Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (15)

Петнадесета глава

Предпазлив е, извънредно предпазлив, помисли си Емма, напредва сантиметър по сантиметър и не би рискувал нищо, докато не е напълно сигурен.

Джейн Остин

Слабото трополене на дъжда по прозорците събуди Майлс. Предишния ден беше пътувал до Гънърсайд и снощи се беше прибрал към полунощ, напълно скапан и премалял от студ. Завари съпругата си заспала на фотьойла в синята дневна. Махагоновите й коси — водопад, почти залял пода — още го изгаряха… както онова полуголо тяло, толкова близко до него в басейна.

Отвори очи и се сепна.

Брайън лежеше до него.

— Мама плаче — обяви момченцето.

Майлс премигна.

— Какво?

— Мама плаче. Плаче, откакто вчера леля Емили беше на гости.

— Емили? Е, всичко е ясно. — Майлс се протегна и разтърка очи. Брайън стори същото.

— Ще си поиграеш ли с мен, след като дядо си тръгне?

— Дядо ли? Лорд Девъншир е тук?

Брайън кимна, покатери се върху Майлс и го възседна.

— Ти така и не ми показа тайния коридор, сър.

Майлс свъси вежди и се опита да спре момченцето, което се друсаше върху корема му.

— Какво прави дядо ти тук?

— Не знам. Каза ми да изчезвам. После затръшна вратата и започна да крещи на мама. Ще ме заведеш ли да пояздя?

— Вали дъжд. А и какво, по дяволите, правиш в спалнята ми?

— Помагам на Бертрайс да намери котето. Вече мога ли да ти викам „татко“?

Майлс се намръщи, смъкна Брайън на леглото и отметна завивките.

— Може ли? — повтори Брайън.

— Какво? — попита Майлс, намятайки зеления копринен халат с изрисувани дракони.

— Да те наричам „татко“?

— Не.

— Защо?

Майлс загърна халата.

— Защо? — настояваше момчето.

— Прекаляваш с въпросите — смъмри го Майлс.

— Баба казва, че не прекарваш достатъчно време с мен и мама.

— Баба ти — подхвана Майлс саркастично, — да си гледа своята работа.

 

 

— Бременна! За Бога! Това ще ме довърши? — лорд Девъншир се стовари в стола пред камината. После, зачервен и потен, погледна Оливия. — Един скандал в семейството ми стига. Ти й повлия така! Това е някакъв твой план…

— Едва ли и за това аз съм виновна — прекъсна го Оливия разпалено.

— Не очакваш да повярвам, че Емили го е сторила, без да я насърчиш, нали? Не знам кого да набия първо: теб или онзи негодник Кланрикард. — Лорд Девъншир се отпусна назад и сложи ръка на сърцето си, като не преставаше да клати глава. — Ще му дам аз на него… Само да се ожени за нея, ще види той.

— От някого са се възползвали, татко, но не от Емили.

— Да не намекваш, че тя…

— Татко. — Оливия отиде до баща си и падна на колене. — Емили беше толкова отчаяна. Кланрикард усукваше да определи ден за сватбата и тя се опасяваше да не го загуби. Всички знаем, че причината за тази женитба е да се осигури наследник на Кланрикард и затова…

— Какво искаш да кажеш? Емили умишлено е забременяла… за да впримчи този негодник?

— Точно така, татко.

Той я изгледа вбесен. Плесницата му я бутна на пода. Сви юмруци и процеди:

— Готова си да опетниш сестра си, само и само да успокоиш собствената си съвест! Признай си! Сигурен съм, че негодникът я е изнасилил…

— Не…

— Ще го накарам да проклина деня, в който се е родил. Ще заведа дело…

— Той възнамерява при първа възможност да се ожени за нея.

— Жестоко момиче! От дете ревнуваш сестра си. Сега се опитваш да я опетниш пред мен. Признай си!

— Не, татко.

— Ти искаш да си отмъстиш, че те натрапих на Уорик. Всички знаят колко е нещастен с теб. Къде е той сега, момиче? При любовницата си?

— Зад гърба ти — долетя равният глас на Майлс от прага на стаята.

Девъншир се извърна, а Оливия се опита да стане, без да сваля ръка от пламналата си буза.

Майлс изпълваше рамката на вратата: ризата му — недозакопчана и ненапъхана в панталоните, косите — разпилени около изпитото му лице.

Той прекоси стаята и предложи ръка на Оливия. Помогна й да се изправи, хвана брадичката й, извърна главата й и видя издайническите отпечатъци от пръсти върху бузата.

— Ти ли я удари? — обърна се той тихо към баща й.

— Това си е наша работа, Уорик. Теб не те засяга.

— Разреши ми да не се съглася, сър. Нахълтваш в къщата ми и обиждаш съпругата ми. И това ако не ме засяга! Би трябвало да те изхвърля за стореното!

— Разстроен е — опита се да го защити Оливия, но Майлс рязко й даде знак с ръка да мълчи.

С плавни като на котка движения тръгна към баща й, който заотстъпва, докато не се блъсна в някакъв стол.

Майлс се надвеси над по-ниския мъж и фиксира заплашително Девъншир.

— Разстроен — повтори той дрезгаво. — Заради своята сладка и невинна Емили. Ваша Светлост, нека аз да ти разкажа за твоята скъпа, сладка и невинна Емили…

— Не! — Оливия се вкопчи в ръката му.

Той извърна потъмнелия си поглед към нея и я изгледа втренчено. Злорадо се усмихна и предложи:

— Добре, скъпа. Тогава ти му кажи.

Тя само поклати глава.

— Кажи му, защото — все едно — аз ще го направя.

— Какво да ми каже? — обади се Девъншир.

— Че Емили е една пропаднала жена! — сопна се Майлс.

Девъншир ахна. Простена. Замахна да удари Майлс, но Уорик с лекота избегна плесницата. Оливия извика и се хвърли между тях, но съпругът й я избута настрана.

Майлс хвана Девъншир за реверите и го повдигна — краката на нисичкия мъж едва докосваха пода.

— Би трябвало да те убия, Девъншир. Но няма да го направя. Наказанието ти ще бъде да ти съобщя, че чуках скъпата ти дъщеричка Емили преди няколко години. И ако това не те разстрои достатъчно, може би фактът, че не й бях първият, ще го направи.

— Лъжец! — изрева Девъншир. — Емили не би се отдала на такъв като теб!

Майлс се изсмя зловещо и стисна по-здраво реверите.

— Така ли мислиш? Тогава откъде знам, че има малка бенка с форма на сърце от вътрешната страна на бедрото и…

С гневен вой Девъншир се отскубна от хватката на Майлс и за малко да се изтърколи на пода. С изскочили от ярост очи, той се нахвърли върху Оливия:

— И ти си позволила така да унижат сестра ти? Мръсница! След всичко, което направих за теб! Да не си се мярнала повече пред очите ми, чуваш ли? И да не си доближила Емили, или ще… — Девъншир не довърши, а се извърна и с трясък напусна стаята. Оливия изтича след него.

— Татко, моля те. Осъзнай се! Моля… — Изведнъж усети, че няма почва под краката си — Майлс я бе сграбчил и насила я завлече в дневната.

— Той ми е баща, по дяволите! Не мога да го пусна да си тръгне така.

— А аз съм ти съпруг! — изрева той в лицето й. — Ще постъпиш така, както кажа аз, а аз казвам, че той няма право да те унижава и наскърбява повече!

Пусна я и тя отново се завтече към вратата, когато чу думите:

— Ако ще го последваш, Оливия, по-добре вземи и сина си, и откачената му бавачка.

— Какво значи това?

— Казано простичко, сърце мое, избирай между баща си и мен.

Оливия поклати глава.

— Какъв трагичен ултиматум! Да избирам между двама мъже, на които изобщо не им пука дали съм жива или умряла… и които, с всеки мой опит да им помогна, правех все по-злощастни.

— Да им помогнеш или да ги контролираш, скъпа?

— О, това ли ти е проблемът, съпруже? Затова ли изчезваш от Брейтуейт за дни наред? Затова ли обикаляш из къщата с мрачни мисли. Та ти напълно забравяш, че си женен…

— Женен? — сряза я той и като се изсмя, тръгна към нея. — Говориш ми за някакъв брак, докато именно ти избягваш брачното ложе, сякаш съм прокажен, от чийто досег се гнусиш.

Оливия запуши уши с ръце. Той ги сграбчи и ги прикова към тялото й. Тя вирна брадичка и гневните им погледи се кръстосаха.

— Толкова ли копнееш за него? — процеди Майлс.

— За ко…

— Не се прави, че не недоумяваш, скъпа. Има само една причина жена като теб да избягва съпруга си. Ти още си влюбена в бащата на Брайън.

Оливия поклати глава, но той продължи:

— Отричаш ли? Странно как никога не говориш за този мъж, заради когото си пожертвала живота си. Е, на мен ми омръзнаха тези увъртания. Ако още си толкова влюбена в него, върви, Оливия. Ако те приеме.

 

 

Навън валеше обилен сняг, а някъде в далечината се чуваше тътен на гръмотевици. Сякаш настъпваше краят на света, докато Оливия Слушаше риданията на сестра си.

— Негодник! — крещеше Емили на Майлс. — Презряна твар! Защо трябваше да му казваш… О! Щях да те убия, ако можех! Кълна се, готова съм да те убия в съня ти. Ще те довърша, така както ти постъпи с баща ми. — Извърна яростните си очи към Оливия и се втурна към нея. Падна на колене до стола й и сграбчи ръцете на сестра си. — Умолявам те, Оли, върни се вкъщи. Не бива да оставаш и минутка повече при това чудовище. Върни се в Девънсуик, където ти е мястото. Имам нужда от теб, Оли. Татко има нужда от теб. Той е полудял. Страх ме е, Оли. Ужасно ме е страх. Никога не си го виждала толкова бесен. Поне не към мен.

Оливия извърна глава и пророни:

— Не мога. Обичам те, Емили, но не мога да ти помогна. Не и този път. Ако напусна Брейтуейт и съпруга си заради теб и татко, какво ме чака? Ти скоро ще се омъжиш. Какво ще стане с мен? А с Брайън?

Бясна, Емили скочи, погледна към Майлс, застанал с гръб към нея, вторачен в огъня на камината, със скоростта на светлината се стрелна към бюрото и грабна металния нож за писма. Майлс се извърна и ловко й го измъкна, точно когато вече беше вдигнала заплашително ръка.

— Емили! — извика Оливия, като скочи на крака. — Арманд! Густав! Елате веднага!

Прислужниците изникнаха на секундата. Оливия посочи с очи сестра си и заповяда:

— Изведете я оттук. Погрижете се да стигне вкъщи, колкото може по-бързо.

Емили се изтръгна от хватката на Уорик и заплаши:

— Никога няма да ти простя това, Оли, никога!

Арманд здраво хвана дясната ръка на Емили, а Густав — лявата. Внимателно, но решително я поведоха към вратата.

— Ако сега ми обърнеш гръб, Оли, ще направя така, че всички да узнаят… Всички! Няма да остане човек в Англия, който да не чуе за номерата, които си погодила на съпруга си… и на твоя син.

— Тогава ти и аз ще потънем заедно, мила — отбеляза Оливия спокойно, макар и някак тъжно.

След няколко минути се възцари тишина, нарушавана само от воя на вятъра. Оливия бавно се приближи към прозореца и погледна навън. Снежната вихрушка бушуваше в замръзналата розова градина.

— Опасно е да се пътува — отбеляза тя. — Дали не е по-добре да остане тук?

— Тя вече тръгна — уточни съпругът й.

— Да, тръгна. Трябва да съм благодарна, предполагам, но… защо ми е толкова тъжно? Изплашена съм. Чувствам се захвърлена насред морето. Напълно сама.

— Не си сама — пророни той така тихо, че Оливия се усъмни дали е чула правилно.

— Не си сама.

Оливия се извърна. Майката на Майлс — невероятно крехка, опряна на бастуна — стоеше на прага с бяло като платно лице.

— Имаш приятели — довърши Алисън.

Оливия настани старата жена на най-близкия стол. Алисън погледна сина си и попита:

— Не е ли ирония на съдбата, че човек постоянно си припомня стари грешки?

— Обърни внимание как ме гледа, когато говори за грешки — подхвърли Майлс на Оливия с насмешлив тон.

— Глупак — сряза го Алисън. — Предпочиташ да се ровиш в миналото, вместо да се радваш на настоящето. Предпочиташ да рониш сълзи за изгорените зад гърба ти мостове, вместо да градиш нови.

— Колко сме помъдрели с годините — иронизира я той.

— Така влияе възрастта на хората — отвърна тя и се усмихна на Оливия: — На младини сме достатъчно арогантни да смятаме, че знаем всичко, и възприемаме мъдростта на възрастните като старчески цинизъм… или откаченост. — Алисън стисна здраво ръката на Оливия. — Разстроена си!

— Да.

— Не се тревожи за сестра си, скъпа. Негодникът поне възнамерява да се ожени за нея.

— Чувствам се, сякаш съм я изоставила.

— Тя ще има него. Очевидно е безпомощна и има нужда някой да ръководи живота й. Може би Кланрикард ще успее там, където баща ти се е провалил. Предполага се, че съпрузите ги бива за това — завърши тя и многозначително изгледа Майлс.

Той й отвърна с иронична усмивка:

— Ти, несъмнено, си доста сведуща по въпроса за съпрузите.

— Да. Баща ти ме научи на много неща за брака.

— Как да мамиш, например!

— Напротив — възрази Алисън. — Научи ме какво е отговорност и как да отстояваме достойнството си. Научи ме как да се погрижим за бъдещето си, вместо постоянно да се връщаме към миналото. За жалост, някога подминах този урок. Но Оливия би могла да научи и двама ни какво значи отговорността да се посветиш някому.

Оливия се извърна и се усмихна уморено на свекърва си. Алисън се отпусна на стола. Тънките й бели пръсти потреперваха върху дръжката на бастуна.

— Помолих Жак да ни приготви чай и кейк — обади се Алисън и добави: — Поканих Брайън и Бертрайс. — Извърна се към Майлс и уточни: — Надявам се, че и ти ще се присъединиш към нас.

— Няма да мога — обяви той накрая, след като ледът в погледа му бе започнал да се топи.

Тръгна към вратата, но го застигна гласът на Алисън:

— Толкова се наслаждавам на времето, прекарано със сина ти, Майлс. Сприятелихме се. Нищо не би ме зарадвало повече от това и с теб да станем приятели.

Той се поколеба на прага, но все пак спря.

— Не си ли закъсняла с тридесет и девет години.

— Никога не е късно, сине — увери го тя. — Никога… Ако имаш силата да простиш.

 

 

Оливия стоеше в тъмнината и наблюдаваше сина си. Някъде из къщата часовник удари три пъти.

Потрепване на сенки привлече вниманието й. Бертрайс изплува от най-далечния ъгъл на стаята и протегна ръце към Оливия.

— Толкова съм изплашена — сподели тя шепнешком.

— Знам, момичето ми.

— Досега само веднъж съм виждала Емили такава, Бертрайс. Защо ме мрази толкова? Тя ще унищожи всичко: мен, Брайън, щастието ми с Майлс.

— Всичко ще е наред, момичето ми!

— Някога сънувах, че влизам в стаята на Брайън, но не го намирам там. Сега предчувствам, че този кошмар ще се сбъдне.

— Ш-шшт… — опита се да я успокои Бертрайс.

— Нямам представа какво ще направя, ако ми го отнеме.

— Тя иска единствено Кланрикард, скъпа. Ще му роди син и ще остави твоя на мира. Представяш ли си какво би станало, ако всички разберат, че тя е родила Брайън?

— Но ако нещо стане…

— Нищо няма да се случи, скъпа.

Оливия затвори очи и се опита да се отпусне.

— Господи! Моля се да си права! — прошепна тя.