Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (9)

Девета глава

— Връщай се обратно в леглото.

Рейчъл стреснато подскочи. Смяташе, че Корд е излязъл да провери какви са щетите от вчерашната буря. Усмихна му се закачливо и закопча джинсите си.

— Много съм самотна тук.

— Обеща ми днес да не ставаш от леглото — намръщи се той.

Рейчъл опря лакти на гърдите му и го прегърна. Защото мислех, че и ти ще си при мен.

— Ето ме. — Корд я обърна към себе си и я целуна.

Тя му върна целувката и се почувства обезсилена, отново тръпнеща от желание. Когато заспаха прегърнати късно през нощта, бурята все още вилнееше. Сега обаче небето блестеше чисто, миризма на дъжд се носеше в свежия въздух.

Колкото и да й бе трудно, Рейчъл се откъсна от него.

— Закъсня, Кантрел, вече се облякох.

— Можеш да поправиш грешката — каза Корд и я избута обратно към леглото. Опита се да я гризне по врата, но тя му избяга и посегна към ботушите.

— Трябва лично да видя какво става в ранчото ми. От дупката в покрива сигурно тече като водопад.

— Вече не е нужно да се тревожиш за дупката в покрива.

— Какво искаш да кажеш? След такава буря?

Той седна на леглото до нея.

— Излишно е да се тревожиш за дупката, понеже оборът вече няма покрив.

Тя замръзна с ботуша в ръка. Как така няма покрив? Какви ги говореше Корд? Сигурно се шегуваше. Погледна го и мрачният му поглед я увери, че говори сериозно.

Прималя й, обхвана я ужасното чувство, че не желае повече да слуша. Затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Кажи ми… Какво е станало?

— Ураганът го е засмукал. Стените и всичко вътре е непокътнато, но отгоре е чисто небе.

Рейчъл сложи ръка на рамото му и попита:

— Какво друго?

— Това е. Други поразии няма.

Камионът и покривът. Как щеше да ги възстанови? И досега едва свързваха двата края. А тя имаше парите, просто й пречеха да си ги получи. Проклет да е Ърл, а и Майкъл, който му прехвърли управлението на имотите!

Изведнъж я прободе нова ужасяваща мисъл. Тя вдигна глава и се вторачи в Корд.

— Ти знаеше ли за това вчера?

— Да, но…

Рейчъл издърпа ръката си от неговата и се изправи.

— И не ми каза?

Лицето му се изопна.

— Рейчъл, ти току-що се бе измъкнала от онзи ужас, трябваше ти почивка. Пък и какво би могла да направиш?

— Въпросът не е в това дали съм могла да направя нещо. Аз имам право да знам! — Тя гневно издърпа втория ботуш, но внезапно й прималя. Ръцете на Корд моментално сграбчиха раменете й, за да не се строполи.

— Според мен обаче точно това е въпросът — каза остро той, докато я поставяше да седне обратно в леглото. — Още си слаба като новородено и нямаш работа навън.

— Работата ми е моето ранчо. — Тя притисна слепоочията си с ръце, като се надяваше така да преодолее замайването. — Всичко, което става тук, ме засяга. Това, че съм малко уморена, съвсем не значи, че съм безпомощна или беззащитна.

Той стисна зъби и я погледна.

— Никой не твърди подобно нещо.

— Така ли? — Тя изправи рамене и стана. — Тогава защо скри?

— Не исках да те разстройвам повече. Смятах, че постъпвам правилно.

Това вече й дойде много. Месеците борба за наследството, тревогите около ранчото, проблемите с парите. Рейчъл бе на прага на истерията.

— Правилно ли? — избухна тя. — Майкъл също мислеше, че постъпва правилно, когато остави Ърл да се разпорежда с наследството. И Ърл заяви, че постъпва правилно, като отказва да ми отстъпи това, което по право си е мое. И Раскин, идиотът, ми заявява, че някои ден ще съм му благодарна, задето ми е отказал заем.

— Не ми харесва да ме сравняваш с тях! — Гласът му бе твърд, очевидно и той едва се владееше.

— О, Корд, не те сравнявам с тях. — Тя въздъхна и пристъпи към него. — Нали ми говореше за психологическа нагласа. Писнало ми е до смърт от мъжката самонадеяност, от проклетата ви увереност, че се нуждая от защита. Нямам нужда някой да ме пази. Напълно съм способна да се грижа за себе си.

— Ще го запомня — бе лаконичният му отговор.

Рейчъл осъзна, че го е обидила, но не можа да се сдържи, пък и как да го накара да разбере какво чувства самата тя. Трябваше да опита.

— Корд — поде тя по-меко, — ако ти бе на мое място, как щеше да се чувстваш? Не би ли искал да знаеш какво се е случило, добро или лошо? И щеше ли да си лежиш в леглото, докато други се грижат за теб?

— Не, разбира се.

— Нали това се опитвам да ти обясня! — Тя хвана ръцете му. — Знам възможностите си, Корд. Не съм толкова глупава, че да се надценявам. Пък дори и да го направя, това ще си е мое решение.

Стори й се, че ще припадне, когато видя сърдития му поглед. Та той дори не се опитва да ме разбере, помисли си горчиво Рейчъл.

Измина един дълъг миг, изпълнен с напрежение, после той въздъхна дълбоко. Ръцете му се протегнаха и нежно я притеглиха. Тя затвори очи, с чувството, че е свалила товар от плещите си.

— Корд… — Рейчъл прехапа устни. Не беше най-подходящият момент за обсъждане на въпроса, който искаше да му зададе, но нямаше избор.

— Кажи.

Ръцете му се плъзгаха по гърба й и тя не можеше да се съсредоточи.

— Чудех се… кога е следващото състезание?

— Другата събота в Абилин, защо питаш?

— Ами… ако имам достатъчно късмет, въпросът с новия покрив може да се уреди.

Когато я пусна, погледът му бе твърд и решителен.

— Боя се, че няма да можеш да го спечелиш. Трябва ти известно време за възстановяване. Аз обаче мога да се включа. Наградата е доста прилична и съм сигурен, че ще е достатъчна да покрие…

Рейчъл поклати глава.

— Вече сме говорили по този въпрос, Корд. Не мога да приема пари от теб. — Тя видя проблесналото в очите му гневно пламъче, но не можеше да му позволи да я сплаши и промълви: — Моля те, Корд, нека да опитам както аз искам!

Един мускул на бузата му трепна. Той кимна сковано.

— Добре, Рейчъл. Да опитаме както искаш ти. Но ако нищо не излезе, мой ред е.

 

 

Рейчъл излезе от импровизираната баня с влажна салфетка на лицето. Спря се, пое дълбоко въздух, после избърса ръце и оправи косата си, преди да си сложи шапката.

Днес беше третият ден на състезанията. Бе успяла да издържи дотук само с огромно напрежение на волята. Ако днес постигнеше добър резултат, влизаше във финала.

Хвърли поглед към огледалото и се намръщи. Кожата й бе по-бледа от обикновено и сякаш леко я тресеше. Макар че бе нормално да повърне закуската си преди състезание, изпитваше необичайна слабост. Главата й болезнено пулсираше. Тя дръпна периферията на шапката си по-ниско, с надеждата, че Корд няма да забележи колко е изтощена.

Как не! От бурята насам той я следеше като ястреб. Не искаше да я пусне на състезанието и май имаше право. Макар че драскотините и синините й бяха изчезнали, вече цяла седмица тя се чувстваше отслабнала, да не говорим за периодичните пристъпи на замайване.

Рейчъл обаче не посмя да му каже. И без това напрежението помежду им беше осезаемо. Леглото бе единственото място, където се разбираха изцяло. Корд бе станал странно припрян в любовта. Любеше я трескаво, почти отчаяно. Може би се опитваше да й се насити, преди да дойде време да си тръгне, помисли си тя мрачно. От деня на бурята не бе споменавал и дума за бъдещето или за чувствата си.

Какво ли би станало, ако се поддадеше на любовта и се обвържеше емоционално и физически с него? Как би преживяла раздялата, би ли могла изобщо да бъде пак такава, каквато бе преди?

Опитваше да се залъже, че ще приеме поражението. Щеше да й остане болката, но и с нея щеше да свикне. Ами ако не успее? О, не, трябва някак си да издържи.

На излизане от банята Рейчъл видя Корд, облегнат на стената, с ръце на кръста. Погледът му издаваше загриженост. Сега ще има лекция, помисли си тя и пристъпи навън пресилено бодро.

— Къде е Сам? — попита. Надзирателят бе дошъл с тях този път, за да ги окуражава и поздрави с победата.

Корд кимна към арената.

— Искаше да седне на първия ред, за да те гледа отблизо.

— Искаш да кажеш, да ми дава инструкции — засмя се Рейчъл.

Той се усмихна, после посегна и вдигна шапката й.

— Пак ти беше лошо, нали? — попита строго.

— Разбира се. Както винаги преди старта, нали знаеш. — Тя успя да лепне безгрижна усмивка на лицето си. — Така печеля.

Корд се отблъсна от стената и свъси вежди.

— Никога не си била толкова бледа.

— Добре съм, Корд, наистина. — Рейчъл погледна часовника си, после се озърна за Монтана и я видя вързана на няколко метра встрани. — Май е време да се приготвя. Кончето ми готово ли е?

— Доста по-готова от теб.

Тонът му беше остър, но Рейчъл реши да не се поддава. Туптенето в главата й се засили.

— Какъв треньор си ти! Вместо да ми пожелаеш късмет, подбиваш ми самочувствието.

Обърна се и тръгна към коня, последвана от Корд.

— Изобщо не биваше да си тук днес, Рейчъл.

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да съм тук!

— Точно така, дявол да го вземе! — викна Корд и неволно привлече вниманието на околните. Свирепият й поглед го накара да понижи глас. — Наречи го както щеш, но аз наистина няма да ти пожелая късмета да си счупиш врата.

— Не ставай смешен. — Рейчъл пъхна ботуша в стремето и се качи на седлото. — Нищо ми няма. Последните два дни се представих добре, нали? Защо смяташ, че днес ще е различно?

— Не знам защо. — В очите му се прокрадна нежност. — Просто се боя за теб.

Тя се наведе и го целуна.

— Благодаря ти за грижите, Корд. Наистина! Но съм добре.

Сигналът призова състезателя, който беше преди нея. Рейчъл намести шапката си, провери дължината на стремената и подкара Монтана към арената.

Още само един кръг, каза си тя, докато очакваше с разтуптяно сърце да чуе името си. Премигна нарочно два-три пъти, за да прогони белите петна, които плаваха пред очите й.

Най-после чу сигнала и подкара Монтана към стадото.

Избра си една охранена жълто-кафява крава и рязко сви вляво, за да я покаже на Монтана.

Добичето се хвърли вдясно. Същото направи и конят. Публиката аплодираше, но Рейчъл имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромен барабан. Изведнъж главата й натежа, тя усети, че се свлича надолу и трескаво сграбчи рога на седлото, но в следващия миг пръстите й омекнаха. После всичко изчезна.

Корд безпомощно гледаше как Рейчъл пада от седлото. Сърцето му заблъска лудо в гърдите, когато се втурна към нея, крещейки името й. А тя като в забавен кадър се смъкваше от коня и отпуснатото й тяло тупна в меката прах на метри пред уплашеното добиче. Той размаха ръце, за да отпъди животното, грабна Рейчъл и тичешком я изнесе вън от арената под сянката на голям дъб. Положи я внимателно на килима от мека трева и най-после сам си пое дъх. След секунда дотича Сам, както и няколко разтревожени зрители.

— Рейчъл! Рейчъл!

Клепачите й трепнаха, когато чу името си. Пръстите на Корд внимателно отметнаха косата от лицето й.

— Мила, събуди се!

Някой му подаде студена мокра кърпа и той я простря върху челото й.

— Какво… какво има? — Рейчъл тихо простена, после отвори очи.

— Ти припадна. — Корд обви кърпата около шията й.

— Глупости, аз никога не припадам.

— Добре тогава. — Той повдигна главата й, за да пийне глътка вода, която му подаде Сам. — Ти заспа насред състезанието.

Рейчъл накваси устни и отблъсна чашата.

— Слушай, Кантрел, не е време за шеги.

— Нито пък е време да бъдеш толкова твърдоглава! Няма да мърдаш, докато не дойде линейката.

— Какво говориш? — Тя отвори широко очи. — Просто леко се замаях, за Бога. Не ми трябва никаква линейка.

А трябва ли ти изобщо някой, мрачно си помисли Корд. Страхът му постепенно преминаваше в гняв.

— Виж какво, моето момиче, ако се противиш, ще те вържа и ще те метна в конския фургон заедно с Монтана. Изчакай да те прегледа лекар, после Сам ще те заведе в хотела.

— Обратно в хотела! Корд, не мога да пропусна твоето…

— Сам — рече Корд през рамо, — би ли ми донесъл въжето от фургона?

Рейчъл млъкна и гневният й поглед срещна неговия.

— Ще го направиш, нали?

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурна!

По дяволите, голям инат е, мислеше си Корд, докато правеше път на лекаря. Бе започнал да разбира и дори да се възхищава донякъде от упоритостта й, но всяко нещо си имаше граници. Тя можеше сериозно да пострада, ако добичетата се бяха паникьосали.

— Как е? — запита той лекаря, който току-що бе премерил кръвното и пулса й.

— Като че ли е добре.

Рейчъл седна, погледна многозначително Корд и опъна шия. „Аз нали ти казах!“ — говореха очите й.

— Тя падна лошо преди седмица. Дали няма някаква връзка? — продължи да разпитва Корд.

Лекарят вдигна рамене.

— Малко вероятно е, освен ако не си е ударила главата. Днешният припадък според мен е по-скоро на нервна почва, може би от преумора и от жегата, но не е лошо да си направи изследвания. Покажете моето заключение на домашния й лекар.

— Благодаря, ще го направим.

Корд направи знак на говорителя, че всичко е наред, и публиката заръкопляска.

— Сам, ще отведеш ли Рейчъл в хотела?

— С удоволствие. — Сам пристъпи напред и й подаде ръка. Тя се поколеба, после въздъхна примирено и се изправи.

— Ще си поговорим за това, Корд! — процеди през зъби.

— Не се съмнявам! — кимна той многозначително.

Тя изпъна рамене и му хвърли убийствен поглед после се обърна и закрачи напред. Сам повдигна вежди, докосна шапката си с ръка и я последва. Когато се отдалечиха, Корд въздъхна тежко. Без малко наистина да я завърже и да я завлече в хотела, против волята й, ако трябва.

Напоследък тя отделяше за сън броени часове, работеше до пълно изтощение, а тревогата за съдбата на ранчото нито за миг не преставаше да я мъчи. И все пак отказваше да приеме пари от него.

Защо, питаше се Корд, докато се опитваше да укроти гнева си. Защо отказваше помощта му, та нали й беше съпруг.

Да, но всъщност само формално, нали? Той се обърна сковано и тръгна към Монтана. Рейчъл ясно бе казала още в началото, че се нуждае от съпруг само за да се отърве от опеката на Ърл. Но ето че дори бракът не й бе помогнал. Тогава за какво й бе той, освен да тренира конете и да й доставя удоволствие в леглото?

Корд отвърза юздата на коня от стълба, нагласи стремената и се метна на седлото. Може би трябваше да я остави да се омъжи за някой друг. И тогава нямаше да си къса нервите с нея. Защо бе проявил такова желание да приеме нейното „предложение“? Макар да си повтаряше, че се е полакомил заради земята, истинската причина му бе напълно ясна.

Още от първия момент, когато очите му срещнаха погледа на Рейчъл, бе пожелал да е негова. В началото вероятно само в леглото, но сега, сега вече искаше всичко от нея. Искаше истинска съпруга и искаше той самият да бъде истински съпруг, който да споделя радостите и тревогите й.

Да имат деца.

При тази мисъл Корд махна с ръка. Никога не се бе виждал като глава на семейство — с деца и съпруга. Животът в ранчо е суров, дните дълги и парите несигурни. Помнеше тъгата в очите на собствената си майка, дългите самотни часове, сълзите. Не искаше да причинява подобно нещо никому.

Но Рейчъл бе друг тип жена. Бе видял в очите й любов към земята — нейната земя, и бе разбрал страстта и. Съркъл Ти и Рейчъл бяха влезли в кръвта му, в сърцето му и сега бяха също толкова важни, колкото и собственият му живот. Искаше да й помогне да запази ранчото си и заедно да живеят в него.

Кого заблуждаваше Корд? Рейчъл не искаше това от него. Той се бе влюбил в жена, чиято идея фикс бе да докаже на света, че може да се оправя без мъж.

Та той разсъждаваше като нещастно влюбен! Мисълта го шокира. Какъв абсурд! Корд Кантрел влюбен до уши. Тези думи доскоро за него бяха лишени от съдържание. Трябваше му известно време, за да свикне с чудатата мисъл, да убеди себе си, че наистина е така. Не беше сигурен, че му харесва, но това не променяше положението.

Трябваше да поговори с Рейчъл. Беше й обещал, че ще опитат както тя иска, но това не го удовлетворяваше. Време беше да подхване нещата посвоему.

 

 

— Сам, много съм ти благодарна, че ме доведе, но наистина не е необходимо да стоиш тук. Знам, че си дошъл да гледаш Корд и не е необходимо да се правиш на бавачка.

Рейчъл излезе на терасата с изглед към басейна. Беше захладняло и свежият въздух я ободри. От доста време не се бе чувствала така добре — като се изключи все още тлеещият гняв.

— А, нямам нищо против. — Сам изпъна напред дългите си крака и ги кръстоса. — Предпочитам изгледа оттук, вместо да зяпам как съпругът ти подскача около кравите.

Тя проследи погледа му и се намръщи. Шезлонгите около басейна бяха заети от няколко млади жени в предизвикателно изрязани бански костюми.

— Засрами се! Какво ще каже Джуди, ако те види как опипваш с поглед тия плажни хубавици?

— Мога да ти гарантирам, че няма да има нищо против — ухили се той. — Когато си преживял с един човек толкова години, научаваш се да не вдигаш пара за дреболии.

— Понякога е трудно да кажеш кое е дреболия. — Тя се обърна и погледна към басейна. — Нещо съм много… напрегната напоследък.

— Твърде много товариш крехките си рамене. Няма да е лошо, ако позволиш на хората, които държат на теб, да ти помагат от време на време.

— О, Сам. Не започвай и ти — въздъхна Рейчъл. — Мислех си, че си единственият, който разбира какво е ранчото за мен.

— Разбирам те повече, отколкото си мислиш. — Той стана, приближи до нея, хвана се за железния парапет и погледна надолу. — Корд иска да ти помогне, Рейчъл. Много. Като ти е съпруг, дали няма да е добре да му позволиш това?

Тя го погледна. От две години й бе приятел. Ако не можеше да разчита на него, на кого тогава? Поколеба се за миг, после пое дълбоко въздух.

— Ами ако ти кажа, че ние с Корд не сме наистина женени?

— Как така? — вдигна вежди Сам.

— О, официално сме се подписали — побърза да каже Рейчъл, — в този смисъл всичко е наред. Просто не сме женени като теб и Джуди.

Тя скръсти ръце и зарея поглед към хоризонта, където синьото тексаско небе опираше в плоската шарена черга на равнината.

— Когато Майкъл загина, в завещанието имаше условие брат му Ърл да остане попечител на наследството, докато аз не се омъжа повторно.

— Защо го е направил? — попита Сам и смръщи чело.

— По този странен начин е искал да гарантира, че ще има мъж, който да се грижи за мен и да ме предпазва от необмислени финансови решения и загуба на пари.

— Теб ли? — Сам избухна в смях.

— Благодаря! Необходимо ми беше да го чуя, Но Майкъл винаги е виждал в мен крехка, уязвима жена, неспособна да реши дори какъв лак да подбере за маникюра си.

— Ха, че ти дори не се лакираш.

Рейчъл се усмихна.

— Бях закъсала с парите и когато последният треньор напусна, се обърках. Наех частен детектив да ми намери съпруг и името на Корд беше първо в списъка. Предложих му да се ожени за мен и една година да работи в ранчото като треньор, след което му давам развод и хиляда акра земя. После е свободен да върви където иска, както и аз.

Като че ли би могла наистина някога да се освободи от Корд! Усмивката му грееше в съзнанието й. Сините му очи, ръцете, които я докосваха, обичаха я. Този мъж щеше да остане завинаги с нея, дори когато си отиде, и тя знаеше, че никога вече няма да бъде свободна.

— Кой би помислил… — поклати глава Сам. — Да се ожениш, за да си запазиш ранчото. Звучи като в телевизионен сериал.

— Да, кой би помислил? — намръщи се Рейчъл смутена от спокойствието на Сам.

Надзирателят се почеса по брадичката, смръщи вежди и попита:

— И какъв е проблемът?

— Какъв е проблемът ли? — Тя протегна ръце и забеляза колко са бледи. Цялата болка и неприятностите от последните две години избиваха сега. Усети стягане в сърцето и туптене в главата си. За какво бе упоритата работа, жертвите… Ранчото се изплъзваше между пръстите й като шепа пясък и тя беше безпомощна да го задържи.

Безпомощна ли? Думата сви сърцето й. Не, по дяволите, тя няма да се предаде!

— Ще ти кажа какъв е проблемът — промълви Рейчъл горчиво. — През целия ми живот, като започнем с баща ми, са ме пазили и защитавали от всичките „ужасни“ неща, които могат да се случат на една жена в „големия лош свят“. Майкъл също смяташе за върховно мъжко задължение да ме пази от неприятностите в живота и сега Ърл настоява да си продам ранчото, като не иска да ми отстъпи това, което по право си е мое. Просто повече не искам друг мъж да ми казва какво да правя и как да живея.

Рейчъл замръзна. Лек шум откъм вратата я накара да се обърне и тя срещна сините очи на Корд. Устните му бяха здраво стиснати, раменете стегнати, сякаш изваяни от камък.

— Корд, какво стана?

— Загубих! — Погледът му бе прикован в Рейчъл.

— Лошо. — Сам се изкашля, за да прочисти гърлото си, взе шапката и я сложи на главата си. — Ако вие двамата нямате нищо против, ще взема да пообиколя басейна. Напоследък зрението ми взе да отслабва.

След като Сам излезе, се възцари неловко мълчание.

— Аз… съжалявам, че си загубил — най-сетне се обади Рейчъл.

— И двамата загубихме.

Изведнъж я обхвана чувството, че той не говори за състезанието.

— Чу ли какво казах на Сам?

Един мускул трепна по бузата му.

— Чух достатъчно.

— Корд…

— Какво ще правим, Рейчъл?

Объркана, тя сведе поглед.

— Какво имаш предвид?

— Мъжката гордост е нещо важно. Оставих те сама да решаваш, защото такава беше уговорката ни, преди да се оженим. Но сега положението е друго. Мина известно време и навярно започвам твърде много да се вживявам в ролята на съпруг. Може би гордостта ми не позволява повече да ме водят за носа. Или може би твърде много държа на теб, за да стоя с вързани ръце и да гледам отстрани как се съсипваш.

— Какво значи „съсипваш се“?

— Говоря за разбития камион и за това, че едва не загина.

— Но…

— А също и за това, че изгуби съзнание както си седеше върху коня по средата на състезанието. Знаех, че днес не си за езда, и ти го знаеше. Но ти дойде тук само и само за да бъде по твоему. Колко уплашени крави трябва да те прегазят, за да ти дойде умът. — Корд гневно махна с ръка. — Край! Дойде ми до гуша от твоето „Не ми трябва мъж“. Нали искаш винаги сама да решаваш? Добре, решавай. Или оставам и върша нещата, както аз намеря за добре, или напускам.

„Напускам“? Корд напуска? В отчаянието си Рейчъл понечи да се хвърли на врата му, да му обясни какво й е, но се спря. Той искаше да я сплаши, опитваше се просто да я подчини. Но тя вече не можеше да допусне мъж да я командва. Дори този мъж да е Корд.

— И какво точно значи „както аз намеря за добре“? — Тя скръсти ръце, за да прикрие колко силно треперят. — Пълно подчинение от моя страна, абсолютно покорство?

— Ако това е начинът да те предпазя от грешки.

— О, да — засмя се Рейчъл горчиво, — почти бях забравила приказката. Смелчагата спасява крехката неопитна жена. Предполага се, че сега трябва да падна в краката ти от благодарност. — Тя вдигна глава и едва сдържа сълзите, напиращи в гърлото й. — Чуй ме тогава, Кантрел. Не е нужно да ме спасяваш от каквото и да било!

Лицето на Корд се вкамени и той стисна юмруци.

— Добре, Рейчъл, ти направи своя избор. Познавам няколко треньори, недоволни от работата си. Ще ти изпратя някой да заеме мястото ми.

Тя проклинаше болезнената си гордост, която не й позволяваше да го спре, да му обещае, че е готова на всичко, само да остане. Но не можеше. Как щеше да се уважава след това?

— Не се притеснявай — отсече, — още пазя списъка.

— Отлично. Ще ти съобщя къде да ми изпратиш нещата.

Обърна се, без да каже дума повече. Рейчъл го чу как издърпа чекмеджето, после го тресна обратно, но тя не можеше да види нищо през пелената от сълзи, които пълнеха очите й. Това не можеше да бъде истина!

Обичам те, Корд! Нима не виждаш? Моля те, не заминавай!

Когато вратата се затръшна зад гърба му, Рейчъл избухна в плач. Коленете й омекнаха, тя се свлече на пода на терасата и с всяко ридание шепнеше името му. Никога не бе се чувствала толкова нещастна, през целия си живот.

Корд се оказа прав. И двамата бяха загубили.