Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bafut Beagles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2018)

Издание:

Автор: Джералд Даръл

Заглавие: На лов за живи животни

Преводач: Борис Дамянов

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издател: Земиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: сборник; очерк; пътепис

Националност: английска

Печатница: печатница „В. Андреев“, Перник

Излязла от печат: 25.12.1974 г.

Редактор: Владимир Помаков

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Стоянова

Художник: Румен Ракшиев

Коректор: Елка Папазова; Маргарита Събева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/38

История

  1. — Добавяне

Маскираната змия-червейница

След няколко седмици хората, които ми носеха животни, намаляха до няколко души дневно поради обстоятелството, че по това време вече бях събрал достатъчно екземпляри от по-обикновените видове животни и отказвах да купувам повече от тях. Верандата пред спалнята ми бе отрупана с различни клетки, съдържащи най-фантастичната колекция от бозайници, птици и влечуги. Сутрините и по-голяма част от вечерите ми бяха посветени на грижи по тях. Дните ми бяха изпълнени с работа, но никога скучни. Наблюдаването на навиците на моите екземпляри, тяхното поведение по отношение на мен и новите за тях условия ми доставяше безкрайно удоволствие. Същото се отнасяше и до живота в Бафут. Понеже работех на верандата, там всъщност се намирах на високо наблюдателно място, откъдето се откриваше чудесен изглед към пътя, двора и къщата на фона. Надникнех ли през разкъсаната плетеница на бугенвилията, виждах как многобройните жени, деца и съветници на фона ходят насам-натам, виждах също така и непрестанното движение на бафутчани по пътя. От верандата ставах свидетел на много сцени, разиграващи се на пътя точно под мен, а като се пресягах и взимах бинокъла, наблюдавах и най-малката промяна в израженията на лицата на актьорите.

Една вечер забелязах по пътя стройна и красива девойка. Тя се поспираше и провлачваше крака, като че чакаше някой да я настигне. Премина под вилата и тъкмо се канех да я поздравя, видях след нея да се задава тичешком як момък с изкривено в свирепа гримаса лице. Той извика рязко, девойката се спря, извърна се и на красивото ѝ начумерено лице се изписа непокорство. Младежът явно се раздразни от това. Той спря пред нея и ѝ заговори със силен и гневен глас, като енергично жестикулираше с ръце, а на тъмното му лице проблясваха само очите и зъбите. Девойчето стоеше неподвижно пред него, но по устните му играеше едва доловима подигравателна усмивка. След малко на сцената се появи и трети актьор: по пътя дотича една старица. Тя размахваше бамбукова пръчка в ръка и крещеше колкото има сили. Мъжът не обърна внимание на новодошлата и продължаваше своя едностранен разговор с момичето. Старицата се въртеше около двамата, размахваше бамбуковата пръчка, крещеше с писклив глас, а плоските ѝ сухи ненки подскачаха нагоре-надолу. Колкото по-силно крещеше старицата, толкова по-силно викаше мъжът, а колкото по-силно викаше той, толкова по-навъсено ставаше девойчето. Старицата неочаквано се завъртя като дервиш на един крак и удари мъжа по раменете с бамбуковата пръчка. При това нападение той само протегна дългата си мускулеста ръка, измъкна пръчката от ръката на жената и я подхвърли високо във въздуха, така че тя прелетя през стената от червени тухли и падна в огромния двор. Старицата се смути за миг, после подскочи зад младежа и го ритна силно по задника. Той не обърна ни най-малко внимание на това, продължи да крещи на девойчето и жестикулациите му станаха все по-разпалени и по-разпалени. Момичето неочаквано изръмжа нещо в отговор и се изплю върху краката му.

До този момент в поведението на младежа нямаше нищо заплашително. Според мен именно жените се държаха зле с него и се възползуваха нечестно от държанието му. След това безцеремонно изплюване чашата на търпението му преля. При тази предателска атака той зяпна за миг от удивление, после се хвърли с гневен вик напред, сграбчи с едната си ръка момичето за гърлото, а с другата я заудря здравата по ушите, после я блъсна и тя падна на земята. Всички тези действия зашеметиха старицата. Тя се търкулна по гръб в канавката с такъв пристъп на истерия, какъвто не бях виждал дотогава. Затъркаля се от една страна на друга, удряше устата си с ръка и издаваше смразяващи кръвта крясъци, подобни на бойните викове на червенокожите индианци. От време на време преставаше да вика и започваше да пищи. Девойчето лежеше в червената прах и горчиво хълцаше. Без да обръща внимание на старицата, мъжът приклекна край него и започна нещо да го увещава. След малко момичето повдигна глава и се усмихна през сълзи, а младежът скочи на крака, сграбчи китката на ръката му и двамата тръгнаха по пътя, оставяйки старицата да се въргаля и крещи в канавката.

Искрено казано, цялата случка крайно ме озадачи. Какво ли се бе случило? Може би момичето бе съпруга на този мъж. Вероятно му е изневерила и той е разбрал всичко? Как се обясняваше тогава присъствието на старицата? Да не би пък момичето да бе откраднало нещо от този човек? А най-вероятно момичето и старицата са правили някаква магия на мъжа и той беше открил това. Така е, помислих си аз, магията обяснява всичко. Уморена от своя млад съпруг, жена му се е опитала да го отрови и е прибавила към храната му накълцани мустаци от леопард. Леопардовите мустаци, разбира се, е получила от старицата, която без съмнение е някоя добре известна местна вещица. Съпругът е заподозрял работата и жената е побягнала да търси помощ при вещицата. Съпругът е тръгнал след жена си, а вещицата (която е изпитвала известно задължение към своята клиентка) ги е последвала и двамата и се е опитала да оправи нещата. Току-що бях разработил цялата теория във форма, приемлива за списание „Широк свят“, когато се наведох над ръба на верандата и зърнах долу Якоб. Той надничаше през живия плет към старицата, която продължаваше да се търкаля и да крещи в канавката.

— Якоб — извиках аз, — за какво е цялата тази врява?

Той повдигна глава и се закиска гърлено.

— Тази старица, са, е майка на младичката женичка. Младата женичка пък е съпруга на онзи мъж. Мъжът ходил цял ден из гората и когато се върнал в къщи, разбрал, че жена му не му е приготвила нищо за ядене. Мъжът се ядосал много и поискал да набие жена си. Жената избягала, мъжът я погнал да я бие, а старицата хукнала да бие мъжа.

Горчиво се разочаровах. Почувствувах, че Африка, този тъмен и тайнствен континент ме е измамил. Вместо на измислената сочна история с вещици и магически дози леопардови мустаци аз станах свидетел на обикновен домашен скандал с обикновените му съставни части — небрежна съпруга, гладен съпруг, несготвен обяд и една бъркаща се във всичко тъща. Почувствувах се истински излъган. Насочих отново вниманието си към сбирката. Както изглежда, най-много си изпати тъщата.

Не след дълго на терасата стана друга суматоха, в която аз изпълних централната роля. Едва много по-късно оцених целия хумор на положението. Късният следобед беше прекрасен. На запад се трупаха малки пухкави облачета и обещаваха великолепен залез.

Току-що бях изпил заслужената чаша чай. Седях на най-горното стъпало на огряното от залязващото слънце стълбище и се опитах да науча една невероятно глупава новородена катеричка да суче мляко от навит на края на кибритена клечка памук. Прекъснах за миг това късащо нервите занимание и забелязах една пълна възрастна жена да се клатушка го пътя. Тя носеше извънредно малко парче плат около бедрата си и пушеше с дълга и тънка черна лула. Върху посивялата ѝ, късо отрязана коса се мърдаше малка кратунка. Когато достигна до стълбата, тя изтърси лулата, окачи я внимателно на завързана за пищната си талия връвчица, после се заизкачва към верандата.

— Добър ден, мамичко — извиках аз.

Тя се спря и ми се усмихна.

— Добър ден, маса — отвърна, сетне продължи да придвижва тялото си от стъпало на стъпало, задъхана от напрежение. Когато се добра до мен, постави кошницата до краката ми, облегна огромното си тяло на стената да си поеме дъх.

— Умори ли се, мамичко? — попитах аз.

— Ва! Много съм дебела, маса — обясни тя.

— Дебела ли! — отвърнах аз удивен. — Ти никак не си пълна, мамичко. Че ти не си по-дебела от мен!

Тя се засмя весело и огромното ѝ тяло се разтресе.

— Маса, ти ми се подиграваш.

— Ни най-малко, мамичко, казвам самата истина. Ти си дребна женица.

Тя се облегна по-здраво на стената и се запревива от смях, че съм я нарекъл „дребна женица“, при което огромният ѝ стомах и гърдите силно се раздрусаха. Най-сетне, когато смехът от шегата премина, тя посочи кратуната.

— Донесох ти едно животинче, маса.

— Какво животинче?

— Змия, маса.

Отпуших кратунката и надникнах вътре. Навита на кълбо, на дъното лежеше тънка, кафява змия, дълга двадесетина сантиметра. Познах, че е червейница — вид сляпа змия, която прекарва живота си в ровене под земята. По външен вид наподобява нашенския слепок и е съвсем безвредна. Вече притежавах пълен сандък от тези влечуги, но моята тлъстичка приятелка ми хареса толкова много, че не ми се искаше да я разочаровам, като ѝ откажа да купя змията.

— Колко искаш за тази животинка, мамичко? — попитах аз.

— Ех, маса, колкото ти кажеш.

— Змията да не е наранена?

— Не, маса, здрава е.

Обърнах кратунката нагоре с дъното и змията падна върху гладката веранда. Жената моментално побягна на другия край на верандата с учудваща за огромното ѝ тяло лекота.

— Ще те ухапе, маса — предупреди ме с висок глас тя.

Якоб се появи по това време да разбере какво става и при тази забележка изгледа жената със смразяващ поглед.

— Не знаеш ли, че маса не се страхува от такива работи? — попита той. — Маса има специално джуджу и змиите не го хапят.

— Аха, така ли? — отвърна жената.

Наведох се напред и вдигнах червейницата с ръка с намерение да я разгледам отблизо и да се уверя, че не е ранена. Обхванах внимателно тялото ѝ между палеца и показалеца и тя се нави на пръста ми. Както я наблюдавах, забелязах любопитна подробност — змията притежаваше големи и блестящи очи, каквито червейниците нямат. Вместо това откритие да ме стресне, аз продължавах съвсем глупаво да държа змията в ръка, дори се обърнах към Якоб.

— Якоб, погледни, тази змия има очи!

Докато говорех, изведнъж осъзнах, че държа в ръка не безобидна червейница, а някаква неизвестна змия с непознати качества. Преди да разтворя пръсти и я хвърля, змията се огъна грациозно и заби единия от отровните си зъби в меката част на палеца ми.

Не си спомням друг път да съм получавал подобен шок. Самото ухапване бе дреболия, нещо като бодване на игла, последвано от леко парещо усещане също като ужилване от оса. Хвърлих енергично змията и започнах да натискам с всички сили палеца, за да изтече повече кръв. Докато притисках пръста, спомних си три неща. Първо, в Камерун нямаше противоотровен серум; второ, най-близкият лекар отстоеше на около петдесет километра от нас и, трето, не разполагах с превозно средство, за да се придвижа до него. Тези мисли ни най-малко не ме окуражиха, затова започнах да смуча енергично палеца си, като не преставах да го стискам силно. Огледах се и установих, че Якоб е изчезнал. Тъкмо се канех да извикам гневно, той се появи тичешком на верандата, грабнал в едната си ръка ножче за бръснене, а в другата — разни превръзки. Под припряните ми нареждания той стегна колкото се може по-силно превръзката около китката и под мишницата, след което с особен жест ми поднесе ножчето за бръснене.

Никога преди не съм си давал сметка, колко решителност е необходима да се резнеш сам с ножче за бръснене, нито пък ми е минавало през ума, че ножчето може да е много остро. След минутка на ужасно двоумение аз рязнах пръста си и веднага установих, че съм си нанесъл голяма и напълно безполезна рана на около сантиметър встрани от ухапаното място. Направих нов опит с приблизително същия резултат. Мина ми мрачната мисъл, че ако не умра от ухапването, ще загина вероятно от кръвоизлива в резултат на първата помощ, която си оказах. Спомних си със злоба за всички онези прочетени книги, в които се даваха указания, какво трябва да се направи след ухапване от змия. Всички без изключение съветваха да се направи разрез напреки на ухапаното място до дълбочината, до която е достигнал зъбът на змията. Много лесно е да се пишат подобни неща, но съвсем друго е да се приложат успешно на практика, особено ако пръстът, който трябва да разрежете, е собственият ви палец. Оставаше да се направи само едно, ако не исках да продължа да разрязвам пръста си с надеждата рано или късно да улуча мястото на ухапването. Аз поставих внимателно ножчето върху мекото на палеца, стиснах зъби, натиснах и дръпнах с всички сили. Този път операцията излезе сполучлива и кръвта шурна на всички страни. Спомних си, че трябва да поставя калиев перманганат, затова наръсих няколко кристалчета върху зейналата рана, после привързах ръката си с чиста носна кърпа. По това време ръката, китката и жлезите под мишницата ми чувствително се подуха, а в палеца си изпитвах режеща болка, макар и да не бях сигурен дали това се дължи на ухапването или на моята хирургическа намеса.

— Маса ще отиде ли на лекар? — попита Якоб с вперени в ръката ми очи.

— Как да отида на лекар — попитах раздразнено аз, — като нямаме никаква кола. Мислиш ли, че мога да отида дотам пеша?

— Маса, замоли фона за камионетката — предложи Якоб.

— Камионетка? — повторих аз с известна надежда. — Фонът има камионетка?

— Да, са.

— Иди тогава да го помолиш… бързо!

Якоб хукна надолу по стълбите и през огромния двор, а аз започнах да крача нагоре-надолу из верандата. Изведнъж си спомних, че в спалнята имам голяма, още неотворена бутилка с френско бренди и побързах да я намеря. Тъкмо отворих бутилката, и ми мина през ума, че всички книги, където се пише за ухапване от змии, са единодушни по въпроса за употребата на алкохол. Те сочат, че ухапаният от змия в никакъв случай не трябва да вкусва алкохол. Очевидно имаха предвид, че спиртът усилва сърдечната дейност и прави редица други странни за пострадалия неща. За минутка се подвоумих, стиснах бутилката в ръка, после реших, че ако ще се мре, по-добре да се умре във весело настроение, затова вдигнах бутилката и отпих от нея. Затоплен и окуражен, аз изскочих отново на верандата с шишето в ръка.

През двора бързаше голяма група, предвождана от Якоб и фона. Те приближиха голяма колиба, фонът отвори вратата и тълпата се вмъкна вътре, след което почти моментално изскочи отново навън, бутайки пред себе си стара и почти разкапана камионетка. Те я изтъркаляха през сводестата врата и оттам — на пътя. Там фонът се отдели от тях и се заизкачва бързо по стълбите на вилата, последван от Якоб.

— Приятелю — изрече задъхано фонът, — лоша работа!

— Така е — съгласих се аз.

— Твоето момче ми каза, че нямаш европейско лекарство против ухапване от змия. Вярно ли е?

— Вярно е. Понякога лекарите имат такова лекарство, но не зная.

— С божията благословия и лекарство ще се намери — каза набожно фонът.

— Ще пийнем ли нещо? — попитах го и размахах шишето с брендито.

— Да, да — отвърна поразвеселен фонът — да пием. Пиенето е добро лекарство за такива работи.

Якоб донесе чаши и аз щедро налях. После отидохме до най-горното стъпало на стълбата да видим докъде е стигнала подготовката на моята линейка.

Камионетката бе престояла толкова дълго време в колибата, че, изглежда, всичките ѝ вътрешности бяха клеясали. Шофьорът човъркна нещо, двигателят се изкашля енергично на няколко пъти и затихна. Огромната тълпа около колата стесни обръча. Всички започнаха да дават със силни гласове указания на шофьора, а той се наведе от прозореца и започна да ги ругае наред. Разправията продължи известно време, след което шофьорът слезе от колата и се опита да я запали с манивелата. Това има още по-малък успех, той се умори, предаде манивелата на един съветник и седна да си почине на стъпенката на автомобила. Съветникът повдигна полите си и започна да се бори мъжката с манивелата, но и той не успя да съживи двигателя.

Нарасналата до около петдесетина души тълпа се разкрещя. Всеки искаше да върти манивелата, затова съветникът предаде задължението си на тях и се присъедини към шофьора на стъпенката. Между тълпата се разгоря ожесточена борба кой да върти пръв манивелата. Всички ревяха, блъскаха се и изтръгваха поред манивелата едни други от ръцете си. Врявата привлече вниманието на фона. Той пресуши чашата и се приближи до парапета на верандата, като се мръщеше гневно. Наведе се напред и впери поглед към пътя.

— Ва! — изрева внезапно той. — Запалете най-после този мотор!

Тълпата моментално утихна. Всички обърнаха погледи към верандата. Шофьорът и съветникът скочиха моментално от стъпенката на автомобила и се втурнаха към предницата на колата с учудващ ентусиазъм, който се поизпари, когато се озоваха там, защото манивелата беше изчезнала. Отново се вдигна врява, всеки обвиняваше съседа си, че я е загубил. Най-сетне я намериха и двамата направиха още няколко безуспешни опита да запалят двигателя.

Аз започнах да се чувствувам твърде зле, а смелостта ми намаля. Цялата ми ръка се поду чувствително, възпали се и започна да ме боли. В раменете също се появиха силни болки и имах усещането, че държа жив въглен на дланта си.

Помислих си, че ми е необходим около час, докато стигна до лекаря, а ако камионетката не потегли скоро, щеше да има малко смисъл изобщо да отивам при него. Шофьорът вече бе капнал от въртенето на манивелата, когато неочаквано му дойде блестящата идея да бутат колата. Той обясни своето хрумване на тълпата и тя посрещна всичко с удоволствие и аплодисменти. Шофьорът се метна в колата, хората се струпаха зад нея и започнаха да бутат. Тя заръмжа ритмично, тръгна бавно по пътя, зави зад ъгъла и заедно с хората изчезна от погледа.

— Скоро ще я запалят — усмихна се окуражително фонът и ми наля чашата — и ти ще отидеш на лекар веднага.

— Мислиш ли, че ще запалят колата? — попитах недоверчиво аз.

— Разбира се, приятелю — отвърна фонът и ме погледна обидено, — тази камионетка е моя, тя е чудесна. След малко ще я запалят, не се безпокой.

След малко отново се дочу ръмжене. Погледнахме от верандата и видяхме как камионетката отново се появи зад ъгъла, все още придвижвана, следвана като че от цялото население на Бафут. Тя се движеше като охлюв към нас и точно когато стигна до първото стъпало на стълбата, двигателят се задави няколко пъти и изведнаж забоботи. Всички закрещяха от възторг и заподскачаха весело по пътя.

— Ето че запали — обясни гордо фонът, да не би да съм пропуснал да забележа причината за всеобщото ликуване.

Шофьорът премина през сводестата врата в двора, направи завой, излезе отново на пътя, изсвири няколко пъти нетърпеливо с клаксона и едва не изпомачка своите доскорошни помощници. Двамата с фона пресушихме чашите и заслизахме по седемдесетте и пет стъпала. На последното стъпало фонът ме притисна до гърдите си и ме погледна сериозно в лицето. Явно искаше да ми каже нещо окуражително и ободрително. За миг се замисли дълбоко.

— Приятелю — изрече най-сетне, — ще ми бъде много мъчно за тебе, ако умреш.

Страхувах се, че гласът ми ще затрепери, затова само му стиснах ръка, надявам се достатъчно сърдечно, качих се на камионетката и с подскачания и друсане тръгнахме, като оставихме фона и неговите поданици, обвити в огромен облак червен прах.

След три четвърти час пристигнахме пред къщата на доктора и колата спря с внушително изскърцване на спирачките. Докторът стоеше на двора и разглеждаше мрачно една цветна леха. Когато се появих пред него, той ме погледна изненадано, приближи и ме заразглежда отблизо в лицето.

— Какво ви е ухапало? — попита той.

— Откъде знаете, че нещо ме е ухапало? — попитах аз, доста изненадан от неговата светкавична диагноза.

— Зениците ви са необикновено много разширени — обясни лекарят с професионално задоволство. — Та какво ви ухапа?

— Змия. Не зная каква змия, но ужасно боли. Струва ми се, че едва ли моето идване при вас има някакъв смисъл. Нямате серум, нали?

— Добре! — отвърна той с доволен глас. — Не е ли всичко това твърде любопитно? През последната си отпуска се снабдих с малко серум. Мислех си, че все може да ми потрябва. Стои вече шест месеца в хладилника.

— Благодаря на бога и за това.

— Влезте вътре, любезни приятелю. Много ми е любопитно дали серумът не се е вече развалил.

— Също и на мен — признах си откровено.

Влязохме в къщата. Аз седнах на един стол, а лекарят и жена му започнаха да изваждат бързо денатуриран спирт, игли за подкожни инжекции и разни други инструменти. След това лекарят ми направи три инжекции на палеца, съвсем близо до мястото на ухапването, и още няколко други в ръката. Те ми причиниха много по-голяма болка, отколкото самото ухапване.

— Чувствувате ли леко виене на свят? — запита бодро докторът, докато ми измерваше пулса.

— Чувствувам се ужасно гадно — отвърнах горчиво аз.

— Сега ви трябва чаша хубаво, силно уиски.

— Мислех, че алкохолът не е за препоръчване.

— Ами. Няма да ви навреди — отвърна той и ми наля една доста голяма чаша.

Никога по-рано не ми се е услаждало толкова много уискито.

— А сега — продължи докторът — вие ще спите при мен. След пет минути искам да сте в леглото. Ако желаете, преди това може да се изкъпете.

— Не може ли да се върна обратно в Бафут? — помолих го аз. — Всичките ми животни са там, а никой не би могъл да се грижи за тях, както трябва.

— Вие не сте в състояние да се върнете в Бафут, нито пък да се грижите за животни — отвърна строго той. — А сега, без много възражения — право в леглото. Може да си тръгнете утре сутринта, ако аз преценя, че сте достатъчно добре.

За моя изненада заспах дълбоко, а когато на следващия ден се събудих, чувствувах се прекрасно, макар и ръката ми да бе все още отекла и да ме наболяваше слабо. Закусих в леглото, после докторът дойде да ме види.

— Как се чувствувате? — попита той.

— Чудесно. Чувствувам се толкова добре, че дори започвам да мисля, че змията е била напълно безвредна.

— Отровна е била. Казахте, че ви е ухапала само с единия зъб, а и вероятно сте я хвърлили толкова бързо, че не е имала време да впръсне в раната всичката си отрова. Ако беше сторила това, работата щеше да е малко по-различна.

— Може ли да се върна в Бафут?

— Разбира се, стига да се чувствувате годен за това, макар и да смятам, че ден-два едва ли ще можете да си служите с ръката. Ако продължава да ви безпокои, елате отново при мен.

Обзет от мисълта, че моите скъпоценни животни ме чакат непочистени и гладни в Бафут, аз така емнах нещастния шофьор, че той ме закара за рекордно време. Когато наближихме вилата, видях, че някой седи на последното стъпало. Това бе моята дебела приятелка от предния ден.

— Здравей, мамичко — поздравих аз и слязох от колата.

— Здравей, маса — отвърна тя, дигна се на крака и пристъпи към мен.

— Какво желаеш? — попитах нетърпеливо аз, защото ми се искаше час по-скоро да отида при моите животни.

— Маса забрави ли? — запита учудено тя.

— Какво да съм забравил, мамичко?

— Ех, маса! — отвърна неодобрително тя. — Та маса не ми заплатил за онази чудесна змия, която му донесох.