите си крака, погледна я и отпи от виното.

— Отпусни се. Няма да ти се нахвърля, макар подобна мисъл да ми е минавала през ума.

Оливия мълчеше.

— Длъжник съм ти. Искам да ти благодаря за всичко, което направи с Брейтуейт и мините. Ако меланхолията ти е заради невниманието…

— Не става въпрос за това.

— Тогава защо си толкова нещастна, Оливия?

— Не съм нещастна, господине. Брейтуейт се превърна в истински дом за мен.

— А аз?

— Ти?

— Аз какво съм за теб?

Тя се замисли за миг. Умът й трескаво търсеше подходящата дума.

— Приятел — отвърна тя накрая.

— Приятел. Какво е за теб „приятел“.

— Човек, на когото да се доверя. Другар. Спътник към мечтите.

— Да се довериш? Та ти никога не си ми доверила нищо, момиче.

— Тук грешиш…

— Не си споделила и дума за това как се чувстваш, след като семейството ти те изостави или какво мислиш за поведението ми по време на последната ни среща с тях. Сърдиш ли ми се? Бясна ли си ми? А и за пътуванията ти. Знам толкова малко за твоето минало. Дори не знам историята, свързана с татуировката.

Тя усети, че лицето й поруменява и му хвърли огорчен поглед.

Той обаче се засмя и добави:

— Само не ми казвай, че любовникът ти е бил азиатски татуировчик.

— Не. Но господинът бе настойчив. Убеди ме колко екзотична хубост притежавам и как подобно произведение на изкуството само ще я подсили. — Тя отмести поглед и извърна глава, за да позволи на лекия бриз да успокои поруменялото й от смущение лице. — Тялото си е мое — продължи тя настъпателно. — С какво право някой ме осъжда, след като не съм нарушила никакви закони и не съм наранила друго човешко същество? Някои жени мажат лицето си с руж, червило и какво ли не. Аз предпочетох да сложа една малка роза върху гърдата си, защото ми носи усещането за… специална. Уникална. И… чувствена. — Оливия отново погледна Майлс. Погледът му изведнъж се напрегна. — Шокират ли те признанията ми, господине? — попита тя директно.

Той бавно поклати глава:

— Ще те шокирам ли, ако ти призная, че аз също намирам татуировката ти за изключително чувствена?

Устните му се свиха предизвикателно и Оливия усети как сърцето й заби учестено.

Майлс тихичко се засмя, сякаш си играеше с нея. Нямаше да се изненада, ако в този момент протегне ръка й я докосне. Той обаче не го стори. Вместо това се отпусна на земята и попита:

— Кой е любимият ти цвят, госпожо Уорик? — Погледна невзрачната й рокля. — Предполагам, кафявият.

— Синият.

— Така ли? Затова ли нямаш нито една синя рокля?

— Каква полза да имам синя рокля?

— Ще те зарадва, може би.

— Сигурно си прав. — Оливия погледна към безоблачното небе. — В един малък парижки магазин видях много хубава синя рокля с кремави дантели. Всеки път, когато се връщахме от някоя проба на Емили, си представях как ще изглеждам с нея. Веднъж се реших да я облека — стоеше ми чудесно. Един-единствен път през живота си имах чувството, че съм красива.

— Но защо не я купи? — полюбопитства той.

— Трябваше да купуваме за Емили. А и татко се нуждаеше от нови ботуши. Освен това… — тя небрежно сви рамене. Новата близост с Майлс я вълнуваше и напрягаше. Тя разкриваше частица от душата си, а той я слушаше с израз, който подсказваше, че държи на нея. — Една синя рокля щеше ли да ме топли повече през зимата? Или да ми държи хладно през лятото? Щеше ли синьото да ми отива повече от кафявото? Според мен — не.

— Вероятно не. Но е толкова по-приятно да усещаш допира на коприна до кожата, отколкото на памук.

Най-после Оливия погледна съпруга си право в очите и вдигна вежди:

— Намекваш, разбира се, че наскоро наредих на шивача да ти ушие ризи от памук, а не от коприна. Памукът е доста по-евтин и по-подходящ за ограничения ти бюджет.

— Предполагам, същото важи и за ботушите ми.

— В Мидълхам има чудесен обущар. Ще ти направи ботуши за една трета от цената, която ще ти поиска лондонски майстор.

— И още какво?

Темата я разпали и тя продължи:

— Не само това, но като поръчваме при местните занаятчии, хората ще гледат с по-добро око на нас, сигурна съм.

— Кое те кара да мислиш, че ми пука как гледат на нас хората от Мидълхам? Лично аз предпочитам лондонски ботуши. Мил Джонс ми прави ботуши от дванадесетгодишен.

— Очевидно възразяваш срещу промените. Добре. Щом настояваш…

— Господи! — Майлс се надигна и изля виното си на земята. — Та ти си по-нещастна, отколкото си представях.

— Моля?

— Вече не успявам да те предизвикам дори за караница. Няма значение. Да продължим за приятелството. Едва ли може да се приеме, че ми се доверяваш. И непрекъснато ме избягваш.

— В момента сме заедно.

— Имаш вид на човек, готов да хукне като подплашен заек, само ако протегна ръка, като че ли е нередно да докосна съпругата си. Обясни ми, госпожо Уорик, защо ме прецени като приемлив за брак, а неприемлив за леглото ти?

Тя се раздвижи смутено на камъка и се загледа в конете.

— Този Чарлз Фаулс се е привързал много към майка ти. Започнал е да й посвещава стихове.

— Отговори ми на въпроса! — сряза я той.

Оливия някак успя да си поеме дълбоко въздух и подхвана:

— С две думи, нашата женитба трябваше да е за удобство… Или бъркам…

— Иначе нямаше да се омъжиш за мен, така ли?

— Не ми се разсъждава за това. Задавайки въпроси с „ако“, до никъде няма да стигнем. Стореното — сторено!

— От какво, по дяволите, се страхуваш?

Оливия остави недоядения кроасан и изтърси трохите от полата си. Страхува ли се? Да, измъчваха я много неизказани опасения. Усещаше как лицето й поруменява и как тялото й се напряга. И въпреки всичко… Сърцето й биеше лудо — съзнаваше, че в момента Майлс Кембъл Уорик я желае така силно и отчаяно, както вечерта при басейна. Личеше си по застиналата му стойка и искрящите очи.

Оливия се надигна, поразтъпка се и изложи лицето си на топлия бриз. Майлс се приближи зад гърба й. Усети топлината на тялото му и настойчивия му поглед. Ако ме докосне, мина й през ума, ще се сгромолясам. Ще призная всичките си грехове, ще обясня всички лъжи. Ще се разтопя в ръцете му…

— Оливия…

Тя се изкачи няколко крачки по склона; вятърът се усили.

— Погледни ме — дочу гласът му отдолу.

Бавно се обърна. Ръкавите на бялата му риза се вееха от бриза; косите му падаха върху очите.

— Искам да те любя — прошепна той нежно.

За миг тя затвори очи, очарована, че най-после го чува да изрича тези думи, но и изумена от собственото си силно желание.

— Не — отвърна тя тихо.

Лицето му притъмня.

— Аз съм твой съпруг.

— Уговорихме се, че този брак…

— По дяволите всички стари уговорки! Стига с това как двама окаяни непознати са се вкопчили един в друг! Едва ли вече може да се каже, че сме непознати.

Той пристъпи към нея и по склона се посипаха камъчета.

Тя заотстъпва.

— През първата ни брачна нощ — започна той търпеливо, — ти ме попита дали поне мъничко държа на теб. Друг на мое място би те излъгал. Щеше да те обсипе с красиви лъжи, за да се наслади на тялото ти. Аз не постъпих така. Ако сега ми зададеш същия въпрос, с радост ще отвърна: да. Привързах се към теб, Оливия. Свикнах и с изкукуригалата стара бавачка и много, изключително много, държа на сина ти. Веднъж спомена, че заслужавам да бъда спасен. Помислих си, говори глупости. Аз вече не мога да бъда спасен. Но напоследък… Господи, Оливия! Чувствам се спасен. Започнах да се наслаждавам на живота. Очаквам с нетърпение времето, което ще прекарам със сина ти… И с теб. Обнадежден съм. Разголвам душата си пред теб, а ти стоиш така непроницаема. За Бога, кажи ми нещо. Най-малкото ме увери, че ние заедно…

Идеше й да запуши уши. Не желаеше да слуша колко е уязвим, колко е честен. По-лесно й беше, ако демонстрира презрението си. Така по-леко би живяла със срамната лъжа.

Неочаквано той застана до нея. Ръцете му здраво я стиснаха, когато тя се опита да побегне. Извърна я към себе си и сведе лице към нейното.

— Кажи ми истината, по дяволите! Още ли си влюбена в бащата на Брайън?

— Защо нашите разговори постоянно се връщат към моето минало? — запита тя разпалено и се опита да се отскубне:

Той я притисна по-силно.

— Защото то е част от теб. Защото връзките ти с миналото са толкова силни, че не допускаш мен, твоя съпруг, до сърцето си.

Тя го гледаше безпомощно и безмълвно.

— Изпитваш ли някакво чувство, Оливия. Или той е разбил сърцето ти?

Тя продължаваше да мълчи, долавяйки как в погледа му се прокрадва молба, после раздразнение и накрая — гняв.

Хвана я за раменете и силно ги стисна. Разтърси я и тя неволно извика:

— Спри! Умолявам те да престанеш!

— Умоляваш ме? Онази Оливия Девъншир, с която се запознах преди време, никога не би ме умолявала за нищо. По-скоро би издрала лицето ми. За Бога, предпочитам да съм женен за жената, която е танцувала с цигани, вместо за това парче лед.

— Не, ти не разбираш. Господи! Всичко е толкова безнадеждно…

Най-сетне той се овладя, пусна я и тя се извърна, избягвайки погледа му. Застанала с гръб към вятъра, загърнала плътно наметката, тя се молеше бушуващите в нея чувства да не излязат наяве. Имаше ли изход? Така ли щяха да прекарат остатъка от живота си?

След време се обърна. Той бе слязъл при конете и вече държеше юздите им. Прииска й се да се втурне към него и да признае всичко.

Само да не беше тази сигурност, че истината ще я унищожи.