Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (6)

Шеста глава

— Приветствам желанието ви да станете наш клиент, госпожо Кантрел, но както вече обясних, точно сега пазарът е изключително неблагоприятен. Опасявам се, че няма да бъдем в състояние да ви отпуснем заем.

Управителят на банката, слаб мъж с посиняващи слепоочия, облечен в твърде широк костюм, побутна листа с молбата на Рейчъл. Щеше й се да бе сменила джинсите и ботушите си с нещо по-делово, преди да дойде в града, но тази сутрин имаше много работа, а и не искаше Корд да остане с впечатление, че това пътуване е нещо повече от обикновено пазаруване. Беше й неприятно да моли за пари и предпочиташе да го прави тайно.

— Господин Раскин — тя се усмихна учтиво и побутна молбата обратно към него, — само ако погледнете цифрите тук, сигурна съм, ще забележите промяната. За последните две седмици…

— Откакто сте омъжена, нали?

Рейчъл стисна зъби.

— Да, откакто съм омъжена, ранчото има осем нови коня за трениране и шестима нови клиенти за обучение. Такова разрастване изисква известен капитал за допълнителни работници и фураж, да не говорим за ремонта на покрива.

— Икономическите показатели сочат неблагоприятна тенденция за следващите няколко месеца, госпожо Кантрел — поклати глава банкерът. — Желаният от вас кредит се основава на нереална оценка. Задълженията ви в момента са твърде големи.

Надут бюрократ! Той изобщо не си бе направил труда да прочете молбата. Рейчъл се усмихна още по-широко.

— Господин Раскин, щом получа правото да се разпореждам с наследството, оставено от съпруга ми ще бъда напълно способна да покрия всичките си задължения, както и да изплатя този заем.

— А, да… наследството. Специално обсъдих въпроса с господин Стивънс. Той ме информира, че създаденият попечителски фонд ще бъде замразен за неопределен срок.

Проклет да си, Ърл! Рейчъл стисна облегалката на креслото. Не бе отговорил на нито едно от телефонните и обаждания след злополучната среща в ранчото, а секретарката му всеки път отвръщаше, че отсъствал от града за няколко дни.

— Вече сама ще се разпореждам с наследството, господин Раскин.

Банкерът скептично повдигна вежди.

— С удоволствие ще ви открия сметка, ако искате да направите прехвърляне.

Арогантният палячо знаеше, че нещата още не са уредени. Лицевите мускули я заболяха от усилието да се усмихва.

— Поради някои дребни формалности не мога да направя това веднага, но съм сигурна, че е въпрос на ден-два.

— Чудесно! — Той преплете дългите си тънки пръсти. — Ще задържа молбата ви дотогава. Винаги на вашите услуги.

Снизходително говедо! Рейчъл стана и си наложи да поеме подадената й ръка. Това, че Майкъл категорично й бе отказал доверието си, беше достатъчно силен удар, после Ърл, а сега и този Раскин. Докога трябваше да се бори, колко такива самонадеяни мъже трябваше да преодолее, за да поеме в свои ръце собствения си живот?

О, тя ще получи парите! Още не знаеше как, но бе твърдо решена да не се предава. Междувременно трябваше да държи настрана кредиторите си и да се надява на чудо.

Рейчъл излезе от банката и погледна часовника си. Беше оставила Корд в бръснарницата с уговорката да се срещнат за обяд пред градския ресторант. Разполагаше с двайсетина минути. А имаше да свърши още нещо, за което Корд не биваше да знае. Трябваше да побърза, за да й стигне времето.

 

 

— По-големият ми син, Джо, не е като днешните момчета. Хич не се бои да си изцапа ръцете. По-добър механик в града няма да намерите. — Леон, бръснарят, гледаше отражението на Корд в огледалото. — Идвало ли ви е някога наум да си пуснете мустаци.

Корд се бе втренчил в кълбото сапунена пяна на устните си, после хвърли поглед на блестящия бръснач, насочен към лицето му. Реши, че точно в този момент е по-добре да не мърда и само изсумтя отрицателно. Леон сви рамене и с две сръчни движения обра пяната.

— Предайте на Рейчъл, че Джо още пази онази част за трактора, дето му я поръча, а и карбуратора за камиона. Да се обади, щом е готова, той ще ги монтира.

Като че ли Рейчъл щеше да го послуша. Корд й бе предложил да поправи трактора и камиона, но получи категоричен отказ.

— Ще й кажа.

Леон свали чаршафа от врата на Корд и поклати глава.

— Значи сте от Монтана? Имам брат в Мисула. Били ли сте там?

Корд със сигурност не беше споменавал откъде е, но знаеше, че преди няколко дни Сам бе идвал в града! Усмихна се и прокара ръка през косата си. Реши, че късото подстригване му харесва, и си сложи шапката.

— Един-два пъти.

— Чудесен град е това Мисула, ама има много сняг. — Касата дрънна и Леон му подаде сметката. — Десет долара. — Той прибра парите и протегна поднос с бонбони. Корд благодари учтиво и лапна един карамел. — Вземете един от тези, червените, за Рейчъл. Ако знам, че ще се отбие, винаги гледам да има повечко от тях.

— Благодаря. — Той пусна бонбона в джоба на ризата си и погледна стенния часовник. Оставаха двайсетина минути до срещата с Рейчъл. Беше му казала, че иска да пазарува, но враждебното й изражение го накара да си спести въпросите.

През последните две седмици Рейчъл правеше всичко възможно да не се срещат. Лягаше си преди него и някак си успяваше да го избегне сутрин. Бяха заедно единствено по време на уроците: рано сутрин, преди да дойде първият му клиент, или късно вечер, когато и последният си бе отишъл.

Корд не искаше да си признае с какво нетърпение очакваше тези уроци. Струваше му се глупаво по цял ден да копнее за минутите с нея. Рейчъл схващаше бързо. Бе решителна, упорита. Щом предложеше да й покаже някой нов трик, в очите й блясваше същият пламък, както и когато станеше въпрос за ранчото. А той изпитваше непоносима ревност към всичко, което я интересуваше толкова живо.

Корд излезе на тротоара и в същия миг я видя, позна забързаната й походка. Той спря и се загледа в дългите и крака, стегнати в тесни джинси. Изсумтя и поклати глава. Тази жена неизменно му въздействаше, събуждаше с мъка потисканите греховни мисли. Тя спря пред входа на един магазин, огледа се и хлътна вътре.

Защо пък да не отидат да обядват по-рано, ако Рейчъл си е свършила работата? Той поглади гладко избръснатата си брадичка и тръгна към магазина.

Синьото небе бе нашарено от ефирни облаци. Беше горещ юлски ден. Твърде горещ за работа с конете, така че нямаше значение колко дълго ще се проточи обядът. Може дори да се поразходят из града. А още по-добре би било да обядват на открито. На идване бе забелязал недалеч от магистралата малко езеро, което му се стори подходящо място да си направят пикник. Мисълта да останат сами го накара да ускори крачка.

Може просто да вземем няколко сандвича, реши Корд на влизане в магазина. Кутия шоколадови бисквити или…

Замръзна, като я видя.

Рейчъл стоеше зад щанда, сложила ръка на рамото на висок мъж с невероятно широки рамене. Усмихваше се, кокетно свела очи.

Корд наблюдаваше с чувството, че го е ритнал мустанг. Здравият разум подсказваше да не прибързва с тълкуването на онова, което виждаше. Но точно тогава Рейчъл вдигна поглед и на лицето й се изписа виновно изражение. Той прати здравия разум по дяволите, стисна юмруци и тръгна напред.

— Рейчъл!

Очите му бяха вперени в другия мъж, който стреснато се отдръпна от Рейчъл и се покашля смутено.

— Корд, това е Рик Стоктън, мой приятел. Рик, това е съпругът ми, Корд Кантрел.

Рик просто кимна. Очевидно бе достатъчно схватлив, за да разбере, че ако не иска ръката му да увисне във въздуха, по-добре да не я подава.

— Не съм усетила кога е станало време за обяд. — Тя опита да придаде на гласа си безгрижен тон.

— Очевидно! — Корд правеше отчаяни опити да овладее яростта, която го разяждаше го отвътре… Усещаше, че губи самообладание. Като че ли вътре в него някакво злобно животинче напираше да изскочи.

Но в какво всъщност можеше да обвини Рейчъл?

Нима имаше основание да ревнува? Сам бе приел условията на тази прекрасна, желана съпруга… Можеше само да я съзерцава, но не и да я докосва. Господи, тя бе толкова плаха всеки път, когато той влезеше в стаята при нея, а сега безгрижно си бъбреше с този мъж, доверчиво отпуснала ръка на рамото му. В цял Тексас нямаше достатъчно земя, която би могла да му предложи, за да гледа спокойно как докосва друг мъж, докато носи неговото име!

— Благодаря ти за услугата, Рик. — Рейчъл се наведе и вдигна малка торбичка иззад тезгяха. — При първа възможност ще уредя сметката.

— А защо не още сега? — Корд направи крачка напред и тя побърза да му препречи пътя.

— А, не е нужно. — Рик вдигна ръце и се усмихна нервно.

— Хайде, Корд, да вървим. — Тя изправи рамене, промуши се покрай него и излезе бързо от магазина.

Корд реши, че засега Рик няма къде да избяга, и последва Рейчъл. Но не и преди да му отправи един кръвнишки поглед.

— Каква беше цялата тази история? — попита я той веднага щом я настигна.

— Каква история?

— Слушай, Рейчъл, кажи ми направо! Току-що те хванах да въртиш опашка около някакъв мъж и искам и да зная какво става.

— Нищо не става.

Корд имаше желание да разбие нещо. Вместо това хвана двете й ръце и я дръпна рязко.

— Лицето ти говореше друго, когато влязох…

— Казах ти — повтори тя търпеливо, — нищо не е станало.

Трябваше да обърне внимание на тона й. Но бе дяволски разярен и не можеше да се спре.

— Като реши, че ти е нужен съпруг, защо не се омъжи за тоя Херкулес? — Той пусна ръцете й и Рейчъл политна назад. — О, сещам се! Та той не е треньор. Сделката с мен ти е къде по-изгодна.

В момента, в който произнесе тези думи, Корд дълбоко съжали, но беше късно. Безкрайната болка, която се появи в очите й, прогони за миг гнева му. Той стисна устни в очакване на отговора й. Тя задържа погледа си върху него и когато се съвзе, му хвърли хартиения плик.

— Отвори го — изрече с убийствено спокойствие.

Той извади неголяма кутийка, опакована в синя хартия и украсена с бяла панделка. Обхвана го ужасното чувство, че го очаква нова изненада, докато неловко въртеше кутийката в ръка.

— Честит рожден ден, глупак такъв! — С тези думи Рейчъл се обърна и си тръгна.

Корд си спомни коя дата е и с изумление откри, че наистина днес имаше рожден ден. Никога не бе го празнувал и от години не бе получавал подарък. Но тя откъде знаеше? Развърза панделката, разви хартията и вдигна капачето. Вътре лежеше сребърна тока за колан, с гравирана фигура на бягащ кон. Корд прекара пръст по блестящата й студена повърхност. Сякаш обръч го стегна през гърдите.

Главата му се замая. Господи, ами сега какво да й каже?

Намери я в ресторанта. Седеше и го чакаше на масата. Той се свлече до нея и взе ръката й.

— Ако кажа, че съжалявам, едва ли ще свърши работа… — Корд стисна ръката й, когато тя се опита да я издърпа. — Какво ще кажеш да легна на пътя и да минеш през мен с камиона?

Отговор не последва. Хладно мълчание.

— Добре, първо минаваш през мен, после ме връзваш за бронята и ме влачиш до вкъщи. — Той бръкна в джоба си и извади бонбона. — Мир?

Рейчъл го изпепели с поглед, после грабна бонбона и го пъхна в устата си. Разнесе се миризма на лимон.

— Ти си един негодник, Кантрел. Рик ми е приятел и това е всичко. Ако беше нещо повече, можеш да се обзаложиш, че щях да се омъжа за него.

— Знам. Права си и съжалявам.

Брадичката й се вдигна малко и тя погледна встрани. Корд галеше с палец дланта й, учуден как може да е толкова мека, като знаеше колко упорито работи.

— Откъде знаеш, че днес е рожденият ми ден?

— Направих си труда да погледна в брачното свидетелство, докато го попълвахме.

Признанието й го накара да почувства странна вътрешна топлина. Той поднесе ръката й към устните си.

— Възхитен съм от подаръка.

Рейчъл погледна ръката си, вплетена в тази на Корд и усети как пулсът й се ускорява. От нощта, в която я целуна, беше правила всичко възможно да не остават насаме. И най-лекото докосване или дори бегъл поглед разколебаваха решителността й. Сега, когато устните му се притиснаха до китката й, тя усети същия предупредителен сигнал. Миришеше й на крем за бръснене и одеколон и изведнъж я обхвана силно желание да погали гладката му буза.

Вместо това Рейчъл издърпа ръката си.

— Бях помолила Рик да направи поръчката по каталог. — Още усещаше жарта по кожата си, където той я беше докосвал, и се съпротивляваше на желанието да изпита отново това чувство.

Корд затвори очи, после пак ги отвори и стана.

— Нали ще ме извиниш за минутка?

— Къде отиваш?

— Боя се, че ще извърша нещо, което няма да ми простиш толкова лесно… — Той намести шапката си. — Когато дойде сервитьорката, поръчай ми една пържола.

 

 

— Изпъни бедрата! Прибери корема и се стегни! Давай!

Рейчъл седеше здраво на седлото, напрягайки се да следи напътствията на Корд. Кравата пред нея трескаво се озърташе, забила копита в земята.

— Не я изпускай! — извика окуражаващо Паркър, който наблюдаваше вечерния урок.

Кравата се метна вляво.

— Дръж я! — крещеше Корд. — Стисни юздата здраво, петите ниско!

Едно неочаквано свиване вдясно и кравата избяга. Рейчъл избълва някакво проклятие, докато обръщаше коня си към Корд.

— Разсеяна си — засмя се той, яхнал дорестата кобила.

Рейчъл поклати глава, смъкна се от седлото и хвърли ръкавиците си. За пет минути това беше третата крава, която й се изплъзваше.

— Просто не ми върви тази вечер.

Урокът бе започнал преди двайсетина минути. Небето над тях бе ясно, смътно се долавяше шепотът на студения бриз, из въздуха се носеше мирис на прах и анасон.

— Какво има? — Корд слезе от коня и тръгна към нея.

Всичко си е наред, само дето закъсняваме с парите. Тя се извърна и погледна Монтана.

— О, нищо, няма защо да се тревожиш.

— Корд, да се погрижа ли за конете? — Паркър скочи от оградата и се разбърза.

— Ще ти бъда благодарен.

— Благодаря, Парк. — Рейчъл се усмихна на младото момче, което боготвореше Корд, откакто му помагаше при тренировките. Не че го упрекваше. И с нея ставаше нещо подобно. За шест седмици Корд бе успял да постигне чудеса в ранчото. Храната и сеното се подобриха, настилката също, а таксите за обучаваните коне почти достигаха за изплащане на издръжката и заплатите. За съжаление „почти“ съвсем не означаваше достатъчно.

— Какво има, Рейчъл?

— Просто съм малко уморена тази вечер. — Тя се опита да го заобиколи. — Мисля да се прибера по-рано.

— Защо нещо не ти вярвам? — спря я той.

Рейчъл се намръщи и отметна косата от очите си.

— Казах ти, малко съм уморена.

— Е, щом казваш — промърмори сухо той и отстъпи от пътя й.

— Чакай. — Рейчъл хвана ръката му. — Аз… извинявай. — Тя затвори очи и въздъхна. — До трийсет дни трябва да платя данъка, а не мога да събера пари.

— Колко? — попита Корд и подсвирна, като чу отговора.

— Лихвите и глобите ще го покачат още, ако не платя навреме. Толкова съм закъсняла, че никога няма да мога да се оправя, ако не успея да получа пълни права върху наследството.

— Казах ти да наемем адвокат и да се преборим с тоя негодник — погледна я намръщено Корд.

— Не. Няма да използвам парите ти, за да реша собствените си проблеми, Корд. Ърл все някой ден ще отстъпи, а дотогава все някак ще се оправя.

— След три седмици е състезанието в Амарило — подхвърли той, сякаш току-що му е хрумнала идеята да участва.

Ха така, помисли си Рейчъл. Ти му обясняваш, че може да си загубиш ранчото, а той си мисли единствено за забавления!

— Страхотно! — Тя сви юмруци и се отправи към къщата. — Приятно прекарване!

— Рейчъл… Победителят ще грабне десет хиляди долара.

— Какво каза? — Тя спря и се обърна.

— Десет бона — ухили се той насреща й.

Тази сума би стигнала да покрие не само данъка, но и ремонта на покрива и пак щеше да остане нещичко.

— Ако спечелиш, това ще бъдат твои пари, Корд, не мои.

— Ако спечеля, това ще бъдат пари на ранчото — настоя той.

— Не.

Корд промърмори нещо и понечи да си тръгне. После внезапно се обърна с ръце на кръста.

— Добре тогава. Ще участваш и ти. Наградата за непрофесионалисти е пет хиляди.

Тя едва не се разсмя. Корд явно започваше да се побърква. Да отправи подобно предложение, и то на кого?

— Благодаря за доверието, но дори да смятах, че нещичко съм понаучила, днес се отчаях от себе си. Като вързана съм.

— Победата е въпрос на психологическа нагласа, скъпа. Не само за коня, но и за ездача. Техниката ти е добра. Просто трябва да поработим върху предварителната настройка.

— И какво по-точно имаш предвид? — Сопна се Рейчъл.

Той се разсмя и прегради изхода на арената.

— Разсъждаваш като човек.

— А ти какво искаш да бъда, кон или крава?

Корд протегна ръце и се наведе срещу нея. Очите му блеснаха зверски.

— Какво правиш, Кантрел?

— Ами… кравата.

Рейчъл избухна в смях.

— А аз да не съм конят?

— И то хубава млада кобилка.

Тъпо е, поклати глава Рейчъл и си тръгна. Корд скочи насреща й.

— Я се опитай да ме задържиш, скъпа. Залогът е пет хиляди!

Тя си представи още веднъж какво би постигнала с толкова пари, после се огледа да види няма ли някой наблизо. Сам и семейството му бяха заминали за града, а Паркър се занимаваше с конете. Погледна Корд, заел предизвикателна стойка насреща й. Защо пък да не приеме играта?

Разкрачи се, ниско приведена, готова за скок. Усмивката му бе дръзка и самоуверена.

— Когато си върху коня, трябва да го чувстваш да се движиш заедно с него, да бъдете едно цяло. Също и кравата. Три същества, един разум!

Безсмислено е, помисли си Рейчъл, но все пак усети, че играта я увлича.

— Рейчъл, опитай да познаеш какво ще направя.

Тя се съсредоточи, дебнеше всяка промяна в стойката му. Крачка вляво, скок. Краката им вдигнаха облак прах.

— Така, дръж ме сега. Не ме изпускай! — усмихна се Корд.

Тялото й се напрегна и тя започна внимателно да следи движенията му. Ляво. Дясно. Бяха само на сантиметри един от друг. Очите му, потъмнели като бурно море, светеха от въодушевление. Постепенно ентусиазмът завладя и нея.

Той направи лъжливо движение вляво, после се хвърли вдясно. Като ястреб, съзрял жертвата си, тя скочи почти едновременно с него и му блокира пътя.

Корд я гледаше как замръзна на място, очакваща следващия му ход. Лицето й бе поруменяло, очите, присвити и пламенни, излъчваха страст и решителност. Кръвта в жилите му пламна, разгоря се като лава.

През изминалите няколко седмици от онзи ден в града бе успявал да се държи на разстояние. Повтаряше си, че така е най-добре, но това не му носеше особена утеха. Тази жена го подлудяваше. Вчера, само като я видя как се измъква сгорещена от яслата, го обхвана такова неудържимо желание, че цяла нощ я сънува…

— Отказваш ли се? — подигра му се Рейчъл, с палави искрици в очите.

Корд се усмихна бавно и премести тежестта на другия си крак. После рязко се хвърли напред и обви тялото й с ръце. Изненадана, Рейчъл нададе сподавен писък и безпомощно зарита във въздуха.

— Корд!

— Винаги предусещай неочакваното, скъпа — провлече той самодоволно.

— Не е честно. Пусни ме!

— Схващаш ли какво ти говоря? Ти разсъждаваш като човек. А тия кротки наглед добичета пет пари не дават за неписаните правила на спортсменската игра. Трябва и ти да мислиш като тях!

Той внимателно я спусна на земята, но не я освободи. Тялото й излъчваше слаб, упойващ аромат на рози.

Трябваше да я целуне. Само още веднъж. Очаквайки съпротива, стегна прегръдката си и сля устни с нейните, преди тя да успее да се възпротиви. Видя как отпусна глава и затвори очи. Рейчъл се мъчеше да си спомни защо толкова дълго се противеше на този момент, но не можеше да разсъждава. А дори и да можеше, нямаше значение. Тя шепнеше името му, учудена от копнежа, звучащ в собствения й глас. Корд целуна ъгълчетата на устата й и езикът му се плъзна по долната и устна. Желанието я връхлетя като огнена вълна. Искаше да се притисне още по-близо до тялото му, но не можеше да помръдне в прегръдката му. Направи опит да се освободи.

— Рейчъл, недей! — Гласът му беше дрезгав. — Моля те, позволи ми само да те целуна!

Недей?! Господи, този човек не вижда ли, не може ли да почувства какво става? Тя се дърпаше, искаше да се измъкне, да му каже…

— Хей, Корд! — Рейчъл замръзна, като чу гласа на Паркър. — Разходих Монтана… Всичко е готово.

Момчето спря сконфузено, като ги видя така вкопчени, промърмори някакво извинение и изчезна.

Корд стисна зъби и я пусна. Тя отстъпи назад, учудена, че коленете още я държат.

— Съжалявам — каза той през зъби. — Обещах никога да не те насилвам. И… струва ми се, не можах да се овладея за момент.

„Съжалявам“? Току-що я бе целунал с жар, способна да разтопи дори стъкло… какво място имаше тук за съжаление. Рейчъл усети как бузите й пламнаха и бързо скри вълнението си с привичния жест, с който отмяташе косите си.

— Как го каза? „Предусещай неочакваното.“ Струва ми се, че направи чудесна демонстрация.

— По дяволите, Рейчъл, не те целунах за демонстрация!

— Няма значение, забрави го — каза спокойно, като знаеше, че самата тя никога няма да го забрави. — Просто целувка.

Наложи си да мисли само за ранчото и неотложните проблеми.

— Искам да ми кажеш… Наистина ли мислиш, че можем да спечелим?

Внезапната смяна на темата сякаш го завари неподготвен. Той бавно кимна.

Рейчъл вдигна очи към него и се засмя.

— Добре. Къде трябва да се запишем за участие?